35. БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

През месец август [1912] г. бях писал на Негово Блаженство да изпрати някой архиерей, за да освети черквата в Енидже Вардар. Към началото на месец септември получих телеграма от управляващия Солунската епархия архимандрит Евлогий да излезна на гарата да посрещна епископ Неофит, сегашен видински митрополит. При срещата той ми съобщи, че отива в Костурско да освети няколко черкви и на връщане ще се отбие да освети ениджевардарската църква. По тоя случай отидох в Енидже Вардар и наедно с архиерейскии наместник отец Шуманов наредихме програмата за освещаването. На мястото на убития отец Калайджиев, Екзархията назначи отец Георги Шуманов. Поради своята дългогодишна опитност и такт той беше поставен добре не само между българското население, но и пред турската власт. Толкоз повече че той владееше добре турски език и познаваше добре турската психика. С неговото идване в Енидже Вардар се стабилизира църковно-училищното дело в Ениджевардарско без каквито и да било сътресення, както в миналото. В програмата се предвиждаше да вземе участие при освещаването на черквата епархийското паство от цялата Воденска епархин. Затуй се предложи всика къща в Енидже Вардар да приеме по 20 души гости, което предложение ениджевардарци приеха с радост. Програмата се утвърди от епархийския съвет и започна приготовлението за големи тържества по случай освещаването на черквата в Енидже Вардар. Всички очакваха тоя ден като Великден за българите, защото тоя случай беше пръв за Воденската епархия, при който български архиерей ще извърши тържествена архиерейска служба. С това духовно тържество се целеше да се повдигне националното съзнание и националната гордост на българите в тои край. Всичко беше приготвено и оставаше само да се получи известие от епископ Неофит за деня на пристигането му и се изпратят покани не само във Воденската епархии, но и в съседните епархии, за да се поканат хората да присъствуват на това духовно тържество.

На 5 октомври 1912 г. се обяви Валкаиската война. В деня, когато се получи известие до правителството, че и България обявила война на Турция, тогава аз получих телеграма от епископ Неофит от Лерин, че пристига във Воден, та да го посрещна на гарата. Щом пристигна влакът и се тъкмеше да слезне от вагона, аз му съобщих, че войната е обявена и от България и че при това положение отиването в Енидже Вардар е невъзможно. Той схвана добре положението и продължи пътя си за Солун. След заминаването на владиката, на следуюшия ден почнаха арестите на по-видните българи; арестуваха мен заедно с училищния инспектор Хр. Нейков и много свещеници и учители от града и селата и ни събраха в помещението на комендантството. След като ни прибраха, дойде комендантът за да ни успокои, като ни каза, че сме били мусафири (гости), и то временно само, за да запази нашия живот при това разбъркано положение; каквото ни било нужно, щял да нареди да ни се достави. Един ден след това посред нощ ни вдигнаха и със специален влак ни закарака в Солун и ни настаниха в затвора Йеди куле. Там всеки ден докарваха затворници българи от солунските села, Дойран и Кукуш. Особено беше печална картината, когато една вечер докараха от кукушките села около 150 души с няколно свещеници и учители, пребити от бой, и стана нужда да ги налагаме с лук и зехтин. В случая най-много помогна на битите училищният инспектор Хр. Нейков, голям родолюбец и човек с любвеобилно сърце. След два-три дена всички бити оздравяха напълно. Забравили болките, ударихме го на смях и закачки, като закачахме битите, казвайки им на кукушко наречие, че са били кълвани от турците. И така остана им прякор – кълваните затворници. В затвора стоякме от 7 до 22 октомври. Директорът на затвора беше добър и интелигентен турчин, който се отнасяше добре със затворниците и не упражняваше никакъв тормоз върху тях. Когато дойдеше някой отвън да ни види, той не забраняваше на посетителите да се срещат и говорят с нас и каквото ни се изпращаше за храна, веднага ни се предаваше. Изплашени от нашето внезапно арестуване посред нощ, близките на арестуваните от Воден на другия ден дошли в Солун, за да разберат какво става с нвс и да направят постъпки пред европейските консулства за нашето освобожденне. Наедно с тях беше дошла и Дука Георгиева, студентка по филология, която на път за София, войната я свари при мене във Воден след връщането й от Кичево, където заедно с нея бяха заминали и мойте деца да прекарат ваканцията, понеже климатът в Кичево е по-здравословен от воденския. Те дойдоха в затвора да ни видят и директорът ни изкара на определеното за свиждане място, Оттук узнахме, че турската армия била разгромена и войските на съюзените държави успешно напредвали и приближавали към Солун. След няколко дена видяхме как един параход вдигна арестувания султан [Абдул] Хамид от вилата "Алтанини". От настроението на директора личеше, че турците навсякъде губят войната. На 20 октомври отвориха тежките железни порти на затвора и освободиха всички затворници. Жените, които бяха дошли от Воден, намерихме настанени на квартира при г-жа [Захария] Шумлянска, понеже всички хотели бяха реквизирани за офицери и за турските семейства бежанци. Из града между турското население владееше голяма паника. Всички обществени учреждения и джамии бяха препълнени с бежанци. По улиците имаше голямо движение на офицери и войници. Офицерите с револвери в ръце караха войниците да отидат на бойното поле. Уплахата между турската войска беше толкова голяма, че много войници и офицери хвърляха оръжието, преобличаха се в цивилни дрехи и се укриваха по хорските къщи. Деморализацията между войсковите части беше пълна. Но въпреки този хаос, не се случи някакъв грабеж или насилие върху християнското население, което говореше за един ред и дисциплина, поддържани добре от военните и цивилните власти, къщата на Шумлянска беше обърната на хотел и информационно бюро, понеже мъжът й Юлиан, като австрийски поданик, имаше връзки с австрийското консулство и оттам получаваше точни сведения за хода на военните действия, които се предаваха на надлежното място.

След като се освободих от затвора, още същия ден отидох в митрополията, за да се видя с управляващия епархията, покойния архимандрит Евлогий. Той има доблестта да ми изповяда истината, че могъл да се застъпи за мен и бъда освободен под негова гаранция от затвора, когато са ме докарали от Воден, но не сторил това, имайки предвид моето минало – бягството ми от Дебър като наместник на дядо Козма и отиването ми с четите, та да направя същото и сега и го изложа пред властта. Аз просто се изсмях на неговата наивност. Ако бях освободен, едва ли щях да сторя това, но при този ентусиазъм на българите, възможно беше да се увлека, без да му мисля много за последствията.

Всеки ден очаквахме българските войски да пристигнат победоносно в Солун. Но неприятно бяхме изненадани, когато на 26 октомври – на Димитровден, сутринта се изтърсиха гръцките войски с един влак откъм Топчиево и Караферия и влезнаха в града, без пушка да гръмне. Това озадачи всички ни още повече, че се смесиха с турските войски. Последните се предадоха, но полицията си остана турска. На 27 – неделя, след църковна служба в българската митрополия имаше събрание от по-видните граждани. Като разбрахме, че българските войски били близо до Солун, начело с архимандрит Евлогий, потеглихме към зейтинлика, за да ги посрещнем. Но караулът от гръцки войници ни каза, че българските войски били далече и не ни позволи да продължим по-нататък. В същото време профуча край нас един автомобил с посока към града, в който съзряхме генерал Тодоров и Кръстю Стамов, и ние се върнахме назад. Същия ден вечерта в града пристигна един ескадрон българска кавалерия начело с музика. Ескадронът влезе в града откъм Вардар капия, където се намираше кукушката махала. Всред пороен дъжд, свирейки един военен марш, войниците бяха посрещнати от българите от махалата с пушечни гърмежи и стихийно ура. Радостта ни беше неописуема и опиянени от звуците на българския марш, ние стояхме на дъжда, любувайки се на стройните български кавалеристи. Понеже гръцките войски бяха заели казармите и обществените учреждения, ескадронът бе разквартируван по къщите на българските семейства. Кукушани и всички българи се надпреварваха кой повече офицери и войници да вземе на квартира.

На 28 с. м. преди обяд българските войски влезнаха в Солун триумфално начело с принцовете Борис и Кирил. Тогава в Солун се почувствува от всички народности, че влиза една победоносна армия, защото повечето магазини и къщи по главната улица, през където минаваха войсковите части в стройни редици, бяха окичени с български знамена и въздукът ехтеше от мощното българско "ура", излизащо от гърлата на хилядите посрещачи. Когато колоната мина по улица "Молос", край морето, един руски стационер с топовни салюти поздрави принцовете. Солун надали друг път е преживял такова тържество. Посрещането на гръцките войски начело с крал Георги и престолонаследника след това не беше така тържествено, защото при посрещането им не взе участие цялото население на града, а само гръцкото.

Същия ден в Пиргите (Квартал, разположен в източната част на град Солун) пред българското консулство се проведе парад, командуван от генерал Тодоров и приеман от престолонаследника княз Борис. Почна да вали ситен дъжд, но това не попречи на тържеството. Дворът на консулството беше изпълнен с публика, а аз с няколко граждани стояхме на стълбите. Пристигна и Тодор Александров заедно с Георги [Мончев] във въстанически дрехи, които публиката също посрещна с "ура".

Тогава за първи път се запознах с Тодор [Александров], който дойде с група четници [27].

Яне Сандански със своята група се настани в турските погранични постове, като изгони турците, които бяха оставени от турците за пазене на реда.

На другия ден – 29 юни, преди обяд се извърши молебен за победата на българската армия в черквата "'Свети Кирил и Методий" от дебърския митрополит Козма, когото войната завари в Солун на път от Цариград за епархията си. Молебенът бе извършен в съслужение с архимандрит Евлогий и цялото духовенство, намиращо се в Солун. Понеже дядо Козма като пътник нямаше архиерейски одежди със себе си, то по нареждане на архимандрит Евлогий бяхме делегирани аз и един от градските свещеници при гръцкия митрополит Генадий да искаме да ни даде необходимите за молебена архиерейски одежди. В кабинета на гръцкия митрополит сварихме атинския и превезкия митрополити и трима генерали. Направи ми впечатленне, че те стояха благоговейно пред него. Той ни прие любезно и аз му дадох бележката, в която беше написано на български какви одежди да ни се дадат. Той я прочете, от което се убедихме, че знае славянски, и нареди до протосингела да изпълни поръчката. За наша изненада обаче той ми даде най-вехтите одежди и жезъла, който се носи при траурно богослужение при бденията на първите дни от Страстната седмица.

Молебенът се извърши в присъствието на принцовете и военачалниците в черквата "Свети Кирил и Мечодий". Черквата не можа да побере гражданството и учашата се младеж и повечето стояха на улицата. След свършване на молебена пред църковните врати се направи една фотографическа снимка начело с принцовете и дядо Козма, който застана зад тях. Осмелих се да зебележа на дядо Козма, че той трябва да застане наравно с тях, защото и той е принц на черквата. Но той се обърна към мене с думите: "Мълчи бе, що приказваш! ... Стига за мене, че доживях да дочакам тук на това място, където когато бях председател, гърците при обиколката с плащаницата на Великия петък хвърлиха ракета върху нас." Тези думи той изрече със сълзи на очите си.

След молебена принцовете начело с генералитета, потеглиха за митрополията, която се намираше до [...]. Понеже улиците, по които трябваше да минат, бяха гъркомански, то по прозорците и балконите на къщите бяха накацали гъркините, които си съдраха гърлата да викат "Зито Вулгария" (Да живее България) и хвърляха букети. Духовенството, заедно с учениците и ученичките от всички гимназии, с униформени облекла и в стройни редици, също отидохме в митрополията, пеейки различни песни. В салона на митрополията архимандрит Евлогий посрещна принцовете с една прочувствена реч, която трогна всички ни до сълзи. Салоните на митрополията, препълнени от граждани, гърмяха от народни песни. Тъкмо в тоя момент на общо въодушевление се пръсна слух, че българските войски превзели Цариград. Това накара всички ни да запеем като от едно гърло песента "Край Босфора шум се дига...". Дядо Козма също се увлече и почна да пее наедно с народа. Ентусиазмът в тоя момент беше неописуем и всички, споени от радост до самозабрава, не бяхме на себе си.

След една седмица се възстановиха железопътните съобщения с Воден и аз се върнах и поех отново длъжността си. Намерих Воден окупиран от гръцките войски, а в българската черква в галерията за жени бяха настанени на квартира гръцки войници. Веднага протестирах пред военните власти за това светотатство, нещо което и в турско време не е ставало, и те вдигнаха войниците. Отношенията ни с гръцките власти отначало бяха коректни и те приемаха мойте рапорти по някои църковно-училищни въпроси на български. Във Воден гърците бяха назначили по администрацията лица интелигентни, които владееха местните езици: гръцки, български и турски. А околийският началник на име Антон Затос, грък от тракийските бежанци, говореше литературно български език и преди войната бил драгоманин при гръцкото консулство в Солун. Неговата жена по народност беше българка, което личеше по произношението на буквите "ч" и "щ". Когато отивах при тях на гости, тя ме посрещаше с добре дощъл, като произнасяше чисто буквата "щ". Той беше китър и лукав като грък, но опитен и тактичен с дипломатически похвати.

По същото време във Воден пристигна литературният критик професор [Кръстю] Кръстев. Той ме упрекна защо не съм протестирал пред властите, задето върбите и чинарите по улиците били изсечени от военннте власти. Отговорих му, че това е работа на градокия съвет, а не моя. Като мой гостенин, настаник го в митрополията и наедно с него отидохме при околийския началник, за да го представя. И пред него той повдигна същия въпрос за изсечените чинари и върби, на което началникът много уместно му отговори, че това направили, за да очистят улиците за свободно движение на войската, понеже били посред улиците, и щели да посадят нови по тротоарите. След неговото заминаване за България дойде и бившият министър Андрей Ляпчев. Поканих и него да идем при околийския началник, за да го представя, но той рязко ми отговори: "Няма нужда да се представям, защото са разнебитени военно, без войската им да има уреден тил, та и ръка ще ни целуват." Освен тази нетактичност той прояви и друга такава пред първите граждани на Воден, когато дойдоха в митрополията, за да го посетят. На зададения му от тях въпрос, дали Воден ще остане в България, той усмихнато им отговори: "Нима се съмнявате в това? Но когато дойда при провеждане на избори за народни представители, боя се да не ме посрещнете с тенекии." Тези му изявления пред гражданите ми се видяха прибързани и с тях той се показа много нетактичен. Той не трябваше да казва това, даже и ако беше сигурен, че Воден ще остане български, за да не дразни гръцките военни власти.

След Ляпчев дойдоха народните представители: Бръшлянов, Урумов и Ал[ександър] Кипров. И тях представих пред околийския началник, който ги прие много любезно и веднага им върна визитата в митрополията. Разговаряйки с него, между другото те имаха наивността да му кажат, че са възхитени от местоположението на Воден и много ще съжаляват, ако Воден остане под гръцка власт. От тези им думи ми стана много неловко. А той усмихнат до уши им отговори: "Да г-да, и нам ще ни е криво, ако Тракия, където болшинството от населението е гръцко, остане в България; но като съюзници ние не можем да разрешим тези въпроси без взаимни отстъпки." От тези изявления на Ляпчев и народните представители околийският началник си взимаше бележки. Въпреки всичко това, държанието на властта спрямо българското население и митрополията беше лоялно и нямаше никакви оплаквания от страна на населението под ведомството на Екзархията за някакви насиля върху тях.

Една голяма нетактичност прояви и нашият околийски началник в Съботско-Мегленията. На 18 януари 1913 г. нашите учители във Воден приготвиха да дадат едно представление в салона на нашето училипе за в полза на училището. Поканени бяха да присъствуват цивилните и военните гръцки власти. Няколко воденчани, без да ме предупредят, на своя глава, поканили и българския околийски началник от Съботско. Останах изненадан, когато привечер в митрополията ми се изтърсиха околийският началник Тодоров в униформа на пристав, придружен от няколко стражари, и войводата дякон Евстатий с няколко четници от неговата чета. Пред свършения факт нямаше какво да правя, но посъветвах околийския началник и дякон Евстатий да бъдат внимателни през време на представлението, защото там ще бъдат гръцкият околийски началник и офицерите от гарнизона. Предупредих ги също да се представят както му е редът пред гръцките военни и цивилни власти. Моите синове, ученици от Солунската гимназия, също взеха участие в това представление. Като се прибраха дома след свършване на представлението, ги запитах как са се държали нашите пред гръцките офииери, Останах неприятно изненадан, когато ми казаха, че при изсвирването на гръцкия национален химн нашите не станали на крака, а при изсвирването на българския всички военни и цивилни гръцки чиновници и офицери станали на крака. Това ме засегна като българин до болка, защото с това си поведение те изложиха не само себе си, но и властта, която представляваха. Освен това на другия ден сутринта вместо да отидат да се представят на коменданта на града и околийския началник, те тръгнали по визити по къщите на гражданите българи. Това не се понравило на гръцките власти и не след много един войник, изпратен от коменданта, поканил нашия околийски началник да се яви в коменданството. Като оптишъл там, комендантът му заповядал веднага да напусне Воден. Оттам Тодоров дойде в митрополията, за да се съветва с мене какво да прави. На въпроса, представил ли се е на коменданта, отговори ми отрицателно. Посъветвах го първо да се яви при околийския началник, за да види какво ще му каже той. Околийският началник го посрещнал с думите, за какво се явява при него? Тодоров му съобщил за заповедта на коменданта и го помолил да му позволи да остане тоя ден, за да си направи някои покупки. Началникът му отговорил, че не може да отменява заповедта на военния комендант. Всъщност тази заповед била издадена в съгласие с гражданските власти. Оттам Тодоров и дякон Евстатий, заедно със свитата си, дойдоха при мене, за да се съветват какво да правят. Казах им, че при тази категорична заповед не остава нищо друго, освен да си вървят. Един старши и двама стражари изказаха мнение да не напущат града и ако дойдат насила да ги изгонят, да се съпротивяват с оръжие. Изтъкнах, че това ще бъде една необмислена поствпка, като се има предвид, че те са 12 души срещу един полк гръцка войска, с което ще се даде коз на гърците да унищожат българщината във Воден. Дяконът и Тодоров излязоха благоразумни, послушаха ме и си заминаха за Съботско още същия ден. Така със своята нетактичност, незачитайки местните власти, те изложиха себе си и мен като представител на българската власг във Воден. След това имах една друга неприятност. Генерал Лазаров, тогава майор, с няколко офицери и подофицери беше отишъл в Битоля и на връщане се отби във Воден. Населението, нетърпеливо да види български офицери и войници, прие ги радушно, след което бяха разквартирувани по частните къщи. Всеки се надпреварваше да вземе на квартира български офицери. Даже един гражданин, който не можа да вземе на квартира един от тези скъпи гости, след разквартируването бяхме принудени да прехвърлим в къщата му двама офицери от друга квартира, понеже за случая той се приготвил като заклал цяло прасе. След посрещането им на гарата гостите дойдоха в митрополията и оттам веднага начело с генерал Лазаров отидоха в коменданството, за да се представят на коменданта. С този акт на вежливост и зачитане на местните власти те добиха правото да се движат свободно навсякъде из града, без някой да ги безпокои. На другия ден подир обяд трябваше да си заминат за Солун. Изпращането им на гарата беше една манифестация на българите от Воден към тях. Цялото гражданство, мъже и жени, между които се забелязваха даже и гъркомани, беше се стекло на гарата да манифестира своите чувства на обич и почит към българското войнство. Това изпращане много жегнало гръцките власти, които са го изтълкували като една демонстрация против тях. Увлечен от тълпата, и аз отидох на гарата и взех участие в изпращането. Един от офицерите, трогнат от това сърдечно и непринудено изпращане, има смелостта публично да държи реч и да каже, че Воден ще остане в границата на България. А гражданинът Димитър Занешев, бивш четник, син на един от първенците във Воден Иван Занешев, екзалтиран от речта на офицера при потеглянето на влака извика: "Кажете на Фердинанд, че ако Воден остане в гръцки ръце, ние пак ще се бием." Между изпращачите на гарата имаше и много гръцки офицери, войници и полиция. След това изпращане аз си знаех, че пак ще имам неприятности с властта и си казах: "Що ли ме дявола накара и аз да отида на гарата." И наистина моето предчувствие се оправда. Щом се върнах от гарата в митрополията, веднага получих покана от околийския началник да се явя при него. Още с влизането ми в кабннета му той ме посрещна с думите: "Каква беше тази демонстрация от вас българите на гарата? Не държите ли сметка за чувствата на нашата армия и нашия народ? Искате Воден да бъде български, сега-засега градът е от нас окупиран и ние сме отговорни за този край; когато получим заповед да го предадем на българите, тогава ние ще сторим това, а сега ви предупреждавам, че занапред няма да позволя да стъпят тук български офицери и войници." За свое оправдание му отговорих, че това е тяхна работа и че в това изпращане не трябва да се съзира някаква умисъл за някаква демонстрация, а просто едно любопитство. Обясних му, че аз не съм ги поканил и като съм ги приел в митрополията, не съм извършил престъпление; митрополията като официално учреждение може да бъде посетено от всекиго. От тези ми думи той се сепна и с по-мек тон ми каза, че нямал нищо против идването на българските офицери в митрополията като българско учреждение. И така след като го убедих, че изпращането на офицерите не беше никаква демонстрация, а само една случайност, разделихме се приятелски.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


27. През лятото на 1912 г. Тодор Александров с няколко души четници и войводи се движи в Кукушко и Солунско, където върши редица атентати. След обявяването на войната, той съдействува на българската армия и с кукушката чета успяват, няколко дена преди да стигнат българските войски, да завземат град Кукуш и подготвят големи запаси храни за бързо настъпващата българска армия.