Ст.н.с. Мире Спиров

в-к "Македония", брой 7, 17 февруари 1999 г.

Това е голяма тема, защото тя хвърля светлина върху българската духовна и материална култура. Сенките на това злодеяние, извършено от Българската комунистическа партия спрямо нацията ни, ще съпътстват развитието на България още дълги години.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г., както е известно, бяха ликвидирани редица известни люде от интелигенцията на България - министри, депутати, професори, лекари, инженери, офицери и още колко ли професионалисти, които съставляват по-голямата част от всички избити.

Една част от духовния елит на България пада под "гилотината на комунистическата партия" поради лични отмъщения за най-дребни неща, но огромното болшинство от осъдените и екзекутирани, както и "безследно изчезнали" са жертва на отдалеч замислено "обезглавяване" на българския народ, за да няма кой да го напътства по време на последвалото диктаторско управление на държавата ни. Това се потвърждава и от факта, че в Нюрнбергския процес са осъдени само 11 души хитлеристи за щетите от Втората световна война, а у нас прословутият народен съд осъжда на смърт 2730 души. Вън от това още в първите месеци след 9 септември безследно изчезналите са над 20 000 души.

Трябва да се отбележи, че в онези години и преди това комунистите унищожават и своите съмишленици и върхушка, които проявяват самокритичност и болка за България, вън от директивите на Коминтерна, респективно на съветския диктатор Й. В. Сталин (Кръстьо Раковски, Методи Шаторов, Станке Димитров, Трайчо Костов, Манол Сакеларов, Никола Петков (съмишленик) и редица др.), но това с нищо не оневинява комунистическата диктатура.

В предишните години същите тези коминтерновски слуги устройват атентати и на цар Борис III (черквата "Св. Неделя", Арабаконак), където загиват много невинни хора.

Да има човек някакво политическо убеждение е в правото си и това е демократично за едно гражданско общество, но да подчини това убеждение на един доктринерски фанатизъм е съвсем друго, намящо нищо общо с демокрацията.

Атанас Буров (1875-1954 г.), крупният наш икономист и държавник, високо ценен в цяла Европа, казва: "Голям пропуск в живота има оня, който на младини не е бил социалист и като възрастен - не се е отказал от социализма" (цитирам по памет - М.С.).

Не може да не оценим ратуването на главния редактор на някогашния в. "Зора" Данаил Крапчев (1880-1944 г.), роден в гр. Прилеп, за възстановяване на отношенията с Русия още през 1933 г., както и неговата прогноза за бъдещето й (в. "Зора", 27 юли, 1933 г.): "За нас няма съмнение, че комунистическият строй в Русия ще се провали. Рухването му се очертава особено в совхозите и колхозите - тия чифлици, които напомнят султанските и бейски чифлици и догмите на корана, според който земята е на държавата."

Е, вижте, господа, какъв пророк е бил Д. Крапчев, за да предвиди събитията в Съветския съюз преди повече от половин век. Преди всичко това е способност за безпристрастен анализ на историческите събития и ситуации, от какъвто и сега ние толкова много се нуждаем. И само това ли? Д. Крапчев в своя в. "Зора" в продължение на четвърт век (1918-1944 г.) дава безпристрастни, трезви и полезни за България оценки на балканската и на световната политика. и днес неговият сборник от тогавашни статии във вестниците "Зора", "Пряпорец", "Военни известия", "Отечество" и др., озаглавен "Изминат път", е извънредно полезен за българските управници, политици и журналисти и за българина въобще. И той е ликвидиран без съд и присъда през 1944 г. в Благоевград.

Един Йордан Бадев (1888-1944 г.), роден също в гр. Прилеп, литературен критик и сътрудник на в. "Зора", съпоставяйки руските романи преди и след Октомврийската революция в Русия, заключава: "Днешният руски роман е повече популярно помагало за практическо приложение на една програма за политическо и стопанско строителство, отколкото свободно художествено отражение на руския живот" ("Позиции", с. 38). Едва ли някой би могъл да обори тази теза.

А нима са малко уроците на Райко Алексиев (1893-1944 г.) с неговите карикатури във в. "Щурец", който сам списва, рисува и редактира в продължение на 12 години (1932-1944 г.), отразявайки всички най-актуални за времето си събития от обществения и политическия живот в България и в света. И днес, когато се събере и систематизира цялото му творчество, както пише Радой Ралин, читателят ще усети оптимистичната тръпка от съпротивата срещу злото, ще се разбере какъв голям талант са погубили - талант, какъвто се не ражда всякога". И този талант е зверски убит за лично отмъщение.

Покосен беше от куршум в тила и световноизвестният български учен-хирург проф. Александър Станишев, след като джелатите му го заставят да констатира смъртта на разстреляните видни българи в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Този син на гр. Кукуш има "вина", че по стечение на обстоятелствата три месеца е бил министър на вътрешните работи.

Освен поголовно разстреляните хора от българската интелигенция мнозина творци на нашата духовна и материална култура години наред са влачени по "трудови лагери" и по затвори в най-творческите им години с оглед "обезвреждането" им като еманация на българския дух (Димитър Пешев, Димитър Талев, Атанас Буров, инженерите Любомир Кайраков, Манол Сакеларов, Константин Михайлов, Марин Калбуров, Тодор Ив. Чонев и много др.) и голямата част от тях умират в затворите като кучета.

[Back]