Румен Стоянов

в-к "Македония", брой 26, 30 юни 1999 г.

В сегашните предупреждения за нападателността на великосърбизма прибягва се до заветите на Раковски, Ботев, Левски, Яворов. Естествено техните имена блестят с непомръкващо величие в нашия национален пантеон и съвсем правилно е първо към тях да обърнем поглед. Ала не бива да забравяме, че още множество български интелектуалци са оставили красноречиви свидетелства досежно ненаситния сръбски шовинизъм. Понякога те се дължат на творци, които не свързваме с прозорливост към домогванията на западните ни съседи. То не пречи да са били до болка наясно с кроежите на управниците отвъд Тимок. За жал, писаното преди почти седемдесет години звучи като изречено днес, когато в Западните покрайнини сънародниците ни ги е страх българско хоро да играят, и то при положение, че у нас на цялата страна волно кънтят сръбски кафански музикоподобия. В такава връзка не е излишно да припомним думите само на двамина писателя, казани относно сърбите, за които някои българи плачат повече, отколкото за българи, обезправени от сърби. Впрочем, щом сърбите били ни братя, защо никога не са се държали братски с братята си българи в Западните покрайнини, Македония, Поморавието, Войводина, Косово? Нали в Библията стои "по делата им ще ги познаете". Следователно сърбите са ни точно толкова братя, колкото братски се отнасят към своите братя българи в държавата си.

В началото на тридесетте години у нас живее като кореспондент сърбинът поет Раде Драйнац. Белгредският вестник "Правда" помества на 25.12.1930 г. негово открито писмо до Д.В. Митов, който го препечатва в своя "Литературен глас", брой от 10.1.1931 г. То съдържа призив за нова балканска култура и против западноугодничество. Зовът предизвиква ред остри отговори в наши издания. Ето ги на Людмил Стоянов (24.1.1931 г.) и Константин Константинов (31.1.1931 г.) в "Литературен глас" съгласно книгата "Кръстопътна среща" от Бл. Димитрова и Й. Василев, изд. "Балкани", 1999 г.

До г-н Р. Драйнац, поет, в Белград

Уважаеми господине,

Използвайки любезността на редактора на "Литературен глас", позволявам си да ви отправя няколко реда по повод вашето писмо, напечатано в неговия вестник. Няма да се спирам на гръмогласните "идеи" във вашето писмо - толкова несериозни, че дори поетическият темперамент мъчно би могъл да ги извини, и тъй смътни, хаотични и ненавременни - че всяко принципно обсъждане днес би било оскърбление за нас. Няма да ви питам - каква е тази "балканска" култура? Нито защо "балканската" култура във вашето писмо се отъждествява с "расовата" култура, без да изясните чия раса разбирате. Няма, най-после, да се обръщам към историята - и "освободен от всякакво минало", ще ви отговоря, г-и Драйнац, тъкмо за настоящето и само настоящето.

За това настояще, което направи от две наистина братски страни един палач и една жертва. За това настояще, което лишава цял един народ между Струма и Вардар, че и отвъд него от неговия език и книга.

Вие се обявявате и зовете и нас на борба срещу "тия незначителни психологии под фирмата на локални патриотизми". Вие ни сочите "обща база" за борба, "лишена от всякаква тясна регионална тенденция". Не бихте ли искали да изязните тия общи, смутолевени и твърде прозрачни в същото време фрази, г-н Драйнац? Не за мен, нито за огромното мнозинотво на българската интелигенция, но за ония неколцина наивници, които могат да приемат тая ваша "оправдана любов, с нищо незамърсена отляво и отдясно", и стават неволни съучастници в едно предизвикателство към народа ни.

Вие се обръщате към българските литератори и апелирате за "широкогръдност", когато най-скъпото на народа ни - неговият език - е осъден на остракизъм във вашата собствена страна. Вие говорите за "повече любов и разбиране, повече търпимост, отколкото заядливост" - и говорите това не на вашите приятели, не на вашето обществено мнение, не на вашите културни фактори - а нам! Наистина трябва да се признае - че вашата дързост се равнява на нашето търпение.

Защото в същото това време, когато вие, г-н Драйнац, и вашите сънародници и другари идвате, колчем ви хрумне, и пътувате, дето пожелаете из нашата страна, пътниците българи, дори транзитните, из сашето отечество - били те комивояжори, или писатели, или артисти - се предават като арестантски пакети от един агент на вашата обществена безопасност на друг, от Цариброд до Белград, от Белград до Загреб, от Загреб до Любляна и от Любляна до границата. Защото още, г-и Драйнац, докато вие и вашите сънародници и колеги седите спокойно в нашите кафенета, разговаряте на майчиния си език и разгръщате купища ваши вестници, купени от будките из София, във вашите влакове, които отиват не в Македония, а в Стара Сърбия, още след Драгоман, под страх на сваляне от влака се прибират всички български вестници. Защото още, г-н Драйнац, докато вие тук, в сърцето на нашата земя, свободно, пред аудитория, за зла чест българска, можете да пеете македонски песни, като ги наричате сръбски, и не се намира никой да ви опомни, там - в южната част на вашата държава заради една българска песнопойка или христоматия гният в занданите наши братя.

И към борба срещу тоя "локален патриотизъи и тесни регионални тенденции" зовете вие днес българските интелигенти? И да бе това поне в името, да речем, на някоя обща, планетарна идея - например интернационализъм, - а то заради някаква смахната - или плитко скроена - "балканска" култура!...

Позволете, г-н Драйнац от Белград - българската интелигенция не е нито толкова глупава, нито пък безчестна, за каквато вие във вашето писмо, изглежда, че я смятате.

София, 23.I.1931 г.
Константин Константинов

Истината преди всичко

Писмото на г-и Раде Драйнац ни даде добър повод да поставим някои въпроси на по-конкретна база, защото очевидно със загадки и недомлъвки не се постига никакъв резултат. Засягат се жизнени проблеми, които изобщо не търпят метафизическо разглеждане, проблеми от национален и морален характер, за чието разрешение е необходимо героично усилие и честна мисъл.

На първо място трябва да подчертаем, че за нас, за българския народ, не съществува въпрос за някаква "балканска култура", не съществува дилемата "да станем окончателно притежание на Запада или да бъдем свои". Зад тази разтеглива формула ние виждаме агресивния дух на пансърбизма, чиито "добри намерения" към българския народ виждаха още Раковски, Ботйов и Левски.

... Историята, за жалост, оправда извън мярка опасенията на Ботйов, Левски, който имаше горчивия опит с легията в Белград... предупреждаваха хората на комитета да не доверяват на сръбските обещания. Тук имаме налице две различни национални психики.

Докато българите "не желаят да владеят над никого, но и не позволяват на други да ги владеят" и с тая си естествена роля подчертават чувствата на реалност, скромност, честност, благородство - сърбите, държавници и интелигенция, издават несъобразни за ръста им "месиански" цели, зад които стои един брутален и завоевателен дух.

... Днес "югославската" идея е за нас по-химерична, отколкото бе за дейците отпреди Освобождението. ... Не може да съществува никаква "балканска култура" вън от свободното културно развитие на всички балкански народи. Тя не ще бъде друга освен образец на всеизвестната балканска некултурност - все едно сръбска, албанска или българска. Само когато балканските народи, на първо място сръбският в днешна Югославия, прегърнат принципите на правото и морала, когато направят от своите страни огнища на свободата - лична и национална, - средища на политическа търпимост, на доверие и човещина, само тогава ще се сложи начало на нова "балканска" култура, но не като противовес на европейската, а като нейна съставна част.

Ето кое именно в най-голяма степен липсва на днешна Югославия, респективно Сърбия, която отрича културата на другите народности на Балкана, смятайки, по една стара и чудовищна заблуда, че трябва да приемат нейната "култура" и да потънат в нейните национални води.

... Ние не вярваме на сръбската интелигенция, чийто изразител иска да бъде г-и Драйнац и която е изцяло хипнотиэирана от фантома на пансърбизма, отричайки правото на другите балкански народи, особено на българския, на самостоятелен културен живот ... Но тогава какво именно ще се прави? Нима това болно състояние не ще има край? Ние тук не говорим като "националисти" в смисъл на "родна защита" - не от политика се водим, а от чувство на човещина и култура. Като български писатели ние скърбим, че за голям брой наши сънародници българската книга е недостъпна.

Нещо повече: Там се отричат най-елементарните човешки и културни права, които не им се отказваха дори от червените султани.

Тъй проблемът от политически се превръща в морален. Самата мисъл за "асимилация" на тия наши сънародници, от правово и морално гледище, е дълбоко неморална и варварска. ... Докато в Сърбия не се разбере, че всеки народ е космос сам за себе си и че, следователно, културното равноправие е единствената разумна база за споразумение, дотогава всеки позив на отделни лица или други в тая посока ще звучат като "лъжа и лицемерие", наистина ще бъдат "присмех" над страданията на българския народ.

На свой ред Д.Б. Митов, пак в "Литературен глас" (31.1.1931 г.), заявява: "Както се изтъква във вестник "Зора", "Мир", "Македония" и др., най-важният пасаж от отговора на Д.Б. Митов, а именно, че не е възможно да се прокара дори Евангелието на български език в Македония, е премахнат от редакцията на сръбския вестник "Правда" при препечатването на статията." Сръбският шовинизъм не пропуска и най-малката сгода да опровергае собствените си лукави вопли за вечна дружба, отправяни към плиткоумни българи.

[Back]