1. АНГОРСКИЯТ ДОГОВОР И СПОГОДБАТА МОЛЛОВ-КАФАНДАРИС
доц. д-р Димитър Саздов, гл. ас. Пенчо Пенчев
Излизането на България от Първата световна война /29.IX.1918 г./ и Ньойският мирен договор /27.XI.1919 г./ бележат неуспешния край на борбите и усилията на всички българи за национално обединение. Ньойският диктат регламентира разпокъсването на българските етнически територии, а също така икономическото и военното обезсилване на страната. България разполага с крайно ограничени възможности за защита на националните си интереси на Балканите. Последните от своя страна прилагат различен подход към българите останали в държавните им граници: непризнаване наличието на българи /Югославия/; признаване българския етнически характер на населението, но с прилагане на брутални репресивни мерки спрямо него /Румъния/; етническа чистка и асимилация спрямо българите /Гърция и Турция/. Южните ни съседки прогонват българите от Тракия и Южна Македония по различно време и при различни обстоятелства. Турция - по време на Междусъюзническата война /1913 г./ и малко след нея [1], а Гърция през 20-те години на XX век, възползвайки се от Конвенцията за "доброволно" изселване на етническите малцинства [2] и под натиска на огромния поток гръцки бежанци от Мала Азия. Така Източна Тракия се турцизира, а Западна Тракия и донякъде Южна Македония се гърцизират. След Първата световна война, победена България няма възможност да спре или ограничи тези процеси. Направените опити за справедливо разрешаване на различните имуществени проблеми предизвикани от етническите чистки също завършват без
5
успех.
Разглежданите проблеми са обект на множество публикации в научната литература. [3] Проучени са българо-гръцките и българо-турските отношения, перипетиите свързани с реализацията на сключените между тях договори.
С настоящата статия авторите си поставят за цел да разкрият Ангорския договор и спогодбата Моллов-Кафандарис като фактическо признаване от българска страна на осъществените от Гърция и Турция етнически чистки. Слабостта на България проличава и от невъзможността на нейната дипломация да издейства относително приемливо разрешаване на имуществените проблеми на българите от Тракия и Южна Македония. Статията има и известно актуално звучене с оглед на процесите развиващи се на Балканския полуостров в края на XX и началото XXI век.
* * *
Източна Тракия преминава в турски ръце по силата на Цариградския договор /IX. 1913 г./. С огън и меч турската армия прогонва българите от тази област, като им отнема цялото движимо и недвижимо имущество. Статистическите проучвания сочат, че става въпрос за 14 939 домакинства с 65 985 души членове. [4] Според сведения на българското Министерство на външните работи имуществото изоставено от българите в Източна Тракия възлиза на: 1 961 440 дка ниви, ливади, лозя, 216 042 дка гори и пасища, над 780 000 глави едър и дребен добитък и т.н. [5]
Последвалите политически събития не позволяват на това население нито да се завърне по родните си места,
6
нито да предяви претенции за обезщетение. Проблемите с настаняването им в България остават нерешени повече от 10 години.
След избухването на Първата световна война, отстъпването на около 2000 кв. км земя по течението на р. Марица от Турция за България и присъединяването на България и Турция към Централните сили въпросът с бежанците от Източна Тракия минава на заден план. В периода 1918-1923 /до подписването на Лозанския договор, юли 1923 г./ отношенията между България и Турция са крайно ограничени. България като победена държава се стреми към лоялно спазване на мирните договори. Турция за сметка на това отхвърля наложеният й Севърски договор и започва въоръжена съпротива срещу гръцкото нахлуване в Мала Азия. Победата на Турция над Гърция е отбелязана с подписването на Лозанския мирен договор през юли 1923 г. С него се затвърждава и турското владение над Източна Тракия. Като граница между Турция и Гърция се установи течението на р. Марица. Турция придобива и пя кои земи на запад от Марица - одринското предградие Караагач и хинтерланда му. [6]
Победата на Турция и последвалият договор я поставят в изключително благоприятно положение спрямо България. От друга страна още през януари 1923 г. Гърция и Турция подписват Конвенция за обмяна на гръцко и турско население. [7] С нея Мустафа Кемал демонстрира нежеланието си в Турция да съществуват компактни християнски и други малцинства. Безкомпромисната позиция на Нова Турция спрямо изгонените от Мала Азия гърци е ясен знак, че и на българите от Източна Тракия няма да бъде позволено да се завърнат по родните си места.
7
Българското правителство от своя страна изпитва остра нужда от пробив във враждебното си балканско обкръжение. Една отстъпчива позиция спрямо Ангора би подсилила неговите позиции спрямо Гърция относно излаза на Бяло море и но малцинствено-бежанският въпрос. Така от лятото на 1923 г. до септември 1925 г. започват активни контакти между България и Турция. Целта им е възстановяване на дипломатическите отношения между двете страни и регулирането на т.нар. "висящи" въпроси. [8] Преговорите от българска страна е упълномощен да води Симеон Радев. Поради активното отношение към национално-освободителното движение преди войните /1912-1918 г./, а също така заради произхода си от Македония и научно-изследователската си дейност, той минава за добър познавач на Източния въпрос. След приключването на преговорите обаче С. Радев признава, че не е имал точна представа за имуществата оставени от източнотракийските българи по родните им места. [9] Факт е обаче, че отговорните среди в страната са наясно със стойността на имотите. Още преди подписването на Ангорския договор Тракийският комитет председателстван от Дим. п. Николов информира с поверително писмо МС, че само стойността на недвижимите имоти е около 6 млрд. лв. Министерството на външните работи по инициатива на Хр. Калфов предприема анкета сред бежанците, според която недвижимите имоти и добитъка отнети от тракийци се равняват на ок. 5.25 млрд. лв. [10] Явната некоординираност между отделните фактори по българските взаимоотношения с Турция издава склонността на управляващите към компромис.
Най-силно заинтересована от резултатите на преговорите е тракийската имиграция. През юли 1924 год.
8
Върховният изпълнителен комитет на културно-благотворителното дружество "Тракия" информира министъра на външните работи, че бежанците от Източна Тракия биха се завърнали по родните си места, ако им бъдат гарантирани необходимите граждански и народностни свободи и възстановени имотите. [11]
Преговорите между България и Турция започват на 10 юни 1924 г. Същият ден на С. Радев е представен проект на Договор за приятелство между двете страни. В него се предлага като неразделна част от договора да се подпише отделен Протокол, с който да се уредят всички "висящи" въпроси между София и Ангора. Българското правителство обаче предпочита "висящите" въпроси да се оставят за разрешаваме след като се възстановят нормалните отношения. Различният подход е продиктуван от факта, че България не се чувства уверена във възможността да отстоява националните си интереси. Турция, която наскоро е излязла като победителка от войната с Гърция, желае да се възползва от по-изгодната си позиция в балканските отношения и да наложи на северната си съседка вижданията си по спорните въпроси. Затова от Ангора заявяват на българския делегат, че разглеждат подписването на Договора за приятелство единствено в комбинация с Протокола, който да премахне всички спорове от миналото. Изправено пред опасността от прекъсване на преговорите, българското правителство се съгласява с позицията на Турция.
Най-важният въпрос в започналите преговори става този за тракийските бежанци и техните имоти. Турската страна дава да се разбере, че за завръщане на бежанците от Източна Тракия по родните им места и дума не може да става. В хода на преговорите турските дипломати
9
проявяват твърдост и по отношение на бежанските имоти. Изхождайки от факта, че от малкото присъединени към България по Цариградския договор (IX. 1913 г.) земи, в Турция са се преселили известен брой мюсюлмани, те предлагат взаимна замяна на имотите им. Така българските имоти в Източна Тракия стават собственост на турската държава, а турските имоти в новоприсъединените към България земи стават собственост на българската държава. Въпреки очевидната нееквивалентност на предложената размяна, българската страна се съгласява. Турция прави опит да разшири географския обхват на размяната. Тя предлага българското правителство да стане собственик на турските изселнически имоти от старите територии на страната, а Ангора да заеме българските имоти извън Източна Тракия (в околностите на Цариград, в Цариград и в Мала Азия). От София обаче категорично отхвърлят това крайно неизгодно предложение [12]. Почти всички турски изселници от старите територии на България са продали имотите си и Турция би получила ценни придобивки без никаква компенсация от нейна страна. Така след повече от година преговори се достига до подписване на Ангорския договор на 18 октомври 1925 г.
Всъщност България и Турция подписват три отделни документа - "Договор за приятелство", "Протокол" приложен към Договора за приятелство и "Конвенция за установяване". [13] Договорът за приятелство е общата, декларативна част от спогодбите. В него се заявява, че между двете страни ще има ненакърняем мир и истинско приятелство /чл.1/. За водещи принципи при установените помежду им дипломатически отношения двете държави приемат "принципите на международното право" /чл. 2/. Двете страни декларират съгласието си да сключат помежду
10
си: "Търговска конвенция", "Конвенция за установяване" и "Договор за арбитраж" /чл.3/. От тези документи на 18.Х. 1925 г. е подписана само Конвенция за установяване. Според нея поданиците на двете държави ще могат свободно да се установяват съответно в България или в Турция, да притежават недвижими имущества /без полски имоти/ и да упражняват професиите си. Чл.2 от Конвенцията разрешава доброволното изселване на турци от България и българи от Турция като се гарантира възможността на изселниците да ликвидират недвижимите си имоти. Българските управляващи среди възлагат сериозни надежди на Конвенцията. Според тях тя би трябвало да съдейства за стопанското проникване и закрепване на българи в Турция и така донякъде да се компенсират прогонените източнотракийци. При по-сетнешните дебати в НС съдържанието на Конвенцията е оценено положително и от опозицията. [14]
Относно т.нар. "висящи" въпроси между България и Турция най-важно значение има Протоколът към Договора за приятелство. Бежанците от Източна Тракия фактически губят правото си да се завърнат по родните си места. Онези от тях, които напускат Турция след 5/18 октомври 1912 г. губят напълно имотите си. Те остават безвъзмездно за турската държава. Имотите на турци напуснали България след 5/18 октомври 1912 - остават безвъзмездно за българската държава. Като се изключи пълната нееквивалентност на замяната /българското имущество в Източна Тракия се оценява на ок. 10 млрд лв., докато турското в България - 500-600 млн.лв./ - България и Турция прибягват към безвъзмездно отчуждаване на частна собственост. Двете държави се договарят да станат собственици на имоти, които преди това са били частни.
11
Така се нарушава принципа на неприкосновеност на частната собственост. По-късно един от депутатите в НС при обсъждане на спогодбите категорично заявява: "... държавата не може да граби частни имоти. А ние тук имаме точно грабеж". [15] Така въпросът за бежанските имоти е ликвидиран от българо-турските преговори. Той обаче е прехвърлен във взаимоотношенията между българската държава и бежанците, тъй като тя трябва да намери начин за обезщетението им. Що се отнася до българите напуснали пределите на Османската империя преди 5/8 октомври 1912 г., а също и на турците напуснали България преди тази дата. то техните имоти се връщат. В случай, че са секвестирани на собствениците трябва да се изплати справедливо обезщетение. Тази клауза облагодетелства до известна степен българите избягали от Източна Тракия във връзка с национално-освободителното движение преди Балканската война. Тя обаче не получава пълна реализация. Що се отнася до България - тя възстановява собствеността на отделни турски изселници, докато Турция така и не разрешава на визираните в Протокола българи да възстановят правата си. [16] С отделна клауза от Протокола двете страни се договарят да считат за несъществуващи постановленията на Цариградския мирен договор, изключвайки частта за границата между България и Турция. Това има известно положително значение за България, тъй като с Цариградския договор на страната са наложени множество задължения по отношение на вакъфите, мюфтийствата и мюсюлманските училища. Турция губи "законното" си право за намеса във вътрешните работи на България.
Последният документ към Ангорските спогодби е т.нар. Писмо-приложение. С него турските поданици получават право да получат
12
за отчуждените си по Закона за трудовата поземлена собственост земи по-добро възнаграждение, от това, което се полага на българите по същия закон.
Водени почти изцяло в духа на тайната дипломация преговорите с Турция предизвикват основателно безпокойство в българската общественост. Първите сведения за постигнатото и оценки на спогодбите принадлежат на близките до правителството вестници "Слово" и "Демократически сговор". С уводни статии от 21.Х.1925 г. те отбелязват подписването на спогодбите. [17] Макар и с умерен тон и двата вестника ги характеризират като успешни за България. Те наблягат на факта, че установяването на нормални дипломатически отношения с Турция носи добри стопански перспективи за страната. Единствено вк "Демократически сговор" обаче дава приблизително точна информация относно болезнения въпрос за бежанските имоти: "На българските изселници от Тракия и на турските от новите български земи, които са напуснали между 18 октомври 1912 год. и датата на подписване на спогодбите, имотите се вземат от съответните държави, като те всяка за себе си и по свое усмотрение, остава да уредят тяхното положение". [18] Останалите важни клаузи от спогодбите също се изясняват в разглеждания брой на вестника. В този смисъл застъпеното в историографията мнение, че правителството на Ал. Цанков повече от две седмици не прави достояние на българската общественост съдържанието на спогодбите [19] не отговаря на истината.
Съвсем обяснимо най-чувствителна по темата е тракийската имиграция. В броя си от 5.XI.1925 г. нейният вестник "Тракия" публикува редакционна статия със
13
заглавие "Бъдете готови!" [20] В нея е изказано съмнение относно стойността на подписаните договори и се декларира готовност за борба срещу тях. В следващия си брой вестникът заема още по-категорично отрицателно отношение към спогодбите. Те са характеризирани като "поражение. до каквото България не е изпадала дори след пораженията си по бойните полета." [21] По инициатива на Тракийската организация през следващите седмици са проведени множество протестни събрания в София, Варна, Сливен, Казанлък, Анхиало, Ортакьой и др. [22] В приетите резолюции се настоява българското народно представителство да гласува против ратификацията на договорите с Турция.
Протестните действия на тракийската имиграция не остават без отзвук сред основните опозиционни политически сили. Дори сред депутатите от управляващия Демократически сговор има противници на Ангорските спогодби. Това си проличава при дебатите относно ратификацията им проведени на 26 и 27 май 1926 г. [23] След просторен анализ на спогодбите Д. Янев /ДСг/ заключава, че те не издържат критика "нито за България нито за Турция". [24] Основните мотиви за това той вижда в насилственото прогонване на българите през 1913 г., в неудачното разрешение на въпроса за собствеността на бежанците, в надценяването на стопанските изгоди за България от поддържането на такъв тип "приятелски" взаимоотношения с Турция. Д. Янев предлага поднесените за ратификация документи да бъдат върнати в Комисията по външните работи на НС за ново разглеждане. [25] Изказване срещу спогодбите прави и друг представител на управляващото мнозинство - И. Каранджулов, който също предлага спогодбите да се върнат обратно в Комисията по външните
14
работи. Формалният мотив за връщането според него трябва да бъде фактът, че в Комисията изобщо не е обсъждан въпросът за евентуалното завръщане на бежанците по родните им места. [26] Критика към спогодбите отправят и представителите на опозицията: Кр. Пастухов /социалдемократ/, И. Георгов /радикал/, Ал. Гиргинов /демократ/, Н. Борисов /земеделец/ и др. [27] Напрегнатата атмосфера и опасността от разцепление на правителственото мнозинство налагат лично министър -председателят Ан.Ляпчев да защити поднесените за ратификация документи. В пространна реч гой заявява, че целта на спогодбите е да узаконят едно фактическо положение, създадено между България и Турция преди 13 години. Всички опити на България да разреши балканските проблеми с Турция са се оказали неуспешни и в този смисъл спогодбите носели повече ползи на страната. [28] След тази реч Ангорските спогодби са ратифицирани на 27.V. 1926 г.
Подписаните на 18.Х.1925 г. в Ангора българо-турски спогодби демонстрират слабостта на следвоенна България да уреди в по-благоприятен за нея план останалите "висящи" въпроси със съседите си. Надеждите, които се възлагат на Ангорските спогодби остават неоправдани.
Външнополитическите и стопанските взаимоотношения между България и Турция през следващите години показват, че отстъпките от българска страна носят твърде малко реални резултати. [29]
* * *
Гърция затвърждава господството си над голяма част от Македония и присъединява Западна Тракия след
15
Първата световна война. Тези територии преминават под гръцка власт по различен път. Южната част на Македония е завладяна по силата на Букурещкия мирен договор /VIII. 1913/, но гръцката армия я окупира още през Балканските войни. Западна Тракия е отнета от България с чл.27 и 46 от Ньойския договор [30] и предадена на силите от Антантата. Още от октомври 1919 г. там се установява междусъюзническа окупация под ръководството на френския генерал Шарпи. Тя продължава до края на май 1920 г. и въпреки някои изключения способства за запазването на българското етническо присъствие там. По думите на Ив. Алтънов периодът октомври 1919 г. - май 1920 г. може да се определи като "Френско-българско сътрудничество на Изток за омиротворение на Балкана". [31] На конференциите в Сан Ремо (IV. 1920 г.) и Севър (VIII. 1920 г.) обаче силите-победителки предават цяла. Източна и Западна Тракия на Гърция. След гръцко-турската война обаче по Лозанския мирен договор Гърция получава само Западна Тракия. [32]
Независимо от усложненията, които настъпват за Гърция във връзка с прекомерните й амбиции за териториално разширение, спрямо българското население в завладените области гръцките управляващи подхождат с идеята за неговото прогонване. Именно затова още по време на преговорите за мир в Ньой Гърция успява да наложи на България известната Конвенция за доброволно изселване на малцинствата. [33] По силата на чл.1 от тази Конвенция двете страни признават "на своите поданици принадлежащи към малцинствата по народност, по вяра или език, правото да се изселят свободно в техните съответни територии". Конвенцията влиза в противоречие със залегналите в мирните договори принципи за покровителство
16
на малцинствата. [34] От формално-юридическа гледна точка тя е излишна тъй като в мирните договори е предвидена т.нар. "опция за поданство", което означава, че жителите на дадена анексирана област, могат свободно да поискат поданство на държавата, с която са етнически свързани. [35] Гърците с основание се съмняват и във възможностите за асимилация на българското население и във вероятността то да се възползва от "опцията за поданство", затова и налагат на България "доброволната" размяна.
Конвенцията урежда, макар и твърде общо, имуществените проблеми породени от замяната на населението. На преселниците е разрешено да отнесат със себе си цялото си движимо имущество. Що се отнася до недвижимите имоти - тяхната ликвидация е предоставена на т.нар. Смесена комисия. Тя прави оценка на имотите и ги плаща на изселниците със суми предоставени от съответното правителство. В самата Смесена комисия влизат по един член на всяка от заинтересованите страни и двама членове от неутрални държави (полк. А. Корф - англичанин и майор М. де Роовер - белгиец). В Конвенцията е предвидено разтурянето на общини, училища, манастири, фондации и др. подобни. Тяхното право да изнесат движимото си имущество е поставено под ограничение - то може да стане само с разрешението на Смесената комисия. Що се отнася до недвижимите им имоти, те са под режим подобен на този на частните лица. [36]
През годините след Първата световна война българо-гръцките отношения се развиват под знака на заложеното в Конвенцията желание на гръцката страна за осъществяване на етническа чистка в завладените български територии. Като важен стимул за нейното осъществяване се очертава загубата на гръцко-турската война и прииждането
17
в Гърция на 1,5 млн. бежанци от Мала Азия. Предвидената в Конвенцията Смесена комисия е създадена през декември 1920 год. До 1922 г. тя извършва преди всичко техническата подготовка за дейността си. [37] В този период българското население под гръцка власт не изявява особено желание да се възползва от възможността за "доброволно изселване". [38] Административният натиск от страна на официалните гръцки власти спрямо българите от Западна Тракия и част от Южна Македония става изключително брутален към началото на 1923 г. Както е констатирано от множество български и чужди наблюдатели за някаква доброволност при изселванията на българите и дума не може да става. [39] България не успява да избегне прилагането на Конвенцията за "доброволно" изселване спрямо Западна Тракия, макар че тази област е присъединена към Гърция след нейното подписване. Така в страната пристигат 7 560 семейства от Западна Тракия и 11 600 семейства от Южна Македония. [40]
Още през 1922 г. от Смесената комисия е изработен подробен план за изплащането на имотите на "доброволните" изселници. Според него те получават само 10% от стойността на ликвидирания си имот в щатски долари. За останалите 90% се издават облигации, чиито срок на изплащане е 12 години. [41] Това обаче не е единственото затруднение за българите. Според някои сведения при оценката на имотите на българи Смесената комисия твърде често поставя крайно занижени цени. Ма места почти 90% от изоставената земя се представя като пасища, което също рязко смъква цената й. [42]
Поредният прилив на бежанци в България и многобройните социални проблеми, свързани с устройването им карат правителството на Ал. Цанков да предприеме
18
опит за смекчаване на негативните последици от Конвенцията за доброволно изселване. През 1924 г. е сключена известната спогодба Калфов-Политис. Тя се състои от два протокола. Единият е подписан от гръцкия външен министър Н. Политис и главния секретар на Съвета на ОН Е. Дръмонд. С него се гарантират правата на българското малцинство в Гърция. Вторият протокол е подписан от министъра на външните работи на България Хр. Калфов и Е. Дръмонд. С него се гарантират правата на гърците в България. Според протоколите двамата неутрални членове на Смесената комисия (А. Корф и М. де Роовер) се натоварват да осигурят на съответните малцинства в България и Гърция справедливо третиране, съобразно мирните договори. Те могат да дават препоръки до българското и гръцкото правителства за нуждите на малцинствата в областта на просветата и вероизповеданието, могат да получават индивидуални или колективни петиции и т.н. За своята дейност на всеки 6 месеца те представят подробен доклад на главния секретар на ОН. [43] Гръцката страна обаче не ратифицира протокола и той не влиза в сила. По мнението на изследователите чрез тази временна отстъпка Гърция цели да смекчи отрицателното впечатление сред международната общественост във връзка с убийството на 17 невинни българи от с. Търлис /Демир Хисарско/. [44] Гръцкото правителство прави опит да имитира някакви реформи в духа на протокола Калфов-Политис. "Най-значимата" от тях е изработването на т.нар. "Абецедари" - буквари за българското малцинство, в които кирилицата е заместена с латиница. [45] Същевременно продължава натискът за изселване или асимилация на българите от Западна Тракия и Южна Македония. Много от изгонените семейства не успяват дори да подадат необходимите
19
документи пред Смесената комисия. Това налага сроковете за подаване на документи от физически лица да се удължат до 15.XII.1926 г., а за общини, църкви, училища и др. подобни срокът е установен до 1 .IV. 1927 год. [46] Протестите на емигрантските организации срещу издевателствата на гръцките власти пред ОН не носят никакъв реален резултат. [47]
Бежанският поток предизвиква затруднения за България и Гърция при изплащането на ликвидираните имоти. С особена сила това се отнася за Гърция, тъй като стойността на българските имоти в нейна територия чувствително надвишава стойността на гръцките в българска територия. Оказва се, че предвиденият през 1922 год. 12-годишен срок за изплащане на облигациите също е неизпълним. Възникналите проблеми са поставени пред ОН. По предложения на Финансовия комитет по тази организация е изработена нова спогодба относно бежанските имоти. Тя е подписана от финансовите министри на България и Гърция /Моллов и Кафандарис/ на 9.XII.1927 г. [48]
Спогодбата заменя плана за изплащане на изселническите имоти от 1922 г. Тя се състои от 10 члена и съдържа редица принципно нови моменти. Запазва се постановката 10% от стойността на имота да се плаща веднага, а за останалите 90% да се издават облигации. Изплащането според плана от 1922 г. обаче трябваше да става в щатски долари, а според новата спогодба - във валутата на съответната страна. Удължен от 12 на 30 год. е срокът, в който трябва да се изплатят облигациите на бежанците. И двете постановки сериозно накърняват материалните интереси на бежанците. От друга страна Гърция получава възможност за един доста голям период да прави различни
20
спънки на българските бежанци, а също и на държавата. Според плана от 1922 г. Гърция трябваше да изплати разликата в стойността на имотите в полза на България като използва средства от първия си следвоенен заем. С удължаването на срока от 12 на 30 год. това условие отпада. В полза на бежанците може да се посочи чл.6 от спогодбата. Според него България и Гърция се задължават да приемат по номиналната им стойност /а не по пазарната, която е значително по-ниска/ окончателните облигации и временните свидетелства за погасяване на суми дължими от бежанците на държавата. Така последните получават възможност да доплащат получените земи, инвентар и т.н. по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците. Всички спорове при тълкуването на изпълнението на спогодбата са поставени под арбитража на Съвета на ОН.
По същество спогодбата Моллов-Кафандарис има изцяло финансов характер. Нейните постановки ощетяват частните интереси на бежанците и улесняват договарящите се държави при изплащането на имотите. Особено улеснена в случая бе Гърция тъй като според данни на Смесената комисия към 1.XII. 1927 г. тя трябва да изплати на българските изселници 457 000 щатски долара, а България на гръцките 269 000 долара /а това е само стойността на ликвидираните към тази дата имоти/. При окончателната ликвидация се оказва, че Гърция трябва да изплати 1 050 000 000 лв. повече, от парите които българското правителство дължи на гръцките изселници. [49]
Спогодбата Моллов-Кафандарис бе и един международно-правен акт, с който българското правителство потвърждава обезбългаряването на Западна Тракия и част от Южна Македония. Търсейки път за някакво обезщетение
21
на бежанците България се отказва от покровителството на малцинствата си. Този подход от българска страна може да се оцени като единствено приемлив, тъй като липсват перспективи за запазване на българския етнически характер на тези области. От друга страна обаче, политиката на съобразяване с конюнктурата не може да се приеме като успех на българската дипломация. При ясните сведения за насилственото изгонване на българите от Западна Тракия и Южна Македония в договорите с Гърция няма никаква "вратичка", която да позволи евентуалното им завръщане или поне спазването на правата на останалите там българи. Международната общност в лицето на ОН също съдейства за узаконяването на осъществената етническа чистка.
Въпреки многобройните и болезнени компромиси от българска страна събитията след подписването на спогодбата показват, че дори и малкото залегнали в нея справедливи искания за тракийските българи се оказват илюзорни. Надеждите на изселниците, че макар и по-късно ще получат стойността на изоставените имоти са попарени от нежеланието на Гърция да внася необходимите за целта суми. България ратифицира спогодбата на 3.IV.1928 г. [50] и след публикацията й в Държавен вестник тя влиза в сила. [51] Гърция обаче умишлено забавя ратификацията. Виждайки, че страната им остава длъжница с крупна сума на българските изселници, гръцките управляващи среди започват да търсят варианти за смекчаване на някои от постановките на спогодбата. Целта е да се намери равностоен еквивалент на бежанските имоти за да се избегне плащането им. [52] Така ратификацията на спогодбата Моллов-Кафандарис от гръцка страна се поставя в зависимост от множество дребни спорни въпроси между
22
двете държави: обезщетения за отчуждени гръцки имоти по време на земеделския режим; изплащане стойността на реквизициите извършени през Балканската война в ущърб на гърци; обезщетение за конфискуваните през 1916 г. гръцки гори в Доспатско и Дьовленско и др. След натиск от ОН обаче Гърция ратифицира спогодбата на 10.XII.1928 г. [53]
След ратификацията гръцката страна започва да търси нови причини за да не изплати изселническите имоти. За да усложни допълнително въпросите с цел отлагане и избягване на плащанията Гърция повдига и допълнителни искове за обезщетения - например за Анхиалските събития в България през 1906 г. [54] Като допълнителен проблем се явяват около 6 хиляди декларации на българи за изселване, които са подадени след последния срок на Смесената комисия (15.XII.1926 г.). Тези българи по внушение на ВМРО дълго време не подават декларации за изселване и изпускат определения срок. Главната им цел е да не се допусне пълно обезбългаряване на владените от Гърция земи. Гърция категорично отказва да признае правото за обезщетение на тези изселници. Тогава в българския парламент се поставя въпроса за тези бежанци. Настоява се да им се предостави правото да се завърнат по родните си места и да влязат обратно във владение на имотите си. [55] Правят се изявления, че независимо от закъснението Гърция е извършила присвояване на имотите на изселниците и трябва да ги заплати. [56] От формална гледна точка обаче правото е на гръцка страна и проблемът с по-късно подадените декларации си остава изцяло за българска сметка.
Най-силният мотив на Гърция да не изплаща изселническите имоти се оказва обвързването на гръцките
23
плащания с българските плащания за Гърция по репарациите от Ньойския мирен договор. [57] От Атина реагират отрицателно на молбите на българското правителство към Репарационната комисия в Париж за отлагане на двете репарационни вноски на страната за 1928 г., поради земетресението от пролетта на същата година. Гърция заявява, че няма да приложи спогодбата Моллов-Кафандарис. Едва след намесата на Англия и след като се гарантира на Гърция, че няма да се разрешават повече отсрочки тя се съгласява с отлагането. [58] Всички по-нататъшни усилия на българските управляващи за облекчаване и премахване на репарациите срещат острата съпротива на Атина. Тъй като Гърция получава 76% от българските плащания отлагането или премахването на репарациите се отразява негативно върху нейната икономика.
България застава на твърдата позиция, че репарационните плащания и плащанията по спогодбата Моллов-Кафандарис имат съвършено различен характер и произход, което прави тяхното обвързване абсолютно невъзможно. Репарационните плащания са междудържавни и следствие от войната, докато тези по спогодбата Моллов-Кафандарис са плащания на държава към частни лица, следствие от Конвенцията за размяна на население. Репарациите в този смисъл са чисто политическо задължение, докато задълженията на гръцкото правителство към бежанците са от частно-правен характер. [59]
Независимо от доводите на българската страна с постепенното разрешаване на репарационните проблеми Гърция фактически отказва да плаща по спогодбата. В България са изказани различни предложения за натиск спрямо Атина или великите сили. През 1931 г. национално-освободителната организация на тракийските българи
24
(Комитет за Свободата на Тракия) издига идеята за формиране на тракийска група в българския парламент. По подобие на Македонската парламентарна група тя трябва да обхваща депутати с различна партийна принадлежност и да отстоява интересите на тракийската имиграция в НС. [60] В последна сметка до началото на Втората световна война проблемите остават неуредени. След нейния край по време на преговорите за мир през 1946-1947 г. България поставя въпроса за пълна или частична компенсация на определените й репарации към Гърция /45 млн.долара/ с гръцкия дълг по спогодбата Моллов-Кафандарис. Тези финансови взаимоотношения между двете страни обаче са уредени едва през 1964 г. [61]
* * *
След Първата световна война България е чувствително дебалансирана в отношенията си със своите съседи. Гя се намира във враждебното обкръжение на държави заграбили нейни етнически територии. Това позволява на двете ни южни съседки да узаконят чрез Ангорския договор и спогодбата Моллов-Кафандарис изтриването на българския елемент от Източна и Западна Тракия и част от Южна Македония. Българската държава е поставена и в невъзможност да защити дори имуществените права и интереси на своите граждани.
Разглежданите документи са плод на слабостта на следвоенна България и на желанието на нейните управляващи да скъсат с миналото. Скъсването обаче се осъществява за сметка на националните интереси и в ущърб на интересите на прогонените от родните си места българи. Затова реалната стойност на Ангорския договор и спогодбата
25
Моллов-Кафандарис е под въпрос. Те не се вписват и в следвоенната политика на мирен ревизионизъм. Те са част от договорите, в които българската държава и нейните граждани се третират неравноправно, като победени. С одобрението им т.нар. "международна общност" показва морален релативизъм и различна мяра спрямо различните държави и народности при разрешаването на техните национални и икономически проблеми.
БЕЛЕЖКИ:
1. Милетич, 77.. Разорението на тракийските българи. С., 1913, с. 1-197
2. Сборник от международни актове и договори. С., 1948, с. 579-581.
3. Димитров, Г.В. Малцинствено-бежанският въпрос в българо-гръцките отношения, Благоевград, 1982, с. 296-371;
М. Куманов, Възстановяване на дипломатическите отношения между България и Турция /1923-1925/. - В: Исторически преглед, 1971, кн. 2, с.69-83;
Д. Косев, Външната политика на България при управлението на Андрей Ляпчев 1926-1931. С., 1995, с. 104-137;
Кр. Манчев, Националният въпрос на Балканите. С., 1995, с. 244-277;
Кр. Манчев, История на балканските народи 1878-1945, В.Търново, 1989, с. 289-293;
С. Пенков, Българо-гръцки малцинствени проблеми след Първата световна война. - В: Училищен преглед, 1946, кн. VII-VIII, с. 450-464;
Ив. Алтънов, Източният въпрос и Нова Турция. С., 1926, с. 261-405;
Г.П. Генов, Правното положение на малцинствата с особен оглед на българските малцинства в съседните държави. С., 1929, с. 166-178 и др.
4. Алтънов, П. Цит. съч., с. 337; Милетич, Л., Цит. съч., с. 1-197 и др.
26
5. Стенографски дневници на XXII ОНС, бр. 66 от 5.IV. 1928.
6. Алтънов, Ив. Цит. съч., с. 355-393.
7. Поцхверия, Б.М. Турция между двумя мировыми войнами. Очерки внешней политики. Москва, 1992, с. 94-96.
8. Куманов, М. Цит. съч., с. 72-73.
9. Слово, г. V, бр. 1346, 30.VI.1926.
10. Николов, Д. Тракийският въпрос, въпросът за българските малцинства и задачите на националната ни политика. С., 1931, с. 13, 10-21.
11. Куманов, М. Цит. съч., с. 77.
12. Пак там, с.78-81.
13. ДВ, бр.110, 17.VIII.1926.
14. Стенографски дневници на XXI ОНС, III РС, с. 1846-1878.
15. Стенографски дневници на XXI ОНС, III РС, с. 1850.
16. Николов, Д.п. Цит. съч., 41-43.
17. Слово, г. IV, бр. 1015, 21 окт. 1925; Демократически сговор, г.Ш, бр.604, 21 окт. 1925.
18. Демократически сговор, г. III, бр.604, 21 окт.1925.
19. Куманов, М. Цит. съч., с.82.
20. Тракия, бр. 170, 5.XI.1925.
21. Тракия, бр. 171, 12.XI.1925.
22. Тракия, бр. 176-186, 17.XII.1925 - 21.II.1926.
23. Стенографски дневници на XXI ОНС, III РС, с. 1846-1878.
24. Пак там, с. 1847.
25. Пак там, с. 1847-1851.
26. Пак там, с. 1860-1862.
27. Пак там, с. 1846-1871.
28. Пак там, с. 1875-1878.
29. Косев, Д. Цит. съч., с. 132-147;
К. Манчев, В. Бистрицки. България и нейните съседи. С., 1971.
30. Ньойски договор. С., 1994.
31. Алтънов, Ив. Междусъюзнишка Тракия. С., 1921, с.4.
27
32. Ньойски договор. С. 1994 - пояснителни бележки на д-р Б.Кесяков, с. 139-141.
33. Сборник от международни актове и договори. С., 1948 с. 579-581.
34. Ньойски договор. С., 1944, с. 141-147.
35. Генов, Г.П. Правното положение на малцинствата с особен оглед на българските малцинства в съседните държави. С., 1929, с. 166-168.
36. Сборник от..., с.580-581.
37. Пенков, С. Българо-гръцки малцинствени отношения след Първата световна война. - В: Училищен преглед, 1946, кн. VII-VIII, с. 454.
38. Николов, Д.п. Българите от Тракия и спогодбите на България с Гърция и Турция. С., 1928, с.10.
39. Димитров, Г.В. Цит. съч., с. 1-296; Г.П. Генов. Цит. съч., с. 166-169; Д.п. Николов. Цит. съч., с. 1-26 и др.
40. Николов, Д.п. Тракийският въпрос, въпросът за българските малцинства и задачите на националната ни политика. С., 1931, с.5.
41. Димитров, Г.В. Цит. съч., с. 300-301.
42. Николов, Д.п. Българите от Тракия и спогодбите на България с Гърция и Турция. С., 1928, с. 22-26.
43. Генов, Г.П. Цит.съч., с. 176-177.
44. Пенков, С. Цит. съч., с. 460.
45. Косев, Д. Цит. съч., с. 110.
46. Пак там, с. 106.
47. Николов, Д.п. Българите от Тракия..., с. 28-31.
48. ДВ, бр.23, 2.V. 1928.
49. Пенков, С. Цит. съч., с. 461.
50. Стенографски дневници на XXII ОНС, 1 р.с., с. 1999-1205.
51. ДВ, бр.23, 2.V. 1928.
52. Димитров, Г.В. Цит. съч., с. 305-307.
28
53. Пак там, с. 309-311.
54. Обществено развитие, 1931, г. III, кн. 1, с. 90-91.
55. Николов, Д.п. Тракийският въпрос, въпросът за българските малцинства и задачите на националната ни политика. С., 1931, с. 28-29.
56. Икономическа борба, 1931, г. VI, кн. 1-2, с. 19.
57. Димитров, Г. В. Цит. съч., с. 311.
58. Косев, Д. Цит. съч., с. 119.
59. Обществено развитие, г. III, 1931, кн. VII, с. 329.
60. НБКМ - БИА, ф.641, а.е. 32, л. 177.
61. Пенков, С. Международни договори на България /681-1947/. С., 1992, с. 263-264.