Журналистиката трябва да е преди всичко морал

Милена Милотинова

в-к "Македония", брой 22, 3 юни 1998 г.

Милена Милотинова е родена в София, зодия Дева. Завършва СУ "Св. Климент Охридски", специалност българска филология. Прави дипломната си работа във факултета по журналистика. Преминава през курс на Би Би Си. В БНТ е от 1990 г. Омъжена, има син на две годинки. На 10 май Милена Милотинова получи наградата на ВМРО за обективна журналистика на национална тематика.


- Милена, филмът ти "Хроника на едно национално предателство" спечели сърцата на публиката и получи висока оценка от специалистите. Защо се насочи към темата за Македония и македонизирането, трудна тема, която даже по-възрастните колеги от БНТ не посмяха да разнищят?
- И аз се чудя защо досега никой не го направи. Темата е конкурентна. Идеята да направя такъв филм бе отпреди няколко години. Разждането на сина ми и грижите за него забавиха работата по филма. Ние от екипа знаехме, че този филм ще има голям зрителски интерес, дори той бе по-голям отколкото очаквахме. Фактът, че български управници са искали да дадат българска територия на чужда държава, е достатъчно куриозен и скандален, "плаче" за документално кино.

- Какво не успя да намери мястото във филма?
- Не влязоха много неща, които нямаше как да влязат, защото решихме да изчерпим една тема докрай - за насилствената македонизация при преброяването на населението в Пиринска Македония. Други подтеми ще бъдат предмет на друг филм. Рано е още за реклама, още не сме го обезпечили финансово. Темата ще бъде създаването на македонския език, може би ще включим повече неща за процесите на запад от нашата граница. Ще се срещнем с хора, които са били в Титовите лагери на смъртта, дано да се съгласят да говорят пред камерата. Не обичам да говоря предварително за филмите си - понякога от намеренията до реализацията има голяма разлика. В "Хрониката за..." бе много трудно да убедим някои хора да говорят. Понякога чаках по три месеца да се съгласят.

- Но точно те са находката ти във филма.
- Темата ги респектираше. С консултанта Веселин Ангелов - д-р по история в ЮЗУ "Н. Рилски", Блгаоевград, им казахме, че ако те сега не говорят, един ден македонските историографи ще ги обявят за македонски национални герои. Така правят с някои българи, които биха се обърнали в гроба, ако знаеха какво се прави с имената им оттатък.

- Не изпитваш ли известен страх, когато ти се налага да снимаш в Р Македония?
- В Македония човек винаги трябва да име едно на ум. Страх? Не, това чувство ми е малко непознато. Който го е страх от вълци, да не ходи в гората. Един филм заслужава да бъде направен качествено, както трябва. Не бих се захванала с нещо, което знам, че ще излезе половинчато.

- Въпреки че нямаш македонски корени, усетила си много точно болката на българите, бежанци от Македония.
- Имах срещи с хора, родени в Македония - Евангелия Стефанова, която запя пред камерата, живее в Пловдив, но иначе е от Егейска Македония. Тя не каза много неща, тъй като се тревожеше за роднините си в Гърция. Толкова време е минало от това "преброяване", а хората още силно се вълнуват, когато говорят за това. Представям си какъв ужас са преживели през онова време. Но те не са се отричали от себе си - направили са го, за да спасят семействата си. Т.е. това, което им е останало, след като техни близки са загинали - по лагери, безследно изчезнали и т.н.

- Появи се нова тема за документален филм - центърът за помаците край Ксанти. Една от темите на бъдещ филм да бъде именно тази на помаците в Гърция. Ще се заемеш ли с подобна задача?
- Ти ме питаш: "Страх ли те е в Македония?", а не с по-малко страх някои хора отиват в Гърция. На мен тук, в България, със страх ми говореха какво е ставало там, в Гърция, предполагам, че и със страх отиват. Познавам проблема с помаците в Гърция от това, което са ми разказвали хора, идвайки оттам или преселници оттам, които живеят тук. Такъв филм би бил много интересен. Лошо е, че в България в момента е много трудно да се прави документално кино.

- Винаги е било трудно в България да се прави истинско документално кино.
- Много малко фирми отпускат средства за такава дейност, телевизията го прави рядко. Повечето от филмите са със спонсорски средства. Затова бих искала да благодаря на тези, които ни помогнаха за филма "Хроника на едно нацилнално предателство":
  Булгартабак холдинг
  "Благоевград" БТ
  Държавна спестовна каса
  Търговска лига
  Контракс

Това са хора, които имат възрожденско отношение към националния въпрос.

- БНТ има ли възможност този филм да бъде разпространен в чужбина?
- Не зная дали ще го пуснат - всяка държава си има свои интереси на Балканите. Не зная дали филмът е в техен интерес, но това е истината, документално показана, не би могла да се оспори. На премиерата на филма в София зад майка ми седели двама възрастни хора, които през първите пет-шест минути от прожекцията все повтаряли: "Не е така, не е така." Но когато били прочетени документите, те замлъкнали. Накрая дошли да ме поздравят. Чух, че от Р Македония търсят този филм и разпитват за него приятелите си в България. Имало е и обаждания в Радио Благоевград. Българите от Канада са поискали касета, изпратена им е.

- Истината и работата на журналиста - през последните години е актуална тема.
- Тези неща са неразривно свързани. Но и по света е валидно условието: "Който плаща, той поръчва музиката." За мен най-важното е моралът на журналиста. Не зная как се чувстват онези колеги, които се подписват под явни манипулации, което е скандално.

- Ти си "лице от "Новините". Възнамеряваш ли да се заемеш само с документално кино?
- Двете неща не се изключват, допълват се. За мен няма дилема. В "Новините" се научих на основни неща в журналистиката, чувствам, че тук ми е мястото. Документалното кино е друг вид журналистика, един филм изисква понякога доста време и труд. Има телевизионни продукти, които колегите ми си ги наричат "документални филми", но те не са.

- Редно ли е журналистите да си позволяват обиди по нечий адрес?
- Въпросът е двустранен - от една страна, обидите, които си позволяват журналистите - текстовете повечето пъти са неподписани, такова поведение остава незнаказано. А пък в затвора отиват журналисти, които съвсем съвестно си вършат работата - получават обиди и са преследвани и гонени от хората, които те разследват и за които пишат.

Недоумявам как може да съществува такъв парадокс. А съвестната журналистика в България почти изчезна. В това отношение ние сме на нивото на бананова република - честните журналисти са преследвани, защото си вършат работата, а недобросъвестните и манипулаторите остават ненаказани. Дори могат да станат "модни", да се издигнат и направят кариера.

- Освен хората, които видяхме във филма "Хроника...", останаха ли в архива и други интересни интервюта?
- Има интервюта, които не бих показала, защото хората, например тези от Македония, са ме помолили за това - съгласили са се да говорят, пък после са размислили и са оттеглили съгласието си. Знам на какъв натиск са подложени там. Би станал великолепен репортаж, дори филм, от това, което имам от тях, от техните интервюта, но няма да спя спокойно. Човешкият живот и здраве са над всичко, а журналистиката трябва да е преди всичко морал. Скъпо ми е бъдещето на тези семейства, в които съм била - там, в Р Македония.
 

Разговора води Светлана Войнова

P.S. Интервюто с Милена Милотинова бе направено на 9 май - 2 дни преди да залеят с киселина журналистката от в. "Труд" Ани Заркова и 4 дни преди инсулта на журналиста от програма "Хоризонт" Ангел Шойлев.

[Back]