Защо не участвам във Византоложкия конгрес?

 

Асен Чилингиров

 

Интервю за в. Земеделско знаме – непубликувано (София, 5 ІХ 2011)

 

 

Коментари на Асен Чилингиров (03.06.2019 г.):

Препращам моето писмо до г-жа Антония Дуенде, във вчерашния разговор с която не успяхме по липса на време да стигнем до главната тема на разговора, глаголицата. Публикуваната на тази тема книга тя ми донесе по поръчка на съавтора, г-н Димитър Димитров.

Здравейте,

Във връзка с нашия (несъстоял се!) разговор за глаголицата Ви изпращам едно мое НЕПУБЛИКУВАНО интервю за в. "Земеделско знаме" от септември 2011 г. То се състоя по настояване и със съдействие на г-н Петко Атанасов и редакцията на вестника. Беше записано на магнетофон, а аз допълнително прегледах и редактирах записа за основа на голяма статия, която редакцията на вестника имаше желание да публикува. Без да ми бъдат съобщени основанията на редакцията, статията ми, която очевидно беше прекалено провокативна, не беше публикувана. По късно не съм се срещал и с журналиста, на чиито въпроси отговорих доста обстойно. Също особено провокативни бяха очевидно изказванията ми за глаголицата - една тема, която преди това, но и в следващите години беше табу за ВСИЧКИ МЕДИИ В БЪЛГАРИЯ. Журналистът, който проведе интервюто и чието фамилно име вече ми се губи от паметта, а малкото беше Валентин, познавах от участието му на срещи на историци, привърженици на идеите на Ганчо Ценов. Той беше също запознат с главните проблеми на българската историография, а донякъде и с аферите около глаголическите ръкописи в България, като постави сам този въпрос.

В продължение на много години в моите публикации не съм засягал отново темата за глаголицата и едва в издадената преди година и половина моя книга за историческите извори за готите повдигнах този въпрос.

 

– Нямам и не желая да имам нищо общо нито с този конгрес, нито с организацията със силно впечатляващия етикет византология – т.е. наука за Византия. От нейното възникване – или по-точно учредяване – през ХІХ век, тази мнима наука има задачи, безкрайно далече от истината: да служи на националистически доктрини, насочени против историята и културата на моя народ, създал в течение на много хилядолетия базата, върху която се изгражда днешната европейска цивилизация. И тези доктрини правят всичко възможно да скрият неговото съществувание и да наложат фалшиви идеи и представи за развитието на европейската история не само през последните две хилядолетия. Унищожават се и се манипулират историческите извори, отнасящи се към тази цяла епоха, а така наречените „византоложки“ публикации и конгреси имат като основна цел утвърждаването на тези фалшификации и манипулации, правени в течение на много векове, чак до ден днешен. Същата задача имат и двете главни институции, които от края на ХІХ и началото на ХХ век определят насоките на тази дейност: „Руският императорски археологически институт в Константинопол“ (както гласи неговото фирмено название) и „Документалният център в Париж“ (La Collection chrétienne et byzantine). но и многобройните комисии и организации, които редактират и издават гръцките писмени исторически извори в много други страни, включително Австрия, Германия, Белгия и Холандия. При това за тези извори е добре известно, че оригинални ръкописи по-стари от ХІ век не са запазени, а техните издания се правят почти изключително въз основа на преписи от началото на ХV век. Издаването на тези извори продължава по същия начин, както се е правило от половин хилядолетие насам, дори след голямата научна дискусия от 70-те години на миналия век, при която беше доказано, че още в средата на Х век по нареждането на византийския император Константин Багренородни (913/945-959), всички гръцки исторически ръкописи – и не само исторически – са унищожени във Византия и подменени с нови, подправени и манипулиран за „благородни“ цели. В този смисъл през ХV век в Италия и Кипър се подправят и размножават в огромно количество нови преписи на гръцки исторически трудове – за тази „благородна“ и „родолюбива“ дейност на гръцките патриоти, при която не бива пощаден нито един оригинален ръкопис, съобщава най-подробно не кой да е, а дългогодишният председател на Комисията по византология при Австрийската академия на науките, проф. Херберт Хунгер (1914-2000), в своя книга, преведена дори и на български език. Едва ли е нужно да добавя тук, че на същата „редакционна“ дейност са подложени и руските летописи: най-старият от тях, Лаврентиевският летопис, е от 1377 година, но и от него са „загубени“, или по-скоро унищожени 12 листа, засягащи предимно събитията от българо-руската история. Всички останали руски летописи са прередактирвани и преписвани от ХV, та чак до ХVІІІ век. А не по-различна е и дейността най-новата съветска историография. Когато в 1926 година в Ленинград започва печатането на втория том от Историята на Византия от бележития руски византолог проф. Фьодор Успенски и се стига до изложението на събитията, свързани с покръстването на русите и отношенията на Киевска Русия с България, печатането се прекъсва по височайшо нареждане, а коректурите на съответната глава, както и ръкописът на автора, се „загубват“ и не могат да бъдат намерени до сега, поради което тази глава в новите издания се замества със статия от същия автор, писана 40 години по-рано, без в нея да бъдат отразени резултатите от последните му изследвания, довели до неудобни за руската политика заключения.

 

*  *  *

Още от първия византоложки конгрес в Атина през 1924 година акцентът при „проучванията“ се поставя върху идеализацията на „великите заслуги на гръцкия народ и гръцката църква“ за развитието на средновековната култура и изкуство, като се премълчава културната традиция на нашия народ, а нейните паметници биват обявявени за гръцки и съответно за руски. И тази дейност продължава също дори на ІV международен византоложки конгрес в София, по време на който паметници на българската архитектура се представят за продукт на грузинската, кападокийската, арменската, гръцката и пр. строителна традиция. Но не и на местната, от която съществуват следи много столетия преди възникването на тези чужди традиции. След Втората световна война, на конгресите в Мюнхен, Охрид/Белград, Атина, Букурещ, Лондон и Москва се налага от съветските, гръцките и югославските византолози погърчването не само на цялата българска средновековна култура, но също отделянето ѝ от Македония – а тъкмо там протича една от най-важните части от нашата културна история и се създават някои от най-забележителните паметници на българската писменост, архитектура и живопис, преди техните влияния да бъдат пренесени в Сърбия, Хърватия и Киевска Русия.

 

....................................

 

За начина, по който се погърчват и порусяват безброй паметници на българското монументално изкуство и българската писменост, съм написал много статии и книги, само чието изброяване би излязло извън рамките на едно интервю за вестник. За разграбването и унищожаването на българските средновековни ръкописи е писано   много и от други български и руски автори. Още през втората половина на ХІХ век редица руски учени, в това число княз Михаил Оболенски, завеждал в течение на четири десетилетия едно от главните тайни хранилища на ръкописи в Русия, Архива на Външното министерство в Москва, архим. Леонид, описал и изследвал над 30 манастирски сбирки на ръкописи и най-голямата частна колекция, на граф Уваров, както и най-големият познавач на руските летописи, А. А. Шахматов, доказват, че цялата руска книжнина от ХІ до ХVІІІ век се състои в преписването на български ръкописи, които са донесени в Киевска Русия още през Х и ХІ век. През 1980-те години излезе в две издания в София книгата на проф. Кую Куев, в която той проследи пътя на голяма част от българските ръкописи до руските книгохранилища – ако и съзнателно или не не споменава там систематическото унищожаване на българските ръкописи в Киевска Русия още през ХІ век. Не споменава също и как след Втората световна война, през първите седмици след „освобождението“, от българските музеи и книгохранилища се изнасят от „освободителите“ почти всички глаголически ръкописи. А това и до сега никой не се осмелява дори да  спомене. Също както да спомене и за начина, по който руските „изследователи“ продължават и до сега, в постсъветския период, да манипулират българските писмени паметници, намиращи се в руските архиви. Един от най-известните руски изследователи, В. М. Истрин (1865-1937), посвещава цялата своя научна дейност в продължение на 40 години, за да докаже, че донесеният в средата на Х век в Киев от българския книжовник презвитер Григорий „Съборник на цар Симеон“, съдържащ над 700 съчинения, не бил съставен в Преслав, а в Киев и бил дело на руски „книжовници“. Истрин проучва голям брой преписи на отделните му части, изготвяни чак до началото на ХІХ век, но не може да докаже руския произход на неговите автори и преводачи, защото колкото в някои от тези преписи лексиката да е осъвременена, дори и най-късните от тях спазват точно българската граматика на оригинала, необичайна и неразбираема не само за обикновените руски хора, но и за най-известните руски и съветски учени – в това число дори Лихачов и Творогов. За да докаже този „руски“ произход на сборника, д-р Лидия Жуковска (1920-1994), която завеждаше в продължение на три десетилетия Сектора за проучване и издаване на руските ръкописи, твърди, че в действителност въпросният сборник не бил посветен на българския цар Симеон, чието име в посвещението на ръкописа е изстъргано от руския „книжовник“ през 1073 година и заменено в него с името на киевския княз Светослав, а бил посветен на московския княз Симеон Горди (1348-1353), сина на създателя на Московското княжество Иван Калита. И за тази своя „патриотична“ дейност тя е удостоена с Държавната награда за 1988 г. А още преди да получи това голяма отличие, при разкъсването на този препис на втората част от българския оригинал се оказва, че четири от листовете на оригинала, заедно с посвещението и високохудожествените му илюстрации са взети от него и пришити към останалите листове – а те са написани върху пергамент от най-високо качество, какъвто никога не е имало в Русия. В каталога на ръкописите, описани от споменатата комисия, над 90 %, а това са повече от 1000 ръкописа, са задигнати от българските манастири и черкви още през ХІХ и началото на ХХ век, като глаголическите ръкописи по добре известни на всички причини не са описани и не са достъпни за проучване, а тяхното публикуване зависи от „добрата воля“ на съветските и постсъветските им стопани.

 

Особено място в тази криминална история заемат глаголическите ръкописи. В българските книгохранилища, обществени и частни библиотеки до 9 ІХ 1944 г. се намираха значителен брой глаголически ръкописи, преобладаващата част от които не бяха нито изследвани, нито дори описани. Известно беше обаче, че най-голямата сбирка от тях се намира в личната библиотека на цар Фердинанд, който по никому неизвестни съображения бил проявил интерес към тях и били закупвани за него от посредници при западноевропейски, главно английски търговски институти. Другите са били събирани след освобождението от стари манастири в България и извън границите, главно в Македония. Известно беше, че след царската колекция най-много глаголически ръкописи притежаваха Църковният музей, Народната и Университетската библиотека в София. Още в първите дни след 9 ІХ служители на КГБ са обиколили всички известни книгохранилища и са иззели като военна плячка от победената след тридневна необявена война България всички глаголически ръкописи, до които са имали достъп и които не са били своевременно скрити от библиотечните служители, като в Народната и Академичната библиотека. След събирането на ръ-кописите не са оставени никакви описи или разписки, а на отговарящите за тях служители е било ицрично забранено да съобщават нещо по този въпрос. От всички, запитани от мене библиотечни служител никой не желаеше да спомене нито дума за ръкописите. Единствен покойният д-р Динчо Кръстев, директор на Библиотеката на БАН потвърди, че събирането на глаголическите ръкописи му е било известно, но ме замоли да не споменавам никъде неговото име. Особено място в тази криминална история заемат глаголическите ръкописи от Царската сбирка. Преди много години се появиха в интернет и някои подробности за тези глаголически ръкописи. Беше съобщено, че на 10 ІХ 1944 един офицер от КГБ, отива целенасочено в двореца Враня, събира всички глаголически ръкописи от библиотеката, изнася ги и изгаря на двора на двореца. Известно е и името на този очевидно достатъчно грамотен служител на КГБ – той е бил  дядо на израелски предприемач Гад Зееви, който от своя страна изигра половин век по-късно особена роля при „приватизацията”, на българската авиокомпания ТАБСО/БГА Балкан, когато цялото имущество на компанията, заедно със самолетите, му бяха подарени за символична сума 150,000 $, след което той осъди България да му заплати сумата 10,000,000 $ «вреди и загуби».

 

*  *  *

 

Няколко дни преди започването на ХІV международен конгрес по византология излязоха още две мои книги върху теми от нашата културна история и старото българско изкуство – и те показват най-точно отношението на големите световни капацитети към тях, но и състоянието на българската казионна наука, която не може и не иска да реши основни проблеми от нашата културна, църковна и политическа история.

 

Първата от тези книги е посветена на стенописите от Иваново и на манипулациите с името на техния дарител.

 

Боянските и Ивановските стенописи са включени още през 1979 година в списъка на паметниците, съставящи световното културно наследство под закрила на ЮНЕСКО. А какво е написано за тях в атестацията, дадена им от най-високата международна инстанция за оценката на културните постижения на народите от нашата планета? Тази атестация се дава в интернет само на английски език, без български превод, но и без познаване на този език българският читател може да узнае от нея, че първите, Боянските стенописи, са забележителен паметник на византийското изкуство в България. В нея не се дават подробности какво „византийско“ изкуство представя този художествен паметник, създаден върху територията на Второто Българско царство, отдалечена на стотици километри от центровете на византийската култура, и то повече от половин век след като е престанала да съществува Византийската империя. Там не се съобщава, че дарителите на стенописите произхождат от българската царска династия и че са сродници също на управляващата династия в съседната сръбска държава. Не се съобщава, че тези дарители носят регалиите на българските суверени и че имената им, както и всички надписи по стенописите, са написани на български език с буквите на българската азбука. И че изобразените на стенописите сцени не са представени според византийската, а според българската художествена и духовна традиция – различна от византийската. За Ивановските стенописи, които се представят също като паметник на византийското изкуство, се казва още и че тяхната заслуга за съкровищницата на световната култура е че те представят влиянията на най-бележития паметник на византийското изкуство от епохата на Палеолозите – мозайките и фреските от манастира „Хора“ в Цариград (Карийе джамия) от началото на ХІV век. Излишно е да казвам, че атестацията и на двата паметника е съставена не от чуждестранен, а от български „учен“. Също както „български учени“ са авторите на безбройни „трудове“ и „изследвания“, но също и на учебниците за нашата културна и политическа история, предаващи я в подправен вид в услуга на чужди политически доктрини. Съвсем неотдава бяха публикувани със закъснение от цели 22 години списъците на сътрудниците на ДС и респективно на съветските служби, в които любопитният читател може да намери имената на всички тези „учени“, чиято дейност в съответните служби не е била да се шпионират помежду си и да докладват кой заговорничи против властта, а да фалшифицират и съставят наново нашата история и историята на нашата култура съобразно с чужди интереси и чужда политическа доктрина. И тази тяхна дейност не прекъсва в 1990 г., а продължава до сега, като тяхната издръжка е за сметка на българския народ.

 

Моята книга за Ивановските стенописи показва по какъв начин се установяват цитираните тук твърдения за българските художествени паметници, изказвани както от чуждите, така и от най-известните наши изследователи. И в тази моя книга, а и в останалите ми публикации, аз не излагам голословни твърдения и предположения, а прилагам изчерпателна научна документация, съставена по всички правила на съвременната историческа наука и криминалистика. Книгата ми е със 110 страници текст и 70 таблици с илюстрации и е трудно нейното съдържание да се предаде с няколко изречения – а при това е посветена на може-би най-голямата манипулация и фалшификация, извършена до сега върху едно изключително произведение на световното изкуство през цялата културна история на човечеството.

 

Ето с няколко изречения и историята на това уникално (без кавички) престъпление. През 1935 година най-бележитият изследовател на византийското изкуство през миналия век, Габриел Мийе (1867-1953), професор в Сорбоната и директор на споменатия тук вече Документационен център в Париж, придружен от Никола Мавродинов, по това време уредник в Народния археологичен музей в София и фотографа Димитър Кацев, посещава пещерната църква при с. Иваново, Русенско. Кацев изготвя по поръчка на Мийе серия от голямоформатни фотоснимки на сцени и детайли от стенописите, негативите от които последният отнася със себе си в Париж – но до края на живота си никъде в научните си трудове не споменава за това свое пътуване, а снимките открива сред личните му вещи проф. Андре Грабар и през 1957 г. публикува заедно с една своя статия. В интервю за по това време най-популярното българско седмично списание „Литературен глас“ Мийе дава обаче не само оценката си за двата художествени паметници, посетени при това негово пътуване, Боянските и Ивановските стенописи, но и подробни сведения за открития от него портрет на дарителя на стенописите в Иваново. А тази негова оценка и сведенията за портрета на дарителя се отличават значително от възприетата от българската историография оценка и в нея Мийе изтъква особено художествената стойност на двата паметника, но и отбелязва някои техни специфични особености, подобни на които той не познава от никоя „черква във византийски стил“ – при това по туй време няма нито една такава черква, каквато той да не познава, но няма да бъде открита и през последвалите седем десетилетия. А за портрета на дарителя казва, че било запазено само неговото първо име, цар Йоан, докато второто име е било заличено, като изказва само своето предположение, че е Александър, защото стенописите били твърде напредничави, за да се датират през ХІІІ век, по време на Иван Асен ІІ. Сведенията на Никола Мавродинов по този въпрос са по-различни. В своята книга, излязла 10 години след пътуването до Иваново, той пише, че второто име било заличено от „злодейската ръка на инородник, който оставил там и подписа си“ – но по запазени от него букви могло да се възстанови като „Александър“. И това свое твърдение той не подкрепя със снимки или с каквито и да било чертежи. В една от снимките на Кацев, чийто негатив фотографът продава през 1965 г. на Института за изобразително изкуство при БАН, се вижда обаче, че по времето, когато снимката е направена, второто име е личало ясно и че е било очевидно заличено скоро след заснимането – забележително в случая е че този негатив изчезва при неизвестни обстоятелства от архива на Института. На моите фотоснимки, заснети през 1965 и 1985 г. обаче се виждат ясно следи от заличените букви – и то не е Александър, а Асѣнь, с е двойно и ер малък, при това там няма и място за името Александър. Но промяната в името на дарителя поставя сериозни проблеми пред византологията – и то не само понеже стенописите от Иваново предхождат с над 70 години украсата на прочутата църкв на манастира Хора (Карийе джамия) в Цариград и не е възможно да са възникнали под тяхно влияние, но и понеже представят развитието на изкуството през ХІІІ и ХІV век по различен начин от установения в съвременната историография. А това засяга също и стенописите в сръбските църкви от ХІІІ век, но и живописта на италианското дученто и треченто. За да подкрепи своята хипотеза, според която Италианският ренесанс възникнал под гръцко влияние, Мийе не се поколебава да извърши и най-голямото престъпление, което може да се направи върху художествен паметник: лишаването му от неговата идентичност. Своята хипотеза Мийе излага в основния доклад на V международен конгрес по византология през 1936 г. в Рим, но тя бива отхвърлена единодушно от всички делегати, като въпросът за произхода на Италианския ренесанс – а и на сръбската живопис от ХІІІ век – остава и до сега открит. Неговото решение дават именно Ивановските, но също и Боянските стенописи.

 

...........................................

 

На въпроса за нивото на българската историческа наука и археология през ХХ век и до ден днешен съм посветил втората си книга, излязла преди няколко седмици: „Софийската църква «Света София» и нейните мозайки“. Изследването на църквата започва точно преди 100 години във връзка с възстановяването на засегнатата тежко от две земетресения развалина. С тези изследвания е натоварен младият български археолог Богдан Филов, току-що завършил своето више образование по археология, история и филология в три от най-известните германски университети. А неговите изследвания представят най-убедителният пример, как те не трябва да се извършват и какви грешки се получават при неспазването на най-елементарните правила от занаята на археолозите, които студентите изучават в първия семестър в университета. За своите археологически изследвания в църквата Филов отстранява и унищожава откритата на 60 см под пода на сегашната сграда подова мозайка на предшестващата постройка – високохудожествена антична мозайка с размери от близо 144 м2 – ние не разполагаме днес с друга мозайка с такива размери и такива художествени качества, за които свидетелствуват изготвените след откриването ѝ акварелни копия, преди тя да бъде изхвърлена заедно с пръстта над и под нея. Филов открива и още една мозайка със значително по-малки размери, остатък от друга постройка под югоизточната част на сегашната църква. А тази постройка той определя като първоначалната църква на същото място. И я датира в началото на ІV век въз основа на 21 монети, намерени в насипа от пръст между двете мозайки. Тъй като най-ранните от намерените там монети са от началото на ІV, а най-късните от края на ІV век, „логичното“ му заключение е, че долната мозайка и респективно сградата, към която тя е принадлежала, трябва да е от първите години на този век, построена преди най-старата от монетите, а горната голяма мозайка и съответната църковна постройка трябва пък да е по-нова от последните по време монети, след началото на V век. Филов не си задава въпроса как тези монети са попаднали в пръстта от насипа между двете мозайки. При това, преди да започне изследванията си в самата църква, в района около нея той открива голям брой гробове и гробници, между чийто инвентар намира 83 монети от същото време – само една от тях е от ІІІ, а всички останали са от ІV век. И дори не му минава мисълта, че монетите, открити в насипа пръст между двете мозайки в църквата, трябва да имат същия произход, както и намерените извън църквата, т.е. че и те са съставяли част от погребалния инвентар в некропола, сред който е построена църквата и са били пренесени в нея заедно с пръстта на насипа. А всеки студент по археология научава през първия семестър в университета, че по стар обичай в гроба на умрелите се поставя по една дребна монета „за заплащане превоза в отвъдния свят“. Но явно Филов не е знаел това и изказва в монографията си за църквата своето недоумение, как е могла да бъде „загубена“ при строежа на църквата една съвсем нова монета от императора Лициний! В изследването си Филов не се съобразява със зидарията на църквата, която той датира в началото на V век, нито с нейните архитектурни форми, за които съответните паралели са само от ІХ и Х век. Но не може по това време да знае, че през следващите десетилетия по целия Балкански полуостров ще бъдат открити над 700 подови мозайки, между които голям брой изработени от същите художествени ателиета – но не в началото на ІV или в V век, а през втората трета на VІ век. А че нито изследваната от него сграда, сегашната църква „Света София“, нито другата постройка, към която е принадлежала по-старата мозайка, не са могли да бъдат изградени преди началото на VІ век, доказва и обстоятелството, че сред античния некропол около църквата не са открити нито от Филов, нито преди и след него гробове и гробници с християнски погребения преди VІ век, а в западната част на църквата, под нейния под, Филов открива само гробове от Х до ХІV век – и тези гробове доказват също, че тази църква не е могла да бъде построена по-рано от последните десетилетия на ІХ век. Ако и Филов днес не може да бъде упрекнат, че не е познавал откритите през последните десетилетия подови мозайки и църквите със сходна зидария и еднакви архитектурни форми, би трябвало съвременните български учени да са запознати с резултатите от изследванията в съседните страни, а не да търсят паралели за нашите архитектурни паметници по Армения, Грузия, Кападокия, Средна Азия, и къде ли не. Или пък да съчиняват покъртителни истории за разкъсани от диви зверове мъченици-християни и някакъв мартириум, изграден в тяхна памет на мястото на църквата „Св. София“, както твърди виден български историк на архитектурата, който не познава дори най-елементарните принципи на християнското монументално изкуство, а пише десетки статии и книги за него. В подкрепа на невярното и несъстоятелно твърдение, че софийската църква „Света София“ била паметник на раннохристиянската култура в нашата столица, столичната община започна изграждането на комплекс от съоръжения във и около църквата, представящ античния дохристиянски некропол в града като паметник на тази раннохристиянска култура с мними катакомби и мартириум, каквито там никога не е имало.

 

София, 5 ІХ 2011

[Back to Index]