Йосиф Разсуканов

в-к "Македония", брой 33, 16 септември 1998 г.

Букурещкият договор за мир е подписан на 10 август 1913 г. от Румъния, Сърбия, Гърция и Черна страна, от една странам и България, от друга. С него завършва неуспешната за България Междусъюзническа война. България е орязана от всички страни. Румъния придобива освен Силистра, отстъпена й по силата на Санктпетербургския договор (26 април 1913 г.), и останалата част от Южна Добруджа. Сърбия получава не само спорната зона, но и безспорната зона на Вардарска Македония с изключение на района на река Струмица. Гърция задържа Солун и хинтерланда му и присъединява Егейска Македония със Сяр, Драма и Кавала. От всичките си придобивки по време на Балканската война България запазва само Западна Тракия и Струмица в Македония. Това са единствените български земи под турско владичество, които получават жадуваната с векове национална свобода.

РЕАКЦИЯТА НА ВМОРО СРЕЩУ БУКУРЕЩКИЯ ДОГОВОР

Още на другия ден след подписването на Букурещкия договор, на 11 ав~уст 1913 г., ЦК на ВМОРО се свиква на заседание. Взима се решение да се настоява пред великите сили за ревизия на Букурещкия договор, а в противен случай Организацията да продължи своята революционна борба за освобождението на Вардарска и Егейска Македония.

МИРНИ ИНИЦИАТИВИ

Първата стъпка в тази насока е меморандумът на новопрогонените българи от Македония. Той е изпратен още същия ден, 11 август 1913 г., до английския министър на външните работи Едуард Грей, председател на Лондонската посланическа конференция, и до пълномощните министри на Русия, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция в София. В него от името на 150 хиляди македонски българи, жертва на новите завоеватели на Македония - сърби и гърци, решително се протестира против Букурещкия договор, който обрича българите в Македония на едно по-тежко робство от турското.

Като втора мирна инициатива една тричленна делегация, съставена от професорите Любомир Милетич, Иван Георгов и Александър Балабанов, е упълномощена да посети незабавно правителствата на европейските велики сили, на които от името на ЦК на ВМОРО да предаде подробно изложение. Още от първите срещи на делегацията се разбира, че тези правителства не проявяват готовност да се заемат с ревизия на Букурещкия договор.

ПОДГОТОВКА ЗА ВЪСТАНИЕ

След като изслушва доклада на професорите за резултата от тяхната мисия в чужбина, ЦК на ВМОРО издава директива No 2 от 21 август 1913 г. до всички революционни дейци, войводи и членове на Организацията. В нея се нарежда те да пристъпят към възобновяване на организационната и куриерската мрежа и връзките между отделните окръжни, околийски и районни комитети във Вардарска и Егейска Македония. На войводите се възлага системно да подготвят населението за нова борба срещу сръбското и гръцкото робство. ЦК на ВМОрО решава също така незабавно да се пристъпи към подготовка на въстание в Битолско, Охридско и Дебърско. Задачите по подготовката се възлагат на Петър Чаулев от Охрид, член на ЦК, Павел Христов от Битоля, задграничен представител на ВМОРО, Милан Матов от Струга, Христо Атанасов, Нестор Георгиев, Антон Шибаков и други дейци и войводи в тези райони. Те получават пълномощно да влязат във връзка и с албанските революционери и да преговарят с тях за общи действия.

В резултат на преговорите, които се водят в Елбасан, се постига споразумение между ВМОРО и Албанския революционен комитет, начело със Сефадин Пустина, за организиране и обявяване на съвместно въстание срещу сръбския режим. Решено е въстанието да се обяви в началото на октомври 1913 г.

ВЪСТАНИЕТО

Всеобхватна подготовка обаче те не успяват да извършат, тъй като непредвидено въстанието избухва един месец по-рано и бързо обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. Обединените български и албански чети освобождават Дебър и на 9 септември 1913 г. установяват в града българо-албанска власт. Във временната управа са избрани Сефадин Пустина, Христо Атанасов, Иван Бойчев, Нестор Георгиев, Риза бей, Байрам Стрезимир и др., всички родом от гр. Дебър. Чиновниците от сръбската администрация са прогонени от града. Два сръбски полка се спасяват с бягство, а 420 войници са пленени.

Въстаниците прогонват сръбските войски и администрация и от Стружко и Охридско. Четвърти сръбски полк е пленен заедно с всички офицери. Няколко сръбски оръдия са пленени в Охрид, където четите на Петър Чаулев и Павел Христов влизат още на 12 септември призори. Жителите на този исторически център на българщината ги посрещат възторжено. Целият град е окичен с български знамена. На състоялото се събрание е учредена временна българска управа. В нея влизат Лев Огненов, възпитаник на Робърт колеж, Иван Групчев, завършил Солунската гимназия, Павел Христов, революционен организатор, Лев Кацков, юрист, Петър Филев, търговец, и други видни граждани. Отслужен е тържествен мопебен, на който присъства цялото охридско гражданство.

По същия начин е установена българска революционна власт в Струга и в околните села. Въстаниците прдгонват сръбските войски чак към Битоля.

На 15 септември 1913 г. в Окрид се събират няколко хиляди въоръжени въстаници. На състоялия се воеводски съвет за главнокомандващ на всички въоръжени сили е избран Петър Чаулев. Взето в решение въстаниците незабавно да тръгнат към Битоля и Кичево. Определени са и войводите, които ще действат в съответните райони. Тъкмо когато въстаниците са готови да тръгнат, Петър Чаулев получава съобщение, че по искане на сърбите гръцки войски са преминали границата и са превзели с. Поградец в южния край на езерото, съвсем близо до Охрид. Чаулев веднага изпраща един български учител да предупреди гръцкия командир да се оттегли с войските си или ще бъдат нападнати. Гръцките войски се оттеглят. Въстаниците обаче загубват близо две денонощия.

МОБИЛИЗАЦИЯ НА СРЪБСКИТЕ СИЛИ

Избухването на въстанието и прогонването на сръбските войски от. Дебърско, Стружко и Охридско подтикват сръбокото правителотво да обяви, че е започнала "нова война". Още на 11 септември е издаден кралски указ за мобилизация. За потушаване на въстанието освен редовната армия са мобилизирани допълнително около 100 хиляди войници. В помощ се изпращат и четите на "Црна рука", известни със своята злодейска жестокост, които в момента се намират в различни краища на Македония.

СРАЖЕНИЯТА

В Битоля се съсредоточават многобройни сръбски войски. Поради това Чаулев нарежда на въстаниците найнапред да освободят Кичево, а след това да се отправят към Битоля. Но на път за Кичево въстаническите чети се срещат с настъпващите сръбски войски при прохода Петрино, на пътя между Ресен и Охрид. Завързва се ожесточено сражение, което продължава две денонощия (17 и 18 септември). Четири пъти сръбските войски тръгват в настъпление и всеки път са отблъснати от огъня на българските въстаници. Позициите се защитават предимно от четите на Антон Шибаков и Нестор Георгиев. Но сръбските войски нападат с големи сили, като вкарват в боя оръдия и картечници, което принуждава въстаниците да отстъпят към Галичица планина. Тук дават много жертви както въстаниците, така и сръбските войски.

В същото време четата на Петър Чаулев води ожесточени боеве със сръбските войски при село Иванчища. Сърбите са разбити и прогонени в позорно бягство. На 17 септември четата превзема Кичево. Цялата територия на изток от Дрин и Охридското езеро е свободна. Сръбските войски обаче получават значителни подкрепления от артилерията и предприемат настъпление по всички фронтове. На 18 септември въстаниците се оттеглят на юг от Кичево към Галичица планина между Охридското и Преспанското езеро. На 18 и 19септември тежки боеве се водят при Голак планина. Тук гръцки войски идват на помощ на сърбите и нападат въстаниците в гръб. На 19 септември селата около Охрид са превзети и опожарени от сръбски чети. Сърбите влизат и в самия град. Всички въстанически чети, български и албански, на 20 септември отстъпват на запад към Голо бърдо, за да охраняват прохода, през който въстаниците се изтеглят на албанска територия. Същия ден ръководителите на ВМОРО узнават, че албанските чети от Дебърско са разформировани и въстаниците заедно със семействата си отстъпват към Албания. Тогава Петър Чаулев дава заповед за разформироване на българските въстанически чети и трансформирането им в малобройни хвърчащи отряди, всеки с отделен войвода.

СРЪБСКИТЕ ИЗСТЪПЛЕНИЯ

При потушаване на въстанието сръбските войски и чети извършват масови насилия и разрушения във въстаналите райони. В Охридска околия са изгорени до основи 80 села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 села. В Охрид са убити 8-ма свещеници, 5-ма учители и около 150 български граждани. Избити са и около 500 турци и албанци. Къщите в цели квартали са разрушени като принадлежащи на бунтовници. Голяма част от избитите са хвърлени в дълбокия сух кладенец до Имарет джамия. След това кладенецът е затрупан с камъни. Стотици охридчани са хвърлени в затворите. Другият въстанал район - Дебър и Дебърско, е подложен на жестоко опустошение. Градът е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села. При отбраната на Дебър загиват над 300 души четници. Избити са и стотици невинни жители. Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъжете, наредени в редици, са избивани с картечници.

В Кичево и Кичевско от сръбските войски и чети са избити над 100 души български и албански първенци. Освен това като съмишленици на въстаницитв над 150 души са жестоко бити. Вследствие на побоя 17 от тях умират. В село Пласница, Кичевско, са убити 46 души селяни и 5 къщи са изгорени. В село Гявато са убити над 40 души и труповете им са хвърлени в кладенците.

Зверски убийства и масови грабежи извършват сръбските войски и чети навсякъде, където минават. В Кочанско са убити 201 души и 107 са жестоко изтезавани. В Царевоселско са убити 212 души, като 87 от тях са обявени за безследно изчезнали. В Пехчевска околия броят на убитите българи възлиза на 134 души. В Битоля след жестоки мъчения са осъдени на дългогодишен затвор 46 видни български граждани, между които 11 свещеници.

БЕЖАНСКИЯТ ПОТОК КЪМ БЪЛГАРИЯ

За да спасят живота си, над 30 хиляди души от тази част на Македония по различни пътища бягат към България. Те се присъединяват към огромния брой бежанци от Вардарска и Егейска Македония, които напускат своя дом и роден край след Илинденско-Преображенското въстание и по-късно след Балканската и Междусъюзническата война и пристигат в освободените български предели. Макар и в трудно положение - след две войни, България ги приема и осигурява подслон и живот на всички прокудени българи. Хилядите албански бежанци намират подслон в съседна Албания.

Така завършва въстанието на българи и албанци в Охридско, Стружко и Дебърско през септември 1913 г. То избухва само един месец след подписването на Букурещкия договор и е израз на всеобщото негодувание и народната съпротива срещу носителите на новото робство в Македония, проявили своя грабителски инстинкт за чужда земя и нечовешко третиране на българското население. То е енергичен въоръжен протест срещу всички, които открито или тайно насърчават или безмълвно одобряват несправедливото дело, извършено с Букурещкия договор спрямо българския народ.

ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД ГЕРОИТЕ

На 2 декември 1913 г. в аудитория No 1 на Софийския университет "Св. Климент Охридски" ЦК на ВМОРО организира паметно събрание. На него се изказва преклонение и възхищение пред делото на освободителите и защитницитв на Охрид, Струга и Дебър, на героите, бранители на проходите Петрино и Буково, на Галичица планина, Голак планина, Голо бърдо, пред саможертвата на всички въстаници. Те за сетен път показват на света, че българите в Македония не искат да живеят под робство и заслужават да бъдат освободени.

[Back]