Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов
 
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЗАПИСКИТЕ МИ  [183]
 

с. 1
И така, от тригодишните ми мъки и страдания до[й]де време, та се установих на мирен живот на бащиното си огнище в родното ми село Желява. Поех управлението на къщата ни от брата си Андрея Ив. Крайчов, който управляваше тази къща, догдето бях аз в Диарбекир. През тази зима [на] 1876 год. ожених по-малката ми сестра [Стойна] за по-малкият син [Христо] на дядо Стоян Мечката, който умря в Диарбекир. Пролетта през май същата година, за да се прикрия от турците, че вече съм се оставил от комитлъка, а[з се] залових за домашна работа. Пръв аз от софийските села посадих лозе 3 уврата (декара) на местността, //

с. 2
називаема от старо време „Лозята”. Това лозе и до днес обработвам, което ражда доста хубаво грозде, може и на вино да става и много добра ракия. През 1895 год. продавах гроздето му в София и получих 511 лева освен още 4—500-стотин ока, що остана за ядене. Като се увериха съселяните ми, че и в нашата местност могло да става (ражда) грозде, разпоредиха се и досеги са посадили още около 80 души, които преди посаждението [на] моето лозе повечето живущи в селото ни не знаеха на що се ражда гроздето и на тази местност се поднови старото име „Лозята”. И наистина пролетно и есенно време, когато някой да погледа тези лозя особено есенно време, на [в]секи кютюк [184] се синее и червенее онова грозде, е мило и драго на человека.

До тази същата пролет наистина не ме заблуждаваха мислите за освобождението на България, макар и да желаех това, защото не можех да се науча от никого нищо. Не мина се много време,

124
 

още не бях досадил лозето, в един прекрасен ден, като бях //

с. 3
при работниците, съгледах отсреща край селото Нови хан едно малко пространство нещо се забелеяло. Попитах що е това бялото при Нови хан. Каза се от един работник, че това са чадърите на турския аскер, отиват за Сърбия, защото бой ще има Сърбия с турците. Дочух ли аз това, веднага въздъхнах от сърце и возбудиха се нови мисли в мене, като казвах на ума си: „Ох, боже мой, дали не щеш помогна поне на сърбите да на[д]вият на турците, та дано и ния, българите, покрай тях се освободим, макар че ния напусто пострадахме и нищо не могохме да извършиме”. Догдето трая тая война [Сръбско-турска], [185] [в]се тези мисли денонощно ми се мотаеха в главата. През цялото лято, даже и през зимата, земледелците откарваха с колата си до Пирот разни потреби с ангария за т[урската] войска. Дотогава от никого нищо не можех да се науча как стоят работите по това, понеже турците бяха обърнали сериозно внимание върху нас и нашето село, да не би някой гяюр подигнал глава против правителството на султана. Аслъ и хората, от които трябваше да поузнаем //

с. 4
нещо, не смееха и те да се събират с нас, както и ния с тях, за да не ги заподозрат турците, понеже, както казахме по-горе, строго ни преследваха.

През другата пролет на 1876 [?] [186] година, една прекрасна заран, струваше ми се ако не беше на връх Гергйовден — 23 априлий, като бях станал от сън и умил лицето си и се готвех да отида в черква, току до[й]де един от домашните и ми каза следното: Кото Бахадарски, Цветан Спасов и другарите му, които преди няколко дена отидоха на печалба в град Котел, нощес са си дошли и казват, че къде Клисура се е разбунтувал народът и имало вече български аскер и руски и те като не смеяли да продължават по-нататък пътя си, избягали оттам и сега са си тука в селото, и ела да видиш, че селото Голяма Раковица гори на огън. [187] Това страшно, а за мен приятно известие, досетих се накъде отива ра-

125
 

ботата, веднага изкокнах из къщи и отидох на мястото, откъдето се гледа, че гори селото Раковица. Като погледнах, //

с. 5
видях, че димът бяло-мургав излиза на кламбуци, кламбуци, като някои облачни стълбове. Времето беше малко дъждовно. Повърнах се у дома, повиках едного от избягалите от Клисура, който ми разправи подробно какво им се е случило и каква са видели. Уверих се от думите му, че това е очакваното и желаемо от мене въстание, но кои са, как е въстанало, за мене беше неизвестно. Но при все това аз вземах мерки да се подготвя за всеки случай, понеже знаех целта и планът на комитета, та да бъда готов всяка минута за първо повикване да подпомагаме въстаналите. Събрах няколко души мои приятели от селото и казах им да бъдат нащрек и готови, ако до[й]де някой да ни покани, та да си приготви всеки, кой с що вече има и може. Понеже аз нямах никакво оръжие, че беше ми вземено, когато ме осъдиха за в Диарбекир, качих се на коня си и отидох в селото Яна у кумецът ми Спас Попов, от когото вземах едно старо шишине и осем фишеци с барут, защото повече нямаше, свалих от коня япунджакът, [188] що носех, увих в него шишинето, //

с. 6
вързах го на теркия и казах на Спас, че ако ви пратя нещо хабер, веднага да сторите това, което ще ви поръчам... Сбогом!” — И отидох си в Желява. Очаквам всяка минута да ни до[й]де някаква покана отнейде, нищо няма, очаквам час, очаквам ден, два, пет, десет и повече — нищо няма. Току [х]ванахме да слушаме да се приказва, че Панагюрище, Копри[в]щица, Клисура и около тях всичките села въстанали на бунт, но турците ги иззапалили и избили много хора. Свършихме я дори сега, казах си аз. Взе да се говори, че турците си доне[с]ли много плячка от въстаналите градове и села. Жалко!...

И така, в кратко време турците потушиха въстаналите роби, като изгориха градове и много села, изклаха с хиляди мъже, жени, моми, стари, млади и пеленачета деца. Най-върлите зверства си показаха тогава турците. Бесиха, клаха,

126
 

гориха, трудни жени пробождаха, на дръвник глави пресичаха и безброй разни мъчителства употребиха и най-после това не им излезе на добро. Много малко време се измина, взе да се говори, че Русия щяла да отвори //

с. 7
война на Турция. Като дочух това, казах си — пак надеждата не е изгубена. В това време правителството на султана взе мерки и подкачи да прави разни укрепления на местата, гдето виждаше, че ще има опасност от неприятеля си. В същото време се наредиха и башибозуците да обикалят от село на село, да заплашват гяурите да стоят мирни. Още малко по-нататък [в]зе да се говори, че русите навле[в]ли вече в България и стигнали до Враца, дето и битка направили и турците ги разбили и те се разбягали по Балканът кой на къде види. Други говор се чу, че не били от русите, но били някакви комити и войводата им като убили, те се разбягали. И действително, вярно излезе последното. Това беше четата на Хр. Ботев. По едно време се дочу в селата ни, че главатар на башибозуците е турен някой си Малич байрактар, върл и свиреп арнаутин за българите. Където е минал, много хора до смърт бил. До[й]де ред да стигне и до нашето село, но преди да стигне, проводил човек [с поръка] да излязнат всичките селяни от мало до голямо насреща, вън от два километра и го дочакат тамо. //

с. 8
Аз, като непокорен рая, не отидох да го посрещна. Майка ми от страх думаше и ми се молеше: „Синко, отидете на среща и вия, да не би отпосле да пострадаш нещо от тоя читак-звяр проклети”. „Мамо, казах й, на това куче не ща да отида да му свалям капа и да го посрещам, та каквото ще нека бъде”. И наистина, майчините думи насмалко щяха да се сбъднат. Един-два часа се измина[ха], откакто чакат 150 души селяни вън от селото два километра, аз, като бях се установил в една чужда къща, отдето ще замине агата, из едно прозорче гледах [и] видох какво вървят тихо и мирничко селяните гологлави пред него, въздихнах от мъка, но какво да правя, гълтам всичките мъки. Установи се той в

127
 

домът на Стоян Мечката. Помислих аз какво трябва да правя. Най-сетне реших да отида и се представя пред него. Другояче аслъ и не можеше да бъде. Отидох и видох, че седнал вън пред капията на постелка. Уж ка[то] не знам, че трябва да сваля шапка, казах: „Доб[ъ]р ден, билюкбаши”. [189] Той ме поизгледа намръщено и нищо не отговори. Аз си помислих, че ще има баба работа. Събул се бос, //

с. 9
разкопчал крачолите си и разпасал поясът си, също като циганин под катун калайджия. Стоя и не мърдам, най-сетне извръща си главата къмто мен с опулени зверски очи и ми казва: „От къде си ти бре, пезевенк?”. „Оттук съм билюкбаши”. „Като си оттук, каков си ти сръб-капитан, та не излизаш насреща, по-голям ли си ти от Стоян чорбаджи от Бухово, той излезе чак в другото село насреща ми, а ти аслъ противник ли си на царските забити?” „Билюкбаша, мен нямаше дома, когато сте дошли вия в селото ни, аз бях в село Елешница, и сеги току си до[й]дох и щом ми казаха дома, че сте дошли тука, веднага ето ме, до[й]дох при вас”. „Така ли? Аз ще те науча теб сега, та да видиш раялък какво е”. Доде това издума мислех си, че това куче без друго ще ме изяде. „Хе, назад да те не гледам тук, па ще видиш после какво ще правя с теб” (извика с висок глас). Полека-лека отеглих се назад и отидох си право у дома. Стоях си до вечерта [190] и всеки час и минута очаквах //

с. 10
да ме повика и каквото ще прави с мене не знам. Нищо нема, премина се нощта, съмна се и пак нищо нема. Помислих малко, па вземах, та премерих една ока непечено кафе и една ока захар, та му запратих по едно наше момче, та да видя какво отпосле ще стане. (Нали казва една наша пословица: „Стани брат на кучето, доде минеш моста”). Подир това минаха се около два часа, отидох и влезнах в стаята при него (агата). „Добър ден, билюкбаша”. Погледна ме и каза не толкова с все сърце: „Да си здрав, чорбаджи, та ти оттука си, казваше? Чий син си?” „Оттука, бил[юкба]ша”. „Чий си син?” — „На Иванчо Крайчов”.

128
 

„На Иванчо ли?” — „негова”. „Знам го, баща ти беше много доб[ъ]р човек и не носеше таквия дрехи като тебе, а ти и фес си турил на главата си. „Ех, билюкбаши, знаеш тоя свят е таков, кой с какво си намери, това ще носи. Цар да ни е жив и вия. Мой баща, билюкбаша (добавих аз), ми е казвал за вас, че сте били достове //

с. 11
с него и много добро е видял от тебе, ама аз се не сещам, че сте вия, та да ви се прикажа, защото баща ми казваше, че сте тогава били Малич байрактар, а сега сте билюкбаши, та за това се не сещам, че сте вие”. „Ха така зер, видиш ли какво добро съм правил на баща ти”. „Ех, би[люкба]ши, вярвам, че сте му правили, затова покрай негов хатър и мен няма да оставите без добро”. „А защо се вия не казвате по-напред, че сте негов син, а щях без малко да направя с вас, каквото съм направил с много други по селата?”. — „Защо бил[юкба]ши, аз като още млад, па и аджамия, от друга страна и уплаших се от вазе, и за това”. „Няма нищо сега, ела, седни тука. Осман чауш, скоро едно кафе на чорбаджията!”, извика той. Помислих си аз: „Тука ти е пътя”. Изпих си кафето и станахме отсега нататък много достове с Малич би[люкба]ша. Разбира се, че отсега нататък не само кафе и захар, когато ще потребе, но и 60 аршина бяло [платно на] бала (?) да крои на сеймените си арнаутски //

с. 12
гащи, па и много още други неща. Но през времето, додето той пребиваваше в селото ни, каквото и да го помолех, думата не ми повръщаше. Много пъти е затварял хора от селото ни без никаква причина да ги бие, но по моя молба ги е освобождавал, без да пипне някого. [191] //

с. 13
По едно време се дочу да се говори, че Малич ага [х]ванал 2-ма комити, отсякъл им главите и зане[съ]л ги в София. За тия мъченици ето какво знам: като си вървели по пътят, откъм селото Чурек, няколко [а]рабаджии от с. Подуене, на които колата им били натоварени с дърва, двама души слезли из гората при тях, поискали хляб и помолили [а]рабаджиите да се придружат

129
 

с тях и заедно с колата им дано отидат до София. Съгласили се арабаджиите. Таман приближавали до селото Потоп, ето че идвал им насреща Малич ага с двама още заптиета. Двамата комити, като видели от коя страна на колата ще заминат турците, те заминали от другата страна и карали воловете, като че са арабаджии, но таман дошли турците до колата, един от арабаджиите, на име Васил. . . [192] от Подуене, който и днес е още жив, смигнал някак на турците и показал комитите. Веднага ги [х]ванали, //

с. 14
вързали [ги] и повърнали назад в Чурек, дето пренощували. Заранта ги по[д]карали вързани, минали селото Потоп, дошли до Манастирската река, там на един средорек, гдето се събират двете реки — Манастирска и Чурешка, отсекли им главите и зане[с]ли в София. Минаха се още 2—3 дена. Малич ага до[й]де в нашето село, стигна му известие, че в манастира Елешнишки дошли двама комити. Веднага справиха конете си и тръгнаха покрай реката, която тече през селото ни Желява. Спряха се и не можеха да минат, а чакаха около един час, догде се претече водата, която тоя ден беше буйна дошла вследствие от големите поройни дъждове. Като пристигнали в манастирът, игуменът Мелетий и слугите му показали на Малич ага къде са затворили в един зимник комитите. //

с. 15
Пренощували там, заранта тръгнали по пътя из Манастирската река и като пристигнали на средорека — същото място, дето погубили по-преди другите двама, отсекли и на тия нещастници главите и [ги] зане[с]ли в София. Те, комитите, дошли в манастира така: по-първия ден, като се скитали по Балкана, отишли, на егрека при елешнишките селски говедари, поискали хляб и помолили говедарите да ги попазят няколко дена, догде се поотморят. Говедарът, на име Величко Граваликата, им казал: „Момчета, хаете с мен, аз ще ви отведа на манастира, там вие ще може много време да поминете, има сгради, дето може да се пазите и ще ви хранят добре”. Те, бедните, не му мислили много, склонили и тръгнали,

130
 

дошли близо над манастирът и се спрели в една кошара. Говедарът казал: „Стойте вия тука, аз да отида в манастира да видя да няма някой турчин или други някой, па после ще до[й]да да ви [в]зема”. Отишъл и веднага обадил на игумена, //

с. 16
че са горе в кошарата. „Иди да им кажеш”, казал игумена, „да си оставят пусато (оръжието) и после да до[й]дат да се не боят”. Върнал се говедара при тях и казал им: „Момчета, казах на дядо игумен за вазе, и той ми рече да ви кажа да си оставите, пусато и тогава да слезете в манастира, защото да не се боят манастирските слуги, като ви видят с пусато”. Те повярвали, оставили оръжието си и отишли в манастира, гдето им показали зимника, дали им [х]ляб и заклопили зимника. Тогава пратили известие на Малич ага, който им проля невинната кръв и ги тури в студения гроб, гдето се събират две реки между три големи планински, покрити с гора върхове, нечути, невидяни от майка-баща, от братя-сестри, от роднини и приятели да тъжат и вечно въздишат за тях. Бог да ги прости, вечна им памет!

След няколко години костите на тези български въстаници се извадиха и отнесоха в Рилския манастир „Св. Иван”, а на мястото е въздигнат паметник от Стоил Лалов, ковач от селото Елешница, за спомен на падналите герои, които са //

с. 17
жертвували животът си млади-зелени за освобождението на България. [193]
 

с. 20
Други път Малич ага до[й]де в селото ни от към Балкана и донесе отсечена човешка глава. Тая глава въстаническа, като скитала по Балкана няколко дни и нощи гладна, без троха хляб, дошла и се спряла в корията на Елешнишкия ма настир „Света Богородица”, който манастир се намира под самия Мургаш планина откъм южната му страна. [Момчето] [194] оставило оръжието си в един дъб и полека-лека привлякло се в ма настирът, там дето и други по-преди двама пре дадоха на кръвнишка ръка. Бедното момче за хлебец отишло, влезнало в магерницата, поискало хляб и магера дал му да яде и веднага //

131
 

с. 21
обадил на игумена за неговото дохождание. Било заповядано на калугера, ако до[й]де такъв човек в манастира да го обадят. И тоз час известили на Амза ага, Маличов братанец, който постоянно седял в манастира. И той уловил бунтовника-комита (разбира се, че манастирските хора заедно с игумена са залъгвали момчето да стои тука и нищо няма да му стане), вързал [го] и проводил известие на Малича, който скоро дошел. Пренощували таз нощ в манастира, на заранта тръгнали с комитата през гората манастирска по една пътека, която води към селото ни Желява. Дошли на местността, називаема Мерова поляна, два километра разстояние над селото ни, спрели се там, съблекли по риза и гащи вързания комита по[д] предло[г] да дирят из него писма и други неща. Като свършили това, Малич ага стоял отдире му и гръмнал с пищова си, та ударил комитата откъде тила в главата и куршума излязъл през челото, дето отворил голяма дупка. Веднага бликнала //

с. 22
черна кръв и паднал с очите си на земята. Още душата на мъченика не издъхнала, един от читаците, засукал ръкави, извадил си ножът и отрязъл главата на жертвата. (Това е вършено пред очите на българи, именно... [195] от с. Елешница). Оставят трупът да се търкаля по поляната, а главата [в]зимат със себе си да я носи българин. Подир един час от това страшно произшествие слязоха в Желява право у домът на дядо Стоян Мечката. Събра се мало и голямо по заповедта на агата; отидох и аз, но страх и трепет ме беше обзело. Срещнахме се с Малич ага и още му не продумал, той като ме видя извика: „Е, чорбаджи, работата ви е чурук, вие казвахте и ме уверявахте, че у ваше село нямало комити. Я виж главата на един пезевенк, вие сте ги били чували и хранили у вашите //

с. 23
кошари горе в планината, при овчарите ви. Като заминавах покрай една кошара, тоя пезевен[к] изкокна и побягна, дигнах язе пушката и ето дека го ударих в главата” и посочи ми с ръка в раната, дето е преминал куршума. Аз като зна-

132
 

ех, че не е така, каквото ми казва, а [за] всичко лъже, отговорих му: „Билюкбаши, никога няма да повярвам, че у нашето село някой е хранил и чувал комити. Ако имаше някой да се яви пред някого от селяните, той веднага щеше пред мене да каже и аз щях тоя си час да ви обадя, но такова нещо не е имало досега, а па тогова главата, що сте донесли сега, може да е избягал от някъде и се е скрил в някоя кошара. Но пред вас нищо не може да се укрие и ето му главата сега”. На тия думи нема вече що да ми казва. Главата беше поставена в двора на една дъска и кръвта още капеше от нея. Малич ага //

с. 24
заповяда на един старец, пмеиуем Стоян Печов, да [в]земе главата и да я измие в реката. И той (стареца) направи това, па я донесе на първото място да я гледа всеки. Влязохме ние с Малич ага в стаята, пихме по едно кафе и след това извади той една книжка песнопойка, която намерили у комитата, подаде ми я да му прочета да види що е писано. Почнах, да чета един стих, па спрях, като му казах: „Билюкбаши, това е песнопойка”. „Чети, чети, чорбаджи и всичко вярно да ми четеш, че аз на друго място ще я четем [196], та после, ако сте скрили нещо от мене, ще отговаряте за [в]сичко”. Тогава продължих и [в]сичко верно му четох. На едни места в песните много нападаше турците с груби думи. Той току речеше: „Бак-бак пезевенци, какво са мислили да трепят и изгонват турците, но па таквия така ще главите да им се търкалят”. „Така е, билюкбаши, кой каквото дири, ще си намери”. След тоя разговор те ядоха //

с. 25
и подир един час справиха да си тръгнат. Селяните, голямо-малко [в]се в двора стоят гологлави да изпратят Малич ага билюкбаши. Излезе той и се качи на конят си, поразгледа малко на ляво и дясно, па току запе (?) пушката си и я прицели към едно момче Макавея Михайлов и каза: „Тоя пезевен[к] е комита, да [в]зема и неговата глава, та да станат барем две. От дека е дошел тоя комита тук?” Аз, като бях близо до него, посегнах и го хванах за една ръка и му казах: „Стой,

133
 

билюкбаши, що ще направиш, това момче е наше от селото ни”. „Е, защо е с такива дрехи и с рошава глава като комита?”. „Билюкбаши, той е сиромах и е измикярин седял, та му са дали за хаир тия дрехи”. Свали пушката си и повика момчето и му каза: „Твоята глава щеше заедно с тая да иде, но сега целувай ръка на чорбаджията и попа, че они ти живота куртулисаха.” Момчето се уплаши, пожълтя и пребледня, като че //

с. 26
капка кръв не остана у него, посегна да целува ръка мене, посочих му да целува първен на агата и сетне мене и той направи това. Не стигна на Малич ага това, току викна на момчето да [в]земе отсечената глава да я носи той. Още един път молба: „Недей, билюкбаши, нали видиш, че момчето си е живо-умряло, страх го е от главата, нека я [в]земе някой от по-старите хора да я носи”. И той викна на Геоше Петков, человек 60-годишен, туриха главата в една конска торба, [в]зема я и понесе я напред пред Малич ага. Изпратиха го селяните далеч от селото и аз исках да отида, но той, още не изле[з]ли из селото, повърна ме и каза: „Хайде, чорбаджи, идете си вие у дома, не трябва ти да идеш по-нататък”. „Е, хайде, идете със здраве, билюкбаши”, казах с уста, а със сърце: „Ега се не върнете вече!” Отсечената глава беше от едно младо момче около двадесет годишно, още мустаци нямаше. Умря мъченически горкият за //

с. 27
освобождението на мила България, бог да го прости и вечна му памет! От къде беше това момче не можахме да узнаем, така също и за името му.

Малич ага водеше със себе си един шпионин българин, на име Илчо от с. Чурек. Като ходили един път по Балкана, там над селото Бухово, по пътят, който води за село Ябланица, називаем „Мирчови кравули” узнали, че около този път из гъсталакът имало комити. Малич ага с неговите заптиета, на брой десетина души, установили се покрай пътят от двете му страни на позиция, а Илчо проводили да слезе долу до в реката, дано излязат отнейде комитите при него за хляб. Илчо нарамил торбата с хляб[а] и

134
 

ходил из пътя падоле-нагоре и наи-сетне сполучил да се намерят с комитите, дал им хляб и казал им, че тъдява няма никакви турци да вардят и може свободно да ги изведе въз тоя път, като ги придружи и покаже откъде трябва да заминат за мястото, //

с. 28
дето искали да заминат и те се съгласили на обещанието му и тръгнали подир него из пътят. Дошли до мястото, дето вардили турците. Нещастните жертви! Изгърмяли пушките, от които паднали на място четири ду ши, а трима живи [х]ванали, на които отсекли главите веднага. Отрязали и четири глави па падналите убити, стават всичко седем глави, надянат ги на колове, пренасят ги през селата Бухово, Ботунец, Челопечане, Враждебна и Подуене за София — армаган на Мазхар паша.

През това време Малич, когато отрязваше главите на бунтовниците от дружината на Христо Ботев и колеше и трепеше кого де срещне, през същото време и от същите хора четири души пристигнали в селото Мусачево и се укрили в къщата на тамошния жител Георги, дето стояли три дена на тавана в къщата му. Помолили Георги, та им дал хляб за 2—3 дена, като му оставили и една сума пари с условие, че ако останат живи отпосле //

с. 29
да си ги разделят брат ски, ако ли не останат живи, просто да са на Георги всичките пари. Една сутрина Георги изпратил хората, като им посочил отде да заминат, а оттам било населено с черкези. Те, бедните, като изходили 1—2 километра, спряли в една гъста нива с жито. Решили през този ден да прекарат тамо, та в идущата нощ да пътуват по-отрано и през денят да поизгледат местата откъде и към коя посока трябва да тръгнат за Самоковско и те се слагали в нивата, която се намирала до един път. Не се минало много време, зачуло се нещо тропот из пътя, един от тях издигнал глава из нивата да види що е, съгледал, че турчин язди на кон, съгледал го и турчина, който се сетил какви са тези хора в нивата, обърнал надире конят и право в селото си Бариево. Разказал на тамошните турци и чер-

135
 

кези за всичко, що видял в нивата, че имало комити. Те (турците) веднага се справили и въоружили и тръгнали за мястото. Заобиколили нивата и нападнали на бунтовниците, от които трима убили, а единият избягал и се скрил в едно //

с. 30
малко блато, дето се заровил в жабиняка, като си покрил и главата, само си оставил място колкото въздух да приема. Турците няколко пъти мин[а]вали покрай това блато, но не могли да го намерят. И тъй се свършила работата. На тримата оставили труповете, а главите им отнесли в София. А другият в жабинякът останал жив и подир Освобождението, казват хората, че дохождал един комита в с. Мусачево при Георги, та му искал парите да си ги разделят братски. Но Георги му отказал, даже че го и не познава. Човекът — комита[та] казал на Георги, че макар сега да отказва да даде от парите, но ще до[й]де време да моли и ги даде. И заминал си откъдето дошъл. И действително, Георги подир Освобождението в 2—3 години станал търговец и откарвал сурия овни за Цариград, както съселяните му, така и от околните села хората говореха, че откъде Георги изведнъж стана толкова богат, но това му богатство не било за негово щастие за дълго време. След заминаванието на комитата от негова дом не зная добре колко време се изминало //

с. 31
и Георги се самообесил и с това всичко свършил. Говори се от хората, че той, отка[к]то посочил пътя на комитите от домът си, заранта предал ги на турците. Дали е вярно или не, това не зная. И така се свърши краят на юнаците от Ботевата чета, които жертвуваха животът си за Освобождението на милото отечество България и оставиха да се търкалят костите им в разни балкански усойни, долини, поляни и полета, дето на едни места и белег не е останало от тях. Бог да ги прости и вечна им памет!

Наближи време за жътва. Земледелците почнаха да работят полските си работи, между които разговорът беше, че Русия отворила война на Турция [197] и русите минали някоя си река Прут

136
 

и достигнали близо до градът Плевен, дето за дълго време чувахме, че ставало страшен бой между русите и турците. Това стана още по-вярно, че турското правителство се разпореди и от всяко село [в]зимаше по няколко чифта волове с колата и хората заедно да откарват припаси (военни потреби) за в Плевен. Това трая дълго време и най-сетне се чу, че Плевен е превзет от русите. И ния с настръхнати на главата косми чакаме да видим свободата, да й се понарадваме, но от друга страна //

с. 32
пък очаквахме и ненадейната смърт от черкезите и башибозуците, които се бяха обърнали на диви и неумолими зверове-кръвопийци.

Като се разчу, че Плевен е попаднал в руски ръце, турското правителство се разпореди да укрепява проходите на Стара планина и постави редовна войска [198] на няколко места, от които най-много бяха на Арабаконак, няколко хиляди — в селото Ябланица и по-малко — в селото Елешница. А така също по селата устроиха чети от по стотина души турци и черкези-башибозуци, които всекидневно ги обикаляха.

След превземанието [на] градът Плевен от русите, му[х]аджири (бежанци) — турци от Плевенско, заедно със семействата си, достигнаха в Софийското поле, дето се настаниха в селата да живеят. Дойдоха и в нашето село Желява 30 фамилии с децата си и с всичката си покъщнина и добитък. Седнаха в няколко къщи, дето стояха около един месец. През това време аз си стоях в кръчмата и сдобих мющерии без пари. На тези бежанци, що бяха //

с. 33
в селото ни, главатарят им беше някой си Омер-чауш. През тази година имахме от кошерите ни мед около 400 оки в дюкянът. С тоя мед аз станах много приятел с бежанците турци и те уж ме пазеха от черкезите и турци-башибозуци, които всеки ден минаваха по две чети през селото ни и се отбиваха в кръчмата, но това пазене, дето всякого черпех по кафе, не бе за много време. Веднаж от башибозуците един ме повика навън нещо да ми обади. Казва ми тъй: „Чорбаджи Тоне, търгу-

137
 

вали сме с тебе”, (защото купувах от него в София щавени цървули за в дюкянът си) „и ял съм ти от солта н хляба и пил съм ти кафето, затова, казвам ти да не стоиш тук в кръчмата си, а да се позатулиш нейде, защото от нашите другари башибозуци едни се сговарят да те убият, когато им падне случай.” Поблагодарих му за наставлението, което ми даде и подир това заминаха. Аз останах смаян и обзеха ме мисли какво трябва да правя. Най-сетне реших, изведох конят си (когото бях скрил в чужда къща, защото, ако беше наяве, отдавна щяха да го [в]земат //

с. 34
черкезите). Стегнах го за София с намерение да намеря някоя къща да отидем заедно с децата си, за да можем се запази от нещастия през тия времена. Поисках от бежанеца Омер чауш да ми даде един турчин от неговите да ме придружава до София и обратно като ясъкчия (пазител), като казвах още пред него, че искам да отида на София не за да се отклоня от селото, а за да си доставя стока за в дюкянът. И той се увери и отпусна ми едного на име Ахмед ага. Това разправих за всичко на майка ми, брата ми и жена ми. Отидохме заедно с Ахмед ага в София, престояхме два дена, намерих къща и накупих неща за в дюкянът. Тръгнахме за Желява, по пътят около Враждебна стигнахме трима черкези с коне, които ни отминаха и се спряха при ханът край Искъра. Спрехме се и ния за 5 минути да починат конете, пихме по кафе с другаря ми, сетне тръгнахме. Таман ние между километра 10—11, пристигнаха ни втори път тримата черкези припущащи //

с. 35
с конете си, отминаха и се спряха край воденичната вада на 11 километра, дето накараха конете си във водата. Ние отминахме и се спряхме на Долнобогровските ханове. След пет минути пристигнаха ни черкезите трети път и отминаха. Аз взех да се съмнявам в тия черкези, че тия нещо правят сметка и не обаждат нищо на другаря си. Тръгнахме, таман да наближим на големия мост, покрай реката се навървил керван от кола с турци — бежанци и отиват в селото Долни Богров.

138
 

Ахмед ага (другарят ми) казва: „Тоне, хайде, ти карай полека, аз да претеча — тия кола са като от нашите села да попитам какво има татък.” „Иди”, казах му. Когато аз минах моста на разстояние около 250 метра, съгледах тримата черкези, че отседнали конете си и се отбили от лява страна край пътят в ливадите, баш където ще се отбия аз за Желява. Помислих си, че работата не иде на добре, останах самичък, не иде на сметка да се повърна. Вървях напред и не отидох до черкезите, а отбих се в ливадите да подмина, таман до[й]дох срещу тях, отседнах от конят си и му свиркам да моча и гледам давно ме стигне ясакчията ми, //

с. 36
защото по-нататък да се отдалеча сам не смеех. След 2—3 минути зададе се другаря ми и право отиде при черкезите, спря се при тях колко 2—3 минути и сетне до[й]де при мене и каза: „Хайде, качи се на коня да вървим!” Това направих и тръгнахме. Сърцето ми се вълнуваше и че като ми казва — нещо има да стане. Като вървим често се обръщах къмто черкезите да видя дали стоят на мястото си и те стоят. Казах аз: „Ахмед ага, едни от черкезите препуска подире ни, мен ме е страх, аз ще карам напред по-бърже, а ти карай по-полека, па ще се съберем къде селото.” Той ми отговори: „Защо, зер се боиш, аз нали съм с тебе, не бой се! Да вървим заедно, какво ще ми прави един черкезин”. Уверих се на думите му. Караме заедно, черкезинът препуска ли, препуска подир нас. Таман ние [сме] при могилата при Долни Богров, престигна ни //

с. 37
черкезинът и изговори следующите думи: „Стой, чорбаджи, дай твоя кон, че трябва за аскера.” Аз се не обръщам и като чух думите му, посепнах юздата на конят си и го поритнах и побягнах препущащ. Таман прекрачи конят 2—3 крачки, изгърмя пушка подир мене, като не усетих никакъв болеж, продължих бяганието си още 2—3 крачки, изгърмя втора пушка, пак нем`а нищо, таман на завоя, дето кривнува пътят до голямата дупка, изгърмя трета пушка, на която куршумът префуча край дясното ми ухо и удари на

139
 

пътят пред самите крака на конят.. Аз се уплаших и спрях конят си да не би да ме сполучи с някой куршум като [в]зе да гърми върху ми толкова често, понеже пушката му беше винчестер [199] с 16 патрона напълнена, тапа-тупа с неговия кон пристигна ме и до[й]де спроти мене от дясната ми страна, хванал пушката си с двете ръце и замахна да ме удари с кондака. Като се завардих да ме не удари, паднах от коня на лявата страна и едната ми нога остана запримчена в зенгията. Черкезинът не прави вече друго нищо, а посегна, та хвана конят ми //

с. 38
за дизгините и го поведе напред, като ме повлече около два разкрача. В това време аз като не можех да си извадя ногата от зенгията, издадох вик и моят ясакчия (вардач) тогава дори видох че пристъпя, та посегна и хвана поводилото на конят ми. Черкезинът спря и гръмна пушка близо до краката на ясакчията и той изпусна поводилото, та замина от другата страна, дето сам паднал, посегна, та ми извади и ногата от зенгията и черкезина поведе конят ми колкото 50 метра разстояние от произшествието, спря се, слезна от неговия кон, изправи на моя седлото, па се качи и по[д]кара без път през нивите право къмто селото Мусачево. Аз като бях се изправил от паданието си и поуспокоил, казах на турчина ясакчията (вардача): „Не вардач, но предател, понеже се уверих, че той ме предаде. „Ахмед ага, конят си от вас искам!” И той тръгна подире му. На коня ми имаше много добро седло, с добра аша (покривка), мешинени дисаги, пълни с разни купени неща от София, добър нов килим, ямурлук и пр. Сам той (конят) в онова време струваше 15 т[урски] лири. //

с. 39
Това беше около 6 часът подир пладне на заход слънце през месец ноемврий 1877 година. Като тръгнах пешком от място[то] на произшествието за 15 минути стигнах в селото Горни Богров край пътят у един мой приятел. Влязох в дворът му и той ме посрещна с „добре дошел”. Седнах навън и поисках му вода” донесе ми и пих, правех си цигара и той ме питаше къде ми е конят и „накъде тъй сега на мръкнало отиваш”.

140
 

Казах му, че ида от София и отивам за Желява. „Е, какви бяха тия пушки преди малко, що изгърмяха тук доле, под селото ни?” Казах му, че са гърмели подир мене и конят ми [в]земаха, „затова аз тая вечер ще ви бъда гостенин”. И той ме приимаше с благодарение и тъжеше за случившето се с мене. Таман това говорехме и предателя до[й]де при нас. Но в мен се породи ми[съ]л, че тая нощ аз не ще мога да прекарам тук, защото ми е развълнувано сърцето. Казах на приятеля да ме придружи до Желява. Той ме спираше, най-сетне като видя, че не може да ме убеди да остана у тях тази нощ, тръгна с мене, тръгна и предателя с назе. Пристигнахме до селото Яна, никой ни дума не продума. Преминахме Яна, предателят слезна от коня си и покани мене да се кача и пояздя. Отговорих му, че не желая да яздя вече кон, понеже съм се наяздил и „не //

с. 40
искам вашето добро, което искате да ми направите”. Това бе ни разговорът всичкия. Пристигнахме в Желява у дома. Като ме видоха домашните, че си ида без кон, бързат и ме питат къде ми е конят. На това отгоре казах им, че съм го продал на София. Макар и да се приструвах, че съм весел и добре, но те се сетиха каква е работата и брат ми Андрея каза: „Байко, аз се сещам как си продал конят, но нали сте вия живи останали, та за него да не се кахърите, нам господ живот да дава, коне много!” Сетне им разправих подробно премеждието, което преди малко бе ме сполетяло. Заранта като станахме и брат ми подкачи и ми казва: „Байко, снощи вия бяхте уплашен и кахърни, та не щяхме да ви обадим, че и тук нас подобно нещо ни сполетя”. — „Какво е имало?” — „Вчера от кошарата горе в Балкана черкезите ни откарали всичките коне — 16 глави, саде сивата кобила с двете кончета останала, че е била затулена зад [х]расталаците и не са я съгледали”. — „Ния да сме живи” — казах, и повече нищо. Догдето всичко това говорехме до[й]де и Омер чауш и подкачи да ме пита какво ми се е случило. Казах му подробно всичко и че не съм доволен от ясакчията, //

с. 41
който ми препоръча. Той

141
 

го повика в мое присъствие и захвана уж да го плюе и строго да му гълчи, че не ме е запазил и с това се свърши. Те си отидоха, останах аз у дома, подкачих да кроя средства като как можем се запази от башибозуците, които всеки ден минават по 2—3 чети и сега вече не смея с ясакчия, нито с другиго да отида до София, а пък и в село не смея да стоя наяве. Най-сетне измислих, че непременно всичките ния от дома трябва да се позатулим в селото по роднини. Така и направихме. За да не ни узнаят бежанците турци, че сме в селото, скроих план както следва: повиках Омер чауш и му казах, че мене ме е страх да стоя в селото си занапред, но бих стоял, ако той се обещае да ме пази от башибозуците (ще ме пази, колкото ясакчията-предател, така си мислех тайно), той с голямо убеждение и обещание към мене, че ако има нещо да ми стане, ще отговаря за всичко, което потвърди и с клетва, че турчин да не е. И аз за по-голямо доверие още да му дам, обещах се, че ако в случай те се //

с. 42
дигнат от селото ни и потеглят за някъде непременно и аз заедно с децата си ще вървим с него. От това мое обещание на Омер ага толкова драго стана, щото не знаеше вече какво да ми каже и много се увери, че така ще бъде. Подир това повиках майка ми, брат ми и жена ми и разпределихме кои де да отидат по роднините в селото. За мене избрахме място у баба Сива Печова, която има само едно момче Стоян, около 20-годишно, живее на горния край в селото на едно затънтено място, в една бедна къща, подобна на овчарска колиба. Проводих майка ми да обади на баба Сива, че тази нощ, когато и да до[й]да да се не бои, а да знае, че съм аз и ми отвори да седа у тях (да се крия). Речено и свършено. Сговорихме се още, че като отида през тази нощ у бабини Сивини, на заранта както и всякога, Омер чауш с няколко негови другари ще до[й]де у дома да пием кафето си и ще ме потърси, а брат ми и майка ми да му кажат, иощес сам отишъл (бегал) в София, спирали ме, но не съм ги послушал, по причина, че не смея да стоя вече в селото ни. И той се уверил на думите им. Същото е казвано и пред //

142
 

с. 43
селяните, който от тях би попитал за мен къде съм и те се уверили. Събрахме се ния всички, повечеряхме и поговорихме още какви мерки занапред ще трябва да употребим за запазванието на живота ни. Стана среднощ и когато бе утихнало всичко в селото, даже и кучетата заспали, [в]земах япанджак, та се загърнах и в ръцете си старото шишине, което имах от кумеца Спас, сетне [в]земах сбогом от домашните си и лека-полека дебнишката се упътих за бабини Сивини. Бог помогна и по пътят никой не ме усети, че преминах през сред селото и отидох до спасителното място. Полечка потропах на вратата и се обадих на баба Сива и тя ми отвори, наведох се, понеже вратата беше съвсем ниска, и влязох. Огън блещукаше полумрачен. Запалих свещ и тя ми показа друга вратичка де да вляза. По-преди прекрачих с един крак и сетне се наведох и можех да вляза. Седнах и поприказвах малко с баба Сива, легнах да спя, но ако си просна краката, трябваше да ги вослона воз стената нагоре, понеже беше много тясно. Успокоих се малко от опасностите, които неизбежно бяха за мене (така си мислех поне за сега). Домашните и те се установили по роднините. И така в тая колибка, която беше окадена с много дим, престоях нещо //

с. 44
около десетина дена. Веднъж получих от брата ми известие, че учителят Харалампий С. Драганов (родом от Кюстендил) питал за мене и те му казали, че съм на София. Поискал и той да отиде на София, но не смеел, че щом се покаже в селото, башибозуците, като го съгледат, може да го убият. При това аз казах да му обадят, че съм у бабини Сивини, и ако ще, нека до[й]де при мене да се пазим у колибката, да до[й]де, но по същия ред, както и аз отидох у бабини Сивини през нощ[т]а и да го знаят хората, че отива за София. Казали му това и още първата нощ до[й]де при мене, толкова възрадван, щото му се чинеше, че тук е спасението и вече няма от нищо опасност. Както и да е, но само че жилището ни е претесничко, та който иска по-широко да излезе вън, но струва ми се, че вън е много по-тясно.

143
 

В един ден около пладне писнаха на много места селските кучета, дочухме страшни женски с глас викове. Изпратихме баба Сива да повиди що е и подир малко време се повърна, каза, че в селото в няколко по-заможни къщи влезли черкези и направили обир, а тук у комшиите ни (у Петър Гатов) трима черкези [раз]спасли на Петър поясът и го вързали, жените гологлави //

с. 45
избягали. И те били, що с плач гласове издаваха, дето ги и ний дочухме. Обрали му къщата и заминали, а него вързан оставили. При тия писъци из селото като дочухме, май ния с учителят не ни сдържаше вече в колибката да стоим, но и навън — още повече. Най-сетне реших се аз, вземах шишенето в ръце, излязох и се затулих зад една камара съседна слама до плетът. Планът ми беше, че в случай [ако] потегли някой черкезин в къмто нашата колибка, да му светна едно шишине и сетне додека ми очи видят, па макар и аз [да] загина. Не щеш ли, след малко 4душ[и] черкези — двама напред и два надиря забрали 300 брави овци, дамазлъка на дядо Пешо Желявеца, който и днес стои на меджлиса в София при Мазхар паша, потеглили право към нашата колибка и ще минат покрай самата слама до плетът. Като предвидих, че това тъй ще бъде, приготвих се и зап`ех шишенето, но в тия минути пулсът ми силно затупа, догдето пристигнаха близко срещу мене, но не ме виждат. Много мисли преминаха през умът ми. Едната от тях беше — като изпълня намерението си, черкезите ще се уплашат от гърмежът на шишенето и ще оставят овцете и ще духнат да бягат, а втората мис[ъ]л ми беше, че като направя това, ще //

с. 46
изложа цялото село в опасност и след няколко часа може би същите черкези да доведат бошибозуците и да направят прах и пепел селото. Затова намерих за по-добре да се тая неподвижно на мястото си и те прекараха покрай мене овците и ги откараха където си знаят. Повърнах се в колибката при учителят, почнахме да се съветваме какво трябва да направим, че понататъшното ни стоение тук е вече опасно за живота ни. Решихме, като се приготвим в 2—3 дена,

144
 

да избягаме оттука, но за къде, още не уречено. На заранта таман изгрея слънцето, дочухме топовните гърмежи на Арабаконак и узнахме, че русите пристигнали тамо и почнал се бой с турците. Каква радост обля сърцата ни — неизказуема. Същия ден получих известие от брата ми, че селяните добили в съмнение за мене, че не съм се намирал в София, понеже няколко пъти отивали те и не ме виждали, та може би да съм избягал при русите или другаде, та ме пита на това отгоре как да постъпи с тях. Отговорих му да каже на няколко селяни, че утрешния ден ще до[й]да у дома и те нека да бъдат там да се видим и да //

с. 47
им кажа нещо. Сега бежанци няма в селото, че преди три дена избягаха, като усетиха, че московеца наближава. На утрешния ден обирамчих едно торбе с хляб, [в]земах овчарска тояга и потеглих от бабини Сивини, минах през реката на горния край от селото и тръгнах в пътеката през брега срещу селото. Който и да ме види ще каже, че това е овчар, слиза от овцете си за хляб. Таман стигнах срещу средата на селото, съгледах, че един турчин хока, псува, гълчи по селяните и събира телеграфни стълбове да ги откарат до Кремиковци, дето поставят телеграфна жица от София до Ябланица за съобщение с аскерът, който се намира в това село да пази преминуванието на московците. Догде премина това място опипом, мислех, че ако ме повика турчинът, мислех няма да отида при него, а ще хвана дългата воз баирите нагоре. Но за мое щастие, не ме повика и аз си продължих пътя и стигнах в бабината Канина къща, съседна на нашата. Проводих баба Кана да види дома ли е брат ми и кой е още тамо. Тя отиде и дойде, та ми каза, че имало в къщата ни един черкезин и слугата ни дядо Койчо му пържил яйца да обядва. Веднага аз излязох и отидох в друга по-далечна къща, у дядо Илия Антова. След два часа стоение там //

с. 48
известиха ми, че черкезина си отишъл. Станах, отидох и влезнах в саята (овчарската ни паята). Дойде брат ми и подир него един по един събрахме се 7—8 души мои съселяни. Чинихме живо-

145
 

здраво и почнахме да пием по чашка винце. Разговорът ни беше повече за мене, къде съм бил досега. Казах им, че съм тук, в селото, но се крия и не смея да излизам за никъде. „Сега аз направих това да се уверите, че съм тук и ще ви моля да ме пазите, в случай че ме подири бюлюкбашията или други някой от страна на правителството. В такъв случай ще кажете, че съм в София. Ако ви заповядат да ме повикате, вие се обещайте и искайте срок за два дена да проводите човек в София да ми обади и аз ще до[й]да”. Този план аз кроях, че ако се случи подобно нещо и като ми обадят у бабини Сивини, наместо при тогова, който ме иска, ще хвана пак дългата накъдето ми очи водят, а в ръце[те им] няма да влизам. Това аз си мислех, без да знаят хората около мене. Пи[й]нахме си още по някоя чаша и позабравихме страхове и ядове. След това разотидохме се всеки за мястото [си]. Вечерта с учителят решихме, че понататъшното стоение тук у бабини Сивини ни минута трябва да стоим. Таман това си говорихме, дойде брат ми и каза, че Станоя Свръдлов от Елешница, който е //

с. 49
проводен от русите за София — да узнае колко има и къде се намира турска[та] войска, иска да се види с мене. Възрадван от това известие, казах на брат си да го доведе при нас. Подир 1 час до[й]де Станоя и разбрах за какво се провожда за София от русите, като ме питаше да му обадя до кого трябва да отиде в София и да узнае [в]сичко, за каквото е проводен. Казах му да се намери с врачанците Кръстю и Ангел, мои приятели, които живеят на Буховския хан при жежкия бунар [200] в София, да ги поздрави от мене и да не се боят, а да му кажат [в]сичко каквото знаят, що ги попита. Поиска ми картичка, с която да се уверят, че аз съм го проводил до тях. Не му дадох, като мислех, че възможно е да попадне в неприятелски ръце. Така го съветвах да не иска писмено нищо от Кръстю и Ангел. Още същата нощ той тръгна за София и на връщане, уговорихме да до[й]де пак при нас. Той всичко свършил благополучно, купил си една ока сол и два чифта нещавени опинци, нара-

146
 

мил ги и тръгнал от София по пътят си като всеки селянин и на втората вечер до[й]де при нас. Узнал, че в София нямало аскер, а били [в]сичките на Арабаконак, няколко стотина в тяхното село и в Ябланица — повече. Още същата нощ искахме и ния да го прпдружиме, но не бяхме приготвени с учителят, та оставихме за другата нощ, като узнахме от него по кой път трябва да се отправим за //

с. 50
селото Врачеш при русите. Изпратихме го. На заранта за по-голяма сигурност повиках Станчо Иванов, съсед на баба Сива и мой кумец, и Генчо Говедарът, та ги проводихме да отидат с конете си за дърва в Балканът до местността, називаема „Турски преслоп”, отдето трябва ний да заминем, да видят дали не ще има тамо част от турския аскер да пазят пътят. Надвечер, като очаквахме завръщанието им и още непристигнали, до[й]де баба Сива и каза, че жената на Генчо Говедарът гълчала и разгласила по селото за отиванието на мъжа й в Балканът и ако не си до[й]дел до довечера у дома, щяла да обади на турците, че аз съм го проводил при русите да дойдат по-скоро. Като узнахме това, приготвихме се да тръгнем още във видело, но невъзможно беше, че ще ни види всеки. И така, с нетърпение очаквахме час по-скоро захожданието на слънцето. Подир малко време пристигнаха Станчо и Генчо и ни казаха, че не смеяли да отидат до „Турски преслоп”, дето бяхме ги проводили и не знаят свободна ли е пътеката оттамо, дето ний искахме да заминем и оттук останахме неулеснени по нашето намерение. //


[Previous] [Next]
[Back to Index]


183. Тази част от спомените на Т. Крайчов е писана след Освобождението — в 1896 г. Оригиналът на тази част се съхранява в Института за история при БАН, Арх. сб. № 523/1950; вж. тук предговора бел. 22.

184. В ориг. „кютук”.

185. Авторът бърка датата — Сръбско-турската война е обявена на 18 юни 1876 г. след потушаването на Априлското въстание и минаването на Ботевата чета.

186. В ориг. „1877”. Понякога авторът допуска грешки в дати и събития.

187. Село в Ихтиманско, участвувало активно в Априлското въстание. За историята на селото и участието му във въстанието вж. историческия очерк, съхранен в БИА — НБКМ, ф. № 643.

188. От тур. „япънджак” — диал. се среща „япунджак” и „япънджак” — ямурлук.

189. В ориг. „болюгбаша” — от тур. „билюкбаша” предводител на рота в турската войска, войвода.

190. Следва зачертана дума „у дома”.

191. Следва зачертан текст от 15 реда, предаден в друга редакция на с. 20.

192. Васил Тодоров. Споменатите тук, предадени от него дейци, са участници в Априлското въстание в Панагюрско, известни само под малките си имена — Тодор и Ленко, и че са убити около 10 юли 1876 г. — Вж. Бурмов, Ал. Христо Ботев и неговата чета. С., 1974, с. 467. В тяхна памет и на двама неизвестни ботеви четници е издигнат паметник на лобното им място със следния текст: „Тук почиват Тодор и Ленко и двама други кумитета, убити от турска войска на 1876 май 20. Направи Тито Лалов от с. Елешница”.

193. На с. 17 е само този текст. Страници 18—19 са неизписани от автора.

194. Става дума за ботевия четник Ангел Тодоров от с. Благоево, Разградско, убит в местността „Мерова поляна” край с.

165
 

Желява. На лобното му място е издигнат паметник, а костите му по-късно са пренесени и погребани в Рилския манастир. По-подробни сведения за последните дни на А. Тодоров вж. в Бурмов, Ал., пос. съч., 468—471.

195. Величко Граваликата и Иван Колчаря. В ориг. имената им не са попълнени. За предателската дейност на дякон Мелетий, игумен на Елешнишкия манастир, и манастирския слуга Иван Колчаря сведенията са противоречиви. Според Т. Крайчов те са предатели. За същите дейци и събития има събрани сведения от учителя в с. Чурек Петър Г. Матеев, публикувани в: Бурмов, Ал., пос. съч., с. 466—483, в които са посочени опитите на двамата да спасят А. Тодоров и други Ботеви четници.

196. В ориг. „чатим”.

197. На 12 април 1877 г. Русия обявява война на Турция, а на 15 юни русите форсират Дунава при гр. Свищов и превземат града. В началото на м. юли започват боевете при гр. Плевен, където Осман паша се укрепява с 50-хилядна войска. След неколкократни атаки срещу града през м. септември Плевен е обкръжен от руските войски, която обсада продължава до 28 ноември, когато Осман паша с цялата си войска капитулира и се предава.

198. В ориг. „война”.

199. Вид пушка с магазин, наименована по името на нейния производител.

200. Намирал се е на днешната улица „Веслец”.