Методи Терзиев - зам.-председател на ВМРО-СМД пред в. "Македония"

в-к "Македония", брой 31, 9 август 1994 г.

- Г-н Терзиев, в организацията вие сте сам.-председател на ВМРО-СМД, но за читателите на в. "Македония" ще бъде любопитио да узнаят кой сте, откъде сте и най-главно кога свързахте живота си с борбите и целите на организацията?
- Роден съм в Банско. В македонското освободително движение или нова македонска освободителна борба съм се включил още от ученическите си години. Илюстрация "Илинден" публикуваше много материали и като ученици, макар и в прогимназията, се занимавахме с изнасяне на реферати по тия въпроси. Спорехме с очертаващите се тогава ремсисти на теми: Какъв е Ботев, какъв е Гоце Делчев?

Голямо влияние върху тази моя насоченост са оказали по-големи мои приятели от Неврокопската гимназия. Например Александър Думбаров, Костадин Попов и други, които бяха гимназисти, но работеха в нелегална обстановка и ние, по-младите, ги слушахме с интерес. През 1943 година една група от Банско организирахме чествуване на Тодор Александров на гроба му. По това време нашият край беше блокиран, в планината имаше партизани. Хижите в Пирин планина бяха затворени, но ние "луди глави", бяхме се уговорили с наши приятели от Добринище и Неврокоп да се срешнем и заедно да продължим пътя.

Спахме на хижа "Дамяница" и оттам сутринта рано тръгнахме да се срещнем с неврокопската група и с групата от Добринище.

Но поради това, че в Добринище е имало полицейска блокада, срещнахме се само с Неврокопската група, която се водеше от Владислав Иванов (който после стана нелегален), и с тях продължихме към гроба на Тодор Александров, но вечерта късно объркахме пътеките и се разделихме на две. Едната група бе намерила направо гроба, а ние пренощувахме в с. Сушица. Сутринта рано се отправихме към гроба на Тодор Александров и проведохме тържеството. Там разбрахме, че цар Борис III е починал и че местността е блокирана.

След тържеството и поклонението пред гроба на Тодор Александров потеглихме към Св. Врач. Това беше през 1943.

Представителите на Банско, на Разлог и други наши другари, пристигнаха вечерта късно пред Свети Врач. Тук си спомням нещо смешно: Ние бяхме наели едно магаре, за да пренесем с него багажа си, но и Тома Малечков който и тогава си беше слабичък и немощен. Точно бяхме влезли вече в парка, това пусто магаре се заинати и не пожела да мине по моста. Ние трябваше да го пренесем, да го вдигнем, но стана голяма аларма и докато търсехме - дай това, дай онова, прищракаха пушките. Оказа се, че и паркът е бил под полицейско наблюдение, и ни арестуваха. Закараха ни в ареста, разпитаха ни и след като им казахме, че сме заблудени екскурзианти, на сутринта "по живо по здраво" ни пуснаха и ние се прибрахме по домовете си.

Но от тази акция вече ясно се определихме като "Ванчо-Михайловисти", макар че аз съм роден 1927 година и самия Иван Михайлов не съм виждал. Спомням си преврата от 19 май 1934 година на Кимон Георгиев. Спомням си, че от скришни места се изваждаше оръжие, спомням си самолета, който разпространи позиви, че ВМРО е разтурена. В този период ние вече бяхме осъзнати поддръжници на ВМРО.

През 1944 година (след 9. 1Х) бях арестуван като "Ванчо-Михайловист".

От Банско тръгнах за София, но заминах бригадир в Хаинбоаз. Ние бяхме разпределени в IV македонски отряд - това бяха младежи от Пиринския край. След като се записах в университета, към 21 ноември  разбрах, че Тито ще пристига в София. Полицията направи "чистка" и пак ни подкараха към ареста, докато траело посещението. Тук се видях с прочутия офицер "Чингис хан"

- Това е "артилеристът", нали?
- Да, да! От първи участък ни прехвърлиха в V участък. Тук се появи следователят Тома Трайков с един списък и почна да извиква имена, по това разбрахме кои още ще дойдат и си готвихме защитата. Той ме видя и каза, че е "за малко", докато Тито си замине, но след това ни прехвърлиха в друго място, което наричаха ТВО "Куциан"...

Тук бяха събрани само македонствуващи. В групата бяхме около 56 души. Между тях беше и писателят Димитър Талев.

- Точно тук искам да ви попитам, като знам, че във вашето "житие и битие" има случки, за които пише и г-н Коста Църнушанов. Той споменава, но вие разкажете по-подробно как щеше да загине големият български писател, без да ни остави творчеството си, ако не беше затворническата солидарност и подкрепа към Димитър Талев?
- Бай Димитър беше почти припаднал, защото ние бяхме доста хора и не достигаше въздух в помещението, в което ни бяха набутали. Това беше през вечерта. Разтропахме се - човек умира, човек умира – и милиционерите се "смилиха" като отвориха един прозорец. На сутринта ни изкараха на двора, съблякоха ни и ние - остригани, трябваше да отговаряме пак кой за какво е тук.

Спомням си, че бай Димитър Талев беше за втори път в лагер. Той беше прекарал едно "лагеруване" вече в Богданов дол. Той лично познаваше началника на лагера капитан Гершанов, който беше и "градоначалник". Той беше страшилище за лагера. Капитан Гершанов позна Димитър Талев и почна да издевателствува над него с приказки като: "О, мой човек, тук ке ти биде гробот ладен" и други.

Бай Димитър Талев, както казах, идваше от Богданов дол и ние разбрахме, че там режимът бил "по-лек", защото началник на трудовата рота беше наш човек - Георги Димчев, - който "ръководеше" македонската група, затова мечтаехме да бъдем преместени, но напразно. Чак в началото на 1948 година освободиха една голяма част от македонската група.

- Значи за вас освен тежката работа и издевателствата липсата на земляци е била по-трудно поносима и вие сте се стремили точно към тях?
- В "Куциян" бяхме на 400 г хляб, а сиренето бе 14 грама един път седмично. Колети не се разрешаваха. Някъде към 9-10 януари една група, между които и аз, бяхме прехвърлени в Богданов дол и въздъхнахме с облекчение. Тук "вътрешното ръководство" бе в ръцете на Георги Димчев. Той разпределяше групите и аз попаднах за работа на обект "Депутатско шосе". Тук работеха депутатите от опозииията. Шосето беше замръзнало. Нормата беше четири кубика, с усилие се изкарваше половин кубик.

Бай Димитър Талев тогава беше много изтощен и Георги Димчев организира в лагера работата така, че ние да покриваме нормата му. Все пак за него това бе помощ. Той беше настанен в една топла галерия завит с одеяла. Ръководството искаше от 300 души общо количество и така успявахме да покрием нормата на бай Димитър Талев. Когато аз ностъпих в рудника, също заварих там бай Димитър. По това време той беше извикан в Дирекцията на полииията по "делегация", както се изразявахме ние. Когато се върна, каза, че му са разрешили да издаде "Железният светилник".

Напуснах лагера през септември 1949 тодина. По това време в Пирин се подвизаваше вече Борислав Иванов с една група наши приятели и съмишленици.

- Значи така, освободиха ви, но изпитанията във вашия отруден живот продължиха. Вие сте се съревновавали с ударници, макар и на гладен стомах, бил сте свидетел на рушенето на културни паметниии и за това искам да ви попитам по темата на един баш предварителен разговор. Вие казахте, че знаете местонахождението и историята на паметните плочи на героите, загинали във войните. Те стояха в двора на бившия Шести полк на Н.Ц. Величество Борис III, т.е. на територията на сегашния Национален дворец на културата. Но къде са сега? Зашо ги махнаха, с какво им пречиха?
- Да! След излизането ми от казармата бях изключен от университета, а стоенето ми в Банско беше невъзможно поради арестуването на членовете на нелегалната група, в която бяха чичо ми и други мои близки. Нямаше какво да правя и дойдох в София. Тук постъпих на работа в строителството на центъра. Възложиха ми събарянето на разрушени сгради. Най- напред ликвидираха Ботаническата градина, за да се разчисти терен за съветската легация. Но легацията не беше построена, защото щяла да се вижда от съседните високи сгради. След това разчистихме терена на Артилерийските казарми. Там имаше една малка плоча - посветена на героите от полка. Помолихме Историческият музей да я прибере след като я опаковахме, но циганите откраднаха бронза и буквите.

- За управляващите сигурно това са били бивши войници, които са загинали не за отечеството, а за царя?
- Да, когато стигнахме Южния парк, започнахме да бутаме сградйте на Първи и Шести полк, които подпираха плочите с имената на загиналите. Теренът се разчистваше от Благоевски райсъвет. Ние поставихме въпроса за съхраняването на плочите, но никой не ни обърна внимание. Решихме да оставим паметната плоча на наша отговорност. Отсякохме я отзад и я подпряхме. След една-две години Благоевски райсъвет построи естрада, като използуваше паметните плочи за гръб. Ние все пак бяхме доволни. Но през 1964 година оперативен работник, който ми имаше зъб, открил, че не съм съборил плочата, и в Банско отново бях арестуван. Този път с обвинение, по което ми се искаше 15 години затвор.

- Сега и един организационен въпрос: Как вие виждате ролята на ВМВО-СМД за утвърждаване на демокрацията у нас. Удовлетворява ли ви постигнатото и какво трябва да се направи още?
- Лошото е че това, което става, не е онова, на което се надявахме. И трябва да ви кажа откровено, че много хора споделят с мен както в Банско, така и по Пиринския край.

   - Бай Тоде, казват, ех защо няма едно ВМРО на власт, за да сложи ред. Значи хората са запомнили ВМРО като организация, която е била за реда, а не както я представят комунягите. Тогава не е имало никакви кражби. Знаем, че населението го иска, щом казва, че трябва едно ново ВМРО, за да сложи ред.

- Кажете нещо за дейността на организацията за повдигане духа иа измъченото население от Чеч и Родопите?
- Това, което прави нашият съюз за сега е добро, но трябва още повече. Лично аз смятам, че срещу ОМО "Илинден" трябва да се вземат мерки. Техни хора се подпомагат от Скопие финансово. По-младите днес не знаят как през 1946 година ни караха насила да се пишем македонци.

В този край безработицата е много голяма, но вие знаете, че в Банско бяха отворени работни места в кооперацията, която създадохме ние - ВМРО-СМД. Местните хора са ни благодарни и казват, че ВМРО-СМД е единствената организация, която сега мисли за тях реално.

Аз в никакъв случай не мога да приема зачестилите намеци, че организацията трябва да се превърне в партия. Радостен съм, че всички стари приятели, с които бяхме по лагери, по затвори са на категоричното становище, че организацията не е била партия и никога няма да стане партия. Сега всички ни търсят и искат наши представители в бъдещите общински избори. Много хора ми казват:
   - Бай Тоде, в Банско всички ще подкрепим представители от ВМРО-СМД.

- А какво ще кажете за в. "Македония"? Достатъчно ли работи и той в тази насока?
- Вестник "Македония" на мен лично ми харесва миого, защото цял живот съм жадувал за такъв вестник. Спомням си, че когато четях само заглавието "Македония", очите ми се замрежваха.

Нашият вестник "Македония" е много нужен.

Разговора води Воймир Асенов

[Back]