Владимир Русков

в-к "Мaкедония", брой 9, 3 мaрт 1999 г.
 

Познaвaме ли Комa Дaскaлов, Елисей Мaнов, Симеон Христов и кaпитaн Симо Соколов от Трън?
Дори когaто чествaме Освобождението нa Бългaрия, рядко поглеждaме нa зaпaд към Ниш, Пирот, Врaня и Лесковец и с товa вършим светотaтство и незaчитaне пaметтa нa бългaрите, които не сaмо след Сaн Стефaно и Берлинския конгрес отстоявaхa интересите нa нaшия нaрод. И понеже сме пред годишнинa от освободителнaтa Руско-турскa войнa и същевременно поробителнa зa зaпaдните крaищa нa родинaтa, то некa този път отдaдем дължимото нa онези бългaри, които бяхa обречени от интересите нa великите сили нa етнически погром, кaкъвто претърпяхa бългaрите от сърбите не сaмо в Пирот преди и след Берлинския конгрес.

СИМЕОН ХРИСТОВ - ПИРОТСКИ УЧИТЕЛ

с очерка си "Пиротският окръг и неговото население" добавя "нова глава към "Записки по българските въстания", в която се чуват страданията на българите в Поморавието, по Нишава, оставени сами да защитават народността си от "братята" сърби, които подложиха българите на геноцид, и то още от първия ден на "свободата", с навлизане на сръбската войска в Пирот. И още в първите дни българските общинари в Пирот протестират срещу "зулумите", които вършат сръбските чиновници. В отговор псувни от окръжния началник Г.Гьока... Така започва "освобождението" на Пирот. Пиротчани са беззащитни. Няма българска държава. Времето е мътно, тъмно и кърваво. Разбойническо време!

Никому и през ум не е минавало, че тоя чисто български край може някога да бъде заграбен от сърбите... В Пирот съществуваха две първоначални училища. Едно класно с четири класа и едно девическо, в които преподаваха само български учители, от които по-забележителни бяха - пише К. Тризлинцев и изброява: Коце Григориев, Панталей (Пота) Панчов, Симеон Христов, Георги Рогожаров, Петър Киров, Иван Aйдукоглин, Николай Петров, Елисей Манов, Георги Табаков, Георги Мечконев, Алекси Христов, Георги Панов, Кръсто Бакчеванов, всички от Пирот..."

И още нещо. "Начело на учителското настоятелство стоели Кота Кръстев - баща на професор д-р Кръстьо Кръстев, и Иван Костов."

И все пак тия, които са познавали по-добре намеренията и нравите на шумадийците, са неспокойни.

Първи понасят удара българските учители. Сръбските чиновници всяват страх, за да потиснат българското народностно съзнание, и с изтръгнати насила подписи, с примамки и шантаж да превърнат българите в прави сърби. Окупаторите-"освободители" нагло искат пиротчани да заявят, че са стари сърби и че свирят на гусле и славят слъву, а отгоре на това, че са стари потомци на Душана.

В ПИРОТ ПРИСТИГA И МИЛОШ МИЛОЕВИЧ

Той още не е известен като лудия Милош но ще стане. Той подпалва шовинистичния бяс на сърбите, който и до днес ги държи. Дори и тези сръбски учени, които не са взимали на сериозно бълнуванията на лудия Милош, че едва ли не целият полуостров е сръбски, са се заразявали от неговата шовинистична параноя. В затриването на българщината се включва и новият управител Панта Среткович. Пиротския опит по денационализация на българите Милоевич после ще приложи при българите в Македония. А практически издевателствата с българите изглеждат така: Стражари обикалят от дюкян на дюкян, тропат по къщите, но никой не иска да става прави сърбин. "Братята" обаче не се отчайват. Събират народа в училището "Св. св. Кирил и Методий", за да го заставят да подпише каквото са си наумили, но пиротчани решават: "Добре. Да се напишат два адреса и който е сърбин, да подпише сръбския, а който е българин - българския."

А адресът гласял: "Ние, долуподписаните граждани на град Пирот, с настоящото си удостоверяваме пред Бога и пред цял свят, че сме бългaри и такива ще останем ние и нашите деца и че желаем да останем политически под онази власт, под която ще останат и другите наши братя и сестри." Под този адрес са се подписали пиротчани, който е бил изпратен за "град Св.Стефан", но заради изразеното народностно чувство арестуван бил учителят Георги Табаков (по-късно е подначалник във финaнсовото министерство в България). Напрежението в Пирот нараствало. Срещу българите е сръбската военна сила. Зад българите стояла само едната надежда. Събират се в къщата на Коте Кръстев (по-късно търговец в София). Решават с владиката да обяснят най-после на сърбите, "че са българи".

 
 
Тодор Каблешков и Симеон Христов (с брадата), фотографирани през пролетта на 1875 г. в Пирот по случай създаването на Пиротски революционен комитет за общо въстание и освобождаване на България от чуждо иго.
Снимката е направена от известния придворен фотограф Иван Карастоянов, който преди Освобождението в продължение на две години е имал фотографско ателие в Пирот

 
И продължава спомените си Симеон Христов:
"След като влезе владиката при началника, не се измина много време и вратата се отварят, а самият началник Стефанович тласка владиката навън от канцеларията си. Чуха се гласове измежду тълпата: "Бре владиката го пъдят и поругават тези... що гледаме, бре!" - и една част от тълпата се хвърли и сграбчи началника, като го надвеси над прозореца, за да го изхвърли оттам. В това време отвън гърмяха хиляди гласове:
"Ние сме българи, нечеме да сме сърби. Долу сърбите, дайте ни даскалите, искаме си ги!" Ето така пиротчани са изразявали "голямата си радост" от "братята" - сърби "освободители". Финалът е класически. Не потрая дълго време и ето че се появява една батарея и колкото имаше войска, па загражда народа, като го застрашава, че ще гърми върху него. Народът изплашен, разбега се, а само 48 души задържаха и под конвой ги закараха и арестуваха в полуразтуреното пиротско кале, гдето три денонощия им не дадоха нито хляб, нито вода, нито огън, нито покривка."

СРЪБСКАТА ВОЙСКА

вече по това време е окупирала Трън, Брезник. Стигнала е до Батанци и се готви да побие "заставата" там завинаги.

При окупацията на Пирот по заповед на руския щаб в щаба на полковник Хорватович е трънчанинът капитан Симо Соколов, сражавал се за свободата на Сърбия, последовател на Любен Каравелов за сръбско-българско приятелство. Той обаче вижда бруталния натиск върху народностната свяст на пиротчани и когато сръбски отряди минават през Трън, Соколов свиква първенчите: "Ние, казал той от турско иго можехме всякога да се освободим, както и се освобождаваме сега, но от сърбите никогаш! Сърбите ще ви подмамват с разни обещания и блага - нема да се поддавате, ще ви искат подписи - нема да ги давате."

Сърбите не подбират средстаа за постигане на целите си. Но и "освободените" българи виждат опасността. Тако Пеев, трънчанин, в началото иска от сръбските генерали да помогнат на българските отряди срещу башибозуците в Знеполието. Крал Милан обаче си прави друга сметка. Кралят извиква Тако Пеев в Ниш, за да му окачи орден, и го поздравява като стари сърбин. Тако Пеев има куража да отвърне, че знеполци "Челик моци" са чисти българи, че в Ниш и Пирот има български владици. След това Тако бяга в София и оттам напътства трънчани: "Колко за пиротчани, мило ми е да ви пиша, защо досега държат и работят и не си мурдаре подписите на всяко место. Та затова и вие дръжте се не се подписвайте... Знаете ли, че цяла България се гордее сос вас, тоест Трън и Пирот? Малко ли е един министър Дринов да каже България без Княжество може да остане, а без Трън, Пирот, Враня нема да остане."

Така тогава по това време на Освобождението българският народ е чувствал своите братя от западните краища на отечеството. Пиротчани подписват тайно от сръбските управници и доносници благодарствен адрес до "Негово Императорско Величество Александъръ Николаевичъ, великодушный-тъ Нашъ Освободителъ". А в "Полномощие от пиротските граждани" е записано: "Ополномощен кътъ ни при всичко има най-напред да изяви присоединението ни съ другите едноверни, еднокръвни наши братя българи въ най-милото ни отечество България." Така пък пиротчани са чувствали своите сънародници.

ЗA КРAЛ МИЛAН И ЗA ШУМAДИЙЦИТЕ

оттатък Българска Морава е било ясно, че пиротчани не са сърби. Пиротският депутат в сръбската скупщина Мишо Стефанов разказва, че крал Милан в Ниш го посрещнал със следните думи: "Како, господар, Мишо, пирокяни йош държе ли бугарску странку? Само добро памтите да къе та бугарщина вас скупостати." Милан изпълнява заканването си през 1885 година. ". понеже аз положително знам - пише Симеон Христов, - че неговата изрична заповед до военния комендант в Пирот Магделинича е била тая: "Всички пиротчани мали и големи да разстреляте", след като целият град възторжено посрещнал българската войска. Жертви на сръбската отмъстителност станаха Кото Даскалов (син на първия стар учител Даскал Пейчо), Тоша Пенчин, Миладин Боровски и Тоша Пастушкин, които бидоха застреляни след оттеглянето на българската войска. Освен това около 45 души бяха осъдени на окови."

[Back]