20. ПО ИЗГНАНИЧЕСКИТЕ ТРАКИЙСКИ ПЪТИЩА: ОДРИН
Пенка Чакалова-Генева
Житейската истина е, че в човека битуват две ценностни начала - материалното и духовното. Не зная дали съм права, но от уроците на житейския ми път съм разбрала, че материалното е преходно, а духовното съпътствува човека до прекрачване прага на отвъдното. То е живо в спомените, в сънищата и в молитвите на хората. Човек обича да се рови в тях, да тъгува скрито или да се радва страхливо.
За нас, тракийци от Хасково и Димитровград, връщане назад в миналото беше екскурзията до Одрин и Истанбул, организирана от Тракийско дружество "Георги Сапунаров" - Хасково, с регионален председател Димитър Шалапатов, който беше и ръководител на групата.
Настроението е приповдигнато, но още щом прекрачихме граничната бразда, възхищението ни пред ширналата се Тракийска низина, равна и безкрайна, с дъх на прясно изорана угар, отстъпи място на спомени - трагични и кървави. Та нали тази Тракия е наша, а съдбата на българския народ е тясно свързана с нея. Тя, Тракия, е отвоювана стъпка по стъпка от непобедимата българска армия през 1912 година. Нали тя е напоена с кръвта на българските момчета, които загиват в името на една мечта, вековна и съкровена, свободата на Тракия. Днес къде им са гробовете, никой не знае, помни ги само народът, незнайни, безименни, но негови чеда, родени от българска майка, умрели за родна България.
Църквата "Константин и Елена" в Одрин
267
В този ред на мисли не разбрахме кога стигнахме до Одринската крепост - величавия връх в българската бойна слава за всички времена. Покъртителна гледка отвън и отвътре. Чувство на законна гордост ни облада, когато стъпихме на тази добре охранявана турска твърдина. Гордост и печал. Гордост, защото непревземаемата крепост, с множество подземни лабиринти, бункерни помещения, амбразурни малки отвори, колкото око да види и пушка отвътре да гръмне, е паднала в ръцете на българите. Нашата армия се увенчава с неувяхващия лавров венец на победител, а населението на Тракия е свободно. Народът ликува. Навсякъде се чуват радостните възгласи: "Одрин падна! Одрин падна!" Мъжете удрят фесовете си о земята, турят на главите си рунтави овчи калпаци и играят по хорищата около буйно накладени огньове не слядно /робско/, а тежко, мъжко хоро, хванати за рамене, сякаш, за да закрепят още повече единомислието си в радостта - до крак да измрат ведно с българската армия, но да опазят свободата.
Одринската мъжка гимназия "Петър Берон"
Печал, защото опиянението от свободата, донесена с дулата на пушките и новаторската тактика на българската военна мисъл - самолетен обстрел, е предадена от непростимо безотговорното недомислие на българския царски двор. Свободата е заменена с нова робия. Там, на хорищата, където са се виели гордите мъжки хора, сега са събирани мъже, жени, деца за гавра и заколение. Започва кървавата сага за българското население от Източна и Западна Тракия. Започва обезбългаряването и насилственото посичане на българския корен в тези земи. Горестни сълзи, мъка и кръв съпътстват
268
безкрайно дългите бежански кервани, тръгнали да дирят спасение в майка България.
Какъв парадокс! Макетите в цял ръст, разположени на ключови позиции вътре в крепостта, символ на турската мощ, контрастират с малката снимка на българското оръдие, поставена в края на изхода.
Гледам одрински ученици, облечени в красиви униформи, застанали на най-високата част на крепостта, внимателно заслушани в разказа на учителя си и се питам правдив ли е разказът му за падането на Одрин? Как ще им обясни, че с ей такива /сиреч - незначителни/ оръдия българите превземат Одрин? Дали ще им разкаже за непобедимия дух на българския войник, за опръсканата с кръв българска земя, за непогребаните чеда на България, останали завинаги там, в подножието на крепостта, от която Шукри паша командва отбраната на Одрин? Достойнство или позор е пленяването му с тези малки оръдия? Кой е оня патриотичен елемент в разказа на учителя, който мотивира учениците за преклонение пред предците им, защитници на крепостта?
Укреплението на одринската крепост "Айвас Баба"
Изпълнени със законна гордост от безпримерния подвиг на българската армия, водена от изконната жажда за вярната кауза - свободата на Тракия, напускаме крепостта и се отправяме към една от българските светини в Одрин - черквата "Св. Св. Константин и Елена". Какъв контраст?! Каква поразителна гледка! Та тук няма черква?! Не зная дали има българско сърце, което да не проплаче от печалната истина, че това, което дедите ни са строили през вековете, ние не само не опазваме, но и рушим с
269
безразличието си. Църквата е не църква, а руина, която след тази зима дъждът и снегът може би ще изпратят в небитието. Срутят ли се и последните останки от рухналия покрив, тя вече няма да е наша. Ще предадем ли с лека ръка и тази българска светиня? Тя, която е била ревностен пазител на националността ни, си отива. Какво е останало от нея сега? Почти нищо. Порутени стени, купища пръст, мазилка, каменни блокове, безразборно разпилени мраморни плочи, застрашително надвесили се над празното пространство грозни черни късове от полуизгорелия покрив. Само над входната врата времето е пожалило надписа, който напомня, че тази врата е дар от братята руси, освободили Одрин през 1878 г.
Черквата прилича на светица, паднала на колене и отправила зов за помощ не към всевишния, а към целия български народ. Тя вие от болка и с гласа на ония, които са приели светото кръщение в нея, за съхранение, защото чрез нейното спасение България ще опази достойнството си.
Не по-завидна е съдбата и на другата българска църква в Одрин - "Св. Георги". Благодарение на апостолската дейност на отец Чъкърък тя е позакърпена и с укрепен покрив. Това е благодарение и на акцията, която пое и за нейното съхранение СТДБ. Отец Александър Чъкърък е четвъртото поколение Чъкърък, което стопанисва тази черква. Неговата съпруга Мария Чъкърък с нескрито задоволство разказва за свекъра си Филип Чъкърък, който успява да пренесе нощно време няколко надгробни плочи от двора на черквата "Св. Св. Константин и Елена". И да ги съхрани от запустение и поругание заедно с черквата. Между тях е и надгробната плоча на българския митрополит Евстатий, починал през 1888 година и също погребан в двора на черквата "Св. св. Константин и Елена". Мисля си, а какво ще стане с неговите тленни останки, когато тя вече няма да е българска? А с тленните останки на офицерите и сержантите, паднали в боя за Одрин, които също лежат под купищата пръст в двора ѝ?
Заставаме с благоговение и преклонение пред творческия
270
гений на християнина с български родов корен Мимар Синан /1492-1588 г./, пред джамията Селимие, градена през годините 1568-1574 г. Спомням си разказа на екскурзовода ни Милен /български изселник през 1990 г. от Разградско/, че Синан е българин, но родителите му го дават на турското правителство в детска възраст, а може и насила да е взет. Ние, българите, Милене, ти знаеш това, назоваваме нещата с истинските им имена. Не е даден даром, защото в ония времена не е имало родители, които са подарявали децата си на турското правителство, а обратно - Синан е взет насила, потурчен е.
Пищността отвън и отвътре е поразителна. Нещо повече, джамията беше пълна с мъже, които бяха на петъчна молитва в нея. Мисля си - ето това е начинът за съхраняване на националността. Тук всички са еднакви - мюсюлмани. По асоциация се питам какъв морал имаме ние, българите, по отношение съхранение на българщината чрез религията? Никакъв. Това е една празна ниша в битието ни и затова с голямо прискърбие си мисля, че нямайки религиозно възпитание, в тази ниша се настаняват какви ли не секти. В България се строят джамии, които са със завидни размери и в най-малките родопски села, дори тогава, когато населението е българско, с български родов корен, с майчин език - българския, но с мюсюлманска вяра. А къде са черквите з.а тези, които не изповядват мюсюлманската религия? Дори и да ги има, те са затворени, заключени, те не са действащи.
Какво правим ние? С безразличието си рушим светини, които са ни опазили като нация, съхранили най-ценното духовно богатство на нашия народ - писменост и език. Пред вида на една такава рухнала българска светиня, каквато е църквата "Св. Св. Константин и Елена", искам да извикам на висок глас: Българи, да спасим това национално богатство, то не трябва да загине. Дошло е време не разделно, а време за единение в този метежен бездуховен период от живота ни. Нека откъснем късче от обеднялата домашна трапеза, за да я има църквата "Св. Св. Константин и Елена" в Одрин.