И в Костур, и в Лерин чух напевен български език

Петър Захаров

в-к "Македония", брой 5, 3 февруари 1999 г.
 

На 2 август 1998 г. от прославата на Илинденското въстанив на Превала заминах за Гърция. Още вечерта бях в Солун, където пренощувах, а на другия ден следобед отидох на о-в Тасос. Тук прекарах 5 дни при познато семейство, това на Христос Янакис, което има пансион за туристи. Тук съм идвал преди 15 години на почивка. Тасос е единственият остров, принадлежащ на провинция Македония, подобно на Самотраки, който е към Тракия. На острова почти всички разбират български с изключение на най-младите. Това го видях и в семейството на Янакис. Децата на синовете му говорят само гръцки, чуждият език, на който говорят, е немски, тъй като тук преобладават немски туристи.

Още на пристанището видях два огромни лозунга на немски и английски: "Македония е гръцка земя." Такива плакати видях след това на много места по Македония.


Освен туристическите ми намерения

в ролята си на пълномощник на Международния институт за Македония исках да се запозная със състоянието на националните и човешките права на славянобългарите, или както гърците ги наричат вулгарофониките (българогласните). Гърция е единствената балканска страна, която членува в Европейския съюз и НАТО и като такава тя е подписала Общата декларация за правата на човека, възприета от страните на Европейската общност като обща политическа платформа. Но задължението е едно, изпълнението - друго. Гърция прави изключение в семейството на страните от Европейския съюз. Тя спазва човешките права на "българогласните елини" само на думи, а на практика продължава асимилацията им също както през управлението на Елефтерос Венизелос и Метаксас.

Печалното положение на българското население в Беломорска Тракия е добре известно на европейската общественост и нарушаването на основните му човешки и етнически права е сравнимо само с държавния терор върху малцинствата в днешната сръбскочерногорска Югославия, където са и моите земляци и сънародници от Цариброд, Пирот, Враня и Босилеград. Това не е за учудване, защото Белград и Атина са имали винаги един и същ подход за обезбългаряване на нашите етногеографски територии.

Сръбските манипулации са ми добре известни, тъй като съм един от хилядите им потърпевши, а сега имах възможност да констатирам същото положение във Воден, Лерии и Костур, които за пръв път посещавах.

Чрез държавен закон се забранява:
1. Употреба на майчиния български език на македонски диалект.
2. Забранени са българските песни и хора.
3. Вероизповеданието е задължително само по гръцкия православен канон, а българското богослужение е забранено.
4. Българските светци са премахнати от черквите.
5. Въведена е задължителна гръцка именна система.
6. Всички топонимни имена са преименувани на гръцки (имена на селища и градове, реки, местности и планини).
7. Разрушени са българските културни паметници, както и военните и цивилните гробища. (В това лично се уверих, когато отидох в съседното на гр. Лерин село Арменохор. Тук, в центъра на селото, е бил издигнат паметник с имената на загиналите български войници при превземането на селото през Първата световна война. На паметната плоча били изписани и имената на двама бойци от моето родно село Вълковия, окръг Пиротски, сега под сръбска власт. След войната гърците разрушили паметника. През Втората световна война тази част от Македония е била под военното управление на Вермахта и германското началство, както ми казаха по-възрастни селяни, дало нареждане на местната власт паметникът да бъде възстановен, но след войната бил отново премахнат. Били запазени само военните гробища на съюзниците им - сърби, французи, англичани, на руски доброволци и др.)

8. Не се позволява на славяногласните да изразяват собствено мнение.
9. Не се позволява завръщането на прогонените след гражданската война българи, докато не се декларират като "гърци" по народност.
10. Не се позволява създаването на политически организации на славяногласните, а единствената тяхна организация Ораниос Токса (Небесна дъга), известна като Виножито, е регистрирана във Върховния съд в Атина като организация на гръцки граждани, така че няма нито българско, нито македонско наименование.
11. Строго са забранени българските книги, макар и с религиозно съдържание.

За всички тези нарушения се убедих при срещите, които имах с хора от различни възрасти и обществени съсловия във Воден, Лерин, Артенохор и костур. Единствено в Лерин имах адрес на хора, при които трябваше да отида и бях си уговорил предварително срещи. Това са ръководителите на Ораниос Токса (Небесна дъга). В другите градове отивах просто като минаващ пътник и разговарях с хората по улици, автобуси, ресторанти, черкви и пр. С всички мои събеседници, повечето от които се представяха като македонци вероятно под влияние на скопската пропаганда, но това бяха по-необразовани млади хора, докато по-образованите обикновено казваха, че потеклото им е българско, говореха на прекрасен български език, изолиран от чужди влияния и запазил своята архаична лексика за разлика от Вардарска Македония, където езикът е съзнателно сърбизиран. Майчиният български говор, макар официално забранен, все още е жив и се упражнява в по-малките селища, където няма преселници от Южна Гърция.

Във Воден, изпъкващ със своята красота

и привлекателна архитектура, както и блестяща чистота, бях един ден. В големия парк покрай съборната черква изпъква големият военен паметник във византийски стил и минаващи по улицата хора ми казаха, че е издигнат в чест на гръцката "освободителна" войска, а черквата, строена през ХVII век от местното население, което е било българско с незначително турско малцинство, днес изглежда съвсем нова, защото е била основно преустроена и получила типично гръцки вид. Навсякъде в този район черквите били чисто български, но гърците го преустроили по техния канон. Само параклисите, които има в изобилие по всички махали и села, са построени от гръцката църковна власт.

В черквата имаше свещеник, но не можах да говоря с него, защото бил от о-в Крит и говорил само гръцки, но затова пък имаше жени, които пред олтара правеха своята утринна молитва и на разбран български ми разказаха всичко за историята на главната черква в града.

Отседнах в хотел "Антигона", новопостроен с всякакви съвременни удобства. Оттук се обадих на д-р Пантелис Клигатсис, кардиолог в леринската грсдска болница, млад човек, с високо българско самосъзнание, наследено, както той самиат казва, "по атавизъм от предците".

Той е със силен интелект, добър познавач на нашата история, както и на Македонския въпрос в цялост. Жена му, Мария, гъркиня от Халкидическия п-ов е научила български от съпруга си. Имат тримесечен син Георги. През август се провеждаше фестивал на македонския фолклор в Лерин и това му даваше празничен изглед. Всяка вечер имаше програма за фолклорни игри, а участваха състави и от другите градове на Егейската част от Македония. Имаше типична за този край духова музика и нашенски, български, хора, без да се пее, защото песните имат български думи, а те са забранени там. Само каракачаните пееха. Техните песни са преведени на гръцки и затова им е позволено. Колко са сходни методите в това отношение с тези на техните съюзници, сърбите, които по същото време (на 24 май т.г.) на св.св. Кирил и Методий разгониха българското хоро от площада на гр. Цариброд и прекратиха гостуването на студентския фолклорен ансамбъл "Зорница", който бе на посещение в Западните български покрайнини. Колко противоположни са тези гръцко-сръбски шовинистични изстъпления спрямо българското лекомислено чуждопоклонство! На всяка крачка в България се чуват сръбска и гръцка песен.

Забележително е това, че тук хората са много религиозни и се уважават помежду си. Причината е, че разорителната сила на комунизма дотук не достигна.

На нашата маса

освен ръководителите на Ораниос Токса бяха и няколко членове, активисти, сега гастарбайтери в Германия и Белгия, повечето от тях на скопски позиции и привърженици на македонизма, но езикът им е по-близък до литературния български, отколкото до скопския "македонски език". И с тези с българско самосъзнание, и другите с македонско са свързани с общия стремеж за по-големи човешки права и са противници на организираната елинизация на населението. Тази съпротива е ясно изразена в изписаните с графит лозунги по стените на сградите и уличните огради на български език каквито можах да видя в Костур и особено в Лерин. Секретарят на ръководното тяло на Ораниос Токса (Виножито) Павел Воскопулос, с когото се срещнах на другия ден в седалището на организацията, ми разказа в подробности трудностите, които им създава общинската власт в Лерин подобно на онези, които прави сръбската власт на ДСБЮ в Цариброд и Босилеград.

Членовете на Ораниос Токса се смятат като граждани от втора категория, трудно получават държавни служби и по-често биват уволнявани от работа, без да има някаква причина за това. Списанието, което организация издава, е под строга цензура и така се ограничава правото на собствано мнение. Градът Лерин е малък, с 12 000 жители, а общината му наброява около 40 000. Около 75% от населението е от българско потекло, 20% са преселници от бившия Съветски съюа - понтийски гърци, и 5% са православни албанци и каракачани. Само понтийските преселници не знаят български. Те са заселени върху имотите и домовете на прогонените след войната българи.

И въпреки гръцките манипулации българският национален дух броди в Егейска Македония. Отпор срещу гръцкия завоевател има и той става от ден на ден все по-осезаем. От много хора чух да казват: "Искат да ни направят гърци, но ние не сме такива." Някои казват, че са българи, други, че са македонци. И едните, и другите имат право. Те са родени в провинция Македония, а националността им в българска. Това е съвсем ясно. С Константинос Илиядис и със съпругата му Милита се запознах на пзаара. Те са от село Росен и продават дини, собствено производство. Питах кой ги е учил български, на което Константинос каза: "Ние сме учили гръцко школо, а дома сборвахме бугарски. От нашето село сите са побегнали во Бугария, и тамо имаме роднини, но не се видуваме. Татко ми млого сакаше Бугария и само за нея си сборваше", а Димитриос Михалис от село Секулево (по гръцки Марина), собственик на мандра, продава млечни произведения на пазара, взе да се оплаква: "Во нашийо край е тежок животот. Няма индустрия, слабо развиен туризъм, народот живее само от земеделие и сточерство, а селската продукция е евтина во Гърция и трудно се продава. Най-много без работа има во македонскийот край. Що да се прави?" А Олга Караиванис, възрастна жена, собственик на двуетажна модерна къща с голяма зеленчукова градина, беше изненадана, когато й казах, че съм българин и че за пръв път съм в Лерин. "Как си можал да дойдеш. От Бугария слабо идват хора. Не ги пускат. И ние сме бугари" - с гордост заяви Олга и побърза да покаже пожълтяла снимка на български унтерофицер от 1917 година. Това е нейният баща, доброволец през Първата световна война, който се сражавал на Южния фронт. Олга каза, че живее сама, а двамата й синове били прогонени през 1949 година и емигрирали в Канада и там живеят, но гръцката власт не позволява да идват, трябвало да се пишат за гърци, за да могат да се завърнат в родния край. Много са примерите за нарушаване на човешките права на македонските българи в днешна Гърция и това нещо не трябва да се премълчава. Правозащитните организации трябва да се осведомяват подробно за тези нарушения, а европейските политици да дадат възможност на този народ да се самоопределя по свое желание, така както изисква новото време.

[Back]