Траян Радев
в. “Македония”, брой 28, 19 юли 1994 г.

Откъси от статията на уважавания г-н Траян Радев бяха публикувани във в. “Демокрация” (броевете от 7 и 11 юли), но с големи съкращения. Поради изкючителната важност на проблема поместваме цялата статия на г-н Радев в няколко последователни броя.

Рядко съм вземал перото с толкова неприятно насилие над себе си. И с такава голяма тъга. Но има моменти, когато спотайването се явява осъдително.

Уви, късото време на радостното ни самоопиянение от тихия преврат на 10 ноември 1989 г. се изпари като цветен сън, пометен от внезапен скреж и хала от разрушителни вихрушки. Общата несигурност и масовата мизерия, в която все повече затъваме, душат близо 80 процента от населението ни. Отчайващото е, че сривът не се ограничава в материалната сфера на днешното ни битие. Стават неща, които просто ни вземат дъха при вида на политико-моралната (умствена по същество) и националната деградация. Ще се спра само на последната тяхна кулминация надолу. Тя е и най-грозната - след невероятната гавра с младата ни телевизионна репортерка, “дръзнала” да ни покаже сетните прийоми на сръбските власти в езиково-народностното обезличаване на Западните ни покрайнини.

Мнозина сигурно помнят един също невероятен и “дебел” факт, защото той отвори очите и на най-заслепените, касателно естеството на разкола в нашата църква. Преди няколко седмици тук бе дошла получастно високопоставена делегация от най-влиятелната и кореняшка партия в македонската република. С вярата, че - в надвисналата угроза македонската самостойна църква да бъде подчинена на сръбската като прелюдия на ново държавно приобщаване на Вардарска Македония към Сърбия - ще намери топло съчувствие и поне разбиране в братска България. Но си отиде дълбоко покрусена. С безсрамие, каквото църквата ни още не познаваше, Максимовият синод практически подкрепи сръбските претенции. Не остана съмнение, когато то бе потвърдено от говорителя на казания синод. А на 13 юли вечерта в предаването на г-н Велизар Енчев по Канал една на БНТ чухме, че смолянския ни червен архиерей заявил направо: Македонската църква да бъде подчинена на сръбската!

Човек просто да не повярва на очите и ушите си!

До самата Балканска война дори шовинистичният сръбски ръководител Никола Пашич с подписа си потвърждаваше преобладаващия български характер на Македония. Факт, впрочем всепризнат, поради което и Цариградската патриаршия се бе примирила със законността на българското духовенство в по-голямата част от нея.

Съочени сме с нещо, на което се мъча да не кажа точната грозна дума. С уговорено, съзнателно примиренчество пред изпълнението на предпоследната брънка от големия антибългарски план. Онзи, по който вече бе скалъпен “македонски език” и “македонска нация” с цел да се поднесе на света нова, по-приемлива причина за откъсването им от нашия език и народността ни. (По този тактически план в Западните ни покрайнини от десетина години насам се създава “шопски език” и “шопска нация”. Не и без наши юди.) Сега псевдомарксическите и кралско-сръбските шовинисти в Белград опитват да наметнат на Македония мрежата на своя духовен капан. И у нас виждаме да се намират хора да им съдействуват. Явно съгласувано. Размътвайки умовете на младите с приказки, че уж имало опасност да се стори “грях”, ако се “прибърза” (!) в подкрепа (дори академична?) за самостоятелността на македонската църква, че въпросът бил сложен (за кого?, за българската църква, която  винаги е имала - преди и след Отца Паисия - ясно становище по това!) и следвало тепърва да се постави и разгледа на... вселенски сбор или симпозиум (където в духа на ранните средни векове тежкият кворум ще се състои от глави или представители на чужди и далечни съркви, някои обвързани с предубеждения, други интересуващи се и знаещи за Македония колкото нашенци за Люксембург или Андора). Сиреч, днес, в края на XX столетие, за път към безпогрешно решение на нещо отдавна ясно се препоръчва ново, притворно умуване по някое, изтеглено по угода, старо спорно постановление на чужд патриарх, монарх или събор. Постановление или мнение казуистично, взето под давление в епохи, когато на населенията обикновено не се даваше волеизява, а старата имперска “вселенска” чърква търсеше “единство” и “единоначалие” с диктата на догмите, после на силата.

Да се иска - 50 години след наличността на “Република Македония”, вече член и на ООН - събор, свикан и доминиран от чужденци, да предрешава каноничната участ и статут на Македонската православна жърква е вмешателство в нейните вътрешни работи.

При това съвършено ясно е кому - и защо - пречи суверенитетът на македонската република и самостоятелността на нейната църква. Нима нашите днешни владици забравят и две най-важни неща: че Кирил и Методий, в дълга себежертвена борба, на която един подир друг дадоха и живота си, разчупиха поне в православието триезичната догма и издействуваха за народите правото да четат и слушат “Божието слово” на роден език, че, по техен пример и след много перипетии християните от Мизия (с Добруджа), Тракия и Македония дружно и повторно, под чуждо политическо и духовно иго, извоюваха правото за своя самостоятелна църква през март 1870 г.? И че подеха реализацията на това си право на последвалия Народен църковен събор с представители от всички казани области? Или някой у нас в чужд интерес и след сигнален удар върну беззащитната Македония иска, задълбочавайки с нов проблем обществената обърканост, да възстанови зависимостта ни отвън? Т.е. да върне в църковно отношение положението на държавата ни от времето преди покръстването и преди Преславския велик църковен събор?!

Така излиза.
(И то сега дава да се мисли, че не е случайно безразличието на йерарсите ни - тъй бойки в опазване на своите постове - при вида на бедствие, раздиращо както никога душата на българската нация: когато нашата страна се е превърнала в напълно разградено дворище за примитивни религии и мошеническо-хулигански секти. Вероятно, ако им се каже това, те ще се оневинят. Ще прехвърлят отговорността от себе си на други. Жалното е, че, търсейки прикритие зад думи, затъват в диалекстиката си, която ди доразголва. Например споменатият им говорител. След като нарече македонската църква “сестра едноутробна и дъщерна” на нашата, с усмивка я тикна на Сърбия.)

Пиша това с неизказуемо прискърбие. Никога не бях очаквал, че тъкмо след краха на болшевизма (и на СССР) нашата църква ще демонстрира своето най-смайващо падение. То е подигравка с паметта на стотиците избити, измъчвани или унизявани заради расото и родолюбието си наши духовници. Поругание и на над 11-вековното минало на българската църква, “свята” и “народна” от времето на създаването й от най-бележитите Кирило-Методиеви ученици. Църква, останала носителка на самобитната ни култура, сетне крепка пазителка на народността ни през византийското и турското робство. Стожер на идеята за България и за правда. Лоно на факлоносците на нашето Възраждане. Дала и сред водителите ни от по-ново време най-бележития радетел за свобода  и обединение чрез просвета - Екзарх Йосиф. Възпитал в дух на народна всеотдайност най-светли за нас образи за революционери идеалисти пред и подир 1878 г.

И нищо от това не бе случайно. Стига човек да знае що-годе добре нашата и балканската история. На нейния фон има ли поведението на Макесимовия синод някакво оправдание?

Известно е, че след ненадейното руско нашествие в Североизточна България в края на 60-те години на X век и последвалото малко подир падане на тези области под Византия българският патриарх и носителите на българската държавна власт се преместват за малко в София, сетне в Македония. И оттам борбата срещу Византия, почти неспирна и епична, прогърмяла в средните векове от Западна Европа до Афганистан, продължава още половин век. Главно под водачеството на Самуила, после на неговия син и племенник. С тяхната гибел приключва фактически (въпреки известна съпротива тук-таме и по-нататък) великата епоха на Първото българско царство. Царство, основополагащо за нацията ни, сравнявано по сила и престиж с Византия и Франкската, сетне Германска империя; многопаметно за целия европейски югоизток, дало писменост, книги и учители на сърби, руси (от трите им клона) и на румъни (чак до XVIII век). В пределите на казаното “Западно” българско зарство, с опорен център Македония, избухват и първите две големи български въстания против византийското владичество. Именно защото в тези земи е най-жив споменът за българското величие и совбода. И българското народностно чувство е най-силно, най-калено на самоотстояване. Затова и привидно вече всевластният, жесток, но и политичен византийски император Василий II, наречен  “Българоубиец” (след ослепяването на 15-те хиляди пленени Самуилови воино) прави някои учудващи на пръв поглед отстъпки на българите: определя Скопие за административна столица на областта, включваща главно днешна (географска) Македония, като й дава - или по-право оставя името на държавата, което бе най-костелиивият за него орех - “България”; прекланя се пред просветения и достоен български духовен първенец Йоан (признат скоро за български светец, основател на известния Дебърски манастир “Св. Йоан Бигор”), комуто дава и гаранционни грамоти за духовна власт и над предишните, по-обширни български земи; духовна столица на тази втора България, включена вече във византийската империя, остава Климентовия любим град Охрид, който отново е седалище на главата на самостоятелна (автокефална) църква, с титла “Архиепископ на Първа Юстинияна или Охрид и на цяла България”. Тази показателна, официално узаконена титла и привилегированият църковен статут на Охридската архиепископия се запазва дори и след като е налице личностното погърчване на носителите й. Подвластавянето на Охридската архиепископия от Фенерската патриаршия формално става чак в 1767 г., когато тя бива закрита. Но споменът за тази сетна българска самостойност остава жив още. И век по-късно вълнуващата песен на Григор Пърличев, изразяваща всеобщата скръб от задигането и заточението на последния охридски народен “патрик” (патриарх), се превръща в нещо като “марсилиеза” на българската нова национална борба в цаля Западна и Южна Македония.

Под опеката на сръбската църква една - само една, северната част, Македония, попада (и то повече номинално и финансово) само временно. Не по етнично или културно-историческо основание, а по чисто конюктурна причина и лична приумица. Със завладяването и на сръбските земи от турците, които, изглежда, още с падането на Търново и заточението на патриарх Евтимий свеждат тази ни патриаршия до ранга на местна митрополия, обезглавяват и сръбската църква, свеждайки я също до митрополитски ранг. При падането в турски ръце на Цариград Мехмед авоевателят, ликуващ от победата си, но малко стреснат от отзвука, който може да има опустошаването на довчерашния център на жилавата Источна римска империя и големите жестокости при неговото превземане, оставил непокътната Цариградската патриаршия. Даже й дал в канонично-административно отношение привилегии, които Фенерските патриарси занапред, с хитрини и подкупи, ще използуват за самооблагодателствуване, после и за миражно възстановяване на византийската империя. Последното узрява като цел по-нататък. В начални столетия на турското господство на Балканите виждаме да си съперничат две православни християнски църкви: Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия. В Централна България граничните им предели се допирали нейде около горното течение на Марица, но на североизток Охридската архиепископия (споменавана и като патриаршия) е включвала в своите рамки - и през XV и XVI век, ако не и после - освен Софийска и Врачанска епархия, и Влашко и Молдова, а на северозапад е стигала докъм р. Сава, с върховенството и над православните епархии в Далмация и Италия. (Особено през XV и XVI век.) По това време иде, внезапно, първият голям удар срещу нея. През втората и третата четвърт на XVI век трима босненски потурнаци заемат най-ръководни положения в Цариград и в империята. Двама стават даже велики везири. Единият от тях е оставил и добре познато име в историята. Задигнат като дете при набора на християнските момчета по закона за кръвния данък (харач) от селото Соколовичи и получил мюсюлманското име Мехмед, той почва да се отличава още при обучението му в еничарския корпус в Одрин. Скоро той поставя всичката си способност, енергия и растяща опитност за разширението на Турция в различни посоки, съчетавайки добре амбиция с лични сметки. Най-дълго Мехмед служи при султан Сюлейман Великолепни, комуто става любимец, дори преди да му стане зет и официално велик везир. В 1557 г. Мехмед именно издействува от казания султан въстановяването на  сръбската архиепископия или патриаршия, наричана занапред Ипекска (от седалището й в Печ, по турски Ипек), за да постави за неин глава свой близък сродник, вероятно брат, Макарий. Под негово ведомство Мехмед Соколович наредил да минат, изтръгвайки ги от Охридската архиепископия, освен сръбските епархии и някои чисто български: Скопската, Морозвидската (Брегалнишка), Кюстендилската и Нишката (тогава и доста по-късно етнично българска). Така православните църкви на Балканите станали отново три. Но Цариградската (гръцка) патриаршия, която, възползувайки се систематично и лукаво от непосредствената си близост до Високата порта и султана, в 1550 г. бе наложила на Охрид заместването в нейната официална канцеларска преписка на славянобългарския език само с гръцки, след време замисля поредното настъпление в диоцезите на Охридката архиепископия и на Ипекската патриаршия. Най-после тя успява да ги закрие и погълне. В 1765-66 г. втората, в 1767 г., както знаем - и първата.

Но - какво последва? Мимо волята на Фенер много от митрополиите, подвластните от нея по-рано или сега, запазват и по-нататък известни автономни права, своя облик и местните обичаи. Гръцкото влияние, макар и старо у нас, през втората половина на турското робство станало вече осезаемо като “духовно иго”, ще почне да среща все по-остра съпротива. Социално-демографски то се ограничи в част от църковната и градската върхушка, без да успее да претопи народа ни.

Още по-малко това можеше да стори Сърбия - дълго време малка спътница или данница на България, а в културно отношение наше “духовно чедо” чак до втората половина на XV век. По тези причини тя, векове наред ограничена между Ибър, Дрина, Сава и Морава, в чести дрязги с еднородните си съседи в Зета, Хум и пр. (днешна Черна гора, Херцеговина, Босна), става забележима в балканската история доста по-късно. Когато безкрупулната династия на Неманичите започва планомерно да изкористява упадъка и неуредиците във Византия и България, а и католишко-западните домогвания в южните часто на полуострова ни. По-определено откъм средата на XIII век нататък, но главно столетие по-късно: немного преди и около стъпването на балканска земя и на турците. Но тий като по този съществен въпрос у нас и сега цари голямо неведение, нужно е да се изтъкнат някои неща.

. . .

[Back]