Комунистите убиха Данаил Крапчев заради българолюбието му

Виолета Радева

вестник "Македония", брой 11, 17 март 1999 г.
 

На 4 април 1945 г. шести състав на т.нар. народен съд осъжда директора и стопанина на в. "3ора" Данаил Крапчев. Какво от това, че още на 10 септември 1944 г. той е убит в горноджумайския затвор. Нали трябва да бъде конфискувано цялото му имущество, да бъде ограбено и смазано семейството му. По същия начин по нареждане от Москва комунистите процедират и с литературния критик и журналист също от в. "Зора" Йордан Бадев, както и с директора и стопанина на в. "Щурец" Райко Алексиев.


ОБЩОТО ОБВИНЕНИЕ

е, че "професионалните журналисти от жълтия и реакционен печат се отдадоха доброволно-драговолно в услуга на официалната фашистка пропаганда". "Народни" обвинители са Никола Бронзов, Никола Ланков, Богомил Тодоров, Стефан Величков и Калин Цаков, а свидетели Николай Райнов, Петко Пенчев, Людмил Стоянов, Георги Томалевски, д-р Нисим Меворах, Христо Радевски, Славчо Васев, Лозан Стрелков, Генчо поп Цвятков, Петър Тасев, Иван Янъков, Илия Петров, Тодор Владов. Сред съдените и осъдените от този незаконен трибунал е цветът на българската интелигенция: Йордан Стубел, Фани Попова-Мутафова, проф. д-р Любен Диков, Александър Божинов, Александър Добринов, Христо Огнянов, д-р Янко Янев, проф. Любомир Владикин, проф. Георги Генов, Димитър Съсълов, Змей Горянин, проф. Стефан Консулов, Стефан Танев, Йордан Мечкаров, Христо Бръзицов, Атанас Дамянов, Панайот Чинков...

Danail Krapchev Поразително е, че още на 18 януари 1928 г. Данаил Крапчев публикува във в. "Зора" статията си "Филоксерата на демокрацията". В нея пророчески изрича: "Демагогът за всяко извършено вече деяние може да изкалъпи закон, под ударите на който да паднат неговите политически противници. Тръгнал по пътя на ласкателството, неговата задача е лесна: той ще измисли, да речем, някакъв "народен съд", за да поласкае пак масите, и ще гони своята пъклена цел - да унищожи своите политически противници."

"Желязната метла", по израза на московския агент Георги Димитров, трябвало да помете "авгиевите яхъри на мрачното, подло и порочно фашистко наследство". А, това наследство според платеното Сталиново оръдие е "великобългарският шовинизъм". Милост няма и не може да има. На болшевишката повеля Валери Петров навлича стихотворно рухо. В хорова агитка, наречена "народен съд", той се задъхва от комуниотическа ярост и плам "... този, комуто съвестта пречи (да смаже един гаден живот), той не е нито нежен, ни човечен..."

Смъртната присъда на Данаил Крапчев е произнесена впрочем още през есента на 1942 г., когато Централната военна комисия на БКП и лично Емил Марков обособяват бойна група с "особено предназначение" ликвидиране на видни български общественици. Сред набелязаните са Данаил Крапчев, Сотир Янев, проф. Александър Цанков, ген. Христо Луков, ген. Кочо Стоянов, полк. Атанас Пантев. Комунистическата Месалина Цола Драгойчева пише в книгата си "Повеля на дълга" за редактора на "Зора": "Отровното журналистическо перо на тоя мерзавец фабрикуваше без умора всевъзможни вестникарски пасквили, които насищаха със змийска отрова политическия климат..., клеветяха болшевишка Русия. Беше най-усърдният, водещ член от групата престъпници на перото." Тези "престъпници" са Тодор Кожухаров, Йордан Мечкаров, Йордан Бадев, проф. Георги Генов, Райко Алексиев, Димитър Талев, Фани Попова. Терористите обаче раняват, но не успяват да убият Данаил Крапчев. Няколко месеца по-късно убийците са безпогрешни.

В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПОЧТИ ПОЛОВИН ВЕК

името на Данаил Крапчев беше изтрито от паметта на българите. Ако някой го произнесеше, то беше като име на прокажен, като ругателно, както впрочем звучеше и названието  на  вестник "Зора". По-иначе изречено чу това име през 1968 г., когато започнах като репортерка във в. "Кооперативно село". Редакцията се намираше на ул. "11 август" в хубава стара сграда със стръмни вити стълби. От възрастен метранпаж узнах, че тук е била редакцията на анатемосвания в. "Зора". Изрезки от него бях виждала у дома като дете. Дядо ми Петко Бобев е бил абониран за вестника. Майка ми, тогава ученичка, събирала разказите и романите с продължение, както и статиите на Йордан Бадев за премиерите в Народния театър и оперетата. Навлизането ми в света на "Зора" и на Данаил Крапчев стана обаче чрез познанството ми с неговата дъщеря Невена Крапчева. Тя ми даде възможност да усетя завладяващата сила на мисълта и словото на своя баща чрез тритомника "Изминат път", излязъл в периода 1936-1941 г. В тези над 1500 страници се оглежда не само публициста от 1906 г. насетне, оглежда се пътят на България, нейните надежди и покруси, нейните усилия за национално обединение.

"У баща ми нямаше онова патетично родолюбие, което понякога е безсъдържателно, а една дълбока преданост към родната страна, едно чувство за българско национално достойнство, едно съпреживяване на националните проблеми, на националните драми като собствени." Така формулира Невена Крапчева основната черта в личността на баща си, когато след досадна настойчивост от моя страна пестеливо ми отговори кои от неговите уроци са станали закон в живота й. И още нещо много важно добави тя: "Македония беше най-близка до сърцето му - и лична, и национална кауаа. Той гледаше широко на проблемите, не от македонска гледна точка, а от всебългарска национална гледна точка. Тази силна, синовна привърааност към Македония като част от България баща ми поставяше и над личния си живот, и над личните си преживявания."

В тааи всеотдайност и преданост на българската национална кауза се крие отговорът защо беше убит зверски, не по съдебен ред, най-добрият журналист на България от времето преди деветосептемврийския комунистически преврат. Онова, което националните предатели Георги Димитров, Васил Коларов, Лев Главинчев и сие не могат да му простят, е защитата на българщината в Македония, борбата за осъществяването на националния идеал. Пред съвременниците и потомците те го заклеймиха като "великобългарски шовинист", вмениха му в престъпление любовта към отечеството, охулиха го като враг на демокрацията. Само защото предрича разложението и пропадането на комунистическия режим в Съветския съюз и защото брани личната свобода. "Няма по-голямо благо за човека от личната свобода - пише той в "Зора" на 19 - Тя и сама по себе си е цел. Без нея човекът се чувства като риба на сухо... Затова диктатурата, която се проповядва например от комунистите, е мракобесническа." Като изхожда от принципа за върховенството и абсолютната ценност на личната свобода, Д. Крапчев предрича: "Така всяка партия на власт," като комунистите, може да изпоарестува своите политически противници, за да няма конкуренти. Така правят руските болшевики. Това не е никаква демокрация - то е тирания."

ЗА ФОРМИРАНЕТО СИ КАТО ЛИЧНОСТ

Данаил Крапчев е задължен на рода си. Той е роден на 15 декември 1880 г. в семейството на заможни прилепски българи. Баща му Васил Крапчев ваема живо участие в борбата за самостойна църква и национална обособеност. Когато през 1916 г. Прилеп е освободен, още в първите дни общината кръщава една от улиците на негово име. Показателен както за самосъзнаниетому, така и за характера му е инцидентът с кръщаването на втория му син. В църквата го нарекли Анастас. Когато притичалият Данаил съобщава на баща си тааи вест, той изругава кръстника и заповядва детето веднага да бъде преименувано. Така то получава българското име Живко.

Sred razvalinite na FilipiСред развалините на Филипи
 
 
Още като ученик в Битоля и в Солунската гимназия Данаил Крапчев става "заклет" борец за свобода. След Илинденското въстание идва в София, където учи история в Софийския университет. Както отбелязва Йордан Бадев, от студентските години в мисълта и чувството му се затвърждават две неща: "Бистър исторически поглед и една дълбока преданост към двете големи ценности на личния и обществен живот - свобода и демокрация." Журналистическата си дейност започва още студент като сътрудник на сп. "Македоно-одрински преглед". Решението му да се посвети на македонското освободително движение е непоколебимо. Заедно с Яворов и Васил Пасков е съредактор през 1907 г. на в. "Илинден". След младотурския преврат се установава в Солун, където редактира в. "Отечество". Следват вестниците "Родина", "Вардар", "Българин" по време на Балканската война. Когато започва Междусъюзническата война, се връща в София и започва редактирането на в. "Пряпорец", орган на Демократическата партия. По време на Първата световна война е военен кореспондент на вестниците "Пряпорец", "Военни известия" и "Добруджа".

В 1919 г. основава в. "Зора". Това е делото на неговия живот. Продължител на заветите на Българското възраждане, Данаил Крапчев отдава изключително значение на културното развитие. В това отношение "Зора" заема особено, неповторимо място в додеветосептемврийската българска преса. Вестникът изпълнява истинска културна мисия, като подкрепя, насърчава, дава път на най-талантливото и стойностното в нашата литература и изкуство. Сред редакторите и сътрудниците му са големият литературен критик, също убит без съд и присъда и също син на многострадална Македония Йордан Бадев, Димитър Талев, Матей Бончев - Бръшлан, Александър Божинов. Благодарение грижите на Данаил Крапчев разгръща и разкрива таланта си Чудомир. Собственикът на най-престижния вестник у нас плаща на писателя огромния за онова време хонорар от 3000 лева за един разказ. Така за Чудомир започват шест-седем златни години, през които създава неповторимите си герои.

В "Зора" е отпечатан за първи път романът на Йордан Йовков "Чифликът край границата", тук са публикувани и първите откъси от "Железният светилник". Христо Огнянов, който през лятото на 1937 г. постъпва като репортер в "Зора", а от 1939 г. е кореспондент на вестника в Берлин, отбелязва в спомените си за Д. Крапчев, че той се прекланял пред бългаеския творчески дух. В другите вестници нямало "особената атмосфера", дължаща се на "неговата журналистическа етика, на неговото сърцеведство, на неговата щедрост". Сам блестящ публицист, Данаил Крапчев обича и умее да цени надарените и родолюбиви българи. Да не забравяме, че сред приятелите от младостта му е Яворов и че заедно с Тодор Александров и Христо Матов носи ковчега на поета в последния му път.

В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЧЕТИРИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ
 
Данаил Крапчвв присъства в българския печат със своето живо, проникновено и авторитетно слово. Поразително е колко актуално звучат и днес неговите къси, ударни статии, колко пророчески истини е изрекъл за историческата участ на България, за демокрацията и диктатурата, за комунистическата опасност, за руския болшевизъм. В днешния тежък за нацията ни ден, когато трудностите пред всички са огромни и понякога изглеждат непоносими и непреодолими, оптимизъм и кураж можем да почерпим от ярката публицистика на Данаил Крапчев, от неговата честна и мъжествена мисъл. Времето е сходно с онова след Първата световна война, когато владее покруса и парализираща апатия. Тогава борецът Данаил Крапчев пише статията си "Вяра в бъдещето" (1922 г.), където припомня свещения завет на Възраждането за национално обединение. Там изразява и вярата си в по-доброто бъдеще иа нашия народ: "Жестоко се лъжат ония, които смятат, че всичко е проиграно и загубено. За българския народ ще настъпят и по-добри дни. Мъртвите ще заговорят чрез устата на потомството."

Днес, 77 години по-късно, тази мисъл звучи поразително, пророчески. Не само заради вврата в осъществяването на националния идеал. По-скоро заради прозрението, че съдник за справедливостта на една кауза е бъдещето. Макар в далечната 1922 г. Сърбия да е изглеждала категоричната и неоспорима победителка, покровителстваният от великите сили хегемон на Балканите, в края на века сме свидетели на кърваво изкупление за непростими грехове, трупани в продължение на 150 години. Може би наистина е дошло времето, когато мъртвите ще заговорят чрез устата на потомството, както предсказва Данаил Крапчев.

[Back]