105 години от рождението на цар Борис III
Цар Борис III и българският национализъм (2)

Димитър Х. Попов

в-к "Македония", брой 7, 17 февруари 1999 г.
 

На 9 август 1943 г. цар Борис III приема немския пълномощен министър Бекерле, който му предава поканата на Хитлер за среща. Поканата е за 13 август, петък. Както повечето големи личности и царят е фаталист и се налага съветникът Ханджиев да търси предлог и да промени визитата на 14 август, събота. На този ден цар Борис III заминава с личния самолет на фюрера, който се пилотира от полковник Бауер, ползващ се с доверието на българския владетел. С царя пътуват още Балан, Ханджиев и Бърдаров. Срещата става в главната квартира на Хитлер в Източна Прусия, край Растенбург. Мястото носи кодовото наименование "Вълчата бърлога". Тя представлява подземно съоръжение по последна дума на техниката.

Срещата на цар Борис III с Адолф Хитлер и нацисткото ръководство отбелязва епилога от неспокойния живот на българския държавен глава. В известен смисъл това е и епилогът на Третото българско царство, на което му остава малко повече от година официално съществуване.

От двете си предишни срещи с Хитлер и Рибентроп през март и юни на 1943 г. царят вече знае, че германците го подозират за водените тайни разговори със западни политически представители. Това го прави още по-предпазлив в действията си, обстоятелство, което затруднява и забавя воденето на самите разговори.

Преговорите с Хитлер започват още същата вечер на 14 август, по време на които настъпва и разривът между двамата ръководители. За пръв път по един много директен начин германците поискали от царя България да вземе активно участие във военните действия на Източния фронт, като обяви незабавно война на Съветския съюз. По този повод цар Борис на другия ден след завръщането си споделя със своя довереник Добрович: "Не им отстъпих в нищо и си развързах ръцете след страхотна борба. Осемнайсета (година) няма да се повтори. Хитлер побесня, когато му отказах за Русия. Крещя като луд, той се нахвърли върху мен и България с цял порой обвинения, нападки и закани. Ужас беше, но не му отстъпих в нищо. Той смяташе да ме сплаши, вместо това спокойно му изложих положението ни, казах си, каквото имах да му кажа, ясно и недвусмислено, т.е., че съм решил ние да тръгнем по свои собствени пътища. Сега съм с развързани ръце. Спасих ви, даже аз да заплатя за това" (Ст. Груев, "Корона от тръни", с. 428, София, 1991).

Това лично свидетелство на цар Борис III за срещата му с Хитлер има изключителна историческа стойност. Вероятно то е и ключът за неговата трагична съдба. Но тази изповед има и други, много по-съществени измерения. Тя показва

поведението на българския държавен глава в една екстремна ситуация

Показва Борис III, този скромен и тих човек, който не обича да се натрапва на общественото мнение, като твърд и упорит боец, когато става въпрос за отстояване на национална кауза и на жизнените интереси на България. Едва ли героизмът или пък малодушието са постоянно състояние на човешкия характер. Величието на даден държавник се измерва обаче точно в такива трудни часове. В тях съдбата на личността отива на заден план, а напред излиза отговорността за отечеството. И точно в такива мигове съдба, отечество и отговорност се превръщат в себеотрицание и в най-висша форма на патриотизъм, на национализъм. Такива мигове в българската история възпитават, приобщават души, съвести и съзнание за нещо много по-значимо от малките ни грижи за битието, в нещо, което уплътнява духовността и я прави видима като пример, който само великите могат да дадат на своите народи. А България е изключително богата страна на примери на свои държавници. За съжаление партизански страсти и дребнава, примитивна омраза са попречили на преходни режими да ги покажат на хората, за да покълва и никне българската гордост.

Десетилетното обругаване на Стефан Стамболов заради твърдото му управление и защитата на българските интереси пред Русия попречи на няколко поколения българи да видят в него

великана на българското съединение

и непоколебимия ратник на българската независимост.

Нещастният за България край на Междусъюзническата и на Първата световна война беше стоварен като изключителна отговорноет върху плещите на цар фердинанд И. Едва ли обаче съвременните българи знаят нещо повече за този български владетел. Но по негово време българският лев имаше пълно златно покритие.

Страната ни придоби европейски вид

Прокарани бяха основните железопътни и шосейни пътища. Годишните чужди инвестиции в страната ни в края на миналия век надхвърляха с пъти сегашните. Доверието в стабилността на икономиката ни беше без каквито и да са резерви. Страната ни създаде най-добре обучената, отлично гледаната и въоръжена войска на Балканите. Заглеждаме се в дреболиите от т. нар. "мръсно бельо" на държавниците ни, но не можем да преценим величието от обявяването на Независимостта ни на 22 септември 1908 г. от същия този обругаван Фердинанд.

Или да вземем Александър Стамболийски. Ругаем го за сопаджийството, за прочутия му израз, че се чувствал южнославянин, но сме

слепи да оценим силата ни протеста му

когато, подписвайки позорния Ньойски диктат, миг след това с жест на отвращение и погнуюса счупва писалката и гневно я захвърля на масата, разплисквайки мастило върху покривката, сякаш, за да запечата позора на "победителите".

А защо да не споменем и Трайчо Костов? Как този правоверен комунист надскача каноните на червените догми, пречупва в съзнанието си преклонението пред бащата на народите и дръзва да противопостави на отечеството на всички пролетарии, отечеството на българите. Защото

преди да бъде комунист, Трайчо Костов си е "позволил" да си остане българин

Наградата - смърт чрез обесване!

Повечето големи български държавници загиват от насилствена смърт. Защото със своя пример и със своите действия те пречат, те пресичат чуждите апетити и посегателства върху нашата свобода, върху българската независимост.

Това са еталоните на българския национализъм. и неговото достойнство е, че той никога в нашата история не е бил настъпателен.

Българският национализъм винаги е отбранявал народ, земя и вяра от външни посегателства

И тук не трябва дори да си помисляме за аналогия с т. нар. "възродителен" процес, защото това си беше външна оперативна разработка за вкарване на страната ни в клопката на изостряне на отношенията ни с Турция.

Нека да се върнем сега отново към августовските дни на 1943 г.
След драматичната среща Борис III - Хитлер царят и свитата му са принудени да спят при необичайни условия - в модерно обзаведени, но херметически затворени помещения, които действали потискащо поради липса на дневна светлина и директен приток на свеж въздух. Това били камери, в които царят и спътниците му, разположени в различни помещения, прекарали почти безсънна нощ.

Много трудно е след повече от половин век да се вникне достатъчно достоверно в същината и истината на разговорите на царя с Хитлер. Не е възможно за тази важна среща да липсват германски документи. Въпросът е къде могат да бъдат открити. Един важен факт обаче може да бъде поставен под съмнение. Искреността на германското намерение да вкарат България във война със Съветския съюз. От военна гледна точка нашият потенциал не може да поеме такъв ангажимент поради другите ни отговорности на балканския театър. По-скоро това е била една "психологическа атака" върху цар Борис III , предварително замислена и отлично подготвена от немските специални служби. И със съжаление трябва да отбележим, че с този фрапиращ психологически удар нацистите успяват да измамят предпазливия и хладнокръвен български владетел. Царят не издържа на този натиск и макар че запазва външно спокойствие, произнася точно това изречение, което абверовците и гестаповците биха искали (или не биха желали) да чуят: че е решил "ние, българите, да тръгнем по свои собствени пътища". Това изречение на цар Борис III е пряко признание за всички тайни разговори, които в продължение на месеци неговите сътрудници провеждат с представители на западните сили за излизане на страната ни от хитлеристката коалиция.

При неблагоприятното развитие на военните действия за Германия на Европейския военен театър към август 1943-а, при стратегическото положение на България и военния потенциал на българската войска, германците просто са били детерминирани да пристъпят към радикални действия по предварително разработен план за

неутрализиране на българския държавен глава

Ключовата роля на царя в българския държавен живот и неоспоримият му авторитет като върховен главнокомандващ на войската ни са решили и съдбата му.

В подкрепа на твърдението ни, че Хитлеровият натиск върху царя за влизането ни във война със Съветския съюз е бил уловка, е фактът, че 50 дни по-късно Германското главно командване е "забравило" неочаквано за това си искане към цар Борис. На 18 октомври 1943 г. княз Кирил, Богдан Филов, Ханджиев, Георгиев и майор Кюркчиев посещават Хитлер отново във "Вълчата бърлога". Тогава, в разговорите с Хитлер и генералитета му, нашата делегация установява, че според германците най-опасен е Балканският фронт. От Триест до о. Родос той е толкова дълъг, колкото руският. (Богдан Филов, "Дневник ", с. 630, София, 1990)

За срещата с Хитлер българската делегация заминава с влак на 16 октомври и пристига край Растенбург в главната квартира на 18 октомври. Само един член на делегацията е бил предния път с царя и това е Ханджиев. Този път делегацията вече не нощува в подземните камери на германците, а в спалния вагон. Известно е, че княз Кирил изпитвал огромно недоверие към хитлеристите и е бил дълбоко убеден, че Гестапо следи всяка крачка на българските управници.

И все пак от какво умира цар Борис III? Официалната версия е банална. Истинските причини за смъртта не могат да се докажат. Но всички улики говорят за насилствена смърт. За убийство!

(Следва)

Авторът е председател на
"Съюза за Търновска конституция"

[Back]