Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов
 
ПРЕДГОВОР
 

Тоне Иванов Крайчов (Крайчев), един от малко известните дейци на българското национално-революционно движение, е запечатал името си в историята на възрожденската литература със своите неозаглавенн интересни записки, познати от първата им публикация в периодичния печат с названието „Диарбекирски дневник”. [1] Те поднасят главния изворов материал, върху който може да се изгради твърде оскъдната биография на този заслужил българин, чиято личност е все още слабо осветлена. [2]

Той е роден през 1842 г. в село Желява, Софийско [3], потомък на дядо Крайчо, известен по онова далечно време като голям родолюбец. Селото е разположено под връх Мургаш, Западна Стара планина, и заема на времето си централно място спрямо другите съседни села като: Бухово, Столник, Елешница (сега Йорданкино) и Чурек. Това се отразява и при избирането му за седалище на водещия революционен комитет за тези села, както се вижда от записките. В юношеските си години (през 1857 г.) [4] Тоне се учи при известния възрожденски учител Сава Филаретов в Софийското мъжко училище, след което е за известно време учител в родното си село. [5] В ранния период на своята народополезна обществена дейност преди Освобождението Тоне Крайчов като училищен и църковен настоятел („пристоятел”) замисля и построяване на училище в родното си село Желява. За тази цел той посещава известния тогава учител в София Христо Ковачов, за да установят заедно плана на бъдещата училищна сграда. Като продължение на тази безшумна, родолюбива дейност се явява и ктиторството на Тоне по зографисването на старата желявска църква „Николай Чудотворец” в 1867 г. Всред списъка на кти-

5
 

торите в църквата на първо място личи неговото име като „пристоятел”. Още съвсем млад, едва 25-годишен, той дава пример на родолюбие и на високо обществено съзнание.

През 1872 г., след пристигането на Димитър Общи в с. Желява и след агитационната му дейност, Т. Крайчов организира Частния революционен комитет в селото и става негов председател. За кратко време комитетът се разраства и включва осемнадесет души от Желява и десет души от селата Бухово, Чурек, Елешница, Столник, Чеканчево и Голяма Раковица.

След обира на турската поща в Арабаконак (22 септември 1872 г.), организиран от Д. Общи, мрежата на революционните комитети в страната е разкрита и дейността на Желявския комитет — прекъсната. Тоне Крайчов, заедно със съселяните си поп Стоян Поппенков и дядо Стоян Младенов-Мечката, са задържани и осъдени от специалния турски съд, изпратен от Цариград за разглеждане на делото срещу Димитър Общи и Васил Левски [6], на заточение в Диарбекир за три години (от 3 ноември 1872 г. до 3 ноември 1875 г.). В този период, въпреки тежките и непоносими условия на живот в крепостта, Тоне Крайчов увековечава името си с водените там знаменити свои записки, или както той още ги нарича — бележки.

След Освобождението на България от османско иго той се преселва със семейството си в София. Тук се издига като изтъкнат гражданин на столицата заедно с други желявски преселници като Тодораки Пешев, първият след Освобождението кмет на София, ген. Николай Желявски и др. Поддържа и близки отношения с видните софийски първенци Димитър Хаджикоцев, Димитър Трайкович, Мано Хаджиманов и др.

За уважението и авторитета, с които се ползува сред съвременниците си Тоне Крайчов, говори неговото участие в делата и политико-обществения живот на току-що освободената родина. Като народен избраник той се включва в изграждането на политическото устройство на свободна България. Виждаме го в Първото и Третото велико народно събрание, а по-късно — народен представител в IV и VIII ОНС. Избран е и за окръжен съветник и участник в първата след Освобождението Окръжна постоянна комисия в София. Не-

6
 

колкократно е избиран на същата длъжност и участвува в учредения комитет за основаването на Софийската публична библиотека — днешната национална книжовна съкровищница на България — Народна библиотека „Кирил и Методий”. Неговият подпис личи в протокола за създаването й. [7]

Освен на революционна, културно-просветна и литературна дейност Тоне Крайчов се отдава и на стопански начинания. Със своята предприемчивост след завръщането си от заточение той създава един нов, допълнителен поминък за родното си село — лозарството. По слънчевите хълмове над село Желява той възобновява стари, изостанали и забравени лозя. Насърчени, съселяните му се отдават на този нов поминък.

Заслужилият поборник за свободата Тоне Крайчов умира в София на 12 септември 1901 г., на 59-годишна възраст.

Както изтъкнахме в началото, записките на Тоне Крайчов са известни от тяхната първа частична публикация още преди повече от половин век [8], направена буквално по първичните бележки, донесени от Диарбекир. По съдържание тя обхваща пътуването на заточеника до Диарбекир и преживяванията му там до завръщането в 1875 г. в родното село. [9] За жалост тази публикация не спечелила голяма популярност и за дълго време името на Тоне Крайчов остава между забравените, но заслужили дейци на нашето национално-революционно движение.

Действителната стойност, значение и съдържание на записките ще проличат от настоящата първа цялостна публикация на ръкописа на Тоне. Записките са истинско огледало на живота на заточениците в Диарбекир, на тяхната съдба и на епохата на робството за един промеждутък от време от 1872 до 1878 г. В тях историкът на Българското възраждане ще се срещне още веднъж с някои от първотворците на българската възрожденска история и преди всичко с обаянието, авторитета и възхитата от Апостола на свободата, въпреки че Левски не посещава Желява и Тоне не се среща с него. За пръв път той го съзира в Софийския затвор и отразява това накратко в записките си. [10] Изследователят ще извлече от „Диарбекирски днев-

7
 

ник” и ценни сведения за дейността на Димитър Общи и за революционната организация в софийските села, за българското националноосвободително движение въобще. Стойността на запазения ръкопис не се заключава само в личните преживявания на автора, изпратен в Диарбекир поради включването му в Желявския комитет, а и в разкриването на богати и непосредствени сведения и данни за близки нему съвременници и участници в революционните борби, за събития, преминали през живота им в тази бурна епоха. Записките могат да се оценят и като литературен паметник за изясняване на развитието на българския език в Софийско.

Ръкописът на Т. Крайчов е много лесно и достъпно обозрим поради прегледната му структура и поставените от автора чести заглавия и подзаглавия. Преди всичко записките предоставят ценен изворов материал с богата фактологическа и историческа стойност, но както всички мемоари, и те не са лишени от известни субективни преценки за лица и събития. Като пример в това отношение може да се посочи разговорът на Т. Крайчов с Д. Общи на с. 34 (на ръкописа), който го известил предварително и споделил с него проекта за убийството на дякон Паисий и за Арабаконашкия обир.

Изнесените подробни, автентични и конкретни сведения засягат следните въпроси:

8
  9
 
те войски; кратки сведения за обществената дейност на Тоне Крайчов в новоосвободена България.


Дневникът на Тоне Крайчов е писан в 1880 г., главно въз основа на бележки, водени от него в Диарбекир. По хронологическия си обсег те обхващат периода 1872—1878 г. Според условното им разделение на няколко части може да се заключи следното: тъй наречената първа част на ръкописа обхваща страниците от 1 до 46, т. е. до пасажа, озаглавен от автора „Затварянието ми в тъмница”. Тази част е писана след завръщането на заточеника от Диарбекир. Втората част, която е най-автентична и най-богата по съдържание, е изградена въз основа на водените в Диарбекир бележки. Тя включва и периода до завръщането му от заточение, което е документирано и от самия автор на дневника: „След малко още пристигнахме в пристанището „Серкеджи скеле” в Цариград. Преди да сляза от парахода, страх ме беше да ми не [в]земат настоящите записки (бележки), та ги уж скрих в себе си на голо под дрехите ми. Като ни изкара каика до сушата, слязохме и някои от чиновниците попретърсиха ни надве-натри, но бележките ми останаха непокътнати...” [20] Втората част завършва до пасажа, озаглавен от автора „Тръгванието ни из Диарбекир за отечество България”. [21] Третата част, пак условно определена, е много малка и е от края на току-що упоменатата до саморъчно поставеното заглавие на четвъртата част „Продължение на записките ми” [22]. В края на третата част сам Тоне Крайчов бележи: „Ако бъда жив и отсега нататък ако [не] ми се случи нещо [забележително — бел. на съст.], може пак да забележа и ви поприкажа. Т. Ив. Крайчов”. [23] Тази четвърта част, обособена като самостоятелна със заглавие, се съхранява в оригинал в Института за история, при БАН — Архивна сбирка [24]. Тя е постъпила там от архива на проф. Ал. Бурмов, а как е попаднала в неговия архив, е неизвестно. Тази част е писана в 1896 г., както отбелязва в своя труд й проф. Бурмов. [25] Там той публикува малък откъс от записките, които се отнасят по съдържание за съдбата на Ботевите четници, намерили гибелта си в Елешнишкия балкан.

Дотук направеното деление на части на записките отговаря на хронологическия ред на събитията, опи-

10
 

сани в „Диарбекирски дневник”. Както делението, така и анализирането на ръкописа, уточняването на подробностите около създаването му, преписването му, коментирането му дължим главно на желявския потомък полк. Никола Данчев, горещ ентусиаст за разкриване на историческото минало на родното си село Желява. Запазването на оригинала пък, по чието ксерокопие се обработи и настоящата публикация, дължим на внука на Тоне Крайчов — Антон Иванов Каранджулов, син на дъщеря му Мария (починала твърде рано) и осиновен от другата му дъщеря Донка. Оригиналът се пази и до днес у семейството на Антон Каранджулов, за съжаление вече покойник. Благодарение на Никола Данчев направеният от него препис на ръкописа днес се пази в Народната библиотека „Кирил и Методий” като дар от него. [26] Записките са използувани като изворен материал от Н. Данчев при написването на неговия труд за историята на с. Желява „Огнище на родолюбие”, [27] много малко — от Ал. Бурмов [28], както вече споменахме: може би от Стоян Заимов и Ив. Унджиев, а за частта от записките относно следственото дело за някои визуални материали към преписа — и от Ст. Каракостов [29]; извадки от „Диарбекирски дневник” са правени и от Мирослав Минев [30].

Истинската първа публикация на „Диарбекирски дневник” е настоящата, която дължим преди всичко на подтика от страна на желявския родолюбец Никола Данчев. Преди започването на археографската обработка на ръкописа от двете съставителки Народната библиотека се снабди с ксерокопие от оригинала от притежателя му — внука на Тоне Крайчов — Антон Каранджулов чрез съдействието на Н. Данчев. „Продължението” на записките, съхранени в оригинал в Института за история, също бе ксерографирано от двете съставителки. По този начин, от една страна, се постигна комплектуването на пълно тяло на ръкописа, за да се запази за поколенията сред възрожденските ръкописи в Народната библиотека, и от друга — за да се осъществи настоящата публикация от автентичен извор.

Направеният машинописен препис от Н. Данчев е снабден с богат допълнителен визуален материал — портрети на Т. Крайчов, съратниците му и на други дейци, свързали името си с разглежданата в записки-

11
 

те епоха. Освен това към машинописния препис, подвързан и оформен като книга, са приложени много ценни карти-скици, изработени лично от Н. Данчев, които разкриват обсега на Желявския комитет и пътя на желявските заточеници до Диарбекир и обратно. Към някои от текстовете на дневника са дадени и пояснителни бележки, които съдържат изобилни и подробни бележки за селото Желява и неговия произход, биографичните сведения за някои дейци и данни за различни събития. Не е възможно целият този допълнителен материал да бъде включен в настоящата публикация. Преписът на Н. Данчев се намира на разположение в читалнята на Ръкописно-документалния център на Народната библиотека и може да бъде използуван от заинтересованите читатели. Благодарение на натрупания материал от Данчев съставителките бяха облекчени при археографската и научната обработка на ръкописа.

Освен безспорното историческо значение на публикуваните записки, те ще бъдат много полезни и за тези изследователи, които проучват етнографията, демопсихологията, стопанското минало и социалните отношения в доосвобожденска България.

Те представляват интересен литературен паметник и за изследване на българския език и народната култура. Някои от пасажите в тях могат да се посочат като пример на много добро постижение на българската проза отпреди 100 години. С даровитото си перо желявският летописец пресъздава много живи картини от своето време, без да се почувствува при четенето на дневника нито за миг самовъзвеличаване и самоизтъкване. Написани преди едно столетие, записките и днес се четат леко и обозримо, благодарение на достъпния и непосредствен език, с който си служи скромният автор. Той използува много вещо езиковото богатство на нашия народ, което убеждава читателя в природната интелигентност на родолюбивия желявец.

* * *

Въпреки ясния и лек стил и безупречен, четлив и грамотен почерк, двете съставителки на публикацията бяха твърде затруднени при археографската об-

12
 

работка на ръкописа. Това се отнася главно не толкова до разчитането на текста, колкото до определяне принципите на нормализиране на текстовете, които носят лек диалектен оттенък на своето шопско наречие. Наложиха се някои нормализации, които ще поднесат на читателите по-читаеми текстове и по-близки до съвременните изисквания.

По отношение на правописа, настоящата публикация е предадена по нов правопис, като са запазени езиковите и стилните особености. Приложена е известна последователна нормализация по отношение на особеностите на шопския говор, което ще облекчи читателя при възприемането на съдържанието на записките от днешно гледище.

И така, за по-добро ориентиране в осъвременяването на текстовете предлагаме следните едиционни принципи:

По отношение на правописа:

— буквените знаци , ь, ъ са отстранени и предадени със съвременни — според днешните им съответствия;

— явни правописни грешки от гледище на днешния правопис са оправени без маркировка в текстовете (напр.: Димитар = Димитър, дофтаса = довтаса, друк = друг, ездя = яздя, жилязо = желязо, зарат = зарад, камто = къмто, капетан = капитан, коприщанец = копри[в]щенец, ма = ме, меризми = миризми, наверно = навярно, навоща = навуща, ние = низ, нъ = но, одавна = отдавна, отгора = отгоре, пак = пък, пинахме = пи[й]нахме, поела = постла, празден = празен, рет = ред, сам = съм, слет = след, смеяхме = смеехме, стреда = сряда, съвершено = съвършено, та = те, тадява = тъдява, тутун = тютюн, утрента = утринта, фана = хвана, чаена = частна, ща = ще, ютро = утро, и др.);

— оправени са и различните случаи на неправилна пунктуация;

— също и неправилно удвоените съюзи „във” и „със” и неправилно употребените „в” и „с” според съвременния правопис;

— коригирани са всички неправилни метатези на букви и срички (напр.: врълуваше = върлуваше, връху = върху, дължноста = длъжността, замлъчахме =

13
 

замълчахме, прослъзиха се = просълзиха се, пърст = пръст, сръце = сърце, тръговците = търговците, и др.);

— осъвременени са някои стари окончания за мн. ч. на съществителни и причастия (напр.: арапе = арапи, българе = българи, дошле = дошли, дюкяне = дюкяни, застъпиле = застъпили, инджинере = инженери, отвориле = отворили, притърчале = притърчали, и др.);

— предадени са по нов правопис без уговорка някои затъмнявания на гласни в края на думите (напр.: вечера = вечеря, затварат = затварят, изтребат = изтребят, мисла = мисля, отговарам = отговарям, и др.);

— коригирани са отделни думи с некнижовни днес прегласи, за които съществува колебание дали формата е езикова, диалектна или правописна; тук са дадени примери главно от шопския говор, осъвременени по нов правопис (напр. врато = врата, данок = данък, добиток = добитък, дочекахме = дочакахме, единът = единият, моето = моста, небото = небето, некой = някой, попо = попа, свет = свят, търпех = търпях, цървено = червено, и др.).

Текстът на ръкописа е предаден по следните единни принципи относно езика:

— запазени са почти всички езикови особености, присъщи на употребата им в епохата с основната цел да се предадат текстовете възможно по-автентично. Не са нормализирани и старинни форми на глаголи, съществителни, прилагателни, местоимения и пр. Така остават непроменени:

— глаголни форми и причастия като: видоха = видоха, въоружени = въоружени, повни = повни, приносях = приносях, и др.;

— всички отглаголни съществителни със стари окончания като: знаяние, купувание, отваряние, и др.;

— някои съществителни като братия = братия, гостето = гостето, окружие = окружие, поручителство = поручителство, человек = человек, и др.;

— някои местоимения като: вия = вия, назе = назе, ний = ний, тем = тем и др.;

— различните частици като: воз = воз, а не въз; давно = давно, а не дано; преду = преду, а не преди и т. н.

14
 

За изясняване на някои езикови форми като „секи”, „сичко”, „се”, „тряба” са употребени квадратни скоби — „[в]секи”, “[в]сичко”, “[в]се”, „тряб[в]а”. В квадратни скоби са поставени и езикови и стилистични добавки, недоизписани окончания, пропуснати слогове и пр. за улеснение на читателя.

Запазени са и разнообразните окончания на пълния член за м. р. ед. ч. (съществителни и прилагателни) без да се спазва съвременната граматична форма.

Глаголната форма „са”, както и възвратното местоимение „се” (предавани различно и непоследователно от автора на записките със „са”, „съ”, „ся” и „се”) са изправени по нов правопис според контекста съответно със „са” или „се”.

Все към археографската обработка спадат и някои други норми, възприети от съставителките за улеснение при ползуването на ръкописа:

За по-голяма прегледност страниците на ръкописа са обозначени в полето на печатния текст, а вътре в текста отделните страници са маркирани със знака „//”.

Заглавията и подзаглавията, поставени от автора, твърде често и различно оформени графично, са изписани по един и същ начин с подчертаване.

Чуждите думи и диалектни форми, срещани в текста, които не са обяснени от автора в скоба (както той често прави), са изнесени в отделна таблица в справочния апарат.

Обяснителните бележки, които следват непосредствено след текста на ръкописа, изясняват събития, разкриват имена на лица и селища, уточняват погрешни датировки, маркират погрешно изписани от автора думи и изрази, коригират чужди думи и диалектни форми; в обяснителните бележки не са поместени биографичните справки за лицата, споменати в текста, и не са разкрити вариантните форми на наименованията на споменатите селища.

Изданието е снабдено със справочен апарат, който съдържа:

1. Календарно обозначение на пътя на диарбекир-ските заточеници.

2. Списък на чужди и остарели и диалектни български думи.

15
 

3. Списък на приетите и употребените съкращения.

4. Показалец на собствените имена с кратки биографични данни, обхващащи главно дейността на лицата в епохата до Освобождението.

5. Показалец на географските наименования.

6. Съдържание.

[Next]
[Back to Index]



БЕЛЕЖКИ

1. Власакиев, Вл. Диарбекирски дневник. — Мир, № 9054 — 9071, 1 окт.—11 ноем. 1930; тази първа, частична и непълна (публикаторът е използувал откъси от тогавашния ръкопис) публикация е направена по водените в Диарбекир автентични бележки на Тоне Крайчов, които за съжаление не са запазени. По всичко личи, че те са писани под формата на дневник, откъдето произлиза и наложилото се до днес название на записките — „Диарбекирски дневник”. По външен вид първоначалните бележки (според Вл. Власакиев) са представлявали тетрадка с твърди корици, с отпечатъци на някои листове от сух печат (на тур. ез.). Каква е била по обем тази тетрадка, не е известно. От частичното й обнародване във в. „Мир” и при съпоставяне с настоящия цялостен ръкопис може да се заключи, че съдържанието й съвпада със събитията, поместени между с. 110 и с. 201 (на публикувания тук ръкопис), т. е., че първата публикация на записките на Тоне Крайчов по обем обхваща само една трета от ръкописа, който днес съдържа 281 страници, номерирани от автора — Тоне Крайчов. Това са събитията между „Заточението” (с. 110 на ръкописа днес) и „Влизанието ни в Цариград” (с. 201 на ръкописа днес — при завръщането на заточеника). Записките, по които е направена настоящата публикация, са обработените от Т. Крайчов след завръщането му от заточение и те сега се считат за първообраз на оригинала. В тях има някои нови описания на случки и събития, които липсват в публикацията на Власакиев.

2. Заимов, Ст. Миналото — белетристически и исторически очерки из областта на българските движения от 1870—1877 г. Кн. 2. Арабаконашкото събитие. Варна, 1884, с. 260; Димитров, Г. Княжество България. Т. 2. Пловдив, 1896, с. 361; Страшимиров, Д. Т. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори. С., 1929, с. 661; Власакиев, Вл., пос. публ., 1930; Динеков, П. София през 19 век до Освобождението на България. С., 1937, с. 216; Дойчев, Л. Левски в светлина. С., 1943, с.

16
 

440—441; Каракостов, Ст. Диарбекирски заточеници. Героични сенки, биографични скици, писма и дневници. С., 1946, с. 213, 236 и др.; Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. Под ред. на Ал. Бурмов. С., 1952 (вж. страниците от указателя); Цонев, Зв. Секретари на революционни комитети. — Искри, 1969, № 6, с. 20—22; Каракостов, Ст. Левски в спомените на съвременниците си. С., 1973, с. 296, 299; Бурмов, Ал. Христо Ботев и неговата чета. С., 1974, 454—459; Данчев, Н. Огнище на родолюбие [за историята на село Желява]. Ред. и оформ. Н. Ликовски. С., 1980, 68 с.; Заимов, Ст. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети. От 1869—1877 година. С., 1983, с. 72, 224, 226, 244, 245, 248, 638, 658.

3. За изработването на биографичната справка са използувани уводните бележки към машинописния препис на „Диарбекирски дневник” (в 2 екз.), съставени от Никола Данчев и Антон Ив. Каранджулов (вторият препис е личен екземпляр на Н. Данчев).

4. Вж. Динеков, П., пос. съч., вж. тук, бел. 2; Данчев,. Н., пос. съч., вж. тук, бел. 2.

5. Дойчев, Л., пос. съч., вж. тук, бел. 2; Цонев, Зв., пос. ст., вж. тук, бел. 2.

6. Вж. Васил Левски и неговите сподвижници..., с. 106, 107, 110, 116, 176—179, 181—183, 426, 428, 434 (за Д. Общи вж. пос. цифри в указателя).

7. НБКМ — БИА, ф. № 35 (Народна библиотека), арх. ед. 1.

8. Власакиев, Вл., пос. публ., вж. тук, бел. 1.

9. Първият публикатор на „Диарбекирски дневник” е обнародвал първообразната тетрадка с всички особености на западния говор, без изправяне дори и на явните правописни грешки и грешки на перото на автора. Така характерните форми като „бех”, „немаме”, „место”, „свет”, „возраст”, „даноци”, „тръговци”, „връху” са употребени така, както ги е записал в ръкописа си Тоне Крайчов; не са изправени по отношение на правописа форми като: „исплащане”, „слет”, „одговорих”, „целнеличак” (вместо „целеничък”) и много други.

10. Вж. ръкописа, с. 87—88.

11. Вж. ръкописа, с. 62—76; с. 82—87; и по-нататък цифрите се отнасят за страниците на ръкописа.

12. Вж. с. 142—146.

13. Вж. с. 161—163.

14. Вж. с. 151.

15. Вж. с. 153—159.

16. Вж. с. 191.

17
 

17. Вж. с. 191—192.

18. Вж. с. 186—188.

19. Вж. с. 165.

20. Вж. с. 202.

21. Вж. с. 210.

22. Със с. 216 завършва третата част от записките. Четвъртата част със заглавие „Продължение на записките ми” има своя номерация — от с. 1 до с. 66 (въпреки че органически е свързана с основния дневник) и в указателите тази втора номерация с отбелязана с „пр.” (продължение) — след съответните дифри.

23. Вж. с. 216.

24. № 523/ от 1950 г.

25. Бурмов, Ал., пос. съч., с. 454—459.

26. НБКМ — БИА, ед. пост. № 2, 1971, прот. № 7.

27. Данчев, Н. пос. съч., вж. тук, бел. 2.

28. Вж. тук, бел. 2 и бел. 25.

29. Вж. Каракостов, Ст. Левски в спомените..., с. 296— 299.

30. Вж. Героична летопис, 2, 1961, № 10, с. 26—40.