Димитър Талев - творецът, срещу съвременните фарисеи

в-к "Македония", брой 34, 23 септември 1998 г.
 

Димитър Талев"Писателят трябва да познава безпогрешно езика на своя народ. И не само речниковото му богатство, формите и вътрешното съдържание на думите, звуковата им сила, но също и неговия дух, цялата негова същност..."

Д. Талев
в. "Македония", 1929 г.

"- Ех, България!
Вярвайте, господа, малцина са ония между нас, които не са пролели барем две сълзи, когато е стъпил кракът им за първи път на българска земя. Мнозина от нас са падали на колене и жадно са целували тая бленувана зема."

Д. Талев
в. "Македония", 1932 г.
ЮНЕСКО обяви стогодишнината от рождението на Димитър Талев като свой празник, т.е. той трябва да се отбележи във всички държави, от всички народи. И все пак едва ли някъде ще схванат дълбочината на драмата в творбите на големия писател. Защото въпреки ценностите, които днес като станиол обвиват взаимоотношенията между народите - свобода, самоопредепение, човешки права, - родното място на Талев Прилеп продължава да е място на подменената национална същност на хората, на подменения им език, на подмененото им самосъзнание. Там, в родното му място, днес, в края на ХХ век, той трябва да бъде превеждан на "език", който утвърждава една бутафорна действителност. Тази бутафорна действителност големият творец не се съгласи никога да приеме. И именно защото не прие лъжата, той понесе страданието и унижението като собствен кръст...

Крехката му физика подвеждаше. Не можеше да допусне новек, че тя е извор на могъщ дух - стожер, около който националната ни духовност въпреки сметките на нечии държавнинески амбиции ще продължава да кръжи, ще продължава да възпроизвежда центростремителни сили, които в крайна сметка утвърждават единната българска народност.

Лагерът "Куциян", в който той едва не загина, олицетворяваше повече физическото страдание, но болката на духа, родила гениалната му тетралогия, извираше от победата на силите, които сътвориха философията на подмененото самосъзнание.. Ето тази драма на писателя няма да разберат днес по света. Драмата му да воюва с философията на поробителя, с философията на политическото манипулиране, с философията на тези, които с лека ръка създават  "нова реалност" от един човек, от един народ.

Талев доказа чрез живота и чрез книгите си, че само от културата и от духовността никой никога не може да сътвори "нова реалност" според калъпите на съвременните фарисеи.

И това е неговото величие и достолепие.
Това е и нашата надежда днес.


Живот и творчество в дати

Димитър Талев е роден на 1.IX.1898 г. в Прилеп

3.XI.1915 г. Талев посреща в Прилеп бъгларските войски
1917  г. Първа публикация - разказа "Очакване" в "Родина".
1925 г. Завършва славянска филология в СУ "Климент Охридски"
1925 г. Издава първата си самостоятелна книга "Сълзите на мама" - приказки.
1927 - 1934 г. Работи във в. "Македония".
1928 - 1930 г. Издава романа "Усилни години" (в три части)
1938 - до 9.IX.1944 г. работи в редакцият на в. "Зора"
18.X.1944 г. Арестуван и отведен в Дирекцията на милицията. Директно изпратен в Софийския централне затвор, където престоява до април 1945 г.
От 22 април 1945 г. до август 1945 г. е откаран на принудителна работа в мина "Бобов дол" (лагера - трудово-изправително селище)
21 ноември 1947 г. в навечерието на пристигането на Йосип Броз Тито в България се извършват масови арести на набелязани хора, между тях е Димитър Талев, който е привикан в V участък на ул. "Марин Дринов". 56 македонски дейци (и Димитър Талев) са изпратени на лагер в открития рудник "Куциян" на принудителна физическа работа. Тук Талев престоява до 10.I.1948 г.
1952 г. Излиза от печат романът му "Железният светилник"
1953 г. Излиза "Илинден" - роман
1954 г. "Преспанските камбани" - роман
1958 г. "Самуил" - роман
1966 г. "Гласовете ви чувам" - роман
Екранизация на "Железният светилник" - филма "Иконостасът".

Талев е преведен на 18 езика
Умира на 20 окромври 1966 г. в София


Монолог пред една снимка

Владимир Талев

Ти се върна в Солун. Върна се, след цели петдесет и три години. С все същата болка в сърцето. Мама ми каза, че учудващо бързо си открил гимназията. Наистина учудващо - да откриеш една сграда в такъв огромен град.

И след като не си бил в него половин век. Да, знам, ти имаш силно развйто чувство за ориентация. Но не е само това. Друга е причината. Сила някаква те е теглила натам... Някаква голяма сила те е привличала неотразимо към старото ти училище... Кажи, татко...

Димитър Талев в СОлун, 24 май 1966 г. ...Мълчиш. Не отговаряш. Ослушвам се напрегнат да те чуя. Макар да знам, че няма да те чуя. Знам защо. Ти се прибра вкъщи болен. Започна битката срещу смъртта. Нямаше време да ми разкажеш всичко... Не те и питах, не исках да те тревожа, да дълбая раната ти. Затова сега не чувам отговора ти... А аз искам да те питам още, още. Да те питам за едно, за друго, за всичко. Ето, виждам те: вървиш уверено, бързо по солунската улица. Горещо е, слънцето блести. Блести някъде нататък и морето. Бялото море. Вървиш. И изведнъж... пред очите ти се изправя високият каменен зид, зейват насреща ти, разтворили криле, железните порти. Всичко отминало е оживяло така бързо, че ти си го усетил като удар. Като удар, насочен право в сърцето. Дали е било точно така? Ето, въпросите идат, идат един след друг. Какво си си помислил в този миг? Какво си почувствал? И като не чувам твоя отговор, тръгвам по следите по тънките нишки които си оставил. Най-напред се улавям за снимката, ала тя не е много ясна. Взирам се в лицето ти, търся да открия някоя подробност в чертите му, в израза му, за да надникна в душата ти, да отгадая мислите и чувствата ти. Долавям някаква усмивка, но тя е много далечна, едва забележима, и задържа ли поглед върку лицето ти, изчезва, стопява се. Изразът ти става строг, ала скоро откривам, че на лицето ти са изписани не само строгост и съсредоточение, но и болка, надигна е изотвътре, и горчивина някаква. Пак ще кажа, татко: знам, знам каква е болката ти. Край тебе са руините на старото българско училище. Под неговите развалини са погребани твои младенчески надежди. Надеждите на момчетата от пансиона, надежди на твоето поколение.

Разказаха ми, че си влязъл навътре в двора на гимназията и си потърсил чешмата. Същата оная чешма, която е утолявала жаждата ви след бесните игри през междучасията. Чу ли в този миг крясъците на съучениците си, видя ли зачервените им лица, усети ли ледената струя? Замря ли сърцето ти при мисълта колко бързо е отлетял един човешки живот? Нали оттук тръгна ти, нали от Солун пое пътя си на писател? В този град ти започна първия си роман. И се върна в него веднага щом написа "Гласовете ви, чувам". Последната ти книга. Венецът... Видя ли, татко, целия си път? Изминатия път. Пътя от началото до края, от първия роман до последния. Път, който те извиси високо, много високо. В този миг, когато си застанал до портите на училището, ти си направил своята голяма равносметка. Направил си я с ясна мисъл, без да трепне ръката ти, сърцето ти, направил си я строго, дори безпощадно, ала вярно, безпогрешно. Един щастлив за тебе миг.

Пак посягам към снимката ти. Може би тази твоя далечна, неуловима усмивка е отражение на радостните ти мисли, Но скоро, много скоро погледът ти е спрял върху развалините на твоето училище, видял си портите, увиснали като пречупени криле... Угаснала е радостта ти, усмивката ти дори не е оставила трайна следа. Горест е нахлула в душата ти, усетил си остра болка, нали виждам как са присвити устните ти, нали виждам изопнатите ти черти. Отворила се е наново раната ти и още по-люто те е заболяла. Твоята люта рана. Ти самият си казал, помня добре думите ти: "Онова, което можах да разкажа, то е по страниците на романите ми, ала много повече остана в мене, в самото ми сърце, като жива рана в сърцето ми, все още отворена..."

Мисля си, там, в сърцето ти, в тая жива, отворена рана, е и копнежът ти към Солун.

(Публикува се за пръв път)


Памфлет на скопските литератори срещу Талевите романи и реакцията на оскърбения писател

Не след дълго скопските литератори поставиха на един свой съратник задача да напише памфлет срещу писателското дело на Талев. Това бе Димитър Митрев. Той написа една дълга статия в редактираното от него списание "Современост", кн. 5, 6 и 7 от 1957 г., под заглавие "Нашето минато во романите на Димитър Талев". Следващата, 1956 година с малки допълнения бе преиздадена в отделна книга под заглавие "Минато и литература" с много голямо резюме на френски език.

В разговорите с Талев установихме един поразителен факт, че Митрев си е дал голям труд и проучил почти всички важни български източници, в които недвусмислено личи истината за българщината в Македония. Но той всичко извърта така както според пословицата - "дяволът чете евангелието". Правеше особено впечатление настървението, с което се бе запретнал да атакува Талев. Митрев бе отлично запознат с историческата истина и правда за Македония и съзнателно ги погазваше. Искахме да си обясним морала на тоя човек, който хвърляше кал върху всички отявлени дейци на българщината в Македония, като например Методий Кусев, старозаюрския митрополит, когото в статията си нарича "корумпиран тип". И обябнението намерихме в станалия ни по-сетне известен факт, че Митрев е бил прокурорът, който искал смъртни присъди над много подсъдими българи в Прилеп, Битоля, Скопие, между които другари и на самия Талев, като например Петър Спасев. В Скопие пък бил официален защитник на Газелов, Чкатрав и другарите им и като такъв съдействал косвено да получат смъртна присъда поради което всъщност не казал нищо в тяхна защита. И което е било за обвиняемите най-смайващо, Митрев в тази си роля е говорел на чист книжовен български език, защото друг говор не е знаел. След години един от тия подсъдими ми разказваше в София:

- Гледахме го слисани и си шепнехме помежду си.
- Слушайте, слушайте хора, на какъв език ни иска, смъртната присъда като "проявени българи". Задето сме проявили обичта си към България!... Това е морална чудовище, изменник на българския народ, който го е отгледал като малък!"

Из книгата на Коста Църнушанов "Димитър Талев в моите спомени"


През погледа на

Къщата на Талеви в Прилеп  Емилиян Станев:

Аз искам да кажа нещо за самия Димитър Талев, когото не мога да си представя без Македония. Любовта към Македония, за която той е страдал през целия си живот - тода е неговата голяма писателска кауза.

Сп. "Български воин" 1963
(По случай 86-годишнината на Талев)
* * *
   Тончо Жечев:

За него Македония не е абстрактна общност, която напомня далечно и изтъняло робство. За него Македония е също така "майка мила", както за Христо Ботев България, както за Петко Славейков тя е "негово дете". Тя съществува в живота и в съзнанието му като нещо осезаемо, живо, кръвно, като топло лоно, в което се събират в едно майка, бащина стряха, Прилеп и всичко това като жива част от по-голямата българска общност.

* * *

   Стоян Каролев:

Погледът на Димитър Талев беше насочен така упорито и постоянно към историята, защото "историята на народа е неговата памет", и както човек без памет не може да намери и вратата на собственото си жилище, така народ без историческа памет не може да намери вратата на бъдещето.


Концлагерист в мина "Куциян"

Събитието се случи на 20 декември 1947 година, в късна вечер - около 20,30 часа. Тогава групата, в която беше и Талев, имаше задача - под светлината на силни прожектори да товари във вагонетки свличащите се лавини въглища след разрушаването на пластовете с експлозив.

По едно време лопатата се забива в нещо меко... Ето че още по-меко. И ми дойде страшната мисъл! Започнах да крещя: "Прожектора, седми забой, право надолу!" Хвърлям лопатата, хвърлям се във въглищата, разравям с ръце... Христо още не е "загрял", но едновременно виждаме трупа на Димитър Талев. Аз се вцепенявам, но Христо скача и сяда върху корема на Димитър Талев, вади от горния си джоб кръгло огледалце... слага го на носа на Талев, подвиква "Жив е!", стиска корема на Талев с коленете си, започва да се влачи нагоре-надолу по гърдите, крещи ми да отворя с клечка зъбите. Клечка имам в пояса - плоската, с която си чистя лопатата. С едната ръка разтварям устните, с другата ръка човъркам между зъбите, подвивам, започвам да разчеквам ченето. Христо бърка с два пръста, крещи "Не си е глътнал езика." И както се въргаля по корема на Талев, завира уста в неговата и го "помпа" със своя въздух. Всички прекратиха работата и ни заобиколиха... Талев тъкмо почва да си мърда клепачите. Наскоро се свести напълно... Отидох зад Талев и започнах да го тегля под мишниците - да седне удобно. После лазя до моята торба и подавам шишето с вода. Той отпи, въздъхна и каза: "Бях на седми забой, получил съм синкоп, имам си го отдавна, имал съм дни и години, сърцето пак тупа, оживях!"

И се засмя. Постлах два шинела, положих го да легне на равно място, намерих на другия забой два шинела, завих го... Намерих и очилата му."

Йордан Вълчев
писател


Творчеството спасява живота му

Благодарение на своте литературни и публицистични творби Талев си спечели име сред македонската емиграция. Това го направи необходим в дадения момент - в най-трудните дни на междуособоцата сред македонските дейци зае поста директор на в. "Македония" по решение на Македонския национален комитет. Смятам, че това се наложи след трагичната смърт на дотогавашния директор на в. "Македония" и "Ла Маседоан" Симеон Евтимов.

Статиите на Талев срещу междуособните борби го изложиха на смъртна опасност пред една от враждуващите страни. Поради това на улиците трябваше да се пази от засади на непознати нему врагове, още повече, че голямото му късогледство го правеше неспособен да разпознава злонамерено дебнещи го хора. И той се остави на произвола на съдбата си, решил да не бяга от възложения му дълг. По-късно ми съобщи, че е узнал от свой почитате от средата на една от враждуващите страни, че наистина бил набелязан да бъде убит, но почитта към брат му Георги като стар революционер и патриот и респектът пред Талевото литературно дело го спасило в последния момент - за щастие на българския народ. Веднъж Талев ми разказа, че като бил на посещение в един дом в София, съпровождащият го приятел му казал: "Ето в този дом по едно време се решаваше съдбата ти..."

Из книгата на Коста Църнушанов
"Моите спомени за Димитър Талев"

Страницата подготви Нели Дечева
[Back]