Бранко Гранић, Основање архиепископије у граду Jустинијана Прима

(Гласник Скопског Научног Друштва, I/1925, S. 113-33)

 

Бранко Гранич

ОСНОВАВАНЕТО НА АРХИЕПИСКОПИЯ В ГРАД JUSTNIANA PRIMA

535 година сл. Хр.

 

Забележка на Асен Чилингиров (септември 2018 г.):

Със същия проблем [недостатък на изследвания за Юстиниана Прима] се сблъсках и аз преди повече от 30 години. Единствения горе-доле приличен материал, що се отнася до ИНФОРМАЦИИ, който намерих тогава, беше статията на Бранко Гранич, която преведох за собствена употреба - заедно с ценните библиографски бележки. Тогава тя ме насочи към книгата на Лепорски, за която ми бяха нужни повече от 10 години, докато имам нейния текст с много приключения

 

"С жълто маркирам лъжливите сведения, а със зелено - верните."

 

В края на четвъртото столетие сл. Хр. Източен Илирик (Illyricum orientale) [1] бил по своя облик самостоятелна църковна област, както може да се заключи от сведението на църковния историк Теодорит [2], според когото император Теодосий Велики (379-395) поканил западните епископи да признаят, по примера на епископите от диоцезите Oriens, Asia, Pontus и Illyricum, Флавиан за епископ на Антиохия. В подкрепа на това твърдение говори и изтъкнатото положение на солунския епископ Ахолий, както и неговото особено отношение към Теодосий Велики, който в първите години на своята власт резидирал в Солун. Според това сведение на Теодорит, Източен Илирик представлява едно цяло, самостоятелна църковна единица, независима от останалите споменати в същия контекст църкви и следователно солунският епископ по това време е можел да взима решения в областта на

 

 

1. По отношение на политическата, стопанската и културната история на Илирик вж.

·       Theodor Momsen, Römische Geschichte V, Berlin 1894, S. 178 ff;

·       Julius Jung, Römer und Romanen in den Donauländern, Innsbruck 1887;

·       Julius Jung, Die romanischen Landschaften des römischen Reiches, Innsbruck 1881;

·       J. Evans, Antiquarian researches in Illyricum I-IV, Westminster 1883/85;

·       N. Vulić, Illyricum (RE XVII, Sp. 1085 ff.;

·       Станоје Станојевић, Византија и Срби I, Нови Сад 1903.

 

За историята на църковните отношения в Илирик до края на IV в. вж.

·       Harnack, Die Mission und Ausbreitung des Christentums in den ersten drei Jahrhunderten II , Berlin 1915, S. 237 ff.;

·       L. Duchesne, Historie ancienne de l’Église I, Paris 1911, S. 259 ff., II, 1911, S. 283 ff.;

·       S. Vailhé, Annexion de Illyricum au patriarcat oecuménique (Echos d’Orient 14/1911, S. 26);

·       O. Tafrali, Thessalonique des origines au XIVe siècle, Paris 1919;

·       Jacques Zeiller, Les Origines chrétiennes dans les provinces danubiennes de l’empire Romain, Paris 1918.

 

2. Theodoreti historia ecclesiastica 1, V, 23 , 8-12 (Die griechischen christlichen Schriftsteller der ersten drei Jahrhunderte: Theodoret, Kirchengeschichte, hrsg. L. Parmentier, Leipzig 1911, S. 323 [цитат гр.] )

 

7

 

 

каноническото право в своята област и да има същото църковно-юридическо положение, както и главата на църквата, върховния митрополит, в другите църковни области с изградено върховномитрополитско, архиепископско или патриаршеско устройство, а именно в диоцезите Oriens, Asia, Pontus и Thracia с центровете им Антиохия, Ефес, Цезарея и Ираклия. Върховномитрополитската (екзархална) власт пък е включвала юрисдикцията над митрополитите в съответния диоцез и е разполагала със следните права: 1) право да издава нареждания, свързани със църковната дисциплина на всички провинции (епархии) от нейния диоцез; 2) право да свиква диоцезен синод на суфраганните ѝ митрополити и епископи, спрямо които върховният митрополит представлява компетентната юридическа инстанция (надлежният висш съдебен форум) и 3) право да участвува в избора и ръкополагането на митрополитите. Тези големи църковни области са се развили съобразно с гражданско-политическата администрация на римската държава, а за тяхна основа е послужило извършеното от Диоклециан разделение на Римската империя на диоцези. Общо взето територията на църковните екзархати се е покривала с територията на гражданските диоцези и тяхното възникване е зависело от централното им положение и от културното значение, което имали преди това споменатите градове в границите на техния диоцез. Както митрополитското, така и върховномитрополитското устройство довели на Запад до много повече спорове, отколкото на Изток, като накрая то било ограничено само за Рим и Картаген, които в течение на развитието достигнали в рамките на църковната организация до сходно положение както градовете на Изток [3].

 

Един от най-интересните въпроси от ранната църковна история е въпросът за отношенията между Източен Илирик и римската столица [4]. За тези отношения непосредствено преди папа Дамаз I (366-384) нямаме никакви данни.

 

 

3.

·       Harnack, Die Mission und Ausbreitung des Christentums in den ersten drei Jahrhunderten II, Berlin 1915, S. 127 ff., 163 ff., 259 ff.;

·       K. Lübeck, Reichseinteilung und kirchliche Hierarcie des Oriens, Münster 1901;

·       П. В. Гидуляновъ, Восточные патрiархы, Ярославль 1908.

 

4. За тези отношения вж.

·       L. Duchesne, L’Illyricum ecclésiastique (Ders., Autonomies ecclésiastiques. Églises séparées, Paris 1905, S. 229 ff.);

·       П. Лепорскiй, Исторiя Өeссалоникскаго Экзархата до времени присоединенiя его къ Константинопольскому Патриархату, Санктпетербургъ 1901;

·       S. Vailhé, Annexion de Illyricum au patriarcat oecuménique (Echos d’Orient 14/1911, S. 26);

·       O. Tafrali, Thessalonique des origines au XIV e siècle, Paris 1919;

·       Αἰμ. Πιπερκοβιτς, Τὸ Ἰλλυρικὸν καὶ τὰ ἐπ᾿ αὐτοῦ δίκαια τῶν ἐκκλησιῶν 'Ρόμης καὶ Κπόλεως, Ἀθῆναι 1919 (Diss.);

·       Fr. Streichhan, Die Anfänge des Vikariates von Thessalonich (Zeitschrift der Sav. Stiftung für Rechtsgeschichte 43/1922, S. 330 ff.).

 

8

 

 

Самият Източен Илирик през втората половина на IV век вследствие на географското си положение и на етническия си състав бил изложен на влиянието на римската църква по-малко и от Африка .Ч. 1]. За самостоятелното развитие на църквата в Източен Илирик особено влияло обстоятелството, че от средата на IV век, през целия период от управлението на императорите Юлиян и Валентиниян до встъпването на Теодосий на власт (361-379), Илирик е бил самостоятелна префектура с главен град Солун, [А.Ч. 2] който по своето стопанско и културно значение е превъзхождал всички останали градове на тази административна област. Изходна точка за създаването на обособена църковна област в Илирик и на средище за цялата област е могла да бъде единствено църквата в Солун, понеже от една страна тя, поради своя апостолски произход, се е ползвала с особен престиж между останалите църкви, а от друга значението ѝ било обусловено от положението на Солун като главен град, търговско и културно средище на префектурата Илирик]. [А.Ч. 3] През време на Втория вселенски събор (381) Илирик още не спадал в сферата на римската църква, което може да се види от участието на солунския епископ Ахолий на този събор, който по своя състав е имал източен характер. [А.Ч. 4]

 

За историята на Илирик след Втория вселенски събор разполагаме с малко данни, които макар и да не могат да дадат пълна и изчерпателна картина за тогавашното положение на църквата, все пак обрисуват главните линии в развитието на църквата. Най-големият и важен дял от историческите извори се съдържа в кореспонденцията на римските папи със солунските епископи и илрийския епископат, която започва от папа Дамаз I, а завършва с папа Григорий I Велики (590-604).

 

 

- [Коментар на Асен Чилингиров, 1: Верно е, че не е бил изложен на влиянията на Рим, но причината за това съвсем не се крие нито в географското му положение (!), нито пък в етническия му състав, а в принципите на устройството на църковната организация, която по време на Първия вселенски събор и непосредствено след него е била твърде отдалечена от централизъма.]

 

- [Коментар на А.Ч., 2: Да се провери до кога Сирмиум е бил столица!]

 

- [Коментар на А.Ч., 3: Това твърдение съвсем не е безспорно. Напротив, през първата половина на IV век редица градове от префектурата Илирик, като Сирмиум, Сердика, а дори и Никопол, в политическо отношение заемат равно или дори по-важно място. За значението на Сердика и отношението към нейния епископ по време на Първия вселенски събор и непосредствено след него вж. Лепорски, стр. 1-8. Също там вж. примера за Коринт, чийто епископ си остава провинциален епископ независимо от обстоятелство, че коринтската църковна община съществува още от апостолските времена, и че там е проповядвал дори апостол Павел.]

 

- [Коментар на А.Ч., 4: Да се провери само източни ли делегати са участвували на този събор.]

 

9

 

 

Тази кореспонденция е публикувал Petrus Constant, Epistolae Romanorum Pontificum et quae ad eos scropt sunt, Parisiis 1721. [А.Ч. 5]

 

Във времето на папа Дамаз I (366-384) римската църква още не показва никакви тенденции за поставяне на илирийската префектура под юрисдикцията на римската столица. Отговорът на папа Дамаз I на записката на епископа на Солун и провинция Македония Ахолий съдържа признание на върховномитрополитската юрисдикция на Ахолий в областта Илирик и на важността на неговото положение при църковната политика на император Теодосий Велики спрямо Изтока. В същия документ папа Дамаз I моли солунския епископ Ахолий, като равен на него църковен глава, съгласно римската църковна политика енергично да се противопостави на интригите от страна на цариградската църква.

 

Управлението на Дамазовия наследник, папа Сириций (384 до 399), отбелязва значителна промяна в политиката на римската църква, която започва вече последователно и планомерно да се самоизтъква над другите [5]. Сириций започва да изтъква своето първенствено положение и спрямо Илирик, като се намесва активно и във вътрешните отношения на илирийската църква. Наистина, в спора, който възниква между солунския епископ в качеството му на върховен митрополит и неговите суфрагантни епископи, папата не извършва никакви действия, които биха имали като последица конституирането на папския примат над Илирик, а само отрежда на солунския епископ едно право, което вътрешното положение категорично изисква и което предполага обладаването му на върховномитрополитска (екзархална, патриаршеска) юрисдикция. В споменатия спор папа Сириций издава едно решение, по силата на което в бъдеще посвещението на епископи не може да се обявява без предварителното съгласие на солунския епископ като върховен митрополит (екзарх); това право на посвещение папата ограничава само за екзарха, който може да извършва посвещението или непосредствено, или чрез делегиран от него негов представител. По такъв начин солунският епископ добива едно ново и важно право, но не по пътя на естественото вътрешно развитие, а чрез пренасянето на специални пълномощия от страна на римския папа,

 

 

- [Коментар на А.Ч., 5:  Само там ли? Ами Migne PG и PL?]

 

5. Вж. Handbuch der Kirchengeschichte, hrsg. von G. Krüger, I (Altertum), Tübingen 1911, S. 165 ff.

 

10

 

 

понеже съгласно шестия канон на Първия вселенски събор (325) върховните митрополити (екзарси) не са имали право до посвещават всички епископи на тяхната диоцеза, а само митрополитите и епископите на тяхната непосредствена митрополитска област. Само александрийският, а може би и римският епископ, чиято юрисдикция, съгласно своеобразното тълкуване на същия шести канон, е била аналогична на тази на александрийския епископ, са имали още през IV век правото да посвещават епископи и в другите провинции (епархии) на тяхната църковна област. Писмото на папа Сириций санкционира наличието на силна екзархална власт, а целта на папската политика е била, посредством силно ограничение на митрополитската власт и разширение на правото на ръкополагане за солунския епископ върху цялата илирийска епископия, да се постигне известно укрепване на църковната организация в Илирик върху принципа на централизма. Същевременно обаче и върховните митрополити, и папата трябвало да държат сметка също така и за правата на митрополитите, осигурени им от четвъртия канон на Първия вселенски събор, и по-специално за правото за причастяване и ръкоплагане на епископите от тяхната епархия. Като образец за сътрудничество между върховния митрополит и епископите от неговата епархия при причастяването и ръкополагането на епископи е могло да служи правното положение в египетската църква, където бил в сила шестият канон на Първия вселенски събор, потвърждаващ привилегията на александрийския епископ да участвува при избора и ръкополагането на епископи и извън неговата митрополия, а именно в Либия, Пентаполис и Тебаида; на практика това негово право било прилагано в действие по такъв начин, че да не влиза в конфликт със споменатия четвърти канон. Особеното църковноюридическо положение на Илирик, неговата географска близост до такъв силен църковен център, като главния град на Империята, криещо в себе си опастността цариградската църква да измести авторитета на римската църква в Илирик и да го абсорбира в църковно-политическо отношение, налагали юрисдикцията на солунския епископ да бъде разширена с правото на участие при посвещаването на всички епископи в префектурата, като по такъв начин осъществи неговото непосредствено влияние и в областите на суфрагантните му митрополити,

 

11

 

 

като с това ограничи гравитационните им тенденции към Цариград и цариградските аспирации към Илирик. Именно положието на солунския епископ в качеството му на екзарх преди даването му на това право не е било нито тъй здраво, нито толкова сигурно, както положението на всемогъщия александрийски епископ в Египет, всеки отпор срещу когото от страна на суфрагантните му епископи не е могъл да има никакви изгледи за успех [6].

 

Разширяването на юрисдикцията на солунския епископ предизвикало недоволство в кръга на илирийския епископат. Туй недоволство се усилило от обстоятелството, че това нововъведение в църковните порядки на илирийската църква произтичало от римската столица и илирийските епископи се надявали при опозицията си спрямо това нововъведение да получат ефективна подкрепа от цариградския патриарх. Едновременно с даването това право на солунския епископ, което надвишавало неговите екзархални права, изпълнявани от епископа iurе proprio, папа Сириций създал за солунския епископ условия и възможност да зачита и съблюдава правата на митрополитите от Източен Илирик при ръкополагането на суфрагантните им епископи, като прибавя към правата му клаузата той, солунският епископ, или сам да ръкополага достойните за епископски чин, или с писмено съгласие да упълномощава някой друг митрополит или епископ да извърши ръкополагането. Това право солунският епископ обикновено възлагал на митрополита, на чиято територия се намирала катедрата на новоизбрания епископ. Но въпреки споменатата клауза в папската диспозиция, която трябвало в известни граници да представлява гаранция против самоволни действия на солунския епископ, последният се натъкнал след обявяването на папското решение на силен отпор от страна на своите суфрагантни епископи, които започнали да се обръщат при спорни въпроси към цариградския епископ за арбитраж.

 

Именно от 395 година Източен Илирик бива включен в политическо отношение за продължително време към Източната империя и съгласно господствуващото тогава на Изток църковоправно схващане преминава от сферата на влияние на римската църква в тази на цариградската.

 

 

6. Вж. Streichmann, op. cit. S. 346 ff.

 

12

 

 

Същевременно всеки вътрешен спор в илирийската църква дава на цариградския епископ желан и очакван повод да се намеси в нейните вътрешни отношения. Главна цел в политиката на папа Сириций не е била довеждането на илирийската църква в фактическа зависимост от римската столица, а чрез увеличаване правата на солунския архиепископ да разшири и укрепи повече от преди неговата екзархална юрисдикция като по такъв начин се противопостави на стремежите на цариградския епископ да анексира Илирик, които от края на IV век започват да се проявяват. Римската столица не е могла да остане безразлична спрямо отделянето на Илирик от Запада и включването му в източната половина на империята, което криело в себе си и опастността от преминаването му и в църковната сфера на Цариград. Папа Сириций още нямал определен план за установяване на папската юрисдикция върху Илирик и за създаването на солувски вкариат като свой орган за изпълняване на върховна юрисдикция, а само се е стремил да запази престижа на римската столица на Балканския полуостров, застрашен от политическия акт от 395 годна.

 

В борбата, която епископите от диоцезите Египет и Ориент водили против цариградския епископ Йоан Златоуст (398-404) Илирийският епископат застава подобно на Рим твърдо на страната на Златоуст [7].

 

Наследникът на Сириций, папа Инокентий I (401-417), не считал правата и пълномощията, които Сириций дал на солунския епископ Аниций, за достатъчно средство за осигуряване на върховномитрополитското положение на солунския епископ пред агресивните тенденции на цариградската църква. Инокентий I считал, че цялата юрисдикционна власт на солунския епископ, както и неговата върховномитрополитска компетенция, могат да се защитят и укрепят, само ако цялата негова юрисдикция се схваща като юрисдикция на римския папа, която солунския епископ добива във вид на пълномощие от страна на папата.

 

 

7. Вж. Theodoreti hist. eccl. I. V-4, 10 (=Die griechischen christlichen Schriftsteller der ersten drei Jahrhunderte. Theodoret Kirchegeschichte hrsg. von L. Parmentier, Leipzig 1911, S. 336).

 

13

 

 

Още с първото си послание до солунския епископ Анизий [8], изпратено непосредствено след встъпването му на власт, Инокентий I потвърждава всички екзархални права, дадени на солунския епископ от Сириций, и го обозначава като пълномощник на римския папа. Въпреки това, още от времето на Инокентий I цариградските епископи си присвояват правото да участвуват като апелационна инстанция за Илирик при решаване на съмнителни и спорни случаи. Това правно становище на цариградския епископ намира малко по-късно легален израз в едикта на император Теодосий II от 421 год. (Cod. Theod. XVI 2.1.6 Cod. Just. I 2.). Като правна основа този едикт имал господствуващото тогава на Изток схващане за необходимостта да се нагоди църковното устройство по такъв начин, че църковните граници да отговарят на държавните граници. Застрашаването на екзархалните права на солунския епископ, предизвикано от новия едикт, било идентично с отделяне на илирийската църква от римската столица. За да може да предотврати това, папа Инокентий I дал на Руф, който в 412 година наследил Анизий на солунската катедра, заедно с правото на арбитраж при всички спорове върховната власт над митрополитите на всички провинции в Илирик: Achaia, Epirus vetus, Epirus nova, Creta, Dacia mediterranea, Dacia ripensis, Moesia, и Dardania Praevalitana – Macedonia prima и Macedonia salutaris се считали като непосредствена митрополитска област на солунския епископ [9]. По силата на това решение от този момент солунският епископ вече не упражнява своите върховномитрополитски права въз основа на своята екзархална власт, а в качеството си на върховен правен орган, поставен от папата и заместващ го като негов пълномощник, комуто са прехвърлени съответните компетенции. Господствуващият на Изток принцип за коинциденция на църковното и гражданското устройство идва в противовес със застъпвания на Запад принцип за апостолския произход на големите църковни центрове, който в конкретния случай се налага, тъй като римският епископ не иска да признае църковното значение на Цариград и неговия епископ, чието учредяване няма апостолски произход.

 

 

8. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, Florentiae 1753 sqq. VIII, 751.

 

9. Вж. Лепорскiй, op. cit. S. 64 ff.

 

14

 

 

Така солунският епископ се изправя пред алтернативата, или да изгуби своето екзархално положение в Илирик в полза на цариградския епископ, или да приеме това негово положение да бъде осигурено, като упражнява екзархална юрисдикция във вид на пълномощник на римския епископ за територията на Илирик. Епископите Анизий и Руф приели мирно и без протест тази промена в църковноправните отношения на солунския епископ по отношение на папата. Солунският епископ успява да запази своето положение, макар и в модифицирана църковноправна форма, а римската църква остава удовлетворена от обстоятелството, че Илирик не бива включен в сферата на църковните влияния на цариградския епископ.

 

Папа Инокентий I нормирал точно правата и задълженията на своя викарий Руф [10]. По силата на тази наредба илирийските епископи не са могли да поднасят своите петиции и писма до римската столица без знанието и одобрението на викария; тя гарантирала на солунския епископ значителен дял от неговата върховномитрополитска юрисдикция, но заедно с това и до голяма степен неговата самостоятелност от Рим. Висша апелационна инстанция за Илирик представлява римската столица, но Инокентий I предоставя на солунския епископ сам да определя в конкретните случаи кои от поднесените апелации да предаде на върховната апелационна инстанция в Рим. Върховен съдебен форум за илирийската църква в обикновените случаи остава и занапред солунският епископ, като в това отношение се запазва дотогавашната практика в правораздаването. Запазването правото на Рим да взима решения по особено важни въпроси (causae maiores) отговаря напълно на правното положение, което Инокентий I имал по отношение на църквите в западната част на Римската империя. Между особените права на солунския епископ спада и правото да свиква синоди в областта на суфраганните му митрополити, аналогично на правото на онези върховни митрополити, които от гледна точка на църковното право са заемали същата йерархична степен, като антиохийския епископ. От друга страна пък положението на митрополитите е било тъй здраво, че Инокентий I в своето споменато послание споменава,

 

 

10. Streichmann, op. cit. S. 352 ff.

 

15

 

 

че техните права не могат да бъдат игнорирани и накърнени, а че викариат му трябва да ги респектира. Сферата на действие на викария бива определена още по-точно в посланието на папа Инокентий I от 7 юли 415 година, в което неприкосновеността на правата на митрополитите в техните митрополитски области и правата на викария по отношение на митрополитите се определят по следния нчин: 1) Викарият е междинната инстанция в отношенията на илирийските епископи с римския папа; 2) викарият по лично усмотрение може да свиква синод на епископите и ръководи действията на този синод; 3) викарият има право на надзор и право да изпълнява съдебната власт или сам, или по споразумение със суфрагантните му епископи да я предава на римската столица за надлежно решение. С назначаването на Руф за викарий на римския епископ над илирийската църква се ф ормулира юридически становището на н римската църква че Илирик спада в нейна юрисдция, чийто патриархат по теорията на Инокентий I бил с универсално естество, т. е. не е бил териториално ограничен като александрийския, антиохийския, Йерусалимския и цариградския, а се е простирал над цялата християнска църква. Главна цел в Инокентиевата политика спрямо Илирик била установяването на непосредствено подчинение на тази област на Рим. Това правно становище е насочено особено против аспирациите на Цариград, тъй като то изключва посредническата роля на цариградския епископ. С установяването на викариата се създава тясна връзка между римската столица и църквата в Илирик, която по това време най-точно отговаря на интересите и на двата фактора, независимо от техното различно положение, съвпадащи по отношение на Цариград. С този акт църквата в Илирик била запазена от експанзивните тенденции на цариградския епископ. По отношение на Рим положението на илирийския епископ не е било с нищо накърнено, доколкото подчинените илирийски епископи не са могли без посредничеството и без знанието на викария да изпратят своите апелации непосредствено до Рим; сам солунският епископ в качеството си на екзарх и викарий е можел да насочи към римската столица за окончателно решение онези дела, които той считал за необходимо.

 

16

 

 

Опитът на Рим посредством своя викариат да подчини Илирик срещнали отпор у илирийските епископи, които били против такова засилване положението на солунския епископ. Това положение използувал цариградският епископ Атик (405-425) за разширяване на своята власт върху Илирик. На папа Бонифаций I (418-422), наследник на папа Инокентий I, се наложило да приложи целия авторитет на римската столица срещу отпора на отделните илирийски епископи, които намерили подкрепа в Цариград в открития конфликт между Рим и Цариград за включването на Илирик в сферите на техните влияния, който тогава за първи път излязъл на яве. В свсвоя стремеж да задържи римското влияние в Илирик, папата бил зависим само от подкрепата на неговия върховен митрополит, солунския епископ, като от неговото държание зависело влиянието на Рим в тази област. Според теорията на Бонифации I правата на римския викарий в Илирик се основават на предадената на него от римския епископ юрисдикционна власт над неговата църква в тази област. Бонифаций I потвърдил отново на Руф неговия викариат, но при предаването на викарските пълномощия въвел известни изменения и ограничения в дадената му юрисдикция. Докато Инокентий I предоставил на волята на викария кои спорни случаи да изпрати за разглеждане и решаване в Рим, папа Бонифаций I определил за известен кръг случаи задълженнието да се съобщават в Рим [11]. Освен това Бонифаций I променил правото на викария да свиква и провежда синоди в своята епархия в забрана да бъдат свиквани и провеждани църковни синоди в Илирик без знанието на солунския епископ. Противно на своите предшественици, които считали поднасянето на оплаквания при споровете между илирийските епископи и солунския епископ непосредствено в римската столица за изключение, Бонифаций I не само приемал поднесените му непосредствено такива оплаквания, а дори сам насърчавал тесалийските епископи да изпращат своите евентуални жалби против постъпки на солунския епископ непосредствено на него [12]. Тази концесия той трябва да е приел за да не допусне тесалийските епископи да се обръщат с оплакванията си към Цариград,

 

 

11. Streichmann, op. cit. S. 356 ff.

 

12. Streichmann, op. cit. S. 359 ff.

 

17

 

 

но на практика разследването на въпросите редовно предоставял на викария си, който ги решавал въз основа на предоставените му по пълномощие от папата права.

 

Съгласно предписанията за реда, по който трябва да се отправят прошенията, определен от папа Инокентий I, римският епископ не е могъл пряко да интервенира във вътрешните работи на илирийската църква. Случаят с Периген от Коринт (преместване от маловажна епископска катедра в значимата коринтска митрополия), при който римският папа сам издал решение, дал на цариградския епископ (патриарх) повод да настои за издаването на гореспоменатия императорски едикт от 421 година, според който най-висшата инстанция за решаването на спорните въпроси и случаи в илирийската църква се пренася върху цариградския патриарх. Това е и първият конкретен опит в политиката на цариградския патриарх да ограничи сферата на влияние на Рим в една тъй важна част от държавата. Евентуалният успех на цариградския патриарх би имал опасни последици не само за престижа на римската столица на Изток, а можел да застраши папата при изпълняването на неговата патриаршеска юрисдикция на Запад.

 

Западноримският император Хонорий (395-423) интервенирал в Цариград [13] по повод на оплакването на папа Бонифаций I [А.Ч. 6] във връзка с този едикт и Теодосий II (408-451) отправил до префекта на Илирик едикт с указание да не изпълнява предишния едикт, за да не бъдат накърнени правата на римската столица. Неизвестно е, и във всеки случай невероятно, след тази кореспонденция между императорите някаква правна мярка да е поставила извън сила споменатия едикт, който намираме включен както в Corpus Theodosianus (XVI 2, 4, 5), така и в Codex Justinianus (I 2, 6).

 

Положението в илирийската църква останала въпреки обещанията на император Теодосий II също така натегната и при папа Целестин I (422-430), както и по време на неговия предшественик Бонифаций I.Илирийският епископат и при него не е показал предписания каноничен респект по отношение на солунския епископ, което принудило папа Целестин I да отправи множество предупреждения на илирийските епископи във връзка с отношенията им към неговия викарий.

 

 

13. Вж. Лепорскiй стр. 87 сл. [79]; Streichmann, op. cit. S. 359 ff.

 

- [Коментар на А.Ч., 6: На Гранич нещата не му са съвсем ясни и той дори обърква страниците при цитатите от Лепорски. По повод случая с Периген вж. Лепорски, стр. 79 сл.]

 

18

 

 

Целестин I потвърдил правното положение на викариата, обновил традицията, наследена от двамата си предшественици и следвал точно пътя на тяхната политика спрямо Илирик. Викариатът на солунския епископ Руф и по време на управлението на Целестин I бил църковнополическа мярка, диктувана от особеното църковно положение на Илирик, а нейната цел е била да укрепи властта на соунския епископ против анексивните тенденции на цариградския патриарх [14].

 

По време на управлението на папа Сикст III (432-440), наследил Целестин, викариатът се запазил в същата форма, в която Сикст III го заварил. Сикст III енергично се застъпвал за запазване правата на викария както по отношение на цариградския патриарх Прокл, така и спрямо илирийските епископи и митрополити.

 

Патриарх Прокл (434-447), без да се съобразява със съществуванието на римския викариат в Илирик, започнал посредством синодални решения да се меси в църковните дела на Илирик. Намерението му било, с такива постъпки да създаде базата за разширение на патриаршеската си власт и върху Илирик, тъй както неговите предшественици са я разпрострели и над Тракия, Азия и Понт. В Илирик обаче Прокл претърпел неуспех в резултат на старанията на Сикст III, който се стремял да съчетае интересите на своя викарий с тези на суфраганните му епископи, като по такъв начин будат елиминирани всякакви спорове, които биха могли да предизвикат вмешателството на цариградския патриарх. В защита на правата на солунския викарий пред експанзивните стремежи на Цариград, Сикст III в посланието си до патриарх Прокл от 18 ХII 437 [15] уточнява становището на римската църква, като предупреждава Прокл да бъде внимателен пред интригантите, които всяват смут и раздор в църквата от личен интерес и го моли да не приема в бъдеще илирийски епископи, идващи в Цариград без съответни писма (έπιστιλαὶ συστατικάι…, litterae formatae) от солунския епископ, което трябва да се счита за нарушение на канона. Нямаме никакви информации дали тогава Прокл е уважил становището на римската църква,

 

 

14. Streichmann, op. cit. S. 365 ff.

 

15. Mansi op. cit. VIII col. 762.

 

19

 

 

но вероятно е той да е сторил това с оглед на твърде неблагоприятното положение, в което се намирала цариградската патриаршия спрямо коалицията между Рим и Александрия. Ако Прокл уважил искането на папата по отношение на приемането на илирийски епископи, това би изключило за него възможността да се меси във вътрешните работи на илирийската църква, също така, както и ако всички илирийски епископи респектирали авторитета на солунския викарий. С тази цел в посланието си до илирийските епископи Сикст III едновременно с определянето правата на солунския епископ, урежда и правата на неговите суфраганни епископи [16].

 

След смъртта на солунския викарий Руф, коринтският митрополит Периген оспорил върховномитрополитските права на солунския епископ. Не е трудно да се разбере стремежа на Периген за църковнополитическа самостоятелност, като се вземе предвид обстоятелството, че той бил най-изтъкнатият и най-могъщ епископ в Илирик след солунския; авторитетът на коринтската катедра бил особено голям, като се знае нейния апостолски произход. [А.Ч. 7]

 

Периген не само искал да се еманципира от викариялната юрисдикция на солунския епископ, а се и стремял сам да получи такава юрисдикция. Папа Сикст III енергично защитавал екзархалните и викариялните права на солунския епископ и решил спора между солунския епископ Анастасий, наследик на Руф и Периген в полза на Солун. Той признал на Периген правото да свиква синоди и да ги председателствува, но не и правото като викарий в своя диоцез да решава самостоятелно най-важните въпроси без да ги отнася към Рим [17].

 

При папа Сикст III започва процесът на отслабване екзархалната власт на солунския епископ. Сам солунският епископ Анастасий съвсем не е бил подходящата личност, която да отговаря на положението, изисквано от неговите пълномощия. След смъртта на Сикст III някои илирийски епископи явно искали да използуват положението за осъществяването на еманципационистките си стремежи. Поради това Анастасий се обръща към Леон I (440-461), който наследил Сикст III,

 

 

16. Лепорскiй стр. 113 сл.; Zeiller, стр. 371 сл.; Streichhan, стр. 366 сл.

 

17. Streichhan, стр. 368 сл.

 

- [Коментар на А.Ч., 7: Това съвсем не е верно – авторитетът на сардикийската митрополия е бил значително по-голям от тази на коринтската. По този въпрос вж. посочената в А.Ч.3 литература.]

 

20

 

 

с оплакване против илирийските епископи поради увреждане правата му като викарий. По този повод папата отправя две послания: едно до Анастасий, с което се потвърждават дадените му по-рано от папата права, а второ до всички епископи в Илирик [18]. Трябва изрично да се подчертае, че с идването на папа Леон I на власт настъпила значителна промяна в правните отношения на римската столица спрямо солунския епископ. Докато предишните папи непосредствено след встъпването си на папската катедра пренасяли върху солунския епископ викариялните функции, папа Леон I извършил това чак подир изтичане на три четвърти година и то не спонтанно, а след молбата на солунския епископ Анастасий. За извършването на тази си постъпка Анастасий бил принуден от вътрешното положение в илирийската църква. У илирийския епископат се усещала вече известна недисциплинираност, а напомнянията и укорите на викария оставали без последствие. Епископите отказвали да идват на синодите, свиквани от Анастасий, а митрополитите ръкополагали своите суфрагани без да уведомят за това предварително солунския екзарх. На практика това довело до значително понижение авторитета на екзарха и неговите права над суфрагантните му епископи, като съществувала голяма опастност върховно-митрополитската юрисдикция в Илирик да изчезне напълно. Анастасиевата постъпка била естествено последствие от съществуващите отношения между Рим и Солун – Рим, който още от края на IV век се явявал в защита на екзархалните права на солунския епископ, можел единствен, като най-висша инстанция, да реши спорните въпроси между солунския екзарх, т. е. неговия викарий, и илирийския епископат. След посланието на Леон I, солунският епископ Анастасий, който от смъртта на Сикст III до получаването на посланието на Леон I само номинално притежавал екзархална власт и на дело не е могъл да изпълнява правата, давани му от тази власт, след получаването на посланието повече не действувал едновременно като екзарх и викарий, а изключително като викарий на римския папа и в пълна канонична зависимост от него [19].

 

 

18. Mansi, op. cit. V col. 1231, 1233 ff. VI col. 767 ff., 769 ff.

 

19. Лепорскiй стр. 122-129; Streichhan, стр. 369 сл.

 

21

 

 

Папа Леон I не се задоволил с длъжността на викария само да съобщава на папата за действията си и да запазва за римската столица правото на решаване на causae minoris, а му дал викарски пълномощия единствено при условие, че в изпълнение на задълженията си като папски пълномощник в своята област солунският епископ не допуска никаква немарливост и никакви пропуски, показвайки при това слабост в управлението на илирийската църква. По това време авторитетът на солунския епископ като екзарх-викарий е бил до такава степен паднал, че вече трябвало сам папа Леон I изрично да му даде даизпълнява по пълномощие правото да участвува при ръкополагането на неговите суфрагантни митрополити [20]. Това право междувпрочем спадало към основните права на върховния митрополит, което той имал още преди получаването на викарски пълномощия. Понеже при избора на епископа самият акт на този избор се е състоял от гласуване на клира и народа в съответната епископия, след което на митрополита била предоставяна възможността или сам, или посредством свой пълномощник, да наименува въпросния епископ със знанието и удобрението на върховния митрополит, като самото ръкополагане на новоизбрания епископ било извършвано с участието на останалите епископи от тази провинция, то очевидно в духа на намеренията на Леон I епископите на същата провинция имали правото да правят съответни предложения на върховния митрополит, който пък от своя страна можел или да удобри и санкционира предложението им, или пък, изпълнявайки правото си на пълномощник на папата, сам да извърши попълването на вакантната катедра. Папа Леон I лишил илирийските митрополити от дотогавашното им право да посвещават суфраганите си без знанието и предварителното удобрение на Солунския епископ и обявил по целия Илирик, че римската столица ще счита всяко посвещение, извършено без знанието на солунския епископ, за узурпация и ще подвежда узурпаторите под отговорност. Ако пък митрополитите допуснели някакви неправилности при посвещението на суфрагантите си, последните трябвало да влязат във връзка със солунския епископ за изправяне на тези неправилности, като по такъв начин с демонстрирало единството

 

 

20. Streichhan, стр. 371 сл.

 

22

 

 

в интересите на солунския епископ като екзарх и неговите суфрагантни епископи в Илирик. Тъй като разделянето на Илирик на два неприятелски лагера не е било в интерес на римската столица, папа Леон I установява свикването на главен синод на илирийската църква за решаване на вътрешните спорове в нея. От една страна папата вменява в длъжност на епископите участието на тези синоди, а от друга страна лишава солунския епископ от неограничена власт над синода [21]. Грижата си към митрополитите на Илирик Леон I документира и с потвърждаването на правото им на участие при посвещаването на техните суфраганти [22].

 

Между задълженията на солунския викарий Леон I включва и уведомяването на римската столица за църковните дела в Източен Илирик. По настояването на същия папа епископът е длъжен да се съветва със своя клир за тези дела, като важните въпроси (causae maiores) дава за решение на съответния митрополит, който ще го разгледа с участието на останалите synodaliter на провинциалния синод; провинциалният митрополит свиква синода и го ръководи. Спорните въпроси, чието решение провинциалният митрополит счита за трудно и надхвърлящо неговата компетенция, той трябва да препраща за решаване на своя върховен митрополит, солунския викарий, който ги предлага за решване на главния синод. Ако пък при разглеждането на тези въпроси и главният синод счете, че не може да вземе верно решение, или ако възникне нужда от върховно потвърждение на решението им, на викария се вменява в задължение да ги препрати в Рим, при което папата си запазва правото за тяхното рещаване като най-висша инстанция. Освен това солунският епископ е длъжен да изпраща всички апелации от Илирик в Рим за по-нататъшното им разглеждане. Викариатът, който Леон I възложил на Анастасий, в правната си основа бил бил сходен с викариатите, които Инокентий I, Бонифаций I и Целестин I възложили на предшествениците на епископ Анастасий, Леон I само ограничил в известна степен самостоятелността на солунския епископ при

 

 

21. Streichhan, стр. 372 сл.

 

22. Streichhan, стр. 372 сл.

 

23

 

 

изпълнението на функциите на викарий, като ги обявил за зависими от съда на римския епископ [23].

 

Посланието на папа Леон I до илирийските митрополити не довело до очаквания успех. Това се вижда най-добре от отговора им до папата, който бил подписан само от шест от тях от общо десет, като в числото на неподписалите влизали двамата най-важни – Атик Никополски и Еразистрат Коринтски, които игнорирали папското послание [24]. В своето възражение тези митрополити се противопоставили на някои от дадените от папата права на викариата, по-специално на правото му да свиква редовно главен синод в Солун, тъй като този синод бил свикван твърде често. По тази точка папа Леон I в посланието си (т. 13) [25] допълнил съществуващото преди разпореждане относно някои от викариалните функции, като изменил тези от тях, чието изпълнение се показвало невъзможно а дело. Желаейки да се постигне споразумение с илирийските епископи по отношение на свикваните главни синоди, папата наредил тези синоди да се състоят само при редки случаи, когато свикването им се налага от случаи от особена важност (causae maximae). С оглед на трудностите при пътуванията и на опастностите, които биха възникнали за нормалното функциониране на църковната администрация при честото и продължително отсъствие на епископа от неговата епархия, папа Леон I счел за достатъчно, ако от отделните епарх ии (провинции) идват двама до трима епископа за заседанието на върховния синод. В духа на това послание на папата, солунският епископ може да взима по много въпроси сам решение в рамките на своите викариал пълномощия, като предостави на решението на главния синод само по най-важните предмети. По отношение на съдебните и дисципилинарните въпроси обаче всички митрополити попадат в компетенцията на главния синод.

 

След получаването на викариалните пълномощия, положението на солунския епископ Анастатий по отношение на илирийските епископи до такава степен било заздравено, че същият вече се стремял с решителни мерки да засили важността на старите си екзархални права.

 

 

23. Streichhan, стр. 373 сл.

 

24. Лепорскiй стр. 123 сл.

 

25. Streichhan, стр. 374 сл.

 

24

 

 

Папа Леон I ожел с право да се опасява, че с такива мерки може отново да отблъсне от Рим и онези илирийски епископи, които симпатизират на папата и по такъв начин вместо да създаде в Илирик мирно и нормално положение, да предизвика наново недоразумения, размирици и борби. Антиримското поведение на илирийския епископат или едно такова заздравяване на върховномитрополитската власт, което би принудило солунския епископ да се обръща неоправдано често с искане подкрепа и закрила от Рим, би било в ущръб за репутацията на римската столица в Илирик. Затова и Леон I се заел с въпроса за изобличения от неговия викарий Анастасий никополски митрополит Атик, който лично изпратил своето послание до римската столица, един факт, показващ доколко викариатът бил допринесъл за засилване авторитета на папата в Илирик [26]. Докато по-рано папският форум никога не вземал страна по отношение на поднесените му оплаквания от илирийските епископи без предварително споразуменвие със солунския викарий, Леон I, противно на дотогавашната практика се заел сам да разгледа оплакването на митрополит Атик, което не му било поднесено по установения ред чрез солунския викарий, а изпратено направо в римската столица, като взел решение по него без да поиска предварителни информации от своя викарий и без да се споразумее с него. По повод на случая с митрополит Атик папата изпратил до Анастасий послание (т. 14), пълно с бележки и укори за неговата некоректна и противоуставна постъпка по-специално за настояването му да получи клетва за верност от Атик. Същото послание съдържа и подробно описание на нормите за правното положение на солунския викарий, както и инструкции за викария, към които той следва да се придържа при изпълнението на своите функции като викарий. Тези нареждания по отношение кръга на дейност на викария са сходни на съществуващите дотогава с изключение на раздела, засягащ свикването на главен синод и на правното положение на викария спрямо папата. Според последното послание на папа Леон I, синодът трябва да се свиква два пъти в годината, а викарият трябва да се старае, това нареждане да бъде изпълнявано стриктно.

 

 

26. Лепорскiй стр. 125 сл., Streichhan, стр. 375 сл.

 

25

 

 

Causae maiores не влизат в комтенцията на митрополитския синод, а на солунския викарий се дава правото, в зависимост от тех ния характер, или сам да ги решава в кръга на своята компетентност като викарий, или пък да ги препраща за надлежното им решаване от римския папа. Главният диоцезален екзархален синодтрябва да се състои само по повод на най-важните въпроси, а за правомерност на неговите решения е достатъчно присъствието на най-малко по двама епископа от всяка отделна провинция (епархия), които съответният митрополит изпраща да участвуват в синода, без да бъде задължен сам да присъствува на този синод. Като максимална трайност на такъв един синод се определят 15 дена [27].

 

Особено важна е точка 14 отг посланието на Леон I, която засяга решаването на споровете, възникнали между викария и останалите митрополити. При такива спорове викарият не може да налага своята воля със сила, а е длъжен да отнася въпроса за решаване от римския папа. Освен това на викария се вменява в задължение, своевременно да известява папата за всички спорове и несъгласия с останалите епископи в Илирик, а не като преди да отнася до римската столица само causae maiores. Тази диспозиция съдържа значителна модификация в правното положение на солунския викарий. По-преди папите предоставяли на солунския викарий правото сам да решава кои въпроси да препраща като causae maiores за решение в Рим и кои сам да решава, а така също и правото сам да определя за кои свои решения да уведомява римската столица. Папа Леон I в последното си послание запазва за себе си правото да решава всички въп роси, които са предмет на спорове между викария от една страна и митрополитите и епископите от друга. Това изменение в държанието на римския папа, предизвикано от спора с митрополит Атик, говори несъмнено в ползата на известна фаворизация на митрополитите, което се забелязва и при по-раншните постъпки на папа Леон I, чията крайна цел била явно концентрацията на цялата юрисдикционна власт в ръцете на римския папа. Във всеки случай тази постъпка на Леон I представлява един симптом

 

 

27. Лепорскiй стр. 127 сл.; Streichhan, стр. 376 сл.

 

26

 

 

за слабостта на солунския върховен митрополит-викарий и за неговата зависимост от Рим.

 

Илирийският епископат играл значителна роля в църковната история през втората половина на V и в началото на VI век. Странно било държанието на илирийските епископи по в реме на IV вселенски събор в Халкедон (451), когато са взели енергично под закрила александрийския архиепископ Диоскор и са изискали на същия да бъде отменено наложеното му от църквата наказание, понеже всички били сгрешили и поради това носят еднаква отговорост за жалкото положение на църквата [28]. А и по време на заседанията на същия събор илирийските епископи се държали неприлично и прекъсвали често с апострофи четенето на догматичното послание (Epistula dogmatica ad Flavianum) на папа Леон I [29]. Обяснение за това държание на илирийските епископи не се дава, нито пък то може да бъде потвърдено от запазените исторически извори.

 

След Халкедонския събор цариградският архиепископ-патриарх Анатолий (449-458), претърпял неуспех в спора си с римския папа по отношение на канон 28 от същия събор, се обърнал с молба към илирийските епископи да подпишат допълнението (codicillus) към протокола на събора, съдържащо въпросния канон, обаче солунският викарий Евксихий изобщо не пожелал да извърши самостоятелно нищо в това отношение и съоб-щил за това искане на папа Леон I, като по този начин осуетил намеренията на Анатолий [30].

 

Гореописаното правно положение в илирийската църква останало непроменено до разделянето на източната и западната църк ва (484-519), предизвикано от Енотикона на император Зенон от 481 година. По време на тази схизма солунските епископи възприели държание, аналогично на това на останалите византийски епископи, като по такъв начин единството между солунските епископи и папата било прекъснато, а с прекъсването на юридическите отношения, се изгубила правната основа за

 

 

28. Euagrius, Historia ecclesii I, II 18 (I. Lidez et L. Parmentier, London 1898, стр. 86).

 

29. Пак там, стр. 83.

 

30. Лепорскiй стр. 134.

 

27

 

 

по-нататъшното съществувание на римския викариат за Илирик. От запазените известия на историческите извори, отнасящи се за това време не може да се разбере ясно, дали Цариград използувал обстоятелствата да анексира Илирик, най-вероятно обаче е да се допусне, че Илирик бил оставен да решава сам съдбините си. [31]

 

Прекъсването на викариата не е могло да остане без влияние върху отношенията между солунския епископ и илирийския епископат. Солунският епископ изгубил своето върховномитрополитско положение или съвсем, или най-малкото в провинцията Дакия. Епископите от диоцезата Дакия се добрали отново до независимост и тъй като тази диоцеза запазила своята църковна организация, която тя имала в началото на V век, тя би могла да играе значителна и важна роля при забележителните за историята на църквата събития в края на V и началото на VI век. По това време в провинциите на диоцезата Дакия са настъпили важни изменения: нападенията на варварските народи напълно са дезорганизирали гражданската и църковната организации в провинциите, намиращи се близо до Дунава. Въз основа на съвременните извори може доста точно да се проследи упадака в црковния и граждански живот в тези краища, който започва с хунските нападения през първата половина на V век. От провинциите на диоцезата Дакия, които били изложени на нападенията, само Dacia mediterranea и Dardania могли през втората полвина на V век да запазят почти напълно своята църковна организация [32].

 

Както вече беше по-горе споменато, за времето на схизмата солунският епископ се намирал в опозиция спрямо папата. Поради това папа Геласий I (492-496) изпратил до епископата в Дардания послание, с което пледира за запазване единството на църквата и за борба против монофизитската ерес, а така също настоява посвещаването на илирийските епископи да се извършва от съответните надлежни митрополити, а не, както било дотогава, от върховния митрополит в Солун, с което се дава индиректен израз на обстоятелството, че от сега нататък вече de јure солунският викариат и екзархат не съществува.

 

 

31. Zeiller, op. cit. стр. 377 сл.

 

32. Zeiller, op. cit. стр. 373 сл.

 

28

 

 

Отговорът на дарданския епископат, на чело на който бил Йоан, епископ и митрополит на град Scupi, съдържа формалното признание на върховната юрисдикция на римската църква. В 512 година епископите от провинциите Dardania, Dacia mediterranea и Dacia ripensis помолили папата за помощ и защита, макар и да не искали да предизвикат разкол с привържениците на бившия цариградски патриарх Акакий (471-489), но папа Симах (498-514) поискал от тях решително да се обявят срещу Акакий [33].

 

Във връзка с бунта на генерал Виталиан от 514 и 515 год., който имал за цел освен личните интереси и стремеж към властта също така възвръщане към православната линия на църквата, четиридесет епископи от Илирик и Гърция се събрали на синод с намерението да се отделят от солунския епископ Доротей, който изцяло бил преминал на страната на монофизитите и се съюзил с цариградския патриарх Тимотей I (511-518). Синодът изпратил делегация в Рим при папа Хормизд, която да потвърди пред него тяхната каноничната връзка с него и единството с римската църква [34]. Промененото положение не довело до установяване на ново църковно средище в Илирик, а папата започнал да общува непосредствено с илирийския епископатр без посредничеството на викариата.

 

Отпорът, оказван от илирийския епископат срещу императорската църковна политика предизвикал недоволство у Анастасий I (491-518). След оттеглянето на Виталиан от околностите на Цариград, Анастасий I решил да вземе сериозни мерки срещу илирийските епископи и наредил да бъдат доведени в Цариград, при което митрополитите на Сердика, Наисус и Пауталия били хвърлени в затвора.

 

 

33.

·       Rose, Die byzantinische Kirchenpolitik unter Kaiser Anastasius I., Wohlau 1888, стр. 14 сл.,

·       Zeiller, op. cit. стр. 377 сл.

Характеристика за църковната политика на император Анастасий I виж при:

·       H. von Schubert, Geschichte der christlichen Kirche im Frühmittelalter, Tübingen 1917, стр. 50, 56 и 108;

·       B. Bury, A History of the Later Roman Empire, London 1923, I, стр. 436 сл.,

·       L. M. Hartmann, Geschichte Italiens im Mittelalter, Stuttgart/Gotha 1923², стр. 105 сл.

 

34. Theophan Cont., Chronogr. ad. a. regni imp. Anastasii XXV (ed. C. de Boor I Lipsiae, стр. 162.

 

29

 

 

Тази постъпка на Анастасий I довела до голямо брожение между населението на Илирик, което поискало неговите епископи да бъдат освободени от затвора и върнати в техните градове [35]. Предвид на необозримаата политическа ситуация, Анастасий I се принудил да изпълни желанието на илирийското население. Въпреки този конфликт с император Анастасий обаче, диоцезът Дакия останал през цялото време на схизмата (484-519) отделен от Рим [36].

 

Встъпването на Юстин на престола на византийските императори (518-525) означава основен обрат за дотогавашната официална църковна политика37 [37]. Спорове, предимно от политически характер, спъващи политическото укрепване на римската власт в областите на западната половина на Римската империя, довели до реституцията на догматическите постановки от Халкедонския събор (451) и до победа на догматическото и църковнополитическото становище на римската столица. С даването на римската столица на важни и особено значими и вредни за престижа на източната църква отстъпки (приемане предложената от Рим формула за църковна уния, осъждане предшествениците на императорския и патриаршеския престол в Цариград, водили монофизитска политика и заличаване от църковните диптиси имената на всички привърженици на цариградския патриарх Акакий), които обаче представлявали изискваната от римската столица предпоставка за сключване на църковна уния, влиятелните политически фактори не взимали под внимание настроението всред религиозните кръгове в отделните области на империята. Скъсването с умерената и готова на компромиси църковна политика на Юстиновите предшественици, императорите Зенон (474-491) и Анастасий I (491-518), придържащи се към правилното становище за съблюдаване интересите на цялата източна империя, а именно запазването на нейното религиозно и църковно единство, дори с цената на нарушаване църковното единство с Рим, произлизащо от толерирането на антихалкедонско разположените народни слоеве в източните провинции на империята,

 

 

35. Zeiller, op. cit. стр. 382.

 

36. Zeiller, op. cit. стр. 382.

 

37. Bury, op. cit. II, стр. 20; Hartmann, op. cit. стр. 2, 213.

 

30

 

 

предизвикали недоволство и отпор в Солунския епископат със спадащите под неговата митрополитска юрисдикция провинции Macedonia и Macedonia salutaris, както и в Понт, Мала Азия, Сирия и Йерусалим обено в Египет, където свалените монофизитски епископи намерили убежище при александрийския патриарх Тимотей IV. Неприязанността в Солун намерила видим израз в неприязненото държание на солунското население към изпратените в Цариград папски посланици за тържественото отпразнуване на постигнатото църковно единство (519). Папа Хормизд решил да вземе най-строги дисциплинарни мерки против солунския епископ Допотей, носещ отговорност за споменатия инцидент, но не могъл да осъществи това свое намерение поради енергичния отпор на суфрагантните епископи на Солун. Изглежда, че този конфликт бил загладен, тъй като Доротей и по-нататък останал на своята епископска катедра [38].

 

И след установяването на църковна уния отведнаж не се е стигнало да реституция на църковноправните отношения, съществуващи между римската столица и Солун, респективно църквата в Илирик, след разделянето на източната и западната църква, а само до установяване на нормални църковни отношения. В интерес на църковния мир, Рим бил принуден да търпи солунския епископ Доротей, както и неговия антиримско разположен наследник Аристид, но е разбрал, че не може да даде викариални пълномощия на лица, които с държанието си не давали необходимите гаранции, че ще изпълняват точно римската църковна политика. От обстоятелството обаче, че римската столица не е дала такива викариални пълномощия на епископ от някоя друга катедра в Илирик, може да се заключи, че комбинацията на викариата със солунската катедра вече добила значението на правомерно действие и можела да се възприема само в този вид. Изглежда че по това време папата сам изпълнявал непосредствено своята екзархаллна (патриаршеска) юрисдикция над Илирик. Това заключение намира подкрепа в кореспонденцията на папата тесалийския митрополит Стефан в Лариса (531) и неговите суфрагани, където солунският епископ не с споменава като междинна инстанция в отношенията на

 

 

38. Duchesne, Églises séparées, стр. 260 сл., Schubert, op. cit. стр. 11.

 

31

 

 

илирийските митрополити и папата [39]. Сам солунският епископ по това време е бил най-изтъкнат между илирийските митрополити, но не изпълнявал висша юрисдикция над църквите в Илирик, а бил ограничен в своята юрисдикция само над територията на провинциите Macedonia и Macedonia salutaris.

 

Управлението на Юстиновия наследник, император Юстиниян I (527-565) отбелязва епоха в църковната история на Илирик, тъй като с името на този последен между великите римски императори е свързано с организацията на илирийската църква и създаването на самостоятелна църковна област в северната половина на Илирик [40]. Юстиниян разделя Източен Илирик, представляващ дотогава една единна църковна област, в две отделни и в църковноправно отношение независими една от друга църковни области със свои собствени средища. Тези две новоорганизирани области се покриват точно с областите на двете граждански диозези на префектурата Илирик, а именно Дакия и Македония. По своя етнически характер първата имала латински характер с незначителен примес от гръцки елемент в източните си части и спадала в с ферата на римската култура, докато другата област имала изключиелно гръцки характер със само няколко латински енклави и лежала в сферата на елинистичната култура. [А.Ч. 8] Църковно средище на южната област останал Солун, а църковно средище на новата област и нов политически център станал град Justiniana Prima [41], в чиято околност наверно се намирало родното място на Юстиниян, селото Tauresium (Ταυρήσιον). Инициативата за тази промяна в църковноадминистративната организация на Илирик излязла от самия император Юстиниян, а мотивите за самия акт били изглежда не само от политическо и църковнополитическо естество. Сам император Юстиниян в споменатото разпореждане

 

 

39. Duchesne, Églises séparées, стр. 245 сл. и 265.

 

40. За основаването на архиепископията на Justiniana Prima: Duchesne, Églises séparées, стр. 239 сл., Zeiller, op. cit. стр. 385-391.

 

41. За град Scupi и Justiniana Prima: Evans, op. cit. III/IV, стр. 82 сл.; Fluss, Scupi (RE, II Reihe, 3. Halbband, col. 909-910). Описание на града Юстинияна прима при Prokop, De aedificiis IV 1.17 ff (ed. J. Haury III, 2, стр. 104 сл.).

 

- [Коментар на А.Ч., 8: Тук не трябва да се смесва гръцки елемент с елинистична култура – ние имаме и двата елемента, като елинистичният, и то с известно влияние на римската култура (Epirus nova, Macedonia ripensis, но и отчасти Epirus vettera и Macedonia) преобладава.]

 

32

 

 

споменава като мотиви за горепосочената промяна желанието и стремежа си да създаде за своя роден край едно изтъкнато положение и важно значение в рамките на цялостната държавна организация, което значение се изразява и в преместването на седалището на префектурата от Солун в града Юстинияна Прима. Възможно е, наред с тези особени мотиви, император Юстиниян да се е ръководил и от общоцърковнополитически съображения, но е трудно за това да се извади определено заключение от оскъдния исторически материял, свързан с този акт. Не е изключено създаването на нова смостоятелно църковна област да било проведено в интерес на провежданата от Юстиниян църковна политикал Споменатата мярка отнела от юридикцията на Рим, а по такъв начин и от политическото влияние на папата значителен комплекс от територия, като по същото време тя била насочена и против експанзивните тендинции на цариградския патриарх спрямо Илирик. Тази нова църковна формация е могла да спре както по-нататъшното разширяване на църковнополитическото и политическото влияние на римската столица, така и разширяването на юристдикционната област на цариградския патриарх. Че създаването на тези две църковни области могло да бъде насочено срещу римската столица, се вижда ясно от обстоятелството, че Юстиниян извършил този акт без предварителното знаниеу и споразумение с римския папа, макар и тези две области в църковнополитическо отношение да спадали под юрисдикцията на Рим. Сам Юстиниян, при изпълнението на този си акт, прекрачил границите на своите владетелски права, дори и в рамките на абсолютната монархия, тъй като първият по компетентност орган за създаване на самостоятелни църковни области бил вселенският събор като най-висш легален представител на общата църква.

 

Съгласно Юстинияновата новела 19 от 14 април 535 година [42] новосъздадената църковна област не била в канонична зависимост от старите църковни средища, а имала характер на напълно самостоятелна независима църковна организация, макар и в църковно-правно отношение

 

 

42. Imperatori Justiniani novellae ed. C. E. Zachariae a Lingenthal I, Lipsiae 1881, S. 130-133.

 

33

 

 

да била свързана с големите самостоятелни църковни области, съставляващи тогавашната всеобща (католическа) църква, а именно с римската, цариградската, александрийската и антиохийската патриаршии и с кипърската архиепископия. Император Юстиниян намерил за нужно да изтъкне особено самостоятелния характер на тази църковна област с думите: et circa sacerdotalem censuram eam volumus maximus incrementis ampilare (§ 1 от новелата). Пълната самостоятелност на новата област се изразява още от самия адрес на новелата, която е отправена Catelliano viro beatissimo archiepiscopo Primae Iustinianae. От това се вижда ясно, че в момента на издаването на своята наредба, Юстиниян считал архиепископа за представител на най-висшата инстанция в новосъздадената църковна област, тъй като в противен случай новелата би била отправена до римския папа, който до това време упражнявал висшата юрисдикция над Илирик. Още по-силно е изразена самостоятелността на тази църковна област в клаузите за извършената промяна, съдържащи се в новелата, където Юстиниян нарежда на епископа на Юститияна Прима да проведе организацията на новосъздадената църковна област (§ 8 от новелата: beatitudo igitur tua quae nostra sanxiz aeternitas modus omnibus ad effectum perducere non differat). Главата на новата църковна област не носи само титлата на митрополит като най-висш представител на църковната организация в границите на епархията или провинцията, а и титлата на представител на най-високата църковна инстанция в границите на диоцеза, т. е. archiepiscopos. Юстиниян подчертава положението на новоудостоения църковен служител с думите: ut Primae Iustinianae patriae nostrae pro tempore sacrosanctus antistes non solum metropolitanus, sed eliam archiepiscopus fiat (§ 1 от новелата). От тези думи става ясно, че град Юстинияна Прима е съществувал още преди създаването на архиепископията и че в него вече се намирало църковното, а освен това и политическото средище на провинцията (епархията) Dardania, както и че митрополитът на Дардания с едностранното нареждане на императора, а не вследствие на канонични разпореждания на вселенския събор бил въздигнат в ранга на архиепископ, който по това време бил най-високият ранг в църковната йерархия, най-висшата инстанция в самостоятелната църковна област.

 

34

 

 

Юрисдикционната област на новата архиепископия обхващала пет провинции (епархии) от диоцеза Дакия: Dacia mediterranea (главен град Serdica), Dacia ripensis (главен град Ratiaria), Moesia prima или superior [43] (с главен град Viminatium), Dardania (с главен град Justiniana Prima) и Prevalis (с главен град Scodra), а освен това най-северната провинция от македонския диоцез, Macedonia secunda или salutaris [44] (с главен град Stobi), кято граничела с Дардаия, както и също част от провинцията Pannonia secunda, quae in Bacensi est civitae [45].

 

Новелата определя, наистина не с необходимата юридическа яснота, кръга на правата на архиепископа — и неговите правни отношения с епископите върху територията на архиепископията, както и правните отношения на тези епископи с останалите самостоятелни църковни области. Архиепископът има най-високата църковна почест и достойнство (summus honor, summa dignitas) и най-висшата юрисдикция (summum sacerdotium, summum fastigium). Функциите на върховната юрисдикция на архиепископа са: право на конфирмация и консекрация на епископите, върховна юдикатура (?) и върховен надзор над управлението на отделните митрополити и епископи. Правото на върховна юдикатура и дисциплинарна власт архиепископът изпълнява непосредствено сам или делегира това право с пълномощия (vel per se per suam auctoritatem vel per clericos mittendos hab at omnem potestatem omnemque sacordftalem censuram – § 5 от новелата).

 

 

43. В това място на текста на тази новела е написано погрешно Mysia secunda, която изобщо не влизала в границите на Илирик, а в диоцеза Thracia; по-нататък в текста на новела 151 е обозначено точно Μυσίας τῆς ἀνωτέρας, т. е. Moesia superioris vel primae.

 

44. За провинцията Macedonia salutaris, която не е спомената между аи на архиеископията, изброени в новела 151 и за нестабилността в положението на тази провинция вж. при Zeiller, op. cit. стр.163 сл. и у Н. Вулић, Северна граница античке Македоније (Strena Bulliciana, Zagreb/Split 1924, стр. 246 сл.).

 

45. Zeiller, op. cit. стр. 388 съвсем точно счита, че Bascensi е написано погрешно вместо Bassianensi. Bassiana бил град в провинцията Pannonia interior на пътя Sirmium-Taurunum. Развалините на този град се намират източно от Рум и Добринац, между селата Путинци и Петровци в Срем. Вж. Tomaschek, Bassiana (RE V. Halbband, col. 105).

 

35

 

 

Във връзка с това на суфрагантните епископи категорически се забранява поднасянето на апелации на който и да е страничен църковен форум, извън територията на архиепископията на Юстинияна Прима (neque ad alium quendam eatur sed suum cognoscanti archiepiscopum omnes praedicte provinciae et eius sentiant creationum — § 5 от новелата). Според следващите нареждания на новелата, изборът на архиепископа, обявен по възприетата изборна практика, се потвърждава от колегиума на митрополитите (quando autem suae sedis gubernatorem ad hac luce decedere con tigerit, pro trmpore archiepiscopum eius a venerabili suo concilio metropolitanorum ordinari sanctimus § 8 от новелата). След ръкополагането си новоизбраният архиепископ встъпва във всичките си архиепископски права. При избора и ръкополагането на архиепископа на Юстинияна Прима изрично се изключва участието на какъвто и да било страничен църковен фактор и по-специално на солунския епископ като бивш върховен митрополит и папски викарий в Илирик. Новелата не споменава за участие на държавната власт при избирането на архиепископа, макар и на практика да се допитвало до разположението на императора, тъй като persona minus grata не могла да дойде на това изтъкнато църковно положение. Също така новелата не отбелязва никакви нареждания относно упражняването на върховната църковна юрисдикця, когато архиепископската катедра е вакантна. Вероятно по това време върховната власт в архиепископията се упражнявала от collegium на митрополитите с ограничение върху текущите дела, но не и върху въпроси от сериозно естество и принципно значение [46].

 

В едно от постановленията във връзка с основаването на архиепископията Justiniana Prima, съдържащи се в споменатата новела (§ 5), Юстиниян самовластно създава [47] суприминарната (?) епископия Aqua в провинцията Dacia ripensis, чиято област била поставена под юрисдикцията на епископа

 

 

46. По отношение управлението на овакантената митрополитска или архиепископска катедра (sedis vacantia) от това време няма сведения за никакви канонични правила в световното законодателство.

 

47. Супресията и реставрацията на епископски катедри попадала тогава изключително под надлежността на вселенските събори.

 

36

 

 

на град Meridianum [А.Ч. 9] [48]. Тази реституция била проведена в интерес на вътрешната мисия и епископът на Акве имал за основна задача разбиването на еретическата секта на Bonosiacorum [49].

 

Създаването на самостоятелна архиепископия в една област, която дотогава в църковноправно отношение попадала по юрисдикцията на Рим предизвикало недоволство у папа Агапит I (535-536), който натоварил своя легат да изясни състоянието на нещата. [50] Изглежда, че възникналият по този повод спор между императора и римската столица бил от сериозен характер и влошил военното и политическото положение в Италия и довел с това до известно изменение на императорската политика в духа на избягване конфликт със силния авторитет на папата и до постигането на компромис, намерил свой израз в един официален документ, а именно 151 новела на Юстиниян от 18 III 545. [51] Противно на новелата от 535 година, имаща локален характер и представяна като lex specialis, тази новела има вече всеобщ характер и съдържаните в нея наредби, които нормират различни църковни положения и отношения, са в сила за цялата църква. Въпреки това, в тази новела има и наредби, които нормират особени отношения, между които особено важна е диспозицията, съдържаща се в § 3 на същата новела, която окончателно определя правното положение на архиепископа на Justiniana Prima. От този параграф се вижда ясно, че императрът е

 

 

- [Коментар на А.Ч., 9: Цяла поредица от груби и глупави грешки на автора: Градът се нарича Meridium и няма нищо общо с Месемврия, както и Аqua няма нищо общо с Aque Calidae (Айтоски бани) — вж Велков, Градът в Тракия и Дакия, стр. 75.]

 

48. Не може да се установи със сигурност дали този град е бил идентичен с града Meridianum (Mesembria) в Тракия, или се е намирал близо до град Aquae. Във връзка с това вж. у Zeiller, op. cit. стр. 155.

 

49. Сектата Bonosiaci, наречена така по името на нейния основател Bonosus, епископ на Ниш, когото синодът в Капуа (391-392), осъдил заради неговото неправилно учение и низвергнал от епископската катедра. Централна точка в системата на неговото богословие била отричането на постоянната девственост на Богородица. Тази секта развила оживена пропаганда в Бургундия към края на V и началото на VI век и се разпространила също в Галия и Испания. За Бонос и системата на неговото учение вж. Duchesne, Historiae ancienne de l’Église, II , стр. 174 сл. и Zeiller, op. cit. стр. 344 сл.

 

50. Mansi, op. cit. VIII, 853 (писмо на папа Агапит от 15 X 535).

 

51. Imperatori Justiniani novellae ed. C. E. Zachariae a Lingenthal II, Lipsiae 1881, S. 267-268.

 

37

 

 

извършил значителна концесия спрямо църковноправното становище на римската столица по отношение на църквата в Илирик. Там има съществена модификация на новелата от 535 година в нейното най-съществено разпореждане, отнасящо се до каноничната самостоятелност на илирийската църква; според новото разпореждане тя губи характера на самостоятелна и независима църква, престава да бъде църковнополитическа индивидуалност. Новелата не съдържа никаква мотивировка за тази значителна промяна в правния характер и правното положение на архиепископа на Justiniana Prima. Редакцията на споменатия параграф е с оглед на важността на легислативните мерки твърде кратка и сумарна. Споменатата наредба в тази новела съдържа именно официалното признаване римския папа като висша църковна инстанция в областта на архиепископията на Justiniana Prima, но папата не изпълнява тази юрисдикция непосредствено, а като упълномощява за нея архиепископа на Justiniana Prima (τὸν τὸπον ἐπέχειν αὐτὸν [т. е. архиепископа] τοῦ ἀποστολικοῦ Ῥωμης θρόνου κατὰ τὰ ὁρισθέντα ἀπὸ τοῦ ἁγίου πάπα Βιργιλόυ). Той бива охарактеризиран като постоянен пълномощник, вкарий н римския папа, изпълнтяващ юрисдикцията според инструкциите на папата, като обемът на тези пълномощия в новелата повече не бива оточнен, понеже спада в изключителната компетентност на самия папа. С това за първи път се признава формално от страна на държавната власт в Цариград ята (В.К.: "юрисдикцията"?) на римския папа над една значителна част от Балканския полуостров. Това подчинение на архиепископа на Justiniana Prima под римската столица е намерило свой израз в даването на палиум на архиепископа от папата след ръкополагането му, чрез който акт се дава веществен израз за упълномощяването с екзархална патриаршеска юрисдикция върху областта на архиепископията. Новата новела остава в сила разпорежданията на 19 новела относно избора и ръкополагането на архиепископите, митрополитите и епископите, като не дава на папата никакви права за интервенция при избора на църковните първенци в тази църковна област. Накрая 151 новела изменя в незначителна степен териториялния обхват на архиепископията, като поставя под юрисдикцията на архиепископа цялата провинция Pannonia secunda, която дотогава се намирала

 

38

 

 

в обсега на Гепида (В.К.: "на гепидите"?) [52], докато в новелата не се споменава никъде провинцията Macedonia salutaris, която според предишната новела била съставна част от архиепископията [53].

 

Изглежда, че по време на преговорите между императора и папата, които предшествували издаването на новелата 151, било постигнато известно споразумение по отношение на изравняване титулатурата при катедрите в Юстинияна Прима и Солун. Главната разлика между двата викариата се състояла в това, че основа за съществуванието на солунския викариат била добрата воля на папата, който можел всеки момент да прекрати пълномощията на солунския епископ, докато установяването на викариата в Юстинияна Прима било юридически гарантирано с държавен закон, издаден въз основа на предварителното споразумение, постигнато между двата заинтересувани фактора ­ светската и църковната власт. Архиепископът на Юстинияна Прима притежавал също така пълномощия за известен кръг от обстоятелства, независими от волята на римския върховен епископ, надвишаващи прерогативите на солунския епископ. И въпреки това папа Григорий I продължава в своите циркулярни послания да споменава последния според старата практика на първо място, преди викария и архиепископа на Юстинияна Прима [54].

 

Епархиите в Илирик взели особено активно участие в жестоките и продължителни църковнополитически борби, които изпълват най-значителната част от управлението на Юстиниян и много характерно е обстоятелството, че те винаги са заемали страна против императорската догматика и църковна политика. Император Юстиниян не само е имал за цел да възстанови старата Римска империя, а и да проведе реорганизация на църквата. Неговата активност при църковните въпроси е била дотолкова интензивна, че довела формално до установяването на теокрация. Голямо е числото на императорските разпореждания, отнасящи се до църковноправна материя;

 

 

52. Procopius, De bello Vandalico I, 2, 6 (Edit. Haury I, стр. 311); Procopius, De bello Gothico III, 33, 8 (Edit. Haury II, стр. 443). Вж. също и Hartmann, op. cit. II, I, стр. 12.

 

53. За причините на това вж. Zeiller, op. cit. стр. 164.

 

54. Zeiller, op. cit. стр. 391.

 

39

 

 

императорското законодателство е напълно абсорбирало църковното законодателство не само по отношение на църковната администрация и дисциплина, а в значителен дял и по отношение на църковните догми, като създала нова система на богословието [55]. Така например, при така наречения теопасхистки спор илирийските области били против формулата ἔνα τῆς τριάδος πεπονθέναι σαρκί [56], която на Юстиниян било изгодно да измени в догматичен и унионистичен смисъл, включвайки я в официалния символ на вярата, изложен в Codex Iustniani I, 1. На император Юстиниян се оказало съвсем на място това обстоятелство, за да сломи отпора и своеволията на илирийските епископи, като ги насили да подпишат този символ [57].

 

Много горещ и траен отпор против императорската църковна политика указали епископите от Илирик и по-точно от Юстинияна Прима по повод на спора за трите главeнства (τρόα κεφάλαια, tria capitula) [58]. Когато обаче папа Виргилий (537-555), който имал мандат да застъпи становището против осъждането на трите главeнства от името на целия Запад, променил своето първоначално становище и възприел догматичната теза на Юстиниян и сам осъдил тази теза (Iudicatum от 11 април 548) на Запад настъпило голямо недоволство против папата,

 

 

55. За църковната политика на император Юстиниян вж.:

·       Knecht, Die Religionspolitik Kaiser Justinians I. Diss. Würzburg 1896;

·       H. Gelzer, Das Verhältnis von Kirche und Staat in Byzanz, in: Ders., Ausgewählte kleine Schriften, Leipzig 1907, стр. 70 сл.;

·       Ch. Diehl, Justinians Governement in the East in: Cambridge Medieval History II, Cambridge 1913, стр. 43 сл.;

·       Schubert, Op. cit., стр. 97 сл.; Bury, Op. cit., II, стр. ...

 

56. Горната формула, която напомняла на формулата на александрийския патриарх Петър Фулон, разпространявали монаси от провинцията Скития, които нямали намерението да възприемат становището на монофизитите или да въведат някои нововъведения в култа, а искали да възпрепятствуват разпространението на несторианската линия при някои епископи в техните провинции. По въпроса за теопасхисткия спор вж. Knecht, Op. cit., стр. 71 сл. и Schubert, Op. cit., стр. 110 сл.

 

57. Vict. Tonnen, Chron. ad. a. 536 (Edit. Theodor Mommsen, Monumenta Germaniae Kistoriae Auct. Ant. XI, стр. 198): Iustinianus imperator libros de incarnatione dominica edidit et illyricianos episcopos ad suberibendum cogit.

 

58. За историята на спора за трите главенства вж: Knecht, Op. cit., стр. 125 сл., Schubert, Op. cit., стр. 117 сл., Bury, Op. cit. II, стр. 384 сл., Hartmann, Op. cit. I, стр. 375 сл.

 

40

 

 

показал се особено неблагонадежден защитник на интересите на западната църковна политика. Целият Запад: Илирик, Италия, Галия и особено Африка, се опълчил против папата. Синодът на илирийските епископи, свикан по повод на този спор, излязъл с решение за екскомуникация на архиепископа на Юстинияна Прима Бененат, който изневерил на илирийския епископат и застанал на страната на официалната църковна политика [59]. В тази борба най-далеч отишли епископите от Африка, развили не само оживена писмена дейност, но изрекли анатема на самия папа Виргилий. Всичко това съвсем не разколебало Юстиниян и не му попречило да провежда енергично и последователно своята собствена църковна политика, като с едикта си от 551 година анатемосал повторно трите глави и решил със сила да сломи отпора и всяка опозиция на своята църковна поитикая. На върха на този спор в 553 година бил свикан в Цариград църковен събор, така нареченият Пети вселенски събор, който произнесъл окончателното решение по този въпрос, съвпадащо със становището на Юстиниян.

 

През всичкото време на спора папа Виргилий се държал твърде неопределено и колебливо; той не присъствувал в продължение на седмици на събора, но затова пък участвувал в съставянето на заключителния документ на този събор, така наречения Constitutum от 23 февруари 554 година. Неговият наследник, папа Пелагий (556-560), преди това папски апокрисиар (нунций) при императорския двор в Цариград, също така формулирал писмено своето съгласие с решенията на Петия вселенски събор. За всичкото време на своето съществувание папството никога не е претърпяло тъй тежко и срамно унижение. Тази постъпка на Виргилий и Пелагий още повече засила опозицията на Запад и особено в Италия, Галия, Испания, Далмация и Илирик. Още преди свикването на Петия вселенски събор, непосредствено след публикуването на Втория едикт на император Юстиниян, през 551/2 година, в Илирик се стигнало

 

 

59. Vict. Tonnen, Chron. ad. a. 549 (Edit. Theodor Mommsen, Monumenta Germaniae Kistoriae Auct. Ant. XI, стр. 202: Illyriciana synodus in defensione trium capitulorum Iustiniano Augusto scribit et Benenatum Primae Iustinianae civitatis episcopum obtrectatorem eorundem trium capitulorum condemant.

 

41

 

 

по повод на спора за трите главенства до местни размирици, при които трябвало и войската да интервенира [60]. С прилагането на насилствени мерки Юстиниян успява няколко години по-късно отново да въдвори ред в Илирик, където чак през 559 година настъпва вътрешно умиротворение [61].

 

Историята на архиепископията на Юстинияна Прима може да се проследи въру основата на запазените материали само до началото на VII век. За краткото време на съществуванието си, тази архиепископия не показала никакъв съществен напредък нито пък развила богат и интензивен живот, тъй като самата тя не притежавала това значение, което ѝ приписвал Юстиниян. Освен няколко ограничени исторически сведения, отнасящи се до участието на епископата от тази архиепископия в богословските и църковни спорове през Юстинияновата епоха, ние разполагаме с твърде малко данни за историята ѝ. Стигналите до нас сведения засягат изключително отношенията на отделните ѝ архиепископи и епископи с римските папи, но не хвърлят никаква светлина нито върху личността на тези църковни йерарси, нито върху вътрешното положение на архиепископията.

 

След Бененат е запазено в документите името на неговия наследник, архиепископ Йоан, който поддържал оживена кореспонденция с папа Григорий I Велики (590-604). Известно затруднение за нас съставлява обстоятелството, че тази кореспонденция предпоставя съществуванието на двама архиепископа с името Йоан. Името на единия Йоан се споменава в две послания на този папа, от които едното е предадено на епископите, дошли да обявят на папата избора на Йоан за архиепископ и в него папата оповестява на епископата на архиепископията на Юстиняна Прима, че изпраща на новоизбрания архиепископ pallium и му дава викариални пълномощия, като с това отправя съвета си към епископите да се подчиняват на новия си глава.

 

 

60. Procopius Caesariensis, De bello Gothico IV, 25, 13 (Edit. J. Haury II, S. 626). Описание на тези събития обаче не намираме никъде по-горе в разказа на Прокоп.

 

61. Vict. Tonnen, chron. ad a. 559 (Edit. Mommsen Monumenta Germaniae Hist. Auct. Ant. XI S. 204): Illyriciani episcopi prater parva monasteria paucosque fideles persecutiones passi consentium pristinam fidem in irritum deducentes.

 

42

 

 

Второто послание е отправено до архиепископ Йоан и съдържа поздравление на папата по случай избора му, изпращането на pallium и предаването на викариална юрисдикция. Посланията са датирани през месец октомври от 13 индикт. Освен тях съществуват и три послания на папа Григорий от октомври 596 год., отправени също така до Йоан, архиепископ на Юстинияна Прима [62]. Zeiller предполага, че на това място трябва да има грешка в предаването на датата, приемайки, че този Йоан, който се споменава в посланието от 594 г. и Йоан от посланието от 592 година са една и съща личност. При това Zeiller не се и мъчи да подкрепи това свое предположение с анализ на палеографията и съдържанието на тези три документа, въпреки че е твърде възможно в случая да се касае до два различни титуляра на архиепископската катедра с едно и също име.

 

Подобно положение, каквото съществувало някога в солунския викариат преди споменатото разделяна на източната и западната църква, намираме и в архиепископията на Юстинияна Прима, а именно несъгласия на епископите с техния глава. Така в същата година, в която е обявен изборът на архиепископ Йоан, папа Григорий изпраща послание до Феликс, митрополит на Сердика, който не желаел да респектира авторитета на своя архиепископ, и го задължава да отдава на своя върховен архиепископ дължимия му респект [63].

 

Но папа Григорий можел да вземе и спрямо самия архиепископ на Юстинияна Прима сериозни мерки. Император Маврикий (582-601) поискал от архиепископ Йоан да преразгледа делото на епископа на Тива в Тесалия, Адриан, когото вишестоящият му лариски митрополит Йоан осъдил. Архиепископът потвърдил присъдата на надлежния митрополит, с която въпросният епископ бил лишен от свещенически сан. Папата отправил до архиепископа строг упрек за неговото решение, което било погрешно както от формална гледна точка, така и по отношение на нейното съдържание. Във формално отношение присъдата на архиепископа била несъмнено некоректна: от една страна тя излизала извън рамките на неговата компетенция,

 

 

62. Zeiller, op. cit. стр. 391 сл.

 

63. Zeiller, op. cit. стр. 392 сл.

 

43

 

 

тъй като Тесалия не попадала под юрисдикцията на Юстинияна Прима, а от друга страна надхвърля пълномощията на архиепископа според неговия викарийски мандат, тъй като папа Григорий бил запазил за себе си решението на такива трудни дела и по такъв начин този акт на архиепископа бил в основата си противозаконен. По отношение на характера си, простъпката на въпросния епископ съвсем не бил от тъй тежко естество, че да съответствува на строгата присъда. За надхвърляне на компетенцията му, архиепископ Йоан бил осъден от папата на екскомуникация в продължение на 30 дни. Когато пък император Маврикий в 601 година имал намерение да свали същия архиепископ от неговата катедра, папа Григорий чрез своя легат в Константинопол, дякон Антоний, протестирал енергично против това незаконно намерение, доколкото канонът забранявал да се поставя приживе наследник на който и да е епископ, ако същият сам не се е отрекъл от своята катедра. Маврикий уважил протеста на папата и по такъв начин архиепископ Йоан останал и по-нататък на своята катедра, както това може да се установи от едно писмо на папа Григорий от 602 година, отправено до същия архиепископ във връзка с делото на епископа на град Doclea в провицията Prevalis [64]. Папа Григорий се стремял да затвърди своя авторитет в граничните църковни области, които попадали под юрисдикцията на Рим и да ги направи зависими от римската столица, като използувал всеки повод за вмешателство в тяхните вътрешни работи. Тази своя политика [65] папа Григорий I провеждал с особена енергия на територията на Илирик, където се кръстосвали гръцките и латинските интереси, и особено там, където той можел да се осланя на подкрепата на латинското население, какъвто бил случаят в Превалитана [66].

 

От 602 г. е последното историческо сведение за архиепископията на Юстинияна Прима, след която дата тя, както и зависимите

 

 

64. Zeiller, op. cit. стр. 393.

 

65. За политиката на Григорий I вж. Hartmann, op. cit. II, 1 S. 160; Hutton, Gregory the Great (Cambridge Medieval History, II, 1913, стр. 240 сл.); Schubert, op. cit., стр. 190 сл.

 

66. Hartmann, Geschichte Italiens im Mittelalter I², стр. 385; Hutton, Gregory the Great (Cambridge Medieval History, II, 1913, стр. 242.

 

44

 

 

от нея църкви в северните ѝ райони, престават да съществуват. Дългогодишната вътрешна анархия във Византия, която владеела след смъртта на Маврикий през цялого управление на император Фока (601-610), срещу когото населението на Илирик било крайно неразположено, а така също и през първите години от управлението на император Ираклий, предзвикала радикални промени в северната половина на Балканския полуостров и разрушила църковната организация в диоцеза Дакия.

 

Между това изглежда, че диоцезът Дакия, несъмнено под влиянието на аварските и славянските нападения, още преди разпадането на византийската власт в северозападната част на Балканския полуостров, явно губи своето предишно политическо положение, като мястото на Юстинияна Прима се заема отново от Солун, тъй като при управлението на император Маврикий началникът на цивилната власт, prefectus praetorio per Illyricum, се премества отново в Солун [67].

 

В средата на ХII век титлата archiepiscopus Iustinianae Primae оживяла отново в гръцката си форма ἀρχιεπισκοπος ᾶ Ἰουστινιανῆς в титулатурата на автокефалните охридски архиепископи. Така при управлението на архиепископ Йоан Комнин (1143) била наложена отгоре правната фикция за идентичността на Охрид и Юстинияна Прима, за да се укрепи по такъв начин правната основа за привилегиите на охридската църква [68].

 

 

67. Gelzer, Die Genesis der byzantinischen Themenverfassung, Leipzig 1899, стр. 38.

 

68. H. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, Leipzig 1902, ñòð. 9. Църковният историк Никифор Калист Ксантопул (работил в началото на XIV век) идентифицира Охрид с Юстинияна Прима и приема, че Юстинияна Прима е основана на мястото на град Охрид: Historia ecclesii XII, 19: γέρας δ ἐξαίσιον καὶ Ἀχριδῷ τῆ πατρίδι νέμων Ἰουστινιανὸς εἰς ἀρχιεπισκοπὴν ταύτην ἐτίμα καὶ αὐτοκέφαλον ἐκκλησίαν καθίστα πρώτην Ἰουστινιανὴν ἐνομάσας.

 

[Back to Index]