Антон Иванов

в-к "Македония", брой 10, 10 март 1999 г.
 

През 1940 г. българската политика по отношение ревизирането на Ньойския договор постига най-значимия си траен успех. Под натиска на Германия и СССР, при одобрението на останалите велики сили Румъния е принудена да се споразумее с България за урегулиране на добруджанския въпрос. След подписването на Крайовската спогодба на 7 септември с.г. Царството по мирен път си възвръща Южна Добруджа, откъдето се изселва румънското население - около 100 0хиляди души, повечето от тях колонисти, настанени там след 1913 г., а почти 67 хиляди българи от Северна Добруджа, оставена под румънска власт, се преселват в пределите на своето отечество. Освен тях съгласно Крайовската спогодба в България са изселени и българи от отвъддунавските провинции на Румъния. Два месеца по-късно е приет "Закон за уреждане поданството в Добруджа", според който български поданици стават румънски поданици от нерумънски произход (предимно от български и турски произход), засегнати от договореностите в Крайова.

На 1 март 1941 г. България

се включва в Тристранния пакт. Германските войски, разположени в Румъния, преминават Дунава, устремени на юг. В края на месеца в Югославия, която също се е присъединила към държавите от Тристрания пакт, е извършен преврат от англофилски настроени офицери. Това принуждава Германия спешно да преразгледа своите планове и на 6 април армията й нахлува в Югославия и Гърция, овладявайки тяхната територия за броени дни. Две седмици по-късно германците дават разрешение българските дивизии да заемат обещаните територии. До един месец след Българския Великден към Царството административно са присъединени Западна Тракия (без земите по течението на река Марица) с о. Самотраки, Югоизточна Македония с о. Кавала, Вардарска Македония (с изключение на западния й дял).

Административното присъединяване към държавата на области с територия 42 466 кв.км и население от около 1,900,000 души (2/3 от които са българи, а останалите са гърци, сърби, албанци, турци, власи и др.) скоро предизвиква неудобства във връзка с неуреденото гражданско положение на новите жители, които запазват старото си поданство. Независимо че някои от тях вероятно са подали молби за получаване на българско поданство, повечето не смятат за уместно и необходимо по време на война да правят постъпки за една такава промяна. Но българското управление в тези райони се стреми към тяхното по-тясно интегриране със старите предели на страната, за което се предприемат рецица законодателни и административни мерки. Приложението им, макар и във военновременни условия, показва стремежа на царя, правителството и Народното събрание да утвърдят постигнатото обединение, което да остави своя траен отпечатък дори при неблагоприятно развитие на войната.

Една година след обединението

Министерският съвет приема Постановление No 31/6.06.1942 г., с което одобрява "Наредба за поданството в освободените през 1941 г. земи". Според него всички българи по народност в тези земи получават автоматично българско поданство, каквото получават и инородците, освен ако в определен срок не заявят желанието да запазят старото си поданство. Българите, родени в същите райони, но намиращи се в чужбина, както и бежанците, придошли в тях и в старите предели на страната, могат, ако поискат, също да получат по облекчен път поданство.

Така за няколко години Царство България увеличава своите поданици с около два милиона души.

Войната обаче отново протича катастрофално и политическата обстановка за реализиране на българските национални идеали се влошава. През октомери 1944 г. са опразнени всички освободени земи с изключение на Южна Добруджа. Проблемът за гражданството на жителите на присъединените към България през 1941 г. земи възвърна своята актуалност в края на 1998 г., когато по предложение на Спас Ташев, зам.-председател на Агенцията за българите в чужбина, малък екип от състава на агенцията се зае да проучи юридическите основания и политическите отражения на евентуалното реактивиране в днешно време на поданството, придобито, от тези жители в периода 1941-1944 г. Първоначалните резултати от това проучване получиха обществена известност у нас след отпечатването във в. "Македония" (бр. 2/13.01.1999 и бр. 5/3.02.1999 г.) на статии по тук разглеждания въпрос от Спас
Ташев и от доц. Емил Александров, юрист-консулт на АБЧ, а в Република Македония - след публикуването в сп. "Фокус" (бр. 188/22.01.1999 г.) на интервюто на македонския журналист Владимир Перев с г-н Ташев. Сега вече може да се очаква да се прояви интерес от желаещите да установят своето българско гражданство измежду хората, добили го през времето на Втората световна война, както и от техните наследници. След това трябва да последва и съответният отговор на българските компетентни власти. Какъв би могъл да бъде той?

Има големи неясноти и правни недорзаумения около гражданските отношения с Република България на тези бивши (?) български поданици. Тяхното настоящо гражданско състояние се оказва един заплетен казус за разрешаването на който се изисква повече политическа воля освен юридическата обосновка. От политическите лица и от служителите в Министерството на правосъдието зависи българите от освободените през 1941 г. земи да възвърнат своето доверие и упование в българската държава, като разберат, че, макар и след половинвековно лутане, тя е готова да възстанови техните права, които сама им е делегирала, както и да поднови грижите си за съхраняването на техните общности.

На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на Царство България и Червената армия навлиза в източната част на страната. На 9 септември в София е извършен преврат и на власт идва правителството на Отечествения фронт, което форсира преговорите със съюзниците за сключване на примирие. На 28 октомври 1944 г. се подписва Съглашение за примирие между "Съюзените народи" и България, която вече е изпълнила предварителното условие за подписването му - изтегляне на администрацията и армията й от заетите територии в Гърция и Югославия. Според чл. 2 на примирието тя е задължена и да анулира всички законодателни и административни положения, отнасящи се за тези области. Последвалите нормативни мерки на българското правителство по изпълнението на този текст внасят неяснотата, която и до днес обременява изясняването на действителното положение на българските поданици от новоприсъединените през 1941 г. земи.

Въпреки че според Петко Стайнов,

министър на външните работи и вероизповеданията и комисар по изпълнение на съглашението за примирие, новоприсъединените през 1941 г. земи не са договорно включени в пределите на Царство България и след опразването им българското законодателство, засягащо ги, автоматично отпада, в края на 1944 г. и началото на 1945 г. правителството приема няколко постановления, задължаващи министерствата да отменят действието на издадените наредби, правилници и заповеди по уредбата на новите области. Между тези актове, чиято отмяна влиза в действие с публикацията в "Държавен вестник", попада и "Наредба за поданството в освободените през 1941 г. земи". В заключение на този процес е приемането на ПМС No 1/14.02.1945 г., утвърдено с Указ No 89/10.04. 1945 г. на Регентския съвет, с който се потвърждава "Наредба-закон за обезсилване на законите и административните разпореждания, отнасящи се до окупираните през 1941 г. гръцка и югославска територии", чийто чл. 1 обезсилва от 28 октомври 1944 г. "всички разпореждания на закони, правилници, наредби и други административни актове, издадени по различни държавно-автономни и общински ведомства и учреждения" за споменатите райони. С тези законодателни инициативи, изглежда, се е смятало, че се анулира и поданството, придобито от населението на присъединените през войната райони.

По това време българската администрация вече е престанала да зачита поданството на жителите на освободените през 1941 г. земи и дори бежанците, придошли след изтеглянето на българските войски от Беломорието и Западните покрайнини, нямат статут на български поданици. Но при премахването на валидността на поданството им са допуснати пропуски и именно те дават основание днес да се твърди, че на голяма част от тези "бивши" поданици на Царство България сега по тяхно желание може да се установи гражданството им което те всъщност не са загубили, тъй като при процедурата не е бил спазен законният ред. Според чл. 43 от тогава действащия "Закон за българското поданство" при изгубването на такова трябва да се извърши заличаване от списъците на българското поданство по доклад на министъра на првосъдието с указ, който се обнародва в "Държавен вестник". А това не е извършено по простата причина, че поименни списъци на новите поданици е имало само в общините им по местоживеене.

Пак по същия закон - чл. 15, българските поданици от небългарски произход, които се изселват от Царството (т.е. остават извън неговата територия), губят поданството си с факта на изселването. Оттук следва, че всеки инороден жител на разглежданите райони, след откъсването им от България през 1944 г., автоматично е загубил поданството си, като за това не е необходимо да бъде заличен от списъците, изисквани по чл. 43 от закона. Следователно само българите по произход и техните наследници (в съгласие със съвременното законодателство) да запазили възможността да установят наново своето българско поданство.

От края на войната са изминали повече от 50 години

Днес трудно би могло да бъде установено кой и на какво основание измежду българите в Югославия и Гърция е получил българско поданство, доколкото само част от териториите на двете държави са били под българско управление. А и не е морално след толкова страдания от тяхна страна при опазването на самосъзнанието им от тези хора да се изисква да търсят документи или други доказателства за придобитото поданство. Несъмнено за урегулирането на гражданското им състояние е необходимо политическо решение, чрез което да се свали от дневен ред този актуален правен въпрос. Затова предлагам министърът на правосъдието и правната евроинтеграция да издаде заповед за  признаване възможността на българите по произход от СР Югославия, Република Македония и Гърция да установят своето българско гражданство. (Още повече, че подобен прецедент от 1997 г. вече съществува.) Така те, заявявайки възможността да кандидатстват за гражданство, ще получат и шанса да преминат по една облекчена процедура, свързваща ги с техните корени и история, а именно установяването на неизгубеното им българско гражданство.

Внимателното вглеждане в текста на "Наредба за поданството в присъединените през 1941 г. земи" открива още една проблемна ситуация във връзка с българи, придобили българско поданство съгласно нейните разпоредби. От 1941 г., след окупирането на Бесарабия и Украина и поставянето им под германско и румънско управление, в Царството започват да прииждат българи - изселници от тези райони, подпомогнати за завръщането им от българската държава. Според чл. 3 на наредбата те също, както и много македонски и банатски българи, получават българско поданство.

Българската държава неведнъж е доказвала, че знае как и може да се грижи за българите по света, но като че ли през по-голямата част от съвременното й съществуване тя се е опитвала да намали обременителното за вътрешния й живот  обвръзване с техните тегоби и тежнения. Дано сега направи необходимото, за да могат милиони българи по света да се убедят в нейната добра воля и нейната нагажираност с последователна и приемствена политика за закрила и подпомагане на българските общности по света.

[Back]