Бѣгли спомени за Македония

 

Андрей Тошевъ

 

II. изд. — Народна библиотека, София 1941

 

I изд. като „Бѣгли спомени отъ турско време(„Бълг. Мисъль", год. IV, кн. 7-10, София, 1929)

 

Сканирани от Илюстрация Бѣло море (блог и група). Pdf. файл на scribd

 

    Нѣколко думи за автора на тази книга и за самата книга
- Солунъ и неговата българска гимназия
- Българската черква „Св. Димитъръ" въ Солунъ
- Охридъ
- Една разходка до Прилепъ
- Гевгелие

 

 

    НѢКОЛКО ДУМИ ЗА АВТОРА НА ТАЗИ КНИГА И ЗА САМАТА КНИГА

 

 

Авторътъ на предлаганитѣ „Бѣгли спомени", бившиятъ министъръ-председатель на България г. Андрея Тошевъ, е родомъ отъ Стара-Загора. Дипломатическото си поприще той е започналъ презъ 1902 г. като български консулъ въ Европейска Турция. Отъ това време датира неговиятъ пръвъ досегъ съ Македония. Първитѣ впечатления на А. Тошевъ отъ тази българска покрайнина трѣбва да сѫ били много силни, защото неговата привързаность къмъ нея бѣ и остана винаги най-мила и затрогваща.

 

По-късно А. Тошевъ, като български дипломатически агентъ и въ последствие и като царски пълномощенъ министъръ, години подъ редъ заема отговорни и важни постове като представитель на България въ Цетина, Атина, Бѣлградъ, Цариградъ, Бернъ и Виена. За това време той подари на българската културна общественость ценни спомени за своята дипломатическа мисия, които ни показаха не само способния дипломатъ, но и талантливия политически писатель.

 

Презъ 1919 г. Андрея Тошевъ се оттегли отъ дипломатическото поприще и се отдаде съ ревность на дейна публицистична работа. Той отпечати презъ това време нѣколко трудове, между които заслужава да се отбележатъ особено класическата му книга „Балканскитѣ войни" и полемичната

 

 

4

 

 „Сръбско-българската разпря". Тѣзи, както и всички други книги, които той публикува, се отличаватъ съ задълбочено и обосновано излагане на нашата най-нова политическа история, пълна съ драматични моменти, въ които А. Тошевъ е деенъ участникъ. Затова неговитѣ книги сѫ написани съ вдъхновение: въ тѣхъ авторътъ е вложилъ нѣщо отъ своя рѣдъкъ даръ на полемистъ, обективностьта на политически историкъ и блестящия езикъ на даровитъ публицистъ.

 

„Бѣгли спомени", които днесъ, въ съкратенъ видъ, виждатъ свѣтъ като второ издание, сѫ красноречиво свидетелство за безспорнитѣ и рѣдки качества на автора имъ като политически писатель. България въ това отношение би могла да се похвали само съ нѣколко имена отъ ранга на А. Тошевъ.

 

Читательтъ самъ ще се убеди отъ предлаганата книга, че въ нея повествователниятъ даръ на автора се преплита съ изключителната наблюдателность и рѣдката осведоменость на политическия писатель, който възсъздава съ вдъхновение онѣзи епични борби на българска Македония за културно-просвѣтни, вѣрски и народностни права и свободи, както и неутолимата жажда на македонскитѣ българи за приобщаване къмъ майката-Родина, за независимость и политическо освобождение.

 

Самъ авторътъ, въ предговора на своето първо издание, справедливо бележи, че въ ония далечни времена „епичнитѣ борби ни македонския българинъ за свобода и независимъ животъ бѣха въ разгара си". Тогава още, заплененъ отъ вдъхновението и приобщеностьта на македонскитѣ българи къмъ българската народностна общность, А. Тошевъ дава изразъ на своята непоколебима вѣра въ самосъхранението на българския духъ въ Македония, който, „не може да не възтържествува при

 

 

5

 

наличностьта на една тъй заветна любовь къмъ страдащата и окървавена Родина, при наличностьта на едно тъй дълбоко национално съзнание" . . .

 

Тѣзи пророчески думи на А. Тошевъ се сбѫднаха. Днесъ Македония е свободна. Тя се освободи съ кръвнитѣ жертви на нейнитѣ български освободители презъ миналата европейска война и благодарение на храбритѣ войски на Велика Германия и родствената намъ Италианска империя, които предъ смаянитѣ очи на цѣлъ свѣтъ съкрушиха насилственитѣ диктати на Парижкитѣ тиранически договори, довчера оковаващи и принизяващи не само българския народъ, но и българската народность въ българскитѣ земи и въ българска Македония. Тя се освободи, обаче, и съ кръвнитѣ народностни жертви на самитѣ македонски българи и благодарение на тѣхния високъ български духъ, който устоя на пристѫпитѣ и на противобългарската стръвь на нейнитѣ поробители.

 


 

 

    СОЛУНЪ И НЕГОВАТА БЪЛГАРСКА ГИМНАЗИЯ

 

 

Късно презъ нощьта на 5 септемврий 1888 г. съ бѣлградския влакъ пристигнахъ въ Солунъ, дето отседнахъ въ известния по туй време хотелъ Коломбо. Отпочиналъ си добре, на утрото отидохъ въ нашата мѫжка гимназия „Св. Кирилъ и Методи", при която бѣхъ назначенъ за преподаватель. Въ гимназиалния дворъ сновѣха пристигащитѣ още отъ вѫтрешностьта ученици, които правѣха впечатление съ своята бодрость, съ събуденитѣ си изразителни лица. Въ момента, когато почнахъ да възлизамъ по външната открита стълба на зданието, горе на площадката предъ менъ се яви засмѣната, приветлива фигура на моя съгражданинъ и приятель Н. А. Начовъ — директоръ на гимназията. Съ истинска радостъ ме посрещна той и въведе въ широката преподавателска стая, дето заварихъ повечето си нови колеги. Съ изключение на Василъ Кънчевъ отъ Враца, съ когото се познавахъ отъ Мюнхенъ, всички други виждахъ за пръвъ пѫть, ако и на нѣкои отъ тѣхъ имената да ми бѣха известни отъ по-рано. Между последнитѣ бѣ и Димитъръ Матовъ отъ Велесъ, съ когото, както и съ Василъ Кънчевъ, въ скоро време ме свърза голѣмо, трайно приятелство. Впрочемъ, почти всички другари бѣха прекрасни хора и до единъ горещи родолюбци. Всѣкой отъ тѣхъ се чувствуваше като членъ на едно и сѫщо семейство. Макаръ дошли тукъ отъ разни български училища, всички тѣ имаха едни и сѫщи схващания,

 

 

8

 

еднакви разбирания за свояга мисия. Единъ бѣ идеала, що ги въодушевяваше, една и сѫща бѣ цельта, която съ общи усилия бѣха решили да преследватъ. Всѣкой имаше ясното съзнание, че не е тукъ само като учитель на младитѣ, но и като просвѣтитель, проповѣдникъ — казалъ бихъ — на възрастнитѣ. Съ огледъ на туй се чертаеха програми и се разпредѣляха ролитѣ. Защото, по онова време Солунската гимназия бѣ разсадникъ не само на солидна наука, но и на социално патриотическо възпитание. Въ тия широки рамки бѣха повикани да работятъ учителитѣ: Благой Димитровъ и Иванъ Василевъ отъ Емборе, Димитъръ Хаджи Ивановъ отъ Ямболъ, Григоръ Пърличевъ отъ Охридъ, Христо Тенчевъ и Иванъ Хаджи Николовъ отъ Кукушъ, Димитъръ Стадниковъ отъ Болградъ, Петко Машевъ отъ Т.-Пазарджикъ, Петъръ Арсовъ отъ с. Богомилъ (Велешко), Христо Ганевъ отъ Плѣвенъ, дяконъ Герасимъ (по-късно Струмишки митрополитъ) отъ Свиленградъ, Атанасъ Бадевъ и Димитъръ Мирчевъ отъ Прилепъ, Стоянъ Стрезовъ отъ Копривщица, Благой Дисковски оть с. Цѣръ (Демиръ-Хисарско), Тодоръ Василевъ отъ Малко-Търново; Ламбо Поповъ отъ Свищовъ, Константинъ Стателовъ отъ Лѣсковецъ, Христо Мангъровъ, Никола Димчевъ, както и дошлитѣ по-късно: Константинъ Величковъ, Михаилъ К. Сарафовъ, д-ръ Младенъ Панчевъ отъ Ломъ, Владимиръ Дяковичъ отъ Болградъ, д-ръ Манолъ Ивановъ отъ Пирдопъ, д-ръ Драгия Делиделвовъ отъ Копривщица, Д. Т. Страшимировъ, Юлиянъ Шумлянски и др., въ голѣмото си болшинство покойници вече.

 

*

 

Изникнала върху моралнитѣ основи на откритото презъ 1867 г. първо българско общинско

 

 

9

 

училище — изпреварено съ две години отъ частното училище на Славка Дингова — и минала при откриването на III кл. подъ ведомството на Екзархията презъ 1881 г., мѫжката реална гимназия въ града на българскитѣ просвѣтители Св. Кирилъ и Методий бѣ оня високо издигащъ се на македонския хоризонтъ фаръ, чиито лѫчи, озарявайки и последната българска колиба, сочеха на жадния за свобода и култура тукашенъ българинъ, пѫтищата за постигането на тия висши земни блага. Отъ тукъ излѣзоха плеада неуморими ратници, едни отъ които се предадоха на научно-възпитателна работа, а други — по примѣра на по-младитѣ си темпераментни учители — съ себеотрицание посветиха сили и животъ на още по-трудната, но за туй пъкъ още по-славна революционна дейность за своята родина. Между тѣхъ първо мѣсто заематъ Дамянъ Груевъ и Борисъ Сарафовъ. Освенъ тия и други още революционери, солунската гимназия даде на България министри, генерали, професори, като видния нашъ хирургъ д-ръ Станишевъ, видни юристи и пр.

 

Образцово уредено въ всѣко отношение, снабдено съ надлежнитѣ лаборатории, метеорологическа станция — първа въ Македония — и добри научни сбирки, при единъ солидно подготвенъ преподавателски персоналъ, ние съ право можехме да се гордѣемъ съ това наше учебно заведение. И, наистина, то хвърляше дебела сѣнка върху всички останали инородни училища въ града. Задъ него стоеше и турскиятъ лицей — за който се иждивяваха голѣми суми —, по-старата гръцка гимназия и др. Изпълнили се бѣха пророческитѣ думи на Митхадъ Паша, когато презъ 1873 г. посетилъ първоначалното наше училище въ Солунъ: „Това малко и бедно училище ще расте постепенно и единъ

 

 

10

 

день ще държи първо мѣсто между другитѣ учебни заведения въ града".

 

Достойно отговаряха на своето назначение и нашата девическа гимназия „Благовещение", както и откритото по-късно педагогическо училище. Докато първата подготвяше просвѣтени съпруги и родолюбиви майки, отъ второто излизаха добри педагози, които ревностно прдължаваха народополезната дейность на своитѣ учители — възпитатели.

 

*  *  *

 

Ако и твърде заети съ непосрѣдствената си работа въ тия наши учебни заведения, ние — преподавателитѣ — все пакъ намирахме доста време да общимъ съ гражданитѣ българи, да ги посещаваме често, да размѣняме съ тѣхъ мисли по разни народни въпроси, да изглаждаме изникналитѣ сегизъ-тогизъ помежду имъ временни недоразумения, да ги сплотяваме, да ги организираме въ духъ на добъръ, здравъ национализъмъ. А по онова време въ Солунъ имаше вече не по-малко отъ 10.000 души съзнателни българи, преселени тѣ самитѣ, или по-рано — тѣхнитѣ семейсгва, едни отъ Дебъръ, Лазаро-поле, Кичево, други отъ Кукушъ, Дойранъ, Кавадарци, Тиквешъ, Правища, трети отъ Скопие, Велесъ, Прилепъ, Битоля, Щипъ и пр. Между тѣхъ имаше видни търговци, банкери, комисионери, занаятчии и др. Съ будния си духъ и съ умѣлитѣ си похвати, тѣ си бѣха извоювали завидно положение въ търговскитѣ срѣди и всѣки день печелѣха все повече почва подъ краката си. Въ голѣма степенъ тѣ бѣха улеснявани, въ своята задача и отъ обстоятелството, че селското население въ Солунско, бидейки въ грамадното си болшинство българско, ги предпочиташе въ

 

 

11

 

своитѣ вземания — давания и българщината се налагаше въобще въ града.

 

Макаръ и по-малобройни къмъ шейсеттѣ години, българитѣ въ Солунъ още на онова време били обединени въ една църковна община, основана въ 1866 г. Непризната, но търпима въ началото, презъ 1904 г. тя се сдобива съ трима мухтари, начело съ голѣмия патриотъ Насте Стояновъ, следъ хуриета е призната вече полуофициално, а въ 1910 г. се превръща и въ митрополия. Презъ 1888-90 г., архиерейски намѣстникъ бѣше тукъ архимандритъ, по-сетне последователно Охридски и Битолски митрополитъ Григорий, родомъ отъ Стара-Загора. Ползуващъ се съ голѣмъ престижъ предъ властьта и съ авторитетъ въ срѣдата на българското население, общината бѣ сѫщо важенъ факторъ, и, въ крѫга на своитѣ придобити права и възможности, ревностно се застѫпяше за неговитѣ интереси.

 

*  *  *

 

При липса на театри и концерти — киното не бѣ познато още — почти всѣка сѫбота срещу недѣля, особено презъ дългитѣ зимни нощи, когато понѣкога съ своя континенталенъ климатъ Солунъ ни изненадваше съ една температура -7° и студениятъ северенъ вѣтъръ „вардаротъ" пронизваше до кости, ние си устройвахме интимни, приятелски вечеринки, било въ гимназиалнитѣ помѣщения, било въ частни жилища. Най-често това ставаше дома, дето живѣехме заедно Василъ Кънчовъ, Димитъръ Матовъ съ брата си ученикъ тогава — Славейко Матовъ, и азъ. По-сетне центъръ на тия срещи стана моето ново жилище до черквата „Св. Кирилъ и Методий". При чаша гумендженско или тиквешко вино и прекрасни тетовски ябълки, сочни

 

 

12

 

портокали и разни други фрукти, съ каквито презъ крѫгла година изобилствува Солунскиятъ пазаръ, прекарвахме ние въ всевъзможни забавни игри и весели приказки, прекѫсвани по нѣкога отъ пѣснитѣ на по-гласовититѣ между присѫтствуващитѣ учители и учителки, начело съ директорката на девическата гимназия рускинята Елисавета Павловна Кондратовна. „Богдане, Богъ да те убие", „На друмъ легнахъ, майно ле, на друмъ заспахъ", „Тежко, тежко, вино дайте", „Тъмна мъгла по полето, тѫжна тѫга на сърдцето" и др. се редуваха докато сантименталниятъ Иеронимо Буфети — учитель по рисуване въ дветѣ гимназии — не използуваше нѣкоя пауза, за да прояви италианскитѣ си дарби и на пѣвецъ. Тогава се разнасяха мелодичнитѣ звукове на „La donna e mobile qual pium al vento. . . Qual l'vom dal fiero aspetto. . ." или другъ нѣкой откѫслекъ отъ многобройнитѣ италиански опери, които Буфети знаеше на пръсти.

 

Неведнажъ, особено кога се провикнѣха гласовититѣ д-ръ Младенъ Панчевъ и Христо Тенчевъ, та запѣеха нѣкоя старовремска българска пѣсень, на които бѣха голѣми майстори, стъклата на прозорцитѣ не биваха винаги щадени отъ раздразненитѣ вънъ турци, а още по-често — гърци.

 

Въ тая атмосфера на задушевно дружелюбие се зародиха и известни чувства, тъй присѫщи на младежьта — които се завършиха съ щастливи бракове.

 

Други пѫть вечеринкитѣ ни имаха по-сериозенъ характеръ. Четѣха се разни разкази и повести, повечето съ патриотическо съдържание, или се спорѣше и се обсѫждаха известни въпроси досежно просвѣтно-националното ни дѣло въ Македония. Въ нѣкои отъ ѫгълитѣ пъкъ на стаята съ

 

 

13

 

стихналъ гласъ се размѣняха мисли и по едни или други „организационни" въпроси . . .

 

Въ недѣлни и други непристктствени дни, следъ божествена служба въ единствената тогава черква „Св. Кирилъ и Методи", издигната върху мѣстото на основания презъ 1873 год. пръвъ български параклисъ, ние правѣхме посещения, или пъкъ се разхождахме по пристанището — любимата разходка на солунчани презъ четиритѣ годишни времена. Най-много ни забавляваха тукъ безбройнитѣ евреи — прочутитѣ солунски евреи — вѣчно жестикулиращи, вѣчно шумещи. Едни отъ тѣхъ правѣха дълги пазарлъци на високъ гласъ, лъжеха, надхитряваха се, други — хамали и каикчии — се разправяха съ качващитѣ се на многобройнитѣ въ залива параходи, или съ слизащитѣ отъ тѣхъ пасажери, трети продаваха риба, раци, плодове и пр., и до единъ викаха колкото имъ гласъ държеше. По сѫщото време угоени ефендета и висши турски офицери, чиито сабли често биваха носени отъ придружаващитѣ ги войници, богато забулени ханъми и красиви еврейки съ скрити коси, важно крачеха по кея, спирайки любопитнитѣ погледи на чужденци и матроси отъ разни вѣри и народности. Негде изъ тълпата се мѣркаше и неизмѣнниятъ дебърски бозаджия или халваджия.

 

*  *  *

 

Често възлизахме и по стръмнитѣ улици на амфитеатрално разположения градъ, свидетель на толкозъ видни исторически събития и превратности отъ незапомнени епохи. Основанъ въ 315 г. преди Христа отъ Касандъръ — зеть на Филипъ Македонски — той получилъ името на жена му Тесалоники. Тукъ въ 58 г. преди Христа билъ заточенъ Цицеронъ; тукъ при царуването на Нерона

 

 

14

 

проповѣдвалъ на солунитяни Св. Апостолъ Павелъ отъ единъ камененъ пиедесталъ, запазенъ и до днесъ. Все тука, по заповѣдь на римския императоръ Теодосий I, който ускори триумфа на християнството, въ 390 г. бидоха посѣчени до 7.000 души разбунтувани граждани.

 

Благодарение на превъзходното си географско положение, като важенъ приморски центъръ, и на плодородния си хинтерландъ, Солунъ мѫжки е устоявалъ на всички варварски нашествия въ миналото. Не веднажъ опустошаванъ, той бързо се издига отново. Още презъ първитѣ три вѣка отъ нашето лѣточисление, той броялъ до 220.000 жители и по търговия и съобщения далеко на длъжъ и на ширъ нѣмало градъ, който да се мѣри съ него. Презъ последващитѣ години, обаче, по време на византийското владичество — когато редомъ съ ожесточенитѣ борби около императорския престолъ въ Цариградъ се развивали не по-малко ожесточени борби и между византийци и епироти за владението на града — последниятъ силно западналъ въ всѣко отношение. Гражданството било досущъ разнебитено и разпокѫсано. При това безотрадно положение, следъ нѣколкократни обсади въ течение на около 50 години, най-после на 29. III. 1430 г. градътъ билъ превзетъ отъ султанъ Мурата. Това стана въпрѣки съпротивата на венецианцитѣ, които нѣколко години само но-рано го бѣха купили отъ гражданитѣ му за 50.000 дукати, и въпрѣки усиленитѣ градски стени и новопостроенитѣ крепости, що ограждатъ повечето отъ половината Солунъ. И до днесъ въ горната часть на тия назѫбени дебели зидове се намира цитаделата Еди-Куле, а въ най-долната имъ часть, край морето се издига Беязъ-Куле — наречена по-рано Канлѫ-Куле (кървава кула) — два страшни зандана, въ

 

 

15

 

които, мимоходомъ казано, изгниха коститѣ на множество български синове . . .

 

Ако и силно пострадалъ при завладяването му отъ добре организиранитѣ въ военно отношение турци, не следъ много Солунъ пакъ се съвзелъ и забогатѣлъ. За това сега спомогнали твърде много изгоненитѣ презъ 1492 г. отъ Испания и преселени тукъ евреи, поради което градътъ билъ нареченъ отъ еврейския поетъ Самуелъ Юксъ „Майката на Израиля". Благодарение на това обладаващо пословични търговски и спекулативни дарби племе, Солунъ става още по-важенъ търговски центъръ. Той завързва широки връзки съ чужбина, особено съ Рагуза и Венеция. Старата гръцка култура отстѫпва предъ еврейския гений и градътъ добива почти само еврейска физиономия. Въ XVII в. много отъ евреитѣ тукъ, едно за да се спасятъ отъ преследването на турцитѣ, друго — за да могатъ да си вършатъ по-добре работитѣ и да се настанятъ въ управлението, прегръщатъ исляма. И до днесъ тѣ сѫ известни подъ името дьонмета — гъвкави и способни хора, които играха такава важна роля, като франкмасони, и при обновата на съвременна Турция.

 

*  *  *

 

Често обикаляхме ние поменатитѣ солунски укрепления, подъ които, споредъ легендата, билъ промушенъ отъ Св. Димитра, покровитель на града, българскиятъ царь Калоянъ, убитъ въ действителность отъ свои хора. Въ подножието на тия вѣковни стени до, па и късно подиръ хуриета, покрай сиромашкитѣ турски кѫщи, се гушеха и множество типични ориенталски кафенета, дето човѣкъ можеше да се отбие презъ лѣтнитѣ горещини да утоли жаждата си съ чаша ледена лимонада,

 

 

16

 

наблюдавайки съ любопитство какъ спокойни, бѣлобради турци, насѣдали на рогозки край ромоливи шадравани, при тихо водени разговори за повседневния животъ, важно теглѣха своитѣ наргелета и шумно сърбаха каймаклия кафе отъ голѣми съ шарени ивици по крайщата крѫгли бѣли филджани. Ако ли попаднѣше тукъ човѣкъ следъ вечеря по лунна нощь, не можеше да се налюбува на полегато разстилащия се до морския брѣгъ градъ, чиито многобройни свѣтлини приличаха на фантастиченъ дъждъ отъ хиляди звезди.

 

Отъ време на време спохождахме и красивитѣ византийски църкви, оцѣлѣли единствено за това, че следъ падането на Солунъ подъ турцигѣ, сѫ биле обърнати на джамии. Такава е, напр., построената въ V в. митрополитска църква Св. Димитъръ Солунски и превърната презъ XIV в. отъ султанъ Баязида въ джамия, наречена Касимия; такава е и не по-малко старинната черква Св. Георги — истински паметникъ на древното християнско изкуство — отсетне станала на Хортачъ джамия; сѫщото е и съ подобната на цариградската св. София, но много по-малка отъ нея едноименна църква, обърната отъ Рашибъ Ибраимъ паша въ джамия и пр.

 

*  *  *

 

Единъ отъ най-свѣтлитѣ дни за солунскитѣ българи бѣ всенародниятъ праздникъ Св. Кирилъ и Методий, празднуванъ тукъ за пръвъ пѫть въ 1871 г. День по-рано ставаха сега трескави приготовления за колкото е възможно по-тържественото посрещане на 11 май. Докато едни отъ ученицитѣ и ученичкитѣ плетѣха вѣнци отъ всевъзможни пролѣтни цвѣтя, други повтаряха пѣснитѣ, които по установенъ вече обичай трѣбваше да се

 

 

17

 

пѣятъ на утрото, когато всичкн български учебни заведения и частни жилища добиваха особенъ праздниченъ видъ. Следъ църковия отпускъ, цѣлото наше духовенство съ свети одежди и хоругви идваше въ двора на мѫжката гимназия, гдето, при стечение на хиляденъ народъ, се отслужваше молебствие, докато отличния черковенъ хоръ, подъ вещото диригентство на Атанасъ Бадевъ, огласяваше цѣлата махала. Подиръ туй, както му бѣ редътъ, единъ отъ учителитѣ държеше традидиционната речь за значението и заслугитѣ на солунскитѣ равноапостоли, за българщината изобщо. После се правѣха посещения на Кириловци и Методиевци, следъ което се уреждаха народни трапези подъ сѣнчеститѣ платани на крайморската градина Бешъ-чинаръ, виеха се хора, пѣеха се пѣсни и въ веселие се прекарваше до късна вечерь. Идилични времена, когато дишащата свежесть и напоената съ ароматъ омайна пролѣть тъй добре хармонираше съ копнежитѣ и свѣтлитѣ надежди на младежкитѣ ни сърдца!

 

Другъ тържественъ день за солунчани бѣ Петровдень, когато се приключваше учебната година. Въ разкошно украсения съ килими и китни цвѣтя салонъ на мѫжката гимназия — дето на една отъ стенитѣ, наредъ съ голѣмата икона на Св. Кирилъ и Методий, висѣха и портретитѣ на Негово Блаженство Екзархъ Йосифъ I и на султанъ Абдулъ Хамида — заемаха мѣстата си поканенитѣ многобройни гости, на чело съ валията и нѣкои оть мѣстнитѣ консули, висшитѣ вилаетски сановници и др. Следъ отчета на директора на гимназията и обичайната хвалебна речь за падишаха, произнасяна години подъ редъ отъ стария учитель по турски езикъ Абди ефенди, — който до последния си часъ не можа да се помири съ мисъльта, че земята

 

 

18

 

се въртѣла, — пристѫпваше се къмъ правенето на разни ефектни химически и физически опити отъ по-срѫчнитѣ ученици и се раздаваха ученическитѣ свидетелства и дипломитѣ на абитуриентитѣ. Атестатитѣ на най-добре завършили курса на гимназията ученици се раздаваха лично отъ валията, отъ директора на просвѣтата и отъ присѫтствуващитѣ консули. Актътъ се приключваше съ изпѣване на турския химнъ, на гоститѣ се поднасяха разхладителни питиета и разни сладкиши и валията се изпращаше съ сѫщия салтанатъ, съ който бѣ и посрещнатъ. Възгласътъ „Падишахъмъмъ чокъ яшасънъ"! огласяваше залата, докато всѣкой отъ намиращитѣ се тукъ българи въ душата си мислѣше за даня, когато това тържество ще почне да става въ свободна Македония.

 

*  *  *

 

Преди да напуснемъ Солунъ, гдето горещинитѣ по това време на годината прогонваха всѣки, който имаше възможность да го напусне за месецъ-два, ние прекарвахме съ удоволствие прохладнитѣ сравнително привечерь часове край морето, или пъкъ предприемахме дълги разходки съ лодки, чието бързо лъзгане по гладката морска повърхность оставаше подире имъ неописуеми зелено-смарагдови бразди. Тъй отдалечени отъ брѣга, ние се кѫпехме въ бистритѣ води на голѣмия заливъ и отъ далечъ се любувахме на открояващитѣ се надъ града старинни укрепления, а най-вече на величествения Олимпъ, цѣлъ облѣнъ сега отъ огненитѣ лѫчи на чезнещето задъ него слънце, бавно отстѫпващо мѣсто на възходящата свѣтла месечина върху синкавото още небе. А далечъ отъ насъ на пристанището десетки параходи, на чиито мачти тихо се развѣваха знамената на съответнитѣ

 

 

19

 

държави, продължаваха да разтоварватъ всевъзможни фабрикати и колониални стоки и да товарятъ, за да отнесатъ по всички краища на Европа произведенията на плодороднитѣ македонски поля и долини.

 

Интересни сѫ и околноститѣ на Солунъ, особено древното селище Седесъ, прочуто по цѣлебнитѣ си топли извори, разположено на два часа южно отъ града. Нѣкога то било гръцка колония и се наричало Терме. Тукъ презъ V в. преди Христа се отбилъ на почивка съ войскитѣ си Ксерксъ I, по време на похода си противъ Гърция.

 

Презъ четиритѣ години, що прекарахъ въ Солунъ, не веднажъ се изкачвахъ и по високия до 1200 м., не далечъ отъ Солунъ, Хортачъ дагъ, чиито склонове сѫ покрити съ богата срѣдиземно морска растителность, а по-голѣмата часть отъ върху му — съ букова гора. Отъ тукъ се открива очарователна гледка. Виждашъ не само очертанията на Солунския заливъ, широкъ близо тринадесеть километра, а отъ северъ къмъ югъ — до осемнадесеть клм., но още плодородното Лѫгадинско поле съ едноименното езеро на северъ, езерото Бешикъ — на изтокъ, Халкидическитѣ височини и величествения Олимпъ — на югъ, Солунското поле — на западъ и пр. Не се съзираше само пѫтьтъ, по който трѣбваше да се развива нашето национално дѣло ... .

 


 

 

    БЪЛГАРСКАТА ЧЕРКВА „СВ. ДИМИТЪРЪ" ВЪ СОЛУНЪ

 

 

Съ бързото увеличение на българското население въ Солунъ, старата черква „Свети Кирилъ и Методий" въ Панагуда махала, не можеше вече да побира богомолцитѣ. При туй, голѣма частъ отъ българитѣ, живѣеха въ отдалечената Вардарска махала, отъ дето идването на черква, особено презъ зимата и презъ страстната седмица, не бѣше винаги удобно. А пъкъ богомолцитѣ по онова време бѣха и по-ревностни и по-многобройни. Не се пропускаше и най-малкиятъ праздникъ. Всѣки светецъ, билъ той малъкъ или голѣмъ, биваше таченъ отъ народа. Пъкъ наспорилъ бѣ Господь и свадби и кръщавки, та и затуй трѣбваше да се мисли, безъ да смѣтаме умирачкитѣ. Ето защо трѣбваше да се търси начинъ за построяване втори Божи хранъ за българитѣ въ града. Но да не мислите, че това бѣше лека работа? Освенъ дето турскитѣ власти не даваха тъй лесно разрешения за строежъ на училища и черкви, гърцитѣ особено зорко следѣха всѣки нашъ жестъ и при най-малка възможность въ повечето случаи успѣваха да осуетятъ всѣко наше начинание. За това тѣ не пропускаха никакво срѣдство, ала най-мощното имъ орѫжие бѣ парата. Съ богати бакшиши всичко се постигаше, тъй като агитѣ бѣха особено чувствителни къмъ този родъ любезности. Вънъ отъ това фанариотитѣ охотно туряха въ ходъ и друго не по-малко изпитано срѣдство за противодействие на българитѣ; то бѣ интригата, тънката византийска интрига, за която на гърка, най-вече на гръцкия чернокапецъ, заслужено се признаваха,

 

 

21

 

пъкъ и сега се признаватъ, ненадминати дарби.

 

Но не стояха съ скръстени рѫце и нашитѣ българи. На фанариотското коварство и интригантство тѣ противопоставяха упоритость и търпение. Въ неудържимия си устремъ къмъ добиване все нови и нови културни права, тѣ прибѣгваха и къмъ хитростьта. Още съ откриването на българското първоначално училище въ Вардарската махала, презъ 1872—1873 г., се родила идеята да се построи и черква. Най-напредъ, обаче, трѣбваше мълкомъ да се намѣри и купи подходящо мѣсто за цельта. И ето, че подиръ дълго търсене и чакане, най-после, по една щастлива случайность, задъ самата училищна сграда се продаваше доста голѣмо дворно мѣсто съ полурарушена постройка.

 

Сега работата се рѫководѣше отъ председательтъ на Солунската българска община архимандритъ Григорий и отъ директора на мѫжката гимназия Н. А. Начовъ. Тъй като, обаче, по никой начинъ не биваше да се възбужда подозрение — поне на първо време — у гърци и турци, натоваренъ бѣ голѣмиятъ родолюбецъ Насте Стояновъ, по-късно тъстъ на нашия историкъ д-ръ Младенъ Панчевъ, като частно лице, безъ шумъ, да гледа да откупи въпросното мѣсто. То се знае, за такива народополезни работи бай Насте бѣ винаги готовъ. Влиза той веднага въ пазарлъкъ, но, не щешъ ли, наследницитѣ на имота — две сестри, гъркини, имали заветъ отъ покойния си братъ за нищо на свѣта да не продаватъ на българинъ този свой иматъ, отъ страхъ да не би да се използува единъ день за българско училище или особено за черква, съ което щѣло да се оскверни паметьта на тѣхнитѣ прадѣди. Ала бай Насте е съообразителенъ. Веднажъ разбралъ това, той поставя свое довѣрено лице, коего успѣва да купи

 

 

22

 

имота за 1500 лири турски. Следъ туй лесно Насте се снабдява съ надлежната тапия (крепостенъ актъ). Влѣзълъ тъй въ владение на имота, той, чрезъ симулативна продажба, го прехвърля на архиепископъ Йосифъ отъ Цариградъ, т. е. Негово Блаженство Екзарха, който пъкъ отъ своя страна му дава векилнаме — пълномощно, да извърши необходимия ремонтъ. Ала още ремонтътъ не привършенъ, зданието бива дадено вече отъ Насте ужъ срещу 150 лири годишенъ наемъ да послужи за пансионъ при съседното българско училище. Разбира се, за това се изискваха известни приспособления. Родолюбиви дебряни даромъ се залавятъ за работа. Денонощно тѣ размиратъ, зидатъ, коватъ, измазватъ. Главниятъ майсторъ Андрея, роденъ архитектъ, рѫководи ремонта тъй, че въ най-непродължително време пансионътъ да може да се превърне въ черква. Други не по-малко срѫчни негови другари скритомъ приготовляватъ рѣзбарската работа — иконостасъ, тронове, аналои и пр., рисуватъ икони, каквито тайно сѫ порѫчани вече и въ българския монастиръ Зографъ въ Света Гора. Отъ старата постройка и следа не остава. На мѣстото й се издига неусѣтно, като по чудо, ново, красиво, свѣтло здание, напълно пригодено за храмъ Божий, а дворътъ му се слива съ двора на училището. Зарань, на пладне и вечерь отъ тукъ се разнася вече и звонътъ на малка камбана. Зеръ, пансионъ е, та има нужда отъ по-голѣмъ звънецъ.

 

Отъ зори до мракъ Насте е на поста си. Той ходи, дохажда, тихо дава нареждания за по-бързия вървежъ на работата и се радва като дете.

 

Колкото и предпазливо, обаче, да се работи, гърцитѣ, винаги на щрекъ, подушватъ, че черква се готви и вдигатъ цѣла олелия. Най-високо протестира страшно разярениятъ тѣхенъ митрополитъ.

 

 

23

 

Какъ? Схизматицитѣ българи, безъ позволение на властитѣ, безъ султански фирманъ, и въпрѣки канонитѣ на истинското православие, се осмѣляватъ да си градятъ нова черква? Не чувана дързость, която трѣбва строго да се накаже! Цѣла делегация, на чело съ владиката, се явява при валията, за да протестира за това българско своеволие, за това непознато погазване на гражданскитѣ и духовни канони. Намѣсва се полицията и всѣкакъвъ ремонтъ бива спрѣнъ. Насто Стояновъ и майсторитѣ сѫ откарани въ конака и задържани. Насте, обаче, поема всичката отговорность, застѫпва се за майсторитѣ и успѣва да ги освободи, „като хора сиромаси, които се трудятъ за единия хлѣбъ."

 

Благодарение на застѫпничеството на българската община и на нѣкои влиятелни турци — негови приятели, и самъ Насте бива освободенъ, съ предупреждение отъ полицейската власть, че ще има да му пати главата, ако се опита пакъ да строи черква.

 

*  *  *

 

За да се не провали работата, енергично действуватъ и архимандритъ Григорий и Н. А. Начовъ. Отиватъ тѣ, придружени отъ нѣколцина общинари и пишещия тия редове, при валията Галибъ-паша, за да му обяснатъ, че не се отнася до черква, а до строежъ на здание за пансионъ. Молятъ го тѣ при това да разреши, щото въ пансиона да се окачатъ нѣкоя друга икона, за да може да служи той и като „ибадетъ-ери", дето, при лошо време, да се молятъ децата, вмѣсто да ходятъ въ отдалечената черква „Св. Кирилъ и Методий".

 

Насърдченъ отъ задоволителния огговоръ на валията, дѣдо Григорий предяви нова молба: въ

 

 

24

 

голѣмата си милость вали-паша да разреши още, щото въ това „ибедетъ-ери" да могатъ сегизъ-тогизъ да се опяватъ мъртавцитѣ на беднитѣ семейства отъ махалата.

 

Добродушниятъ Галибъ-паша и на това се съгласява.

 

Зарадвани оть постигнатия резултатъ, българитѣ искатъ веднага да се поставятъ на мѣсто: иконостасъ, икони, кандила, тронове, полюлеи и др., но Насте, подкрепенъ отъ архимандритъ Григорий и Н. А. Начовъ, не се съгласява: той предлага да се дочака байрама и тогава да стане тържественото откриване на черквата съ „горещи молитви за Падишаха".

 

Главната грижа сега на практичния Насте е работата да се оформи, да се опече, както казваше той, та никой да не може да я развали вече. За това, край постѫпкитѣ предъ валията, трѣбваше да се прибѣгне до най-чародейното срѣдство — рушвета и до хитростьта. Срещу щедъръ бакшишъ секретарьтъ на валията, — а това не бѣше, да речешъ, малка личность — нарежда, щото на подаденото отъ Насте заявление, като векилинъ на Негово Блаженство Екзарха, валията да сложи резолюция, че се разрешава доизкарването на ремонта, но само „споредъ приложения къмъ просбата планъ". Добре, но Насте, който бѣ приготвилъ за цельта два различни плана: единиятъ за пансионъ (приложенъ къмъ заявлението), другиятъ за здание, което, съ малки измѣнения можеше да се превърне и на черква, предлага услугитѣ си самъ да отнесе заявлението на Беледие рейзи, (кмета), — Мюфти Ибраимъ бей, за по-нататъшно разпореждане. И по пѫтя изважда отъ джеба на палтото си плана за черква и го туря при заявлението на мѣстото на

 

 

25

 

плана за пансиона. Благодарение на тая хитрость, при изпълнение на въпросната резолюция, бива утвърденъ именно първиятъ, черковниятъ планъ.

 

Тъкмо когато да се издаде вече позволителното, единъ отъ членоветѣ на съвета, турчинъ, но добъръ приятель на Насте, приструвайки се, че го не познава, се обръща къмъ своитѣ другари съ предложение подписавшиятъ заявлението да се задължи писменно предъ Беледието, че ще понесе всички разноски по събарянето на зданието, ако то не бѫде поправено съгласно потвърдения планъ. Това приятельтъ турчинъ направилъ, за да се разсѣе всѣко съмнение у нѣкои отъ недовѣрчивитѣ членове на съвета. Следъ туй планътъ бива утвърденъ и поправкитѣ усилено продължени. На бърза рѫка олтарь и женско отдѣление бидоха довършени, ала безъ да се поставятъ още черковни принадлежности, освенъ нѣколко икони за ученицитѣ въ „пансиона".

 

Когато всичко това бѣ вече готово, Насте Стояновъ подава до Беледието второ заявление да се назначи комисия, която да констатира, че ремонтътъ е изпълненъ точно по плана. Въ тая комисия, то се знае, попада и турчинътъ приятель заедно съ единъ албанецъ християнинъ. За да се не спъне отново работата, Насте отива въ дома на албанеца и като му изповѣдва, че зданието ще служи за черква, настоятелно го моли, въ името на християнската му вѣра, да помогне да се не доде до разрушаването на единъ Божи храмъ. Подиръ известни колебания, най-после албанецътъ дава исканото му обещание. На утрото, комисията, въ която влиза и общинскиятъ архитектъ, се явява на самото мѣсто и констатира, че всичко е извършено съгласно плана. На въпроса на едного отъ членоветѣ на комисията: за какво ще служатъ дветѣ

 

 

26

 

преградени отдѣления (олтарътъ и женското отдѣление) му се отговаря, че едното, гдето нарочно бѣха поставени нѣколко желѣзни кревата, ще служи за спалня на ученицитѣ, а другото, високото — за помѣщение на възпитателитѣ. Следъ тия обяснения на Насте Стояновъ, се съставя обичайниятъ протоколъ и се подписва отъ членоветѣ на Беледието. Сега, благодарение услужливостьта на най-влиятелния членъ на съвета, Керимъ ефенди, Насте успѣва да си вземе обратно и писменото задължително.

 

*  *  *

 

Виждайки где бие работата, разсвирепѣлитѣ гърци предприематъ нови, още по-енергични протести предъ валията, оплакватъ се пакъ телеграфически на Фенеръ, заявяватъ, че ще затворятъ всички свои черкви въ знакъ на общо незадоволство и пр. и пр.

 

При тая нова буря отъ протести и закани, валията пакъ повика дѣдо Григория да му даде джевабъ за направеното. Придруженъ и сега отъ Н. А. Начовъ, заедно съ нѣколцина български първенци, между които попадна и сега моята скромность, се явихме при Галибъ паша да му се обясни, че, по липса на достатъчно мѣсто за молитва, българската община се видѣ принудена временно да обърне пансиона въ малъкъ параклисъ — църквица, увѣренъ, че тъй върши истинско богоугодно дѣло. Казани отъ Начова на перфектенъ турски езикъ, тия думи внимателно бѣха изслушани отъ стария, добродушенъ паша. Разположенъ въ широко, низко кресло — тъй че между силно изпъкналото му туловище и послания на пода килимъ нѣмаше голѣмо разстояние — той покани и насъ да седнемъ. Нѣщо повече.

 

 

27

 

Въ знакъ на особено благоволение, той ни подхвърли — такъвъ бѣ обичая тѣ — по една цигара отъ бохча тютюнъ, що изпушихме съ поднесеното ни кафе. Тъй, благодарение скрититѣ симпатии на този старъ турчинъ къмъ българитѣ, гръцкитѣ интриги не успѣха този пѫть. Тѣ се изпариха заедно съ пушека на пашовскитѣ ароматични цигари.

 

Нѣколко дена само по-късно, презъ лѣтото на 1890 г., когато турцитѣ празднуваха своя байрамъ, рано една сутринь, при звона на малката камбана, черквата бѣ осветена, и при развълнуванитѣ до сълзи богомолци се започна дълго богослужение.

 

Всичко туй стана въ продължение на часъ-два. Ала богомолцитѣ не бѣха още почнали да се разотиватъ, когато въ черквата се явиха органитѣ на полицейската власть. Но ето, че тъкмо въ тазъ минута съобразителниятъ дѣдо Григорий, въ съслужение съ нѣколцина свещеници, започва тържествено молебствие за „скѫпитѣ дни на Негово Величество Султана, баща на своята вѣрна рая и покровитель на нейната вѣра."

 

На полицаитѣ не оставаше освенъ да кажатъ по едно евалла за даденитѣ имъ бакшиши и да напуснатъ черковния дворъ, изпратени съ възкликътъ: „Падишахъмъзъ чокъ яшасънъ"!

 

По нататъкъ вече черквата бѣше подъ закрилата на валията, и Насте, ликуващъ, замѣни старата малка камбана съ нова по-голѣма и по-благозвучна.

 

Такава е кратката история на втората българска черква „Св. Димитъръ Солунски".

 


 

 

    ОХРИДЪ

 

 

Рано на 20 май 1905 г., съпроводени отъ гавазина при търговското ни агентство, вѣрния Сефединъ, и отъ четирима суварии, изпратени по инициатива на валията Хазимъ бей, напустнахме Битоля на пѫть за Охридъ.

 

Пѫтувахме азъ съ жена си, временно пребиваващия въ Битоля нашъ скопски търговски агентъ Т. Недковъ и секретарьтъ ми капитанъ Ракаровъ.

 

Очарователно майско утро!

 

Да бѣхъ майсторъ на перото, непремѣнно щѣхъ да се опитамъ да опиша гордия и величественъ Пелистеръ, чиито върхове, позлатени сега отъ първитѣ слънчеви лѫчи, тъй хубаво се открояваха въ небесния лазуръ; щѣхъ да разправя за залесенитѣ и дишащи планинска свежесть негови мощни склонове, върху които бавно се разстилаше утринната свѣтлина при най-хармонично съчетание на всевъзможни игриви багри; щѣхъ да поговоря за неговитѣ вълшебни усои — убежища на легендарни юнаци; за мелодичнитѣ пѣсни на рояцитѣ волни птички между безбройнигѣ, потънали още въ благоухание цвѣтове, храсти и дървета; щѣхъ да опиша така сѫщо вѣчното румолене на рѣда Драгора и искрометнитѣ планински потоци, които стремително се спущатъ къмъ нея; съ една речь, щѣхъ да се опитамъ да нарисувамъ тоя кѫтъ отъ земния рай, защото презъ май тая часть отъ Палегонийската равнина е истински рай.

 

Но, за зла честь, не съмъ азъ ни поетъ, ни художникъ. Пъкъ и разходката ни не бѣ предприета съ поетична цель. Между друго, това ни наумяваха

 

 

29

 

разоренитѣ и почти запустѣли селища отъ време на възстанието, непресъхналитѣ още сълзи на посърналитѣ отъ неволя и нѣмотия тѣхни жители и въорѫженитѣ до зѫби летещи турски отряди, що срѣщахме на всѣка крачка.

 

*  *  *

 

Отъ Битоля пѫтьтъ за Ресенъ върви край рѣка Драгора, пресича Кожанската котловина, възлиза по Гявотския проходъ между Бигла и Баба планина — които отдѣлятъ Пелагонийско поле отъ Прѣспанската планинска котловина — и отъ тамъ води за Ресенъ.

 

Тукъ пристигнахме после обѣдъ. До вечерьта прекарахме въ срещи и разговори съ нѣкои по-видни граждани, посетихме училищата и се прибрахме за вечеря и нощуване въ жилището на гостоприемния италиански поручикъ Винчензи отъ италианската джандармерийска мисия въ Битолския секторъ. Съ въодушевление на гарибалдиецъ този младъ офицеръ ни разправяше за впечатленията си отъ мѣстната революционна организация, за самоотверженостьта на нейнитѣ хора и за високия духъ на българщината, подчертавайки дълбоката си вѣра въ близкото освобождение на македонската земя . . .

 

Мимоходомъ казано, съ сѫщитѣ чувства къмъ националното ни дѣло, се отнасяха и другаритѣ на Винчензи, особено Гастолди и Манера.

 

И до днесъ населението въ респективнитѣ имъ райони благославя тѣхнитѣ имена.

 

*  *  *

 

На другия день продължихме за Охридъ. Пѫтьтъ, макаръ и планински, е сравнително добъръ. Той криволичи по източнитѣ залесени склонове на

 

 

30

 

Петрина планина, минава презъ Буковския проходъ и се спуща юго-западно презъ с. Коселъ, известно по своитѣ фумароли, и слиза въ Охридъ красиво разположенъ по северо-източния брѣгъ на едноименното езеро.

 

Трудно е да предаде човѣкъ впечатленията, що изпитва, кога за пръвъ пѫть стѫпва въ славнопрестолния Охридъ, издигнатъ на мѣстото на стария укрепенъ градъ Лихнида, презъ който на времето е минавалъ търговскиятъ и воененъ пѫть via Ingatia, свързващъ Драчъ презъ Солунъ съ Цариградъ.

 

Въ Охридъ отседнахме въ нашата митрополия. Бѣхме гости на дѣдо Методий.

 

Първата ни работа бѣ да посетимъ старинната черква Св. Климентъ — истински музей на срѣдновѣковното изкуство. Тукъ, въ тоя светъ храмъ, човѣкъ се пренася въ далечното минало, когато начело на така наречената Охридска школа е стоялъ градохранительтъ Св. Климентъ и когато, благодарение на неговата и на неговитѣ ученици просвѣтна дейность, Охридъ е билъ центъръ на голѣма култура, на богата българска книжнина и източникъ на свѣтлина, която е прехвърляла далечъ предѣлитѣ на Македония. Спомняшъ си за ония славни времена, когато българскитѣ владѣтели князъ Борисъ и царь Симеонъ, а следъ тѣхъ и Самуилъ, съ своитѣ просвѣтени умове не по-малко допринесоха за създаване отъ Охридъ нѣщо като български Римъ.

 

Обаче, отъ славното минало на града днесъ не е останалъ освенъ единъ споменъ. Сега Охридъ живѣе само съ своитѣ стари традиции и подъ гнета на новитѣ си тирани . . .

 

Само Охридското езеро пази своя вѣченъ чаръ. Надъ неговитѣ бисгри, дълбоко-прозрачни води

 

 

31

 

— зеленикави край брѣговетѣ и синкави къмъ вѫтрешностьта — величествено се надвесватъ и оглеждатъ, като въ исполинско огледало, стръмнитѣ склонове на островърха Галичица и Петрина планина, както и мощнитѣ полегати плещи на Мокра и Бѣличка планина, покрити съ обширни дѫбови, кестеневи и букови гори.

 

По-малко по размѣри отъ Прѣспанского и Шкодренското, Охридското езеро е по-дълбоко отъ тѣхъ и въобще най-дълбокото между езерата на Балканския полуостровъ. На мѣста то достига до 286 метра дълбочина.

 

Съ прочутата по своя ненадминатъ вкусъ летница отъ синитѣ води на това дивно езеро ни гощава дѣдо Владика. Приготвена по разни начини, тая пъстърва може да прави честь и на най-разкошнитѣ и богати трапези. А дѣдо Владика, както и неговиятъ дяконъ, знаеха не само да ядатъ, но и чудно хубаво да приготовляватъ прочутата летница или бѣлица, която сигурно е красила трапезитѣ и на нашитѣ старославни царе и велможи, и на всички патриарси, които въ течение на вѣкове сѫ тронували въ Охридъ.

 

*  *  *

 

Отъ беседитѣ, които имахме съ дѣдо Методия и дошлитѣ да ни посетятъ въ митрополията първенци, съ удоволствие си затвърдихме въ убеждението, че, съ слаби изключения, положението на българското население въ цѣлата почти Охридска епархия, изобщо взето, бѣ сносно. Сравнявано особено съ онова въ Костурско, Леринско, па дори и Битолско, то бѣ повече отъ задоволително. Тукъ човѣкъ се чувствуваше въ единъ край чисто български. Бодри и жилави, тукашнитѣ хора гледаха съ вѣра на бѫдещето. Обладани отъ надежда за

 

 

32

 

скорошно освобождение, тѣ бѣха почти свободни. Това личеше въ всички прояви на тѣхния животъ. Предадени на нациналното ни дѣло, тѣ бѣха не по-малко дръзки по отношение на турската власть, която безъ стѣснение критикуваха. Малодушието тукъ бѣ непознато, както бѣ непознаго и безропотното повиновение на агата. Нѣщо повече. На много мѣста тукъ ролитѣ бѣха промѣнени. Мнозина турски бегове, далечъ прочути по своитѣ злодеяния до възстанието, сега дирѣха приятелството на българитѣ. Не бѣ рѣдкость турци-бекчии да доставятъ храна на четитѣ. Не само въ Охридъ, но и въ нѣколко села, що посетихме, ние съ учудване чувахме да се пѣятъ бунтовнически пѣсни и съ патриотически жаръ да се разказватъ епизоди отъ възстанието. Това особено се хвърляше въ очи на събора, който, споредъ мѣстния обичай, стана на 26 май въ монастира Св. Спасъ, разположенъ въ планинската мѣстностъ между селата Логотетово и Лешани.

 

Вѣроятно, защото бѣха се научили предварително, че ние ще присѫтствуваме на тоя съборъ, тукъ се бѣха стекли повече отъ 1500 души селяни изъ разни краища на Охридската кааза — нѣщо незапомнено отъ дълги години. Тукъ бѣха още владиката Методий, Охридскиятъ каймакаминъ Мехди бей, бинбашията, мнозина стражари и около 30 войника. Но, мимо присѫтствието на официалната власть, събралитѣ се селяни и граждани правѣха впечатление съ своитѣ веселби. До като едни отъ тѣхъ пѣеха революционни пѣсни, мнозина младежи играеха хоро на двора. Тия младежи съставяха една отъ четитѣ въ Ортаколъ. Шефътъ имъ Миленко водѣше хорото.

 

Каймакаминътъ явно се преструваше, че не вижда що ставаше около му. Голѣмъ албански патриотъ,

 

 

33

 

той бѣ образоваиъ човѣкъ и напоенъ съ модерни идеи. Съ истински симпатии къмъ нашето народно дѣло, той съчувствуваше на революционеритѣ и мълкомъ ги закриляше.

 

Когато следъ хорото четницитѣ напуснаха монастирския дворъ, за да си прибератъ оставеното въ гората орѫжие, Мехди бей знаменателно ме попита, дали ми сѫ се харесали . . . После прибави: „Надеждата е въ младитѣ".

 

Наистина, по онова време азъ имахъ случай да видя много турски сановници съ по-напредничави схващания, но охридскиятъ каймакаминъ ми направи особено впечатление. Когато запитахъ рѫководителитѣ на мѣстната организация: какъ да си обясня тъй голѣмата негова благосклонность къмъ комититѣ, получихъ следния отговоръ: „Като албанецъ и като добъръ патриотъ, той има всичкия интересъ да помага за разрешението на македонския въпросъ, защото само тъй ще дойде редъ и на албанския."

 

Съ дѣдо Методия Мехди бей бѣ въ отлични отношения и охотно му помагаше всѫде, гдето можеше. Така, напр., въпрѣки формалната заповѣдь отъ вилаетското управление да се забрани на компрометиранитѣ учители да упражняватъ своята професия, той на своя глава имъ бѣ позволилъ да продължаватъ да учителствуватъ. Сѫщото бѣ направилъ и за свещеницитѣ. Нему се дължеше и оцѣляването на Охридъ въ време на възстанието, въпрѣки настояването на военнитѣ града да бѫде изгоренъ.

 

Презъ нѣколкото дни, които прекарахме въ Охридъ, можахъ още по-добре да оценя добритѣ качества и полезната дейность на Мехди бея. Гощавахме се нѣколко пѫти, разхождахме се съ чунъ по езерото, посетихме заедно и монастиря

 

 

34

 

Св. Петка и дълги часове прекарвахме въ приятни беседи.

 

*  *  *

 

Наскоро подиръ завръщането ни въ Битоля, получихъ известие, че Охридскиятъ каймакаминъ Мехди бей билъ заподозрѣнъ въ либерални идеи и повиканъ въ Цариградъ. И наистина, следъ нѣколко дена той бѣ доведенъ въ Битоля на пѫть за Стамбулъ. Нѣмаше съмнение, че неговата гибель бѣ решена. За това трѣбваше бързо да се действува. Осведоменъ за всичко туй отъ Охридския районенъ началникъ Нелчиновъ, азъ веднага предприехъ нужднитѣ постѫпки. Благодарение на валията Хазимъ бей, който тайно ми се бѣ открилъ по-рано, че симпатизиралъ на зараждащия се младотурцизъмъ, и главно за застѫпничеството на изпитания български приятель, Битолскиятъ английски консулъ Макъ Грегоръ, всевластниятъ по онуй време Хилми паша, не само че направи да се отмѣни изпращането на Мехди бея за Цариградъ, но го и върна пакъ въ Охридъ да си гледа каймакамлъка.

 

Както узнахъ по-сетне, Мехди бей останалъ като каймакаминъ въ Охридъ до хуриета. Следъ това билъ назначенъ за такъвъ въ Ангора, отдето впоследствие се върналъ въ Албания. Презъ 1928 год. той е представлявалъ своята страна въ Обществото на народитѣ.

 


 

 

    ЕДНА РАЗХОДКА ДО ПРИЛЕПЪ

 

 

Рано сутриньта, два спретнати файтона съ по четири охранени, пъргави коне, потеглиха отъ нашето агенство. Въ единия отъ тѣхъ седнахъ азъ съ жена си, въ другия — придружаващата ме прислуга. На капрата на първия файтонъ, наредъ съ файтонджията турчинъ, зае мѣсто вториятъ ми гавазинъ Изединъ, особено импозантенъ съ исполинския си ръстъ и блѣскавата си арнаутска носия. Не по-малко внушителенъ бѣ той и съ своя силяхлъкъ — истински подвиженъ арсеналъ. Вънъ отъ туй взелъ бѣ и своята нова манлихерка, на която не можеше още да се нарадва.

 

Скоро напуснахме последната калдъръмна улица на града и поехме по шосето за Прилепъ, отстоещъ на около 40 километра северно отъ Битоля.

 

Не отминали още нито два километра, ние бѣхме застигнати отъ каращи въ галопъ нѣколцина суварии, предвождани отъ младъ мюлязиминъ. Изравнявайки се съ моя файтонъ, Мустафа ефенди — тъй, мисля, се казваше младото офицерче — почтително ме поздрави, и като ми предаде чокъ селямъ и благопожелания за добъръ пѫть отъ страна на валията, додаде, че е изпратенъ отъ сѫщия за наша охрана и да ми бѫде въобще на заповѣдитѣ.

 

Макаръ и да не чувствувахъ нужда отъ тая салтанатлия ескорта, трѣбваше сега поне да се подчиня на волята на Хазимъ бея.

 

Освежителното утро, прекрасната природа и чуруликането на безбройнитѣ волни птички въ

 

 

36

 

синкавия просторъ особено въодушевиха седещия до Изедина файтонжия. Следъ като чрезъ гавазина поиска позволение отъ менъ, той тихо започна едно маане постепенно повишавайки гласъ при нескончаемитѣ извивки на пѣсеньта си. И трѣбва да призная, че бемолнитѣ ноти на маането добре нѣкакъ хармонираха съ звънцитѣ и съ хриптенето на конетѣ, свикнали и обикнали, може би, тая своеобразна музика. Жадно се поглъщаха отъ сувариитѣ и любовнитѣ думи на пѣсеньта. При всѣко аманъ, аманъ, тѣхнитѣ лица особено просияваха.

 

При туй настроение отминавахме ние едно по друго селата Горно-Оризари и Кърклино, пресичаме следъ туй рѣкичката Шемница — единъ отъ притоцитѣ на р. Черна, и съ намаленъ ходъ почваме да прехвърляме уединеното възвишение надъ с. Църна-Бука; отъ тукъ пѫтьтъ ни взема слабо източна посока, за да пресѣче не далечъ отъ с. Тополчани р. Черна, отъ гдето продължава по северо-източно направление и следъ слаби изкачвания и слизания минава презъ единъ притокъ на Прилепската рѣка до с. Беровица, за да слѣзе отъ тамъ въ равнината и ни отведе до Прилепъ, презъ който протича едноименната му рѣка и Дабнишка рѣка.

 

Плодородната и красива прилепска котловина е окрѫжена отъ не по-малко красивъ планински вѣнецъ, а именно на северъ отъ прочутата Бабуна планина, на изтокъ — отъ Селишка планина и на пазадъ — отъ Стругова планина, разклонение на Бигла.

 

*  *  *

 

„Не вѣрвамъ кръстоносцитѣ, когато сѫ видѣли Иерусалимъ отъ Назаретъ, да сѫ се въодушевили

 

 

37

 

толкова, колкото азъ когато видѣхъ пръвъ пѫть Прилепъ" — пише Никола Ганчевъ Еничеревъ въ отличния си трудъ: „Спомени отъ моето учителство въ Прилепъ."

 

И наистина, влизането въ тоя старъ български градъ буди множество исторически спомени. Основанъ отъ незапомнени времена, ние срѣщаме да се говори за него въ известния хрисовулъ на Василия българоубиецъ отъ 1019 г.

 

Недалечъ отъ разрушения старъ градъ — на чието мѣсто е разположено селото Варошъ съ нѣколкото си старинни църквици — турцитѣ впоследствие основали до самитѣ проходи на Бабуна планина военна станция. Около тая станция именно съ течение на време постепенно почватъ да се строятъ и други жилища, докато най-после изниква единъ новъ градъ, носещъ името пакъ на стария Прилепъ и населенъ предимно съ турци. По-малко на брой въ началото, българското население бързо пакъ се увеличава и презъ първата половина на XIX в., то се изравнява туку-речи съ турското. При това, бидейки способни търговци и занаятчии, прилепскитѣ българи скоро взематъ надмощие въ града и околията. Съ тѣхъ идатъ да се мѣрятъ, като не по-малко добри търговци, и преселенитѣ тукъ отъ Москополе власи. По едно време дори, благодарение на своето вродено лукавство и на хитростьта си, тѣ успѣватъ донегде да дадатъ доста силенъ отпечатъкъ на града. Но „во Прилепъ маймунъ не игратъ" . . . Лека-полека повечето отъ тѣхъ се побългаряватъ, като въ замѣна на туй даватъ на българитѣ своята влашка антерия и шаренитѣ си чорапи.

 

Привлѣчени отъ плодородието на Прилепската котловина, тукъ се заселватъ и известенъ брой

 

 

38

 

арнаутски семейства, безъ да успѣятъ, обаче, да заематъ нѣкакво положение въ града.

 

За българския характеръ още на стария Прилепъ презъ срѣдата на XIII в. говори и византийскиятъ историкъ Георги Акрополитъ. Още повече се увеличаватъ свидетелствата за българщината на този градъ презъ последващитѣ епохи. За него е дума, напр., въ Поменика на Зографския монастиръ въ св. Гора отъ XVII в. и допълнително въ XVIII в. Вънъ отъ туй въ 1826—1827 г. първиятъ славянски етнографъ и славистъ Шафарикъ пише, че въ Прилепъ, както и въ много други градове въ Македония, живѣели чисти българи, поради което тукъ и турцитѣ говорѣли български.

 

Като български градъ се споменава Прилепъ и въ „Втора Змеевска преправка на Паисиевата история" отъ 1831 г., наречена тъй, защото е била намѣрена въ с. Змеево (Дервентъ, Старо-Загорско).

 

Известниятъ гръцки авторъ П. Аравантиносъ въ своето съчинение върху Епиръ и съседнитѣ страни, напечатано презъ 1856 и 1857 г., казва между друго:

 

„Прилепъ, или обикновено наричанъ Перлепе, е градъ въ Македония, който често се споменава въ византийската история. Сега населението му се състои отъ 1200 домакинства, мохамедански и християнски; последнитѣ сѫ отъ български родъ, и една часть влашки (т. II. стр. 137).

 

 

Въ 1872 г. нѣмскиятъ ученъ Хайнрихъ Бартъ намира покрай турското население въ Прилепъ и 11.000 души българи. А англичанитѣ Мекензи и Ѫрби, които въ 1863 г. споходиха македонскитѣ земи, пишатъ: „Населението въ градъ Прилепъ и на неговия окрѫгъ е българско".

 

Въ едно писмо до „Цариградски Вестникъ" отъ 1852 г., брой 95, известниятъ родолюбецъ

 

 

39

 

Иорданъ Хаджи Константиневъ — Джинотъ, бележи:

 

„Прилѣпъ красенъ градъ древный болгарскый. Окрестъ Прилѣпъ има вьіше отъ 40 развалены церквьі и единъ прекрасенъ монастъіръ, именуемый Трескавецъ".

 

 

*  *  *

 

Важенъ културенъ центъръ, Прилепъ става презъ втората половина на XIX в. една отъ най-силнитѣ крепости на българщината. Събуденитѣ прилепчани се организиратъ и усърдно работятъ за все по-голѣма и по-голѣма просвѣта не само въ собствения си край, но сѫ въ постоянно общение и съ множество близки и далечни други български градове. Тѣ живо се интересуватъ за всички културни прояви въ общото отечество. Следятъ за появата на всѣка българска книга, за да я разпространятъ незабавно между млади и стари. Повечето учебници, главно буквари и читанки, разни черковни и други книги за прочитъ и поука, тѣ си досгавятъ отъ открититѣ вече книжарници на Хр. Г. Дановъ и Д. В. Манчовъ въ Пловдивъ.

 

Къмъ 1850 г. Прилепъ се прощава съ килийното учение и си построява специално училищно здание — „велико и красно училище" — по думитѣ на Джинотъ. Въ това училище презъ 1866 г. има вече до 500 български ученици и 120 ученички съ 7 учители и 1 учителка. Покрай часослова, псалтира, черковно пѣние, краснописание, аритметика, българска граматика, география и история, тукъ въ III и IV класове се преподаватъ още: търговско рѫководство, алгебра, геометрия, естествени науки, догматическо богослужение, нравоучение, турски и гръцки езици и др.

 

 

40

 

Какво влияние е упражнилъ Прилепъ въ просвѣтно отношение върху съседнитѣ му градове се вижда между друго и отъ следнитѣ редове, които заимствуваме отъ една дописка изъ Битоля до в. „Македония" отъ 1867 г., бр. 14:

 

„ . . . Прилѣпчаны сеть самата причина що ные (т. е. въ Битоля) си отворихме колко-годѣ очитѣ, се опознахме оти сме Бугари, издействувахме да си имаме едно общонародно Бугарско училище и най-после си кладохме въ цьрквѫтѫ св. Недѣля единъ попъ да ни служитъ на майчиный ни язикъ.

 

Прилепъ е днеска центъръ по нашинскы — ве страны за добрѣ уреденото си училище. Наистина, предь 6—7 годины не бѣше уредено и се предаваха въ него Часословы и Псалтиры. Но днеска иматъ 4—500 ученици сите отъ по новѫтѫ наредба" . . .

 

 

Тъй като старото училищно помѣщение не било вече достатъчно да побере жаднитѣ за наука деца, прилепчани го срутватъ и на мѣстото му издигатъ ново, по-голѣмо и по-удобно мѫжко и девическо училище. За тая цель особено щедри били пожертвуванията на известнитѣ прилепски граждани Ицо (Христо) Фукара и Мирче Бомболъ, който минавалъ за най-имотниятъ българинъ въ града.

 

Като учители, най-добри спомени отъ онуй време сѫ оставили въ Прилепъ съ своята ползотворна просвѣтно-възпитателна работа поменатиятъ вече велешанинъ Иорданъ Хаджи Константиновъ — Джинотъ, учителствувалъ презъ 1859 г., Райко (Ксенофонъ) Жинзифовъ, сѫщо отъ Велесъ, Димитъръ Миладиновъ отъ Струга, охридчанитѣ Григоръ Пърличевъ и Кузманъ П. Шапкаревъ, Георги Икономовъ отъ Дупница, Иосифъ Ковачевъ отъ Щипъ, Никола Ганчевъ Еничеревъ отъ Панагюрище, учителкитѣ Недѣля Петкова Караиванова отъ Прилепъ, дъщеря ѝ Екатерина и

 

 

41

 

внучка ѝ Нонка, и Савка Падашева. Последната, както и Недѣлка П. Караиванова се учили въ известното по онова време Старо-Загорско девическо училище.

 

Не по-малко грижи полагали прилепчани и за своето черковно дѣло. Особено допринесълъ за туй природно умниятъ и влиятелниятъ Хаджи Христо Хаджи Илиевъ, който въ 1838 г. ходилъ въ Цариградъ и издействувалъ ферманъ за съзиждане на българска църква. И наистина, въ този ферманъ било казано, че се позволява направата на една църква въ Прилепъ „за православния български народъ".

 

Тая църква, наречена Св. Благовещение, по строежъ и размѣри доста прилича на разрушената Софийска църква Св. Недѣля, само че изглежда по-низка, тъй като нѣколко стѫпки е подъ нивото на земята. Въ една дописка, помѣстена въ Цариградски Вестникъ, бр. 205 отъ 12 декемврий 1854 г., пакъ Джинотъ пише: „Прилепчани иматъ добра нова църква, едно отъ краснытѣ зданыя и се служи внетре по славянски".

 

Неоспорими заслуги за духовното повдигане на своя градъ иматъ най-вече Тоде Иванъ Кусевъ, буенъ, даровитъ и пламененъ патриотъ — на старини Старо-Загорски митрополитъ Методий, — Диме Илия Биолче, Илия Здравевъ, Марко Константинъ Цепенковъ — усърденъ събирачъ на разни ценни материали по история, фолклоръ, езиковедение и др. На тия интелигентни прилепски граждани се дължи именно и основаването на Прилепското читалище „Надежда", което е играло бележита роля като истинско огнище на просвѣта и образование. То било нѣщо като училище за възрастнитѣ. Тамъ се събирали всѣки недѣленъ и праздниченъ день прилепскитѣ граждани, за да

 

 

42

 

слушатъ сказки върху сюжети изъ българската история, по разни популярно-научни и обществени въпроси, хигиена и пр., вземайки дори и участие въ развиващитѣ се около тѣзи сказки между учителитѣ прения. Въ читалището, край Дановия Лѣтоструй, били получавани и разни вестници и книги, отъ които повечето съ духовно нравствено съдържание. Нѣкои отъ получаванитѣ отъ Цариградското българско училище и отъ други читалища изъ общото отечество книги, сѫ били препращани на по-близкитѣ до Прилепъ центрове за използуване и поука.

 

Освенъ съ доброволнитѣ членски вноски, разноскитѣ на читалището се посрѣщали и съ глобитѣ налагани отъ управата му на ония негови членове, които, въпрѣки постоянитѣ зàрѫки, все пакъ отвреме-навреме употрѣбявали непозволени изрази, като: „Бога ми", „кръста ми", „жи ми причестната", „жи ми Богородица", „жи ми . . .", „жи ми хаджилъкотъ", „жи ми нуротъ" и пр.

 

Край читалището голѣмъ билъ успѣхътъ и на основаното все по онова време, „Недѣлно училище". Всѣка недѣля оттукъ, следъ двучасово занятие, всички присѫтствуващи вкупомъ излизали на полето, гдето въ пѣсни и разни игри, като надскачане, надтичване, хвърляне камъкъ и др., прекарвали до залѣзъ слънце.

 

*  *  *

 

Следъ дълга, упорита борба съ мѣстнитѣ цинцари-гъркомани, прилепскитѣ българи успѣватъ най-после въ края на 1867 г. да скѫсатъ всѣкакви връзки съ умразната имъ фенерска църква. Станали сега абсолютни господари на своитѣ църковни работи, тѣ пристѫпятъ къмъ основаване и на своя община, което и постигатъ презъ 1869 г.

 

 

43

 

За образуването на общината се намира следната бележка, написана на първия листъ на една кормчия, съхранявана въ желѣзната каса на сѫщата община.

 

„1869 въ 25 марта.

 

Прилепската окружность отвѫрли гѫрското иго, и побара грабнатата отъ проклетите фанаріоти преди единъ вѣкъ народната си Охридска архіепископія въ 20 юній 1867 година, а днесъ се постави гратска община отъ 12 члена и единъ свещеникъ.

 

Имена на членовете

 

х. п. Костадинъ Динговикъ предсѣдатель, х. Ангеле х. Иліовъ, Іосифъ М. Крапчевъ, Стефанъ Попе, Іовче х. Тошовъ, Стоянъ Ропотоецъ, Димитри х. Наумовъ, Георгіа Протоколевъ, Иліа Пиперковъ, Коста Гезевъ, Спиридонъ Д. Пешковъ, Димитріа И. Біолчевъ, Иліа Д. Здравевъ писарь".

 

 

На общинския печатъ наоколо били издълбани думитѣ: „Прилепска Българска Община", въ срѣдата „Прилепеде Булгаръ Джемаети", а отъ долу — две хванати за здрависване рѫце.

 

Съставено било и училищно настоятелство, въ което заематъ мѣсто: Хаджи Мирче Бомболъ, Илия Здравевъ, Дине Биолчевъ, Йосифъ Крапчевъ, Диме Петровъ, Илия Грашевъ, Ничо Ачковъ, Ицо Фукара и др.

 

Нека споменемъ, че преди учредяването още на българска община въ Прилепъ, вече въ 1860-61 г. тукъ сѫ организирани нѣкои отъ българскитѣ еснафи, а именно: ханджийскиятъ, бакалскиятъ и терзийскиятъ, като всѣки отъ тѣхъ си има свой български печатъ. Последователно се организиратъ впоследствие и останалитѣ еснафи: юрганджийскиятъ,

 

 

44

 

касапскиятъ, дограмаджийскиятъ, тенекеджийскиятъ, бѫчварскиятъ и др., съ печати все на български езикъ.

 

Понеже при тоя успѣхъ на българщината, подстрекаванитѣ отъ Цариградската гръцка патриаршия прилепски цинцари-гъркомани не преставали да се оплакватъ на Високата Порта, че съгражданитѣ имъ българи имъ отнели черква и училище, срещу което и последнитѣ не стоели съ скръстени рѫце. Султанътъ издалъ специално емираме. Между друго този документъ гласи:

 

„. . . Споредъ писамата, мазбатата (рапорта) и общѫтѫ жалбѫ отъ странѫ на всичкитѣ тамошни (прилепски) Българы, които пристигнахѫ и които се предадахѫ на В. Порта, стана явно, че Българытѣ сѫ коренытѣ жители и че отъ начялото училището и цьрквата сѫ били тѣхно притежаніе, а Власитѣ сѫ се преселили испослѣ и были малочислены, та затова Българытѣ никакъ не скланятъ да се извършува службата въ църквата съдружескы, сир. отъ еднѫтѫ странѫ да се пѣе по българскый, а отъ другѫтѫ по гръцкый, то се е было правило само за угодѫ на Бытолскый владикѫ, когато е дохождалъ тамъ, защото не е познавалъ българскый езыкъ".

 

 

Подиръ дълги пазарлъци, най-после прилепскитѣ българи се съгласили да заплатятъ на съгражданитѣ си цинцари 24.000 гроша, вмѣсто исканитѣ 400.000, за да си построятъ свое училище и своя черква.

 

Тъй, за голѣмо огорчение на Фенеръ, билъ приключенъ този остъръ споръ между дветѣ враждуващи страни.

 

Просвѣтното българско дѣло въ Прилепъ добива сега новъ полетъ. За неговото цвѣтущо състояние съ възторжени думи се изказва и стариять

 

 

45

 

нашъ общественикъ С. С. Бобчевъ. Следъ като презъ августъ 1873 год., споходилъ тоя градъ, той пише между друго въ Цариградския вестникъ „Право", бр. 26 отъ септемврий с. г.:

 

„Както най-уредена и премѣнена мома на сѣдѣнка по насъ издига гордо чело помежду всички, около стоящы, тъй и Прилепъ въ Македония може праведно да се хвали за добритѣ си наредбьі . . .

 

Радостенъ излѣзохъ, друже, изъ оградытѣ на мѫжкото училище, но тъзи ми радость трѣбваше да се удвои съ постъпването ми на дѣвическото училище . . .

 

Училището, не можемъ го скри, ны очуди съ отличнитѣ успѣхы . . .

 

Дѣвическитѣ отлични отговори въ Прилѣпъ ме введоха въ едно множество мислы, отъ които азъ си направихъ утешително заключение, че придобиваньето на подобны членове въ красното ни общество, става най-здравый и вѣренъ залогъ за благоденственото положенье на нашій народъ, за неговото по сгодно бѫдяще".

 

 

*  *  *

 

Ценни паметници за българщината се намиратъ и въ близкитѣ околности на Прилепъ. На първо мѣсто стоятъ тукъ старитѣ църквици и манастири, отъ които по-важни сѫ: Трескавечкиятъ Успѣние Богородично и Св. Архангелъ въ с. Варошъ. Въ 1861 г., при разчистване рушевинитѣ на църквата тукъ билъ откритъ така наречениятъ „Варошки надписъ" отъ 996 г., издълбанъ върху мряморна колона. Споредъ нашия ученъ Йорданъ Ивановъ палеографски този надписъ ,,представя най-стариятъ познатъ видъ на словенскитѣ букви и напомня досѫщъ начъртанието на Самуиловия

 

 

46

 

надписъ", отъ 993 г., откритъ въ с. Германъ (Прѣспанско).

 

Въ Варошкия надписъ се споменува нѣкой си епископъ, който споредъ проф. Й. Ивановъ трѣбва да е билъ или битолскиятъ, подъ чиято власть още тогава се намиралъ Прилепъ (както се споменува въ грамотата на Василия българоубиецъ, отъ 1019 г.), или неговъ помощникъ, който държалъ Прилепско.

 

Както и можеше да се очаква, презъ 1912 г. сърбитѣ счупили въпросната мраморна колона.

 

Прочутъ е старинниятъ монастиръ Трескавецъ. Разположенъ на Златовърхъ пл., той отстои на около два часа пѫть северо-западно отъ Прилепъ. Край другитѣ запазени тукъ стари рѫкописни паметници е Словото на успѣние Богородично, поставено въ рамка и окачено въ една отъ гостнитѣ стаи. На края на Словото стои датата и името на монастиря: „1833 ап.(рилиіѫ) 18 болгарски монастиръ Трескавецъ".

 

Въ друга отъ монаістирскитѣ стаи, правена съ иждивението на Прилепския терезийски еснафъ въ 1867 г., има мраморенъ надписъ, гдето между другото се чете: „иждивениемъ Болгарскіотъ терезийски еснафъ".

 

Ала край другитѣ неправди, що се извършиха надъ българското население въ Прилепско, презъ 1911 г. тая народна светиня, съ която Прилепъ съ право се гордѣеше, биде харизана отъ турската властъ на сърбитѣ. Това Хилми паша направи, макаръ въ Прилепско сърбоманитѣ да се броеха на пръсти, а българитѣ да надминаваха 50.000 души при 8.000 мюсюлмани. Въ продължение на близо 30 годишна непрекѫсната дейность на лъжи и измами, и съ щедрото пръскане на грамадни парични суми, неизмѣнно подпомаганата отъ турската

 

 

47

 

власть сръбска пропаганда едва бѣ успѣла да спечели на страната си около десетина презрени прилепски семейства и три-четири села въ близость на монастира.

 

*  *  *

 

Като е дума за Прилепъ, не можемъ да не се спремъ и върху легендарния Крали Марко, който въ течение на близо петь столѣтия се явява като герой, олицетворяващъ народната мощь противъ турската власть и който за своитѣ свърхчовѣшки подвизи е възпѣтъ въ около 270 народни пѣсни. Неговата резиденция се намирала върху стръмната двувърха скала, отстоеща нѣколко минути западно отъ Прилепъ. И до день днешенъ още развалинитѣ отъ тая крепостна сграда народътъ нарича „Маркови кули". Желѣзнитѣ врата на тия кули сѫществували до 1790 г.; следъ тая дата, обаче, тѣ били задигнати отъ единъ турчинъ и направени на плугъ. Тукъ именно въ подножието на тая скала е лежалъ стариятъ градъ Прилепъ.

 

Земята, върху която се простирало владѣнието на Крали Марко, заемала пространството отъ Шаръ пл. дори до предѣлитѣ на Тесалия, т. е. цѣла почти западна Македония. И понеже тия покрайнини сѫ били населени предимно съ българи, не е било чудно гдето и всички западни историци и пѫтешественици, които сѫ ги спохаждали отъ XIV столѣтие насетне, наричатъ Крали Марко князъ, деспотъ и краль български (Marco Principe de Bulgari, Signor Marco di Bulgaria, Duce marco Despoto cum universa Bulgaria и пр.).

 

Като български князъ се споменава Марко и отъ нѣкои сръбски историци и писатели. Тъй напр. Михайло Константиновичъ отъ Островице пише: „. . . Тогава Султанъ Баязидъ, като мислѣше за

 

 

48

 

смъртьта на баща си, събра войска противъ българския князъ Марко, тъй като последния бѣше помогналъ на сръбския князъ Лазаръ въ войната противъ турцитѣ".

 

Теодоръ Спандуни Кантакузенъ отъ Цариградъ (XV и XVI вѣкъ) сѫщо така нарича Марко — български владѣтель: „Марко Кралевичъ деспотъ, г. е. господаръ на България, наричанъ отъ французитѣ Burgher".

 

Известниятъ далматински поетъ фра Андрея Кашичъ Миошичъ (1690-1760 г.), въ поетическата си книжка: „Razgovor ugodni naroda Slovenskiego" пѣе:

 

„Босна слааи Рельу Бошњанина,

Сењ буј Иву Сењанина,

Унгарија Сибињанин Уанька,

Булгарија Краљевића Марка" и пр.

 

 

За българския произходъ на Крали Марко се говори и въ нѣкои чисто сръбски народни пѣсни, като напр.: Ето теби Кралевићу Марко, отъ лијепе земле Бугаріе . . ." Или: „Свака земла хвали господаре, Бугарија — Кралевића Марка", и пр.

 

Особено много се възпѣва Крали Марко въ българскитѣ народни пѣсни.

 

*  *

 

Тѣсно е свързано името на Прилепъ и съ епическитѣ борби противъ потисницитѣ на българщината. По време на руско-турската война въ редоветѣ на българското опълчение отъ града и съседнитѣ села се явиха мнозина самоотвержени борци, като Иванъ Симеоновъ, Христо Илиевъ, Димитъръ Младеновъ, Иванъ Янковъ, Никола Ангеловъ, Спиро Христовъ, Трайко Ивановъ и др.

 

Сѫщото виждаме и по време на сръбско-българската война. И сега, като доброволци се

 

 

49

 

притекоха мнозина прилепчани — Пере Тошевъ, Никола Здравковъ, Атанасъ Коцевъ, Атанасъ Бадевъ, Спасе Арсовъ, Александъръ Д. Кусевъ и др.

 

Прилепъ даде сѫщо така голѣмъ брой интелигентни хора, които, прокудени въ България въ разни времена, заематъ тукъ видни длъжности въ управлението на страната. На първо мѣсто между тия прилепчани нека споменемъ митрополитъ Методий Кусевъ, който, благодарение на голѣмитѣ си дарби, изпъкна още по време на църковнитѣ борби. Бидейки секретарь — душата — на Прилепското читалище, той бѣ изпратенъ отъ своитѣ съграждани, заедно съ опитния Диме Бабата, като пелагонийски представитель на българския съборъ въ Цариградъ, а на следната година и самъ — по избиране на първия български екзархъ.

 

Прилепчани дадоха импулсъ и на българската търговия въ Солунъ. Особено се издигнаха тукъ като способни търговци братя Попеви, братя Бѣлазелкови, братя Кондови, съдружието Хаджи Илиеви, Христо Фукара и редъ други.

 

Прилепъ даде и на току-що освободена България опитни търговци. Нѣщо повече. Той й даде единъ отъ първитѣ ѝ министри, правника д-ръ Константинъ Поменовъ — чийто синъ днесъ достойно заема поста на пълномощенъ министъръ въ Букурещъ, — видниятъ магистратъ Иванъ Каранджуловъ, десетина души сѫдии, адвокати, множество висши чиновници, лѣкари, педагози и писатели, инженери и архитекти, съ десетки офицери, нѣкои отъ които достигнаха до най-високи чинове въ армята ни, голѣмъ брой революционери, между които незабравимиятъ Пере Тошевъ е единъ отъ първитѣ основатели на М. Р. О., неустрашимитѣ воеводи: полковникъ Стефанъ Николовъ, Методий Патчевъ,

 

 

50

 

Петъръ Сугаревъ, Йорданъ Гавазовъ, Стоянъ Лазовъ, Тале Христовъ и др.

 

А какво е далъ Прилепъ на Сърбия? Даде ѝ срещу богати подкупи шепа отритнати родоотстѫпници, като Тоде п. Антоновъ, Илия п. Антовъ, Пере Грънчаръ, Спасе Майстора, Диме Пеливанъ, Ристе Ковачъ, Спира Джамбазъ и нѣколцина още изверги, както и бившия български четникъ Глигоръ Соколовъ отъ с. Небрѣгово, за да се покрис съ незавидна слава като сръбски войвода . . .

 

И следъ всичко туй Бѣлградъ днесъ има неокачествимото нахалство високо да заявява, че Прилепъ билъ старъ сръбски градъ, че отъ край време тамъ сѫ живѣли стари сърби кореняци! Между туй, ако наистина е имало шумадийци, които по рано, по силата на нѣкакво заблуждение, да сѫ вѣрвали, че въ Прилепъ, както и въобще въ Македония, славянското население било сръбско, сега тѣ сигурно сѫ се убедили, че, освенъ сръбскитѣ чиновници, въ тая страна живѣятъ само корави българи. Пъкъ най-сетне, ако сръбското твърдение е вѣрно, защо е тоя драконовски режимъ, защо с този гнетъ надъ мѣстното население, което сто пѫти би предпочело старата турска управа предъ новитѣ си поробители? Не, въ Бѣлградъ се лъжатъ, ако вѣрватъ, че съ теротъ ще успѣятъ да направятъ сърби македонскитѣ българи. Съ насилствена промѣна окончанието овъ на ичъ, съ безчовѣчното преследване на българската речь и българската книга, съ заплашвания и убийства, съ херметическото затваряне на македонската граница, българскиятъ духъ на македонеца ще се заякчи още повече. Традицията, дълбокото национално съзнание, дълготрайнитѣ и упорити борби за духовно и политическо освобождение, гробоветѣ на хилядитѣ герои, загинали за свободата на злочестата

 

 

51

 

си родина, тѣхнитѣ витаещи сѣнки надъ оросената съ толкова сълзи и кръвь македонска земя, най-сетне неразривнитѣ, живи връзки на македонобългаритѣ съ тѣхнитѣ свободни братя — всичко това е единъ залогъ повече, че никога македонецътъ нѣма да промѣни своята народность.

 

*  *  *

 

Увлѣченъ въ миналото и въ по-далечнитѣ и по-близки спомени, които то възбужда, неволно азъ щѣхъ да се провиня предъ родолюбивитѣ прилепчани. Насмалко щѣхъ да пропусна, покрай другитѣ тѣхни добродетели, да подчертая и пословичното имъ гостоприемство, въ което имахъ случай да се увѣря особено по време на нѣколкодневното ми пребиваване въ тѣхния градъ. Отседнали въ дома на заможното и старо семейство Хаджи Илиеви, ние бѣхме предметъ на необикновено внимание. Освенъ любезнитѣ домакини, които съ прѣкомѣрнитѣ си грижи да ни угодятъ ни поставяха просто въ стѣснение, при постоянно богаго сложена трапеза, въ дома имъ се извървѣха голѣма часть отъ прилепскитѣ граждани, като всѣкой носѣше по нѣщо, било за ядене, било за пиене и искаше да се види и разговаря съ „българския консулъ". И до като ставаха тия срещи, придадениятъ отъ каймакамина къмъ консула полицейски чиновникъ да му услужва, т. е. да го шпионира, въ нетрезво състояние лежеше въ съседната стая . . .

 

Открито заявявамъ, че ако бѣхме останали още нѣколко дена гости на Прилепъ, щѣхме да се разболѣемъ отъ нескончаемитѣ пищни гощавки на любезнитѣ му граждани. Нека добавя, че покрай гощавкитѣ се свърши и полезна работа. Посетихме монастиря Тресковецъ и се взе решение да се закрие откритото презъ 1898 г. сръбско училище,

 

 

52

 

въ което срѣбски агитатори, срещу щедри възнаграждения на известни крайно бедни семейства, бѣха примамили сравнително единъ малъкъ брой деца. Мимоходомъ казано, сѫществуването на това училище въ сѫщность се търпѣше отъ българската община, която въ ония трудни времена не бѣше противъ използуването на известни сръбски суми за временната издръжка на нѣколцина български сирачета или деца на сетни сиромаси. Азъ, обаче, искахъ да отнема този аргументъ на сръбската пропаганда, че въ Прилепъ имало сърби. Това решихъ да сторя, толкозъ повече, че при посещението, което ми направи въ Битоля, връщайки се отъ Цариградъ за Лондонъ, лордъ Нютонъ, въ разговора си съ менъ ми обърна вниманието на този сръбски аргументъ. Следъ обясненията, що дадохъ на лорда, азъ му заявихъ, че скоро въпросното сръбско училище ще бѫде затворено, което и стана. Това засили още повече лордъ Нютонъ въ убеждението му, че въ Македония нѣма сърби.

 

По този поводъ, сръбскиятъ генераленъ консулъ въ Битоля, Станоевичъ, съ сълзи на очи ме моли, въ присѫтствието на руския консулъ Калъ, да му не ггротиводействувамъ, защото съ туй съмъ щѣлъ да му разбия кариерата.

 

Другъ въпросъ, който благополучно се разреши при ходенето ми въ Прилепъ, бѣ постигнатото помирение между нѣкои отъ членоветѣ на организацията.

 

Като се завърнахъ въ Битоля, Хилми паша — комуто въ течение на единъ разговоръ предадохъ нѣкои отъ впечатленията си отъ това мое пѫтуване — дяволито ми подхвърли, че следъ моята „разходка" въ Прилепъ всичко тръгнало тамъ на добре . . .

 


 

 

    ГЕВГЕЛИЕ

  

 

За да се запознаемъ по-отблизо съ живота и неволитѣ на българщината въ Македония, решили бѣхме — незабравимитѣ ми другари, покойници вече, Василъ Кънчевъ отъ Враца, Димитъръ Матовъ отъ Велесъ и азъ, въ свободното си време всѣки отъ насъ отиваше тамъ, гдето му се паднѣше по жребие.

 

Това бѣ презъ 1888—1889 г., тъкмо по времето когато, край нашето културно-просвѣтно дѣло въ Македония, съ жарь се залѣгаше и за политическото възпитание на народа, съ огледъ на бѫдещето му освобождение отъ турското робство. За цельта, ние, съ сътрудничеството на останалитѣ си другари и Даме Груевъ, като коректоръ, издавахме „Солунски книжици", уреждахме нощни беседи съ по-интелигентнитѣ граждани, влизахме въ общение съ по-събуденитѣ селяни и поддържахме постоянни връзки съ провинциалнитѣ учители и свещеници, отъ чиято срѣда главно излизаха най-разпаленитѣ ратници за свободата на Македония. Проникнати отъ съзнанието на нашия дългъ, ние лесно понасяхме несгодитѣ, съ които често биваха съпровождани обиколкитѣ ни между народа. Стига само да се постигнеше нѣкакъвъ успѣхъ. А успѣхъ винаги се постигаше, едно защото почвата за работа бѣ добра, ентусиазъмътъ голѣмъ, патриотичното чувство повишено, и второ — защото ленивата турска власть, общо взето, прекарваше въ дълбокъ сънь. Трѣбваше човѣкъ да бѫде съвсемъ невнимателенъ, за да го заловятъ, ако се занимаваше съ работи преследвани отъ законитѣ въ страната.

 

 

54

 

Голѣма роля, разбира се, играеше често пѫти и слѣпиятъ случай.

 

При тѣзи условия тръгнахме ние презъ великденскитѣ праздници на 1889 г. — Василъ Кънчевъ за Сѣръ, Димитъръ Матовъ за Битоля и азъ за Велесъ и Гевгелие.

 

Въ Велесъ отседнахъ въ дома на приятеля си, солунския книжарь Никола Бояджиевъ, който сѫщо по онова време бѣ заминалъ за родния си градъ да прекара Христовитѣ праздници. Следъ двудневно престояване тукъ, гдето имахъ случай, покрай познатитѣ си вече, да се запозная и съ много други още будни велешани, заминахъ за Гевгелие, главната цель на моето пѫтуване. Тукъ трѣбваше сѫщо да се срещна съ мнозина наши българи, да посетя нѣколко отъ околнитѣ села и да събера между друго статистически сведения за този край. Всичко това трѣбваше да се извърши съ нуждната предпазливость, за да не отваряме очитѣ на гърцитѣ, та чрезъ тѣхъ — и на турската власть. Първитѣ три дена всичко мина благополучно. Безъ да бѫда забелязанъ, азъ можахъ да се срещна съ хората, съ които трѣбваше да се разговоря и да събера сведенията, отъ които имахме нужда. На четвъртия день, обаче, въпрѣки всички предпазвания, азъ не можахъ да избѣгна отъ бдителното гръцко око. Когато съмъ излизалъ отъ гръцката църква, гдето бѣхъ ходилъ да диря нѣкои славянски книги, азъ съмъ билъ съгледанъ отъ гръцкия мѣстенъ лѣкарь. То се знае, доносътъ веднага бѣ направенъ. Следъ малко властьта ме подири съ явната цель да ме задържи. Ала уведоменъ о време за станалото отъ познатия гевгелийски родолюбецъ Баялцалиевъ, и по неговъ съветъ, азъ решихъ незабавно да напусна градеца. Въ споразумение съ тамошнитѣ мои приятели, вмѣсто да

 

 

55

 

отида направо на гарата, да се кача на идещия отъ Велесъ влакъ, азъ заобиколихъ презъ черничевитѣ градини и незабелязано се промъкнахъ между множеството любопитни и пѫтници, тъкмо когато тренътъ щѣше да потегли за Солунъ. Понеже приятелитѣ ми се бѣха погрижили вече за билетъ, азъ тутакси се отправихъ къмъ едно праздно второкласно купе. Но въ момента, когато се качвахъ да си заема мѣстото, нѣкой ме дръпна за пардесюто. Обърнахъ се и що да видя? — Единъ чаушинъ и едно заптие стояха предъ менъ съ заканителни покани незабавно да слѣза. Време за двоумение нѣмаше. Вмѣсто да се покоря на тая неочаквана заповѣдь, азъ силно се отдръпнахъ и едва що успѣхъ да се изтръгна отъ рѫцетѣ на чауша, тренътъ потегли. Съ леко кимване на глава, казахме си сбогомъ съ смутенитѣ ми изпращачи, докато двамата полицаи ядовито ми сочеха юмруци, говорейки нѣщо по мой адресъ.

 

Времено бѣхъ спасенъ, тъй като, споредъ тогавашнитѣ турски понятия за международно право, баронъ Хиршовата желѣзница се смѣташе за екстериториална . . . Все пакъ, презъ нощьта трѣбваше да слѣза въ Солунъ, гдето, мислѣхъ си азъ, полицията, уведомена отъ Гевгелие, сигурно ще ме арестува. Ето защо, първата ми грижа сега бѣ да мога да запазя направенитѣ въ Велесъ и главно въ Гевгелие бележки. За щастие азъ бѣхъ самъ въ купето, гдето следъ малко при менъ изплашенъ дойде кондукторътъ българинъ отъ Велесъ и членъ на основанитѣ вече по онуй време „братства". Забелязалъ станалото съ менъ на гевгелийската гара, той бѣ дошелъ да ми каже, че отъ Велесъ въ сѫщия тренъ пѫтували и мои познати сватбари и че, ако съмъ ималъ да укривамъ нѣщо, можалъ съмъ тѣмъ да го довѣря, защото при пристигането ни

 

 

56

 

въ Солунъ, безъ друго съмъ щѣлъ да бѫда обискиранъ. А важното въ случая бѣше въ мене да се не залови нищо компрометирваще. Това ме зарадва толкозъ повече, че младоженецътъ по една случайность бѣ моя приятель Илия Попстефановъ, на чиято сватба бѣхъ присѫтствувалъ въ Велесъ. Съветътъ на кондуктора бѣше повече отъ добъръ. Възползувани отъ тъмната вѣтровита нощь, ние тръгнахме двамина — той съ фенерчето си напредъ, азъ подиръ него — по дългитѣ стѫпала на старитѣ Хиршови вагони, докато стигнахме до последния вагонъ, заетъ само отъ сватбаритѣ, между които намѣрихъ и нѣкои роднини на жена си. Посрещнатъ най-радушно отъ веселитѣ сватбари, азъ набързо разправихъ на едного отъ мѫжетѣ за случилото ми се въ Гевгелие и му предадохъ бележкитѣ си, които въ мигъ бидоха прибрани отъ женитѣ. Следъ това размѣнихме още нѣкоя и друга дума, почерпихме се и по сѫщия начинъ се върнахъ въ купето си.

 

До Солунъ отъ никого не бѣхъ обезпокояванъ. Но тукъ, съгласно съ заведения редъ, всички пѫтници трѣбваше да представятъ своитѣ паспорти и тескерета на паспортния чиновникъ, застаналъ нредъ самата врата на гарата, презъ която трѣбваше да се изнижатъ пѫтницитѣ единъ по другь. Дойде и моятъ редъ. Приставътъ, изпито, жлъчно солунско дьонме, ми прибра тескерето, но вмѣсто да ме пустне да си излѣза, каза ми да съмъ почакалъ, защото ималъ да ме пита нѣщо . . .

 

Понеже всѣка съпротива отъ моя страна можеше само да ми причини по-голѣми неприятности, отстранихъ се, чакайки търпеливо да си идатъ и другитѣ пѫтници. Останали най-после сами, приставътъ ме покани въ една стая, обръщайки се строснато къмъ менъ съ думитѣ, че преди

 

 

57

 

всичко трѣбвало да съмъ знаялъ, какво безъ тескере не се пѫтува. На отговора ми, че тескерето ми бѣ преди малко прибрано отъ самия него, той съ още по-ядовитъ тонъ ми заяви, че това било голѣма дързость отъ моя страна, че не билъ вземалъ никакво тескере отъ менъ и че съмъ билъ длъженъ да му обясня не само защо пѫтувамъ безъ нуждния документъ, ами и кѫде съмъ ходилъ, съ кои хора съмъ се срѣщалъ и защо. Впрочемъ, той знаелъ това много добре, но искалъ да види, като какви „басни" съмъ щѣлъ да му съчиня, за да оправдая своето пѫтуване, което по положителнитѣ му сведения, имало чисто бунтовническа цель . . .

 

Виждайки поставения ми капанъ, азъ взехъ позата на оскърбенъ невиненъ пѫтникъ и най-енергично протестирахъ, загдето той — приставътъ си позволява да ми приписва работи, за които пръвъ пѫть чувамъ сега отъ него. Ако съмъ се отдѣлилъ за нѣколко дена отъ Солунъ, то е само да се поразходя и да посетя роднинитѣ на жена ми, която е родомъ отъ Велесъ. Добавихъ, че нѣма да оставя това да мине току тъй и че още на другия день ще намѣря начинъ да подиря удовлетворение за нанесената ми обида.

 

Вмѣсто очаквания отъ менъ ефектъ, приставътъ се озлоби още повече.

 

— То е въпросъ, каза той, где ще бѫдешъ утре . . . — И, безъ повече приказки, позеленялото отъ ядъ дьонме ми посочи съседната едва освѣтена стаичка, гдето ми бѣ направенъ най-щателенъ обискъ, безъ, разбира се, да се намѣри каквато и да е хартийка у менъ.

 

Недоволенъ за този резултатъ, приставътъ отново се залови за тескерето . . .

 

— Спомни си, натърти той, кѫде си оставилъ

 

 

58

 

тескерето, ако си ималъ такова, и благодари, че те оставямъ да нощувашъ тука, вмѣсто да те пратя още сега въ градския затворъ.

 

— Добре, само че въ такъвъ случай ще трѣбва да изпратя по нѣкой файтонджия две думи на руския консулъ да му обадя, че съмъ пристигналъ живо-здраво и че съмъ задържанъ отъ васъ на гарата. Това трѣбва да направя, додадохъ азъ, за да не ме чака господинъ консулътъ, който ми е добъръ приятель и знае, че тая вечерь именно се връщамъ отъ кратката си разходка изъ вѫтрешностьта.

 

Тия ми думи стреснаха пристава. Отъ опита му да отклони туй ми желание, азъ забелязахъ у него и колебание и страхъ. Той знаеше какво значеше на времето „руски консулъ". Поглеждайки часовника си, той се задоволи само да ми каже съ пониженъ вече тонъ, че „господинъ консулътъ" може да си е легналъ по туй време, а може и да е заспалъ, та нѣмало защо да се събужда за такава „дребулия".

 

— По-добре е, отсѣче дьонмето следъ малко мълчание, да станете и си вървите, та утре да дойдете да уредимъ въпроса за вашето тескере. Това е работа за едно бѣло меджедие.

 

— Щомъ е тъй, — прибързахъ да кажа азъ, — на Ви две бѣли меджедиета, та вие самъ имайте добрината да направите потрѣбното . . .

 

На утрото едно заптие ми донесе тескерето дома, за да дамъ и нему единъ бешликъ.

 

[Back to Main Page]