Охридската архиепископия-патриаршия - продължение на първата Българска патриаршия от X век

Ст.н.с. Трендафил Кръстанов

в-к "Македония", брой 12, 24 март 1999 г.

КОГА ГРАД ОХРИД ВЪЗНИКВА

като славянски архиепископски и патриаршески престол и защо в изворите е наречен седалище на архиепископ "на Охрид и на цяла България"?

По този въпрос има достатъчно безспорни документални свидетелства на различни езици още от средновековието до днес. Не само необходимо, но и задължително е именно върху здравата основа на безспорни извори на съвременни свидетели да възстановим възникването и развитието на Охрид като общохристиянско и особено българско духовно средище, наречено неслучайно "Български Йерусалим".

От древността градът носи различни имена и е седалище на византийски епископи и митрополити. Известно е обаче, че по време на българските владетели Борис и Симеон той се нарича вече Охрид, съобразно византийски свидетелства.

От XII век е запазен на гръцки език т.нар. "Дюканжов Списък на българските архиепископи", съставен от Охридския архиепископ Иоан Комнин. В превод посочваме тези архиепископи:
1. Протоген, архиепископ на Сардика... (сега София);
2. Методий, рожден брат на св. Кирил философа, ръкоположен за архиепископ на Морава Панонска...
3. Горазд, ръкоположен от Методий, а после изгонен от духоборците.
4. Климент, като станал епископ на Тивериупол и Велика, сетне бил натоварен от Бориса, цар на българите, да надзирава и третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канна или (и) Тасипият.
5. Дамян в Доростол, сега Дриста. При него и България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на император Роман Лакапин, се провъзгласи за патриарх от императорския съвет, а после бе низведен от Иоан Цимисхи.
6. Герман, наричан и Гаврил, във Воден и в Преспа.
7. Филип в Лихнида, в древност наричан Сасарипа, а сега Ахрида (Охрид).
8. Иоан, и той в Ахрида. Той бил от Дебър...
9. Лъв, пръв от ромеите... (т.е. след предишните от български род)
       (И. Иванов. "Български старини из Македония" (БСМ) С., 1931, с. 566)...

Според големия български учен от град Охрид акад. Иван Снегаров "Дюканжовият списък..." има първостепенно значение за идентифицирането на епископските седалища на св. Климент.


"Към най-блестящите спомени на българската нация принадлежи автокефалната архиепископия Охридска и на цяла България", така започва главата "Най-старата история на Охридската патриаршия" в книгата на немския изследовател Хайнрих Гелцер "Охридската патриаршия. Дела и документи", Лайпциг, 1902 г.
Всяка институция има свое начало и развитие.

Това негово мнение се потвърждава от наскоро открит нов ценен извор за българската и общобалканска история и култура във Ватиканския гръцки кодекс No 2492, където за първи път срещаме точни дати за св. Климент като епископ на "Велеград и Канина от 906 до 25 юли 916 г.". Този извор потвърждава предположението, че преди това св. Климент е бил Тивериуполски епископ (вероятно от 893 до 906 г.), а след това е издигнат като "Велички епископ", натоварен от българския цар да надзирава и третия дял от българското царство - от Солун до Канина!

Както се знаеше и както се вижда и в новия извор, никъде св. Климент не е наречен "Охридски архиепископ", защото той никога не е бил такъв. Просто защото той е получил в дар от българския владетел Борис място за отдих в Главеница и Охрид и там построил манастир на името на св. Пантелеймон, където бил погребан, а мощите му извършвали чудеса, затова следващите поколения го знаят и наричат "Охридски чудотворец". Но и в "Охридската легенда" е отбелязано: "Памет на светия наш отец архииерарх и чудотворец Климент, епископ на България в Охрид".

И другите сведения в "Списъка на българските архиепископи" се потвърждават. А те свидетелстват за издигането на Българската архиепископия в Доростол (Силистра) за автокефална (независима) патриаршия, призната от византийския императорски съвет. Когато Източна България е завладяна от Иоан Цимисхи в 971 г., патриарх Дамян се премества в Триадица (София), а след това българските патриарси се преместват там, където се премества и политическата столица на Западната българска държава - във Воден, Мъглен и Преспа, докато в края на Х век Филип вече е в Охрид.

Най-важни и безспорни документи за българската същност на Охридската архиепископия представляват трите грамоти, които са издадени от самия византийски завоевател на България, наречен от самите византийци "Вългароктонос", т.е. "Българоубиец" поради ослепяването на 15 000 български войници на цар Самуил през 1014 г. В първата грамота от 1019 г. той подчертава добрините от Бога и "една, която надминава всички други - тя е - присъединяването на българската държава към ромейската под един ярем" (Йордан Иванов "Български старини из Македония" (БМС), с. 550). "Следствие на това ние утвърдихме благочестивейшия монах Иоан да бъде архиепископ на България и да управлява съответните дела на архиепископията... в Охрид, Преспа, Мокра и Кичево" (БМС, 550). През 1020 г. Василий II издава втора грамота по молба на българския архиепископ Иоан, с която постановява "щото сегашният светейши архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, които при цар Петра и Самуила се притежаваха и владееха от тогавашните архиепископи" (БСМ, с. 556). През следващите години е издадена и третата грамота "на светейшата архиепископия на България, за да обладава тя безпрепятствено и следните епископства: на Сервия, на Стаг и на Бер, защото и те лежат в българските предели" (БСМ, с. 561). По този начин били утвърдени около 30 български епископства под Охридската архиепископия, колкото са били приблизително и при българските царе Петър и Самуил.

През 1143 г. архимандрит Нил Доксопатър потвърждава броя на тези епископства в изложение за тогавашните патриаршески престоли; "Подобна на Кипърската е и Българската църква, независима и неподчинена.. и се наричат архиепископии, понеже са самостойни. България има повече от 30 епископства, над които първенствува град Охрид" (БМС, с. 563-564).

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ

започнали опити за заграбване на епископства, както и за подчинението на независимата Българска църква от Цариградската патриаршия. В защита на самостойноспа на Охридската българска църква се обявили видни нейни предстоятели, като Теофилакт, Димитър Хоматиан и други. Най-силно оръжие за опазване на независимостта било открито от архиепископ Иоан Комнин, който през ХII век прокарал фикцията, че неговата архиепископия била тъждествена с основаната от Юстиниан и Архиепископия Юстиниана прима в родния му град, призната от него и от папа Вигилий (537-555 г.) за независима и от Рим, и от Константинопол. Към известните извори през последните десетилетия бяха открити още. В испанска нотиция (бележка) за Първа Юстиниана от ХII век се казва: "Юстиниана Първа се казва архиепископията България... нейното седалище първоначално е бил Велбъжд (днес Кюстендил).... По-напред епископът на България бе титулуван примас, което на елински език значи "първи", на словенски или български "превол", което също значи "първи", тъй като у българите "превол" е "първият". Свети Василий нарече епископа на тази църква епископ на илирийците. Латинците го наричат "примас" като такъв, който стои начело на църквата на римляните... Трябва да бъде известно и това, че поради акта на узаконяването от прочутия император Юстиниан тази църква беше автокефална и имаше собствено ръкополагане и привилегията на свещенослужението не само от император Василий и стареца Роман Лакапин, когато беше сключен договорът с царя на българите Петър, ала и от старите привилегии."

Титулатурата на предстоятелите на Българската църква в Охрид през първите векове била "архиепископ на България" или "пастир на българите", или "архиепископ на цяла България" и др. След средата на ХII век се разширява "Архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България", а по-късно се добавя "и на Сърбия, Албания и други".

ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

споменът за старата българска патриаршия има голямо значение за съхраняване на българското съзнание и за извоюване на българската религиозна и културна независимост. Нешо Стоянов (бъдещият Охридски митрополит Натанаил) като студент в Киевската духовна академия защитава дисертация, отпечатана в Цариград по-късно, "За Юстинианови права на Охридската архиепископия или за църковни независимост и самостоятелност на Охридско-българско свещеноначалие", 1873 г.

Възрожденецът поет от Охрид Григор Пърличев пише една песен по случай 100-годишнината от унищожението на Българската патрикана, която според него е изиграла много важна роля за възраждане на българщината в Охрид и цялата област. В писмо до редактора на в. "Македония" Петко Р. Славейков Пърличев се извинява, че "пиша на гръцки бидейки българин", и му предлага за печат предание за унищожението на Охридската архиепископия. Когато е обявена Българската екзархия и в Охрид пристига българският митрополит Натанаил, отново поетът Григор Пърличев го приветства като възкресение на старата Охридска патриаршия.

Посочените безспорни първостепенни извори за възникването и развитието на Охридската архиепископия показват недвусмислено, че тя е непосредствена продължителка на Първата българска патриаршия от края на X в., която през 1018 г. е понижена от завоевателя на България Василий II Българоубиец в ранг на архиепискспия, но в границите, каквито са били по времето на българските царе Симеон, Петър и Самуил.

ГРАД ОХРИД Е СТОЛИЦА

както на българската държава при цар Самуил и неговите наследници, но и столица на българските патриарси. А ограбването на съкровищата на българската столица и раздаването им на войниците от различни краища на огромната  Източна римска империя дават възможност за предположението, че някои от тях са били и ценности на изкуството и културата, като златотъкани одежди (може би и свещенически плащаници, корони и други), като пергаментни кодекси със скъпоценна украса.

Византийскиятимператор Василий II изпраща своята сестра за съпруга на киевския княз, а с нея - и съпровождащи я духовници християни. Може да се предположи, че някои от тези духовници са били от българските славяни, които по различни пътища и начини са пренесли български паметници на религиозното изкуство и на прославената българска книжовна продукция от "златния век".

Един безспорен пример за такова предположение е откритият през 1982 г. във Ватиканската библиотека "славянски" текст в Гръцкия ватикански кодекс No 2502 - палимпсест.

Явлението палимпсест е повод за исторично мислене - в сегашния Гръцки кодекс от ХII-ХIII-в. има евангелски текст, но същият евангелски текст бе възстановен и в изтрития или измит долен "славянски" слой! Оказа се, че бе възкресен текст на кирилица на кратко изборно евангелие от Х век, което се оказа най-старият препис от първата българска и общославянска книга, преведена от св. Кирил и Методий преди Моравската мисия от 868 г. и точно такъв старобългарски текст на кирилица и от Източна Вългария е бил занесен в Киевска Русия където през 1056-1057 г. в Новгород е преписано знаменитото Остромирово евангелие - най-старата точно датирана и локализирана славянска книга изобщо.

Забележете колизията: сега в един ватикански кодекс се намират два ценни паметника на човешката християнска култура - евангелски текст на старобългарски език от Х век "безспорно български паметник от Х век" според Лидия П. Жуковска 1988 г., а върху него е написан същия текст, само че... на гръцки взик! Никой разумен човек не спори, че по-старият паметник е български, а по-новият - гръцки!
 

Не е ли подобно положението и с Охридската архиепископия - патриаршия? и тя възниква и се развива цяло хилядолетие като българска, а през последните години бе обявена за друга! Мисля, че безпристрастният човек не може да отрече българската й същност, и оттам и принадлежността й към българското културно-историческо наследство.


[Back]