Българите в Кичево, отделени от Патриаршията, се черкуваха в параклиса, който по-преди служеше за училище, а патриаршистите – в изгорялата църнва, приспособена на служене.

На Велики петък по традиция всяка година обикаляме с плащаницата около гръцката църква. А пък патриаршистите, като меншество, състоящо се от няколко куцовласи, крушовчани, търговци и трима-четирима сърбомани никога не биха се решили при тази църковна процесия да обикалят около същата църква. Аз като духовно лице не можах да се въздържа да не взема участие в тая тържествена духовна процесия и се реших да се облека в свещенически одежди, разчитай ки, че ще остана незабелязан от властта. В случай че бъда забелязан, като знаех толерантността на турската власт към религията, особено в такива големи празници, към които те се държаха с особено уважение, напълно вярвах, че за тази моя постъпка няма да се повдига въпрос. При такива случаи винаги имаше патраули на охрана на християнското население, за да може свободно да извършва своите религиознн обряди, които се правеха вечерно време. Излезнахме от параклиса с плащаницата да обикаляме около патриаршийската църква по реда си както всяка година. Аз заедно с градските свещеници бяхме облечени в пълно одеяние. Пред нас вървяха в редици учениците с учителите и певците, а след тях народът. Щом приближихме до западната врата на църквата, чу се една гюрултия. Патриаршиският владика Поликрат, плащан от сръбската пропаганда, за да стои в Кичево и защищава сръбската кауза, както никога решил и той тази вечер да излезе с плащаницата вън от църквата, за да обикаля, за да се покаже безстрашен и изпъкне пред своето паство. Насмалко щяхме да се срещнем и сблъскаме, а последствията от това шяха да бъдат грозни, защото нашата младеж около мене беше въоръжена с револвери, а така също и сръбските учители около него. Патриаршистите като видели това, веднага съобщили в околийското управление, откъдето моментално изпратиха комисар полицая, придружен от Ибрахим ефенди и едно отделение войска начело с един офицер. Ибрахим ефенди, щом дойде, веднага схвана че положението е опасно и ми извика; "Попе стой и недей тръгва", и аз застанах. Той подкани и владиката, който току-що се показал на църковната врата, да се върне назад. Той обаче се противопостави и не искаше да се върне. Тогава аз видях кан Ибрахим ефенди разярен блъсна владиката вътре, от което му падна шапката, а ние продължихме и отидохме в параклиса, без да стане нещо. А пък аз, като видях [комисар полицая], се чудех как ще отговарям пред него, след като ме видя пак облечен официално да вземам участие в богослужението, за което изрично ми беше запретил. Така свърши тази случка и ние излязохме победители. След черковния отпуск отидох в митрополията на бдение и останах изненадан, като видях там дядо Козма, заедно с екзархийския инспектор Делиделвов, току-що пристигнал от Дебър. Разказах им за случката и те просто останаха изненадани и благодариха богу, че не станало кръвопролитие. На другия ден на Великден се срещнахме с полицията в една българска къща. Като ги видях, изтръпнах и чаках пак да ме съдят за непослушание. След обичайните поздрави, комисарят полицай се обърна към мене с един строг тон "Поп Тома, види се ти не разбираш от дума, и затова ще бъда принуден да искам твоето заточени в Анадола, където петел не пее. Ти въпреки нашето запрещение, пак си позволяваш да се обличаш официално и да извършваш богослужение." Аз с усмивка му отговорих: "Комисар ефенди!... Моята работа стана както кавгата, що станала за юргана на Настрадин Ходжа. Асла всичката гюрултия стана само, за да дойдеш ти и да ме видиш. Аз пък предполагах, че ще се укрия и ще взема някой грош." На това той ми отговори с един повелителен тон: "Сега поради големия ви празник Великден (Пасха гюну) ще ти простя, но друг път, ако повториш, мисли му."

След подлото убийство на Пешо [Радев] от неговите другари, които след това се прехвърлиха в сръбските чети и всичко разкриха, и след убийството на Йоше Белев, полицейският обръч около мен от ден на ден се стягаше. Не само до манастира, но и до махалата "Чифлик махале" не можах да отида, защото всяка моя стъпка се следеше от полицията. Така че през 1907 г. аз се почувствувах просто като арестуван. Даже вън от чертата на града не можах да мръдна, защото патраулът, който постоянно циркулираше в християнската махала, строго ме следеше, и щом се опитам да се отдалеча, той вървеше по стъпките ми. Усъмних се, че патраулът по нареждане само чака да се поотдалеча от града, за да ме застреля, под предлог че съм искал да бягам в гората. Затова се ограничих да се движа само в чертата на града. Този полицейски надзор се почувствува и от кичевчани, затова на минаване край тях, от страх да не ги подозрат, не им беше приятно да им вляза в дюкяна. Принудих се да отивам на разговор само при някои турци, близки приятели. Този строг полицейски надзор ми отне възможността да отивам до манастира и близките села на лична среща с четите. А имаше важни работи, които не можеха само с писмо да се обяснят, защото войводите бяха полуграмотни. Даже на храмовите празници на манастира – 15 август и 8 семптември, не ми се позволи да отида. Освен това властта не ми позволи да отида даже и на храмовия празник на Дебърския манастир – 29 август, за което бяхме приготвили да отидем на поклонение една група от около 60 души еснафи от Кичево и селяни от кичевските села начело с игумена Софрония и архиерейския наместник в Кичево. Властта ми забрани по заповед на валията, а пък исках да отида в Дебърско, за да разгледам някои организационни въпроси. Не само за властта, но и за населението в Кичевско, беше ясно като бял ден, че стоя начело на организационния комитет в Кичевско. Даже често пъти под формата на шега ми се подмяташе от някои турци – мои познати, че аз съм втор каймакамин в Кичевско. Един дервиш (турски калугер), по прякор Дервиш Пупале, типичен разбойник, който се ползуваше с прозвището: "Гюндюз кюлхалъ, гедже силахлъ", т. е. денем с кюлях (дервишка шапки), а нощем с оръжие, срещна ме един ден на улииата и почна да ми се моли: "Да не пишеш нещо лошо за мен на вашите комити и да ме земат на душа, защото нощно време паса сам овцете си, но никакъв зиян не правя на християнските ниви." Всъщност той беше прочут като "Зулумджи кър", защото не само че крадеше каквото му се падне, но пускаше нощно време стадото си да пасе по чуждите ниви. Аз го запитах; "Кои са тия нашите", а пък той иронично ми отговори: "Ти много добре знаеш вашите" – демек комитите, Отговорих му сърдито. "Дервиш ефенди, пиян ли си или бълнуваш, какво общо имам аз с комитите, някой те е излъгал. Аз съм поп и нищо общо нямам с тях. Гледам да смогна със сиромашията си и да изгледам децата си сираци. Ако ти се опасяваш от някакви комити, тук има власт, обърни се към нея за защита." Той ми смигна и ми каза: "Аз от тебе имам страх, защото ти само да драснеш (да пишеш), където трябва, ще ми хвръкне главата; ти си по-голям от каймакамина – от него хич окото ми не трепва."

Един пазарен ден, на привършване пазара – привечер, взех със себе си няколко шифровани писма, адресирани до четите и до окръжния комитет, за да ги дам на определените пунктове в чаршията, за да бъдат изпратени по принадлежност. Като излязох от къщи и потеглих за чаршията, срещу църквата беше шивашкият дюкян на Владимир Сандев. В него бяха насядали полицейският комисар Шефкет ефенди, Ибрахим ефенди и няколко други правителствени чиновници и си пиеха кафето. Аз ги съзрях, наведох глава като че ли не ги виждам, и бързам да ги отмина. Комисарят обаче ме извика при тях и аз отидох. Попитаха ме къде отивам тъй късно и замислен. Отговорих им загрижено, че бързам дано сваря някои брашнар турчин, за да взема един чувал брашно и то на вересия, защото съм закъсал парично. Комисарят с една злобна усмивка ми каза: "Ти ли нямаш пари, кому ги разправяш тия? Ти получаваш пет турски лири на месец от комитаджиите " Аз вместо да опровергая това, казах му: "Да но криво са ти донесли, че вземам пет лири: не пет, а 10 вземам месечно. За пет лири не си турям главата в торбата. Както ти не служиш без пари, също и аз. Тебе ти плаща държавата, за да преследваш комитите, а пък мен ми се плаща да приказвам, та ако ме хванеш, няма да ми простиш, но ако не ме хванеш, няма какво да ми правиш. Невиден харамия (разбойник) е по-голям от кадия. Не само от комитите ще получавам, но и от циганите, ако ми дават, и на тях ще стана царибашия. Щом вие не ми позволявате да попувам, аз гладен няма да стоя с децата си." Всичко това изказах с един сериозен тон, на което другите турци казаха: "Прав е поп Тома, щом не му позволяват да вземе някаква длъжност, тоябва да си търси чаарето." Щом свърших разговора, без да седна, въпреки любезната им покана, бързо напуснах дюкяна, за да не би под формата на шега да ме обискират и намерят писмата, и да попадна в клопката.

Всички тия подмятания, подхвърлени от полицая, дервиша и други, и ограниченията, които от ден на ден ставаха все по-строги, дадоха ми да разбера, че се готви нещо страшно. Знаех само едно, че без факти не могат да ме арестуват, но можеха да ме пречукат. Затова почнах да вземам предпазни мярки: да не излизам вън от града и да се прибирам рано в къщи – преди да се мръкне и без револвер никъде да не отивам. Властта направи няколко опита да ме убият, но само щастливи случаи ме спасиха.

1) Една вечер, връщайки се квсно от чаршията, зад фурната, близо до моята къща в ъгъла забелязах един турчин да стои прилепен до стената, Аз веднага се хванах за револвера, спрях, и се вгледах в неговите ръце. Той видя, че го забелязах и си отиде. Ако не бях го забелязал щеше да ме застреля в гърба.

2) Един неделен ден – лятно време следобед, отидох в митрополията при архиерейския наместник по работа и преди да се стъмни излязох да си отида. Както никога не бях си взел револвера. Срещу митрополията забелязах един терорист турчин, убиецът на видния българин от Кичево Насте Бунгур, покачен на един камък, да се озърта, за да види кога ще изляза. А по това време на това място, винаги е имало [хора]. В момента обаче освен него, нямаше жива душа, а малко по-далече от него стоеше и друг турчин и също се озърташе наоколо. От всичко си личеше, че в случая има едно организирано от властта убийство, затова и патраулът беше вдигнат. Без да излизам от митрополията, почаках да минат някои хора, за да се промъкна с тях. След половин час минаха работници от полето и той напусна поста си и потегли по улицата, която водеше за моята къща. Предполагайки, че си е отишъл, аз излязнах от митрополията и тръгнах право за дома, но забелязах, че той беше застанал на улицата да ме чака, разговаряйки с един турчин. Като го видях, разбрах намеренията му, и вместо да продължа по улицата за дома, бързо се мушнах в съседната къща на учителя Матей Христов и пратих веднага жена му да ми донесе револвера от къщи. Щом ми донесоха револвера, веднага излезнах, но той беше изчезнал, защото усетил, че аз разбрах намеренията му.

3) Направи се опит за покушение от страна на сръбската пропаганда. Главната база на тази пропаганда беше поречката група от 35 села. Понеже Поречието административно спадаше към Кичевска околия, то седалището на сръбския инспектор на училището и ръководител на четничеството в Битолския вилает Йово Киркович беше в Кичево, настанен семейно. Първата му жена, чиста сръбкиня, стройна, висоха като дюлян и хубавица, обръщаше вниманието на кичевчани, особено на правителствените чиновници и офицерите. Чрез нея той се беше промъкнал в някои български семейства. А пък тя със своя благ характер и свободно държание беше замаяла акъла на много мъже. Портата на неговата къща беше отворена за всеки посетител. Самият Киркович посещаваше дюкяните на първите кичевчани под предлог, че пазарува нещо, а главната му цел беше да агитира. Неговият план за постигане на целта беше много опасен, защото отначало действуваше много тактично и подмолно. Не нападаше българите, нито пък предлагаше някому направо да стане сърбин. Просто ставаше интимен с хората и когато някой повдигне въпрос за сърби и българи, той им казваше: "Ща е то сърбин и бугарин, сви смо брача. Наш върл враг е турчин и гърк." На такава почва агитираше, за да ги денационализира, а после да ги посърби, като привлече децата в сръбско училище. Така жена му чрез жените, а той чрез мъжете пропагандираха. Когато аз запитах някой дюкянджии, където е ходил Киркович, какво им говорил, те се възхищаваха от него и ми казваха, че не е лош човек и никак не напада българите. Това негово поведение ме стресна, защото по тоя начин разбрах, че той може да разклати националното чувство у някои кичевчани. По същия път вървяха и сръбските учители в Кичево. В празнични дни не пропускаха случай да не направят визита на български семейства. Затова, за да им попреча на тази деятелност, издадох нареждане до българското население, никой да не приема Киркович и сръбските учители в къщи, нито да разговарят с тях по дюкяните. С една дума да прекъснат каквито и да било сношения с тях, А за ония семейства, които бяха се продали на пропагандата и които изпращаха децата си в сръбските училища, и приемаха сръбски свещеници в къщи, дадох нареждане никой да не дружи с тях, и селяните да не пазаруват от техните дюкяни. Този бойкот даде добри резултати. Ония семейства, които се бяха уловили на въдицата на пропагандата, се отдръпнаха. Сръбската пропаганда остана само със семейството на ренегата поп Михаил. Тоя бойкот беше един силен удар за сръбската пропаганда, защото рухна планът – по околен път да постигне целта сн. За този отпор, който срещна пропагандата от страна на организацията, предполагайки, че това е мое лично дело, Киркович на два пъти направи опит да посегне на мене. Един ден, връщайки се по тъмно от разходка, зетът на поп Михаил Антим Тренев, издържан от пропагандата, скрит зад стените на новостроящата се къща на Илия Подвижанец, направи опит да стреля върху мене. Аз чух на два пъти тракането на спусъка на пушка, без да гръмне, но не обърнах внимание. Като заминах няколко крачки по улицата, един ученик от съседните къщи ми съобщи, че върху мене се целел Антим, когото той видял. Изглежда, че или пушката направила засечка, или пък той нямал желанието да направи това, и щракал колкото да се оправдае, че удрят патроните, което е по-вероятно. Втори път на същото лице, Киркович дал бързометка да стреля върху ми от неговата къща, като ме причака една вечер, когато минавам оттам. Наистина една вечер, минавайки край неговата къща, той бил готов да се прицели върху мен, но жената на Киркович забелязала това и ме спасила, като взела пушката от ръцете му и казала: "Щта ке сториш, да убиеш тоя нещастник, който има четри деца сираци." За този случай ми разправи сам Йово Киркович, с когото заедно пътувахме през 1910 г. от Битоля за Солун, като с нас беше Панче Дорев. На Воденската гара се качи и неговата първа жена, която, както ми обясняваше Киркович, от съжаление не допуснала да бъда убит.

За мене обаче си остана загатка, дали от съжаление е направила това, или от лични симпатии към мене, защото когато случайно се срещнахме, тя ми хвърли мили погледи!... Пък и двамата бяхме млади.

През месец август 1907 г. в Кичевско пристигна с четата си Иван Алябакът. Той ми се обади от с. Белица, за да му изпратя някои неща за четата. Неговото идване много ме зарадва, защото той беше едно съчетание на бойна и интелигентна сила. След като изпълних поръчките и му ги изпратих, два дни по-късно дойде в града игуменът на манастира "Пречиста" и ми показа едно писмо от Алябака до него, в което заканително му пишеше да му изпрати 100 лири турски. Игуменът, уплашен, не искаше да се върне в манастира. Не му беше толкова за парите, а го беше страх от заканата, че ще го накаже, ако не му изпълни поръчката. Едва успях да го успокоя и го убедих да се върне в манастира, без да се опасява от нещо лошо. По същия куриер писах на Алябака, като го смъмрих, задето си е позволил такава волност – направо да се разпорежда и иска пари, при наличността на един околийски комитет, към когото той трябва да се обърне, ако му са нужни пари, като има предвид, че той е гост на Кичевския район. Относно заплахите, отправени към игумена, му писах, че няма нужда да се заканваме на хора, които всякога са на разположение на комитета и дават всичко каквото им се поиска. Ако той се чувствува силен, казах му да иде в Поречкия манастир – огнище на сръбските чети, и там да покаже силата си срещу противника. Той, като получил писмото ми, без да възрази, напуснал Кичевско и заминал за окръжния конгрес, който се състоя на Бигла в местността Мирчев Кутел между селата Слатино, Охридско и Белица, Кичевско.

За този конгрес, който стана, доколкото си спомням, към края на месец август 1907 г., имах покана от окръжния комитет лично да присъствувам. Тъкмо по това време бях под най-строг полицейски надзор и не ми беше възможно две крачки извън града да направя, камо ли да отсъствувам няколко дни. Затова въпреки горещото ми желание не отидох, а делегирах члена на околийския комитет Манаси Як. Бабов, по занятие касапин, който замина под предлог, че отива да купува агнета.

На тоя конгрес имало делегати – легални и нелегални, от всички околии, и заседанията продължили няколко дни наред, охранявани от селската милиция на околните села. От тоя конгрес се очакваха добри резултати, защото почти всички ръководители и по-интелигентни войводи бяха там. Очаквах да се постигне пълно разбирателство и да се премахнат всякакви партизанщини и лични амбиции. После се научих, че на връщане от конгреса Алябакът попаднал в засада зад с. Белица с трима четника и бил убит от турската войска. Това беше пак един удар за организацията, защото тоя човек беше една опитна боева сила, която можеше да се използува.

За голяма моя изненада получих официално писмо от окръжния комитет, с което ми се съобшаваше, че съгласно конгресното решение в Мирчев Кутел аз съм бил избран за делегат на общия конгрес от Битолски окръг. Тоя избор не го счетох за голяма чест, защото в него аз съзрях една зла умисъл – едно желание да се отърват от мене, понеже със своето влияние в Битоля не давах никому да даде ход на своите партизански страсти. Явно беше, че ако приемех да отида делегат на общия конгрес в България, нямаше да мога да се върна назад и те щяха да се отърват от моето влияние в Битоля. Освен това, аз не можех по легален начин да замина, защото бях под строг полицейски надзор. И главно, не бях съгласен да напусна Македония и да отида в България, където по-рано видях, че между македонствующите няма онзи идеал, какъвто съществува в борческа Македония.

Макар преследван и ограничен до максимум от властта и в борбата с пропагандите, духом бях несъкрушим. Гнетът на властта и борбата с противника ми доставяха едно душевно задоволство. Поради това писмено се отказах от възложеното ми делегатство, като изтъкнах пред окръжния комитет, че ако той вижда в моето лице човек, вреден за делото, и иска по тоя начин да се освободи от мене, да ми се съобщи откровено, и аз съм готов да се откажа от ръководството в Кичевско и да стана един редник в редовете на организацията. Задушливата атмосфера в Кичево беше ми втръснала и бях решил да замина в някоя чета като прост четник. На моето писмо веднага получих отговор от окръжния комитет, подписано от Павел Христов, в което се казваше, че с моето избиране за делегат не се преследвала никаква зла умисъл, а се спрели на мен в конгреса като на най-подходяшо лице, което е добре запознато с работите на окръга. Вместо мен, доколкото си спомням, изпратиха Михаил Биолчев от Прилеп [19].

Въпреки тоя задоволителен отговор у мене все още си остана едно съмнение и търсех сгоден случай да мога да отида в Битоля, за да се срещна с Павел Христов и малко да се поразведря с приятели, защото атмосферата около мен отвсякъде от ден на ден ставаше по-гъста. Където мръднех – било в някоя къща или в някой дюкян, полицията вървеше по дирите ми. Като видях това нещо, почнах да отивам по-често на разговор в турските дюкяни. От този усилен надзор върху мен схванах, че нещо лошо се крои – затвор или убийство, които очаквах всяки момент. Моето съмнение се оправда. В това време се пръсна слух, че Петър Лигушев, който беше в солунския затвор, бил освободен от Хилми паша, защото станал предател. Също и учителят в с. Велмевщи, Демирхисарско, Благой Милев, след един бой, нанесен му от войската, предал някаква архива. Аз обаче не повярвах на тези слухове, че един Петър Лигушев, дългогодишен работник на организацията, ръководител на окръга, или Благой Милев, който беше един от първите работници, ще паднат толкова ниско, да станат предатели. Но все пак реших да няма никое от децата, та каквото ще да става. Третият ми син, който беше останал при мене, изпратих в Скопския пансион при другите му братя и останах само със стария си баща, за когото проектирах, ако стане нещо с мене, да го изпратя в манастира. На всички тия тревоги отгоре в началото на месец септември се получи от Негово Блаженство до митрополията едно дълго послание, с което ги поканваше незабавно да уволнят всички чиновници под екзархийско ведомство, които са замесени в революционното дело.

Когато дядо Козма, след завръщането ми от България, беше писал едно частно писъмце до Негово Блаженство да ми се отпусне едно пособие до 25 лири годишно за издръжка на децата, той вместо 25 с едно поверително писмо ми отпусна 60 лири турскю, сума, която получавах допреди като архиерейски наместник. Тоя жест на Негово Блаженство изненада дядо Козма. Когато след година време секретарят на митрополията  К. п. Кръстев напусна тази длъжност, за икономия Екзархията я възложи на мене. И тъй аз бях едновременно секретар на митрополията и ръководител на комитета. Денем приготовлявах митрополитската кореспонденция, а нощем – комитетската. В тази работа един добър помощник ми беше учителката Донка Балтова, сега г-жа Стършенова, която ми помагаше в изготвяне кореспонденцията на комитета.

Като се получи това послание от Екзархията, което засягаше и мене, дядо Козма ми даде да го прочета и ми каза да помисля за своето положение. Аз му отговорих, че тука няма нищо за мислене, а просто съгласно посланието трябва да напусна секретарската длъжност. Той почна да ме увещава и съветва да се откажа от комитетските работи и да запазя длъжността си на духовно лице. Неговото желание беше да остана при него, понеже нямаше друго по-подготвено от мен духовно лице за тази работа. Архиерейският наместник Иван п. Кръстев, човек с манастирско образование, заемаше тази длъжност за проформа пред правителството, понеже се ползуваше с доверието на последното, защото не вземаше участие в революционното движение. Без да изкажа моята интимна мисъл, че не мога да остана секретар, защото не желая да се откажа от работата в комитета, за да не оскърбя тоя добър старец, изложих му като мотив, че аз като компрометирано лице пред властта ще бъда вреден за него и за митрополията. Но той в своята наивност почна да ме уверява, че щом властта научи че съм се отказал от революционното дело, няма да ме преследва. Като видя, че аз съм непреклонен в своето решение, даде ми двуседмичен срок да помисля.

От по-рано бях намислил да отида в Битоля, за да се срещна с приятели и проверя истинността на пръснатите слухове за предателство. Сполучих под предлог, че отивам да видя детето си в гимназията. Друг път, когато отивах в Битоля още от църквата "Света Неделя", като влизам в града и минавам през чаршията, всеки, който ме срещнеше отдалеко весело ме поздравляваше; "Добре дошъл, дяконе." Този път обаче Битоля ми се видя не тъй весела, а посърнала. Като минавах през "Атпазар" (Конски пазар), всички познати и приятели, които ме видяха, само с очи и вдигане на ръка ме поздравиха. Това смущение много ме озадачи. Отседнах в хотел "Балкан", и щом ме видя съдържателят Стерйо от Горни баир – един от старите и изпитани работници, преди да ми каже добре дошъл, каза: "Намерил си време да дойдеш." На въпроса ми, какво има, той отговори, че предната вечер нашите обесили прочутия турски бабаитин Дюлгер Али, втория след прочутия Шевия от Битоля, когото организацията уби в с. Могила преди въстанието. Същият Дюлгер Али вилнееше из града и околията наедно с потерите и вършеше изстъпления над християнското население. Той по селата сам никога не отиваше, а само с войската. В града беше поставен от градския съвет пъдар на бахчите около Ени махале, главно да следи комитите. Нашите една вечер го подмамили чрез една лека жена в нейната къща. Там бил удушен, после изкаран в бахчите под Ени махале и обесен на една върба с присъда на гърдите, че е наказан от революционната чета за неговите изстъпления над християнското население. В същите дни предателят Петър Лигушев, преоблечен в полицейска униформа и декизиран, за да не се познае, дошъл от Солун в Битоля, за да разкрива складовете с мунициите и архивата, намираща се в гробищата на "Света Неделя" и в църквата "Света Богородица", които скривалища той знаеше като ръководител на окръжния комитет в миналото. Благодарение, че от Солун съобщили на комитета в Битоля, че Лигушев станал предател, то складовете били преместени своевременно другаде. Той, уверен, че ще пипне всичко, веднага отишъл с войска на мястото и разкопали навсякъде в църквата, училището и гробищата, но нищо не намерили.

С тази акция авторитетът на организацията се издигна, а пък властта и турското население се постави в трепет и изумление. Поради тези две събития цяла Битоля беше в тревога. Целият гарнизон и полицията бяха вдигнати на крак, а Ени махале беше блокиран и всички български къщи се обискираха, В такъв именно критически момент се намирах в Битоля и исках да се срещна с Павел Христов, за когото предателят Лигушев беше се заклел да го залови, уверен, че той е в града. И наистина в тази суматоха аз заварих Павел в града – в Ени махале.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

19. Вторият общ конгрес, който бил определен да започне на 15. ХII. 1906 г., не се е състоял.