ЕДНА ПРЕКРАТЕНА ДИСКУСИЯ

 

(стр. 93-113 от Асен Чилингиров, "Цар Симеоновият Съборникъ от X век. Изследвания. І", ИК «Виделина», Берлин, ²2011)

 

 

В юлския брой от 1888 година на широкоразпространеното руско научнопопулярно списание Руская старина е отпечатана статия с провокиращото заглавие «Къде е била родена великата княгина, св. Олга?». [1] Този въпрос не задава някой търсещ сензация млад и неизвестен журналист, и при това чужденец, за когото единствено би могло да се допусне, че не познава нито политическата история на Киевска Русия, нито историята на нейната църква. Защото по това време, в края на предпоследното десетилетие на ХIХ век – а това съвпада с чествания най-тържествено 900-годишен юбилей от покръстването на Русия – едва ли може да има някой руснак, който да не знае поне в общи черти житието на най-известната руска светица, съпруга на великия киевски княз Игор (ок. 877-946). Тя, великата княгиня Олга, след смъртта на съпруга си до пълнолетието на родения само четири години преди това наследник на престола Светослав, изпълнява като регентка през една твърде тежка за страната епоха длъжността на държавен глава и успява не само да стабилизира нейното външно и вътрешно положение, но в значителна степен и да подготви приемането на християнството като официална религия в Киевска Русия, извършено две десетилетия по-късно, за която нейна дейност православната църква я канонизира като първа руска светица с ранг равен на апостол. Изненадващо в случая е, че въпроса задава руски духовник с голям ранг и длъжност, спечелил висока оценка като един от най-забележителните изследователи на старата руска литература и история. Това е архимандрит Леонид с гражданско име Кавелин (1822-1891), заемал постовете началник на руската мисия в Ерусалим (1863-1869), настоятел на руската посолска църква в Цариград (1865-1869), игумен на манастира „Нов Ерусалим“ при Москва (1869-1877) и накрая наместник на първия по ранг руски манастир, Троицко-Сергиевата лавра. За научната му дейност той още в 1863 година е избран за член-кореспондент на Археографската комисия при Императорската руска академия на науките, в 1867 година за действитлен член на Дружеството за история и древности на Русия и в 1869 – за член-кореспондент на Императорската академия на науките в Петербург. Между многобройните му научни публикации най-видно място заема четиритомното описание на ръкописите от сбирката на граф А. С. Уваров, излязло посмъртно в 1893-1894 година, което и досега все още е надежден справочник за съдържанието на над 2000 непубликувани ръкописи, между които значителен брой преписи от творби на български книжовници.

 

Статията на архим. Леонид, която е предмет на настоящето изследване, се предшества от мото с цитат от акад. М. Погодин:

 

„За рода на Игоровата съпруга, великата княгиня Олга, безсмъртна в нашата история в много отношения, до днешно време не е казано нищо съществено“.

 

А този цитат, както и заглавието на статията, съдържа още едно предизвикателство – този път не към широката руска общественост, която счита, че знае много добре коя е великата княгиня Олга и от къде произхожда, а към върховния авторитет по всички въпроси на старата руска история и главен представител на Нормано-Варяжката доктрина за произхода на властващата династия на Киевска Русия, който би трябвало да познава най-добре от своите съвременници нейния род и произход. И вместо да подкрепи официалната версия по един от най-оспорваните въпроси на руската история, архим. Леонид предлага нови данни, диаметрално противоположни на тезата, застъпваната от съвременната му руска наука, но и от руската православна църква.

 

Въз основа на сведението, предадено в кратък руски летопис по препис от края на ХV век [2], следващ нестигнал до нас оригинал от ХIII век, писан в Северна Русия и запазил много по-стара традиция, стигаща назад до началото на ХI век, чийто текст авторът дава в приложение на статията си, той счита, че има достатъчно силни основания да коригира написаното едва в ХVI век житие на вел. кн. Олга, където се твърди, че тя била родена в Псков и че е от варяжки произход. И наистина, всички по-стари преписи на съставената в началото на ХII век първа версия от приписвания на Нестор летопис Повѣсть временныхъ лѣтъ (Разказ за изминалите години) дават за родно място на Олга града Пльсковъ или Плесковъ, като много по-късно, по всяка вероятност в средата на ХVІ век, това име бива заместено от Псковъ. А че в случая трябва да се разбира българският първопрестолен град Плиска или Плъсковъ, тъй както срещаме името му в български писмени паметници, пояснява руският летопис, цитиран от архим. Леонид:

 

„Игоря же [Олегъ] жении въ Болгарѣхъ, поı-атъ за него кнı-ажнy именемъ Олгy. И бѣ мyдра велми.“

 

В статията си архим. Леонид

 

 

1. Архим. Леонидъ, Откуда родомъ была св. великая княгиня русская Ольга? (Руская старина, ХІХ/59, июль 1888, с. 215-224) – вж. оригиналния руски текст във факсимиле в ПРИЛОЖЕНИЕ ІІ.

 

2. Понастоящем сборникът се намира в ръкописния отдел на Държавния исторически музей в Москва под № 206; за първи път е описан от архим. Леонид в неговото „Систематическое описанiе славяно-россiйскихъ рукописей собраниiя Графа А. С. Уварова“, т. IV, Москва 1894, с. 23-27, № 1776. Летописът, от който архим. Леонид дава откъс, е известен под името „Краткий владимирский летописец“ или „Летописец русския Земля“ и е публикуван впоследствие изцяло от М. Н. Тихомиров в статията му Малоизвестные летописные памятники (Исторический архив, VII/1951, с. 207-211 = М. Н. Тихомиров, Русское летописание, Москва 1979, с. 184-186).

 

93

 

 

привежда също данни от някои други руски летописи, според които градът Плесков/Псков в Северна Русия бил основан от Олга, от което заключава, че руската велика княгиня му дала името в чест на своето родно място. Авторът на статията разглежда обстойно въпроса по какъв начин може да се е появило в руските писмени паметници от ХV и ХVI век сведението за Псков като родно място на руската велика княгиня св. Олга. Подчертавайки, че в началото на Х век е имало само един град с името Плъсков/Плиска, а именно първата българска столица, той счита подменянето на този град с руския град Псков/Плесков за произлязло напълно случайно, вследствие неведението на копистите на летописи и съставителите на житието на светицата, на които по всяка вероятност името на българския град през ХVІ век вече не е било известно. Архим. Леонид е убеден, че в нестигналата до нас първоначална версия на т. нар. Несторов летопис (Повѣсть временныхъ лѣтъ) под името Пльсковъ летописецът е имал предвид българския престолен град. А че това име по-рано е било добре известно в Русия, показва според него намиращият се в Синодалната (Патриаршеската) библиотека в Москва препис от българския превод на Манасиевата хроника, където в една от нейните приписки се споменават имената на българските градове Плискѫ и Великы Прслав. Архим. Леонид счита подробностите около посещението на вел. кн. Олга в областта на Новгород и Псков, така както те са предадени в Лаврентиевския препис от руския летопис и дават за първи път названието на града Псков, като късна интерполация, възникнала не по-рано от края на ХIV век, докато при новгородската традиция в руското летописание, която предава събитията според първообраз от края на ХІ или началото на ХII век, следван от редица по-късни преписи, в това число т. нар. Переяславски летописец, тези подробности липсват. [3] В същия смисъл той счита за напълно неоснователни и всички легенди за варяжкия произход на руската княгиня, върху които се базира и нейното житие, възникнали едва след ХIII век, повече от 300 години след смъртта ѝ, и то далече от местата, където тя е живяла и където споменът за нея би трябвало да е по-свеж. [4]

 

Като важно указание за връзката на вел. кн. Олга с България, авторът на статията сочи още едно място от Повѣсть временныхъ лѣтъ, което срещаме във всички нейни ранни и късни версии – твърдението на нейния син и наследник на княжеския престол в Киев, Светослав,

 

„не хощоу жити въ Кiевѣ, а въ Переяславцѣ [Болгарскомъ], тоу бо среда земли моеı-а...“ [5]

 

Без да търси в тези думи на Светослав някакъв по-дълбок смисъл, освен че там е родината на майка му, Леонид счита, че те дават приемливо обяснение за аспирациите на киевския княз към България. За несъмнена връзка на Олга с България архим. Леонид счита също присъствието на български духовник в нейната свита при посещението ѝ в Цариград, свещеника Григорий, [6] като се позовава на доказателствата, представени от княз Михаил Оболенски в книгата му за посещението на Олга в Цариград, [7] с които той идентифицира този свещеник Григорий със сътрудника на българския цар Симеон и един от главните дейци на Преславската книжовна школа, презвитер Григорий, впоследствие епископ Мизийски, донесъл в Русия един свой голям сборник с оригинални и преводни текстове, между които и собствен летопис, съставен в средата на Х век, както и свои преводи от хрониките на византийските автори Георги Амартол и Йоан Малала. В подкрепа на твърде оспорваната от руската, а впоследствие и от съветската наука теза на Оболенски за преводите и авторството на Григорий, отразено в някои цитиращи името му руски летописи, архим. Леонид посочва името на същия презвитер Григорий, отбелязано върху една миниатюра на ръкописа с най-стария запазен в Русия препис от славянския превод на Хрониката на Георги Амартол от ХIII век в библиотеката на Московската духовна академия, написано с твърде дребни букви, които могат да се прочетат само с лупа. [8]

 

 

Въпреки сериозната аргументация на автора и противно на всички очаквания и предположения на всеки съвременен читател, който с пълно право би желал да види също така силни аргументи, оспорващи тезата на архим. Леонид, която поставя цялата ранна история на Киевска Русия в съвършено нова светлина, статията има твърде малък резонанс в научните кръгове и на руската, и на световната славистика и медиавистика, включително на българската. Тя не получава дължимата ѝ оценка дори в положителната рецензия на единствения по това време сериозен застъпник в руската историография на антиваряжката и пробългарска линия – а в действителност по-скоро партия – Дмитрий Иванович Иловайски, автор на голям брой статии и дори на един монографичен труд, оспорващ „хуно-татарския“ и „хуно-финския“ произход на българите, също както оспорва в продължение на шест десетилетия тезата за „нормано-варяжкия“ произход на киевските князе. В излязлата още в декември 1888 година своя статия в

 

 

3. Пос. съч., с. 218 и сл.

 

4. Пак там, с. 219.

 

5. Също, с. 219 и сл.

 

6. Също, с. 219-221.

 

7. Князь Михаилъ Оболенскiй, „Нѣсколько словъ о первоначальной русской лѣтописи“, Москва, 1870.

 

8. Архим. Леонидъ, Древняя рукопись (Русскій Вѣстникъ, 1889, IV, с. 3-24) – вж. ПРИЛОЖЕНИЕ І.

 

94

 

 

Русскiй Вѣстникъ [9] Иловайски характеризира известието, че съпругата на Игор, Олга, е била българска княгиня като

 

„напълно достоверно и опровергаващо летописната легенда за нейния прост произход от околностите на Псков“.

 

Предавайки със свои думи тезата на архим. Леонид за смесването имената на двата града, извършено от „народната легенда и пренесено оттам върху късните летописи“, рецензентът отбелязва като „заслужаващо внимание указанието на автора за връзката между аспирациите на Светослав към България и неговите походи с българския произход на майка му, Олга“ и счита, че това указание е „в състояние да хвърли не малко светлина върху [българо-]руските отношения и събитията от тази епоха“. За Иловайски това новооткрито сведение от руски летопис е ново важно доказателство („вѣское свидѣтельство“) за неговата собствена теза, като потвърждава древните връзки на руското племе съвсем не със Скандинавия, а с Юг – със страните, граничещи с Черно море. Рецензентът оспорва само твърдението на автора, базиращо на някои сведения в късни руски летописи, че името на киевския княз Олег, както и името Олга, били от скандинавски произход, като твърди, че това име може да бъде само славянско, също както и името на нейната прислужница (или придворна дама?) Малуша, майка на княз Владимир и сестра на неговия главен съветник Добрыня (или Добрин, Добри?), понеже тези имена се срещали и между руските славяни. [10]

 

Съвсем различен характер има поместената в списание Кiевская старина обширна студия на професора по църковна история в Киевската духовна академия И. И. Малишевски в отговор на статията на архим. Леонид. [11] Като един от най-изтъкнатите представители на официалната „проваряжка“ партия в руската историография, този рецензент си поставя за задача да обори със всички възможни и невъзможни средства – научни и ненаучни – доказателствата в полза на поставената от архим. Леонид теза, несъвместима с възприетото от руската политика и църква становище. Под формата на научно изследване, но съвсем не със средствата, които такова изследване изисква, Малишевски подлага на критика в тази своя студия с обем близо 60 страници всички аргументи на автора на статията, като дори поставя под въпрос дали многозаслужилият славист, изследовател на огромен брой ръкописи, е прочел правилно в цитирания ръкопис думата „болгарэхъ“ и не е ли там в действителност било написано „болı-арѣхъ“.

 

Както архим. Леонид, Малишевски в началото на статията си подчертава липсата на сведения за живота на вел. кн. Олга, като цитира по този повод думите на първия изследовател на руските летописи, германския историк на руска служба А. Л. Шльоцер (Schlözer), според руския превод на книгата му:

 

„За произхода на тази безсмъртна жена, за родното ѝ място, за нейната възраст, образование и за много други по-малозначителни обстоятелства, които тъй много бихме желали да знаем – никой нищо не знае.“ [12]

 

Последните думи Малишевски подчертава, като допълва, че между това изказване и думите на акад. Погодин, които архим. Леонид използва за мото на статията си, са преминали десетилетия на усилен труд за изследване на най-ранния период от руската история, без да добавят нещо ново към ограничените ни познания по всички тези въпроси – както признава и авторът на мотото към подлежащата за разглеждане статия. След като предава отначало в студията си резюме от тази статия, Малишевски веднага отбелязва иронично, че „изводите на автора са тъй симпатични, че ни се ще да бъдат приети в тяхната съвокупност, както вече някои са сторили“, имайки предвид рецензията на Д. И. Иловайски. [13] За да покаже своята осведоменост, към данните за българския старопрестолен град Плиска – за който в края на 80-те години на ХІХ век само някакво нищожно малцинство от руската общественост е чувала нещо – рецензентът добавя допълнителни сведения от историческите извори, включително от Историята на Кедрин/Скилица (ХІІ век), според които „Плиска, подобно на Преслав, Дръстър и Кюстенджа, е основана от Константин Велики“. [14] За предположението, че както руският Переяславец, така и руският Плесков/Псков, е получил името си по подобие на българските престолни градове, Малишевски отбелязва, че туй предположение изказва за първи път още в 1843 година руският филолог Чертков в изследването си върху българския превод от Манасиевата хроника, [15]

 

 

9. Историко-критическiя замѣтки, впоследствие отпечатана и в сборника статии от същия автор под заглавие Вторая дополнительная полемика по вопросамъ варяго-русскому и болгаро-гуннскому, Москва, 1902, с. 1-17.

 

10. По-късно Иловайски се занимава подробно с „варяжките“ имена на киевските князе и техните сродници и близки във второто издание на книгата си Разыскания ο началѣ Руси. Вмѣсто введение въ русскую историю, Москва, 1890 – препечатка под заглавието Начало Руси. Пересмотр вопроса о происхождении русской национальности и государственности, Москва: Астрель, 2003, с. 133-147.

 

11. И.И. Малышевский, Происхожденiе русской великой княгини Ольги св. (Кiевская старина, 1889, июль, стр. 1-27; август, стр. 325-353).

 

12. А. Л. Шлецер, Нестор, ІІ, С.-Петербургъ, 1813, с. 591.

 

13. Пос. съч., с. 6. Авторът има предвид посочената по-горе, бел. 8, статия.

 

14. Също, с. 7. Малишевски не съобщава, че посочените от него трудове на гръцките историци са останали непознати за руските книжници поне до ХVІІ век.

 

15. Също, с. 23. Вж.: А. Д. Чертковъ, О переводѣ Манасiиной лѣтописи на славянскiй языкъ (Русскiй историческiй сборникъ, VI, 1-2, Москва, 1843, с. 123-124. Вж. също: Среднеболгарский перевод Хроники Константина Манассии в славянских литературах. Введение Д. С. Лихачева, исследование И. С. Дуйчева, подготовка текста М. А. Салминой, София: Издательство Болгарской академии наук, 1988.

 

95

 

 

откривайки там приписка, споменаваща имената на тези градове, [16] „но без да посочи освен съзвучието в имената им и други аргументи, за да подкрепи това си твърдение.“ Същевременно той оспорва предположението на автора, че руските книжовници са могли да научат за Плиска и от приписката в Манасиевата хроника, препис от която се намира също и в Москва, като изтъква, че ръкописът, съдържащ тази приписка, е донесен от Атон едва в 1650 година. [17] А че е било напълно естествено между Киевска Русия и България да има някакви взаимни отношения, говори според Малишевски обстоятелството, че по времето на Олег руската граница се опирала на българската. [18] От България Светослав довежда прекрасна гъркиня, която дава за жена на Ярополк и която след убийството му от Владимир преминава у последния. [19] Тук Малишевски отбелязва и другите две съпруги на Владимир, „българката“ и „чехкинята“ – първата доведена от България при „неизвестни обстоятелства“. [20]

 

„Това, което са направили Светослав и Владимир – признава рецензентът – е могъл да направи и Олег, взимайки за своя подопечник и наследник на княжеския престол [сина на Рюрик] Игор жена от княжески род. От само себе си се разбира обаче, че тези съображения не решават въпроса и се налага да се определи значението на преките свидетелства за произхода на Олга“

 

– а за рецензента такива преки свидетелства са Проложното житие на св. Олга, съставено от новгородския йерей Силвестър през ХVІ век и силно манипулираният руски летопис Повѣсть временныхъ лѣтъ от началото на ХІІ век. При това в най-стария препис от този летопис, Лаврентиевския препис от 1377 година, липсват тъкмо листовете, на които трябва да се е споменавало за довеждането на Олга в Киев, както и за съпровождащите това събития. Всички факти, отбелязани от архим. Леонид, според рецензента нямат нищо общо с произхода и родното място на Олга, което, „както е добре известно на всички е Псков“. В този смисъл данните, посочени в житието и в летописите, са според рецензента напълно еднозначни и единствени заслужаващи доверие – т.е. родното място на вел. кн. Олга е било Псков. А че в някои преписи на летописите и на Минейното житие на св. Олга от ХІV век то е написано Плъсковъ, рецензентът е сигурен, че летописецът и копистите под това название са могли да разбират само руския Псков, за който рецензентът допуска, че първоначално се наричал „Плесков“ – също както и реката Пскова се е наричала „Плескова“. [21]

 

Малишевски подчертава още веднаж, че това се доказва от всички летописи (в преписи от ХV и ХVІ век!). При това някои от летописите поясняват още и че Псков се намира в съседство с Новгородската област, «где сани еı-а стоı-ат по сегоднѣ» [22] – т.е., че в Псков се пази до ден днешен шейничката, с която детенцето Олга се е пързаляло (!?). Във връзка с посоченото от архим. Леонид съобщение в житието на

 

 

16. Приписката гласи според преписа в бившата Синодална библиотека, понастоящем в Държавния исторически музей в Москва, Syn 38:

– Среднеболгарский перевод Хроники Константина Манассии в славянских литературах, София 1988, с. 234. Същата приписка с незначителни отклонения в ортографията се съдържа и в другите преписи от българския превод – Ватиканския (Cod. Vatic. slav 2), Тулчанския (Библиотека на Румънската АН в Букурещ, MS. slav. 649) и Хилендарския в Атон (Библиотека на манастира № 434), но и в друг руски препис изготвен в Новгород през ХVІІ век – ръкопис Соф. 1497 в Държавната руска библиотека в Санктпетербург, публикуван от М. А. Салмина: Рукописи русского извода, в Среднеболгарский перевод Хроники Константина Манассии в славянских литературах, с. 98-102 и 242. За сведенията в Хрониката, както и за приписките, отнасящи се за българската история, вж.

М. Каймакамова, Българската кратка хроника в среднобългарския превод на Манасиевата хроника. 1. Текст, превод, коментар (ГСУ ИФ, 76/1983, с. 123-178;

същ., Българската кратка хроника в среднобългарския превод на Манасиевата хроника. 2. Извори и датиране, пак там, 77/1984, с. 119-139;

същ., Българска средновековна историопис, София, 1990, с. 71-77.

 

17. Това твърдение на Малишевски не е вярно. Освен споменатия в предишната бележка препис на Манасиевата хроника в ръкописа Соф. 1497 в Държавната руска библиотека в Санктпетербург са запазени и още два фрагмента от Хрониката, съдържащи се също в сборници от ХVІІ век. Те всички водят началото си от общ български протограф и показват, че българският превод на Манасиевата хроника трябва да е бил разпространен и в Русия. Тази хроника обаче не е единственият източник на сведения за Плиска, ползвани от руските летописци, при това преводът е от ХІV век. Названието на българската столица Плиска се споменава също в други руски исторически сборници, представляващи компилации от различни български оригинални и преводни съчинения от Х век.

 

18. И това твърдение на Малешевски не е вярно. До около началото на Х век територията между Киевска Русия и България заемат угрите и печенезите, които по такъв начин контролират водния път по Днепър. Малко след началото на Х век целият народ на угрите е изтласкан от този район и се установява значително пó на запад, в днешна Унгария. За причините на това преселване на цял народ ние сме принудени само да правим предположения – и то не може да е предизвикано само от печенезите (половците), а трябва да е резултат от съвместните усилия на Киевска Русия и България, които дотогава многократно са били излагани на грабителски походи и опустошения от угрите.

 

19. Пос. съч., с. 7. Тя е бременна от Ярополк и ражда вече при Владимир сина си Светополк, впоследствие наречен Окаяния, понеже убива двамата сина на Владимир Борис и Глеб.

 

20. Пак там, с. 7 и сл. За „доведената при неизвестни обстоятелства“ българка, „царица Владимирова“, както я наричат някои стари руски писмени извори, и майка на синовете му Борис и Глеб вж. моите бележки в сборника ми България / Византия / Русия, Берлин, 2002, с. 37-42, а така също България и покръстването на русите, София, 2011.

 

21. Пак там, с. 8: „Съ признанiемъ за несомнѣнное, что чтенiе Плесковъ под 903 году было начальнымъ чтенiемъ в лѣтописи, возникаетъ второй вопросъ: что разумѣлъ лѣтописецъ ... подъ тѣмъ Плесковомъ, изъ котораго ... приведена была Ольга? Безъ всякого сомнѣенiя онъ разумѣлъ русскiй Плесковъ, т.е. позднѣйшiй Псковъ“.

 

22. Пак там, с. 9. Тъй като това важно сведение липсва в Переяславл-Суздалския летопис, архим. Леонид го счита за много късна интерполация – вж. Откуда родомъ была св. великая княгиня Ольга, с. 218. Пълният текст гласи:

 

„Иде Вольга Новгородy и оyстави по Мьстѣ повостъı погостъı и дани, и по Лyзѣ оброки и дани; ловища еı-а сyть по всеи земли, знаменья и мѣста и повостъı. И сани еı-а стоı-атъ в Плесковѣ и до сего дан,“

 

– цитирано по архим. Леонид.

 

96

 

 

Олга от ХVІ век, че тя е „Плесковитянка“, рецензентът отбелязва, че ако Олга беше българка, щеше да пише в житието българка, а не плесковитянка, а в друго нейно още по-късно житие дори пише, че Олга е от „Плесковской… странѣ всем зовомыı-а Выбyто“. [23] Рецензентът привежда още голям брой народни предания, които придават вече на произхода на Олга и легендарен характер. [24] При всички тях, отбелязва Малишевски, винаги се изтъква варяжкият произход на Олга. В най-известните варианти се казва, че тя била от прост род и че Игор се бил срещнал с нея по време на лов и пленен от нейната красота и нейния ум я взел за жена. [25] Изключение от тези легенди прави, според Малишевски, само легендата за нейния произход в т. нар. Йоакимовски летопис, който той в съгласие също с официалното становище на съвременната му руска историография счита за късна „патриотична славянофилска подправка“ и където, както и в открития от архим. Леонид летопис, се посочва славянският произход на Олга и дори се съобщава нейното славянско име, Прекраса. [26] Като подобна измислица рецензентът посочва и известието за Олга в ръкописен сборник от ХVІІІ век в Държавната руска библиотека, Санктпетербург, според което тя била „дъщеря на Тмутараканския български княз“. [27]

 

Въз основа на публикувания от архим. Леонид откъс от съкратен летопис в Сборника от ХV век, където последният твърди, че прочел сведението за българския произход на Олга, Малишевски прави обстоен археографски преглед на текста, сравнявайки го с текста на приетите от руската историография като автентични преписи на Повѣсть временныхъ лѣтъ, а това са Лаврентиевският (1377), Ипатиевският и Радзивиловският (ХV-ХVІ в.) преписи. За разлика от ръкописите, за които се счита, че предават правилно традицията от техния нестигнал до нас първи протограф, този съкратен летопис показва според рецензента значителни дефицити: Преди всичко „той е по-късен и не представя непосредствено традицията, а дава свои допълнения и прибавки, произхождащи несъмнено от фантазията на съставителя или преписвача“. Всички тези различия според рецензента не се намират само в споменатия ръкопис, а в редица преписи на летописи, произхождащи от Переяславл-Суздалската област, възникнали са не по-рано от края на ХV век и нямат нищо общо с оригинала от началото на ХII век, чийто текст те в останалата си част следват.

 

Малишевски отбелязва основните различия в текста между признатите от руската историография за автентични преписи от Повѣсть временныхъ лѣтъ, към които се отнасят на първо място Лаврентиевският и Ипатиевският препис от една страна и летописите, представящи новгородската летописна традиция и включващи някои ръкописи, изготвени във Владимир и Суздал, между които е и откритият от архим. Леонид кратък летопис, от друга страна. Основните текстови различия според Малишевски се отнасят до осем места от изложението на старата руска история, представени по различен начин при двете групи ръкописи. От тези осем различия или разночетения рецензентът споменава само четири, засягащи според него почти изключително второстепенни подробности, а именно:

 

1. Летописите от втората група споменават името на руския митрополит Леонтий, светителствувал в Киев преди идването на „първия киевски митрополит, гърка Феопемпт“ в 1039 година.

 

2. Текстът от 862 г., в който тези летописи предават разказа за призоваването на варязите за киевски владетели малко по-различно от Ипатиевския ръкопис.

 

3. Асколд и Дир тук са князе, а не боляри.

 

4. Разказът за убийството на Светослав от печенегите в летописите от тази група съдържа подробности, които липсват в предполагаемия оригинал на Повѣсть временныхъ лѣтъ [28], респ. в преписите от него.

 

Тези главни отлики или варианти при предаването на съответните събития от руската история се приема, че произлизат от нестигнал до нас препис от Първия Новгородски летопис. [29] При по-късните преписи те са обогатени от някои подробности, произлезли според рецензента единствено от фантазията на техните преписвачи и не могат да се приемат от науката сериозно.

 

Като рекапитулация на своя археографски анализ, Малишевски заявява, че летописите от втората група не притежават нужните качества, за да бъдат считани за надеждни и автентични, а допълнителните данни върху руската история при тях нямат стойност на исторически извор.

 

 

23. Това житие, откъс от което рецензентът цитира според изданието му от преп. Макарiй, Исторiя русской церкви, т. І, с. 87 и прил. № 5, С.-Петербургъ 1868, е от края на ХVІ век. В него се казва: „Святую Ольгу произведе плесковская страна, иже отъ области царствiя Русскiя земли отъ веси, именуемыя Выбутской, близь предѣлъ Немѣческiя власти жителей, отъ языка Варяжска“ – цитирано по Малишевски, с. 11.

 

24. Пак там, с. 9-13.

 

25. Пос. съч., с. 11: Олга произлиза „отъ рода ни княжеска и ни вельможска, но отъ простыхъ людей.“ Малишевски не пояснява как са могли да възникнат такива предания, след като според официалната версия на руската история варягите били господстваща класа и при тях нямало прост произход.

 

26. За привидните фалшификации в Йоакимовския летопис вж. също моите бележки в посочения по-горе мой сборник от студии, „България / Византия / Русия“, с. 64-66, и България и покръстването на Русия, с. 50–59 с библ.

 

27. Стр. 26 и сл.

 

28. Между тези подробности е надписът, който печенезите поставят върху черепа на Светослав, гласящ: „Не търси чуждото, защото ще загубиш и своето“, споменат в редица руски летописи.

 

29. Този Първи Новгородски летопис е бил унищожен чак в ХVІ век, когато от него се прави цензуриран препис, но някои негови сведения са запазени в разни ръкописи от ХІІІ и ХІV век, считани подобно на Переяславл-Суздалския за „неавтентични“ и „фантастични“.

 

97

 

 

Втората част на своята обширна студия-рецензия за статията на архим. Леонид [30], отпечатана в броя от (август 1889), Малишевски посвещава на две главни теми, които заемат почти целия обем на текста: историята на Псков и личността на Олга. Тъй като това изследване с неговите резултати се възприема от историографията през следващите сто години като решаващо цялата проблематика свързана с тях, нужно е да се спрем по-подробно на него. Преди всичко обаче трябва да отдадем на автора заслужената от него благодарност за задълбочеността и сериозността на изследването му, свързано в последните десетилетия на ХІХ век с невъобразими за съвременната изследователска практика затруднения – и то независимо от добитите от него резултати. Защото по онова време липсват не само изданията на повечето от руските летописни сборници, но и цялата справочна литература, с която науката днес разполага – единственият справочник, който той може да ползва и ползва многократно, е т. нар. Своден летопис на Лейбович [31] и някои от справките е принуден да прави дори в непубликувани ръкописи. А главното, което липсва на изследователя чак до последните десетилетия на ХХ век, са наистина решаващите въпросите резултати от археологическите изследвания, но и от останалите помощни науки, които при това и до днес още не са влезли напълно в научно обращение.

 

В изследването си за ранната история на Псков рецензентът представя всички известни от историческите извори данни за града до ХV век – а това са изключително сведения от разните версии на руските летописни сборници по преписи от ХІV до ХVІ век. Малишевски отбелязва в изследването си, че от ІХ век за Псков няма никакви сведения – в Повѣсть временныхъ лѣтъ се предава преминалото в нейния текст по всяка вероятност от първоначалната версия на руския летописен сборник сведение за 6370 (862) година, съобщаващо за първи и последен път названието на града Изборск като главен град на племето кривичи, седалище на брата на Рюрик Трувор. Най-ранните летописни сведения за Псков са двете известия в Повѣсть временныхъ лѣтъ (1115 г.), отнасящи се за годините 903 (довеждането на Олга от Плесков в Киев) и 947 (посещението на Олга в Новгородската област, заедно със сведението, че „шейничката ѝ е запазена до ден днешен“). Сведенията за града от ХІ век пък са във връзка със заточаването там брата на Ярослав, Судислав, и се предават в някои преписи от руските летописни сборници. Според Малишевски псковските и новгородските летописи от ХVІ век съобщават под 1059/1060 година още и за поход на Изяслав Ярославич срещу някакви инородци в съседство на Плесковската област, наричани сосоли, които били обложени с данък, след което се разбунтували и трябвало да бъдат усмирявани.

 

 

Въз основа на историческите и агиографските източници за Псков Малишевски обобщава изводите си както следва:

 

а) Сведенията относно Плесков (=Псков) за годините 903 и 947 трябва да се считат за преки свидетелства за съществуванието на града в обозначените години. С убедителността на тези сведения не могат да се сравняват съобщенията или по-скоро „мненията“ на късните автори, че „преди Олга такъв град не е имало“ (до Ольги града Плескова не бысть), както твърденията за Выбyтина, Изборскъ или българския Плъсковъ като родно място на Олга.

 

б) Ако Плесков/Псков е съществувал в 903 и 947 година, това означава, че той е основан значително по-рано, защото сведенията на историческите извори за съществуванието на един град винаги или почти винаги са от по-късно време след основаването на града и за годините след 859 – която авторът по неизвестни съображения счита за някакво начало в историята на русите – до първото известие в 903 година може да се приеме, че в града не е станало нищо особено и заслужаващо да се отбележи от летописците. Също така Първият Новгородски летопис съобщава за Псков едва от 30-те години на ХII век, макар, че според Малишевски, съществуването на града още много векове преди това не подлежи на съмнение. Въз основа на това той счита за напълно основателно твърдението на автора на Първия Псковски летопис:

 

«а о Плесковѣ градѣ отъ лѣтописанiı-а не обрѣтаетсı-а воспомı-анyто, отъ кого созданъ бысть и которыми людьми, токмо yвѣдѣхомъ, ı-ако былъ yже вь то времı-а, какъ поѣхали кнı-ази Рюрикъ сь братьею изъ Варı-агъ въ Словене кнı-ажити; понеже, повѣдаетъ лѣтопись, ı-ако Игорь Рюриковичъ поı-атъ себѣ женy отъ Плескова».

 

По такъв начин първото свидетелство за съществуванието на града в 903 година същевременно е и свидетелство, че градът е съществувал още по-рано.

 

в) Изглежда напълно вероятно, че Плесков е съществувал още преди 862 година [довеждането на варяжките князе], съществувал е от незапомнени времена, основан от местните славяни, т.е. кривичите в Плесковската област, и че той е бил главният старши град в тази област, а не Изборск, в който е князувал Трувор, братът на Рюрик. След първото известие за Изборск от 862 година този град повече не се споменава чак до ХIII век, докато за Плесков има сведения и през ХI и ХII век. Явно е, че той е бил по-значителен от Изборск и имал зачатъци от вечево устройство, с каквито са се отличавали старите племенни градове, а не новите, княжеските; между старите градове това са главните племенни градове, а не подчинените на тях. И ако от ХIII век Изборск е подчинен на Псков, по всяка вероятност туй взаимоотношение между двата града е наследено от дълбоката древност. А това, че Изборск е бил седалище на княз Трувор, с нищо не доказва, че Изборск е превъзхождал по старшинство Плесков.

 

г) Ако Плесков е принадлежал към старите докняжески градове, то и името му е било свое, старо и той не го е получил от князете. Българската Плискyва, ако е имала някакво отношение към това название, то съвсем не е такова, каквото се предполага във връзка с основаването на нашия Плесков от Олга, а съвсем далечно. Общоизвестно е,

 

 

30. Киевская старина, август 1889, с. 325-353

 

31. Л. И. Лейбовичъ, Сводная лѣтопись, составленная по всемъ изданнымъ спискамъ лѣтописи, 1. Повесть временных лѣтъ, С.-Петербургъ, 1876.

 

98

 

 

че между названията на градовете и другите местности в границите на първоначалното разселване на славяните по руската земя има немалко такива, които са тъждествени или сходни с названията на градовете и местностите в земята на южните придунавски славяни. Правдоподобно е предположението, че такива названия са могли да бъдат донесени от руските славяни от тяхната придунавска родина, бидейки такава според общото народно предание за това, отбелязано в първоначалния летопис. Имено в този смисъл и Чертков допуска въ своето изследване «О переводѣ Манассійской лѣтописи», връзката в названията на българския и руския Плескова: «Нашъ Псковъ (въ лѣтописяхъ Плесковъ) получилъ, вѣроятно, свое имя огь Задунайскаго Плескова, Переяславль Кіевскій – отъ двухъ Болгарскихъ» [32]. По просто е друго предположение, според което названието на Плесков, като намиращ се при устието на рекичката Пскова, древната Плескова, вливаща се тук в река Велика, произлиза именно от тази рекичка. [33] Въ повечето случаи, където названията на древните градове са тъждествени или сходни с названията на реки, рекички, езера, планини, при които и на които те се намират, първите названия трябва да се считат за произлезли отъ последните, а не обратно, понеже реките, езерата и планините съществуват още преди градовете, преди тях получават и своите названия от първите заселници, изграждащи с течение на времето тук градове. Но мисълта за произхода на названието на града Плесков и рекичката Плескова не исключва възможната връзка между двете названия с названието на отвъддунавскага Плискyва, връзка в смисъл на приемственост или просто въ смисъл на сходство при обичаите и прйомите за наименоваването на реките и градовете на разните племена от един и същ славянски народ. Наистина, подобни предположения ще си останат предположения. Напълно вероятно може да бъде признато само това, че Плесков е съществувал преди Олга и дори преди призоваването на князете.

 

д) С това от самосебе си се изключва мнението за основаването на Плесков от Олга, отнасяно към времето на нейното пътуване по Новгородската област въ 947 година, или към по-късно време, когато тя вече е била християнка и се е върнала от Цариград. Остава да се добави следното: за основаването на града Плесков от Олга няма съобщения в нито един от летописите, в тях няма съобщения и изобщо, че Олга е строила градове. Авторът на първоначалния летопис, разказващ за строежа на градове от Рюрик, Олег и Владимир, не казва нищо подобно по отношение на Олга. Разказвайки за посещението на Олга в Новгородската земя, като при това споменава и за шейничката на Олга в Плесков, той е имала подходящ случай да каже и за основаването града от Олга. Но той не съобщава това понеже не е знаел и не е слушал за такова събитие – тъй като признава и е имал основание да признае Плесков за съществувал и преди, понеже Олга само е посетила града по време на своето пътуване на север. Единственото сведение за основаването на Плесков от Олга, сближаващо това обстоятелство с времето на нейното пътуване на север, е съобщението на Татишчев [34]. Напълно понятно е, че то не заслужава никакво доверие поради твърде късното му появяване, поради липса на каквито и да било указания за неговия източникъ и накрая по очевидната връзка на този разказ на Татишчев с баснословните разкази за произхода на Олга от Изборск и разказа в «житието» поместено в Степенната книга, чиито думи за основаването на Плесков от Олга са само преиначени или преразказани от Татишчев с пренасяне и на мнимия факт за основаването от Олга на Плесков от най-късния, християнския, период от живота ѝ на по-ранна, граничеща с годината на нейното пътуване на северъ. На свой ред житието в Степенната книга е и единственият източник за „мнението“ относно основаването на Плесков от Олга вече в християнския период от нейния живот. Съчинеността на житийския разказ за това е напълно очевидна, за да има нужда да се доказва. За отбелязване е, че този разказ липсва също в проложните жития и че той не е бил познат дори в самия Псков по времето, когато са съставяни Псковските летописи.

 

е) Ако Плесков не е бил основан от Олга, а е съществувал и преди нея, това означава, че всички сведения и предания, които свързват името на Олга с този град, трябва да се разбират по такъв начин, че са възникнали и са се образували във връзка с първоначалното утвърдено и общо предание за нейния произход от Плесков, като несъмнен исторически факт. Такова е преди всичко и най-старото съобщение или предание за шейничката на Олга в Плесков. Не напразно при описанието на пътуването на Олга на северъ въ 947 година само този град е отбелязан определено като притежаващ такъв особен паметник за нейното пребиваване тук. Дали това е била наистина шейничката на Олга или тя е прикачена към преданието, за това, разбира се, може да има различни мнения; важно е свързаното с нея предание за посещението на Олга в Плесков по време на пътуването ѝ на север, изхождащо от предпоставката, че Олга е пребивавала тук дълго време, имала е свое стопанство, за остатък от което била считана тази шейничка. А всичко това е могло най-естествено да се намира в нейния роден град. В по-късно време в Плесков и в неговата околност са били показвани и немалко други местности и предмети, свързвани с името на Олга. Такива са: Ольгинъ городок, както в книгите бива наричано лежащото недалече от Псков село Перино, Житнин Ольгинъ дворец, Ольгины ворота, Ольгины слуды, Ольгина гора, Ольгинъ крестъ. Всичко това е ехо от преданието, че Плесков е бил за Олга свой град, че тя тук е пребивавала, имала е тук или в околността собствени имения, села. Във връзка с това предание своето истинско значение придобива и преданието за село Будутино или Вибутино, намиращо се близо до Псков. За това Будутино има запазени в Никоновския летопис две записки, споменаващи го като селото, в което Олга изпратила своята ключарка Малуша и на което тя преди смъртта си завещала св. Богородица, т. е. църквата „Св. Богородица“. Преданието, което споменават тези записки, създава представата, че Будутино е било село на Олга, нейна лична собственост, нейно частно имение или владение. За такива села и имения на князе или княгини, има в летописите и в другите старинни

 

 

32. Пос. съч., с. 123-124.

 

33. По същия начин и Полоцк, древният Полотескъ, е получил названието си от рекичката Полота, Витебск, древният Выдбескъ – отъ реката Выдба.

 

34. Малишевски има предвид сведенията от Йоакимовския летопис, предадени и коментирани от Татишчев в първия том на неговата История Российская – според изданието на АН на СССР от 1962 г. с. 111 и 117.

 

99

 

 

паметници много сведения. В Първоначалния летопис се споменава като собственост на Олга селото Ольжичи, намиращо се недалече от Киев до устието на Десна. При твърде вероятното тъждество на Будутино от Никоновския летопис с Вибутино в Житието на Олга, легендарният разказ за Вибутино като родина на Олга може да се разбира само в смисъл, че това село е било собственост на Олга в нейната плесковска родина, че тя го е владеела, посещавала го е като родена плесковчанка, че в качеството си на такава е придобила като частно, княгинско владене, това село, намиращо се в тъй отдалечена от Киев област. А тази придобивка е могла да бъде в резултат както на заемането му в добре познатата на Олга от живота ѝ в съседния Плесков местност, или по наследствен път, като притежание на рода на Олга и получено от нейния род.

 

 

Обширен екскурс Малишевски посвещава също на въпросите, отнасящи се до личността на Олга. Основните точки на неговото изследване, са следните:

 

а) През по-голямата част от живота си великата княгиня Олга е била езичница и става християнка едва подир смъртта на мъжа си.

 

б) Олга е била по произход варяжка.

 

в) Олга произхождала от знатен варяжки род.

 

г) Семейните връзки на Олга водят към земята на кривичите и града „Плесков“, т.е. Псков.

 

д) Семейството, от което произлиза Олга е било сродно на Олег.

 

е) Докато споменатият в Първоначалния летопис за 862 година град Изборск изчезва от историята през следващите 4 века, Плесков заема неговото място като главен град на областта.

 

ж) Допусканото от Татишчев родство на Олга с рода на местния славянски княз Гостомисл е лишено от каквито и да е основания.

 

* * *

 

Понеже както за произхода на Олга, така и за нейната личност, студията на Малишевски остава през следващите сто години меродавна и неговите доказателства се приемат изцяло от руската и съветската наука, налага се тук да ги представим подробно.

 

а) Главното доказателство, че през по-голямата част от живота си вел. кн. Олга е била езичница и става християнка едва подир смъртта на мъжа си се намира в руските летописи и нейните жития, които в това отношение са единодушни. От друга страна е недопустимо, че българска княгиня би могла да бъде езичница няколко десетилетия след установяването на християнството в България като държавна религия. Трябва да се отхвърли напълно и възможността Олга да е била тайна християнка, тъй като е трудно допустимо това да не е забелязано от околните и да е останало неизвестно. И това обстоятелство е необоримо доказателство за нейния руски произход:

 

„Словомъ, долгое язычество Ольги остается неотразимымъ доказательствомъ того, что она была родомъ изъ самой Руси, гдѣ господствовало язычество и въ народѣ, и въ княжескомъ родѣ“.

 

б) По своя произход Олга е била варяжка. За варяжка я считат всички известни на нас нейни жития от XVI век. Естествено това показание на житията не е свидетелство, а предположение на авторите им, но този път основателно предположение. Името ѝ е безспорно варяжко, подобно на имената на Рюрик, Олег и Игор, които единствени са и останали след това в поредицата славянски имена на руските князе като варяжки имена – паметник за техния варяжки произход след пославянчването им от времето на Светослав. А че тези имена са варяжки, т.е. нормански, и че техните носители не са славяни, приема болшинството изследователи и Малишевски отказва да влезе в „нескончаемия спор по този въпрос“. Това мнение той счита за напълно утвърдено и непоколебимо, при всички опити то да бъда разклатено – колкото тези опити и да са му симпатични с техния патриотизъм. [35] А мисълта за варяжкия произход на Олга се съгласува със стремежа на Олег, още непославянчен варяг, да осигури за също така още неославянчения Игор съпруга от виден варяжки род за да го свърже по такъв начин с другите видни варяжко-скандинавски родове а подобно свързване на новата киевска династия с видни нормански родове ще видим и в бъдеще, когато преобладават такива брачни връзки – Владимир се жени за Рогнеда, дъщеря на варяга Рогволд, чиято ръка преди това искал неговият по-стар брат Ярополк. Вероятно между първите жени на Владимир е била и скандинавката Мальфредь [36]. Ярослав е бил женен за Индигерда, дъщеря на шведския крал. В първия си брак Владимир Мономах е бил женен за Гида, англо-варяжка принцеса, а най-старият му син, Мстислав в първия си брак е бил женен за Христина, дъщеря на шведския крал Пиге Стенкилсон. От същото време има много примери за бракове на руски принцеси със скандинавски принцове. От ХII век тези брачни съюзи се прекратяват, като оставят само спомена за тях в преданията на руския княжески род.

 

в) Олга произлизала без съмнение от знатен род и по всяка вероятност – от княжески род. Знатният ѝ произход сам по себе си предполага че тя е била варяжка – в този смисъл народните легенди, отразени и в някои летописи и твърдящи, че тя била „не отъ рода кнı-ажеска нито велможеска, но отъ простыхъ людей…“, са без всякакво основание. В руските земи варягите са били от висшата класа, а според Малишевски със своята знатност родът, от който

 

 

35. Стр. 332 сл.

 

36. Малишевски цитира Първоначалния летопис според най-старите му преписи, където под 1000 година се казва: „преставися Мальфрѣдь“ (въ Ипат. – Мальфридъ): Въ се же лѣто преставися и Рогънѣдь, мати Ярославля. „Скандинавското“ име Мальфрида е носила и една от дъщерите на Мстислав Мономахович, женен за шведска принцеса, от която, според Малишевски, идва и името на нейната дъщеря.

 

100

 

 

произлизала Олга трябва да се е доближавал по достойнство до княжески род. Като възпитател и опекун на Игор, Олег имал висока представа за достойнството на княжеския род, както показват думите му към Асколд и Дир:

 

«вы нѣста кнı-азı-а, ни рода кнı-ажа, но азъ есмь родy кнı-ажа, а се Игорь, съıнъ Рюрикевъ».

 

Князът, който говори така, естествено, ще предпочете да намери за своя питомец, княз и наследник на велико-княжеския престол, съпруга в най-знатния, дори княжески род. А знатността на рода в брачните съюзи и тогава се е ценила особено високо – в княжеското семейство трябвало и жената да бъде от княжески род. Дори по-късно, когато княжеският род на Рюричите започва да се раздробява, обичаят брачните съюзи да се сключват с лица от собствените или чуждестранните княжески родове не се изоставя, освен в отделни случаи, когато бракове се сключват и с лица от най-знатните болярски родове.

 

Във връзка с това Малишевски напомня за разказа на летописа, как Олга се разсърдила за връзката на Светослав с нейната „ключарка“ Малка (или според някои версии на летописите Милуша), като я заточила в Будутино. „Така тя е могла да постъпи не само като християнка, а и като пазителка на княжеската чест на Светослав и на княжеския дом, в който не подобавало да се раждат незаконни деца“. Също така Малишевски припомня свидетелството на съвременника на Олга Константин Багренородни, който казва, че князете от варварските народи се стремят към брачни съюзи съ принцеси от императорския дом и съветва никой да не се поддава на такива стремежи. И по-нататък Малишевски продължава:

 

Но ако подобни съюзи с императорското семейство са могли да бъдат само мечта за варварските князе, постижима само за най-силните от тях, съюзи с едностепенни и равноправни княжески семейства са били потребност и задължение, което трябва да бъде осъществено. За Олег задължението да ожени Игор за знатна болярка и именно за княгиня, налагано от обичая, било толкова по-силно, толкова по-настоятелно, понеже Игор бил единствен син и наследник на Рюрик, син и наследник на княз, който основава нова династия, нуждаеща се от опазване и укрепване на нейното достоинство като династия. Известните ни твърдения на Владимирския и Йоакимовския летопис за Олга, че произхождала от княжески род, естествено не представляват истински исторически свидетелства, но в тях е изразено правилното разбиране на туй обстоятелство, че жената, която Олег намерил за Игор, е могла да бъде само княгиня по произход. Към тези свидетелства следва да се добави свидетелството на съвременника на Олга Константин Багренородни за нейните роднини, които императорът вижда в Цариград. Описвайки приемите на Олга в императорския двор на 9 септември и 18 октомври 957 година, Константинъ споменава за присъстващите там заедно с нея нейни роднини архонтиси, т. е. също такива княгини, както и самата Олга, наричана от него архонтина, като споменава и за нейни родственици, между които и неин племенник. Тези роднини са могли да бъдат и роднини на Олга от страна на Игор, който имал два племенника или „нетиа“, т.е. синове на негова сестра или негови сестри, т.е. сестриници, споменати в договора му с гърците от 945 година. Но те са могли да бъдат и роднини от нейна страна, т.е. могли са да бъдат нейни родственици от същия род, от който тя произлизала. Разбира се от само себе си, че Константин говори за роднини на Олга въз основа на сведения, получени от самата Олга или от нейната свита. Но мисълта за произхода на Олга от княжеско семейство съвсем не исключва възможността, едната страна в това семейство да не е била от княжески, а от най-знатен болярски род и в такъв случай, най вероятно, от женска страна. [37]

 

г) С налагането на мисълта за произхода на Олга от княжеско или княжеско-болярско семейство е възможно поставянето на интересния въпрос: какво е било това семейство и в какво отношение то се е намирало спрямо господстващия княжески род? Като подготовка за решаването на този въпрос трябва да послужи изясняването на обстоятелствата, свързани с женитбата на Игор и Олга, което може да представлява особен интерес. Олга е взета от Плесков, където значи е живеело семейството, от което тя била взета в 903 година, когато Олег и Игор живели в Киев вече 11 години (882-903). Как те са могли да знаят за съществуването в Плесков на такава най-подходяща годеница за Игор? Защо те не са я търсили и намерили сред семействата на «светлите и велики князе или велики и светли боляри» в Киев и изобщо в близост до княжеския двор? Преданието обясява това с думите, че Олга се е славила с необикновена красота и ум. Това обяснение е вероятно, но не е пълно, то предполага от само себе си допълнението, че плесковското семейство, от което била взета Олга, било добре известно на Олег и Игор, че поради това те знаели и за съществуванието в това семейство на Олга, като най-желана годеница за Игор. Нека внимателно прочетем известието за неговата женитба в летописите. Първоначалният летопис казва:

 

«Игорю возрастьшю, и хожаше по Олзѣ и слyшаше его, и приведша емy женy оть Плескова, именемъ Ольгy».

 

Тук ни се дава да разберем, че Игор се е оженил за Олга именно по указанието и по волята на Олег, неговия възпитател и настойник, които той послушно изпълнява. Такова пряко и верно разбиране на нещата ни представя варианта на Владимирския летопис в следните свои думи:

 

«Игорı-а же жени (Олегъ), поı-атъ же за него женy именемъ Ольгy».

 

Съвсем неудачен и неверен е вариантът в други по-късни летописи, предимно новгородски, според който Игор сам си избира или си довежда жена, и който се намира във връзка с други варианти на тези летописи, представящи Игор като главно, самостоятелно и властно действащо лице още от времето на завземането на Киев и след това през цялото управление на Олег, а Олег – само като служебно лице при Игор, испълнител на неговата воля. Всички тези варианти са в противоречие със свидетелствата на първоначалния летопис, представящ Олег като истински и пълновластен велик княз чак до смъртта му. Решително значение има тук свидетелството в договора от 912 година, в който посланиците на руския княз говорят за себе си, че са

 

«послани оть Ольга, великаго кнı-азı-а рyсскаго и отъ всѣхъ, иже сyть подъ рyкою его свѣтлыхъ боı-арь».

 

Като пълновластен господар и при това най-стар сродник и възпитател на Игор, Олег е могъл напълно да прояви своята воля при женитбата на Игор, който изобщо не показвал самостоятелен характер, а туй е могло да бъде или негово вродено качество, или последствие от продължителната опекунска власт на силния по характер и ум Олег.

 

 

37. Стр. 333-335.

 

101

 

 

Известията на летописа за женитбата на Игор и съпружеството му с Олга разкриват и други обстоятелства по отношение на самата женитба. Летописът казва:

 

возрастшью Игорю... и приведоша емy женy.

 

тук се показва, че това е бил първи брак на Игор, в смисъл на истински, така да се каже законен брак, какъвто и в езичеството, особено в княжеските семейства, се е различавал от случайните връзки. Въ годината на този брак, 903, Игор е бил на възраст не по-малко от 25 години – възраст доста напреднала за първи брак, тъй като тогава се женели даже и преди навършване на 20 години. Въ годината на смъртта на Рюрик, 879, Игор е бил „вельми дѣтескъ“, много млад, както казва за него летописът по Лаврентиевския и Ипатиевския преписи. Ако това разбираме тъй, че той тогава е бил три-четири годишен, значи в 903 година е бил на около 25 години. Това обстоятелство, както и общоизвестният обичай за ранни женитби при нашите князе в древността дава повод на някои изследователи да предполагат, че Игор е бил женен и преди женитбата си с Олга. Но думите на летописа за тази женитба изключват такова предположение, за което при това няма никакви доказателства. Значи женитбата на Игор е била по някакви причини отлагана, отсрочвана. За такъв кандидат за женитба, като князът и наследник на престола, подобна отсрочка трябва да е била обусловена от някакво особено важно обстоятелство, каквото в дадения случай най-естествено е да се предположи или че не можела да се намери подходяща невеста, или, че имало такава, но още недостигнала възрастта за женитба. Не е ли била такава Олга? В Архангелогородския летопис, представляващ късно извлечение от други летописи, съобщението за довеждането на Олга от Плесков в Киев се допълва с вариант „десı-ати лѣть“. [38] Дори ако това съобщение е само съчинено от летописеца, то има този път основание. Светослав, синът на Игор и Олга, се е родил в 942 година, следователно след 39 години съпружески живот. А това означава, че в 942 година Олга е била на възраст, в която могла да ражда деца. А туй обстоятелство, трябва да бъде събразено още и с факта, че дори три години по-късно древленските посланици искат да я сватосат за своя княз Мал: едва ли те биха могли да прелъжат Олга с нов брак, ако в нея са виждали старица, вече негодна да бъде жена – ако разказът на летописа за сватосването на Олга с византийския император Константин е измислица, нямаме никаква причина да считаме за такава измислица и разсказа за древлянското сватоство. Ако Олга в 942-945 година е била още в такава възраст, че е могла да ражда деца и е могла да бъде сватосвана за нов брак, това означава, че в годината, когато е била доведена от Плесков в Киев като годеница на Игор, тя е била още много млада, била е недорасла. Обичаят да се женят още недорас(на)ли деца е бил в онези времена разпространен и в Гърция, и в Русия, и на Запад, особено в княжеските семейства. Дори в XII век в Русия има известен примеръ за брака на осемгодишната Верхуслава, дъщеря на Всеволод Юриевич, за Ростислав Рюрикович. Примери за договори между родители, отнасящи се за бракове на техните деца, заключавани с оглед на политически причини, има както на Запад, така и в Русия, дори когато децата не са достигнали още 7-годишна възраст.

 

От само себе си се разбира, че недораслите годеници или жени се взимали в семействата на техните годеници или мъже, а истински съпруги те ставали като достигнат определена възраст. Същото важи естествено и за Олга. Доведена от Плесков в Киев за съпруга на Игор на 10-годишна, а може би и 8-годишна възраст, подобно на Верхуслава, тя живеела там възпитавала се и растяла пред очите на Олег, Игор и на жените в техния княжески род. А жена на Игор станала едва след 5-7 години. Фактът, че Олга е била още недорасла в годината на нейното довеждане за женитба с Игор е много важен. Той ни навежда към извода, че тази женитба не е била определена случайно, а е била предварително замислена, че умът и красотата на невестата едва ли са могли да имат тук значението на главен начален мотив за брачния съюз, понеже при още недораслото момиченце тези качества едва ли са могли да се разкрият тъй изразигелно, че да повлияят решително за избирането ѝ за жена на 25-годишния Игор, комуто при това се налагало да я чака още 5-7 години, докато това момиченце стане негова жена. Значи бракът на Игор с Олга е бил предрешен по други мотиви, по други съображения не само на Игор, но и на Олег, и дори преди всичко на Олег, тъй като Игор, «ходивши по Олегѣ и слyшавши его», изпълнява волята на своя възпитател, макар и тя да е могла да съвпада със собствените желания на Игор.

 

д) Изясняването на обстоятелствата, свързани с женитбата на Игор и Олга води до заключението, че живещото в Плесков варяжко семейство, от което произлизала Олга, е било сродно на Олег, и че поради това и Олга е била негова сродница, напр. негова внучка, племенница и др. под. А с това преди всичко най-естествено се обяснява несъмнения за нас факт – влиянието на волята на Олег в отпреди предрешения въпрос относно женитбата на Игор за Олга. И какво може да бъде по-естествено от желанието на Олег да ожени княза, своя питомец и наследник на престола, за своя сродница? Напълно естествено е и че Игор, задължен на Олег за своето възпитание и за съхранението на правата му като наследник на престола, охотно се е съгласил да закрепи родствения си съюз с него посредством брака си с Олга, още повече, че последната разкривала зачатъците на прекрасни качества.

 

Средните векове, но и други времена, ни дават много примери за това как управляващите държавата при малолетни наследници на престола ги женят за свои сродници – дъщери, сестри, племенници. Напълно естествено би било да се предположи това и за Олег, ако той дори не е бил само управител на държавата при Игор, а не господар, какъвто е бил в действителност. Но тук следва да се вземе под внимание още едно важно обстоятелств. Олег е бил сродник на бащата на Игор Рюрик, както за това свидетелствува летописът:

 

„yмершю же Рюрикови, предаетъ кнı-ажение свое Ольгови, отъ рода ею сyщy, вдавъ емy на рyцѣ съıна своего Игорı-а, бı-аше бо дѣтескъ вельми“.

 

Несъмненният факт за родството на Олег с Рюрик, а следователно и с Игор, служи за нас като нова подкрепа на мисълта, че към това общо сродство е принадлежала и Олга – най-близка сродница на Олега и по-далечна на Игор, за когото я оженил Олег, подбуждан именно от чувствата и отношенията на родството. Тук намира своето място и предположението за връзката между имената Олег, или както понякога пише летописът, Ольга и Олга. Но тази връзка трябва да се разбира по-скоро не в този изопачен и лишен от историческа аналогия смисъл, че Олга е получила това свое име от Олега по случай омъжването си за Игор, а в по-простия смисъл, че тя и преди е носила това име, като близка

 

 

38. Според Лейбович, пос. съч., стр. 26.

 

102

 

 

сродница на Олег, получавайки го вследствие на обичая да се дават тъжествени имена на членовете на едно и също семейство, заимствайки такива имена особено от имената на по-старите и най-почетните членове на това семейство. Този обичай, старинен и особено много разпространен между народите, е познат и в нашите княжески семейства, като при техния черниговски и рязански клон. Въ летописите се срещат забележки относно княжеските имена, че дадено име е дядово и пр. Много възможно е, че и на Олга е дадено това име, като на Олегово внучка или племенница. Не е без значение и забележителното сходство в характерите на Олег и Олга. Олег е вещ и мъдър, Олга също е «мyдраı-а вельми». Той и тя действат с хитрост, с измама: Олег по отношение на Асколд и Дир, а Олга по отношение на древлянските пратеници. Не са ли това семейни сходни черти? Не е без значение и това, че само за Олег и за Олга се предават еднородни разкази (колелата на Олег, врабчетата на Олга), имащи свой отглас и в сагите. Не служат ли тези разкази също като отгласи за преданията на потомствата на същото варяго-руско семейство или същия род, към когото в миналото са принадлежали Олег и Олга? Впрочем и независимо от подобни предположения ни остава достатъчно обоснованият извод, че това, живеещо в Плесков, варяго-руско семейство, от което Олег е взел Олга за съпруга на Игор, е било сродно на Олег.

 

е) Но такъв извод налага поставянето на вопроса: Какво място е заемало в Плесков това варяго-руско семейство? Неговото местожителство и положение в Плесков не са ли били свързани с някакви отношения към Плесков и на самия Олег? Като разказва за идването на Рюрик с братята му летописът отбелязва:

 

«ѭи изъбрашася три брата съ роды своими».

 

Без съмнение в тези родове трябва да се подразбира и Олег, за когото се казва, че бил от рода на Рюрик. Когато след смъртта на братята му Рюрик започнал да князува сам, той раздавал според летописа градове на своите мъже – на единия Полотск, на другия Ростов, на третия Белозер. За най-голямо съжаление след този разказ на летописа, отбелязан за 6370/862 година, както и след разказа за отправянето на Асколд и Дир на юг и завземането от тях на Киев, повече нищо не се съобщава за Рюрик в Северна Русия до смъртта му в 879 годива, а след известието за нея и за преминаването на властта към Олег и опекунството му над над Игор не се съобщава нищо и за Олег до похода му срещу Киев в 882 година. По този начин годините между 862 и 879 остават в летописа празни за Северна Русия. Само за три от тези 16 празни години са поместени известия, които не се отнасят до Северна Русия и при това не самостоятелни, а заимствани от византийски хроники. След 879 година има отново празни години до 882 година. Откъслечните известия за Рюрик в годините 862 и 879, както и посоченият голям брой празни години, дават повод на някои от изследователите да отричат достоверността на тези известия, както и изобщо на Рюрик и на варяго-русите, след което и съществуванието на Олег се признава в нашата история едва от 882 година, когато той се оказва в Киев, а същевременно се подлага на съмнение и самият Рюрик. Такъв възглед ни се струва напълно несъстоятелен.

 

Фрагментарността на сведенията за началния период от историята на всички държави е всеобщо явление при летописите. А празни години изобилстват в нашите летописи и след 882 година. При такова напълно естествено положение в началния период на всека история трябва да пазим като най-голяма ценност запазилите се до наши дни сведения на летописите, колкото откъслечни и да са те. В противен случай ние рискуваме да останем без начало на нашата история или пък да поставим в нейното начало нашите догадки и теории, което и виждаме при уважаемите историци, които отхвърлят първите хронологически и определени съобщения на летописите. От наша страна ние, придържайки се твърдо към тези сведения, считаме, че само в съгласие с тях ни е позволено да изграждаме нашите предположения и за онова, което е могло да се случи през годините от управлевието на Рюрик и Олег, които в летописите са празви, но без всякакво съмнение в действителност не са останали празни, а са били изпълнени с дейността на тези князе и техните съподвижници при устройството на новата държава и сред нейното население. Същото трябва да се каже и по повод на мълчанието на легописите за семейните отношения в новата династия. Летописът споменава само един син у Рюрик, Игор. Но случайно от оцелелия в нея договор на Игор с гърците ние узнаваме, че Рюрик имал и дъщери, сестри на Игор, чиито синове, негови сестриници, се упоменават по имена в този договор. Също така случайно научаваме от Константин Багренородни, че към великокняжеския дом на Игор и Олга, основан от Рюрик и Олег, принадлежала цяла група роднини.

 

Странно е, че летописът не споминава тук и Изборск, който град заедно с неговата област, населена с местните кривичи, Рюрик оставил като свое лично владение заедно с Новгород и областта на новгородските или илменските славяни. Но Рюрик живеел в Новгород, където имал много задължения, свързани с неговото положение като първи княз – устройството на новата столица (за което имаме сведения), помиряването на родовите распри, съдопроизводство. По такъв начин той трябва да държи в ред и подчинение новопокореното население. Естествено той е могъл да предостави властта в градовете Изборск и Плесков на някои от своите съратници или боляри, но те трябвало да му бъдат дотолкова близки, че да защитават неговите интереси като собствени. А такъв и бил Олег, произхождащ от неговия род и тъй предан и верен на него, че пред смъртта си Рюрик му поверил своя син и наследник. Така че твърде вероятно още докато Рюрик е бил жив, Олег е владеел и управлявал Изборск и Плесков с областта на местните кривичи, както Рюрик е управлявал Новгород и Ладога с областта на илменските славяни – и предоставянето властта на Олег над Изборск и Плесков с областта на кривичите трябва да се предположи, че е последвало в една от годините, които след 862 и 864 остават в летописите празни. Като сродник на Рюрик и при това несъмнено даровит, силен и предан, Олег имал тук свое княжество, свое владение, даващо му като на княз данък. Това положение е било сходно с положението на владенията в скандинавския север и сходно със системата, установено по-късно в руските земи. Близостта на княжеската област на Олег до Новгород улеснявала връзката между него и Рюрик, тогава от съвместен интерес на двамата. По-късно, когато след 862-864 година Изборск за дълго изчезва от летописите и вместо него от началото на X век на преден план излиза Плесковъ, свързван при това с имената на Олег и Олга, най-естествено е да се предположи, че Олег, получавайки в свое владение областта на кривичите, е постъпил подобно на преселилилия се от Ладога в Новгород Рюрик – напуснал е Изборск и се е преселил в Плесков като град, подобен на Новгород, главен град в неговата област и при това най-близък за него. След това Изборск потъва за дълго в забвение, а Плесков започва да расте и да се

 

103

 

 

благоустройва от Олег, както Новгород се устройва от Рюрик. И когато след смертта на Рюрик Олег поема управлението на самия Новгород, а след това и на Киев в качеството му на пълновластен велик княз, комуто са подчинени всички „светли князе и велики боляри“, като областн управители, той имал полната възможност да предостави своите предишни плесковски владения на някой друг такъв княз, но който да е от неговия род, както сам той е бил от рода на Рюрик и който по силата на родството си с Олег имал право да наследи неговото предишно владение. И ако летописите съобщават, че Олег през първите години на своето управление в Киев поставял в новозавзетите градове като Смоленск и Лебеч свои хора и им налагал данъци, можем да предположим, че по същия начин той се е бил отнесъл преди това и с Плесков, който преминал заедно с областта около него във владение на „светлия княз“, роднина на Олег.

 

 

С установяването на тези главни положения за личността на Олга, намиращи според Малишевски своето безспорно основание в руските летописи, той отделя значително място в своята публикация – над 20 страници текст – на т. нар. „варяжки въпрос“, на руско-„варяжките“ отношения и на мястото на „варязите“ в руското общество.

 

* * *

 

Ако разгледаме внимателно изводите на Малишевски, добити от данните на историческите извори, за каквито той счита на първо място сведенията от Повѣсть временныхъ лѣтъ, цитирани от него, ще видим, че тези данни не са нито обилни, нито надеждни, понеже идват от много късни преписи на този летописен сборник. А самото обстоятелство, че много от тях не се съдържат във всички преписи и главно в повечето от преписите, следващи новгородската летописна традиция, прави тяхната автентичност до значителна степен проблематична. Във връзка с ранните летописни сведения за Псков Малишевски не отбелязва, че градът Изборск, споменат за 6370/862 година, се намира върху територията на сегашния Псков. И това обстоятелство само по себе си поставя под въпрос и прави проблематично съществуванието на Псков като втори град върху същата територия и по същото време, а отсъствието на сигурни известия на съвременни писмени извори води до по-други изводи от изводите на Малишевски и затова на този въпрос ще трябва да отделим повече внимание, за да го разгледаме по-обстойно.

 

Малишевски и всички автори след него се позовават на „летописни сведения“, според които градът Псков е съществувал под названието Плесков през Х век, „а ако Плесков/Псков е съществувал в 903 и 947 година, той трябва да е основан значително по-рано“. [39] Това са двете съобщения за годините 903 и 947, но и двете не се предават от съвременни, а от значително по-късни източници. [40] Както вече беше отбелязано, листовете, на които е трябвало да се намира първото сведение, липсват в най-стария препис от Повѣсть временныхъ лѣтъ, Лаврентиевският – а той е единственият ръкопис, датиран в ХІV век. Издателите на руския летописен сборник заемат сведенията за периода от 898 до 922 година от т. нар. Троицки летопис, чиито сведения за периода от 898 до 922 година се възприемат от руската историография, за да допълнат Лаврентиевския летопис, върху който се основават в по-голямата си част всички научни издания руския летописен сборник, включително изданието на Д. С. Лихачов и В. П. Адрианова-Перец. [41] В реконструирания от М. Н. Присьолков текст на този междувременно изчезнал препис за годината 6410 (903) се казва:

 

„В лѣто 6410. Игореви же възрастъшю и хожаше по Олзѣ, и слyшаша его. И приведоша емy женy отъ Пльскова, именемъ Олгy“. [42]

 

Съответното място обаче Лихачов предава в своето издание на летописния сборник малко по-различно:

 

„В лѣто 6411. Игореви же возрастъшю и хожаше по Олзѣ, и слушаша его. И приведоша ему жену отъ Пьскова, именемъ Олгу“ (курсивното обозначение е мое А.Ч.). [43]

 

На това място от текста (29,14) името на града се предава в Радзивиловския и Академичния препис „Пъскова“, но в Ипатиевския, Комисионния, Хлебниковия и Толстоевия препис от Първия новгородски летопис – „Плескова“. Названието на града не се споменава и в публикувания от архим. Леонид кратък летопис, а там се казва само,

 

 

39. Малишевски цитира в подкрепа на това свое твърдение бележката по този въпрос в Първия Псковски летопис (ХV в.).

 

40. От това съобщение бях подведен и аз, когато преди много години писах статията за Псков още в първото издание на седемтомната енциклопедия за изкуствата (Lexikon der Kunst, Band 3, Leipzig: VEB E. A. Seemann Verlag, 1975, впоследствие излязла още в три издания, от които последните две в Deutscher Taschenbuch-Verlag München, 1996, 21998, а второто от тях излиза допълнително и като електронно издание на Digitale Bibliothek, Bd. 43, Berlin: Directmedia Publishing GmbH, 2001 и е разпространено в милионен тираж. На туй място искам да се извиня пред читателите си за допуснатата от мене грешка.

 

41. Повесть временных лет, І-ІІ, под редакции В. П. Адриановой-Перетц, статьи, перевод и коментарии Д. С. Лихачева, Москва-Ленинград: Издательство Академии наук СССР, 1950. Същият превод е препечатван след това няколкократно, но без бележки и коментарии.

 

42. М. Д. Приселков, Троицкая летопись, реконструкция текста, Москва-Ленинград, 1950, с. 63.

 

43. Вж. сводния текст в Харвардското издание на ПВЛ: The Pověst' vremennykh lět. An Interlinear Collation and Paradosis. Complied and edited by Donald Ostrowski, Associate editor David J. Birnbaum, Senior Consultant H. G. Lant. Publisher: Harvard Ukrainian; (April 2003) ISBN: 0916458911 Електронен текст в:

   http://hudce7.harvard.edu/~ostrowski/pvl/index.html

 

104

 

 

че Олег е оженил Игор „въ Болгарѣх, поı-атъ за него кнı-ажнy, именемъ Олгy“ – и това сведение издателят му допълва със съобщението в житието на Олга от ХVІ век, че тя е „Плесковитянка“, като отбелязва, че за последното се предполага, че съдържа сведения, произлизащи от стари източници.

 

Но и второто сведение от руските летописи, сведението за пътуването на Олга в Новгородската област в средата на Х век, не се предава тъкмо от новгородските летописи, които би трябвало да са най добре информирани за събитията. При това именно думите в текста на Лаврентиевския препис показват, че те се отнасят до отдавна станало събитие и от тях не може да се разбере дали те са се съдържали в първоначалния протограф на този ръкопис, датиран в 1115 година. В това съобщение за 947 година там се казва:

 

„В лѣто 6455. Иде Вольга Новугороду, и устави по Мьстѣ повосты и дани и по Лузѣ оброки и дани; и ловища ея суть по всей земли, знамянья и мѣста и повосты, и сани ее стоять въ Плесковѣ и до сего дне, и по Днѣпру перевѣсища и по Деснѣ, и есть село ее Ольжичи и доселе. И изрядивши, възратися къ сыну своему Киеву, и пребываше съ нимъ въ любъви.“ [44]

 

За това кратко съобщение има още до излизането на редактираната от Лихачов Повѣсть временныхъ лѣтъ преди повече от половин век обширна литература, която той разглежда и коментира. [45] Без да се разпростираме тук в подробности ще отбележим, че изследователите, занимавали се с него – а това са И. И. Срезневски, Б. Д. Греков и С. В. Юшков – не споделят представата на Малишевски за приятна разходка на Олга по нейните родни места, „където до ден днешен се пази още шейничката, с която като дете се пързаляла“. При това от явно много късно интерполирания в летописа текст личи, че и неговият автор, по всяка вероятност копистът от ХІV век, смесва различни етноними и топоними по непознаване на местата, споменати в неговия протограф – така той свързва деревяните, живели в съседство с Киев и за които несъмнено се е говорило в този протограф, с названия от Новгородската област, без да има каквито и да било основания за туй и пренася цялото пътешествие на разстояние от стотици километри. А това му дава възможност да покаже своите познания за родното място на Олга, което за него вече е несъмнено Псков и да прибави още „нейната шейничка“ за доказателство, че е именно там – но с това този усърден „летописец“ ни показва и кога възниква легендата, че Псков от ХІV век е същият митичен град „Плесков“, родното място на Олга.

 

Единственото сведение за Плесков/Псков от ХІ век във връзка със заточаването там брата на Ярослав, Судислав, което Малишевски цитира в полза на твърдението си, че градът се споменава в руските летописи още преди ХІV век, е също съмнително и липсва както в Новгородския, така и в Първия Псковски летопис, които би трябвало да предават повече подробности по този въпрос, а и другите летописни сборници предават това сведение за различни години, [46] като описват различно събитията. Не по-автентично е съобщението в късните псковски и новгородски летописи под 1059/1060 година за похода на Изяслав Ярославич срещу инородците-сосоли в съседство на Плесковската област. То е по всяка вероятност съчинено от летописеца, за да запълни празните – или съзнателно изпразнените – места в летописите с мними сведения за някакви измислени героични подвизи. Едва от 30-те години на ХІІ век в новгородските летописи започва вече да се споменава Псков като разрастващ се град, но отначало все още подчинен и зависим от Новгород. И е напълно обяснимо, че мнимите сведения за съществуванието на Псков през ІХ, Х и ХІ век не се срещат в никой от летописите, свързани с новгородската летописна традиция. А тъкмо това проблематично и със съмнителна автентичност място в текста на Лаврентиевския летопис ни се предлага като „изворно сведение“ за съществуването на Псков в Х век, но и като доказателство, че Олга е родена там. В 1880 година архим. Леонид прави обаче едно неочаквано и изненадващо откритие, което той незабавно публикува [47] и което поставя в нова светлина не само известията на руските летописи относно довеждането на Олга в Киев, но и изобщо автентичността на повечето сведения в тях за най-стария период от руската история и по-специално за отношеинята между нашите два народа в по-близкото и по-далечното минало.

 

При своите проучвания в архивите и инвентарните книги на манастира Троицко-Сергиева Лавра архим. Леонид установява, че според водените с най-голяма педантичност още от ХІV век инвентарни книги този манастир никога не е притежавал пергаментния ръкопис с препис на летописите, известен под названието „Троицки летопис“. В статията си той съобщава само фактите, без да ги коментира, като оставя на читателя сам да си извади заключение от тях – а заключението е, че след като Татишчев не се поддава на опита на руските дворцови кръгове за въздействие върху него при проучванията му върху руската история и отхвърля предложения му като „изворен материал“ фалшификат, Карамзин построява цялата своя история върху основата на един явно изготвен след средата на ХVІІІ век „харатеен“ (пергаментов)

 

 

44. Лихачев, І, с. 43.

 

45. Пак там, ІІ, с. 304 и сл.

 

46. Ипатиевският препис ги дава за 1034, а Лаврентиевския – за 1036 година.

 

47. Новые сведенiя о Троицкомъ спискѣ Несторовой лѣтописи, погибшей в московскомъ пожарѣ 1812 г. (Чтенiя въ Обществѣ исторiи и древностѣй Россiйскихъ, 1880, кн. 2, с. 47-50).

 

105

 

 

ръкопис. [48] Архим. Леонид не описва и подробностите около фалшификацията, понеже знае, че през изминалите десетилетия от случаите с подхвърлените на Татишчев и Карамзин подправени летописи нищо не се е изменило в Русия – а че и за следващите сто години до наши дни там нищо не се изменя, показват съчиненията на руските учени, следващи сляпо и безпрекословно „дореволюционната“ практика в историографията. И ние напразно бихме търсили в техните изследвания дори най-слаби загатвания за тази порочна практика, която никаква „гласност“ или „демокрация“ не е в състояние да промени.

 

Макар и архим. Леонид никъде да не коментира своето откритие от 1880 година, излагайки само неговите факти, не можем да се съмняваме, че тъкмо тези факти са го насочили да обърне по-голяма внимание на някои от подробностите, предадени във въпросния Троицки летопис – и то именно в очевидно новосъчинения текст, излагащ събитията между 898 и 922 година. Ако и предшестващите този текст сведения в Повѣсть временныхъ лѣтъ да са също несъмнено силно манипулирани – а те засягат преди всичко руското нападение над Цариград в 860 година, събитията от българската история, свързани с обявяването на християнството за официална религия, с въвеждането славянската азбука и на българския език при богослужението, но и с конфликта между България, Византия и угрите (маджарите), споменати по един или по друг начин в руските летописи, но винаги и задължително с антибългарски, но и антируски коментарии, които показват ясно кой е техният автор. А откриването на краткия новгородски летопис в сборника от ХV век със съобщението за произхода на Олга явно потвърждава предположенията на изследователя, че именно това съобщение е било една от главните причини за манипулацията на руските летописи, извършена в ХVІ век и свързана с унищожаването на ръкописите или поне на части от тях – какъвто е случаят с Лаврентиевския препис, от който се „загубват“ девет листа. Но откритият от него запазен случайно от унищожаване препис му дава възможност да научи едно от най-важните сведения от руската история, представящо в съвсем различна светлина както българо-руските отношения през целия Х век, но и произхода на управляващата династия в Киевска Русия. В този смисъл неговата статия засяга най-силно руската национална политическа доктрина, лишавайки я от нейната основна идея за приемственост от Византия: идеята за Москва – „Третият Рим“, формулирана от Иван Грозни и провеждана последователно от Петър Първи, Екатерина Велика и техните наследници чак до третото хилядолетие. Затова той не може да не е знаел каква ще бъде реакцията срещу него от страна на най-висшите църковни и правителствени институции в Русия. На очевидно неимоверно силния натиск на тези срещу него, изразен само на повърхността от статията на Малишевски, той е задължен да отговори публично и да се откаже от своите твърдения, като по този начин откритата от него дискусия бъде приключена. И действително, само няколко седмици след излизането на втората част от статията на Малишевски архим. Леонид

 

 

48. Данните, които М. Н. Присьолков съобщава в предговора към своята „реконструкция“ на този ръкопис (вж. по-горе, бел. 42), потвърждават тази манипулация. В 1931 година той е осъден на 10 години каторга („Соловецкий лагер особого назначения“). След като дава обещание повече да не се занимава с история, една година по-късно присъдата се заменя с интерниране в Сибир, но пет години по-късно и тази присъда е „временно отменена“, а на него се възлага да оглавлява катедрата по руска история в Ленинградския университет, в която длъжност той встъпва още в 1936 година. Изпълнението на присъдата бива обаче само „временно“ отложено, а той се задължава да се заеме с редактирането, издаването и легализирането на два от най-силно фалшифицираните преписи на руските летописи – Троицкия и Радзивилския. И двата редактирани от него преписи на руските летописи се отпечатват след смъртта му въз основа на „неговите ръкописи“ – при това ръкописът от редакцията му на Радзивилски летопис се „загубва“ и бива „намерен“ едва половин век по-късно, без да се намери и до сега неговият предговор. В предговора към «Троицкия летопис» Присьолков обаче описва най-подробно странната история на този ръкопис и за внимателния читател не е трудно да си извади съответното заключение за извършените манипулации: Както още А.А. Шахматов установява (Симеоновская лѣтопись XVI в. и Троицкая начала XV в. – Извѣстiя Отдела русскаго языка и словесности Академiи Наукъ, V/1900, кн. 2), по-голямата част от текста на Симеоновския и „Троицкия“ летопис е идентична – което не означава, че първият е препис от втория, а обратно. След като Карамзин си свършва работата с „оригинала“, връща го в библиотеката на Московското Императорско Общество за изучаване на руската история и руските древности, където той изчезва при странни обстоятелства, а за изчезването му се разпространява твърдението, че бил изгорял по време на пожара в Москва през 1812 година. Присьолков пише в предговора на своята реконструкция:

 

„Ние не знаем как така се е случило, че материалите в библиотеката на Дружеството загинали при пожарите и защо не е бил спасен поне най-скъпоценният ръкопис от ХV в., Троицкият летопис. Но до нас са стигнали освен тъжните напомняния за гибелта на този летописен паметник, наред с тях също и някакви тъмни мълви, че летописът съвсем не бил загинал и винаги е възможно да се открие в частни ръце. Известният професор от Московския университет М. П. Погодин, страстен колекционер на древности, разказвал по време на лекциите си пред студентите от Московския университ за загубата на Троицкия летопис в смисъл, че ръкописът бил загубен за Дружеството, но оцелял от пожара и че той, Погодин, даже видял следи от неговото съществувание след 1812 година, но подир това следите се загубили. А. Ф. Бичков сообщил на Погодин от Петербург: «Следите за съществуванието на Троицкия летопис, за който Вие ни говорихте на лекциите си, отново са намерени. Ръкописът е сега у Вас, в Москва, в ръцете на расколника Рахманов. Бил купен на аукцион от Лаптев, един от тукашните расколници, а след това предаден на Рахманов».“

 

При това съобщение ние днес трудно можем да си представим, че руската полиция в средата на ХІХ век не е била в състояние да открие «расколника Рахманов». Доколкото обаче за откриването на «изгорелия» ръкопис – или по-точно за неговото неоткриване – явно са били замесени определени среди от висшите сфери на руското общество, много естествено е цялата история да се покрие с булото на мълчанието и да се посипе с пепел.

 

106

 

 

излиза с нова статия-отговор в печата [49], която ще бъде изтълкувана от всички съвременни и по-късни руски историци в смисъл, че той забелязал грешката си и се отказал от своите неправилни твърдения.

 

Тъй като през последвалите десетилетия подобна практика ще стане ежедневие сред руската общественост и тя ще бъде затрупана от стотици и хиляди самопризнания на врагове, саботьори, убийци и какви ли не други престъпници, осмелили се да се противопоставят на утвърдения обществен ред, трябва тук да публикуваме пълния текст на „самопризнанието“ на архим. Леонид, но също да разгледаме внимателно основанията за неговите „вражески“ и „погрешни“ („глубоко ошибочные“) твърдения. Понеже тази статия на архим. Леонид е недостъпна за българския и руския читател, пълният неин текст се дава тук в български превод, а в приложението и като факсимиле. И тъй, архим Леонид казва във втората си статия следното:

 

 

«След като прочетохме с надлежното внимание статията на нашия многоуважаван учен и познавач на църковната история, ние охотно и без всяко колебание признаваме, че на онези места от нашия летописен сборник, където се говори за Плесков, се подразбира руският Плесков (Псков), а не българският, както предполагахме досега. Към това ще добавим от нас още една забележка: в нашето изследване ние изразихме мнението, че нашите книжовници от ХIV-ХVI век са могли да узнаят за съществуванието на българския Плъсков от ръкописа със славянския (българския) превод на Константин Манасий от 1344 година, намиращ се в Московската Синодална библиотека, на чието поле има съвременни забележки, в една от които се споменава Плиска (Плъсков). Ние се отказваме от това предположение, припомняйки, че този ръкопис е станал известен в Русия едва от времето на Арсений Суханов, който го е донесъл от Атон в Москва заедно с други [ръкописи] чак в 1650 година. Но за да отдадем решително предпочитание на свидетелствата за северния произход на св. Олга от Плесков (Псков), трябва още да докажем, че сведенията на летописния сборник от ХIV век за това принадлежат към нашия първоначален летопис, съставен в Киев в началото на ХII век, а не са по-късна добавка към него, отнасяща се към 1237-1250 година, т.е. не към киевския, а към владимирския период от нашата история. Това предположение не е голословна измислица, а за него има особено основателна причина, и именно, че освен летописния сборник има още един важен извор на сведения за св. Олга; това е старинното Проложно житие, за което се знае, че е е съставено през домонголския, т.е. киевския период. То е запазено в стари пролози – на нас са известни два от тях с житието на св. Олга: в Румянцевския музей от ХIII-ХIV век и в Хлудовската библиотека от ХIV век. В тези два пролога с житието на св. Олга (стара, първа редакция) няма нито дума за произхода на св. Олга от Плъсков, докато във всички останали пролози от ХIV-ХVI век, където се среща (под 11 юли) житието на св. Олга, то се явява вече в друга (втора) редакция, написана очевидно под влиянието на летописния сборник, поради което още в самото начало на това житие се среща и известния израз: „Тази блажена Олга, родом Пльсковитянка“. Това ни води и до заключението, че сведението за произхода на св. Олга от Плъсков (Псков) не принадлежи към първоначалния летопис (нач. на ХII век), а е добавено в летописния сборник като отглас от народните предания в Новгородско-Псковската област, възникнали под влияние на местното народно предание за посещението на вел. кн. Олга в руския Псков (Плъсков) в 947 година. Но принадлежи ли това споменаване на Плъсков към първоначалния летопис от началото на ХII век? Съмнително. За отбелязване е, че в Ипатиевския препис [на руския летописен сборник] от втората половина на ХIV или началото на ХV век това място от текста е било първо написано, а след това задраскано. Вероятно копистът му е знаел, че двете места в текста, където се споменава Плъсков (под 903 и 947 година), е добавка в него от Новгородския летописен сборник от началото на ХIII век и поради това не искал да я включи в своя препис: първото махнал, а второто си отбелязал да заличи. Както е известно, Новгородският летописен сборник е съставен малко след 1204 година (вж. началото на Новгородския летопис в ръкописа на граф Толстой, Отд. II, № 119). И така, ето кога именно (след 1204 година) са попаднали в него и другите добавки, направени въз основа на народни легендарни предания, за слава на Новгород, от край време съперничащ на „майката на руските градове“, приела от него първенството още в 882 година и го запазила в течение на три столетия (до 1237 година). От Новгородския летописен сборник тези допълнения са преминали и в Летописния сборник от Средна (Владимирска) Русия в първата половина на ХIII век (след 1237 и не по-късно от 1250 година).

 

В Киевска Русия съществувало собствено предание за произхода на св. Олга. Това предание било пренесено от някой киевчанин след татарския погром над Киев през 1237 година в Средна, Владимирска Русия и там било вписано в местния летопис, както трябва да предположим, през втората половина на XIII или първата половина на XIV век. Това предание говори, че Олег „поı-атъ Игорю женȣ въ Болгарѣхъ, кнı-ажнȣ именемъ Ольгȣ, и бѣ мyдра вельми“. Това южно киевско предание за произхода на св. Олга се е запазило в краткия Владимирски летопис от края на XV век. От всичко това следва такова заключение: двете предания (новгородско-псковското и киевското) във своя първовачален текст не са отдалечени едно от друго и поради това и двете заслуживат еднакво внимание от страна на любителите на нашата родна история.

 

Многоуважаемият И. И. Малышевски, изследвайки вариантите на откъса от Владимирския летопис, приложен към нашата статия (на брой 8), ги подлага на подробен анализ; шест от тях, въз основа на намерения след разкрития от изследователя първоначален източник, са се оказали достатъчно доброкачествени по отношение на историческите данни (макар и не всички в еднаква степен), а седмия вариант «Деревъı (Древляне); рекше Литва» той нарича „неудачен“.

 

 

49. Нѣсколько новыхъ замѣчанiй къ нашей статьѣ: „Откуда родомъ была св. великая княгиня Ольга?“ – Кiевская старина, ХХVІІ/1889, октябрь, ноябрь и декабрь 1889 г., с. 1-8. Този брой на списанието със статията може да се ползва свободно в системата на европейското библиотечно обединение, в което Руската федерация не влиза, във вид на микрофиш. Използвам случая да изкажа моята най-голяма благодарност на културното аташе при българското посолство в Киев, г-н Светослав Чанев, който ми достави ксерокопие от оригинала на тази статия, както и на статията от И. И. Малешевски и по такъв начин ме избави от затруднението да ги чета във вид на микрофиш, но и да публикувам тук факсимиле от първата.

 

107

 

 

Без да отричам справедливостта на този епитет, ще отбележа обаче, че летописът от XV век с думите „рекше Литва“ съвсем не искал (както допуска изследователят) да изрази мисълта, че счита древляните за литовско, а не славянско племе, но че по това време (в XV век) древляните живеели в границите на Литовска, а не Московска Русия. Трябва да отбележим при това, че предишните седем варианти имат не самостоятелно, а само пояснително значение и се състоят всичко на всичко от две, най-много три думи и вече само по тази причина не могат да се сравняват с главния вариант на владимирския летопис, т.е. с онова негово място, което свидетелствува за южния произход на св. Олга и се чете: „Игорı-а же жени (Олегъ) въ Болгарѣхъ, поı-атъ же за него кнı-ажнy, именемъ Ольгy, и бѣ мyдра вельми“. Пред нас имаме не две или три пояснителни думи, а цяло, закръглено изречение, при това изразено ясно н определено. – Междувпрочем ще си позволя да заявя тук на многоуважаемия И. И. Малишевски и на всички, интересуващи се от обсъждания въпрос, че свидетелството за южния произход на св. Олга, сме привели от оригиналния ръкопис, в който се намира Владимирския летопис, с дипломатнческа точност: дума по дума и буква по буква (с разкрити титли, и поради това въпросът на изследователя дали вярно е разчетен изразът „въ Болгарѣхъ“, и не пише ли там вместо него „въ Болı-арѣхъ“, е неуместен. Смятаме, че такова разчитане не може да бъде допуснато и във вид на предположение, понеже, като нелишено от смисъл по отиошение на първоиачалния период от нашата история, то едва ли ще намери потвърждение в примера от летописа.

 

Уважаемият И. И. Малишевски, пристъпвайки към изследването на този главен вариант на летописа, направо заявява, че го счита за „собствено предположение“ на летописеца, вероятно понеже сам не се е натъкнал на източника на този вариант. Ние не се учудваме на такова предположение, но не можем да се съгласим с него. Съвсем понятно е, че почтения изследовател, като признава за безспорно известието за северния произхожд на св. Олга (в защита на който е и напнсана неговата статия), и като принадлежащо, по неговото мнение, на първоначалния летоиис, написан в Киев в началото на XII век, и взимайки под внимание обстоятелството, че известието за южния произход на св. Олга е намерено засега само в един второстепенен и кратък летопис от XV век, разбира се, има пълното право да се усъмни в неговата оригиналност и поради това го нарича „собствено предположение“ на летописеца.

 

Ние обаче, както казахме по-горе, не можем да считаме за доказано, че известието за севернния произход на Олга „от Плесков“ (Псков) принадлежи на нашия първоначален летопис (нач. XII век), а по изяснените по-горе причини считаме това известие за по-късна добавка в летописния сборник, включена не през киевския, а през владимирския период на нашата история, а именно между 1237 и 1250 година, от новгородския летописен сборник от началото на XIII век (слћ 1204 г.), а известието за южния произхожд на св. Олга „отъ болгаръ“, запазило се в летописа от XV век, считаме за заимствано от по-стар източпик, стигащ също до втората половина на XIII или най-късно до първата половина на XIV век; с други думи считаме тези две съобщения (по времето на своето вписване) за едновременни или неотдалечени едно от друго и поради това имащи еднакво право за внимание. Изказвайки своето мнение относно „съчинеността“ на сведението за южния произход на св. Олга от страна на владимирския летопис, многоуважаемият И. И. Малишевски, един вид за оправдание или подкрепа на другото мнение, съпоставя с него сведението, отнасящо се към същия въпрос за произхода на св. Олга, от летопис от началото на ХVII век (1606 г.). намиращ се в един от сборниците в Императорската публпчна библиотека (от сбирката на Погодин). Това сведение гласи:

 

„Посемъ (след похода на Олег срещу Цариград) княз Игор Рюрикович се ожени в Плесков, взе си княгиня Олга дъщеря на Тмутаркан, Княз Половецки“.

 

Привеждайки този откъс, изследователят казва:

 

„Не може да има съмнение в това, че туй съобщение не е заето от някакъв старинен източннк, а е собствено мнение, собствена измислица на автора на краткия летопис, московеца от XVII век“.

 

Ние не считаме, че грешим, като казваме, че привеждането на това известие от изследователя с цел да покаже „възможността“ да се извлече същото заключение и относно известието на владимирския летопис от XV век. Ние обаче се отказваме да се съгласнм с мнението на уважаемия изследовател за „съчинеността“ и на това известие в летописа от XVII век. Според нашето мнение, авторът му е виновен предъ съда на историческата критика съвсем не в „измислянето“ на известията, а в своята неумела поправка на първоначалния му прочит, от желание да съгласува това сведение с известието от летописа. Считаме, че първоначалният прочит е бил:

 

„Посемъ женись кнı-азь Игорь Рюриковичь въ Тмyтарканѣ, поı-а за себѣ кнı-ажнy Ольгy, дщерь кнı-азı-а тмyтарканскаго“.

 

Летописецът от XVII век, като не могъл да разбере смисъла на това известие, решил да го „поясни“ по следния начин: вместо „въ Тмyтарканѣ“ поставил „въ Плесковѣ“, но поради своята добросъвестност (за което му дължим голяма благодарност!) не махнал съвсем думата „Тмутарканъ“ а само от географския термин (названито на град и област) направил собствено име; и вместо „кнı-азı-а тмyтарканскаго“ поставил (по предположение) „половецкаго“, за да избегне повторението на една и съща дума, вече изменена в своето значение от него.

 

Такъв е, според нас, процеесът на изменяне на първоначалния текст; смятаме за излишно да доказваме, че нашите древни летописци (до XVIII век) не са били склонни да съчиняват фалшиви летописни разкази, а ако понякога – както в този случай – са правили неудачни поправки на един или друг първоначален текст, вършили са това не смело и уверено, а по-скоро плахо и понякога неумело. Очевидно в разглеждания вариант летописецът, срещайки двукратно повторение на думата Тмутаркан, („въ Тмȣтарканѣ“, и „Тмȣтарканскаго“) и разбирайки инстинктивно, че тя в това известие има някакво важно значение, не се решил да я махне напълно и с това запазил важно за нас сведение, за какви именно „българи“ става дума в определеното и ясно известие за южния произход на св. Олга във Владимирския летопис. За нас тук е ясно, че там се подразбират не дунавските българи (както по-рано предполагахме), а азовско-черноморските, по-специално тмутараканските българи, които византийските историци от X век наричат „черни българи“, едноплеменници на дунавските българи.

 

За черните или тмутараканските българи и тяхното отношение към киевския велик княз свидетелствува договорната грамота на вел. княз Игор от 946 година, от която се вижда, че те по това време вече били във васална зависимости от Игор, поради което той се задължава да ги задържа от нападения срещу Херсон и гръцката кримска колония. Васалното подчннение, разбира се, било предшествано от мирните и приятелски отношения на тези българи

 

108

 

 

спрямо киевските руси, а венецът на тези отношения, в резултат от мъдрата политика на великия княз Олег била женитбата на неговия възпитаник и сродник княз Игор (в 903 година) с княгиня Олга, дъщеря на тмутараканския княз. А при св. Владимир, при разделянето на великото киевско княжество на отделни княжества, Тмутаракан се дава на един от неговите синове, Мстислав, за което летописите споменават подъ 988 година. Това княжество съставлявало най-далечната югоизточна част на тогавашната киевска Русия и принадлежало на нея до края на ХI или началото на ХII век, когато било откъснато от половците.

 

За последен път тмутараканското княжество се явява на страниците на летопнсите под 1096 година. Преданието за произхода на св. Олга от българите, и именно от тмутараканските или азовско-черноморските, води до много и интересни заключения. Това известие междувпрочем обезсилва справедливото възражение на И. И. Малишевски относно езичеството на Олга. „Не е вероятно, казва той, българска княгиня в X век да е била и дошла в Русия езичница, а не християнка“. Това е действнтелно, ако не невъзможно, то малко вероятно, като знаем,:че при дунавските българи християнството още през втората половина на IX век е станало господстваща религия и че приемането на християнството, както и у нас в киевска Русия при св. Владимир, е станало отгоре надолу, а не обратно, т.е. че християнство было прието първо от княза и болярите, а след това, по тяхен пример – от народа. При тмутараканските българи това било обратно. Там частното обръщане в христянство, благодарение на съседството със силните гръцки центрове, като Херсон и Сугдея, започнало от VII век и продължило през следващия век с разни колебания, поради липсата на силна централизация и поради тясната им васална зависимост в IX век от хазарите, с които „черните българи“ дълго водили кръвопролитни войни, защитавайки своята независимост с помощта на киевските руси, и чак в началото на X век успели накрая да се помирят с хазарите, след като хазарските гарнизони в техните градове били заменени с гарнизони на киевските руси. Поради туй няма нищо невероятно, езичницата-дъщеря на тмутараканския княз да донесе със себе си в Киев своето твърдо душевно предразположение кьм християнството, и то именно към източно-гръцкото. Защото тя е родена в такава страна, където християнството отдавна вече е пуснало дълбоки корени сред народа – в края на IХ век Тмутаракан (гръцката Таматарха), според Устава на император Льв Философ, вече е в числото на епархиите, подчинени на цариградския патриарх. А когато настъпва най-благоприятното за нея време – след смъртта на мъжа-езичник – тя се отправя за кръщение не за Рим, (което би било по-вероятно, ако тя би била варяжка), а за Цариград; не при папата, а при патриарха. Следвайки примера на уважаемия И. И. Малишевски, в заключение на нашата статия ще кажем, че ако и след всичко казано по-горе да не скриваме нашето съчувствие към известието за южния произход на св. Олга, ние нямаме намерение да му придаваме „решаващо“ значение, а подържаме само становището ни, че това известие съвсем „не е съчииено“ и бидейки според времето на записването му недалече от също такова известие за северния произход на св. Олга, то има следователно еднакво с него правото на вннмание от страна на любителите на историята.

 

Въпросът остава „открит“ до намирането на други сведения относно южното (киевско) предание за произхода на св. Олга. А че такива находки са възможни, доказва намерения от нас ръкопис на Владимирския летопис от XV век н вариант на същото сведение в летописа от XVII век, разбира се в неговия пърноначален, а не повреден от неудачната поправка на летописеца вид.»

 

 

Или казано с няколко думи, архим. Леонид ни най-малко не се отказва от своето твърдение за «южния», т.е. неваряжкия произход на великата княгиня Олга, основаващо се на сведението от публикувания от него кратък летопис, като доказва, че сведението за произхода на Олга от руския Пльсков/Псков не е нищо друго, освен късна добавка. Не се отказва и от твърдението си за нейния български – при това княжески – произход. И тези негови заключения не съобщава или коментира нито един от авторите, написали десетки изследвания относно живота и делото на вел. кн. Олга в течение на повече от сто години след излизането на статиите на архим. Леонид. [50] Във всеки случай сведението за българския произход на Олга в летописа, публикуван от архим. Леонид, изчезва много бързо от научната литература – също както по-нататък не се споменава в нея и дискусията, породена от статията му, а повсеместно се приемат доказателствата на Малишевски против тезата на Леонид и на първо място неговите основни постулати, че „Олга не е родена в България, защото там не е могла да не бъде кръстена“ и че „нейното родно място е Псков, който по-рано се е наричал Плесков“.

 

За съвременния читател обаче не е трудно да забележи, че върху изследователя е оказан натиск, при това много силен, заставяйки го да се откаже от своето твърдение – нека не забравяме, че и двете негови статии излизат по време, съвпадащо с крайната точка на замразяването на отношенията между Русия и младото българско княжество, след съединението с Източна Румелия и скъсването на дипломатическите отношения между двете страни, когато самото споменаване името България в Русия се счита за измяна и предателство. То изчезва до края на ХІХ век и от научните съчинения, а българската средновековна култура там се нарича „култура на южните славяни“ – това ще срещнем на места дори и в трудовете на бележити изследователи, като Шахматов и архим. Леонид, в чийто последен и излязъл след смъртта му труд,

 

 

50. Обширна, макар и непълна и неизчерпателна библиография на изследванията за вел. кн. Олга до началото на 1980-те години вж. при А. Н. Сахаров, Дипломатия Древней Руси. ІХ – первая половина Х в., Москва: Мысль, 1980 – бълг. превод: същ., Дипломацията на Древна Русия. ІХ – първата половина на Х век, София: Наука и изкуство, 1984, с. 318-321. На публикациите от 1980-те и 1990-те години – а това са предимно поредица статии на Г. Г. Литаврин – ще се спрем подробно по-нататък.

 

109

 

 

Описанието на ръкописите от сбирката на граф Уваров, на много места думата „български“ вече се заменя с „южнославянски“, а руската дипломация – но и наука! – прави всичко възможно да отдели също Македония от България и от традицията на българската култура. [51] Архим. Леонид умира две години след публикуването на тази негова статия и не са известни никакви негови бележки, писани по същия въпрос след нея. По такъв начин за съвременния читател ще остане неизяснено доколко твърдението му за възможна връзка на вел. кн. Олга с тмутараканските („черните“) българи е сериозно или представлява само един вид дипломатически ход при „признанието му за погрешна идентификация“ на нейното родно място. В този смисъл читателят не може да не забележи невярната характеристика, дадена от него по едва ли не всички въпроси, засягащи Тмутаракан и преди всичко относно неговото християнство, датиращо още от І век сл. Хр. – е резултат от проповедническата дейност на ап. Андрей, а съвсем не на дейността на гръцките колонисти през VІІ и VІІІ век [52]. В същия смисъл показателно е и мълчанието на архим. Леонид относно изявлението на сина на Олга, Светослав, според което „средата на неговата земя е българският Преслав“, посочено от автора в предишната му статия – а там не става и дума за Тмутаракан!

 

Противно на очакванията на архим. Леонид, изразени в края на неговата статия, през следващите сто години не се появяват никакви нови и непознати изворни сведения за произхода на Олга в новоиздирените и публикувани в това време известни и неизвестни за науката преписи от Повѣсть временныхъ лѣтъ, или някакви други писмени извори. Новото прочитане на известните сведения, но и данните, получени от спомагателните науки, налагат обаче ново разглеждане на целия комплекс от въпроси, в който науката вече отрежда централно място на въпроса за мястото и времето на нейното кръщение. Въпреки, че по този въпрос възниква през последните няколко десетилетия огромна литература, показателно за методите на съвременната историография е, че и този въпрос тя разглежда отделно и независимо от материалите, получени от другите клонове на науката, постигнали именно за тези няколко десетилетия забележителни резултати – и това се отнася не само до сведенията от археологическите изследвания, проведени по местата, за които се водят от историците и богословите безкрайни спорове, а и за започналите още в началото на ХХ век, но само отчасти публикувани изследвания върху езика на летописите, представящи в нова светлина някои митове относно автентичността и атрибуцията на Повѣсть временныхъ лѣтъ.

 

От 1960-те до 1980-те години в целия район на съвременния град Псков се провеждат в голям мащаб системни археологически разкопки и сондажи. И резултатите от тези изследвания поставят под въпрос не само „запазването на Олгината шейничка“, но и легендарното основаване на Псков от вел. кн. Олга през Х век, респективно „несъмненото“ според Малишевски съществувание на града „дълго преди средата на ІХ век“. Най-ранните следи от строителство в района на средновековния град, са остатъците от две сгради от ХІІ век – и то по-скоро от средата на века – но няма следи и от дървени сгради, както и изобщо от селище, които биха могли да свидетелствуват за мнимото му основаване и наименоваване от киевската велика княгиня, но и от когото и да е другиго до първата трета на ХІІ век. Не се откриват и други изворни данни, свидетелствуващи за възникването по тези места още през Х век на някакъв култ към канонизираната в ХІ век в Киев велика княгиня, почитана от руската църква като равноапостолка. [53] От друга страна се потвърждават сведенията на летописите за съществуванието на града Изборск, следи от който са открити на територията на днешния Псков, макар и въпросите, свързани с неговото изчезване от историческите извори от края на ХІ чак до ХІV век да остават открити – но и тези останки правят недопустимо едновременното съществувание на друг град като Псков на същото място и по същото време.

 

Твърденията на историците и богословите, че името на града Псков, както и на реката Пскова, били произлезли от топонимите Плесков и Плескова, не могат да бъдат потвърдени и от езикознанието. Начинът,

 

 

51. Вж. по този въпрос моите бележки в студията ми за Охридската „света София“: А. Чилингиров, Българската архитектурна школа І, Берлин, 2007, с. 69 сл.

 

52. На въпроса за „азовско-черноморските“ или „тмутараканските“, респ. „черните“, българи княз Михаил Оболенски отделя значителна част от изследванията си в своя излязъл посмъртно и подир това унищожен от цензурата труд Изслѣдованiя и замѣтки князя М. А. Оболенскаго по рускимъ и славянским древностямъ. Приложенiе къ сочиненiю его: „О первоначальной русской лѣтописи“, Москва, 1870, и др. статьи, Санктпетербургъ: Типографiя и хромолитографiя А. Траншеля, 1875. А резултатите от неговите изследвания са диаметрално противоположни на сведенията, които архим. Леонид дава в своята статия и които отговарят на утвърдените впоследствие норми за руската историография.

 

53. Именно тези резултати от сондажите и разкопките поставят под въпрос често повтаряното твърдение, че „будучи родиной княгини Ольги, глубоко почитавшейся уже с конца Х века“ този град става още след покръстването на русите център на култа към светицата в Русия – стр. А. Комеч, Каменная летопись Пскова ХІІ – начала ХVІ в., Москва: Наука, 1993, с. 35. Изчерпателен преглед на литературата за историята на града и за изследванията вж. също там, с. 3-34 – едва от ХІІ век започва в района на средновековния и днешния град каменно строителство, което ще достигне през ХІV-ХVІ век своя разцвет в цяла поредица забележителни произведения на руската средновековна архитектура. Вж. също В. Д. Белецкий, Довмонтов город. Архитектура и монументальная живопис ХІV века, Ленинград: Искусство, 1986, където е цитирана и литературата във връзка с разкопките и изследванията в града.

 

110

 

 

по който името Псков се появява в някои от преписите на летописи след ХІV век, ни дава по-скоро основанието да приемем, че в случая е на лице съзнателна манипулация. При тази манипулация отначало копистът на летописа през ХІV/ХV век замества в името на града Плъсковъ „твърдия“ знак с „мек“, т.е. „ъ“ с „ь“, и получава Пльсков; следващите кописти продължават да пишат името по същия начин, докато някой по-късен копист съзнателно или несъзнателно маха и буквата „л“ но се получава безсмислица, защото за буквата „ь“ след „П“ няма логическо или филологическо основание. И по такъв начин се получава абсурдното Пьсков, за което не може да се даде никакво обяснение, защото Псков не произлиза от „Плесков(а)“, а от „пес“ или по-малко вероятно от „песков“ – колкото това и да е неприятно на псковитяните. Но промените на двете топоними не могат да се обяснят и с някаква еволюция в езика – и то независимо от това, че не разполагаме с никакъв писмен източник, показващ съществуванието им преди ХІІ век, защото такива топоними обикновено се запазват много дълго. В този смисъл не може да се приеме и предположението на архим. Леонид, който отначало също смята, че градът Псков е основан от Олга под името Плъсковъ в чест на нейния роден град – етимологията за името на старата българска столица в действителност не се извежда от „славянската дума плиска“, както твърдят всички български историци, [54] защото в този град и в неговата околност няма нищо, което се плиска, а от „блясък“ и „бляскав“, чиито корени са глаголите „блескати“ и „блеснути“, но те произлизат непосредствено от общия език на първоначалното население на цяла Евразия, а не са „донесени от славяните в Задкарпатието“. [55]

 

* * *

 

Според Малишевски името на Олга е варяжко, както и имената на Рюрик, Олег и Игор. [56] А че тези имена са варяжки, т.е. нормански, и че техните носители не са славяни, приема болшинството изследователи и Малишевски отказва да влезе в „нескончаемия спор по този въпрос“. Това мнение той счита за напълно утвърдено и непоколебимо, при всички опити то да бъда разклатено – колкото тези опити и да са му симпатични с техния патриотизъм. Въпреки това то е било и остава предмет за спор между застъпниците на различните тези за произхода на руската управляваща династия и се явява като един от главните аргументи за привържениците на Варяжко-Норманската теза – представена най-подробно от Николай Михайловичъ Беляев. [57] За всички тях това име е без всяко съмнение известното при повечето северни народи женско име Хелга/Helga. Но още първото противоречие с тази теза, което срещаме дори в многократно манипулираните руски летописи, е съобщението, че Олег, който довел годеницата-невестка на своя питомец, наследника на престола Игор, ѝ дал ново име. А обстоятелството, че в това име виждаме явно сходство с неговото собствено име, води някои изследователи, като Малишевски, до заключението, че между Олга и Олег не само има някакво семейно сродство, а дори и до предположението, че тя би могла да бъде негова законна или незаконна дъщеря. При това тези изследователи не забелязват или се правят, че не забелязват главната подробност, която ни съобщава руският летописец – и то сигурно авторът на първоначалния летопис, – преминала в някои летописни версии, които следват новгородската летописна традиция, но отстранена от късните манипулатори, включително и от Повѣсть временныхъ лѣтъ. Тази подробност е добавена към разказа за довеждането на Олга от Олег, като се казва в нея:

 

„... и [Олегъ] нарече во свое имı-а Олга“.

 

Това сведение Беляев дори предлага като едно от главните си доказателства за „варяжкия“ произход на Олга – без да си зададе два най-елементарни въпроса: 1. Как тя се е наричала преди Олег да я прекръсти на своето име и 2. Ако тя е била варяжка, защо той трябвало да ѝ даде друго варяжко име, при това сходно на неговото? [58] Повечето изследователи в това виждат само едно недоразумение или недомисъл на късния манипулатор или копист на летописа. То обаче представя нещата явно напълно вярно, като показва също и неваряжкия, но и неруския произход на Олга, който налагал промяна на нейното име – обаче не тъй радикална, както бихме си представили от разказа на летописеца. Но и туй обстоятелство е свързано също с въпроса за времето и мястото на кръщението на Олга – и затова е нужно то също да бъда по-подробно разгледано.

 

 

54. Вж. преди всичко Веселин Бешевлиев, Първобългарски надписи, София: Издателство на БАН, 1979, с. 202 с библ., където се посочват всевъзможни, дори най-далечни тюркси „паралели“, освен единствената дума, която обяснява и значението на топонима.

 

55. Срв. по този въпрос също речника на Фасмер: Max Vasmer, Russisches etymologisches Wörterbuch, Heidelberg, 1950-1958 (=репр. Москва: Прогресс, 1986), І, с. 173 и сл., ІІІ, с. 279, 283, 397. Освен старобългарските думи блисцати и блискати трябва да се спомене тук още блѣснyти, с техния санскритски паралел. Фасмер отхвърля категорично възможността топонимът Псков/Пскова да е произлязъл от „песóк“ – вж. пос. съч., ІІІ, с. 397.

 

56. Стр. 332 сл.: «Името ѝ е безспорно варяжко, подобно на имената на Рюрик, Олег и Игор, които единствени са останали след това в поредицата славянски имена на руските князе като варяжки имена – паметник за техния варяжки произход след пославянчването им от времето на Светослав».

 

57. Николай Михайловичъ Бѣляевъ, Рорикъ Ютландскiй и Рюрикъ начальной лѣтописи (Seminarium Kondakovianum, III/1929, c. 264).

 

58. Доколкото ми е известно, само един изследовател досега е поставил въпроса по този начин – Сергей Лесной, История «Руссов» в неизвращенном виде, 2, Париж, 1954, с. 148.

 

111

 

 

Както някои летописи, така и житията на Олга ни съобщават, че след кръщението си в Цариград тя е получила името Елена. Че в това съобщение няма нито капка истина ще можем да се убедим по-нататък при разглеждането на събитията относно посещението на Олга във византийската столица – ще споменем тук само, че при твърде подробния разказ за това посещение, предаден очевидно автентично от едно от главните действащи лица, самия византийски император Константин VІІ, в него не става нито дума за някакво кръщение на Олга в Цариград. За кръщение на Олга в Цариград липсват всякакви сведения от съвременни гръцки или чужди историци – които едва ли биха пропуснали да отбележат такова важно събитие не само за византийския императорски двор, но и за православието. [59] И ако при продължителя на Регинон, при Скилица и Зонара, срещаме съобщения за такова събитие, не можем да не забележим, че то допълнително е вмъкнато в текста на техните истории. Много интересна обаче е бележката в руските летописи за името, което Олга е получила при своето кръщение:

 

„Бѣ же речено имя ей во крещеньи Олена, якоже и древняя царица, мати Великого Костянтина“ [60]

 

– а тази бележка обезсилва напълно иначе естествените предположения на някои от коментаторите, че Олга получила това име от своята кръстница, византийската императрица Елена, съпруга на Константин VІІ. [61]

 

При разглеждането на въпроса за кръщелното име на Олга ние първо трябва да се освободим от някои предубеждения за собствените имена и обичаите, свързани с тях и запазени по нашите земи от най-дълбока древност. Че тук става дума за едно твърде съществено явление, характерно именно за населението на нашите земи, пръв забелязва руският историк и филолог Юрий Венелин, считайки го за една от най-специфичните негови черти, отличаваща го от всички съседни народи – славянски и неславянски. [62] И тези имена, също както много топоними, населението на нашите земи пази от хилядолетия. Ще ги открием, макар и твърде често погрешно транскрибирани, в най-старите писмени паметници не само в Югоизточна Европа, а както показват изследванията от последните години, [63] и в целия ареал на Евразия, включително в писмените паметници на хетите/гетите от третото хилядолетие преди нашата ера – и това съвсем не са собствени имена и топоними, „донесени от дошлите от Прибалтика славяни“, както все още мнозина изследователи приемат, като ги срещат хилядолетия по-късно също в Централна и Източна Европа. Много от тези имена гърците (елини), дошли чак към края на второто хилядолетие преди нашата ера от средиземноморските острови и завладели южната част на Балканския полуостров и западното крайбрежие на Мала Азия, приемат от стоящото на значително по-висока степен на развитие местно население неговата писменост, някои негови обичаи и дори неговата митология, като променят отчасти някои от имената в тази митология а други превеждат на своя език – и при едните, и при другите ние откриваме следите от първоначалните имена, колкото те и да са изопачени в езика на новодошлите населници, които не са били в състояние да изговарят някои звукове от първоначалния език на местното население. [64] И това съставлява едно от най-големите затруднения на филолозите, защото не могат да

 

 

59. Нека си припомним какво значение отдава на покръстването на русите патриарх Фотий в енцикликата си от 867 година: Φωτίου τοῦ σοφωτάτου καὶ ἀγιωτάτου πατριάρχου Κωνσταντινουπόλεως ἐπιστολαί, έκθ. ὑπό Ἰωάννου Ν. Βαλέττα, εν Λονδίνω, 1864, ἐπ. Δ, c. 165-181.

 

60. Повесть временных лет, подготовка текста Д. С. Лихачева, под редакцией В. П. Адриановой-Перетз, ч. I, Москва-Ленинград 1950, с. 44.

 

61. Напр. Н. М. Карамзинъ, История государства Российскаго, т. I, 1830, с. 167-170. Бележка на с. 149-152, № 378-382.

 

62. Книгата е озаглавена Грамматика нынѣшняго болгарскаго языка и засяга главните въпроси на българския език и неговия произход, с неговата фонетика и граматика, завършена е в 1833 година, отпечатването ѝ обаче бива забранено от главния цензор на руското царско правителство, акад. В. Востоков, който малко по-късно издава свое изследване на съшата тема, при което обаче заобикаля главните въпроси, поставени от Венелин. Оригиналът на тази книга се отпечата със закъснение повече от век и половина едва след разпадането на Съветския съюз, а няколко години по-късно книгата излезе и в български превод под заглавието Граматика на днешното българско наречие, София: Университетско издателство, 2002. За българските лични имена вж. с. 60-66.

 

63. Вж. напр.

Л. А. Гиндин, Древнейшая ономастика Восточных Балкан, София: БАН, 1981;

същ., Население гомеровской Трои. Историко-филологические исследования по этнологии Древней Анатолии, Москва, 1993;

същ. и В. Л. Цымбурский, Гомер и история Восточного Средиземноморья, Москва: Восточная литература РАН, 1996;

същ., Troja, Thrakien und die Völker Altkleinasiens. Versuch einer historisch-philologischen Untersuchung, Innsbruck, 1999.

 

64. Много интересни материали ни предлага гръцкият историк и филолог Аполодор (ІІ в. пр. Хр.) в своята Митологическа библиотека, съставена въз основа на стари, нестигнали до нас източници, като напр. Калимах (ІV в. пр. Хр.) – вж. руския превод на неговите съчинения: АН СССР Литературные памятники, Аполлодор, Мифологическая библиотека, Ленинград 1972. Още при съвсем повърхностен поглед ще забележим, че дори и транскрибирани с гръцки букви, имената напр. на цар Приам и на много от неговите синове и дъщери ни напомнят на наши, български, и при това широко разпространени имена: Еньо, Елен, Главчо, Мильо; а тъстът на Приям се е наричал Диман. При други имена, като Парис, ще забележим, че те са неправилно записани – в този случай това е името Борис, респ. Паруш. Някои пък представляват превод на наши имена, като напр. Астеропа/Звезда. Според Аполодор, с. 66, самият Приам, се е наричал Подарък и по-късно е получил прозвището си Прям. И на двете имена произходът е ясен за всеки българин – те и двете са образувани на същия принцип, на който са образувани повечето собствени имена в нашия език, и в техните корени залягат най-често определени качества на характера, а понякога те се свързват с някои абстрактни понятия или природни сили, символизирани и олицетворявани от определени образи. Такива имена са Як (бащата на Ахил) или Сила/Σιλᾶς, респ. Σιλανός, регистрирано многократно в историческите извори, носено и от сътрудника на апостол Павел, който го придружава при пътуването му в нашите земи. Така коренът „дар“ ще можем да открием в различни имена, като Божидар и Дарина – но и името Дарий, носено от персийския цар Дарий Хистапс, който произлиза от същото автохтонно население на Евразия. Този корен е санскритски и в гръцкия език е видоизменен като «дор», а в българския е запазил своя първоначален вид – по такъв начин виждаме, че и името Теодор е превод на нашето име Божидар, а не обратно, защото първото следва значително по-стара традиция.

 

112

 

 

извлекат етимологията на тези имена от гръцкия език и търсят за тях най-отдалечени примери, при които всеки е в правото си да се усъмни в научността и валидността на техните методи. [65]

 

В този контекст името Елен, респ. Елена заема особено място. И по нашите земи то не се свързва с името на „лъчезарната [66] дъщеря на Зевс, излупената от яйце,“ шавливата хубавица, причинила, според поетичните легенди Троянската война. От незапомнени времена по цялата територия на Евразия около Черноморския район това име е свързвано с името-символ „Елен“, олицетворяващо творческото начало в проявения свят, един от ипостасите на Великата Майка. Изображението му, предавано с повече или по-малко реалистични черти – понякога само с еленови рога или във вид на подобен на меандер фриз, разделящ небесния от земния свят – ще срещнем едва ли не на всички ритуални съдове още през неолита по цялата тази територия, простираща се на север чак до Централна Европа, а на юг до Персийския залив, но и далече отвъд океана. Така ще срещнем същия символ и в много от легендите за божествения произход на родоначалниците на великите царски династии, в това число на траките [67] и на рода Дуло, чийто родоначалник Авитохол е отгледан също от елен [68].

 

Тук ние не можем да не забележим паралела при великата княгиня Олга, която свързва своето собствено име с името на света Елена, майката на император Константин Велики. Тя е била достатъчно добре образована, за да разбере своята мисия – и то не само по отношение създаването на царска династия в руските земи, но и в разпространението на християнството в тях. И ние имаме достатъчно основания да допуснем, че тази идея ѝ е била внушена от нейния съветник и учител, презвитер Григорий – впоследствие епископ Мизийски и с тази титла канонизиран за светец от българската и руската църква.

 

 

Главното доказателство на Малишевски срещу тезата на архим. Леонид си остава обаче покръстването на Олга в Цариград и той твърди, че ако тя е била българска княгиня, не е възможно да е дошла в Киев некръстена. А от друга страна той изключва всяка възможност тя да е приела кръщението и в Киев още преди пътуването си в Цариград и по такъв начин да е била „тайна християнка“. Сведението за нейното кръщение в Цариград произхожда от руските летописи, чиито данни се приемат от руските автори за безпогрешни, като дори поставянето им под въпрос се е считало и досега се счита от по-голямата част от руската общественост едва ли не за богохулство и държавна измяна. И именно въпросът за автентичността на руските летописи, при това свързан с въпроса за кръщението на Олга в Цариград, ще постави начало на една дискусия, безпримерна в историографията по продължителността си и по броя на участващите в нея, на която се посвещава следващата част на това изследване.

 

 

65. Между най-очебийните примери са имената на същия цар Приам/Πρίᾶμος, респ. Подарък/Ποδάρκης. Второто име филолозите извеждат от името Подарга (Ποδάργη), което носела харпията-майка на Ахиловите коне, респ. Πᾠδαργος), носено от конете на Менелай и Хектор и които имена означават „бързокрак/а“. А при това и преди хиляди години, както и сега, се е правила разлика при наименоваването на конете и на царския син, наследника на престола, чиито крака при наименоваването му са били в пелени и никой не би дръзнал да даде такова име на новородено дете, за да не предизвика боговете. Не е много по-убедителна и етимологията, която филолозите предлагат за името Πρίᾶμος, което пък било произлязло от глагола πρίασθαι =купувам. Но може ли и име с такова значение да се даде на наследника на царския престол? При това тук и падащото на «а» ударение има важно значение – особено при т.нар. «простонароден» гръцки език (димотики), в който, също както при някои български наречия, са се запазили множество старинни (и дори «славянски»!) думи. Защото в този език буквата «а» с ударение и предшествана от «и» се произнася «я» – напр. при Касторя‘, както това име се изговаря от местното население, за разлика от книжовното Кастóриа. А в българския език имаме множество примери и за двете царски имена.

 

66. „Die Strahlende“ – така германските класически филолози „превеждат“ това име във всички речници и справочници, макар и да липсва всякаква конкретна етимологична връзка между името и прилагателното, от което те извеждат последното.

 

67. Вж.:

Борис А. Рыбаков, Космогония и мифология земледельцев энеолита (Советская археология 1965, № 2, с. 14-17);

Юлия Боева, Великата Майка и българският килим (Усури, 2005 № 1, с. 18-21);

Александър Фол / Валерия Фол, Траките, София: Тангра, 2005, с. 72 сл.;

Мария Гимбутас, Цивилизация Великой Богини, Москва, 2006, с. 246 сл.

 

68. Петър Добрев, Царственик на българското достолепие, София: Изд. къща Иван Вазов, 1998, с.118, превежда неправилно името Авитохол като „роден от сърна“.

[Back to Index]