V. ОКРЪГ ХУНЕДОАРА
4. Никодим Вратненски
Той е първият светец на българското Видинско царство и вторият българин след Свети Иван Рилски, приживе посветен в редовете на светиите на българския народ — обстоятелсгво, убягнало от полезрението на неговите първи изследвачи (Капитанов 1942; Бойчева 1979). Забравен е от Българската православна църква — за него няма нито дума в трудовете “Житията на светците” (С., 1974); Левкийски епископ Партений, Жития на българските светци (С., 1979); не се споменава и в Историята на Българската православна църква. Той тихомълком е обсебен като “сръбски поп и дипломат” от сърбите (Мала II, 592) и като “румънски светец и книжовник” от румънците [63]. Мистификациите с българщината на Св. Никодим са толкова фрапантни, a личността му е от такова значение за историята на българския народ, че се наложи специално просопографско изследване за него. За целта изразходвах много нерви, усилия и мъки, докато избродих всички манасгири, основани от него в някогашните български земи Тимок и Банат и във Влашко.
Пръв опит за биография на Никодим прави Капитанов (1942), който по достъпните му тогава данни установява, че е роден около 1310 г. [64] в Прилеп — преди завземането на този град от сръбските войски на Стефан Душан (1335 г.), т.е. в едно от големите средища на българите в тяхната Долна земя, която едва по време на Българското възраждане започва да се нарича с името от европейската география Македония. Впоследствие се замонашва на Света гора, служи в Хилендарския манастир. Тук се сближава с бъдещия български патриарх Евтимий, чийто сподвижник остава до края на живота си. След това заминава за Видинското царство, където става един от висшите духовници, исихаствува в манастира Вратна, a после и в Манастирица. Като висш духовник на Видинската българска държава и близък съратник на търновския патриарх Евтимий става посредник между сръбската, анатемосана по онова време от Цариград патриаршия, и Византийската държава — обстоятелство, достатъчно за сръбската наука да го обяви за “сърбин”, да
119
промени родното му място от Прилеп на Прилепац до Ново бърдо в Сърбия (в случая е възможно действително родното място на светеца да е било Прилепец, Прилепско, което 'услужливата” сръбска наука представя по законите на омонимията като еднакво с Прилепац до Ново бърдо). Приписано му е и роднинство със сръбския крал Лазар, роден в сръбското село Прилепац (Мала III, 92), като на места дори е представян за негов “брат”. Всички тези измислици упорито се преповтарят с библиографски бележки в румънските писания, които предпочитат Никодим да е “сърбин”, вместо българин (Laudat 169).
Св. Никодим. Портрет от манастира Тисмана
Дейността на Никодим като висш сановник на Видинското царство само донякъде е обяснена от Бойчева (1979), чиито бележки после са повсеместно цитирани и от други, писали за Никодим (срв. напр. при Коледаров II, 86–87 и др.). До днес в българската литература няма описания на неговите манастири в тази част на Тимок, която е останала в Сръбската държава — обстоятелство, което наложи през 1994 г. да организирам две експедиции до манастирите Вратна и Манастирица.
Със завземането на Видинското царство от унгарците и налагането на католичеството Никодим е принуден да бяга във Влашката земя (възможно е през 1369 г. да е попаднал и сред насилствено преместените от Влайко вода тимошки българи (за това преместване повече при Трайков и Жечев 1986, 23). Безспорно, идването му във Влашко може да бъде датирано в периода 1364–1365 г. Оттук нататък започва неговата българска история на чужда земя, която румънската наука бавно и методично представя за “румънска история на румънска земя”. Никодим е превърнат в “първия румънски книжовник” и в “първия румънски светец” под името Nicodim de la Tismana. Румънските учени някак много бързо забравиха констатацията на академик К. Ербичану, че румънският народ няма свой светец румънец по род, поради което трябва да бъде обявена за първа румънска светица Теодора-Теофана [65]. Срв. впро-
120
чем част от мистификациите, свързани с етнонимното определение на светеца и неговото родно място на българска територия, както и със свещенодействието му във Второто българско царство [66] — Лаудат (цит. съч., 169): “Никодим е голяма личност на християнския изток... Според сръбския академик Джордже-Спиридон Родойжичич той е бил влах от Прилепац до Ново бърдо — родното място на крал Лазар, с когото са били роднини. Тези факти обясняват: 1) това, че е бил избран от крал Лазар да решава проблема за връзката между сръбската църква и Патриаршията. По това време сръбската църква е била анатемосана; 2) парите, дадени на Никодим от краля да строи манастири от двете страни на Дунава”.
Така духовникът от Видинското царство голословно е представен за: 1) “влах”; 2) за авторитетен “влах”, при това “роднина на сръбския крал”; 3) сръбският крал Лазар е поставен във функциите на българския цар Срацимир, вкл. като строител на манастири “от двете страни на Дунава” — на земя, която никога не е била сръбска. Тимок е анексиран от сърбите едва през 1834 г., когато за пръв път в историята румънската държава установява през отнетата българска територия обща граница със Сърбия (повече по този въпрос вж. при Ат. Иширков, Западните краища на българската земя, С., 1915).
Житиеписната фантазия на митрополит Нестор Ворническу (N. Vornicescu, Primele scrieri în literatura noastră, sec. IV-XVI. Craiova, 1984, 155) предлага следните небивали приумици: “Представител на нашата стара църковна култура през XIV–XV в. е бил Никодим от Тисмана, влах по род, добър познавач на гръцки език и славона”. Както се вижда от приведения цитат, най-високият в църковната йерархия учен — олтенският митрополит и румънски академик Н. Ворническу — отново представя за “влах” българина Никодим, a родния му български език нарича “лимба славона” — език, който средновековният писател бил усвоил вторично [67].
Александру Пиру — добър и уважаван изследвач на румънската литература (Al. Piru, Literatura română veche, ediţia a II-a. Bucureşti, 1962, 16) — представя за “сръбско” старо българско житие на светеца от Тимок, което после е било използвано в преработката Viaţa preacuviosului părintelui nostru Nicodim sfinţitul archimandrid din Sfînta Mănăstire Tismana. Lucrata de ieromonahul şi duhovnicul Ştefan din Tismana la anul 1839, публикувана през 1883 r. И отново антибългарската теза: “Никодим бил брат на сръбския княз Лазар от Прилеп, Македония. Баща му бил грък от Кастория... Успява да премахне анатемата върху черквата на брат си Лазар. Лазар му предлага служба на архиепископ, но Никодим бяга от титли. Води усамотен живот в Кладово. След битката в Косово и падането на Сърбия под турска власт е прину-
121
ден да избяга в Румъния, където през 1374 г. строи манастира Водица в Банатски Северин до.с. Върчорова”. Компетентният във фактологията е поразен от разместването на историческата истина: българинът отново е “брат” на сръбския крал; сръбският крал поставя архиепископи в българското Видинско царство (?!); Кладово от българското Видинско царство е представено за сръбска земя; битката в Косово е през 1389 г. — много време, след като Никодим е построил Водица, просъществувал като манастир до 1378 г., когато унгарците завземат Банат, и пр., и пр. Да не говорим за това, че Сърбия попада под османска власт чак в средата на следващото столетие.
Николае Йорга е най-компетентният румънски историк, но и най-антибългарски настроеният учен. В неговите трудове българщината на един или друг факт (напр. на името шкеи, на царете Петър и Асен и др.) неведнъж е преправяна превратно. Негова е тезата за това, че след като Никодим е от Македония, това значело, че той е арумънин, т.е. македонски румънин. Компетентният учен, разбира ce, e знаел, че македонските румъни в Прилеп са факт едва след разоряването на Москополе, т. е. от края на XVIII в. (вж. и при Кънчов II, 403). Това обаче не са знаели и не знаят всички, които продължават да цитират Йорга. Така например във всеки манастир в Румъния, свързан с Никодим, монахът гид започва с думите: “Никодим е бил арумънин според нашия голям историк Н. Йорга”. Това обстоятелство ме накара да издиря сравнително по-обективни бележки на самия Йорга за Никодим. В един негов труд (N. lorga, Istoria românilor. Pentru poporul românesc, Chişinău 1992, 45) e казано: “Един калугер от другата страна на Дунав, един сърбин Никодим..., избягал от турците, които нападат неговата сръбска страна, пристига на левия бряг на Дунав при крепостта Северин... Въпреки че е бил чужденец и е използвал чужд език, Никодим, бившият поп, от 1370 г. до началото на XV в. заслужава да го споменаваме с признателност, защото е направил манастири на румънска територия.” По-нататък българският език на Никодим е представен за “сръбски”, a за неговата книжовна школа в Тисмана се казва, че е под влияние на “сръбската” редакция на старобългарския език.
Грубата мистификация на етническата същност на Никодим достига своеобразен връх в “Din istoria sfinţilor poporului român” (Bucureşti 1992, 58), където голословно ca представени следните данни: “Никодим ce е наричал Николае, преди да стане калугер. Роден е на юг от Дунав след битката при Посада от 1330 г. Бил е по произход влах от Видин или Кладова от семейство на власи, където Мирча чел Батрън е бил единственият владетел. Имайки роднини между сърбите, познавал
122
живота на народите сърби, гърци, албанци, румъни и българи. Получил добро възпитание. Следвал в манастир. Изучавал техниката на писмеността, калиграфия, архитектура, подвързване. Затворил се в манастира Хилендар. Тук е подстриган под името Никодим, което значи 'Въздържател'. Бързо става известен и пример за другите. Сприятелява се с монаха Евтимий, после патриарх на България, Киприян и Григорий Цамблак. Те всички вероятно са власи от южната част на Дунава”.
Българският читател е потресен от написаното в тази книга: българското население на Видинското царство е подменено с румънско. Видинското царство, което е завземано само от унгарците, е представено като владение единствено на румънския господар Мирча Стари. Известните исихасти, духовници и книжовници на българския народ Евтимий, Киприян и Цамблак са обект на същото порумънчване, което е осъществено с Никодим.
Литературният историк Г. Ивашку (G. Ivaşcu, Istoria literaturii române, vol. I, Buc. 1969, 70) създава и нов термин, непонятен от етнонимна гледна точка, срв.: “Никодим от Тисмана е сърбо-грък”.
Архимандрит Илие Клеопа създава важен и популярен труд в румънската литература (Arh. Cleopa Ilie, Predici la praznice îpărăteşti şi la sfinţi de peste an, Roman, 1986, 285), в който мистификациите за Никодим са задълбочени: “Свети Никодим от Тисмана беше македонорумънец, роден е в Прилеп (в текста Prileo) в Северна Сърбия през 1320 г., в семейство на вярващи, роднини на правителството на Сърбия”.
В последно време се появяват много житиеписни творби за Никодим, в които родословието му така се деформира, че от българщината му не остава и следа, срв. напр. при:
– поп Михай Зорила (Preot Mihai Zorilă, Viaţa şi activitatea Sfintului Nicodim de la Tismana 1991, 7): Според Параклис, Акатитист и Житието на Св. Никодим, което се намира в манасгира Тисмана, той е внук от дъщеря на Бесараб (1310-1352). Големият историк Николае Йорга е склонен да вярва, че Свети Никодим произхожда от “арумъните от Прилеп в Македония”. Така неочаквано Никодим става “внук” на основателя на румънската васална държава Иванко Бесараб и сестрин син на българската царица Теодора, съпруга на цар Иван Александър;
– Виорел Йоница, поп и преподавател, написал специална статия за Никодим (Cuviosul Nicodim cel Sfîntul de la Tismana) в сборника “Sfinţi români şi apărători ai legii strămoşeşti” (Buc, 1987, 299), e безапелационен: Никодим е “влах по род от южната страна на Дунав” и пр., и пр.
Такива по същество са всички писания за българина Никодим в румънската литература при отсъствието на каквито и да е текстове в
123
българската, предназначени да защитят неговата изконна българщина [68]. Въпросът за Никодим Видински или Вратненски изисква специално монографично проучване, което при възможност ще напиша върху основата на огромния фактологически материал, с който разполагам.
Като книжовник исихаст Никодим преписва художествено едно Четвероевангелие, което стои в началото на румънската литература. Езикът на тази творба, интерпретиран като “славона” в румънската литература, е старобългарски. Този важен паметник на българската реч също е забравен от българската лингвистична наука. Наскоро беше открит и нов ръкопис, запазен в Урзикуца, Долж, с наслов “Лествица”, който е представен в най-общи линии от Аурела Флореску (A. Florescu, Semnificaţia filologică şi culturală a unuia dintre cele mai vechi manuscrise din ţara noastră. — Arhivele Olteniei, 6, 1989, 109–127). Някои от румънските учени ca категорични: виждат в ръкописа почерка на Никодим. Успях да се сдобия с няколко копия от ръкописа [69], които предоставям на българските старобългаристи за сравнение с познатия текст на Никодимовото четвероевангелие.
До края на живота си Никодим живее в исихастка пещера, запазена до днес в манастира Тисмана. Умира на 26. XII. 1406 г. Този ден се почита от румънската църква. В Тисмана се стичат болни и вярващи от цялата страна.
Трупът на Св. Никодим е изчезнал. Предполага се, че е откраднат от сърби и се намира в Печката патриаршия. Запазен е само един от пръстите на ръката му, който се съхранява в манастирската църква в Тисмана в сребърно ковчеже, изработено от чипровски майстори.
Майка Оращяну от манастира в Тисмана твърдеше пред мене, че притежава сигурна информация, според която в патриаршеската църква в град Печ се пазели мощите на четирима светци. Между тях били и мощите на Св. Никодим, откраднати някога от сърбите. Тази информация не се потвърди от митрополит Нестор Ворническу, който ce e интересувал от темата и с когото имахме множество разговори.
По време на моите експедиции в Сърбия Печ остана встрани от пътя ми, поради което не успях да проверя тази информация на място. Предполагам, че тя ще бъде на вниманието на бъдещите изследвачи, които ще продължат делото за връщането на Никодим при българския народ, където е неговото законно място.
С името на Никодим са свързани редица манастири от българската Тимошка земя (днес в Югославия) и в Румъния, които обходих при специални експедиции, за да опиша следите от светеца в тамошната топонимия и в легендите на местното население.