Борбата на македонеца. Исторически очеркъ върху причинитѣ и развитието на революционното движение въ Македония   отъ К. Кондовъ   Дружествена печатница „Заря”, Габрово 1903 [[ Страници 99-102 липсват ]]   Сканове в .pdf формат (50 Мб) от www.strumski.com

Отдѣлѣ I. (Балканите до Берлинския договор)  5

Отдѣлѣ II. („Подъ името Македония ний разбираме оная страна...”. Положението на българския народ в нея)  13

Отдѣлѣ III. Причинитѣ на революционното движение въ Македония отъ начало и до днесъ  35

   - Статути на Македоно-Одринскитѣ Дружества  47

   - („Проектъ отъ минималнитѣ искания на македонцитѣ” на Върховния Македоно-Одрински комитетъ въ София. Възстанието прѣзъ 1902 г.)  90

 

 

Когато въ ноктитѣ на безчеловѣчното робство и подъ гнета на фанариотската злоба лежеше къмъ погибель готова нашата обѣтована земя; когато нейнитѣ богатства, сила и величие, плодъ на Божията благодать и на народния умъ, — всичко това погинваше въ неравната и прѣдсмъртна борба, — тогава се яви пророкъ гръмогласенъ, въ лицето на самосъзнанието и съ думи по остри отъ самото жило и по-пламенни отъ нетленния огънь къмъ тържествующия мракъ се провикна:

 

— Изъ незнайнитѣ ѫгли на робската душа тече движение прѣдвѣчно, — по-силно отъ всичко на свѣта; ще разруши то невѣжеството въ робски сърдца и въ робски умове, както землетресението — нездравитѣ основи. Ще развълнува то народната мисъль, както бурята — страшния океанъ. — Народътъ ще стане — кората на гнета ще пукне, разпръсне, кат’вулканъ!

 

Авторътъ.

 

 

5

 

Отдѣлѣ I.

 

Съ въдворяванието на турското владичество на Балканския полуостровъ наченаха се и безкрайнитѣ бѣдствия и страдания за християнитѣ, които населяваха тази разкошна и плодородна страна. Грабежитѣ, насилията, звѣрскитѣ изтезания и убийства на всѣкѫдѣ се извършваха безнаказано. Гѫсто населенитѣ градове и цвѣтущи села прѣвръщаха се въ купища отъ развалини и пепелъ. Балканскиятъ полуостровъ който справедливо се считаше до края на XV-то столѣтие за люлка на цивилизацията и напрѣдничавитѣ идеи, съ единъ замахъ само бидѣ покритъ съ булото на мрачината и невѣжеството. Често пѫти балканскитѣ мѫченици обръщаха своитѣ погледи къмъ християнска Европа, надевайки се за помощь и новъ животъ. Но що можеше Европа да стори тогава, когато и тя се намираше подъ обаянието на страха и день за день очакваше напора на дивитѣ азиатски пълчища, които не за първи пѫть прѣгазваха Унгария и стигаха до самитѣ стени на Виена. Едва къмъ края на XVIII-то столѣтие бидѣ имъ дадена първата помощь и надежда. Рѣшителниятъ и злочестъ ударъ за турското могѫщество, който доказва на изплашената Европа, че и турцитѣ могатъ да бѫдатъ побѣждавани, бидѣ нанесенъ прѣзъ царуванието на Екатарина II съ побѣдитѣ на графа Румянцовъ и съ сключването на Кючукъ-кайнараджиския миръ, 10 Юли 1774 год. По тоя миръ Блѣстателната Порта се задължаваше да изпълни

 

 

6

 

тежки условия за нея : указвание покровителство надъ християнскитѣ си подданници, уважение и неприкосновенность къмъ Божийтѣ храмове.

 

Блѣсна искрица отъ надежда за християнитѣ на Балканския полуостровъ. Тѣ си въздъхнаха посвободно; убѣждението, че турската сила и турския яремъ сѫ несъкрушими, въ тѣхъ се разколеба. Почнаха да вѣрватъ, че и за тѣхъ ще настане день, когато ще могатъ да отърсятъ отъ вратоветѣ си позорното иго на робството и да си извоюватъ своята независимость и гражданска свобода. Послѣднитѣ побѣди и унижения, нанесени отъ Русия надъ турцитѣ, още по вече укрѣпиха вѣрата въ християнитѣ, че тоя день не е далечъ.

 

Така ний можемъ само да си обяснимъ и онова прѣобладающе влияние на Русия надъ християнитѣ подъ турския гнетъ, които въ нейното лице виждаха истинската своя покровителка и само къмъ нея обръщаха своитѣ погледи. Обаянието отъ Русия се усили още по вече слѣдъ Кримската война прѣзъ 1854 год., когато християнска Европа изпрати своето войнство въ защита на полумѣсеца срѣщу кръста.

 

На 18 Мартъ 1856 г. въ Парижъ подписанъ бѣ договоръ, който тури край на тъй наречената „Източна война". Чрѣзъ тоя договоръ обезпечаваше се „цѣлостьта и независимостьта" на Турция — подъ едничкото, обаче, условие, щото тя да подобри несносната участь на християнитѣ, като въведе редъ реформи въ управлението си и данъчната система. На 10 Февруари 1856 г. султанъ Абдулъ-Меджитъ издаде знаменитиятъ фирманъ „Хати-Шетифъ”, съ който, като утвърдяваше всички привилегии, дадени по отрано на християнитѣ отъ неговитѣ прѣдшественици, установяваше пълноправие между различнитѣ вѣроизповѣдания, разрѣшаваше даже и допусканието на християни за чиновници и прѣдставители въ държавния съвѣтъ.

 

 

7

 

И още какви не щедри и богаги милости се даряваха на християнитѣ съ тоя прѣсловутъ фирманъ. Ала практическо приложение тоя знаменитъ фирманъ не видѣ. За европейскитѣ дипломати достатъчни бѣха громкитѣ фрази и богати обѣщания въ тая султанска хартия, за успокоение на общественото мнѣние и съвѣстьта на християнска Европа. Цѣльта бѣ постигната: Европа се успокои, но не за дълго.

 

Парижкиятъ трактатъ de facto бидѣ нарушенъ и най-рано отъ самата Турция, като не изпълни нито едно отъ своитѣ обѣщания.

 

Кървавитѣ събития въ Босна, Херцеговина и Тракия прѣзъ 1875—1876 г. най красноречиво доказаха на Европа до колко Портата е въ положение, даже при най голѣма искренность, да въведе редъ и законность въ държавата си. Едва слѣдъ извършенитѣ, нечути по рода си, жестокости въ Херцеговина, въ Батакъ, въ Перущица и онова въ Солунъ съ убийството на двамата консули, французкия и германския, общественото мнѣние въ Европа се пораздвижи и заговори въ полза на угнетенитѣ. Повтаряме да кажемъ, общественото мнѣние заговори, за да не бѫдемъ криво разбрани, че и европейската дипломация е взѣла участие и присърдце злочестинитѣ на християнитѣ. Не. Тъкмо тогава по съвѣта на нѣкои европейски дипломати Турция обяви война на Сърбия и Черна-гора. Хищничествата и кръвожаднитѣ инстинкти, проявени въ тая война отъ Турция, прѣвишиха всѣка граница и разубѣдиха свѣта въ нейното поправяние. Нейнитѣ приятели, каквито не липсваха въ случая, даже измежду най просвѣтенитѣ държави, каквато е Англия, побързаха съ своитѣ спасителни съвѣти : — въвеждание що годѣ реформи въ управлението и подобрение положението на християнитѣ. Нищожнитѣ нѣколко побѣди,

 

 

8

 

нанесени отъ Абдулъ-Керимъ паша надъ малочислената милиционна сърбска армия при гр. Алексинецъ, Джунисъ и Креватъ, до толкова окуражиха Портата, щото тя съ своето нахалство и високомѣрие очуди и самитѣ свои приятели. Никакви съвѣти не повлияха за нейното опомнювание. Нѣщо по вече. Фанатизираната турска сганъ подканваше султана, да развѣе знамето на Мухамеда (Санджакъ Шерифа) и да застане начело на храбритѣ си низами въ защита на „Динъ Исляма" (вѣрата), като обяви война на цѣла Европа.

 

На 12 Априли 1877 г. Русия обяви война на Турция. Тази сурова и кръвопролитна война, която посѣя полетата на България съ хиляди руски трупове, счупи и разнесе позорния яремъ на робството, тегнѣющъ върху петь милиона българи — християни. На 19 Февруари 1878 г., въ Санъ Стефано, бидѣ подписанъ великия актъ, който отъ робска страна възвеждаше България въ свободна държава. По този договоръ създаваше се едно васално на Турция княжество, отъ подвластнитѣ ней области : България, Тракия и Македония, съ прѣдѣли, на сѣверъ Шаръ-планина, Сърбия и Дунава, на изтокъ Черно-море, на югъ Сакаръ баиръ и Бѣло море, безъ града Солунъ и Халкидонския полуостровъ и на западъ Албанскитѣ планини и Сърбия. При Санъ Стефано турската мощь окончателно бидѣ сломена. И ето, че слѣдъ едно петь вѣковно жестоко политическо робство настѫпваха свѣтли дни и за балканскитѣ мѫченици, — дни на гражданска свобода и на мирни занятия.

 

Тукъ е мѣстото да упоменемъ, че още съ врѣме на Кючукъ-кайнараджиския миръ възникна сериозенъ антагонизъмъ отъ страна на западнитѣ европейски държави противъ Русия. Честитѣ и рѣшителши побѣди на дивния руски салдатинъ надъ турскитѣ пълчища,

 

 

9

 

териториалното разширочение на Русия, усилванието на моралното влияние върху нейнитѣ едноплеменници, вънъ отъ прѣдѣлитѣ ѝ, постояно изострюваха тоя антагонизъмъ и възбуждаха недовѣрието на европейскитѣ държави къмъ Русия, а най вече подъ обаятелния страхъ, че Русия се стреми да завладѣе Балканския полуостровъ, Цариградъ, Босфора и Дарданелитѣ и по такъвъ начинъ да излѣзне на Средиземното море. Подъ тежкото впечатление на тия призрачни руски стремежи, дипломацията на западна Европа изнамѣри принципа „запазвание цѣлокупностьта и независимостъта" на Турция, който и бѣ вкаранъ въ основитѣ на Парижкия трактатъ 1856 г., комуто безжалостно принесоха въ жертва сѫдбинитѣ на толкова милиона християни. Чества за изнамиранието на  тоя позоренѣ принципъ безпорно принадлежи на Англия: чрѣзъ него тя искате да постави преграда на завоевателната политика на Русия. Въ същность, самата Англия нѣма никакви интереси отъ живота на една Турция и тя съ пълно равнодушие би се отнесла къмъ нейното изтривание отъ картата на Европа, ако, за жалость, не съществуваше въ главитѣ на английскитѣ дипломати призрачния страхъ отъ завоевателната руска политика на изтокъ.

 

Направенитѣ успѣхи въ Санъ Стефано, въ полза на поробенитѣ християни, бидоха посрѣщнати не съ добро око отъ страна на другитѣ европейски сили. Въ тоя договоръ Англия съзираше домогванието на Русия до Цариградъ и затвърдяванието ѝ на Балканитѣ. Тя, поддържана отъ Франция и Австрия, готова бѣ да обяви война на Русия. Нейната флота бърже завзѣ Галиполи и Дарданелитѣ. Русия, изолирана отъ съюзници, изтощена отъ продължителностьта на войната и прѣдъ опасностьта да не прѣдизвика нова коалиция противъ себе си, подобна на

 

 

10

 

онази отъ 1854-г. (Кримската война), длъжна бѣда отстѫпи и да прѣдостави разрѣшението на въпроситѣ на Европейския Концертъ.

 

По инициативата на германския дипломатъ Бисмаркъ свиканъ бѣ въ Берлинъ конгрессъ, отъ по двама прѣдставители на великитѣ сили, м. юни 1878 год. Германия се явяваше като най незаинтересованата държава въ случая, затова и се нагърби да бѫде посрѣдница.

 

Злобата въ тоя конгрессъ бѣ създаденото отъ Русия княжество България съ такива широки граници. Въ лицето на това княжество европейската дипломация съглеждаше авангварда на завоевателната руска политика. И тя съ всички срѣдства се завзѣ да омаловажи това велико освободително дѣло на Русия. Създадената въ Санъ Стефано Велика България, въ Берлинъ бѣ немилостиво разкъсана: — Отъ С. България образуваха васално княжество на Турция; на Ю. България (Тракия), отъ Пловдивски и Сливенски санджаци, дариха автономно управление съ губернаторъ — християнинъ; Нишки, Пиротски и Врански окрѫзи присъединиха къмъ Сърбия, взамѣна на Босна и Херцеговина и Добруджа отстѫпиха на Ромѫния.

 

— А съ Македония какво стана? ще попита сърдцето на българския читателъ.

 

Македония, тая чистобългарска страна, по рѣшението на конгресса си оставаше въ владение на султана, съ задължение да въведе прѣдвиденитѣ въ 23 чл. отъ договора реформи.

 

Въ критически минути Портата всѣкога е била щедра въ обѣщанията : тя съ радость прие рѣшението на конгресса, увѣрявайки, че ще въведе тозъ часъ прѣдвиденитѣ въ договора реформи за християнскитѣ области.

 

 

11

 

* * *

 

Рѣшенията на Берлинския конгрессъ като молня се разнесоха изъ четиретѣ краища на България. Не остана градъ и село въ Македония и Тракия, които да не изпратиха своитѣ протести до прѣдставителитѣ на великитѣ сили въ конгресса противъ това безчеловѣчно рѣшение. Тия протести бѣха прѣпълнени съ оплаквания отъ лошето управление на турцитѣ и по единъ най категориченъ начинъ се обясняваше на прѣдставителитѣ, че умиротворението на духоветѣ едва ли ще се постигне, че не ще мине много, тѣ самитѣ ще се убѣдятъ въ печалната истина.

 

Тукъ прѣдаваме буквално на българския читатель съдържанието на 23 чл. отъ Берлинския договоръ, въ който се прѣдвиждатъ санкциониранитѣ отъ конгресса реформи за Македония.

 

— Чл 23. Високата Порта се задължава точно да въведе на О-въ Критъ органическия уставъ от 1860 година с приличнитѣ изменения. Подобни устави и съгласно съ мѣстнитѣ нужди ще се въведатъ и въ другитѣ части на Европейска Турция, за които не е предвидено особено устройство въ настоящия договоръ.

 

Високата Порта ще натовари специални комисии, въ които мѣстното население ще има голѣмо число свои представители, за изработвание подробноститѣ на тези нови устави за всѣка провинция.

 

Проектитѣ, изработени отъ тия комисии, ще се представятъ за разглеждание на Високата Порта, която прѣди да издаде потрѣбнитѣ разпореждания за туряне въ сила на тѣзи проекти, длъжна е да поиска мнѣнието на европейската комисия въ Източна Румелия.

 

 

12

 

* * *

 

Турското правителство възползувано отъ разногласието на европейскитѣ сили и сѫществующия антагонизъмъ между тѣхъ не изпълни нито йота отъ своитѣ обѣщания, нито пъкъ въведе санкциониранитѣ реформи отъ конгресна въ областитѣ. Султанътъ, малкото за очи, назначи нѣкакви комисии, състоящи се отъ най голѣмитѣ ретрогради и негови любимци, но не и за изработвание на проекти. Въ сѫщность, задачата имъ бѣ съвсѣмъ друга : — да упражнатъ морално влияние върху населението и го подканятъ къмъ безропотность, чрѣзъ внушение на „султанскитѣ милости" (бѣсилка, заточение, оголвание и пр.) и да събератъ благодарителни адреси (махзари) до султана, въ които да личи, че тó, населението, благоденствува при живота на милостивия царь баща, чийто добродѣтели сѫ неизчерпаеми и че е прѣблагодарно отъ управлението и управителитѣ си и ни защо не желае да го промѣнява.

 

Портата наруши Берлинския договоръ, като не устоя нито на едно отъ своитѣ обѣщания; нѣка тогава тя сама и да носи всичката тяжесть и отговорностъ, както прѣдъ Европа, съ чието търпение толкова много злоупотрѣбява, тъй и прѣдъ своитѣ подданници — християни, които, благодарение на несправедливоститѣ, грабежитѣ, жестокоститѣ и убийствата, тя сама доведе до възмущение! Днитѣ на Турция сѫ прѣчетени и нищо не ще я спаси отъ неизбѣжната и неумолима погибель.

 

 

13

 

Отдѣлѣ II.

 

Прѣди да пристѫпимъ къмъ нашата тема, описвание на революционната борба въ Македония, на нейнитѣ причини и прѣдизвиканото по настоящемъ движение тамъ, за неизлишно считаме прѣдварително да запознаемъ читателя съ тази страна, която днесъ е обърнала вниманието на цѣлия свѣтъ и на дипломацията, които съ напрѣгнато внимание слѣдятъ развивающитѣ се тамъ събития.

 

Задаваме си тоя неизлишенъ трудъ, едно за да запознаемъ българския читатель съ тая страна, защото е чисто българска, а като така всѣки българинъ е длъженъ да я познава като петьтѣ си пръста на рѫката въ етнографическо, географическо, политическо и економическо отношение, но и за това, че той, като български гражданинъ, не трѣбва да забравя, че сѫдбинитѣ и бѫдащето на неговото отечество сѫ тѣсно свързани съ тѣзи на Македония.

 

* * *

 

Подъ името Македония ний разбираме оная страна, която е заградена отъ югь съ Бѣло море (Архипелага), отъ изтокъ съ Родопитѣ, отъ сѣверъ съ Рила планина, княжество България, Сърбия и Шаръ-планина, отъ западъ съ разклоненията на Шаръ-планина, югозападния брѣгъ на Охридското езеро и р. Бистрица.

 

 

14

 

Пространството, което заема Македония, е приблизително на 94,000 кв. км. съ 2,300,000 души народонаселение.

 

Македония е планинска страна. На длъжъ и на ширъ тя е прорязана съ високи планински вериги, отъ които по главни сѫ : Пиринъ-планина, между р. Мѣста и р. Струма, Бѣласица планина, между р. Струма и р. Вардаръ, Мариовскитѣ и Шаръ-планина, на западъ отъ р. Вардаръ. Отъ тѣзи планински възели разклоняватъ се по всички направления други второстепенни планини, които образуватъ плодородни котловини и величественни езера. Планинитѣ сѫ покрити съ дѣвствени гори, които даватъ богатъ дървенъ материалъ, а тѣхнитѣ подземни пластове криятъ множество неизчерпаеми руди на желѣзо, манганъ, сребро, олово и злато.

 

Макаръ и да е Македония толкова планиниста, все пакъ съобщенията не сѫ трудни, защото между планинскитѣ вериги има низки сѣдловини и дълбоки проходи.

 

По-главнитѣ водни артерии сѫ четире : р. Мѣста, р. Струма, р. Вардаръ съ притоцитѣ си р. Черна и р. Пчиня, и, р. Дримъ. Водитѣ на всички рѣки се вливатъ въ Бѣло-море, съ изключение на р. Дримъ, която изтича изъ Охридското езеро и се влива въ Адриатическо море. По забѣлѣжителни езера сѫ : Охридското, Прѣспанското, Островското и Дойранското, които даватъ чудесно вкусна риба.

 

Климатътъ по цѣла Македония е умѣренъ и здравъ, благодарение на което и жителитѣ сѫ доста износливи и здрави.

 

Въ административно отношение Македония се дѣли на три вилаета, Солунски, Битолски и Скопски, управлявани отъ валии, паши, които по чинъ и права се равняватъ на министри и получаватъ грамадни заплати, не по-малко отъ 55,000 лева годишно.

 

 

15

 

Вилаетитѣ сѫ подраздѣлени на санджаци, управлявани отъ мутесарифи, паши, които сѫщо получаватъ скѫпи заплати, до 1,200 лева на мѣсецъ. Санджацитѣ сѫ подраздѣлени на каази и се управляватъ отъ каймаками.

 

Безпорно е, че българинътъ, който достига до 1,150,000 души безъ помацитѣ, въ тая страна справедливо се счита за корененъ житель, не само по множество, но и по значение, понеже прѣдставлява една компактна съзнателна масса съ опрѣдѣлени национални стремежи и задачи.

 

Слѣдъ българитѣ идатъ турцитѣ, на брой до 500,000 души, разхвърляни по цѣлата страна. На трето и четвърто мѣсто слѣдватъ гърцитѣ, арнаутитѣ и другитѣ народности.

 

По забѣлѣжителни градове въ Македония сѫ : гр. Солунъ, лежащъ на Солунския заливъ, съ прѣвъзходно пристанище. Търговски цънтъръ за цѣла Македония. Свързанъ е съ съ желѣзопѫтни линии съ Западна Европа, Цариградъ и вѫтрѣшностьта (Битоля). Той е родния градъ на славянскитѣ първоучители Св. Кирила и Методия. Населението му достига до 135,000 души, половината евреи. Тукъ българитѣ иматъ двѣ гимназии, мѫжска и дѣвическа и едно търговско училище. Гр. Сѣръ, разположенъ въ долината на р. Струма, съ 35,000 души население. Гр. Воденъ съ 12,000 население, разположенъ въ политѣ на планината Нидже, забѣлѣжителенъ по своето живописно мѣстоположение. Гр. Велесъ, на р. Вардаръ, съ 20,000 души население, роденъ градъ на поета Жинзифовъ, лежи на желѣзния пѫть Солунъ—Виена. Гр. Битоля, разположенъ въ подножието на пл. Перистеръ, съ 50,000 души население. Търговски градъ. Българитѣ въ тоя градъ иматъ двѣ гимназии, мѫжска и дѣвическа. Гр. Прилѣпъ, на с. и. отъ Битоля, съ 25,000 души население.

 

 

16

 

Считатъ го за най развития и събуденъ градъ. Гр. Охридъ, разположенъ на с. и. брѣгъ на дивното Охридско езеро, роденъ градъ на Григора Пърличевъ. Гр. Скопие, най голѣмия градъ въ Сѣверна Македония, съ 35,000 души население. Гр. Куманово, разположенъ въ подножието на Козякъ планина, съ 15,000 души население. Тѣзи два послѣдни градове сѫ станали още поизвѣстни съ борбата, която водятъ съ сръбската пропаганда.

 

За да може българскиятъ читатель да си състави по-пълно понятие за Македония, трѣбва да кажемъ нѣколко думи и за економическото положение на тая страна.

 

Главниятъ свой поминакъ населението въ Македония намира въ земледѣлието, скотовѫдството, риболовството и дребнитѣ занаяти, което всичко става още по примитивенъ начинъ. Благодарение на жестокия режимъ, индустрията не е могла да си пробие пѫть. Търговията се намѣрва въ рѫцѣтѣ на голѣмитѣ капиталисти, които сѫ по-вечето евреи, гърци, чужденци и твърдѣ малко българи. Българинътъ не обича търговията още и за това, за да не бѫде взетъ подъ очи, тъй като ще минава за човѣкъ съ много пари, а отъ това би слѣдвало, да изгуби цѣлото свое състояние по рушвети, по подкупи и грабежи, устроявани отъ самата власть.

 

Макаръ и Македония да е богата страна въ всѣко отношение, тъй като тя има плодородни полета, долини и трудолюбиво работно население, планини богати съ гори, пасбища и руди, езера и рѣки пълни съ риба, но народа е крайно бѣденъ. По вече отъ 100,000 души всѣка година отъ Македония излизатъ да търсятъ поминъка си. Всѣки отъ насъ е видѣлъ съ хиляди голи, гладни мѫже и дѣца, идѣйки отъ Турция за България, Влашко и други мѣста. Турското правителство се втилява и на пукъ усилва

 

 

17

 

сиромашията съ непоносимитѣ даждия и лошата си администрация. Има мѣста, къдѣто населението е докарано до просешка тояга. Цѣлата му покъщнина съставляватъ нѣколко дрипели и полусчупени грънци. Къщитѣ съ колиби, покрити съ ръженица, безъ прозорци и безъ таванъ. Селянинътъ се храни съ ръженъ, царевиченъ, овесенъ хлѣбъ и друга гозба не знае, освѣнъ бобъ, лукъ и прасъ. Месо не яде, освѣнъ въ рѣдки случаи, на добри дни. Макаръ изъ двора му да кукудякатъ кокошки, пуйки и патки, но той не смѣе и да помисли за тѣхъ. Боже очувай! ако за голия ага и босия низаминъ не се намѣри пражена въ масло кокошка и яйца. Зеръ, неговиятъ стомахъ не е навикналъ на бобъ. Сирене и масло нѣма, защото нѣма млѣко, а млѣко нѣма, защото нѣма овци и кози, на и да има,ако не днесь, — утрѣ ще мине прѣзъ селото аскеръ или разбойническа банда и ще ги подкара.

 

Главнитѣ причини на тая покъртителна и сърдцераздирателна сиромашия съ: непоносимитѣ даж дия, рушветитѣ, чифликчинетното, ангарията и разбойничеството.

 

Съ малки изключения работната земя въ Македони е собственость на разнитѣ бегове и агалари. Селянинътъ-българинъ, или „раята", живѣе на нея и я работи само въ качеството си на арендаторъ, но не въ такава смисъль, каквото е арендаторството въ Франция, Русия и другитѣ европейски държави. Тукъ той обработва земята на свои срѣдства и грижи, ала нито едно зърно отъ нейнитѣ произведения той не може да счита за своя собственость. Половината или третината отъ жетвата той е длъженъ да изсипе въ хамбаря на стопанина, да изплати всичкитѣ даждия, наложени на земята и да внесе десятъка на хазната. Раята нѣма никаква гаранция,

 

 

18

 

че не ще бѫде изгоненъ отъ земята, която той съ толкова трудъ изоралъ и посѣялъ. Ако беятъ или агата намира, че неговиятъ дѣлъ слѣдъ жетвата ще бѫде недостатъченъ, или пъкъ има каква годѣ причина да бѫде недоволенъ, той смѣло може да го натири изъ полусрутената хижина. Не рѣдко е да срѣщне човѣкъ цѣли сѣмейства безъ покривъ и безъ кора хлѣбъ да се скитатъ по цѣли недѣли отъ чифликъ на чифликъ да търсятъ новъ подслонъ, до като най послѣ не ги застави гладътъ, да се върнатъ назадъ и съ сълзи на очи да молятъ бея за милость. И тѣ се считатъ за щастливи, ако той се омилостиви и ги прибере.

 

Ако въ Македония законитѣ би имали сила и правото защитникъ, то даждията и десятъкътъ би се изплащали отъ самитѣ землевладѣлци, тъй като добрата половина отъ произведението отива въ тѣхнитѣ хамбари. А, въ сѫщность, така ли е? Всички държавни даждия по чифлика и землищата му се изплащатъ не отъ самитѣ землевладѣлци, а отъ раята, отъ тогози, когото по горѣ нарекохме арендаторъ!

 

Ще попита читательтъ : — Тогава що остава за тѣзи нещастници, за да могатъ да се прѣхранятъ до другата жетва?

 

— Толкова, колкото да не измратъ отъ гладъ, е отговора на дѣйствителностьта. Нищетà духа смиряетъ! Тази истина турското правителство никога не забравя.

 

Въ Турция нѣматъ понятие за прогресивни или съразмѣрни даждия. Тамъ всичко се налага на кѫща или на душа, за това и най голѣмата тяжесть пада върху сиромаситѣ. По своя размѣръ даждията не сѫ голѣми, даже и въ сравнение съ свободнитѣ държави. Но начинътъ и системата на тѣхното събирание сѫ по-вече отъ непоносими и каратъ населението кански да пищи.

 

 

19

 

Споредъ закона десятъкътъ и бегликътъ се продаватъ отъ държавата на прѣдприемачъ, който по право трѣбва да взима на 100 тѣ 11 1/2. Всички прѣкупници сѫ бивши разбойници и въ съдружие съ каймакамитѣ и валиитѣ. Тѣ обикновенно обикалятъ селата, придружени съ по 10—15 до зѫби въорѫжени турци, които се хранятъ даромъ отъ населението. Прѣкупницитѣ или спахиитѣ, както ги наричатъ въ Македония, всѣкога успѣватъ да принудятъ селянитѣ вмѣсто въ натура, да имъ изплащатъ десятъкътъ въ пари и то по такава цѣна, щото вмѣсто 11 1/2 %, тѣ взиматъ 45—50%, т. е., половината отъ произведението. А за да се принудятъ селянитѣ, има различни способи; напримѣръ : подкупвание на първенцитѣ селяни, заплашвания, умишлено бавение въ броението на снопетѣ до кѫсна есень, до като прогниятъ, изтезания и убийства. Не рѣдки сѫ случаитѣ, когато десятъкътъ прѣвишава двойно стойностьта на произведението.

 

Взятката или рушветътъ въ Турция е цѣла система. Безъ рушветъ турчинътъ и пакость не върши. Рушветъ се взима за всичко и отъ всѣкого. Отъ най голѣмия, та дори до послѣдния турчинъ, — всички сѫ рушеветчии. Даже и службитѣ се продаватъ. Бивали случаи, когато отчаяни главорѣзи и разбойици сѫ пускани на свобода съ не голѣмъ рушветъ.

 

Ето и защо нѣма по лесно и по доходно занятие въ Турция отъ разбойничеството. Разбойницитѣ сѫ ортаци съ валиитѣ и каймакамитѣ. Често пѫти аскеръ, изпратенъ ужъ по прѣслѣдвание на разбойнически банди, заедно съ тѣхъ е нападалъ и опустошавалъ селата.

 

За нѣкои, може би, Турция да е рай, но за българина тя е по-грозна отъ самия пъкалъ. Българинътъ въ Македония е вънъ отъ всички закони. А за да потвърдимъ това, ще посочимъ на единъ много прость случай.

 

 

20

 

Прѣди нѣколко години английскиятъ консулъ въ Солунъ поискалъ да посѣти главния затворъ въ тоя градъ, извѣстенъ подъ името „Кѫнлѫ-Куле" (кървавата кула), кѫдъто съ стотини невинни българи сѫ оставили коститѣ си. Ето що казва самиятъ този почтенъ англичанинъ, когото едва ли ще могатъ да обвинатъ въ симпатии къмъ българина: — когато азъ влѣзохъ въ кулата, съпровожданъ отъ единъ виденъ турски сановникъ, до ухото ми достигна слѣдующата раздирателна молба : „3а Бога, нѣма ли нѣкой, който да дойде да ми помогне? Ето цѣла година гния тукъ, безъ да зная защо!" Моятъ спѫтникъ-турчинъ се обърна къмъ него: „Гяуръ, защо викашъ?" Нещастникътъ начена да излага своитѣ искания прѣдъ турчина съ надежда, че ще бѫде чутъ, но турчинътъ го прѣсѣче и строго запита: „Какъ те викатъ?" — Иванъ, отговори горкиятъ. — Ти си лудъ, Иване? Нима може да има прѣстѫпление на тоя свѣтъ по голѣмо отъ това, да носишъ името Иванъ? добави турскиятъ сановникъ.

 

Подиръ Руско Турската война частно за българитѣ въ Македония настѫпиха най черни дни. Въ лицето на българина турското правителство вижда най върлия свой врагъ, за това и се старае по всевъзможенъ начинъ да го ослаби и съсипе, като го прокуди и обездоми. Въ неговото небитие Турция съзира своето спасение. Но най ярко жестоката политика на официална Турция спрѣмо българския елементъ се усили слѣдъ възстанническитѣ движения въ Източна Македония, въ Прилѣпско и Охридско прѣзъ 1879—82 г. За тѣзи движения ний ще говоримъ по нататъкъ

 

Настоящиятъ султанъ Абдулъ-Хамидъ, който на баща е арменецъ, а по майка французинъ, е единъ голѣмъ фанатикъ и мисли, че той е изпратениятъ отъ Аллаха султанъ, който ще спаси „Динъ Исляма" и ще възвеличи името на пророка „во причтахъ всѣхъ язикъ".

 

 

21 

 

Той вѣрва, че за да удържи турската държава въ тия прѣдѣли трѣбва да омаломощи и разори християнскитѣ си подданници, а мухамеданското население да повдигне на тѣхенъ гърбъ. А за достигание на тая своя мечта той е организиралъ около си комитетъ, отъ най развалени и фанатици турци, който има своитѣ клонове на всѣкѫдѣ въ държавата му и тамъ, дѣто живѣятъ правовѣрни изъ другитѣ земи. Цѣльта на тоя своего рода комитетъ е да повдигне и поддържа духа на правовѣрнитѣ въ защита на исляма и да усили връзкитѣ между тѣхъ, за благоденствието и величието на всички вѣрующи въ Аллаха и неговия пророкъ Мухамедъ. За тора и се прѣдприе прѣди шесть години арменското клане, организирано и инспирирано отъ самия Илдѫзъ-Кйошкъ, за това и официалнитѣ турски власти съ най голѣмо равнодушие гледатъ какъ християнскитѣ села въ Македония и Одринско се опустошаватъ, за това и турското правителство чрѣзъ своитѣ дипломатически и търговски агенти въ България, Добруджа, Русия и Австрия съ всички срѣдства поощрява изселванието на мухамеданското население и заселванието му въ своитѣ области, за това и постепенно коронованитѣ християни чиновници се замѣняватъ отъ муслюмани, за това, най послѣ, по личната заповѣдь на султана Абдулъ-Хамидъ се прогониха, даже изъ между най близкитѣ му, ония турци, които показваха какво годѣ либерално направление. Палатътъ има съ хиляди шпиони, на които едничката работа е да слѣдатъ и донасятъ за поведението на всѣки подданникъ.

 

Освѣнъ на горѣказанитѣ мѣрки султанъ Абдулъ-Хамидъ осланя владичеството си въ Европа на политическото съперничество и антагонизма между европейскитѣ държави, като не игнорира и спекулативнитѣ интереси на капиталиститѣ.

 

 

22

 

Той добрѣ знае, че капиталиститѣ днесъ въ Европа иматъ въ рѫцѣтѣ си най голѣмата сила и власть. Вратитѣ на държавата сѫ широко разтворени за европейските милионери, като съ това мисли Абдулъ-Хамидъ да ангажира респективнитѣ правителства на държавитѣ съ сѫществуваннието на Турция. На французки и англйски капиталисти той е отстѫпилъ постройкитѣ на разни кеове, пристанища и монопола на тютюна, на австрийски и германски капиталисти е огдалъ прокарванието на желѣзно-пѫтнитѣ линии, снабдявание градоветѣ съ вода и освѣтление. Ето и защо много отъ европейскитѣ държави сѫ силно заинтересовани отъ съществуванието на Турция и мълчатъ прѣдъ всички ужаси и грабежи.

 

Подиръ съединението на княжество България съ Източна Румелия и спечеленитѣ побѣди надъ Сърбия прѣзъ Сърбско Българската война 1885 год. ненависта на турското правителство къмъ македонския българинъ почти се удвои. Отъ тогава и турскитѣ държавници старателно съ се завзѣли съ омаломощаванието на българския народъвъ държавата си, а особено въ Македония, къдѣто българското множество е внушително. Ежедневните успѣхи на България съ развиванието на военнитѣ ѝ сили усилватъ страха на турцитѣ и ги каратъ да гледатъ съ зависть на нея. Всѣка крачка напрѣдъ на българитѣ отсамъ удвоява страха и турцитѣ виждатъ въ нея като нравственно указана поддръжка на нашите братя въ Македония. Ето защо турското правителство полага чрѣзмѣрни усилия за съсипванието на българския елементъ и за прѣкратяванието на духовните връзки между свободния и несвободенъ българинъ.

 

Мѣркитѣ на турското правителство за парализирание на българскитѣ успѣхи съ слѣдующитѣ:

 

            1) Гнетъ народенъ и гнетъ духовенъ; 2) Указвание поддръжка на всички пропаганди,

 

 

23

 

сърбска, ромѫнска, гръцка и католическа и 3) Бкарванието на тѣзи пропаганди въ борба съ българитѣ.

 

Тия мѣрки сѫ приложени въ дѣйствие отъ прѣди 20 години и сѫ насочени единствено срѣщу българитѣ.

 

Както и по-горѣ поменахме, че слѣдъ Руско-Турската война, турцитѣ се помѫчиха да игнориратъ българския народъ въ държавата си. Прѣди войната имаше българи въ държавния съвѣтъ въ Цариградъ, въ който се прѣдставляваха всичкитѣ народности; имаше българи и на други голѣми или малки служби. Подиръ войната, обаче, всички българи чиновници бѣха замѣнени съ гърци, арменци и днесъ въ цѣла Турция едва ли ще се намѣри единъ поне българинъ коронованъ чиновникъ. Даже на изборнитѣ мѣста, въ мезличитѣ, силно се прѣпятствува допусканието на българи за аази. Въ солунскиятъ вилаетски мезличъ, въ който вилаетъ грамадното болшинство отъ населението сѫ българи, повече отъ 500,000 души, нѣма нито единъ българинъ, когато другитѣ народности, напримѣръ гърцитѣ, които съставляватъ едва 1/8 часть отъ българитѣ, иматъ напълно свои прѣдставители въ тоя мезличъ. Така е въ Битолския и Скопски вилаетски мезличи. За да прѣкѫсне връзкитѣ между българитѣ въ Турция и българитѣ въ княжеството турското правителство се помѫчи да прѣмѣсти сѣдалището на Българския Екзархъ отъ Цариградъ въ Пловдивъ. Благодарение на опоритостьта на Екзархията, на силнитѣ протести на цѣлия български народъ и на вмѣшателството на България бидѣ отстранена тази опасность, която щѣше да тури край на духовното единство на българина. Прѣдъ тоя живъ отпоръ турското правителство отстѫпи и мълкомъ се съгласи да остане Екзархията въ турската столица, но за това пъкъ Българскиятъ Екзархъ бѣше игнориранъ и зa нищо незачитанъ.

 

 

24

 

Турското правителство и тукъ показа своята послѣдователность въ непослѣдователностьта, като плю и забрави султанския фирманъ отъ 28 й Февруари 1870 год. по учрѣждаванието на Българската Екзархия. То слѣдъ войната изгони българскитѣ владици отъ Охридъ, Скопие и Велесъ и упражни всевъзможни усилия, за да накара населението отъ тия епархии да мине подъ вѣдомството на гръцката патриаршия.

 

Съгласно фирмана отъ 1870 год. една епархия може да има български владика, ако 3/4 отъ населението признава вѣдомството на Българската Екзархия. Въ много епархии въ Македония станали бѣха прѣброявания (истилями) за потвърждение на горния пунктъ отъ фирмана. Дебърската, Пелагонийската (Битолската), Струмишката, Неврокопската и Поленинската (Дойрянско-Кукушката) епархии, въ които християнското население почти еднодушно се бѣ отрекло отъ гръцката патриаршия, споредъ закона трѣбваше да добиятъ български владици. Портата освѣнъ че не удовлетвори народното желание, но считаше вечъ за държавна измѣна всѣко едно такова проявено желание. Слѣдъ войната съ хиляди българи отъ села и градове бидоха изпратени на заточение по Диаръ Бекиръ, Родосъ и Акия, за дѣто сѫ имали прѣстѫпната мисъль и желание да искатъ български свѣщенникъ или български владика. Само Келъ Асанъ-паша, който бѣ назначенъ за усмирявание на Източна Македония, изпрати до 600 души свѣщенници, учители и първенци по азиатскитѣ и африкански тъмници.

 

За никого не е тайна, че ако турското правителство е отстѫпвало по нѣкога отъ своята политика, то е било само или по външенъ натискъ, или по принуждение или отъ страхъ. Ако България би се радвала на едно здраво и силно правителство,

 

 

25

 

което да разбира и милѣе за интереситѣ на българския народъ, едва ли Турция ще упражнява тия брутални мѣрки спрѣмо българското население въ Македония. А за да говоримъ така, ний имаме достатъчно много доказателства. Когато на чело на управлението въ България стоеше покойниятъ Стамболовъ, въ истото това врѣме турското правителство се помъчи да прѣобрне общинскитѣ български училища въ частни, — на името или подъ гаранцията на нѣкое частно лице отъ града или селото. Българскитѣ общини и Екзархията, съзнавайки всичката опасности отъ това разпореждание, рѣшиха да противодѣйствуватъ. Цѣла една и половина година се води ожесточена борба. Турското правителство затвори доста училища прѣзъ 1892 и 1893 год., за да накара българитѣ да се подчинатъ. Училищата въ Прилѣпъ, Велесъ, Щипъ, Охридъ и другадѣ стояха затворени прѣзъ цѣлата учебна година. Тая борба не остана чужда за българитѣ отъ княжеството, както и за самото българско правителство. Прѣдъ застѫпничеството на официална България турцитѣ се съгласиха да си остане стария редъ на нѣщата. Енергичната нота на Стамболова застави султана и да издаде петь берати на български владици.

 

Слѣдъ оттеглюванието на Стамболова отъ властьта, 1894 год., турското правителство наново приложи въ дѣйствие по раншното свое рѣшение. Излѣзна постановление, че за въ бѫдаще откриванието на нови училища ще става само съ царско разрѣшение (фирманъ). Знае ли българскиятъ читатель що значи „царско разрѣшение" и съ какви мъчнотии и жертви е съпряжено неговото добивание ? ! Все едно би значило, да искашъ да видишъ Бога, обграденъ съ своитѣ ангели! Или по право, както казватъ въ Македония, въ водата дупка да направишъ.

 

 

26

 

Съсипателната политика на турското правителство спрѣмо българския народъ стана очебиюща и за най късогледия подиръ възстанието отъ 1895 г. Нѣколкото дръзки набѣги отъ страна на четитѣ и завзиманието на гр. Мелникъ отъ възстанницитѣ напълно убѣдиха турскитѣ държавници, че рано или късно българското племе, по своето множество и сила, ще бѫде едничкия наслѣдникъ на Стара Турция. Тази неприятна и възможна переспектива усилва въ турцитѣ антагонизма и ги заставлява да омаломошаватъ българския народъ. Турското правителство измислюва всевъзможни срѣдства, за да прокуди интелегенцията и да направи невъзможно нейното оставане между массата. Нѣма свѣщенникъ, учитель и мислящъ гражданинъ, който да не е билъ подхвърлянъ на жестоки гонения отъ страна на властьта, който да не е билъ затварянъ въ яхъри и подземия най малко два пѫти въ годината и който да не е билъ глобяванъ въ двоенъ размѣръ по вече отъ неговата скудна годишна заплата, безъ да знае, обаче, защо. Има съ хиляди примѣри, къдѣто валии, мутесарифи и каймаками открито съ казвали на по събуденитѣ българи, че за тѣхъ нѣма животъ въ Турция и най добрѣ ще направятъ да се махнатъ, като имъ показвали даже и пѫтя за България. Хвала и честь на ония мѫченици народни, които при всички гонения, изтезания и безчестия продължаватъ да служатъ народу си и да носятъ на раменѣтѣ си кръста на изпитанията. Но има много и многобоите слѣдъ като съ опитвали прѣлеститѣ на турскитѣ зандани, изкубвание косъмъ по косъмъ на брадитѣ си, нечути жестокости върху си и прѣдъ явната закана на валията или каймакамина, че ще бѫдатъ окачени на въжето, напущатъ родния си край и прѣбѣгватъ въ България. Онази внушителна македонска емиграция въ България, Сърбия, Ромъния и

 

 

27

 

Гърция, която нѣкои изброяватъ до 100,000 души само въ България, не отъ добро е напуснала бащиното си огнище. По вечето отъ тѣхъ сѫ видни граждани, учители и свѣщенници, осѫдени отъ турскитѣ сѫдилища на смърть или на вѣчни окови, които съ голѣмъ рискъ сѫ прѣбѣгнали въ Българи. Има даже и такива, които сѫ оставили своето благосъстояние и завидно материално положение, само и само да уцѣлѣятъ, макаръ и тукъ да не си доядатъ и доспиватъ. Турското правителство даже не скрива радостьта си отъ това силно емигрирание, което не е въ интереситѣ на хазната, но отъ двѣ злини, прѣдпочита послѣднята. На обезлюденитѣ български селения властьта бърже заселва голи мухаджири отъ България и Босна или хищници арнаути, които съ своитѣ убийства, грабежи и ангарии още по вече влошаватъ живота на трудолюбивия българинъ отъ съсѣднитѣ села и го каратъ кански да пищи или пъкъ да емигрира. А това е цѣла система въ Македония, съзнателно покровителствувана и поддържана отъ официалната власть.

 

Никакви протести и застѫпничества отъ страна на официалнитѣ прѣдставители на българския народъ, владици и общини, не се взиматъ подъ внимание. А не се взиматъ подъ внимание за това, защото властьта игнорира правата и привилегиитѣ на владицитѣ и общинитѣ, като не ги припознава за официални учрѣждения. Единъ гръцки, сърбски или католически свѣщенникъ има по голѣмо значение и по голѣма власть прѣдъ хукюмата (управлението), отъ колкото единъ български владика. На Българскитѣ владици се правятъ всевъзможни спънки : — не имъ позволяватъ да ревизиратъ епархиитѣ си, да освѣщаватъ черкви и училища, да рѫкополгатъ свѣщенници и да назначаватъ учители.

 

 

28

 

Благодарение на тия спънки, умишленно вкараната сърбска пропаганда, можа до нѣкѫдѣ да си пробие пѫть изъ между чисто българскитѣ епархии.

 

Но най ужасния бичъ за духовното развитие на българина въ Турция е цензурата. Когато говоримъ за турската цензура, не трѣбва да смѣсваме и онази, що сѫществува въ Русия. Турската цензура, за който я познава, е и страшна, и чудовищна, и грозна, и отвратителна, и смѣшна! Сѣ турската цензура човѣкъ би могалъ да падне даже въ истерия: да плаче и да се смѣе като лудъ !

 

Въ цѣла Турция излиза само единъ български вѣстникъ „Вѣсти", който освѣнъ славословия на султана, нищо друго не пише. Но ще повѣрвате ли, читатели, ако ви кажемъ, че има много македонски учители, които сѫ прѣстоявали по нѣколко мѣсеца въ затвора, за дѣто сѫ получавали този вѣстникъ! Въ тоя вѣстникъ нищо не се пише противъ кражби, противъ разбойничество, за нѣкакво станало убийство изъ провинцията или пъкъ за живота на българитѣ изъ вилаетитѣ, — цензурътъ по нѣкой начинъ не би ги допусналъ. Даже надъ вратитѣ на физическитѣ, химически и зоологически кабинети въ Солунската и Битолската гимназия забранено е поставянието на табли съ съдържание „химически или зоологически кабинетъ" и то само за това, защото имало думата „кабинетъ", тоестъ, могло би тогава да се каже и „министерски кабинетъ"! Никакви вѣстници и брошури отъ България не се допускатъ въ Турция. Поради това и учителитѣ тамъ сѫ лишени отъ най необходимитѣ рѫководства, било по българска история или по други прѣдмети. Турската цензура има за цѣль да спре всѣкакъвъ духовенъ напрѣдъкъ на българина тамъ, да го лиши отъ духовна храна и въ това отношение тя е дала отлични резултати.

 

 

29

 

Но само тѣзи ли сѫ срѣдствата на турското правителство за съсипвание и омаломощавание на българския народъ и на българския духъ?! Турската изобритателность въ бруталноститѣ е толкова богата, щото и испанската инквизиция би завидѣла на тѣхъ.

 

Всеизвѣстна е традиционната политика на Турция „раздѣляй и владѣй”.

 

Слѣдъ покоряванието и унищожението на българското царство, а заедно съ това и на Балканския полуостровъ, за турскитѣ султани прѣдстоеше единъ голѣмъ въпросъ да разрѣшатъ: — Какъ да осигорятъ своето владичество въ Европа? Българскиятъ народъ като най многочисленъ, най вече грижи и безспокойствия създаваше на тогавашнитѣ турски дипломати. За да се омаломощи народътъ физически, заеха се самитѣ турци за меча, а на гръцкото духовенство прѣдоставиха духовното му затривание. Всичко, що можеше да напомнюва за нѣкогашното величие на българина, бѣ унищожено, заличено и изгорено. Въ кѫсо врѣме гръцкото духовенство успѣ да изтрие всѣкакавъ споменъ у българина за миналото, та дори и своето народно име да забрави. Цѣльта на гърцитѣ въ случая бѣ диаметрално противоположна на тази, що самитѣ турци прѣслѣдваха.

 

Гръцкитѣ родолюбци, които не бѣха забравили величието и славата на Древна Византия, постоянно бълнуваха за възстановлението на своята независимость. Но поради малочисленностьта на народа си тѣхното завѣтно желание виждаше имъ се за невъзможно. Ето защо тѣ чрѣзъ своето духовенство намислиха да удесеторятъ численностьта на гръцкия народъ. Гръцкото духовенство и гръцкитѣ дидаскали, които бѣха заели мѣстата на българския попъ и учитель, полагаха чрѣзмѣрни усилия за погърчванието на българитѣ. И смѣло може да се каже,

 

 

30

 

че тѣ бѣха почти успѣли въ своето прѣдприятие. Но щомъ гърцитѣ взѣха открито да работятъ за своето политическо освобождение, турското правителство обърна листа наопаки. А слѣдъ откриванието „завѣрата" на Ипсиланти турската дипломация се зае съ всички сили да омаловажи гръцкото влияние въ българскитѣ области. Тъкмо по това врѣме наченало се бѣ и българското възраждание. За да сломятъ окончателно претенциитѣ на гръцкия силогосъ, турцитѣ вкараха въ борба българския народъ съ гръцкото духовенство. На кой българинъ не е извѣстна тази страница отъ българската история ? Но ний ще кажемъ, че едва ли българитѣ биха добили своитѣ духовни права, каквато и борба да водѣха, ако това тогава не бѣ въ смѣтка на турскитѣ дипломати.

 

Въ взаимно изтребителната и взаимно съсипателната борба между подвластнитѣ племена турскитѣ дипломати намѣрили спасението на Турция. И тѣ, до нѣкѫдѣ, не се лъжатъ въ смѣткитѣ си. Днесъ турското правителство срѣщу внушителното и грозяще българско течение вкарало е въ борба сръбската пропаганда.

 

Мнозина у насъ мислятъ, че сърбскитѣ претенции върху Македония сѫ отъ непознавание самото население кому то принадлежи, дали на сърбитѣ или на българитѣ, и, че сърбитѣ сѫ били излъгани въ случая. Прѣдъ многото доказателства, съ които разполагаме, ний твърдимъ, че сърбитѣ много по добрѣ знаятъ отъ самитѣ насъ кому принадлежи македонското население, но днесъ тѣ сѫ заставени да говорятъ така прѣдвидъ жизненитѣ държавни и економически интереси.

 

До освободителната война претенциитѣ на сърбитѣ съвсѣмъ не се простираха върху Македония, макаръ да е имало и тогава нѣкои шувенисти, които сѫ обръщали вниманието на сърбското правителство върху тая страна.

 

 

31

 

Че това е така, свидѣтелствуватъ сърбскитѣ учебници по география отъ 1876 г., въ които Македония се счита отъ самитѣ сърби за „страна бугарамъ". А това е лесно обяснимо. Погледитѣ както на официална Сърбия, тъй и на сърбския народъ бѣха обърнати къмъ Босна, Херцеговина и Адриатическо море. Но слѣдъ окопиранието на тѣзи двѣ чисто сърбски провинции отъ Австрия и прѣсичанието пѫтя къмъ Адриатическо море, за сърбитѣ не оставаше другъ изходъ, освѣнъ да измѣнатъ посоката на своитѣ политически и економически стремежи отъ западъ къмъ югъ, а тоя пѫтъ е най близкия до Солунския заливъ. Сърбитѣ безъ колебание се втурнаха въ тая посока, подкрѣпвани и насърдчавани отъ самата Австрия, която пъкъ гледаше да отбие за врѣме тѣхнитѣ погледи отъ Босна и Херцеговина. Сърбско-Българската война прѣзъ 1885 год. съвсѣмъ не бѣ обявена по нѣкакви каприции и „Брѣговски въпроси". Съединението на двѣтѣ Българии бѣ само причина. Войната бѣ, въ сѫщность, за Македония. Разчетътъ на сърбската дипломация бѣ по вече отъ похватенъ, но сърбскиятъ войникъ се указа некадъренъ за ролята, която бѣха му възложили.

 

Сърбитѣ не се отчаяха. Тѣ отдѣлиха грамадни суми отъ своя бюджетъ за водение борба въ Македония и рѣшиха да дадатъ генералнитѣ свои стражения на българина по долината на р. Вардаръ. Турция съ най горѣщи благопожелания посрѣщна дохажданието на сърбската пропаганда въ Македония. А смѣтката на турцитѣ бѣ тая: — Сърбитѣ въ Македония нѣматъ почва, защото нѣматъ нито единъ корененъ сърбинъ, а и влиянието имъ ще бѫде до тогава, до когато се радватъ на моето благоразположение. За сега сърбитѣ ми трѣбватъ да съсипя българското племе и чрѣзъ

 

 

32

 

тѣхъ да го направя по безопасно за моето спокойствие.

 

И когато сърбитѣ съ съдействието на властьта и чрѣзъ подкупи търсѣха низъ българскитѣ села свои съчувственици, турското правителство систематически се завзѣ за обезличвание на сърбския елементъ въ Стара-Сърбия. Въ Стара-Сърбия турцитѣ заставляватъ сърбитѣ да се наричатъ българи и по официалнитѣ книжа тѣзи чисти сърби минаватъ за такива. Нѣкогашнитѣ чисто сърбски градове въ Стара Сърбия: Прищина, Призрѣнъ, Нови-Пазарь, Дяково и Ипекъ, днесь сѫ населени изключително отъ арнаути.

 

Сърбската пропаганда при всичкитѣ успѣхи, които е направила въ нѣкои градове и села на Сѣверна Македония, все пакъ не е могла да пусне свой коренъ. Тя внесѣ въ Македония само разврата и деморализацията. Чрѣзъ сърбската пропаганда турското правителство си служи като укротително срѣдство срѣщу българитѣ. Тя сѫщеврѣменно представлява отъ себе си и шпионски институтъ. Всички сърбски агитатори, учители, свѣщенници, та дори и сърбски консули сѫ турски шпиони. И турското правителство ще поддържа сърбската пропаганда до тогава, до когато окончателно се убѣди, че значението и силата на българитѣ сѫ вечъ утѫпени и безврѣдни.

 

Едва ли ще се намѣри другъ народъ съ по голѣмо самосъзнание и такова широко родолюбие отъ македонския българинъ. Прѣдъ всичката оная коалиция отъ турци и сърби той твърдо и смѣло продължава да брани народните си интереси. Борбата на Кумановци, Скопяни и Щипяни е цѣла епопея. Ако би рекълъ човѣкъ да прослѣди и проучи тая борба, той не би могалъ на що по-рано да се очуди: дали на българскитѣ жени, начело съ доблесната Екатерина Авксентиева Симидчиева, която пада мъртва

 

 

33

 

въ защита на народнитѣ български святини, черквата, училището и гробищата; дали на българскитѣ мѫже, сплетени въ едно, които затварятъ своитѣ дюгени и съ черковнитѣ свѣщници и полилеи се биятъ за неотемнимостьта на своето право и народнитѣ скрижали; дали на българскитѣ учители и свѣщенници, които рамо до рамо съ своето паство отбраняватъ неприкосновенностьта на врѫченитѣ имъ бащини завѣти. . . .

 

Ний сме дълбоко увѣрени, че щомъ изчезне правителствениятъ натискъ или пъкъ настѫпятъ по благоприятни дни на животъ въ Македония, въ единъ мигъ ще се изпари всѣкаква слѣда на сърбизъмъ.

 

Както сърбската пропаганда, така и грчцката най енергически се поддържа отъ турцитѣ. И тя сѫщо е насочена за сломяванието на българския народенъ духъ и се вкарва тамъ, дѣто нѣма нито единъ гръкъ. Когато пъкъ въ чисто гръцкитѣ епархии, въ Епиръ и Тесалия, за ослабвание на гърцизма турското правителство съпоставя на срѣща ромѫнското течение. Гръцкото духовенство е една голѣма язва за развитието и напрѣдъка на българския народъ. Съ него той се борилъ 500 год., на дори и днесъ продължава да се бори. Срѣщу гръцкитѣ лукавства, хитрости и клѣвети българинътъ е безсиленъ. Въ борбата противъ тия неканени гости българинътъ изхабява половината отъ своята енергия и врѣме; нему не остава сила да се бори за извоювание на общественитѣ си и политически правдини отъ турцитѣ. Днесъ въ Южна Македония българскиятъ народъ е прѣдоставенъ въ пълно разположение на гръцкото духовенство. За жалость, гърцитѣ още не могатъ да се простятъ съ своитѣ „велики идеи" (мегала идея) и все мислятъ,

 

 

34

 

че ще успѣятъ поне часть отъ Македония да задържатъ въ рѫцѣтѣ си. Но е твърдѣ кѫсно.

 

Каквото казахме по-горѣ за сърбската и гръцка пропаганда, това сѫщо може да се каже и за униятската и ромѫнска пропаганда, само че въ по-малъкъ размѣръ. Както първитѣ, така и послѣднитѣ се поддържатъ отъ турцитѣ изключително противъ българитѣ. Както еднитѣ, така и другитѣ си служатъ съ най низки срѣдства за раздробяванието и разпокѫсванието на българина и за неговото нравственно доморализирание

 

 

35

 

Отдѣлѣ III. Причинитѣ на революционното движение въ Македония отъ начало и до днесъ.

 

Мнозина има у насъ, които безъ да сѫ проучили по-дълбоко участьта и положението на раята подъ турския гнетъ, безъ да сѫ анализирали станалитѣ и завършени събития и въ силата на логиката да дойдатъ до едно правдиво разрѣшение на възникналия въпросъ: — разграничение строго на причини отъ събития, бърже се произнасятъ и то по догадки по всѣки въпросъ. Едни въ лицето на македонскитѣ комитети виждатъ причината и тѣхь обвиняватъ за влошеното положение на раята, други — възстаническитѣ чети, трети — българското правителство, а четвърти — всичко и всички, що боравятъ съ македонското дѣло, освѣнъ себе си.

 

Безъ да се впускаме въ полемика, ще обърнемъ вниманието на уважаемия читатель, че революционното движение въ Македония никога не е било свързано съ македонскитѣ комитети и българскитѣ правителства и че то датира много по отдавна, прѣди още да е имало българско правителство и слществующи македонски комитети.

 

Причинитѣ на македонското революционно движение сѫ толкова ярки и очебиющи, щото намъ е чудно, че се намиратъ още хора, които да не ги виждатъ. Едни отъ причинитѣ произтичатъ отъ жестокото политическо управление, въведено отъ турцитѣ

 

 

36

 

още съ затвърдяванието имъ на Балканския полуостровъ и по сетнѣ влошено до послѣдня степень отъ днешния султанъ; другитѣ причини произхождатъ отъ плачевното економическо състояние на страната. Нуждно е да се различаватъ тия двѣ причини една отъ друга, за да изпъкне нагледно всичко онова, що е случайно и, слѣдователно, изключително въ тази обществена криза, що е причинила революционното движение въ Македония.

 

Управлението на турцитѣ никога не е било подобро и надъ другитѣ християнски области, сега свободни държави, но въ сравнение съ политическия гнетъ въ Македония блѣднѣе. Въ Македония всичко е гнусно, отвратително и безчеловѣчно, като че ли ярема, тегнѣющъ по-отрано и надъ другитѣ области, сега цѣлъ е прилѣгналъ само върху плѣщитѣ на македонеца. Всички ония реформи, налагани на турската дипломация отъ западнитѣ европейски държави съ надежда, че ще спасатъ Турция, като я направятъ способна за животъ, и до днешенъ день сѫ си останали мъртва буква.

 

Нито едно отъ султанскитѣ обѣщания, всѣкога тържествено прокламирани чрѣзъ знаменателни фирмани, не е приведено въ изпълнение. Взаимствованитѣ модерни закони отъ западнитѣ европейски държави по всичкитѣ отрасли на управлението, всѣкога сѫ прогнивали на турска почва, безъ да принесатъ каква годѣ сѫществена полза.

 

Финансовото управление никога не е било толкова несъвършенно и угнетително, отъ колкото е сега. Облегченията, съгласно духътъ на издаденитѣ фирмани и трактати, не сѫ приведени въ изпълнение. Военниятъ данъкъ, който се плаща отъ християнитѣ, макаръ и да е бивалъ не веднажъ унищожаванъ, все продължава да сѫществува, даже въ по-голѣмъ размѣръ; днесъ въ Македония всички отъ

 

 

37

 

мѫжки полъ, безъ разлика на години и състояние, сѫ обложени съ този данъкъ. Десятъкътъ се продава на спахии, които произволно го опрѣдѣлятъ и събиратъ безъ всѣкакъвъ контроль. Данъцитѣ, чиито брой е неизчислимъ, се събиратъ отъ хора безграмотни, груби и по голѣми грабители отъ разбойницитѣ. Оправдателни документи срѣщу всѣки изплатенъ данъкъ не се издаватъ. Единъ и сѫщъ данъкъ изплатенъ три-четире пѫти е нѣщо обикновенно; данъкоплатецьтъ нѣма къдѣ да се обърне за справка. Изпратенитѣ по селата заптии (джардарми) за събирание на данъцитѣ оставатъ по цѣли недѣли и мѣсеци: тѣ се хранятъ, пиятъ и обличатъ за смѣтка на селото и често извършватъ възмутителни свирепости. Отъ когато финансовата криза на Турция се влоши, данъцитѣ се събиратъ всѣкога въ началото на годината, тъкмо тогава, когато именно се чувствува най голѣма нужда отъ пари.

 

Администрацията и сѫдилищата съ станали чисто разбойнически вертепи, у които липсва всѣкакво понятие за правда, честь и правосъдие. Сѫдиитѣ, които споредъ закона съ избираеми, назначаватъ се отъ валиитѣ и се избиратъ изъ между най разваленитѣ турци, съ които съ въ най тѣсни връзки. Съдиитѣ и валиитѣ съ съдружници по раздавание на правосъдието: оня, който даде по-вече рушветъ, всѣкога печели. Лъжесвидѣтелството изъ турскитѣ сѫдилища е нѣщо обикновено и съвсѣмъ не се наказва. Прѣдварителнитѣ слѣдствия съ чисто инквизиторски. Турскитѣ сѫдилища разполагатъ съ такива срѣдства за мѫчение, щото често се случва човѣкъ да признава работи, които нито е сънувалъ. Говедарницитѣ, яхъритѣ и нуждницитѣ съ за прѣдпочитане прѣдъ турскитѣ затвори. Арестованиятъ кѫдѣто е, тамъ спи, тамъ яде и тамъ по естествена нужда отива. На арестования, освѣнъ единъ червивъ хлѣбъ,

 

 

38

 

нищо друго не му се отпуска отъ държавата. Нѣма случай до сега, щото затворникъ слѣдъ своето освобождение да е проживѣлъ по вече отъ 2—3 години. Описаниятъ въображаемъ пъкълъ въ „Божествената комедия" отъ великия италиянски поетъ Данте блѣднѣе въ сравнение съ дѣйствителния адъ, що днесъ царува въ Турция.

 

Благодарение на неврѣменното изплащане на заплатитѣ на джандарми, войници, чиновници и офицери и най-малката сторена услуга отъ тѣхъ не остава невъзнаградена. Рушеветътъ или както турцитѣ го наричатъ „бакшишъ", е достигналъ до крайни прѣдѣли. Рушветътъ въ Турция и врата адови отваря. Напримѣръ : Единъ селянинъ въ Прилѣпъ продалъ на команданското управление една кола съ ячемикъ за кавалерийскитѣ коне. Селянинътъ разтоварилъ ечемика и получилъ разписка ; но за да получи пари, трѣбвало е да ходи цѣла недѣля отъ мѣсто на мѣсто и вмѣсто пари, все разписки получавалъ, една вмѣсто друга, и все давалъ бакшишъ. Къмъ края на седмицата горкиятъ селянинъ едва получилъ стойностьта на ечемика, но за това пъкъ далъ двойно по-вече бакшишъ.

 

Въ Турция не съществува думата спешность (бързо) за каква то и да било работа. Чиновникътъ съ такова равнодушие се отнася къмъ своята специалность, щото достига до вцѣпеняване. Въ отговоръ на всѣка просба, непридружена съ бакшишъ чиновникътъ въ упрѣкъ ше ви каже : — яранъ гелъ! (ела утрѣ!). „Ела утрѣ!" е любимата фраза на всѣки турчинъ. „Ела утрѣ!" ще чуете отъ султана; „ела утрѣ!" ще чуете отъ министра; „ела утрѣ!" ще чуете и отъ писаря. Ако нѣкога на Турция би дотрѣбвалъ девизъ, по съдържателенъ едва ли би се намѣрилъ отъ тоя: — Богъ единъ бакшишъ и „до утрѣ!” неговъ пророкъ.

 

 

39

 

Това бавене на взимание и прилагание на рѣшенията съставлява, безъ съмнение, и силата на турскитѣ дипломати.

 

Беземъртниятъ Ботевъ съвсѣмъ не се е излъгалъ, като е нарекалъ турското царство още прѣди 30 години: — Царство на подлость, развратъ и сълзи! И днесъ, ако той бѣше живъ, сигурно би добавилъ думитѣ „и царство на шпионство!". Тайната полиция въ Турция има своитѣ мрѣжи на всѣкъдѣ. При всѣко дипломатическо или търговско турско агенство съществува отдѣление на тайната полиция. Има агенства даже изключително открити за тази цѣль. Това лѣто двама студенти отъ Вишето училище заминаватъ по ваканция въ роднитѣ си градове въ Македония. Не минали нито три дена отъ пристигането имъ, призовани били въ Скопие ужъ за нѣкаква работа. Но колко съ останали изненадани тѣзи нещастници, когато валията имъ посочилъ една тѣхна фотографическа снимка, въ която съ били тѣ самитѣ съ възстанически костюмъ! Тѣзи младежи и днесъ киснатъ въ Скопския затворъ. Всѣкога изъ треноветѣ, отивающи отъ София за Цариградъ или Солунъ, пътуватъ шпиони, които на всѣка крачка слѣдатъ пѫтницитѣ, особено българитѣ.

 

За една Турция постройкитѣ на желѣзнопѫтнитѣ линии, наистина, съставляватъ единъ голѣмъ прогрессъ. Но що да кажемъ, когато Турция, ако има желѣзнопѫтни линии, нѣма добри шосета, пѫтища и мостове. А между това съществува данъкътъ „пѫтна повинность". Тоя данъкъ всѣка година редовно се събира, но нито петаче не отива за цѣльта. Щомъ притрѣбва да се поправи нѣкое шосе или да се прѣкара пъть, всѣкога се изкарва християнското население на ангария и подъ камшицитѣ на заптиетата се заставлява да работи.

 

 

40

 

Съгласно Хати-шерифа отъ 1856 год. прѣдвиждаше се създаването на кредитни учрѣждения, които да улесняватъ въ нужда населението и отчасти да способствуватъ за прѣмахването на безбожното лихварство. Наистина, само че много по късно, създадоха се такива учрѣждения отъ насилствени вноски, проектирани да извършватъ функциитѣ на земледѣлческитѣ касси. Ала нито една отъ тѣзи касси не се яви въ услуга на земледѣлцитѣ. Българинътъ въ Македония не знае за съществуването на подобно кредитно заведение, но и да знае, никога не би се рѣшилъ да сключи заемъ, за да не стане длъжникъ вмѣсто на 100 на 1,000 гроша. Макаръ и капиталитѣ на тия касси да сѫ собственность на населението, нищо не прѣчи на турското правителство да турга ръка отъ врѣме на врѣме на тия капитали за попълнение на дефицита.

 

По същия фирманъ въвеждаше се равноправие между различнитѣ вѣроизповѣдания: — тоестъ, „на гяура гяуръ не ще се казва", както стои въ фирмана на Меджида. По тоя случай единъ фанатикъ турчинъ запиталъ въ Цариградъ: — Какъ ще наричаме гяуритѣ негяури, когато тѣ не съ муслюмани?! . . . До толкова е, въ сѫщность, и въведеното равноправие.

 

Най-голѣмото нещастие въ Турция е разбойничеството. То е единъ занаятъ най-доходенъ и най-лесенъ, който се различава отъ другитѣ промисли по това, че съ никакъвъ патентъ не се облага. Въ Турция е нѣщо обикновенно вчерашенъ разбойникъ днесъ да бъде каймакаминъ или най малко „кѫръ-ааси" (окрѫженъ полицейски приставъ). Македония е раздѣлена на окръжни и околийски разбо(й)нически райони, въ които фактически султани съ началницитѣ на бандитѣ. И живота, и честьта, и имота на селянина въ Македония е въ рѫцѣтѣ на разбойницитѣ.

 

 

41

 

Той е длъженъ, както и цѣлото село, да плаща особенъ данъкъ на разбойницитѣ, ако иска да е сигоренъ и да не види кѫщата си въ пламаци. Днесъ въ Македония върлуватъ по вече отъ 150 разбойнически банди, които плячкосватъ, убиватъ, безчестятъ беззащитната рая прѣдъ очитѣ на царския аскерь. Селянинътъ въ Македония прѣдпочита въ селото му да гостува разбойническа банда, нежели да повика аскерь за своя охрана. Той отъ опитъ е намѣрилъ, че разбойницитѣ сѫ много по-малопакостни, отъ колкото е, въ сѫщность, голиятъ и гладниятъ царски аскерь, — който вмѣсто да прѣслѣдва разбойницитѣ, установява се на квартири въ селото, яде, пие, мърсува и самъ разбойничествува. Въ Македония срѣдно всѣка година се избиватъ по друмища, ниви и лозя около 6 000 невинни души.

 

Властьта прѣзъ пръсти гледа на всичко и не взима никакви мѣрки за ограничение на разбойничеството. А това е понятно, защото самитѣ валии и каймаками сѫ въ съдружие съ разбойницитѣ. Прѣзъ 1888 год. Битолскиятъ валия Халилъ Рифашъ паша, който миналата година умрѣ като великъ везирь, бѣше позволилъ на всѣко село да има по двадесеть пушки и самó да се защищава отъ разбойницитѣ. Не минаха нито два мѣсеца и въ цѣлия вилаетъ не остана единъ поне разбойникъ. Но първенцитѣ бейове, на чело съ корпусния командиръ, не мирясаха, до като не уволниха тоя добъръ за раята турчина.

 

Изобщо турцитѣ и по темпераметъ и по възпитание сѫ народъ непроизводителенъ. Тѣ сѫ тунеядци, които обичатъ всѣкога готовото и на чужди гърбъ да живѣятъ. Стане ли грабежътъ невъзможенъ или поне затруднителенъ, — турцитѣ ще се изселятъ и ще отидатъ тадъ, кѫдѣто ще могатъ съ своитѣ пороци да измратъ.

 

 

42

 

Ако въ Америка и Африка, благодарение на човѣшкия трудъ, пустинята все се намалява; — въ Турция, благодарение на хищничеството, нехайството и жестокостьта, пустинята все се увеличава.

 

Тѣзи сѫ на кратко причинитѣ на сѫществующето отъ двадесеть и петь години революционно движение въ Македония, които тласкатъ — и има защо — мирното население къмъ възстание.

 

* * *

 

По врѣме на освободителната война 1877—78 год. една недълбока ивица отъ Сѣверо-Източна Македония бѣше завзѣта отъ руския окопационенъ отрядъ. Съгласно Берлинския трактатъ рускитѣ войски длъжни бѣха да отстѫпятъ на сѣверъ, задъ прѣведената вече политическа граница между новосъздаденото княжество България и Турция, за да дадатъ възможность на турскитѣ власти за възвръщането и изново поемацие на управлението въ тия мѣста.

 

Безчеловѣчното рѣшение на Берлинския конгрессъ като куршумъ падна върху сърдцата на всички българи. Ентусиазъмътъ още не бѣ угасналъ въ гърдитѣ на българина; той бѣ готовъ за нова борба: — или всички свободни, или всички заедно подъ ярема! Но „благоразумницитѣ" и новитѣ български политици рекоха да прѣдоставятъ на Божията промисъль и на обстоятелствата участьта на своитѣ братя въ Македония, та дано и за тѣхъ нѣкой се намѣри, който да ги освободи. Но не така разсъждаваха ония буйни глави, синове на Македония, чиято свобода тѣ бѣха изкупили съ кръвьта си още въ лютитѣ битки подъ Гредетинъ, Стара-Загора и отъ висотитѣ на Шипка и, не така мислише онова население, което бѣ вкусило отъ свободния животъ,

 

 

43

 

а сега изново ставаше плячка на петь вѣковния си мѫчитель.

 

Рускитѣ войски къмъ края на 1878 год. изпраздниха завзетитѣ по-отрано македонски земи; но скоро тѣ минаха въ рѫцѣтѣ на възстаналото и недоволно отъ новата промѣна население, което не позволи нито на единъ турчинъ да прѣкрачи въ тия мѣста. Граничнитѣ български градове Кюстендилъ, Дубница и Самоковъ прѣпълнени бѣха съ прокудени македонски синове и още много жадни за борба юнаци. Тука се навъртаха и македонскитѣ ветерани: Стоянъ войвода отъ Петричко, Дѣдо Илю, Дѣдо Тодоръ Паласкаревъ, Димитъръ Чакревъ отъ Прилѣпъ, Бабаджановъ отъ Охридъ, херцеговскиятъ войвода Пейко Павловичъ и смѣлиятъ казакъ Калмиковъ. Около тия калени въ бойове борци скоро се образуваха дружини, които и полетѣха на помощь на своя братъ въ Македоня. Цѣлото Малешевско и Джумалийско бѣ въ рѫцѣтѣ на възстаницитѣ. Напраздно турцитѣ изпращаха едно слѣдъ друго своитѣ табури отъ Сѣресъ и Скопие за изтикването на волентирскитѣ дружини. Дружинитѣ, прѣдвождани отъ смѣли и опитни водачи, при всѣка срѣща обръщаха турския аскерь въ бѣгство. Нанесенитѣ поражения на цѣли табури при село Рибница, въ Малешевско и въ Крѣснишката клисура напълно осигориха положението на възстанницитѣ въ тия мѣста. Между всички войводи и по умъ, и по характеръ, и по юначество най високо се бѣше издигналъ Стоянъ войвода. За това и той бѣше избранъ за главенъ рѫководитель на движението. Успѣхитѣ на възстанницитѣ и нанесенитѣ отъ тѣхъ поражения надъ турцитѣ прѣлъстиха и съсѣднитѣ околии. Въ началото на есеньта 1879 год. възстана и Разлога. Много цвѣтущи български села въ тая дивна котловина бидоха разорени. Отъ село Баня

 

 

44

 

и Драглища не остана камъкъ на камъкъ. При нѣмание на достатъчно орѫжие тукъ селянитѣ приспособили своитѣ коси, съ които и защищавали челядьта и имота си отъ развилнѣлитѣ помаци.

 

Душата на възстанието Сгоянъ войвода падна пронизанъ отъ подкупнически куршумъ. Съ неговата смърть угасна и възстанието. Къмъ края на 1880 год. възстанието бидѣ потъпкано и реда възстановенъ почти изъ всички непокорни околии. Българското население отъ тия мѣста поради турската свирепость емигрира въ България и се засели по Кюстендилско, Дубнишко, Самоковско, Пазарджиско, а нѣкои дори по Казанлѫшко, Кесаревско и Ловчанско.

 

Прѣзъ 1881—82 год. възникнаха сериозни смущения въ Охридско и Прилѣпско. Бързитѣ мѣрки на турската власть парализираха още въ началото тия възстания. Рѫководителитѣ на възстанието въ Прилѣпската околия, Димитъръ Чакревъ, Махаилъ Чакревъ, Тодоръ Бочаровъ и Илия . . бѣха прѣдадени отъ единъ виденъ чорбаджия. На връхъ Великъ день четирмата тия юнаци бѣха блокирани въ една кѫща. Цѣла седмица водиха ожесточена борба, до като най послѣ бѣха погълнати отъ пламъцитѣ на пожара. Слѣдъ тоя несполучливъ опитъ за повдигане населението отъ горнитѣ околии, турскитѣ сѫдилища изпратиха по азиатскитѣ и Бѣло морски крѣпости по вече отъ 300 души най видни граждани и селяни. Цвѣтътъ на интелегенцията отъ Прилѣпъ, Велесъ, Тиквешъ и Охридъ прѣбѣгна въ княжеството, едни подмамени за тлъсти чиновнически служби, други за свободенъ животъ, но по вечето отъ силното прѣслѣдвание на властитѣ. Главното свърталище на тия прѣселенници станаха градоветѣ: Кюстендилъ, Дубница, София и Пловдивъ,

 

 

45

 

дѣто значителна часть отъ населението е отъ македонско потекло.

 

Отъ 1882—86 г. усоитѣ на Пиринъ, Бѣласица и Мариовскитѣ планини всѣко лѣто се пълнѣха отъ прокудени и жадни за отмъщение синове на поробена Македония. Въ тая неравна борба много македонски майки оплакваха загиналитѣ свои синове, но и много турски майки и до сега не могатъ да забравятъ неизвѣстно кѫдѣ закланитѣ и опушнати свои чеда. Зюмбюль войвода отъ с. Горно Броди (Сѣрско), Иванчо Индже войвода отъ с. Равна (Поронено), Стою войвода отъ с. Скрижево (Сѣрско), Кочо Муструковъ отъ с. Търстеница (Сѣрско), Дѣдо Анто войвода отъ с. Св. Врачъ (Мелнишко) и Кочо Лютовъ отъ с. Левуново (Мелнишко) бѣха истинско крило на поробеното население отъ Източна Македония противъ турскитѣ кабадааи и фанариотското духовенство, което още не прѣставаше да бѫде бичъ за народното самосъзнание.

 

Прѣзъ мѣсецъ май 1884 год. военниятъ орѫжеенъ складъ въ Кюстендилъ биде разграбенъ. Петдесеть и шесть отборъ юнаци, на чело съ казашкия есаулъ Калмиковъ, минаха въ Македония съ намѣрение да разрушатъ желѣзнопѫтния мостъ на рѣка Вардаръ и да се заловятъ за Мариовскитѣ планини. Обаче дѣйствията на тая прѣкрасно въоръжена чета бидоха осуетени отъ братско прѣдателство. Кюстендилскиятъ окрѫженъ управитель Славковъ, столиченъ градоначалникъ прѣзъ 1896 г., телеграфически увѣдомява Паланечкия каймакаминъ за прѣминаванието на четата въ Турция. Вслѣдствие на това гнуснаво прѣдателство четата не успѣ да мине р. Вардаръ; надъ гр. Струмица, не далечъ отъ Демиръ-Капия, тя биде заобиколена отъ три-четире табура низами и слѣдъ двудневно ожесточено отражение всички почти четници бидоха избити.

 

 

46

 

Самъ Калмиковъ бѣ хванатъ живъ и осъденъ на петь години въ Битолския затворъ.

 

Тѣзи частични движения, наистина, въ нищо не подобриха положението на роба, а наопаки, влошиха до крайни прѣдѣли неговата участь, като прѣдизвикваха турскитѣ власти на нови безчинства. Но и тѣхното благотворно влияние върху самата масса не може да се откаже. Тѣ спрѣха до нѣкъдѣ реакцията и повдигнаха нравствения уровенъ на народа.

 

Настъпилото затишие отъ 1886—1894 год. въ Македония бѣ по вече отъ наврѣменно. Насочената народна дѣятелность прѣзъ тоя осемь—десеть годишенъ периодъ къмъ народно самосъзнание и образование даде блѣстящи резултати. Цѣлиятъ народъ съ малки изключения се сплоти въ едно цѣло; училищата влѣха нова струя отъ жизнеспособность въ народа, като го снабдиха съ безпримѣрни водачи, учители и свѣщеници, които отъ своя страна разсѣха невѣжеството, уреголираха народния възгледъ върху бъдащето и циментираха нравствената народна сила за една по дълготрайна, по енергична и посмислена борба.

 

* * *

 

Безпримѣрното въ аналиитѣ на историята по своитѣ десятки хиляди човѣшки жертви арменско движение прѣзъ 1894—1895 г. стрѣсна и пораздвижи македонската емиграция въ княжество България. Коварната политика на султана Абдулъ Хамидъ спрѣмо християнскитѣ му поданници отъ день на день взимаше по ясенъ и по опрѣдѣленъ характеръ. Арменскитѣ кланета бѣха само едно крупно прѣдисловие на начинающето се зло, а въ същото врѣме и зловѣщъ прѣдвѣстникъ, че и другитѣ християни, живущи въ прѣдѣлитѣ на турската империя, очаква сѫщата участь.

 

 

47

 

За македонскитѣ родолюбци необходимо слѣдствие стана да съпоставятъ срѣщу фанатизираната и организирана турска сгань така сѫщо една организирана физическа и нравственна сила за самоотбрана, която въ рѣшителния моментъ, ако не по вече, поне да ограничи хищническитѣ инстинкти на развилнѣлия звѣръ, въ човѣшки образъ.

 

Къмъ края на 1894 г. сѫществующитѣ до тогава въ България съ разхвърляни цѣли и намѣрения македонски дружества се слѣха въ едно около Софийското македонско дружество „Братски съюзъ”, което застана на чело до свикването на единъ македонски конгрессъ, който да постави новосъздадената македонска организация на по стабилни начала и да изработи нейнитѣ статути. Въ послѣднитѣ числа на м. Мартъ 1895 г. въ София свиканъ бѣ първиятъ македонски конгрессъ отъ делегатитѣ на македонскитѣ дружества и групи.

 

Ето самитѣ статути на македонската организация въ България, изработени въ I, II и VII македонски конгрессъ:

 

СТАТУТИ НА

Македоно-Одринскитѣ Дружества

 

 

I. Цѣльта на Македоно-Одринскитѣ Дружества.

 

Чл.—Цѣльта на Македоно-Одринскитѣ дружества е : придобиванието за населенията въ Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана отъ великитѣ сили.

 

 

48

 

II. Срѣдства за постигание цѣльта.

 

Чл. 2. — Въздѣйствие върху правителствата и общественното мнѣние на България и Европа чрѣзъ:

а) печатно слово;

б) агитации и митинги;

в) изпращане на момерандуми и делегати до европейскитѣ дворове;

г) прѣговори съ другитѣ Балкански държави за общо дѣйствие въ полза на автономията; и

д) поддържа ние избора за депутати въ Народното Събрание на ония лица, които се задължаватъ да дѣйствуватъ и за постигание цѣльта на Македоно-Одринскитѣ дружества.

 

Чл. 3. — Прилагание мѣроприятия, диктувани отъ силата на обстоятелствата.

 

III. Македоно-Одринскитѣ дружества.

 

Чл. 4. — Всички Македоно-Одрински дружества, кѫдѣто и да се намиратъ тѣ, съставляватъ едно цѣло, на чело на което стои единъ комитетъ съ сѣдалище гр. София.

 

Чл. 5. — Дружествата се именуватъ: Македоно-Одринско Дружество въ еди кой си градъ или село и иматъ печати съ такъвъ надписъ.

 

Чл. 6. — Уставитѣ на всички Макед.-Одрински дружества се турятъ въ съгласие съ настоящитѣ статути.

 

Чл. 7. — Въ единъ и сѫщъ градъ или село не могатъ да сѫществуватъ двѣ или повече Македоно-Одрински дружества съ еднакви цѣли.

 

Чл. 8. — Селскитѣ Македоно Одрински дружества сѫ подчинени на околийскитѣ градски и чрѣзъ тѣхъ

 

 

49

 

кореспондиратъ съ комитета; обаче, ако намѣри за нуждно, комитетътъ може да постанови, щото извѣстви селски дружества да се сношаватъ направо съ него.

 

Чл. 9. — Всѣко дружество дѣйствува самостоятелно само по отношение на своето вѫтрѣшно управление, по събирание на срѣдства и др. такива; но всѣка инициатива за каквото и да е било дѣйствие, касающе се до общото дѣло, трѣбва да произлиза отъ комитета.

 

Чл. 10. — Ако нѣкое дружество желае да прѣпорѫчи нѣкакво мѣроприятие въ полза на дѣлото, то е длъжно да го съобщи прѣдварително на комитета и само съ негово разрѣшение може да пристѫпи къмъ прилаганието му.

 

Чл. 11. — Събранитѣ суми отъ волни пожертвувания, членски вносове, подаръци, завѣщания и пр. се внасятъ въ кассата на комитета.

 

Чл. 12. — По рѣшение на комитета дружествата сѫ длъжни да отпущатъ пари и вѣщи на опълномощени лица.

 

Чл. 13. — Членъ на Македоно-Одр. дружества може да бѫде всѣки, който съчувствува на цѣльта имъ, стига да бѫде прѣпорѫченъ отъ трима членове прѣдъ настоятелството на онова дружество, къмъ което иска да се запише.

 

Чл. 14. — Никой членъ не може да дѣйствува отъ името на комитета или на нѣкое дружество, ако нѣма за това изрично пълномощно отъ комитета или отъ дружеството.

 

IV. Комитетътъ

 

Чл. 15. — Комитетътъ, рѫководящъ дѣлата на всички Мак.-Одр. дружества, носи названието: Върховенъ Македоно Одрински Комитетъ.

 

 

50

 

Чл. 16. — Комитетътъ се състои отъ 6 члена, избираеми отъ конгресса, които избиратъ измежду си прѣдседатель, подпрѣдседатель, кассиеръ, секретарь и членове.

 

Чл. 17. — Комитетътъ рѣшава всички въпроси и ги туря въ дѣйствие чрѣзъ прѣдседателя си.

 

Чл. 18. — Комитетътъ взима своитѣ рѣшения по вишегласие, освѣнъ по чл. 3, когато се изискватъ гласоветѣ на 2/3 отъ всички членове на комитета.

 

Чл. 19. — Рѣшенията на комитета дружествата изпълняватъ безпрѣкословно.

 

Чл. 20. — Комитетътъ се избира всѣка година по вишегласие отъ конгресса въ редовната му сесия.

 

Чл. 21. — Комитетътъ е отговоренъ за своитѣ дѣйствия прѣдъ конгресса.

 

Чл. 22. — Кассиерътъ прѣдставлява гаранция отъ 10,000 л., която се дава на името на прѣдседателя.

 

Чл. 23. — Кассиерътъ не може да държи у себе си по вече отъ 5,000 лева. Останалитѣ сумми той е длъженъ незабавно да внася въ онова кредитно учрѣждение, грѣто комитетътъ рѣши да ги държи.

 

Чл. 24. — Комитетътъ опрѣдѣля възнаграждение на ония отъ членоветѣ си, които изключително сѫ се посвѣтили на комитетскитѣ дѣла.

 

Чл. 25. — За водение на счетоводството и домакинската часть комитетътъ се рѫководи по особени правилници, изработени отъ него.

 

Чл. 26. — Въ случай на смърть или давание оставка, било на прѣдсѣдателя или другитѣ членове, комитетътъ избира замѣстникъ изпомежду си.

 

Чл. 27. — Ако комитетътъ или болшинството му пожелаятъ да излѣзнатъ въ оставка, свиква се конгрессътъ на извънредна сесия, за да избере новъ съставъ. Обаче, до избирание на новъ съставъ комитетътъ е длъженъ да изпълнява обязаноститѣ си.

 

 

51

 

V. Конгрессътъ.

 

Чл. 28. — Мак. Одринскиятъ конгрессъ състои отъ делегати на Мак. Одр. дружства.

 

Чл. 29. — Конгрессътъ се свиква отъ комитетътъ на редовна или извънредна сесия.

 

Чл. 30. — Редовниятъ македоно-одрински конгрессъ се свиква всѣка година въ края на мѣсецъ Юли. Надлежната покана до дружествата трѣбва да бѫде изпратена най малко единъ мѣсецъ прѣди откриванието му.

 

Чл. 31. — Въ конгресса делегатититѣ изслушватъ отчета на комитета, избиратъ новъ комитетъ и се занимаватъ съ разрѣшението на всички възбудени въпроси.

 

Чл. 32. — Конгресътъ се свиква на извънредна сесия: а) за избирание новъ комитетъ, когато комитетътъ или болшинството отъ членоветѣ му пожелаятъ да излѣзатъ въ оставка; б) когато комитетътъ намѣри за необходимо да се посъвѣтва по нѣкои нетърпящи отлагание въпроси.

 

Чл. 33. — До конституиранието си конгрессътъ се рѫководи подъ председателството на най стария измежду делегатитѣ. Слѣдъ конституиранието си избира свое бюро измежду членоветѣ си.

 

Чл. 34. — Ако комитетътъ не желае да свика конгресса на редовна сесия, дружествата сами изпращатъ въ София свои делегати, които се конституиратъ въ конгрессъ.

 

Чл. 35. — Делегатъ на конгресса може да бѫде само лице навършило 25 години и редовно опълномощено отъ нѣкое дружество.

 

Чл. 36. — Членоветѣ на комитета не могатъ да бѫдатъ делегати въ конгресса, обаче, тѣ участвуватъ въ него съ право на рѣшителенъ гласъ по

 

 

52

 

всички въпроси, не свързани съ отчета на тѣхната дѣятелность, съ избора на новъ комитетъ и съ приеманието на делегатитѣ.

 

Чл. 37. — Всѣко дружество, което има по вече отъ 20 члена, изпраща въ конгресса единъ делегатъ а дружество, което има по вече отъ 100 члена, изпраща двама делегати.

 

Чл. 38. — Ако нѣкое дружество не може да изпрати свой делегатъ, упълномощава нѣкое довѣрено лице, членъ на македонѣ одринско дружество, което да го прѣдставлява.

 

VI. Общи разпореждания.

 

Чл. 39. — Комитетътъ е опълнсмощенъ отъ конгресса да влиза въ споразумение за задружено дѣйствие съ всички ассоциации, отъ други народности, които прѣслѣдватъ сѫщата цѣль, както и македоно-одринскитѣ дружества.

 

* * *

 

Първиятъ прѣдседатель на Върховния македонски комитетъ избранъ бѣ обожаваниятъ отъ всички Трайко Китанчевъ отъ с. Подмочани (Рѣсенско), който слѣдъ шесть мѣсеца, на 1-и Августъ 1895 год., се помина отъ разривъ въ сърдцето.

 

На новоизбрания комитетъ прѣдстоеше усилена работа: —да разшири своята дѣятелность тамъ, къдѣто има македонци и съчувственници на дѣлото, като ги сплоти и организира; да популяризира както въ княжеството, тъй и вънъ македонската кауза; да намѣри срѣдства за прѣдстоящитѣ мѣроприятия и часъ по-скоро съ каквото може да се притече на помощь на роба, въ чието име той съществува и работи.

 

 

53

 

* * *

 

Арменскитѣ движения притеглили бѣха всеобщото внимание на европейския свѣтъ и това на дипломацията. Въ чуждестранния печатъ често се поговорваше даже за една ревизия върху Берлинския трактатъ, особено на ония пунктове, къдѣто Турция се задължава да въведе реформи въ подчиненитѣ ней християнски области. Въ тия съдбоносни минути, когато вѣроятностьта за свикванието на една конференция отъ страна на великитѣ сили, коятсг изключително да се заеме за разрѣшението на арменския въпросъ, бѣше вече си спечелила свои поддържатели въ лицето на нѣкои първостепенни европейски държави, за Върховния македонски комитетъ не оставаше друго, освѣнъ и той съ нѣкоя сериозна акция да обърне вниманието на дипломацията върху несносното положение на раята въ Македония и Одринско. И имаше защо. Прѣзъ тия години християнското население въ Македония и Одринско кански бѣ писнало отъ всѣкидневнитв грабежи и убийства на арнаутскитѣ разбойнически банди, чиято численность достигнала бѣше до крайни прѣдѣли. Турскитѣ власти, вмѣсто да се заематъ съ прогонванието на разбойническитѣ банди, удвоиха страданията на населението. Плодородието въ Македония прѣзъ 1894 г. бѣше едно отъ най лошитѣ; отъ самата жетва личеше, че населението едва ли ще може да се прѣхрани, а камо ли да продава; но това не попрѣчи на спахиитѣ и бейоветѣ чифликчии да търсятъ отъ населението толкова десятъкъ, колкото при най плодороднитѣ години. Не стигаше това, — прѣзъ мѣсецъ Януари 1895 г. излѣзна заповѣдь отъ Цариградъ да се събератъ въ най късо врѣме всички даждия за прѣзъ цѣлата текуща година.

 

 

54

 

Бирници и заптии новоднили бѣха селата, като заставляваха нещастнитѣ селяни да си продаватъ и ризата отъ гърба за пълното изплащание на царската вергия (данъкъ). Напраздно горкитѣ селяни се обръщаха съ молба за облекчение до мѣстнитѣ каймаками, които вмѣсто да ги изслушатъ, прогонваха ги, като ги заплашваха съ затворъ и глоби. Нѣкои села даже бидоха обвинени въ явенъ бунтъ противъ властьта само за това, защото, като не имъ е останало какво да продаватъ, неможаха и царската вергия да изплататъ. При тия явни беззакония и безобразия на турската власть на обездомения селянинъ не оставаше нищо друго, освѣнъ да заграби орѫжието и люто да отмъщава на своя подтисникъ.

 

Още пролѣтьта 1895 год. не бѣ настѫпила, а междуособицитѣ въ Македония наченаха да ставатъ все по застрашителни за спокойствието на страната. Въ края на м. Мартъ въ Прилѣпско бидоха избити отъ петицата на Диме Дѣдовъ, състояща се отъ десетина прокудени селяни, осъмь души спахии и джандарми. Въ Кочанско, Малешевско и Джумалииско населението прибѣгна до сѫщитѣ срѣдства на отплата. Мѣстнитѣ муслюмани не останаха безучастни въ тия схватки, — прѣдвождани отъ своитѣ бейове и агалари, нападаха на мирнитѣ християнски села и разграбваха почти всичкия имъ добитъкъ.

 

Че вълнението въ Македония прѣзъ 1895 г. бѣше взѣло грозно направление, показва ни бързината на развивающето се възстание; въ нѣколко само седмици почти цѣлата горня часть на Македония, съсѣдна на Българското княжество, бѣше обхваната отъ пламацитѣ на избухналия пожаръ. Така щото обвиненията върху комитета, че той е именно прѣдизвикалъ възстанието прѣзъ 1895 год., като се билъ поддалъ на българскитѣ властници за консолидирание положението на княжеството, сѫ съвсѣмъ безоснователни.

 

 

55

 

Никакъвъ комитетъ още не съществуваше въ София, когато безредицитѣ въ Македония взѣха широки размѣри. Комитетътъ само подкрѣпи възстаналитѣ. А това бѣше негова длъжность.

 

Въ първитѣ дни Портата не придаваше никакво сериозно значение на възстанието, като наричаше възстаналитѣ селяни разбойнически банди, но слѣдъ рапортитѣ на своитѣ каймаками и настоятелното искание на войсково подкрѣпление отъ тѣхъ, най послѣ и тя се убѣди въ грозната дѣйствителность.

 

Първата срѣща на възстанницитѣ съ турския аскерь, изпратенъ отъ градоветѣ Криворѣчна-Паланка, Щипъ и Скопие, произлѣзна въ първитѣ числа на м. Юни 1895 г. при Карпинския монастирь, на планината Гарманъ, на с. и. отъ г. Кратово, кѫдето възстанницитѣ, подъ водителството на братята Николови отъ Кичевско, слѣдъ двудневно ожесточено стражение можаха да устоятъ на позициитѣ си. Подиръ три дни, на това мѣсто, завърза се новъ бой между усилената чета и турски аскерь.

 

Колкото и маловажни да бѣха първитѣ успѣхи на възстанницитѣ, но тѣ указаха благотворно влияние върху по нататашния ходъ на възстанието. Съ стотини македонски синове отъ България и Ромѫния напуснаха своята работа и полетѣха на помощь на своитѣ братя. Вълнението на умоветѣ въ България постоянно растеше и се усилваше; не само пари се събираха за въ полза на възстаналитѣ, но и българската младежъ бързаше да влѣзне въ тѣхнитѣ редове. Нито усилената турска погранична стража, нито прѣслѣдванията на българското правителство не попрѣчиха на храбритѣ български синове да се отзоватъ по Пиринъ и Плачковица-планина. Пораженията надъ турския аскерь слѣдваха едно слѣдъ друго и извѣстията за кървавитѣ срѣщи пълнѣха страницитѣ на вѣстницитѣ.

 

 

56

 

На 28 срѣщу 29 Юни 180 души възстанници, подъ началството на поручицитѣ : Петръ Начевъ, Василъ Мутафовъ, Стойко Гаруфаловъ, Луковъ и Йорданъ Венедиковь, излизатъ отъ Царево село по направление за Демиръ Капия и гр. Струмица съ цѣль да разрушатъ желѣзно пѫтния мость на р. Вардаръ и да разбиятъ оръжейния складъ въ поменатия градъ. При движението възстанническата дружина неочаквано се натъква на три турски табура [*], разположени на бивакъ. Военниятъ съвѣтъ взима рѣшение да атакуватъ турцитѣ още сѫщата вечерь. Възстанницитѣ незабѣлѣзано се доближили до прѣднята часть на турския лагаръ и къмъ полунощь стремително се хвърлили върху заспалитѣ турски войници. Прѣднитѣ турски роти, изненадани отъ внезапното и неочаквано нападение, разбѣгали се, но тукъ скоро имъ се притекли на помсщь останалитѣ два табура и нощния бой е взѣлъ другъ характеръ. Цѣлата нощь и другия день турцитѣ атакували възстанническата дружина : убийственниятъ възстаннически огънь и непоколебимость заставили турцитѣ да се оттеглятъ и да отворятъ пѫть на храбрата дружина, която на другия день завзѣла висинитѣ надъ с. Габрово. Загубитѣ на турцитѣ, споредъ названието на българитѣ селяни, доведени силомъ да прибиратъ мрътвитѣ тѣла и раненитѣ, възлизали до 300 души убити и ранени, между които и 4 офицери. Но и възстанницитѣ скѫпо си поплатили; тукъ паднали убити поручикъ Петъръ Начевъ отъ гр. Сливенъ и около 35 възстанника, а 11 хванати живи. На 3-и Юли турцитѣ успѣли да блокиратъ отъ вси страни възстанническата дружина при с. Габрово, като изкарали на позициитѣ си и горска артилерия. На 5 и Юли вечерьта възстанницитѣ съ бомби въ

 

 

*. Турскиятъ таборъ съотвѣтствува на нашата войскова дружина; около 600 души брои всѣки таборъ.

 

 

57

 

рѫцѣ могли да си пробиятъ пѫть и да отстѫпятъ къмъ българската граница. Въ това двудневно ожесточено стражение по вече отъ половината възстанници оставиха коститѣ си за свободата на Македония; храбриятъ и любимъ отъ всички поручикъ Василъ Мутафовъ отъ гр. Шуменъ е билъ убитъ на 5 крачки отъ турския окопъ, когато се е повдигналъ да хвърли смъртоносната бомба. Турцитѣ съ изгубили до 250 души убити и ранени. — Друга възстанническа дружина, подъ началството на капитанъ Тодоръ Матровъ, поручикъ Антонъ Бозуковъ и войводата Кочо Лютовъ, отивайки на помощь на горнитѣ, разминаватъ се благодарение на прѣсечената мѣстность; но за това пъкъ нанася пълно поражение надъ три турски роти и залавя моста на р. Струма, като попрѣчила минаванието по него на идящия аскерь да усили блокадата при с. Габрово. На 6 Юли сѫщата възстанническа дружина минава на лѣвия брѣгъ на р. Струма, разваля телеграфната линия и завзима Крѣсненската клисура при с. Влахи. На 12 Юли трета възстанническа дружина, подъ войводството на македонскитѣ ветерани Дѣдо Анго, Кочо Муструковъ и Колю Ризовъ, слѣдъ непродължителенъ бой изтиква находящия се аскерь въ градъ Мелникъ и го завзима, като прѣдава на огънь и сѣчь турския кварталъ. Въ края на сѫщия мѣсецъ четвърта възстанническа дружина, подъ началството на Стою войвода, поручицитѣ Атанасовъ, Илиевъ и Спасовъ, разбива три пѫти по-силенъ противникъ и прѣвзима съ пристѫпъ помашкото село Доспадъ, чиито жители сѫ взимали най живо участие въ Баташкитѣ кланета. Селото Доспадъ изплати своитѣ стари грѣхове, като изпита почти сѫщата участь на с. Батакъ.

 

Извѣстието за възстанието въ Горня Македония и пълното поражение на нѣколко башибозушки отряди

 

 

58

 

изненада турскитѣ управници въ Цариградъ. Находящиятъ се въ Македония аскерь оказа се недостатъченъ за бързото потушване на възстанието. Валиитѣ отъ Солунъ, Скопие и Битоля ежедневно изискваха подкрѣпление отъ Цариградъ. Турското военно министерство най-сетнѣ се видѣ принудено да усили контингента на войскитѣ си въ Македония съ часть отъ малоазиатскитѣ си табури.

 

Въ срѣдата на Августъ Високата Порта отправи до българското правителство една остра нота, съ която, като обвиняваше княжеството въ некоректность и тайно поддържане на възстанническото движение, подкарваше го да вземе най енергически мѣрки спрѣмо македонския комитетъ въ София, да прѣдаде всички участвующи въ движението на турскитѣ сѫдилища и да заплати около 3,000,000 лева обезщетение на пострадавшитѣ отъ пожара въ гр. Мелникъ и с. Доспадъ. Въ противенъ случай Портата заплашваше княжеството съ обявявание на война. Такива сѫщо ноти Високата Порта отправи чрѣзъ своитѣ посланници до европейскитѣ дворове, съ които имъ съобщаваше, че правителството на султана е въ намѣрение да вземе бързи и строги мѣрки за умиротворението на непокорнитѣ окрѫзи и, че не ще се спрѣ даже да обяви война на княжество България, което, по нейното мнѣние, било едничкия факторъ на безредицитѣ въ Македония. Тази послѣдня мѣрка на турското правителство, разбира се, по никакъвъ случай не можеше да бѫде удобрена отъ европейскитѣ държави, тъй като крутитѣ мѣрки на Българското княжество, да възпрѣпятствува на своитѣ подданници въ открито взимание на участие въ редоветѣ на възстанницитѣ, бѣха извѣстни на всички.

 

Между това, цѣлия мѣсецъ Августъ и до кѫсна есень кървавитѣ срѣщи на възстанническитѣ дружини

 

 

59

 

съ турския аскерь и башибозукане прѣстанаха. Възстанието само по себе си утихна съ настѫпванието на студената зима и съ привършванието на боевитѣ припаси.

 

Турското правителство, както всѣкога щедро въ своитѣ милости, обѣща на европейскитѣ държави да въведе що годѣ административни реформи въ тритѣ македонски вилаета, но въ сѫщото врѣме не забрави да тури въ движение цѣлия държавенъ механизъмъ, за да сломи окончателно българитѣ въ държавата си.

 

Вмѣсто обѣщанитѣ реформи тогавашниятъ великъ везирь Халилъ Рефатъ паша въведе нѣкакви прѣобразования по административното вѣдомство, отъ които българитѣ абсолютно никаква полза не можаха да видятъ, било въ морално, било въ материално отношение. Прѣвъзнесенитѣ „реформи" или по право нововъведения на великиятъ везирь бѣха повече отъ подигравка въ сравнение съ онова, що самиятъ той въ битностьта си на Битолски валия бѣ далъ на християнитѣ и съ това, що самото население очакваше да види.

 

За да хвърли прахъ въ очитѣ на свѣта, султанътъ изпрати прѣзъ м. Декември трима свои любимци по вилаетитѣ, съ инспекторска ужъ мисия, които да изслушатъ болкитѣ и оплакванията на народа и всичко чуто и видено да му докладватъ. Тия „инспектори*’, наистина, обиколиха почти цѣла Македния, кѫдѣто много нѣща чуха и видѣха, но въ резултатътъ излѣзна, че нищо не сѫ видѣли и чули. Справедливитѣ оплаквания на българскитѣ общини не се взѣха подъ внимание.

 

Най голѣмото нѣщо въ тия „реформи" бѣше, че се прѣдвиждаха помощници на валиитѣ, мутесарифитѣ, каймакамитѣ и полицейскитѣ пристави, безъ, обаче, да е казано какви ще бѫдемъ (/бѫдатъ?), турци или християни.

 

 

60

 

И друго, че на всѣки 100 души джандарми въ кааза, ще се назначаватъ 10 души немуслюмани. На първо врѣме турското правителство назначи за помощници на валиитѣ и мутесарифитѣ християни, но лица отъ най долна проба. За помощникъ на Скопския валия назначенъ бѣ официалниятъ турски шпионинъ Пандуровъ, въ Битоля назначенъ бѣ синътъ на Гаврилъ Кръстевичъ Стефанаки бей, който ненавиждаше всичко българско, а въ Солунъ единъ гръкъ, по лошъ отъ турчинъ. Що се отнася до по-долнитѣ административни длъжности, правителството нито се подвоуми като на какви хора да ги повѣри. За тая цѣлъ, измежду всичкитѣ християни на Турската империя, набрани бѣха само куци, слѣпи и продажни души.

 

* * *

 

Въ материална смисъль движението прѣзъ 1895 г. бѣ проиграно: никаква реална полза то не принесе и съ нищо не подобри несносната участь на роба. Напротивъ, силно разтревожи турскитѣ управници. Неспокойниятъ български елементъ, споредъ тѣхъ, явяваше се като най голѣма опасность за сигорностьта и съществуването на империята. За това турското правителство взѣ най енергични мѣрки за отстранението на тази опасность чрѣзъ ослабванието на българския народъ въ държавата си.

 

Но въ морално отношение революционното движение прѣзъ 1895 г., за всички ония, що познаваха по-отблизо духа на массата прѣди и послѣ, бидѣ спечелено напълно. Хвърлениятъ революционенъ жаръ всрѣдъ спящата и непробудна масса произведе своя ефектъ. Падналитѣ юнаци по Пиринъ и Плачковица за свободата на Македония веднага възкръснаха въ сърдцата на роба. Въ това движение той позна себе си и прѣмѣри своитѣ сили.

 

 

61

 

Отъ хвърления революционенъ жаръ готвящиятъ се за новъ животъ доби онова, що никакви „султански реформи" не можеха да му дадатъ. Движението прѣзъ 1895 год по въздѣйствието, що упражни върху робскитѣ умове и робскитѣ сърдца, нѣма свой съперникъ. На това движение сѫ рожба всички ония идеални и самоотвержени дѣйци, които впослѣдствие изтъкнаха на македонското бранно поле да будятъ народа и които създадоха оня живъ отпоръ противъ турската тирания, що носи името „Бойна организация на роба въ Македония".

 

За вѫтрѣшната организация ний не можемъ нищо да кажемъ. Знаемъ само това, че тя въ своитѣ редове брои и жителя на пишнитѣ палати и оня на селскитѣ хижи. Нейнитѣ размѣри се простиратъ до тамъ, до кѫдѣто слънцето прѣстава да топи своитѣ лѫчи въ невинно пролѣта човѣшка кръвь.

 

Цѣльта на тая организация е: 1) Да увеличава редоветѣ на съчувственницитѣ въ лозинка „Свободна Македония”; 2) да разпространява въ массата мисъльта, че освобождението е работа собствения на самия народъ ; 3) да събира въ своитѣ рѫцѣ всички морални и материални сили и срѣдства за организиране на народа и неговата подготовка за самоотбрана; 4) да разбива всички ония шувенистически и религиозни пропаганди, които деморализиратъ народа и го отдалечаватъ отъ естественитѣ му длъжности; и 5) добиване автономно управление за всички народности, които живѣятъ въ Македония и Одринско, което управление да бѫде приложено и гарантирано отъ великитѣ сили.

 

Сега, вѣрваме, читательтъ да има колко годѣ ясно и опрѣдѣлено понятие за всички причини, които сѫ прѣдизвикали революционното движение въ Македония.

 

 

62

 

Ненаказанитѣ отъ европейскитѣ сили арменски планета окуражиха турскитѣ управници въ още поголѣми злосторства. Султанъ Абдулъ Хамидъ денонощно бълнува като по какъвъ начинъ да нанесе своя ударъ и върху българския народъ. А това пъклено желание на султана още по вече се усилва благодарение на несѫгласието и антагонизма между европейските държави. За тая цѣль въ 1897 год. той изпроводи въ Македония организаторътъ на арменските и критски кланета Саадединъ паша, комуто вмѣни въ обязанность да подготви и нареди систематическото изтрѣбление на македонския българинъ. Тоя главорѣзъ блѣстяще завърши своята миссия. Въ всѣки градъ създадоха се турски комитети (мафии), на чело на които стоятъ валиитѣ, мутесарифитѣ и каймакамитѣ, съ една едничка цѣль да подготвятъ муслюманското население въ Македония и Одринско къмь великото му призвание: — смърть на гяуритѣ ! Днесъ тия комитети почти открито работятъ. Отъ деня на кървавата арменска драма, по всички краища на Македония и Одринско софти и молли сноватъ и проповѣдватъ на правовѣрнитѣ да бѫдатъ готови за свещенния день, когато намѣстникътъ на великия пророкъ ще даде знакъ за изтрѣбление на безвѣрнитѣ гяури. Отъ седемь—осемь години насамъ по джамийтѣ, медресетата и кафенетата султанскитѣ агенти съ рѣчи, осенени отъ свещения духъ на пророка, будятъ фанатизма на муслюманското население противъ християнитѣ и раздразняватъ животинския имъ инстинктъ за грабежъ и плѣнство. Съблазнителни истории се прѣдаватъ отъ уста въ уста, отъ сѣмейство на сѣмейство по цѣлата муслюманска масса, която ги гълта съ жадность и наслада.

 

 

63

 

Хищническитѣ пориви и скотски страсти на муслюманската масса въ Македония и Одринско днесъ сѫ настървени до послѣдния прѣдѣлъ отъ начина на водената пропаганда отъ разнитѣ софти и молли. Фанатизъмътъ е възбуденъ и муслюманитѣ съ трепетность очакватъ, кога ще се даде благодатният, знакъ отъ Падишаха, за да се впуснатъ върху гяуритѣ и да ги повалятъ на земята.

 

Но до пристиганието на свещенната минута, частичното изтрѣбление на християнския елементъ продължава систематично и послѣдователно. Арнаутитѣ, върху които Султанътъ възлага голѣми надежди, работятъ непрѣстанно въ тая посока. Тѣ сѫ избранитѣ кюрди за християнското население въ Македония.

 

Арнаутскиятъ елементъ настѫпва въ Македония много бързо. Всички краища, находящи се въ съсѣдство съ Албания, сѫ вече разсипани и християнскиятъ елеменъ постепенно намалява, като се замѣства отъ арнаутския. Въ Охридско, Кичевско, Дебърско, Гостиварско, Тетовско, Прѣшевско и Кумановско християнското население, което не отдавна съставляваше мнозинство, измѣства се отъ арнаутитѣ, които въ нѣкои каази съставляватъ вече грамадно мнозинство. Арнаутскиятъ елементъ прѣкрачва още по далечъ и настѫпва и въ вѫтрѣшностьта на Македония. Днесъ той завзима позиции по цѣлия Скопски санджакъ. А освѣнъ това, арнаутитѣ сѫ пръснати по цѣлата страна. Рѣдко ще се намѣри християнско село, въ което да нѣма поне единъ-двама арнаути, било като селски пѫдари или пъкъ спахийски замѣстници. Правителството насила ги натрапва по селата; всѣко село длъжно е да има арнаутинъ за пѫдаринъ, а и спахийтѣ водятъ съ себе си все люти арнаути. По този начинъ въ всѣко християнско село сѫ загнѣздени по 2—3 арнаути,

 

 

64

 

които подвидъ на пѫдари стаили сѫ пълни господари на селото. Тѣ освѣнъ заплатата, която селото имъ плаща, глобяватъ, биятъ, безчестятъ, сватосватъ и оголватъ населението.

 

Султанъ Хамидъ така майсторски е нагласилъ своята ежова мрѣжа изъ Македония и Одринско за частичното изтрѣбление и омаломощавание на християнитѣ, щото чака се само неговиятъ возгласъ, за да се прѣдаде всичко на огънь и сѣчь.

 

Всички злодѣяния, които се извършватъ отъ седъмь години насамъ, сѫ съзнателни, обмислени порано и заповѣдани направо отъ Цариградъ. За това се държи тънка смѣтка: нито единъ удобенъ моментъ да не се изпуска. Тая систематична политика отъ день на день по се усилва и опрѣдѣля и достигнатитѣ резултати сѫ на явѣ, за да удостовѣратъ всичко казано върху нея.

 

За турската власть нѣма срѣдства, които да сѫ лоши. Най грознитѣ злодѣяния, непознати на никой другь варварски народъ, сѫ добри и приемливи.

 

Въ срѣдата на християнското население се чуввствува и знае участьта, що му се готви отъ Хамида. Въ найдълбокитѣ масси убѣждението е проникнало, че въ турската държава за християнитѣ вече животъ нѣма, че тѣ сѫ осѫдени на погибель и че само удобната минута се чака да плувне страната имъ въ кръвь.

 

И при всичката тази умопомрачевателна система на турския режимъ, все пакъ се намиратъ мнозина, които продължаватъ да твърдятъ, че не е настѫпила още революционната доба въ Македония, че въ населението не е проникналъ достатъчно революционниятъ духъ и че то не е дошло още до оня уровенъ, щото да почувствува тежестьта на турския гнетъ и нуждата отъ единъ по-сносенъ животъ.

 

 

65

 

Де се твърди това още, споредъ насъ, е прѣстѫпно заблуждение, за да не кажемъ безумие.

 

А съ какво може да се мѣри революционниятъ духъ въ една страна? По какво може да се сѫди, че съзнанието и любовьта за свобода сѫ настѫпили въ душата на единъ народъ ? — Нима не по жертвитѣ, които той е далъ за изкупванието на свободата?

 

А може ли нѣкой да отрече на македонското население, че то не е дало достатъчно жертви за тая свобода?

 

Нека никому не се види чудно, ако кажемъ, че турцитѣ много по-добрѣ отъ насъ схващатъ и познаватъ настроението на македонското население и духътъ на македонската масса? Да, турчинътъ много добрѣ знае това и ето защо е насочилъ всичкитѣ свои усилия да съкруши и омаломощи това население. Той работи денонощно да смаже този духъ.

 

Че турцитѣ по добрѣ чувствуватъ наситената атмосфера отъ революционния духъ, що е обзѣлъ умоветѣ и възпламенилъ сърдцата на роба, показватъ ни ония страшни гонения и грозни афери по всичко що е българско.

 

* * *

 

За сломяванието на силния български елементъ въ Сѣверна Македония, Скопскиятъ валия Хафѫзъ-паша и началникътъ на тайната полиция въ тоя вилаетъ Дервишъ ефенди създадоха извѣстната по своитѣ жестокости и массови арести „Винишка афера".

 

На 14-и Ноември 1897 г. неизвѣстно кои убиватъ влиятелния и богатъ турчинъ отъ гр. Виница Кязимъ-бей. Самиятъ Кязимъ-бей, споредъ названието на Виничани, билъ доста добъръ човѣкъ,

 

 

66

 

често помагалъ на сиромаща и всѣкога се билъ застѫпвалъ за християнитѣ; поради тия качества той е билъ обичанъ отъ цѣлото население въ тоя край, безъ разлика на вѣра. Отъ тукъ става ясно, че не е и можалъ да навлече умразата на когото и да било върху си. Но това мистериозно убийство даде поводъ на Хафѫзъ паша да доказва съ единъ скроенъ отъ самия него махзаръ (заявление), ужъ отъ страна на турското население, че българското население е бунтовническо заедно съ Скопския владика Синесия и че убийството на бея е извършено отъ бунтовницитѣ-българи. Дервишъ ефенди, изпроводенъ да изслѣдва виновницитѣ по това убийство, съгласно даденитѣ му инструкции отъ Хафѫзъ паша, веднага прѣписа убийството на Кязимъ бея на комитетитѣ, за чието съществуване той ималъ ужъ неопровержими доказателства. И за веднажъ, отъ едно просто криминално дѣло, искуствено се създаде цѣла политическа афера.

 

Всички свѣщенници, учители, видни граждани и селяни отъ Винишка околия бидоха подведени като съзаклѣтницина нѣкакъвъ комитетъ. Дервишъ-ефенди подложи на нечути изтезания своитѣ жертви, за да изтръгне признанието, че съществува комитетъ и български комити донасяли орѫжие. Измежду арестованитѣ намиратъ се слаби натури и, за да се спасатъ отъ инквизиторскитѣ мъки, начеватъ да подтвърждаватъ всичко онова, що бѣ нуждно и необходимо на Дервишъ ефенди. Винишкиятъ кметъ Петъръ Ивановъ не удържалъ до край изтезанията и по негово указание намиратъ се нѣколко пушки. Полусчупенитѣ нѣколко кринкови пушки озвѣриха турцитѣ: на 19 Ноември Виница се обсажда отъ аскерь и заптии, и олелията отъ тукъ минава навредъ по селата: Брѣгалнишко, Малешевско, Кочанско, Кратовско и Щипско екватъ отъ стоноветѣ на полудобитото население.

 

 

67

 

У всѣка кѫща и отъ всѣкого Дервишъ ефенди търсилъ орѫжие и бомби. Неговитѣ ужаси продължаваха, до като занданитѣ въ Щипъ и Скопие се вече прѣпълниха съ затворници отъ градове и села. Ала на пукъ на всичко туй Дервишъ-ефенди и Хафѫзъ паша не можаха да изтръгнатъ отъ Щипяни това, което много имъ се искаше. Щипяни като единъ човѣкъ застанаха и безъ да криятъ своето възмущение демонстративно отказаха да прѣдадатъ исканото орѫжие. Даденъ имъ бѣ единъ мѣсецъ срокъ за доброволно прѣдавание. Срокътъ измина. Щипяни не позволиха да се правятъ обиски по къщитѣ имъ. Повече отъ 200 жени Щипянки отиватъ въ Скопие да протестиратъ прѣдъ валията и европейските консули заради арестуванитѣ си мъже и роднини. Извѣстията за турскитѣ звѣрства бѣха дошли до ушитѣ на цѣлия свѣтъ и чуждестранни кореспонденти наченаха да прииждатъ. Турция побърза да потуши сама скандала.

 

При тая звѣроподобна хайка около 1,200 души селяни и граждани прѣбѣгнаха въ България, като оставиха двойно по вече свои братя по занданитѣ, обвинени въ държавна измѣна. Благодарение енергическото застѫпничество на българския дипломатически агентъ въ Цариградъ и подкрѣпенъ отъ прѣдставителитѣ на другитѣ сили, султанътъ помилва по-вечето затворници и назначи слѣдствена комисия, състояща се отъ Енверъ-паша, Саадединъ-паша и други трима полковници.

 

До срѣдата на м. Февруари всички арестовани бѣха вече освободени, освѣнъ десетина души, чиято съдба е била прѣдрѣшена. Напраздно се очакваше съдъ, да съди тия задържани мѫченици, но това не стана. Турското правителство знаеше, че ако се допустне явно съдене на тия десетина души, тѣ не ще се спратъ прѣдъ нищо да разкриятъ

 

 

68

 

ужаситѣ на турската администрация и всичкитѣ причини, поради които българското население негодува. Слѣдствената комисия прѣзъ Мартъ въ едно свое рѣшение обяви за най-опасенъ елементъ „българскитѣ учители и свѣщенници, като осѫди безъ всекакъвъ сѫдъ на смърть десетината души, и сетнѣ помилвани на доживотенъ затворъ.

 

Общото тѣхно прѣстѫпление се заключаваше въ това : че тѣ сѫ интелегентни и събудени синове на Македония и че всѣки отъ тѣхъ споредъ силитѣ си е принасялъ полза народу си. — Нека да кажемъ по нѣколко думи за тѣхъ.

 

            1) Петъръ П. Арсовъ отъ с. Богомила (Прилѣпско), директоръ на Щипскитѣ училища по врѣме аферата. Изъ между всички арестовани той най мѫжественно се е държалъ. Битъ и измѫчвапъ, той винаги рѣшително отговарялъ: че не удобрява работитѣ на Турция, и ако това се счита за вина — той е виновенъ. Прѣдъ него всички сѫ имали респектъ, отъ послѣдното турско заптие, до валията Хафѫзъ-паша.

            2) Иосифъ Даскаловъ отъ гр. Кратово, кѫдѣто и е билъ учитель при арестуването си. Измѫчванъ въ затвора да каже гдѣ има орѫжие, повежда каймакамина и другитѣ членове на слѣдствената комисия къмъ едно стръмно мѣсто, високо до 70 м., съ намѣрение да скокне отъ високата скала надолу, като повлече подирѣ си и каймакамина — той скочилъ отъ скалата, обаче, за чудо останалъ живъ.

            3) Михаилъ Развигоровъ отъ Щипъ, кѫдѣто и е учителствувалъ до арестуването си.

            4) Димитъръ Мирасчиевъ отъ Щипъ, учителствувалъ до арестуването си въ Паланка.

            5) Отецъ Козма отъ с. Кърчево (Сѣрско), егуменъ на Лесновския монастиръ.

            За останалитѣ 6 души, за жалость, нѣмаме никакви свѣдения.

 

 

69

 

Турското правителство, настървено отъ добититѣ резултати по Винишкитѣ безобразия, начена почти всѣка година да създава афери въ по-силнитѣ български центрове.

 

Въ началото на мѣсецъ Май 1899 г. пристигнали въ Прилѣпъ съ апостолска миссия Иорданъ Гавазовъ, родомъ отъ сѫщия градъ и Христо Чемковъ отъ Щипъ, бившъ учитель въ Битоля. Колкото и въ тайна да се е държало тѣхното присѫтствие въ града, все пакъ шпионитѣ успѣли да отгадаятъ кое що. Единъ день дигнала се ужасна тревога въ цѣлъ Прилѣпъ. Булюци заптии и аскерь тръгнали да тарашуватъ християнскитѣ кѫщи една по една . . . И, закъртили вратата на тѣхното скривалище. Цѣлиятъ кварталъ гъмжялъ отъ въоръжени турци; непрѣкосима била блокадата въ тия тѣсни улички. Полицейскиятъ приставъ отъ двора на кѫщата отправилъ гласно покана до двамата, да сдадатъ орѫжието и себе си. Гавазовъ, който бѣ лежалъ пълни три години въ Битолския затворъ. знаелъ твърдѣ добрѣ що го очаква, ако попадне още веднажъ въ турски рѫцѣ. Въ отговоръ на поканата да се прѣдадатъ, Гавазовъ и Чемковъ изпразднили своитѣ револвери въ полицейскитѣ гърди, като задържали по единъ патронъ за буйнитѣ си глави. При невъзможностьта да си пробиятъ пѫть, самоубиватъ се единъ другъ.

 

Малко по кѫсно въ сѫщия градъ се разигра още по кървава драма, която едва що не прѣдизвика всеобща сѣчь. — Стоянъ Лазовъ, учитель въ едно близко село до Прилѣпъ, дохождалъ въ града по своя частна работа, придруженъ отъ единъ селянинъ. Вмѣсто да заобикалятъ, тѣ минали прѣзъ турската махла за въ града. Тукъ, на срѣща имъ се изпрѣчва познатъ единъ турски шпионинъ, който, по свѣденията на Лазова, прѣдалъ Гавазова и Чемкова.

 

 

70

 

Раздалъ се гърмежъ и прѣдательтъ не билъвече между живитѣ. На гърмежа изъ околнитѣ кѫщи отзовали се въоръжени турци, които поискали да уловятъ убийцитѣ. Селянинътъ и Лазовъ посрѣщатъ нападателитѣ — турци съ нови гърмежи, мѫчейки се да си отворятъ пѫть. Захванала се отчаяна борба, резултатътъ на която билъ единадесеть на мѣсто убити турци и горнитѣ двама. Прилѣпскитѣ турци дошли до такава възбуденность, щото още въ сѫщия часъ готови били да повалатъ своитѣ съграждане — българи, но вмѣшателството на войската отстранило катастрофата.

 

Слѣдъ тоя инцидентъ полицията арестува всички учители и по-видни граждани, които бидоха обвинени въ укривателство на бунтовници и тайно прѣнасяние на орѫжие изъ България. Всички дворища и плѣвни по околнитѣ села и въ града бѣха изорани отъ турската полиция, за да дирятъ скритото орѫжие. Макаръ и никакво орѫжие да се не намѣри, все пакъ арестованитѣ граждани и селяни бидоха сѫдени отъ военния сѫдъ и около 49 души отъ тѣхъ като бунтовници осъдени на вѣчни окови.

 

Слѣдъ кървавата онази драма, която се разигра въ Брѣгалническата долина, слѣдъ прокудванието и смачкванието на всички събудени интелегентни синове въ Щипъ, Кочани, Кратово, Пиянечко и Малешевско, слѣдъ толкова жертви, мѫки и терзания, дошелъ бѣ редътъ на другъ български край. Ждребето на изпитанията прѣзъ 1899 год. се падна на гр. Куманово.

 

Отъ минутата, когато българинътъ се пробуди и отвори очитѣ си, отъ минутата, когато Българскиятъ народъ повдигна гласътъ си и откри онази люта и величествена борба противъ своитѣ подтисници, — още отъ тогава Куманово стои въ първитѣ

 

 

71

 

редове на борбата, и никога не е отстѫпвалъ крачка назадъ. Всички знаемъ, че Сконската епархия първа издигна гласътъ си противъ фанариотското духовенство (1830 год.). Въ тая борба съ своитѣ жертви и мѫки Куманово стои на чело прѣдъ всички други градове. Слѣдъ освободителната война и жестокото разединение на нашето отечество, Куманово стана вратата за Вардарската долина, най-прѣднята крѣпость и буденъ стражь на българщината въ Македония. До самата сръбска гранива, Куманово стана окото на Македония. Сърбската пропаганда не можеше да пристѫпи нито крачка напрѣдъ, безъ да се не удари въ якитѣ стѣни на тази българска крѣпость. И тази пропаганда разсипа съ товари злато, до като да намѣри нѣколко продажни души и завземе града. Ето вече цѣли двадесеть години ще станатъ, отъ като Кумановци сами, съ свои собствени срѣдства и сили, стоятъ непоколебими като канара всрѣдъ бурния океанъ. Нито златото, нито заплашванията, нито жертвитѣ скѫпи, — нищо не можа да ги разколебае въ праотеческитѣ имъ завѣти. Кумановци и до днесъ сѫ останали твърди въ бащиното име и чисти като кристалъ посрѣдъ мръстната сърбска пропаганда. Какви люти разправии, какви кървави схватки, какви материални и кръвни жертви не сѫ понесли тия доблестни Кумановци за запазванието честьта и името на цѣлия български народъ. — И слѣдъ тази дългогодишна люта борба, като че ли бѣше настѫпилъ деньтъ на побѣдата за Кумановци.

 

Есеньта 1898 г. едно султанско ираде заповѣдваше да се даде черквата, за която и ставаше борбата между Кумановци и сърбската пропаганда, на българитѣ, а на сърбскитѣ нѣколко привърженици да се отпусне отъ правителството една сума,

 

 

72

 

за съграждане на друга черква. По тоя начинъ правото на българитѣ се признаваше и замислитѣ на сърбската пропаганда да усвои града съ околията се осуетяваха за винаги. Но не така е мислѣлъ Хафѫзъ-паша, непримиримиятъ врагъ на всичко що е българско. Въпрѣки султанското ираде, което за винаги уравняваше распритѣ между Кумановци и сърбската пропаганда, той изпраща въ Куманово една комисия, която наново да разучва въпроса. Тая комисия, подкупена отъ сърбското злато, дава рапортъ, че Кумановци въ замѣна на отстѫпената имъ черква длъжни били да дадатъ на пропагандиститѣ черковнитѣ имоти и 400 лири. Този рапортъ биде разгледанъ въ вилаетския мезличъ и по настояването на валията одобренъ, като се взима рѣшение да се изпрати въ Цариградъ за потвърждение. Изпратеното въ Цариградъ рѣшение било потвърдено и се повръща за изпълнение. Този неочакванъ оборотъ на въпроса повдига жлъчката на всички Кумановци.

 

Първенцитѣ отъ Куманово отиватъ въ Скопие и протестиратъ прѣдъ валията, като му заявили отъ името на всички свои съграждани, че никога и прѣдъ нищо не ще се подчинатъ на това безобразно несправедливо рѣшение, противно на султанското ираде. Валията хвърля въ затвота първенцитѣ. Тогава Кумановци затварятъ дюгенитѣ си и всички вкупомъ, повече отъ 500 души, на чело на чорбаджиитѣ и свѣщенницитѣ въ едно грамадно шествие отиватъ въ Скопие и устрояватъ невидена демонстрация прѣдъ конака на валията. Властьта отстѫпва прѣдъ тази внушителна демонстрация и освобождава арестованитѣ първенци. Обаче валията пакъ заповѣдалъ да се изпълни рѣшението. Най сетнѣ Кумановци склоняватъ да дадатъ на сърбоманитѣ 300 лири и черковнитѣ имущества,

 

 

73

 

съ изключение на една нива, която имъ служила за гробища на българитѣ. Но Хафѫзъ-паша и прѣдъ тая отстѫпка не склонилъ. Неговата цѣль е била именно да заграби нивата (гробищата) и да я прѣдаде на сърбитѣ, като съ това оскверни паметьта на милитѣ имъ покойници, а съ построяванието тамъ на сърбска черква да забие ножа въ сърдцето на българщината въ Куманово.

 

За изпълнението на гонимата цѣль, Хафѫзъ-паша телеграфически заповѣдва на кумановския каймакаминъ да изиска отъ българитѣ 450 лири и да прѣдаде на сърбоманитѣ както гробищата, така и всичкитѣ черковни имоти, заедно съ малката черквица, що е била въ двора при голѣмата черква. Заповѣдьта на валията била прѣдадена на българския архиерейски намѣстникъ на 23 ий Августъ 1899 г.

 

Тогава Кумановци заявяватъ телеграфически на султана, на великия везирь и на Екзархията, че тѣ сѫ рѣшени да устоятъ срѣщу всичко до послѣдньо издихание за завардвание на правата и имота си.

 

Борбата вече не била противъ пропагандата и за отниманието на нѣкаква черчва — тя била отправена противъ жестокото и звѣрско насилие на една тирания, която се мѫчи да задуши всѣко човѣшко и народно чувство у доблестнитѣ Кумановци.

 

Това и чакалъ Хафѫзъ-паша. — Съ години той е дразнилъ Кумановци, насъсквалъ е сърбската пропаганда — всички срѣдства е употрѣбилъ само да прѣдизвика Кумановци на такава борба, на съпротивление противъ официалната власть, за да излѣе кюрдския си ядъ и да смаже за винаги тѣхната отвага.

 

Ала за Кумановци, които въ продължение на 70 години сѫ водили борба за българското име и за българската честь, е било позорно да плюятъ

 

 

74

 

сега върху тая славна страница отъ своето минало. За това и заявили отъ ново на каймакамина, че тѣ нѣма да отстѫпятъ и ще се борятъ до край . . .

 

На 24 августъ Хафѫзъ-паша вторично заповѣдва на каймакамина съ въоръжена сила да приложи въ дѣйствие рѣшението: да прѣдаде на сърбоманитѣ черковнитѣ имоти, гробищата и черквицата. Три турски роти аскерь и полицията завзиматъ гробищата и черквата. Всички Кумановци ставатъ на кракъ прѣдъ това святотатство, всички се вдигатъ да запазятъ правото и честита си. И турци и християни затварятъ дюгенитѣ ; градътъ е взѣлъ образътъ на бойно поле. Кумановки не оставатъ подолу, тѣ се нареждатъ въ фаланга рамо до рамо до своитѣ мѫже, братя и синове и като лъвици първи се хвърлятъ срѣщу щиковетѣ и ятаганитѣ на своя петь вѣковенъ тиранинъ.

 

Екатерина Авксентиева Симидчиева, жена на главния учитель въ Куманово Авксенти Георгиевъ, на чело на своитѣ съгражданки още въ зори завзиматъ „гробищната нива”, като съ мѫка се промъкватъ срѣдъ турскитѣ щикове до тая мила святиня на Кумановци. Тукъ, тя съ своитѣ другарки счупва поставения отъ сърбоманитѣ и турската сила кръстъ, разпилява основитѣ на проектираната сърбска черква и застѫпа се да брани светото българско мѣсто, като заявила на каймакамина: — намъ е мило и скѫпо това мѣсто, защото тукъ сѫ погребани нашитѣ праотци, дѣди, бащи, майки, синове и дъщери!

 

Тия слаби жени успѣли да се задържатъ на сила въ гробищата почти цѣлия день 24 Августъ, до когато турския аскерь съ обнажени щикове не ги е изтикалъ. Въ тая неравна и нечувана борба Екатерина е била злѣ ударена съ прикладъ въ лѣвото подбедрие. Обаче ни на минутата тя не изгубила куражъ

 

 

75

 

и всрѣдъ писъцитѣ и клѣтвитѣ на другаркитѣ си тя гордо се изпрѣчила прѣдъ каймакамина и високо му заявила: — назадъ, мръснико! не се доближавай, защото на твоя щикъ ще отговоря съ куршумъ. . . Знай, че тия гробища сѫнаши и за винаги наши ще си останатъ, ако ще би за това още сега и насъ тукъ да ни погребатъ! — На 2 и Септември с. год. отъ силни стомашни болки прѣдаде Богу духъ тая народна героиня.

 

Енергичното застѫпничество на българския прѣдставитель въ Цариградъ. силнитѣ протести на Българския Екзархъ и голѣмата възбуденность на духоветѣ въ България заставиха султанското правителство да отстѫпи и да отдаде правото на Кумановскитѣ българи.

 

На 14-и Ноември 1899 година отличниятъ българинъ и добъръ Велешки гражданинъ Димитъръ Шурковъ пада убитъ отъ наемни убийци, подкупени съ златото на сърбската пропаганда. По поводъ на това гнусно убийство цѣлиятъ Велесъ станалъ на крака: — една импозантна демонстрация била извършена на чело съ мъртвото тѣло прѣдъ правителственния домъ. Всичко живо отъ града е взѣло участие въ тоя всенароденъ протесть. По рѣшение на гражданитѣ цѣли три дена градътъ Велесъ е билъ въ трауръ, а една избрана комисия заявила на каймакамина отъ името на гражданитѣ, че, ако той не изгони въ три дена агитаторитѣ на сърбската пропаганда, гражданитѣ сами ще се разправятъ съ тѣхъ. Уплашениятъ каймакаминъ на първо врѣме обѣщалъ да изпълни народната воля, но това е било само за да успокои духоветѣ и да спечели врѣме, въ същность, той още на други день телеграфиралъ до Солунския валия, какво градътъ е въ явенъ бунтъ противъ властьта.

 

 

76

 

Слѣдъ два дена гарнизонътъ въ Велесъ е билъ усиленъ съ още 4 табура и градътъ обявенъ въ военно положение. Но това не стрѣсна Велешани; тѣ продължаваха да искатъ изгонванието на подкупницитѣ —убийци.

 

Слѣдствията отъ убийството бѣха тѣзи сърбѣющитѣ се граждани и селяни, погнусени отъ мръснитѣ дѣла на пропагандиститѣ сърби, отказватъ се отъ сърбизъма и съ сълзи на очи искатъ прошка отъ своитѣ братя. Шестѣ сърбски фамилии въ града и сърбската партия въ Башино село признали се за българи, а слѣдъ това и другитѣ села, кѫдѣто тази язва си била пробила пѫть, сѫ изпратили депутации до Българския владика въ Велесъ, да го молятъ да ги прости.

 

Съ настѫпванието на 1900 г. ждребето на из питанията и сломявание на българщината се падна върху Гевгелийската и Дойрянска околии, кѫдѣто отдѣлнитѣ убйства, грабежи и затваряния не сѫ могли да дадатъ желаннитѣ за властьта резултати. Ако за сломявание на българина отъ Сѣверна Македония се създаде Винишката афера, — за обезличванието на внушителния български елементъ въ Гевгелийско и Дойрянско се импровизира Воландовската афера.

 

Въ гр. Гевгелия, както и по всички градове на Македония, сѫществува и дѣйствува турски комитетъ, образуванъ отъ мѣстнитѣ турци и султанови чиновници. Душата на тоя комитетъ е полковиятъ командиръ на квартирующиятъ пѣхотенъ полкъ въ града. Гевгелийскиятъ турски комитетъ разполага съ нѣколко разбойнически шайки, вербувани отъ кърджалийскитѣ турски села въ тая околия. Системата на тероризиране и ограбване е слѣднята: пръскатъ се по българскитѣ села, ограбватъ и убиватъ извѣстни лица и сетнѣ отъ разбойници минаватъ въ ролята на административна власть, залавятъ попове,

 

 

77

 

учители и чорбаджии като виновници на извършенитѣ грабежи и убийства. Докарватъ невиннитѣ въ Гелгелия, хвърлятъ ги въ затвора и тамъ ги досмазватъ отъ бой, а чиновницитѣ продължаватъ по нататъкъ съ оскубването имъ. 3а това и бандитѣ избиратъ почти всѣкога имотнитѣ селяни.

 

Такава една разбойническа орда, състояща се отъ 50 души, къмъ срѣдата на м. Декември 1899 г. напада с. Валандово съ цѣль да го ограби и да създаде претексть на властьта за изпозатваряние на селянитѣ. Съ нахълтванието си разбойницитѣ начеватъ да гърмятъ по прозорцитѣ на селскитѣ кѫщи. Страшна паника обзима горкитѣ селяни. Прѣдчувствувайки, че тѣхниятъ послѣденъ часъ е настаналъ и въ отчаянието си грабнали всички селяни каквото могли, пушки, колове и кубури и захванали да гърмятъ отъ своя страна върху нападателитѣ. За всички цѣлата нощь прѣминава въ неизвѣстность. На разсъмнуване намѣрени били убити четирма турци отъ шайката. Каймакаминътъ и полковиятъ командиръ, отъ рано прѣдизвѣстени що има да става въ с. Валандово, съ нетърпение очаквали да се нахвърлятъ и тѣ вѫрху селото. На пладне цѣлото село било блокирано отъ войска и обявено за възбунтовано. Започва тогава ужаса: всички селяни сѫ били арестовани въ яхъритѣ на селото и подложени на нечувани изтезания и мѫки. Желанието на каймакамина било да изтръгне изъ устата на селянитѣ, че въ селото имъ има комити и нѣкакъвъ си складъ отъ гръцки пушки, система „гра". На невъзможния отговоръ той ги заплашвалъ съ разорение на селото и хвърлянието имъ въ р. Вардаръ.

 

Въ началото на м. Януари 1900 г. пристигналъ отъ Солунъ извѣстниятъ звѣрь Мемдухъ паша съ 300 души конница. Избира си той десетина изъ между най-богатитѣ села въ Гевгелийско и Дойрянско

 

 

78

 

съ с. Валандово и започва арестуванието на всичко ядиво въ тия села.

 

На основание показанията на единъ умопобърканъ той арестувалъ по-вече отъ 500 души. За своя резиденция избралъ затънтеното турско с. Калцъково, гдѣто съ своитѣ джандарми, шайки и разни бабаити турци образувалъ нѣкакъвъ сѫдъ. Започнали тогава да влачатъ въ с. Калцъково селянитѣ отъ нароченитѣ села. Тамъ събличали голи нещастнитѣ селяни и съ камшици и сопи принуждавали ги да казватъ работи, що и на сънь не сѫ виждали. На свѣщенника отъ с. Мировци отрѣзали ушитѣ, краката и срамнитѣ части, за гдѣто е ималъ смѣлостьта да ги изобличава и въ очитѣ имъ да каже: — поради нехубавитѣ ваши работи дойде Русия въ Бугария; тия сѫщи лоши работи ще ви изгонятъ скоро и отъ тука! Женитѣ и дѣцата на изпозатворенитѣ селяни отиватъ въ Солунъ да се оплакватъ прѣдъ валията отъ безобразията на Мемдухъ-паша, но валията не искалъ и да чува. Принудили се тѣ да телеграфиратъ до султана и да искатъ неговото „бащино" покровителство, ала и отъ тамъ нищо не ги е огрѣяло. Тогава тѣ се обръщатъ до европейскитѣ прѣдставители въ Солунъ. Благодарение на внушителнитѣ протести на француския и английски консули валията е билъ принуденъ да извика назадъ Мемдухъ паша и да освободи невинно задѫржанитѣ селяни.

 

Звѣроподобниятъ Мемдухъ за да си отмъсти на селянитѣ, които сѫ станали причина да бѫде повиканъ назадъ, като съ това сѫ му попрѣчили на дооголванието на по-заможнитѣ български села, подучва 15 души разбойници да нападнатъ с. Смоквица и да го обърнатъ наравно съ земята. Но селянитѣ отъ Смоквица грабнали ръждивитѣ пищови и кремаклии пушки и прогонили отъ селото си тия хищници.

 

 

79

 

Въ яда си разбойницитѣ подпалили с. Валандово. И до днесъ тия синковци се разхождатъ съ пушки на рамо по Гевгелийскитѣ сокаци, безъ да ги е поне смъмрила властьта.

 

На 21 Юни 1900 г. въ Разлога станало едно събитие, що едва не турнало точка на волското търпение на българитѣ отъ тоя край.

 

Двѣ непълнолѣтни дѣвойки отъ с. Баня, —това сѫщо село, що е дало на българския народъ и на неговата история О. Паисия и О. Неофита Рилски, придружени отъ по-малкото си братче, отишли да работятъ на своята нива до самото село. Тамъ хвърлятъ се на тѣхъ трима въоръжени турци и почнала се ужасна неравна борба. Дѣвойкитѣ и малкото имъ братче съ мотикитѣ въ рѫцѣ бранили се отъ свирепитѣ си похитители, ала все пакъ поганцитѣ успѣли да отвлекатъ едната отъ сестритѣ, Магдалина, и да насѣкатъ на кѫсове това малко българче, у което имало велика душа.

 

Станало на кракъ село Баня; скочило всичкото население на Разлошката котловина на чело съ първенцитѣ, поповетѣ и учителитѣ си. Чашата на търпението се била прѣпълнила и рухнало хилядното българско множество отъ цѣлия Разлогъ въ Мехомия. Орѫжие е само липсвало на това жестоко обидено население, за да прояви на дѣло накипѣлата злоба въ душата си.

 

Турскитѣ джандарми извождатъ поруганата дѣвойка Магдалина прѣдъ каймакамина, мезлича и хилядното българско мнозинство, за да заяви сама публично прѣдъ всички своето „желание". Но какво е било, когато Магдалина раздира на кѫсове фереджето и съ нисъкъ се хвърля между своитѣ братя за спасение !

 

Българитѣ се развълнували и мирната демонстрация не могла да дотрае до край !

 

 

80

 

Разсвирепелиятъ каймакаминъ заповѣдалъ на войската и джандармитѣ да пръснатъ тълпата. Сѣчь пукотъ и немилостивъ бой се изсипалъ върху неприготвения народъ. Никой не мръдналъ отъ мѣстото си, всички стояли като заковани и чакали само знакъ, за да плувне кръвьта по Мехомийскитѣ мегдани. — По личнитѣ селяни, свѣщенници и учители още на другия день докарани били подъ силенъ конвой и хвърлени въ занданитѣ, кѫдѣто би ми до смърть бити и косъмъ по косъмъ брадитѣ скубани на нещастнитѣ свѣщенници. Всички арестовани бидоха обвинени въ бунтовничество и прѣдадени на сѫдъ.

 

На 19 Августъ 1900 г., тъкмо когато султанътъ е празднувалъ 25 годишния си юбилей отъ своето деспотско и кърваво царуване, отъ Кочани изпратенъ му билъ най скѫпия сувениръ. Въ срѣдъ Кочани и на най лично мѣсто поваленъ е билъ мъртавъ страшниятъ за българитѣ отъ тоя край шпионинъ и прѣдатель Георги Петровъ Ивановъ, виновникътъ на Винишкитѣ ужаси. Убиецътъ, смѣлъ българинъ отъ Кочанскитѣ села, слѣдъ като се удостовѣрилъ, че Георги не е нищо друго вечъ, освѣнъ единъ бездушенъ трупъ, нарамилъ го и самъ го занесалъ въ конака (управлението), като прѣдалъ и себе си. Въ признанието си прѣдъ турскитѣ власти, че той е именно убиецътъ, добавилъ: — Да, азъ убихъ Георгя Ивановъ! Убихъ го за това, че той ми запусти кѫщата, почерни ми живота и съ своето шпионство направи невъзможно връщанието ми въ родното село!

 

Прѣдъ свѣтлитѣ коледни праздници 1900 год. телеграфнитѣ жици проглушиха свъта съ своитѣ сензациозни новини изъ Македония. Казваше се въ тия новини, че Щипяни дигнали глава противъ султана, ударили върху аскеря, много турци паднали убити

 

 

81

 

и отъ Скопие веднага били изпратени нови подкрепления, на чело на които заминалъ и самъ скопскиятъ валия Мехмедъ паша.

 

Макаръ и въ дѣйствителность тия новини да нѣмаха нищо съ истиностьта, все пакъ стана нѣщо въ Щипъ, което за дълги години ще съставлява знамение на врѣмето, — нѣщо близко до легенда !

 

Раненъ единъ възстанникъ слѣзълъ въ Щипъ и се отбилъ въ чисто българската махала Ново село. Евреинътъ проматарь въ тая махала, за зла сполука, съзрѣлъ съмнителниятъ гостенинъ и всичко това той веднага съобщилъ на властьта. Турцитѣ, мислейки, че не ще бѫде само единъ комита, изпращатъ цѣла една полурота аскерь на чело съ единъ поручикъ. Проклѣтиятъ юда насочилъ кѫщата и войницитѣ бърже я обкрѫжили. Възстанникътъ не се стрѣсналъ, той пръвъ подалъ примѣръ на животъ и кипяща работа. Всѣки пуснатъ куршумъ отъ възстанника попадалъ на мѣсто: най-напрѣдъ той повалилъ офицеря, а слѣдъ него закапали и турскитѣ низами като круши. Екналъ Щипъ отъ нескончаемитѣ залпове на турския табуръ, дошелъ да усили слабата полурота срѣщу единъ раненъ възстанникъ! Никой не се наемалъ да добижи до скривалището на страшния комита, който въ въображението на изплашенитѣ низами нарасналъ на двадесеть души. Дошелъ имъ отъ ново на помощь проклѣтиятъ евреинъ: подпалилъ той скривалището на възстанника, но едва сколасалъ да се оттегли, падналъ на мѣсто убитъ. Околнитѣ кѫщи всички изгорѣли, а възстанника все не могли да намѣрятъ. — Тоя доблестенъ юнакъ прѣзъ врѣме на страшния огънь сполучилъ да избѣга и съ голѣми трудности да мине въ България, кѫдѣто слѣдъ три мѣсеца се поминалъ отъ лютитѣ рани.

 

 

82

 

Но това е цѣла легенда, за Бога ! ? Не, това е фактъ, читателю ! Официалнитѣ турски свѣдения говорятъ, че тоя едничъкъ възстанникъ, слѣдъ като е повалилъ 19 души низами, единъ офицеръ и единъ евреинъ, сполучилъ да избѣга.

 

Когато случившето се въ Щипъ станало извѣстно въ Скопие, валията Мехмедъ паша и извѣстниятъ Дервишъ-ефенди взиматъ съ себе си най кръвожаднитѣ арнаути и заминаватъвъ Щипъ. Съ пристиганието си тѣ арестували всички по видни граждани, между които и нѣколко жени. Заканитѣ на валията нѣмали граница. Самъ Дервишъ ефенди е говорилъ на нѣкои познати българи, че Виница ще остане много назадъ. За щастие лично отъ султана дошла строга заповѣдь до валията, да гледа колкото е възможно по скоро да привърши разследванията и да не имъ се дава широкъ размѣръ. Тази султанска заповѣдь е паднала като гръмъ върху главитѣ на тѣзи злодѣйци. Валията и Дервишъ ефенди веднага се върнали въ Скопие, като завѣли съ себе си 16 мѫже и три жени арестовани. Тѣзи нещастни жертви бидоха прѣдадени на военния сѫдъ и осѫдени по на 10—15 години строгъ тъмниченъ затворъ. Валията за да заплаши Щипяни оставилъ 6 табура аскерь въ града и прѣди да потегли заповѣдалъ да се събератъ данъцитѣ за прѣзъ цѣлата текуща година.

 

Въ началото на 1901 г. издаваемиятъ се въ Букурещъ гръцки вѣстникъ „Патрисъ" публикува една мръсна статия по македонскитѣ революционни комитети въ Турция, по тѣхната организация и съставъ. Главната цѣль на тази статия бѣ да се посочатъ на турската полиция видни българи изъ разнитѣ краища на Македония, между гражданитѣ и учителитѣ. Тая статия бидѣ прѣведена и напечата отъ маджарския вѣст. „Pester Loid" съ още по-голѣми подробности.

 

 

83

 

Шпионскиятъ характеръ на тия статии бѣ очевиденъ. Цѣльта имъ не бѣ друга, освѣнъ да подканятъ турското правителство къмъ по рѣшителни мѣрки спрѣмо българското население въ Македония и парализирането на неговата интелигенция.

 

Солунската полиция по инструкции отъ Цариградъ на 25 и 26 Януарий 1901 г. обискира всички български училища съ пансионитѣ, по вече отъ 50 кѫщи и двѣтѣ български церкви. На 26 по срѣдъ нощь арестувани бѣха най виднитѣ българи отъ Солунъ: Д-ръ Хр. Татарчевъ; Петъръ Тошовъ, инспекторъ на народ, училища въ вилаета ; Хр. Матовъ, учитель въ м. гимназия ; Д. Палашевъ, търговецъ ; попъ Стаматъ, български енорийски свѣщенникъ и други 35—40 души, между които и трима ученици отъ VII класъ на българската гимназия. Въ края на м. Януари докарани бѣха арестованитѣ учители и свѣщенници отъ Кукушъ, Дойрянъ, Гевгелия, Струмица и Воденъ. Всичкитѣ арестовани държаха се най-строго, отдѣлени единъ отъ другъ въ тѣсни долапи. Къмъ срѣдата на м. Февруари числото на арестованитѣ българи—бунтовници въ Солунския затворъ „Еди-куле" наближи цифрата 300 души. Затворницитѣ били подхвърляни на ужасни изтезания. Нѣколко селяни отъ с. Петрово (Гевгелийско) при разпита сѫ били буквално драни. Архиерейскиятъ намѣстникъ въ Кукушъ о. Григорий Алексиевъ е билъ малтретиранъ толкова много, щото нещастниятъ 60 годишенъ старецъ плакалъ е като дѣте, а въ това врѣме турцитѣ се подигравали, гаврѣли се надъ мѫкитѣ, като казвали, че много хубаво пѣлъ. Учительтъ въ с. Крецово (Кукушко) Христо Поповъ е билъ до толкова битъ, щото изгубва ума си и днесъ тоя нещастникъ е лудъ. Сѫщо така три жени отъ Тиквешко сѫ полудѣли отъ непоносими мѫки.

 

 

84

 

На 27 Февруари чрѣзвичайниятъ сѫдъ откри първото свое засѣдание, прѣдъ който изведени бѣха всички арестовани учители, граждани и селяни, обвинени до единъ като участници въ тайнитѣ македонски комитати. Слѣдъ двумѣсечно протакание на процеса сѫдътъ постанови своя вердиктъ и осѫди слѣдующитѣ лица за държавна измѣна и дигание бунтъ:

 

    1) Петъръ Тошовъ отъ гр. Прилѣпъ; 2) Хр. Матовъ отъ гр. Струга; 3) Хр. Никовъ отъ гр. Гевгелия; 4) ученикътъ отъ VII класъ Миланъ Ризовъ отъ гр. Велесъ; и 5) Никола Бояджиевъ отъ градъ Велесъ на 101 година.

 

    6) А. Костовъ отъ г. Дойрянъ 7) Хр. Стояновъ отъ Гевгелийско; 8) попъ Григории Алексиевъ отъ Прилѣпъ; 9) попъ Стаматъ отъ Гевгелийско ; 10) попъ Стойко Трайковъ отъ Кукушъ ; 11) Христо Поповъ отъ Кукушъ; 12) попъ Христо Зидаровъ отъ Тиквешъ и 13) Ст. Димитровъ отъ Костурско на 15 години.

 

    14) Д-ръ Хр. Татарчевъ отъ гр. Рѣсенъ; 15) Манолъ Георгиевъ отъ Кукушъ; 16) Никола Мажулевъ отъ Кукушъ; 17) Георги Гроздановъ отъ Тиквешъ и 18) Христо Динковъ отъ с. Порой на 7 години.

 

Христо Динковъ бидѣ осѫденъ на 7 години, защото му намѣрили единъ листъ, на който написанъ билъ тропарьтъ „Достойно есть" по гръцката псалтикия, което сѫдътъ го прѣтълкувалъ като шифъръ на тайния комитетъ. Между тѣхъ има още 22 души, чиито имена не ни сѫ извѣстни.

 

Въ сѫщото това врѣме въ Скопие бидоха осѫдени на смърть 20 души българи отъ Куманово и селата. Отъ тѣхъ трима свѣщенници, шесть души учители, четирма граждани и седемь души селяни. На 10 Май тѣ бидоха разтрѣляни.

 

На 6 Юли 1901 г. въ Солунъ една дълга верига отъ затворници, оковани въ тежки желѣза и конвоирани отъ два табура низами, напущаше страшния занданъ „Еди куле" за още по страшнитѣ подземия на „Подрумъ-кале".

 

 

85

 

Имаше нѣщо тържествено въ тая процесия. . . Веригата пѣеше съ една тѫжна и сърдцераздирателна мелодия: — Прости, народе мой нещастенъ !

 

Сълзи бликаха отъ очитѣ. Веригата пѣеше и плачеше. . . .

 

Кои бѣха тия нещастници, що пращаха народу си послѣдното свое „прости"?—Това бѣха синове на трижъ по нещастна Македония. Това бѣха нейната надежда и нейната вѣра ! Това бѣха осѫденитѣ въ Солунъ мѫченици, сега заточеници въ Подрумъ-кале.

 

* * *

 

Тази е политиката, читателю, на султана Абдулъ-Хамидъ спрѣмо българското население въ империята му. Тази турска политика вѣе отъ Цариградъ до послѣдното българско село въ Македония и Одринско. Тя е кристализирана вече; цѣль ясно опрѣдѣлена, всички закони и незакони, човѣшки и нечовѣшки, въображаеми и невъображаеми срѣдства, съ които разполагатъ турскитѣ управници, сѫ отправени къмъ тая цѣль. — До сега унищожението на българина ставаше скришомъ, изъ затънтенитѣ краища на Македония; ставаше прѣдпочтително въ селата — сега нищо не стрѣска турчина да извърши най голѣмото злодѣяние и въ градоветѣ, прѣдъ очитѣ даже на европейскитѣ прѣдставители. Търсиха до сега претексти; сега нѣма нужда отъ тѣхъ: арестуватъ на право по стотини, обискиратъ, прѣслѣдватъ, разорявятъ, убиватъ, безчестятъ и грабятъ, защото всичко това въ очитѣ на Европа не съставлява прѣстѫпление.

 

До сега прѣдпаздиво се поругаваха черковитѣ, но днесъ коя черква въ Македония не е обръщана на казарма и конюшна и не е лишена отъ своя пастиръ?

 

 

86

 

Има ли днесъ учитель, който да е завършилъ учебната година? Има ли училище, което да нѣма грабнати свои учители и ученици? Има ли гражданинъ небитъ и селянинъ неограбенъ? Има ли майка непоругана и дѣвица незабулена?

 

Българското население въ Македония и Одринско, турено вънъ отъ законитѣ, гонено като глутница вълци отъ безбройна хайка, е дошло до край на своитѣ сили, изгубило е естественото си робско право да цѣни живота. Търпението се изчерпва.

 

Подъ тоя ураганъ, всрѣдъ тая страшна буря, българинътъ е изгубилъ съвѣстьта си. Чувството за спокоенъ животъ, за щастливи дни за себе си и за близкитѣ си, — съ една дума всичко онова, що съставляватъ инстинктивнитѣ желания и цѣли за единъ човѣкъ, всичко това е изтрито въ македонската душа. Всѣкидневнитѣ напасти го каратъда махва рѫка на тия несъзнателни възжделения, както бѣснитѣ вълни тласкатъ отъ брѣговетѣ здробения корабъ, за да го погълнатъ.

 

И, всрѣдъ тоя ужасъ пламва въ сърдцето на македонеца куражътъ на отчаянието. Едно само се изпрѣчва отпрѣде му, въ едно само той вѣрва и въ едно само съзира своето спасение. Това е възстанието! Думата възстание има магическо влияние върху умътъ, душата и сърдцето на македонския българинъ. И магически става промѣнението: вчерашенъ робъ, днесъ жертвува богатство, дѣца, жена, работа, той самиятъ е готовъ да убива, да гори, да лежи въ затвори, да се скита по планини, да го гонятъ като мечка стръвница и ако трѣбва, да се самоубие, живъ да изгори, ако е нуждно, стига само това да ускори послѣдния часъ, стига да бѫде за свободата на милата му Македония.

 

Най-великото дѣло, съ което издъхна XIX в., е безсъмненно това прѣобразование въ ума и душата

 

 

87

 

на българския народъ въ Македония. Тоя робъ до вчера, днесъ е герой. Тоя робъ, когото петь вѣка грабили, безчестили, трепали и прѣдъ гласа и името на турчина цѣлъ е затрепервалъ, днесъ вдъхва страхъ и вцѣпенение у своя тиранинъ и зависть у своитѣ съперници съ своето изкупление. Психологията на тирана и роба се съвсѣмъ измѣни. Въ много мѣста турското население въ Македония трепери днесъ отъ съсѣдитѣ си българи.

 

И тоя пламъкъ на свобода, горящъ въ гърдитѣ на македонеца, ще разруши тиранията и ще отклѣе ръждивитѣ вериги. Великиятъ моментъ на изкуплението за македонеца приближи, ще изпие той и тая послѣдня чаша съ ядъ, но, ... ще възложи най сетнѣ „търнения вѣнецъ"!

 

* * *

 

Положението на работитѣ въ Македония до избухванието на настоящето възстание може да се обрисува съ двѣ думи: — На една страна нафанатизираното турско население, готвяще се отъ дълги години къмъ великото за него призвание: „смърть на гяуритѣ!", въ което само злодѣяние намира своето спасение и щастие; — на другата страна християнското население, чиито най скрити гънки въ душата му проникнати бѣха отъ дълбокото съзнание, че неговото спасение лежи въ безспирната и непримирима борба, че несносния и позоренъ робски яремъ ще може да отмахне само съ силата на своята дѣсница и съ силата на свинеца.

 

Създаванитѣ умишлено афери, безчеловѣчнитѣ жестокости и всички възмутителни терзания вмѣсто да съкрушатъ и омаломощатъ роба, —възвисиха страдалческата му душа, калиха сърдцето и мѫченическото му тѣло. Пиринъ, Бѣласица и Мариово

 

 

88

 

широко разкриха обятията за волнитѣ свои дѣца, които черна турска прокуда бѣ пропъдила отъ мили дѣца, жени, майки и бащи. Тия неволни бѣглеци, групирани въ бунтовнически чети, кръстосваха свободно робскитѣ градища и села, проповѣдвайки народу си борба на животъ и смъртъ. По цѣлата страна населението, отъ единия до другия край, радушно приемаше, гощаваше и укриваше тия вѣстители на близката утѣха и съ услада възприемаше огненитѣ имъ слова. Лютитѣ студове и снѣжнитѣ прѣспи не значеха нищо за тия будители народни.

 

Ожесточението и отъ двѣтѣ страни не по дни, а съ часове растеше. Тиранинътъ и робътъ дебнѣха единъ другиго и никой отъ никого пощада не търсеше, пито пъкъ се даваше.

 

Алекси отъ с. Порой повѣляваше по цѣла Бѣласица; ужасъ и трепетъ обзимаше турското население въ тоя край отъ справедливата мъсть на страшния гяуринъ, което не знаеше съ какво да омилостиви неговия гнѣвъ. Населението на Петричко и Малешевско слѣдъ Бога едного познаваше, това бѣ хвърковатиятъ Дончо, синъ на Дѣда Златка войвода. Дончо много турски майки бѣ разплакалъ и много сълзи сиромашки бѣ обърсалъ. Чудниятъ левентъ Марко показа на дѣло какъ робътъ обича свободата и какъ той умира за нея: петь дневната защита на с. Пѫтеле (Леринско) за дълги години ще свидѣтелствува за дѣлата на тоя скроменъ надъ скромнитѣ борецъ за свободата.

 

Турскитѣ власти взимаха бързи и енергически мѣрки да парализиратъ всѣкакъвъ опитъ къмъ възстание и да задушатъ веднажъ за всѣкога волния духъ у македонеца. Тия именно мѣрки, придружени както всѣкога съ прѣтърсвание и дирение на орѫжие, подлагание населението на нечувани изпитания

 

 

89

 

и жестокости, които населението прѣдугаждаше, ускориха най вече днитѣ на възстанието.

 

Кървавитѣ срѣщи между бунтовническитѣ чети и турскитѣ низами отъ день на день ставаха все по чести и покръвопролитни.

 

Въ първитѣ числа на м. Августъ Стефо войвода отъ с. Бесвина (Костурско) при село Градско и с. Росоманъ, на дѣсния брѣгъ на р. Вардаръ, нанесе страшно поражение на два турски табура. Въ това стражение неговата чета е повалила около 250 души аскерь и единъ полковникъ. На планината Чеганъ (Леринско) завръзва още по кръвопролитенъ бой съ изпратения отъ Битоля аскерь. Тукъ, на полестражението старецътъ Стефо е намѣрилъ и смъртьта си. Загубитѣ на турцитѣ сѫ били толкова чувствителни, щото едва сѫ успѣли да отстѫпятъ, като оставили своитѣ ранени на произвола. Възстанницитѣ прибрали орѫжието на убититѣ и раненитѣ турци, което достигало до 180 маузерови пушки. При Тросковския монастирь (Джумалийско) съединенитѣ чети на поручикъ Саевъ, Дончо войвода и Иванъ Пашовъ разбиха цѣли турски роти, като плѣниха и обоза имъ. Полковникъ Янковъ между Прилѣпъ и Битоля успѣва да обезорѫжи единъ ескадронъ турска конница.

 

Бурята вечъ бѣ на прага. Всѣки день се очакваше да затрѣщи и да се изсипе въ ужасенъ ураганъ. Една искрица стигаше да подхване огъня, и цѣлата страна да пламне въ всепоглъщающия жаръ. И тази искрица не закъснѣ.

 

Върховниятъ Македоно-Одрински комитетъ въ София два мѣсеца прѣди избухването на възстанието счете за свой дългъ да отправи до подписавшитѣ велики сили Берлинския трактати единъ мемоаръ на французски езикъ. Въ тоя мемоаръ по най релефенѣ начинъ се описваше жестокото положение на

 

 

90

 

раята въ Македония и Одринско, като обръщаше вниманието имъ върху обстоятелството, че населението е доведено до отчаяние и само подобрението на неговата участь би отстранило катастрофата отъ една възможна саморазправа. Въ тая книга, между другото, прѣдставенъ бѣ на великитѣ сили единъ проектъ [*] отъ минималнитѣ искания на македонцитѣ.

 

Поради характеристичностьта на тоя извънредно интересенъ документъ, ний даваме му мѣсто въ наша книга :

 

 

(Проектъ отъ минималнитѣ искания на македонцитѣ)

 

            1) Отъ днешнитѣ Солунски, Битолски и Скопски вилаети да се образува една Область съ сѣдалище Солунъ, въ слѣдующитѣ граници :

 

Пограничната линия на тая Область ще почва отъ сърбската граница срѣщу Враня, ще върви по сѣверо-западнитѣ межди на каазитѣ Прѣшовска, Кумановска, Качанишка и Тетовска, ще съвпада съ билото на Черна гора, и отъ върха Люботърнъ, по билото на Шаръ планина, ще достига до Корабъ — най-високия връхъ на Дешатъ ; отъ Корабъ тя ще отива по потока Велещица, на който се намира голѣмото село Радомиръ до вливанието на тоя потокъ въ Черни Дримъ ; отъ туй мѣсто тя ще слѣдва по послѣдната рѣка до с. Недретъ, и отъ тамъ минавайки по западнитѣ межди на каазитѣ Охридска и Корчанска до връха Грамосъ, ще върви по южнитѣ межди на каазитѣ Костурска, Кайлярска, Воденска и Караферийска до онова мѣсто, гдѣто междата на послѣднята кааза се прѣсича отъ потока Бистрица; отъ тая точка тя ще върви по течението на послѣдния потокъ до вливането му Бѣло море, и сетнѣ, като извива къмъ изтокъ по крайбрѣжието и като

 

 

*. Тоя проектъ е сборъ отъ най-благоприятнптѣ прѣдложения за щастливото разрѣшение на македонския въпросъ, изработенъ отъ III македонски конгресъ (1896 г.) и публпкуванъ още тогава въ видъ на минимална програма. Тая програма е и офециалното изражение, къмъ което се стрѣми македонското движение.

 

 

91

 

обръща Халкидонския полуостровъ, ще отива до устието на р. Мѣста : отъ тукъ, по сѫщата рѣка, тя ще върви на сѣверо-изтокъ до онова мѣсто, гдѣто се влива въ нея притокътъ, на който е разположено с. Радиборъ, а отъ тамъ по тоя притокъ, ще пристига до границитѣ на Южна-България, отъ кѫдѣто понататъкъ ще съвпада съ границитѣ на княжество България и кралство Сърбия.

 

            2) Да се назначава за Главенъ Управитель на тая Область, съ срокъ на петь години, лице напълно удовлетворяще условията на справедливость и толерантность и принадлежаще на прѣобладающата въ Областьта народность.

 

            3) Главниятъ Управитель да управлява Областьта съ помощьта на едно Областно Събрание, което да се избира непосрѣдствено отъ самото население при строго съблюдение правата на малцинството и да рѣшава всички въпроси относящи се до вѫтрѣшната уредба на Областьта.

 

            4) Личностьта и жилището да бѫдатъ еднакво неприкосновенни за всички граждани на Областьта. Цензура на печатното слово да не сѫществува.

 

            5) Всичкитѣ областни чиновници да се взиматъ отъ оная народность, която прѣобладава въ тѣхното мѣстослужение. Вишитѣ чиновници да се назначаватъ отъ султана, по прѣдставление отъ Главния Управитель, a останалитѣ да се назначаватъ направо отъ самия Главенъ Управитель.

 

            6) Езикътъ на главнитѣ народности въ Областьта да бѫде официаленъ наравно съ турския въ всичкитѣ областни учрѣждения, като се прѣдостави правото на административнитѣ единици да избиратъ единъ отъ тѣхъ за своитѣ официални сношения.

 

 

92

 

            7) Учебното дѣдо на християнскитѣ народности да се прѣдостави всецѣло на грижитѣ на респективнитѣ имъ училищни организации.

 

            8) За поддържанието редътъ и тишинато въ Областьта да се организира една областна джандармерия, основана върху началата на рекрутната система и непосрѣдствено подчинена на Главния Управители: тази джандармерия, наедно съ офицеритѣ ѝ, да принадлежи на мѣстнитѣ народности, съразмѣрно съ численностьта имъ и да не надминава по-вече отъ 1 % на мѣс(т)ното мѫжко население. Вишитѣ офицери на тая джандармерия да се назначаватъ отъ султана, по прѣдставление на Главния Управитель, а останалитѣ да се назначаватъ направо отъ самия Главенъ Управитель.

 

            9) Бюджетътъ и данъцитѣ на Областьта да се опрѣдѣлятъ отъ Областното Събрание. 25% отъ доходитѣ на Областьта да се внасять въ общото държавно съкровище, а останалитѣ да се употрѣбяватъ за нуждитѣ на Областъта.

 

            10) Едноврѣменно съ назначаванието на Главния Управитель да се назначи и една комисия ad hoc, въ която да бѫдатъ достатъчно прѣдставени мѣстнитѣ народности, и която, подъ прѣдсѣдателството на Главния Управителъ, да изработи подробноститѣ на горнитѣ реформи.

 

            11) Да се даде обща и пълна амнистия на всички политически прѣстѫпници, осѫдени или не, както и на всички заподозрѣни въ неблагонадежность областни уроженици, които сѫ извънъ родината си.

 

            12) Подобни реформи да се въведатъ и въ Одринския вилаетъ.

 

* * *

 

 

93

 

Както и се очакваше, — Европа не обърна внимание на мемоара. Тя гледаше като на нѣщо обикновенно, даже длъжно, на всичкитѣ ужаси, на които бѣ подхвърлено християнското население въ Македония и Одринско отъ турскитѣ власти. Забравяйки, че съ тази небрѣжность тя усилваше ревностьта у турцитѣ къмъ по възмутителни и по-свирепи жестокости. Все едно, че на Турция се даваха привилегии безнаказано да измъчва и умъртвява своитѣ християнски подданници. Едно е само непонятно тукъ, защо Европа на всички массови убийства и пожари, извършени отъ турцитѣ, гледа съ такова хладнокръвие, когато всѣко едно извѣстие за нѣкоя справедлива отплата на възстаналото население възбужда въ нея негодование и порицание?! Защо разоренията на с. Пѫтеле, Зелениче и Буфъ не произведоха потресающе впечатлѣние ? ! А никому въ Европа не дохаждаше мисъльта, че зрѣлища отъ подобенъ родъ усилваха негодованиито до висша степень въ Македонеца и въ неговия свободенъ братъ, който, послѣдниятъ, не намираше никакви снисходителни мотиви да се отнася съ такава небрѣжность къмъ жестокоститѣ на турския аскерь. Отъ българското правителство европейкитѣ държави изискваха пъленъ неутралитетъ и задържванието на доброволческитѣ чети, а заедно съ това и неуказване на никаква морална или материална подкрѣпа на възстаналия македонецъ, безъ, обаче, да взематъ подъ съображение, че да се изпълни това — е работа не само трудна, а почти невъзможна . . . Види се нечеловѣческитѣ усилия и ревность на българското правителство спрѣмо дѣйствията на Върховния Мак. Одрински Комитетъ да бѣха недостатъчни !...

 

Деньтъ 8 Септември 1902 год. за винаги ще съставлява епоха въ събитията на Балканския полуоетровъ. Въ тоя день възстанието въ Южна-Македония,

 

 

94

 

Костурска, Воденска, Леринска и Мъгленска околии, бѣ провъзгласено всрѣдъ неописуемия възторгъ на населението и биението на черковнитѣ камбани. Всички способни да носятъ орѫжие влѣзоха въ редоветѣ на възстанницитѣ. Събранитѣ ръководители отъ горѣ казанитѣ околии, на брой 30 души, избраха за главенъ военачалникъ полковникъ Анастасъ Янковъ, който по всичко силно ни напомнюва италиянския революционеръ Гарибалди. — Полковникъ Анастасъ Янковъ е роденъ въ с. Загоричани (Костурско) на 1857 год.; на 19-та си годишна възрасти, прѣзъ 1876 г., той е билъ волентиръ въ Сърбско Турската война, като опълченецъ въ III-та опълченска дружина участвувалъ е въ Руско-Турската война и като офицеръ отъ българската армия билъ се е при Сливница, Царибродъ и Пиротъ. Съ обявяванието на възстанието всички проходи и стратагически мѣста сѫ били завзети отъ възстаналото население. Турскиятъ аскерь отъ Костурско и Леринско поради малочисленностьта си бърже е билъ изтиканъ. Нѣколко възстанически дружини настѫпили къмъ Битоля, като разрушили при с. Кременица желѣзопѫтната линия и на нѣколко мѣста прѣкъснали телеграфнитѣ съобщения. Леринската околия станала театъръ на военнитѣ дѣйствия. При с. Цѣръ една възстанническа дружина на чело съ полковникъ Янковъ удържала пълна побѣда надъ три табура, и взѣли въ плѣнъ до 150 души. Ожесточението и отъ двѣтѣ страни е било голѣмо и никому пощата нѣмало: възстаналото население нападнало турскитѣ села Маврово, Куманичево и Горенци, кѫдѣто всичко е било прѣдадено на огънь.

 

Въ усоитѣ на Пиринъ, близо до с. Сърбиново, прѣзъ първитѣ числа на м. Септември събрани били всички ръководители на революционнитѣ околии отъ Източна Македония на воененъ съвѣтъ,

 

 

95

 

подъ прѣдседателството на подполковникъ Стефанъ Николовъ отъ гр. Прилѣпъ. На тоя съвѣтъ сѫ присжтствували и всички началници на бунтовническите чети въ тоя край. Въ своето съвѣщание водителитѣ рѣшили да се отломки формалното прогласявание на възстанието слѣдъ 25 Септември, по желанието на самото население, а за главенъ военачалникъ избрали подполковника Стефанъ Николовъ.

 

Между това на, 19 Септември пристигналъ въ с. Сърбиново турчинътъ спахия съ нѣколко сеймени да събира закупения десятъкъ. Селянитѣ демонстративно отказали да внесатъ десятъка и още сѫщата вечерь изклали дошлитѣ турци. Отъ Джумая заминаватъ двѣ турски роти за Сърбиново да накажатъ виновнитѣ; става тогава всичко живо отъ това село на кракъ и грабва орѫжието. Селянитѣ Сърбинци, подъ водителството на свѣщенника си попъ Найденъ и кмета Павле Давковъ, устрояватъ нѣколко засади изъ тѣснитѣ клисури на идящия аскерь. Бърже се върнали въ Джумая тѣзи двѣ роти, като оставили по-вече отъ 70 -80 души убити и ранени и съ трепетъ разправяли на изплашенитѣ турци за страшнитѣ комити. Каймакаминътъ изпратилъ тогава къмъ Сърбиново два табора и поискалъ подкрепление отъ Мехомия и Сѣресъ. Жителитѣ отъ околнитѣ села, Градево, Ощава, Марулево, Крѣсна, Мечкуль и Влахи, грабватъ и тѣ орѫжието и се притичватъ на помощи на възстаналитѣ Сърбинци.

 

На 22 Септември районниятъ началникъ на дѣсното побрѣжие на р. Струма Тодоръ Саевъ, обхождайки селата да дава послѣднитѣ свои разпореждания за възстанието, натъкналъ се при с. Желѣзница на една рота аскерь. Турцитѣ, поставени подъ кръстосанъ огънь, съ голѣми загуби се оттеглили, и отстѫпили къмъ Джумая.

 

 

96

 

Случкитѣ при Сърбиново и Желѣзница туриха начало на междуособната война въ тоя край, като по тоя начинъ ускориха и провъзгласяванието на възстанието въ Източна Македония.

 

На 23 Сепрември разпратени били куриери отъ централното управление до всички районни началници и войводи на 25 с. м. да обявятъ възстание по всички околии и села.

 

Слѣдъ поражението при с. Желѣзница, на 24 с. м. отъ Джумая отправенъ билъ къмъ същото мѣсто единъ табуръ аскерь съ една полу-батерея горска артилерия. При с. Падежъ срѣщнали се вѣковнитѣ врази. Цѣлия день турцитѣ атакували непристѫпнитѣ позиции на възстанницитѣ, като ги обсипвали съ градъ куршуми и гранати, обаче, безъ да имъ нанесатъ чувствителни загуби. На мръкване турцитѣ получили нови подкрѣпления и помъчили се да заобиколятъ възстанницитѣ. Саевъ заповѣдалъ на помощника си Лефтеровъ да открие залпова стрѣлба противъ настѫпающитѣ турски роти, а самъ той на чело на 150 души юнаци хвърлилъ се въ турскитѣ редове съ викове „ура!" Турцитѣ не удържали силниятъ напънъ и обърнали гърбъ. Къмъ полу-нощь възстанницитѣ отстѫпили къмъ с. Тросково. Въ тоя бой турцитѣ изгубили по вече отъ 80 души съ единъ капитанъ, когато възстанницитѣ едва при отстѫплението дали трима души убити.

 

Изпратениятъ аскерь отъ Джумая и Мехомия (Разлогъ), да усмири и потъпка възстанието въ с. Сърбиново, едва на 26 Септември успѣлъ да се доближи до прѣднитѣ селски махали, като всѣка своя стъпка обливалъ съ кръвь. Въ същия день било е блокирано и с. Градево. Тия двѣ чисто български села се намиратъ на лѣвия брѣгъ на р. Струма, разположени на западнитѣ разклонения на Пиринъ и

 

 

97

 

прѣдъ самия сѣверенъ улазъ на Крѣсненската клисура. Борбата въ тия села между възстаналото население и турцитѣ, които сѫ били по-вече отъ 6,000 души, се води пълни осемь дена, кѫдѣто турцитѣ сѫ прѣтърпѣли чувствителни загуби. Макаръ и заобиколени отъ всички страни съ аскерь и башибозушки булюци, мѫжественнитѣ Сърбинци и Градевци съ нечувана стойкость и усилие продължавали да бранятъ роднитѣ си пепелища. На 29 и Септември около 1,000 души турци съ пристѫпъ нападнали махалата отъ с. Сърбиново Обѣсникъ, кѫдѣто и подпалили нѣколко кѫщи, но скоро тѣ били изтикани отъ тамъ съ голѣми загуби. Въ тоя день и въ двѣтѣ села ожесточението е било голѣмо : напраздно царскитѣ низами се хвърляли нѣколко пѫти на юрушъ върху позициитѣ на възстанницитѣ, които отъ своя страна изпращали огънь и смърть въ турскитѣ редове. На 30-и Септември възстаналитѣ Сърбинци и Градевци, утѣснени отъ всѣкѫдѣ и безъ да получатъ въ продължение на 8 дена подкрѣпление, принудени сѫ били да отстѫпятъ къмъ висотитѣ на Пиринъ, като за благоврѣменно извадили отъ възпламененитѣ вечъ села своитѣ дѣца, жени и бащи.

 

Още съ избухвание на възстанието Крѣсненската клисура до самия юженъ излазъ, при с. Рупель, мина въ рѫцѣтѣ на възстаналото население и отъ двата брѣга на р. Струма. Отбраната на прохода бидѣ повѣрена на Дѣдо Кутруль, който съ своитѣ Кършиякалии до края на м. Октомври не позволи нито на единъ турски кракъ да пристѫпи въ тия непристѫпни мѣста.

 

На 25-и Септември съединенитѣ чети на капитанъ Иорданъ Стояновъ, Дончо Златковъ и Ризо Ризовъ, усилени съ много още възстанали селяни, потеглили за гр. Мелникъ.

 

 

98

 

Изпратениятъ въ града съгледитель издалъ на властьта замислитѣ на възстанницитѣ. Веднага били взети мѣрки за отбраната на града, като потеглили за тая цѣль още три табура отъ гр. Валовища. По този начинъ и нападението на Мелникъ е било осуетено. Капитанъ Стояновъ останалъ въ Пиринъ, а Дончо Златковъ и Ризовъ прѣхвърлили въ Петричко на помощь на Маникатъ Яновъ и Дѣдо Джилятъ.

 

При с. Гореме (Петричко) възстаналитѣ селяни отъ тази околия, подъ водителството на Маникатъ Яновъ, Бакаловъ и Никола Иордановъ, на 22 и Септември нанесли страшно поражение на двѣ турски роти. Боятъ е траялъ цѣли 12 часа и най сетнѣ турцитѣ ударили на бѣгъ. Устроенитѣ въ тилъ засади добили бѣгащитѣ турци, които оставили всичкия си обозъ въ рѫцѣтѣ на възстанницитѣ. Турцитѣ изгубили половината отъ аскеря, 11 мулета и 5 коня. Това поражение се разнесло по цѣло Петричко, Струмишко и Малешевско. Отъ Струмица потеглила войска на чело на единъ паша за Петричъ. На 27 с. м. турцитѣ сѫ били заобиколени отъ горнитѣ 3 чети и отъ четата на Иванъ Пашовъ. Напраздно пашата се е опитвалъ да си пробие пѫть; възстанницитѣ постепенно стеснявали обрача и въ продължение само на 4 часа повалили по вече отъ 150 души убити и ранени турци. На другия день пристигнали още два табура на помощь и възстанницитѣ сѫ били принудени да отстѫпятъ.

 

При недостатъчностьта на редовния аскерь да подави възстанието, турскитѣ власти бърже сформироваха башибозушки отряди, които вмѣсто да търсятъ въорѫженитѣ гяури, прѣдпочитаха да нападатъ на мирнитѣ български села, дѣто извършваха нечути злодѣйства : изнасилваха жени и дѣвойки, горѣха невинни мѫже и старци, набиваха на върлини дѣца и мърсѣха Божиитѣ храмове и светитѣ икони.

 

 

99

 

[[ Страници 99-102 липсват ]]

 

 

103

 

Хусеинъ Халми паша за главенъ инспекторъ по прилаганието на тия реформи въ вилаетитѣ. Но това султанско „ираде" бѣ по-вече отъ сарказамъ и справедливо то се посрѣщна отъ всички съ недовѣрие; защото, освѣнъ че за никакви реформи не се спомѣнуваше, но, даже, отнимаха се на християнитѣ съ него и ония привилегии, що самитѣ тѣ по отрано бѣха си спечелили съ голѣми жертви и трудности. Ясно е, че никакви султански ирадета не сѫ въ положение да турнатъ край на кръвопролитието и само едно сериозно вмѣшателство на европейските държави е въ положение да обуздае кръвожаднитѣ инстикти на султана и да облегчи участьта на християнитѣ. И днесъ, когато главниятъ инспекторъ Халми паша обикаля цѣла Македония ужъ по прилагане на нѣкакви реформи, нищо не прѣчи на арнаутскитѣ табури да разоряватъ мирнитѣ християнски села въ тая страна и да прѣдаватъ населението на изтребление. Ето защо взаимната ненависть и ожесточение се усилва и отъ двѣтѣ страни днесъ.

 

Че настоящето възстание още въ самото си начало, въ първитѣ числа на м. Септември 1902 год., взѣ грозно направление, показва ни бързината на неговото развитие; въ нѣколко само дни почти цѣлата горня и южна часть на Македония бѣ погълната отъ пламъцитѣ на пожара. Мѣстата, кѫдѣто произлѣзоха първитѣ срѣщи на възстанницитѣ съ турскитѣ войски, свидѣтелствуватъ, че движението изведнажъ обхвана доста значително пространство. Малешевско и Джумайско, наистина, сѫ погранични околии съ България, но за това пъкъ Мелнично, Поройско и Петричко се намиратъ на 60—00 километра на югъ отъ Българската граница. Мъгленско и Воденско, кѫдѣто дѣйствуваха Карабиберовъ и Пожарлиевъ, се падатъ на дѣсния брѣгъ на р. Вардаръ, на 50—80 километра на западъ отъ гр. Солунъ,

 

 

104

 

а Костурско и Леринско, кѫдѣто полковникъ Янковъ пълни осемь мѣсеца можа да се удържи, граничатъ съ Гърция и Епиръ и съставляватъ най-южнитѣ краища на Македония. Очевидно е прочее, че не три-четире само погранични села съ България — както твърдеше това вѣстникъ „Право", органътъ на турското комисарство въ София, — сѫ възстанали! Честитѣ и днесъ кървави срѣщи на възстаническитѣ чети съ турскитѣ войски, по двата брѣга на р. Вардаръ и при най люта зима, красноречиво говорятъ до колко възстанието е потушено и въ какви размѣри, дѣйствително, е то. Тия именно срѣщи достатъчно свидѣтелствуватъ, че възстанницитѣ нито на косъмъ не сѫ изгубили рѣшителностьта да противостоятъ на турцитѣ до послѣдня крайность и съ каква енергия и постоянство тѣ сѫ обладавани. Повелявайки на планинскитѣ и недостѫпни мѣста, възстанницитѣ ще продължаватъ все съ сѫщия жаръ, енергия и самоотверженость да се борятъ съ вѣковния си мѫчитель. Идущиятъ пролѣтенъ вѣтъръ, който ще повѣе отъ къмъ югъ, ще донесе до ушитѣ ни екотътъ на звънтящитѣ орѫжия и страшния вой на борящитѣ се синове за своята скѫпа свобода ! . .

 

И, ще разбератъ, най сетнѣ, ония, че робътъ е по-страшенъ отъ звѣроветѣ, когато на ножъ скове той своитѣ вериги !...

[Back to Index]