Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува

в-к "Македония", брой 34, 23 септември 1998 г.

Братислав Талев е по образование геолог-палеонтолог. Зодия Скорпион. Специализирал е микропалеотнтология в Хумболтовия университет в Берлин. Работил е в Геологическия институт в БАН, четвърт век е бил главен редактор на сп. "Наука и техника за младежта". Главен редактор на в. "Знаме", който възстановява през 1990 г. Депутат във Великото народно събрание. Живо продължава да се интересува от политиката и смята да вземе все по-голямо участие в изграждането на структурите на целокупната и съвременната българска държава.

- Г-н Талев, за какво смятате, че би разговарял с вас баща ви, ако сега оживее?
- Пак за Македония, първата му голяма и единствена любов. През целия му живот, когато сме разговаряли, темата е била Македония и винаги - с голямата надежда, че в края на краищата ще възтържествува истината за този най-изстрадал край на отечеството.

- Какво от своите творчески планове той не успя да осъществи?
- След като завърши четвъртата книга от поредицата романи за македонските революционно-освободителни борби ("Гласовете ви чувам"), той вече замисляше петия роман, който щеше да бъде със заглавие "Милостивият и неговите четирима синове". Тук главното действащо лице щеше да бъде Борис Глаушев, вече възмъжал, с точно око за времето и събитията. И той щеше да бъде особено интересен с още нещо - тъкмо в неговия образ Димитър Талев имаше намерение да вложи автобиографични мотиви. Без да е негов двойник, той щеше да носи много от чертите и възгледите на баща ми. Този роман щеше да е изключително важен и поради събитйята, които възнамеряваше да разглежда в него - Балканската и Междусъюзническата война, този исторически жесток възел, в който се сплитат драматични национални проблеми.

След появяването на "Гласовете ви чувам" през лятото на 1965 г. писателят бе отново в творческа треска. Той четеше материали за войните, водеше си бележки за числеността на войските, за фронтовете, за маршрутите на български и сръбски части, за разположението на турските и гръцките военни съединения. Това беше, така да се каже, документалната, фактологичната страна на работата му. Останалото той носеше в себе си - един цял свят от живи образи, който се ражда, движи и развива в съзнанието му. Това е онзи процес на вътрешен кипеж и горене, на предварително съзряване. Главното, основното е готово, творческите проблеми вече са решени.

Остава само да седне и да пише. Но на 20 октомври 1966 г. той си отиде и тази творба остана ненаписана.

- Никой няма да може да напише този роман, както той би го написал...
- Да, щяхме да видим Борис Глаушев като зрял мъж, изграден характер, с ясен поглед за историческата и политическата съдба на своя обичан народ. Същият поглед и същата голяма любов, която Талев носеше в гърдите си до последния си миг.

- Как виждаше той бъдещето на Македония?
- Когато Димитър Талев почина, всички бяхме като че ли завинаги затънали в социалистическия режим и отношението към Македония беше коминтерновско. Но въпреки цялата безнадеждност на пръв поглед, както казах в началото, баща ми твърдо вярваше, че един ден ще възтържествува правдата за Македония. И, разбира се, това не би станало наготово, защото нищо на този свят не идва даром. Трябва всички честни българи да сложат цялата си енергия и вяра, за да възтържествува най-сетне националната ни кауза... Това днес е изключително висока задача при новите условия на демократично развитие, а лично мое мнение е, че не се прави достатъчно много, не сме достатъчно настойчиви за постигането на тези благородни цели.

- Талев е певец и на бедните нравствени ценности - ДОБРОТО, ВЯРАТА в човека, в своето творчество той разработва тези традиционни морални норми. Откъде у него тази несломима вяра в човека?
- Неведнъж той казваше, че въпреки че се е сблъсквал многократно с човешката низост, това не може да убие вярата му в човека. Той беше убеден, че ДОБРОТО е доминиращо в живота, срещаше хора, у които намираше потвърждение за своята неизкоренима вяра в човека. С тази своя убеденост той оглеждаше света около себе са и не само край себе си. Носеше вярата си в красотата на човешката душевност до края на дните си...

- Според вас кой е най-ранният спомен на баща ви, от който можем да кажем, че започва съзнателният му живот и който слага отпечатък върху личността му за цял живот?
- Това е споменът на петгодишното момче Димче от Илинденското въстание. Два са моментите в този спомен. Първият е, когато вижда на съседната, по-главната улица върволица от страшни брадати мъже - турци, аскери. И другият е, когато от горния кат на къщата им в Прилеп (който не взема участие във въстанието) вижда сиянието от далечната заря на запад и чува гласа на баща си зад него: "Крушево гори." По-късно той разбира всичко за въстанието. "Узнах и приех в сърцето си неговата правда" - доверяваше той.

- Коя е последната среща на Талев с Македония или дори с родния Прилеп?
- През 1941 и през 1943 година той на два пъти посети родния си град Прилеп и в мене (като малко момче тогава) се е запазил свеж спомен. Пътувахме с майка ми и най-големия брат на баща ми, чичо Георги Талев (той живееше в Горна Джумая, но е бил деен член на Окръжния комитет на ВМРО в Прилеп). Отивахме за великденските празници на гости на другия брат на баща ми. И там аз моментално се озовах на прилепските улици и хукнах с другите деца. Изобщо нямах езикови проблеми, ние говорехме на един език. Езиковите спорове, върху които разискваме днес, просто са напълно излишни. Впечатленията си от тези две пътувания баща ми описа е сборника разкази "Завръщане".

- Какво споделяше баща ви с вас или с други свои близки за комомунизма?
- Дори и в най-тежките моменти от своя живот и живота на семейството ни той винаги споделяше дълбоката си убеденост, че комунизмът е едно временно явление. "Комунизмът ще си отиде, но разрухата, духовната разруха, която нанесе той, е тежка и ще трябва да минат много поколения, за да бъде преболедувана." Струва ми се, че той пръв в оветовната литература, като изключим някои от характеристиките на Андре Жид, в романа си "На завой" - преди още да е започнала Втората световна война, дава точна характеристика на комунизма и прави една ясна прогноза за това, което тепърва ще се случва. Ето пример: Крум Кошеров казва на Стефанов ("Завой"): "Когато искаме да наложим нещо на човека, ние трябва да знаем какво може да понесе той, да приеме, да усвои. Комунистите мислят, че ще се наложат със сила, но природата у човека е по-силна и от ужасите на революцията, и от юмрука на диктатора."

- Г-н Талев, какво правите лично вие за паметта на вашия именит баща?
- Стремя се да бъда достоен за името, което ми е оставил, и като се водя от неговите думи, че "който иска да знае нещо за мене, нека чете книгите ми, аз целият съм в тях". Правя каквото мога творчеството му да достигне до всеки българин. Ето например през май т.г. бях поканен от Румяна Трифонова, директорка на училище "Димитър Талев" в Пловдив, и там бях приятно изненадан от момчетата и момичетата в това училище, от познанието, което имаха за героите на Талев, макар и в крекка въвраст, те проявиха чудесен усет за важните проблеми в произведенията му. Импровизираха сценки от разкавите му, защото те са по-камерни. Залата в театър "Николай Масалитинов" бе препълнена с чудесна публика. А на другия ден в Стария град, в една от възрожденските къщи, имах още една среща. Интелектуалците изпълника сърцето ми, с топли надежди.

- В книгата си за вашия баща неговият приятел, писателят Коста Църнушанов, на едно място разказва шеговито за любовта на Талев към първото си внуче, ако не се лъжа, вашият син. Моля ви, разкажете нещо за внуците на Талев.
- От внуците си той познава само първородния внук, който носи неговото име - Димо. Второродният ми син, Климент, е много добър мой помощник, а синът на брат ми Владимир е кръстен на Андрей Бенков и също така е едно много добро момче.

- Имате ли някакъв документ от баща ви, който бихте желали да споделите с читателите?
- За голямо съжаление малко неща са останали от него. При многобройните обиски на червените милиционери бяха иззети ценни документи, които повече не видяхме.

- С какво най-силно ви респектираше личността на баща ви?
- С неговия стоицизъм във всяко нещо. Лишенията, с които живеехме, не го притесняваха толкова, колкото това, че не му позволяваха да твори. За него най-страшното беше, че дълго, много дълго време не позволяваха творчеството му да стигне до читателите.

Разговора води Нели Дечева

[Back]