Царската карта

Димитър Х. Попов

в-к "Македония", брой 35, 3 септември 1998 г.

В ранното утро на 9 септември 1944 година по Българското радио прозвучава гласът на запасния полковник Кимон Георгиев. За трети път в две десетилетия той известяваше на българите и пред света, че съответното правителство е свалено. И пак в името на Търновската конституция, на свободата и независимостта на българския народ. Професионалният превратаджия говореше със спокоен равен глас, сякаш напътстваше внучето си през кое училищно междучасие да излапа закуската си. Всъщност думите на Кимон Георгиев събуждат апетитите на онази людоедска върхушка у нас, на която предстоеше да експериментира "социалното инженерство" на вожда и учителя на народите върху три поколения българи през следващите петдесет години.

"Има човек - има проблем!" беше казал Сталин. Следователно? -

ТЕРЕНЪТ ТРЯВВАШЕ ДА БЪДЕ РАЗЧИСТЕН.

В грубо погазване на Търновската конституция беше публикувана Наредба-закон за Народния съд за разправа с политическите и идеологическите противници.

В грубо погазване на Търновската конституция беше проведен т.нар. референдум за република или монархия на 8 септември 1946 година.

На 15 септември същата година България беше обявена за Народна република, а на 16 септември, буквално на другия ден, царското семейство трябваше да замине в изгнание. В суматохата обаче беше пропуснатда бъде взет акт за абдикация от деветгодишния цар Симеон II.

Една година по-късно признатият лидер на тогавашната българска опозиция, потомъкът на Петковия и на Ризовия род, Никола Димитров Петков, личността, която беше съчетала в себе си непримиримия борчески дух на българите от Тулча до Охрид, беше вече мъртъв, съдебно убит по заповед от Кремъл

С ТАКА НАРЕЧЕНАТА ОТЕЧЕСТВЕНОФРОНТОВСКА ОПОЗИЦИЯ БЕШЕ ВЕЧЕ СВЪРШЕНО.

Всички, които бяха сътрудничили с комунистите в периода 1941-1945 година, заплатиха скъпа цена за своето политическо късогледство и за скъсването си с българската национална кауза.

По-малко от месец след гибелта на Петков в София пристига първията мерикански посланик след Втората световна война Доналд Рийд Хийт, който връчва акредитивните си писма на Васил Коларов. Признанието на окървавения комунистически режим идваше тъкмо навреме...

На 4 декември 1947 година от едно разчистено от опозиция, безлично и послушно Велико народно събрание бе приета новата коституция, наречена "Димитровска".

"ЗДРАВЕЙ, ЦЕЗАРЕ! ОБРЕЧЕНИТЕ НА СМЪРТ ТЕ ПОЗДРАВЛЯВАТ!"

Съпротивата срещу комунистическия режим в България продължи повече от четвърт век. "Обречените" бяха главно поколението на двадесетте и тридесетте години. Няколко десетки хиляди българи загубиха живота си, здравето си, имота си, образованието, което можеха да имат.

Между тях вероятно имаше много таланти, изключителни дарования, бъдеща гордост на българщината. Те не успяха да покажат всичко това. Но те изразиха и показаха най-главното, най-същественото - несломимия дух на българската жажда за свобода и независим живот. Те показаха достойнството при невероятни условия да отстояват убеждения идеи, принципи. Това бяха все нематериални неща. Те не носеха изгода, в тях нямаше келепир. Те "капитализираха" само страдание. Но всички тези обречени на смърт и на забрава българи бяха голямото опровержение на драскачите върху българската история, че ние произвеждаме главно предатели и преклонени глави.

Днес българският президент на големи национални празници се ръкува с ветерани от последната война и от партизански отряди. На почетните места обаче няма поканени от "другите"...

ДАЛИ ПРЕЗИДЕНТЪТ НЕВОЛНО НЕ ВДЪХВА ЖИВОТ НА ЕДНА НОВА "ЕПОПЕЯ НА ЗАВРАВЕНИТЕ"?

Не е зле да си припомним как по аналогичен повод комунистите навремето бяха измислили сентецията: "Те загинаха, за да живеем ние".

В Балканския регион две събития слагат съдбоносен печат върху населяващите го народи. Това е конференцията в Ялта от 4 до 12 февруари 1945 година между Чърчил, Сталин и Рузвелт и срещата край Малта на 2 и 3 декември 1989 година между американския президент Буш и съветския ръководител Горбачов. Първото събитие ознаменува "джиросването" на българи, сърби, хървати, словенци, албанци, румънци, унгарци в съветската сфера на влияние. Последиците от това са известни. Второто събитие беше като сделка за запазване интересите на "великите". В резултат в Източна Европа (без присъединената към Германия нейна източна част) и особено на Балканския югоизток бяха променени САМО формата на нещата, терминологията, външните белези на властта и символите. Собствеността, скритото присъствие на управленска мощ, валутният ресурс и особено манталитетът на червената номенклатура бяха запазени непокътнати. В новите парламенти представителите на тази уж бивша класа имаха преобладаващи позиции. Стратегията на "разсейването" осигури в следващите законодателни тела и в изпълнителната власт силно влияние на "бившите" в новопоявилите се нови демократични партии и организации.

В България този процес можеше да бъде видим и атакуван при положение, че старите традиционни партии от българския нацаонален живот можеха да имат реално присъствие в съвременния политически свят на страната. В тези партии политическият генезис беше до полезна степен запазен и можеше да играе роля на катализатор за навлизането в общественото битие на образовани, морално придирчиви и възпитани личности. Разбира се, поне досега нищо подобно не се случи.

ЛАКМУСЪТ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ПРОМЯНА Е СОБСТВЕНОСТТА

Всички възстановителни (реституционни) закони за собствеността, отнета от българските граждани в годините на комунистическата експроприация, носят ограничетелен по време, действие и права характер. Това най-бързо (освен потърпевшите) беше усетено от институциите и администрацията, натоварени да решават тези проблеми. с което те всъщност бяха и бюорократично блокирани. Тук се крие и основната причина за нарастващите противоречия в българското общество, за бавното и много колебливо възстановяване на страната (все още) върху старите структури на собственост, както и за отсъствието на достатъчно доверие на външни и стабилни инвеститори за нашите реформи.

ВСЕКИ НАРОД ТРЯБВА ДА НАМЕРИ СВОЯТА ИСТИНА

За съжаление това изконно право днес е привилегия на големите държави. Проявата само на стремеж в малките страни в Югоизточна Европа, например, към независимо поведение в международните отношения веднага се заклеймява като недопустима форма на национализъм. Или на практика, компрометираната идеологема за пролетарския интернационализым се подменя с нова схема за "цивилизационен избор" към една или друга общност.

Присъствието на всеки народ, малък или голям, в неговата собствена история и традиции е висша форма на цивилизационен избор. Защото това означава самосъзнаване и самоопределение на народа за неговата ценностна система, а с това и за неговия принос към цивилизацията на другите народи.

ВСЕ ОЩЕ НАШЕТО ОБЩЕСТВО Е ВЪВ ВРЕМЕТО НА ПОСТКОМУНИЗМА

За това състояние съзнателно или не съдействат и управляващи и опозиция. Своеобразната приемственост между открития тоталитаризъм на Живковия режим и следдесетоноемврийското демократизиране на България, колкото и парадоксално да звучи фактически узаконява превратаджийската комунистическа власт от 1944 г., наложена с помощта на съветските щикове. Много гузни политически съвести бяха съучастници на това "узаконяване" от поредното Велико народно събрание насам. Те измислиха глупавата формула, че 9 септември 1944 г. бил едно нещо, но 10 септември вече станал много лош, защото комунистите изменили на обещанията си.

И до днес още, девет години след "промяната" не се намери нито една парламентарна сила в нито едно от четирите народни събрания да постави въпроса за

ГЛАСУВАНЕ АКТ ЗА НЕЗАКОННОСТТА

на Девето септемврийския преврат и на фалшивия референдум за т.нар. народна република. Не заради "плашилото" от реставрация, а за назидание към днешните и утрешните българи и в памет на всички загинали от насилие в най-новата ни история трябва да проумеем че

ДЕМОКРАЦИЯТА И ДЪРЖАВНИЯТ ПРЕВРАТ СЕ ВЗАИМНО ИЗКЛЮЧВАТ

Абсурдно е първото да произтича от второто. И доколкото демокрацията и диктатурата изразяват два диаметрално различни начини и средства за управление на една държава, бихме казали, че за България наближава времето, когато трябва да се реши "болезненият" въпрос и за формата й на управление.

Десети ноември 1989 г. постави началото на един процес на развитие на гражданските отношения у нас. Този процес не може да бъде спрян, нито имитиран с някакъв друг.

[Back]