Ст.н.с. I ст. арх. Христо Генчев

в-к "Македония", брой 26, 30 юни 1999 г.
 

Пословично е безсилието на българските политици да разсъждават с геополитически категории вместо с изтърканите идеологически клишета. Краят на конфликта в Косово постави начало на битката за преразпределяне на сферите на влияните на Балканите. Къде е българският интерес в тази битка и коя е най-печелившата стратегия за България? Този е поводът да дадем думата на архитект Христо Генчев, вече наложил се в българското мисловно пространство, с вижданията си за най-изгодните за държавата ни позиции.

Ст.н.с. I ст. арх. Христо Генчев, к.т.н. е роден през 1934 г. в Габрово, зодия Телец. През 1958 г. завършва Инженерно-строителния институт в София (днес УАСГ). Работил е като архитект, градостроите, преподавател, изследовател и учен в София, както и в Австрия, Швейцария, Франция, Куба (ЮНЕСКО). Член на: Съюза на архитектите в България - негов председател през 1990-1992 г., Съюза на учените, Клуб на приятелите на Софийската архитектура, Академичен форум за национална политика, негов председател, Съюза на българските писатели и др. Председател е на Фондацията за християнска архитектура и изкуство "Никола Фичев - Захари Зограф", на Националния съвет за опазване паметниците на културата.

До 1989 г. има публикации в областта на културните, историческите и социалните проблеми, както и тези, свързани с градоустройството и проблемите на транспорта и комуникациите, а след 1989 г. пише и по геополитическите проблеми на България. По-важните му книги: "Транспортни проблеми на Русе", "Енергийни проблеми в градоустройството" (наградена), "Синдром на кукувицата", "Махалото е на път" (наградена), "Стоманена прегръдка", "Коридорно мислене" и др.

I. ФАКТИ ОТ ИСТОРИЯТА, ТЪЛКУВАНИ ОТ ГЕОПОЛИТИКАТА. ИЗВОДИ

Разделението "ядро-периферия" е общо геополитическо правило. Светът се разделя на континентално ядро Евразия, и на периферия (т.е. всичко останало, англичаните за удобство го наричат просто Rimland - земя на ръба). Европа от своя страна се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австроунгарска империя) - оттам Централни сили и на всичко останало. Балканите се структурират по същата логика: балканското ядро - Албания, Македония и България, и балканската периферия.

В това обособяване се открива обяснението на много военни конфликти в света, в Европа, на Балканите и в самата Югославия от последните сто години;

противостоели са ядрата и периферията.

Рискът да си в средата.
Прословутата нестабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния от север, а от юг Гърция и Турция) и слабостта на трите страни на балканското ядро.

Периферното разположение и силата на Сърбия, Румъния, Турция и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране на държавите, разположени помежду им. Има например проекти (замислени в мирно време!) за гръко-сръбска подялба на Албания и Македония, за подялба на България между Румъния, Турция, Гърция и Югославия. Подялба без остатък! Но няма проекти за подялба на Гърция, на Сърбия или на Румъния, в които да участва която и да било страна от ядрото. Общите интереси на периферията придобиват и официална форма като например: гръко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България и Албания в 1913 година, Балканския съюз на същите четири страни от 1934 година, както и балканските пактове (но вече без Румъния) от 1953 и 1954 година. Към този "български" пример трябва да добавим също така драстичните намеси като: опита за включването на Албания в СФР Югославия през Титово време, а от най-ново време и непризнаването на Македония от страна на Гърция.

Периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) балканското ядро. Този натиск е успешен и той в последните стотина години "приобщи" към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също периферните Румъния (с Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро - България, Албания и Македония. Тъкмо тази слабост прави политиката на периферните балкански страни спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят досега подкрепа извън Балканите и охотно се включват в отвъдбалкански съюзи и пактове (и Албания, и България, било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес заедно с Македония като партньори на НАТО).

Там, където повечето анализатори на Балканите търсят и "откриват" сантиментални връзки и предпочитания (между Италия и Албания, между Русия и България), в действителност лежи геополитическа необходимост всяка от страните, съставляващи балканското ядро, да се отбранява срещу балканската периферия, като търси подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да получи някаква геополитическа перспектива. Тя най-често се свежда до това да бъде оставена на спокойствие. Така погледнато, обвървването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба. Подобна на българската е и германската съдба. Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия - Великобритания, Франция и Русия, че и Италия - едва след като се свърза с отвъдевропейските САЩ.

Двете "мирни" стратегии на периферния натиск.
Българският неуспех с Дунав мост - не се дължи на "слабохарактерността" на Емил Константинеску или на "лошотията" на Андрей Плешу, а на нещо далеч по-дълбоко. На типичния комплекс на всяка периферна сила: периферността винаги да се противопоставя-омаловажава-противодейства на централността. За румънците е ясно, че коридор No 4 ще акцентира софийската централност в белканското ядро (както впрочем коридор No 10 - централността на Скопие, а коридор No 8 - на Тирана и Скопие). Президентът Емил Константинеску обаче държи потоците към/от  Цариград да не минават иначе освен "..покрай столицата" (БНТ, По света и у нас, 9 юни 1999), т.е. покрай Букурещ. Въпреки че това може да се постигне само ако се насили балканската география. А и геометрията.

Периферията винаги се еманципира по отношение на центъра, като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки (както в географски, така и в политически смисъл). Така че въпросът за Дунав мост - 2 никога не ще бъде решен по естествения за географията начин, докато България не получи подкрепа, идваща отвъд периферията. Тогава, когато въпросът престане да бъде балкански и се европеизира. По силата на протичащите глобализационни процеси този миг наближава.

Консолидирането на периферията "Гърция-Югославия-Румъния-Турция" с помощта на политически и дипломатически ходове ("Железният пръстен" - според Никола Мушанов) навремето или както е сега - с инфраструктурни обходи, е едната стратегия на периферните държави спрямо страните от балканското ядро. Другата периферна стратегия е саботирането на взаимното консолидиране на балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки, са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, съставляващи балканското ядро.

Силовият дисбаланс на Балканите.
Така описаното неравновесие между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга - слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти, вкл. и на Косовския. За да се възстанови това равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни, на Балканите, сили. В противен случай се анихилира слабият. Обясненията (ласкаещи Запада и поради това и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената "жестокост и цивилизационни липси (?)" на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липса на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

Големите европейски сили не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неотстъпно, вече век, даваха рамо на силната периферия в амбициите и срещу ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше "ревизионистка" България. Така Франция укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция, Англия пък - Гърция. За да го докарат дотам, че да тръгнат да пазят балканското равновесие, като обуздават и даже се бият в Югославия срещу своите довчерашни галеници Сърбия и Гърция. (Гърция е деен участник в анти-НАТОвския фронт.)

Днес вече европейските сили вместо собствени балкански вони на влияние започнаха да ценят балканската, т.е. общата европейска стабилност. Така те станаха партньори (съюзници?) на Албания, Македония и България.

II. ВОЙНАТА ЗА ЮГОСЛАВСКОТО НАСЛЕДСТВО. ПОСЛЕДИЦИ

Поражение за Версайската система на Балканите:
Не съществува повече мощната и милитаризирана югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм на Сърбия. Една политика, която се предопределя от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формира не от това, дали ние даваме, или отказваме някому някакъв коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия.

Втората последица е, че бе отслабен единственият вечен балкански съюз - гръко-сръбският. Той бе и е също мотивиран от гръцката политика на Балканите, която в лицето на Сърбия вижда защитник и гарант на гръцките интереси в нейното разширение и утвърждаване на север. Гърция се почувства до такава степен уязвена от сръбското поражение в Косово, че замрази конфликта си с Турция, за да се заеме с възстановяването на сръбските (и на Милошевич) позиции на Балканите. За да си осигури нужната й свобода на действие на север, Гърция стигна дотам, че скрои капан на своя единствен боен другар - лидера на кюрдската съпротива Абдулах Йожалан, и го предаде на турските тайни служби. Така Гърция се откупи от бремето на гръко-турския конФликт и се хвърли с развързани ръце в дипломатическата битка на Балканите.

Опити да се възстанови предишното балканско status quo:
Такъв опит е гръцката инициатива, представена като обща (?) с Турция:
"Външните министри на Гърция и на Турция ... разговаряха как да върнат на масата на преговорите югославските ръководители... На дело те обсъждаха почти всичко освен въпросите, които е желателно те да обсъждат: гръко-турските отношения" (New York Times, 13 юни 1999) [2]. Ако се върнем към интервюто на гръцкия външен министър Георгиос Папандреу, публикувано във в "Le Monde" на 30 април т.г., ще отгатнем без усилие, че той разчита тъкмо на това, Милошевич с неговите хора да продължава да управлява Югославия. "...защо трябва да го диаболизираме..." - негодува министърът.

Основната гръцка грижа сега е да се възстановят сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като "...регионален хегемон..." (Centre for Post-war South-East Europe, 16 април 1999). Тази грижа за следвоенното възстановяване на Сърбия стига дотам, че да предлага програми "...за спиране на изтичането и да бъдат върнати обратно мозъците на стария белградски елит (пак там)..." Това е проблем, но не протичат ли подобни процеси и в останалите балкански страни? А и могат ли да се сравнят със съдбата на прогонените от домовете им косовски интелектуалци?

Най-добрият гръцки съюзник е невежеството на мнозина западняци и тяхното желание да се дезангажират от Косовския проблем. "Косово би трябвало за по-продължително време да стане част от система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне - също така и Сърбия" (Die Zeit, No 24/1999) [З]. Не излиза ли така, че това, което не постигна Милошевич, ще го организира НАТО, ще му вдъхне живот, ще го изправи на крака. Център (не казвам столица) ще му е очевидно пак Белград (голям, представителен град), а географското (за сърбите митическо) сърце - пак Косово, но вече с 3 хиляди руснаци на KFOR. Такова държавно образуване е чудовищно: протекторат или в част от нещо, напомнящо по очертанията си Велика Сърбия, но не във версията на Милошевич (сърбите доминират над останалите), а на Майк Джаксън (сърбите и останалите ще бъдат заставени да се понасят).

Тази идея говори за липсата на реализъм или даже вече за начални признаци на паника у победителите: "НАТО вече отстъпи (от искането си за)... разоръжаването на всички бойци на АОК .. поникна вече бъдещата партизанска сила, която един ден, възможно е - както афганистанските талибани - да се насочи срещу освободителната сила, която ги осбободи от мъчителите" (Die Welt, 17 юни 1999) [5]. "...как ще се измъкнем от войната, която, да се надяваме, завършва" (Die Zeit, No 24/1999) [4]. А отговорът, останал недоизкааан, е: Друг да му бере грижата. Може и да е Милошевич. Кой би се захванал наново с АОК?

III. МИРЪТ НА БАЛКАНИТЕ. НЕГОВАТА ЦЕНА

Официалните позиции на Запада.
Каква организация на Косово и на Балканите все пак желае да наложи НАТО? Знае се само, че областта ще бъде отделена от Сърбия. "Щом бежанците се завърнат и обществото бъде възстановено - каза висш НАТО-вски служител, - Косово ще бъде на дело оградено със стена откъм Югославия. Жителите на Косово няма да служат в югославската войска и няма да плащат данъци на Югославия, нова полиция и съдебна власт ще бъдат създадени без сръбско влияние; като разплащателно средство ще се използват или германската марка, или американският долар и търговията ще се обърне на запад към Албания, Македония и Черна гора вместо на север, към Сърбия" (New York Times, 11 юни 1999) [6].

Това няма да е нито лесно, нито ще струва евтино, нито ще стане скоро, както си проличава от ехидните думи на Жан-Мари льо Пен: "..Винаги съм казвал, че тази война стъпи в балканското гнездо на оси и че американците и техните, ох, европейски съюзници, ще останат там още няколко десетки години" (Le Monde, 8 юни 1999) [7]. Или казано точно и ясно по американски: "Дали като наблюдатели, като европейски експерти за развитие и възстановяване или като армии на НАТО ... ние сме за цяло поколение в Южните Балкани" (New York Times, 5 юни 1999) [8]. Десет дни по-kъсно същият вестник: "...НАТО ще e в състояние да води Балканите в течение на 50 години" [9].

Цената на възстановяването.
Какъв е размерът на усилието, което европейци и американци ще трябва да направят, за да съживят Косово и да "...финансират възстановяването на Косово, което би струвало по 5-6 милиарда евро за всяка от следващите пет години, според бъдещия председател на Европейската комисия Романо Проди ...ние сме готови" (AFP, 11 юни 1999) [10]. Тази сума се потвърждава, и то от авторитет: "...Клинтън и другите световни лидери ще обявят пакт за стабилност на Югоизточна Европа, който ще включва инвестиции в района от поне 30 млрд. долара в течение на пет години..."

"Помощта ще бъде насочена не само към Косово и Босна, но и към най-бедните европейски страна Албания и Македония, които отвориха границите си за албанските бежанци от Косово, както и към България и Румъния, които също приеха бежанци и откриха въздушното си пространство за бомбардировачите на НАТО" (New York TImes, 16 юни 1999) [11].

Стане ли дума за възстановяването на целите Балкани, горецитираните суми звучат направо скромно: "След десетилетие война за югославското наследство половината Балкани изпаднаха в мизерия. Според оценки от САЩ за възстановяването ще са необходими до 400 млрд. долара" (Der Spiegel, No 24/1999) [12]. Американският военен бюджет през 1990 година възлизаше на 350 млрд. долара и още 30 млрд. - за разузнаване.

Цената на въоръжения мир.
"На Балканите отсъствието на война означава полумир само" (New York Times, 16 юни 1999) [13]. Това твърдение е оспоримо поне за държавите извън постюгославското пространство, но то е станало неотменима част от западното разбиране за света и в частност за Балканите. Вече се пресмятат разходите по поддържането на НАТО-вското воинство на място. "Само разполагането на 30 000 човека за три до пет години ще струва според сериозни пресмятания от 14 до 24 млрд. марки" (Die Welt, 7 юни 1999) [14]. Според Уилям Коен само за американските войски в Косово годишните разходи ще са 1,5 - 2 млрд. долара годишно (New York Times, 11 юни 1999). (Като си помисли човек, че не успяхме да отделим за цялата българска войска и 1,5 млрд. марки тази година.) Даже и руснаците ще трябва да изразходват 150 млн. долара, или цели 4% от военния си бюджет, за да присъстват на Балканите (NZZ, 11 юни 1999).

Балканското ядро - шансът за НАТО.
Охотата на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи бързо ще секне не само заради парите. А умората, а жертвите? Всяко трайно уреждане на Косовския проблем (той е албански и поради това в крайна сметка се дължи на слабостта на балканското ядро) с ред, временно наложен отвън, в последна сметка ще се окаже обременително и дълбоко досадно и за ...Съюза, и за НАТО. Три до четири хиляди европейски полицаи (не войници, а полицаи) ще се грижат за реда в Косово (AFP, 15 юни 1999). Но това, което във Франция е ред, на Балканите ще се схваща като насилничество; НАТО ще започне да се пази и от албанците. Ако отегчен и омерзен от балканската "неблагодарност", НАТО напусне Косово презглава, ще стане като в приказката "пара дал да се хване, две - да се пусне от хорото".

Тогава ще дойде звездният миг на Милошевич (или на Милошевичевци) - завръщането в Косово. Той вече го подготви с международното признаване на сръбския суверенитет (засега формален) над Косово, с руското присъствие там и с необратимото прокуждане на стотици хиляди косовци. Единственият начин подобен триумф да на бъде допуснат е да бъде засилено местното противодействие - противодействието на балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това - и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако на Албания, Македония и България се внуши повече воля за живот от това, което те сега проявяват - отслабени от десетилетия защитни ходове срещу агресията на балканската периферия.

IV. КУЛТУРЕН ШОК. СИЛАТА НА СОФИЯ

Странни съжителства:
България ще има за съсед в течение на 20-30 години една странна страна - "протекторатът Косово", населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци, и то с много пари. Протекторат, разположен на около 100 само километра от площад "Св. Неделя". Това ще бъде такъв културен шок за нас, софиянците, че или ще се променим, или ще потънем окончателно в блатото на Ориента. Опасността за това не се корени само в рецидивите на ориенталиама, които избуяха около нас, а и в това, че НАТО има вече свои съперници в/за Косово. Това са руснаците (виж "Слатина"- не софийския едноименен квартал, а летището на Прищина!) и ислямистките визионери. Какво да се прави?

Преди всичко трябва да си поставим амбициозни цели, а не за пореден път да се скриваме в удобната ни наша провинциална черупка. Трябва да се научим да поемаме и споделяме регионални отговорности. (Регионът в случая се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме Балканското ядро.)

Нашите аргументи:
1. Равното ни, понякога граничещо с опортюнизъм поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска...

2. Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в западния свят.

3. Бързото съзряване на българските политици (отляво и отдясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно) към Албания и съумяват да се подчинят и на наднационални, регионални цели (и за да не бъда голословен, ще спомена само коридор No 8). Не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като протурски, съотв. антигръцки и т.н.

4. София. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са най-добрите на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни (Кофи Анан търси навсякъде по света 300 съдебни лекари "назаем" за Косово, според New York Times, 12 юни 1999). Както за старите, така и за новите ни съседи. Последните трудно биха отишли от главната квартира в Гниляне (не говоря за Софийското, а за Косовското Гниляне) до Белград.

Скопие (там ще се настани международната Агенция за възстановяване на Косово, съобщава "Der Spiegel", No 24/1999) и Тирана биха ни съперничали, Адриатика също, но не и на зимна Витоша. За да си намери мястото в този концерт, София ще се нуждае от нарочна програма. Сега се работи Общият градоустройствен план. Тъкмо навреме.

Културният шок е шок за всички. Това ще бъде шок и за европейците. Илюзия е това, че "...възстановяването на Косово ще е мисия за няколко годи ни - влизаш, възстановяваш, тръгваш си" (Die Zeit, No 24/1999) [15].

Илюзия е и тоаа, че друг някой с неговите пари ще ни освободи от грижите ни. На работа!

[Back]