IV. ОКРЪЗИ КОВАСНА И ХАРГИТА
3. Просопографии
Секула детенце
В българската фолклорна наука е разпространено мнението, че известният от българския юнашки епос герой Секула детенце е бил Янош Секей, сестрин син на Янош Хунияди (Радев 1990, 9; Л. Георгиева 1981, 427; П. Юхас, Тюркобългари и маджари, С., 1985, 373 и др.).
Секели Янош, както е известен в унгарската история, участва в похода на Владислав Варненчик през 1443-1444 и преживява катастрофата. През 1446 г. е бан на Славония. Загива през 1448 г. в бой с турците при т. нар. Втора Косовска битка.
За секуйската етническа същност на героя засега свидетелство е само името. По този въпрос не съобщава повече и Чикхей (1981, 13). Би могло да се приеме, че Секула детенце е народнопесенно обобщение за дребните в антропологичен план секуи първобългари.
Ян (Янош) Хуниади
Ян Хуниади е известен трансилвански войвода от секуйски произход, участвал в унгарските войни против турците, обстоятелство, което
102
го превръща в българския фолклор в обаятелния епичен герой Янкул войвода. От неговия род водят произхода си унгарските крале Корвин. Гробът на Я. Хуниади е запазен в католическата катедрала в Алба Юлия. Неговата крепост, впоследствие преправена, днес е най-величественият напълно запазен замък на територията на Трансилвания. Намира се в покрайнините на град Хунедоара.
Българинът, посетител на този кастел, който не знае нищо за българската жила в родословието на Ян Хуниади, но е добре осведомен, че героят участва във войните срещу турците като войвода на унгарската държава, е потресен от мистификацията в беседите на екскурзоводките в замъка: в тяхната реч (а и в нагледните материали, поставени във витрините пред замъка, и в румънската енциклопедична лексикография) Ян Хуниади е представян за “етнически румънец”, срв. напр. в Mic (1978, 1369): Iancu de Hunedoara (? – 1456) nobil român din Transilvania, unul dintre marii comandaţi de oşti din vremea sa Fiu al cneazului Voicu de Hunedoara” (“Янко от Хунедоара, румънски благородник от Трансилвания, един от големите военачалници на своето време, син на княз Войку от Хунедоара”). Етническият секуй е представен за румънски благородник, за военачалник в Трансилвания, така че да се разбере, че тази земя е румънска, вместо унгарска, и респ. войската, командвана от него — войска на румънската държава, вместо на унгарската. Бащата с българско име Войку също е представен за румънец. Така известният от европейската история секуй Ян Хуниади, унг. Janos Hunyadi, набързо е румънизиран до Iancu de Hunedoara, за да изглежда мистификацията по-достоверна.
Дейностга на Янош Хуниади, станал впоследствие регент на унгарския престол, е добре изяснена в унгарската история (вж. и Kurze 1990, 760): известен е като бан на Северин (част от заграбения от унгарците Български Банат) — 1438 г., войвода на Трансилвания — 1441, през 1446 г. вече е регент. Участва във всички големи битки срещу османците през 1442, 1443/1444 заедно с Вл. Варненчик, 1448 (Втората Косова битка). Вече много възрастен, участва в битката при Белград — 1456 г. Умира от чума в Земун на 11 август 1456 г.
Българската просопография на този известен европейски мъж не е осветлена. Секуйската част от неговото родословие и в родословието на кралете Корвин чака българските просопографи!
Салан
Салан е български войвода от Седмиградско, за когото cera e трудно да се определи дали по род е от секуите, или от барсилите. Името му е въведено в българската национална история (История II
103
354), където е указано, че Салан е управлявал като наместник на българския владетел областта между реките Тиса и Марош (Муреш). По-подробно със Салан и мястото му в историческата география на Първата българска държава се занимава Коледаров (I, 69). За съжаление, този известен трансилвански българин не е намерил място в Енциклопедия България (VI, 15). Унгарската история (Kurze 1990, 111) го представя без никакви уговорки за “българин” с други форми на името Salamis, Zalan — обстоятелство, което е попречило на румънската историография да го обяви за “етнически румънец от Трансилвания”.
Името Салан трябва да бъде предмет на първобългарската антропонимия. Допускам, че в него се крие същото Ас като в Аспарух, есегел в значение 'българин' и първобълг. алан, запазено в езика на балкарци и карачайци като 'другар, приятел', т.е. с етим. значение 'другар, приятел на българите'. Възможно е обаче името да е деформация на начално бълг. аслан (с метатеза салан) 'лъв'.
Глад
Глад (IX–X в.) е български болярин, управител на Българския Банат, защищавал българските владения от набезите на унгарците. Личните му родови имения са били по течението на р. Марош (днес Муреш в Трансилвания), за него вж. повече в: Енциклопедия България (I 205); История на България (II 354), П.Коледаров, Политическа география на Средновековната българска държава (I, 1979, 18, 20, 52) и др. Българската същност на Глад в обективната наука не е била оспорвана. Мистификациите с етнонимното определение на Глад начеват в румънската наука, където най-общо е представян за “етнически румънец” във време, когато все още никой в Европа не говори за румънски народ на север от Дунав (X в.). За илюстрация ще използвам две много популярни румънски издания. Така напр. в Mic dicţional enciclopedic (Buc, 1978, p. 1313) пише: “Clad (sec. 9-10), voievod român. Conducătorul formaţiunii politice care cuprindea Banatul, cu centrul probabil în cetatea Cuvin (Keve); potrivit cronicii lui Anonymus, voievodatul sau a fost cucerit de ungaru” [43]. Известният съвременен румънски академик Щ. Паску издаде твърде популярната книга “Трансилвания” (Acad. Ştefan Pascu, Transilvania, inima a pâmîntului românesc şi leagăn al poporului român, Cluj Napoca 1990, p. 19-20 [44]), в която спекулативно е включена специална глава — Formaţiuni voivodale româneşti (sec. VIII-XI [45]). Там като етнически румънци са представени няколко толкова чисти българи, чийто първобългарски произход не подлежи на съмнение. Така напр. за Глад се казва следното: “Al treilea ducat (voievodat) înfăţişat de Anonymus exista în Banat, condus de ducele (voievodul) Glad, care a luptat
104
cu oastea sa formata din bulgari, cumani (pegenegi) şi români, condusă de cnezi, in cetăţile sale de la Cuvin, Orşova şi Horom impotriva tribului ungar invadator” [46]. Читателят разбира, че авторът на статията съвсем свободно си служи с етнонимите: във воеводата на Глад са въведени някакви печенези или кумани, и то за епоха, когато тези племена са далече на изток от Трансилвания; българите са споменати с недомлъвки и са притурени липсващите в тази земя “румъни”. Румънската етническа същност на Град, разбира се, с нищо не е доказана, с нищо не е защитена.
Като “куманин” е представен Глад и в Анонимната унгарска хроника (известна още като “Деяния на унгарците” — “Anonimus, “Gesta Hunorum et Hungarorum”). Като “куманин” присъства и в днешната унгарска истария на Трансилвания (Kurze 1990, 111: “Kumanen Glad von Vidin”). Тук е необходимо да се обясни, че в ХII–XIII в., когато е съставена унгарската хроника, куманите са вече в българските земи и респ. вече името българи лесно се подменя с кумани дори за епоха, когато този тюркски народ още не е познат на европейците, в случая — началото на X в., времето на Салан.
Първобългарската етническа същност на Глад се доказва и от етимологията на името епоним Глад, което без съмнение е в пряка връзка с племенното име на първобългарите ак алат 'бели алати'. Глад в унгарските документи и с форма Gal!ad (Kurze, цит. съч., 757), е един от важните за нашата история трансилвански българи. Подмяната на неговата етническа същност е свързана с подмяната на етническата същност на секуите, които за унгарската наука са етнически “унгарци”, a за румънската: “унгаризирани румънци”. Секуите всъщност са унгаризирани първобългари, които днес в огромно число (2-3 милиона) живеят в румънска Трансилвания. Името им е деформация на първобългарското племенно име есегел. Глад е или представител на есегел, или на другите две големи първобългарски племена в Трансилвания: персил или барсил; болгар или полгар.
С това име като етимон ще да е свързано и селищното име Гладна Монтана със стар запис от 1454: Gladnya (Suciu I 265), в района на Банат. Вероятно първичната славянска форма ще да е *Гладнjь вьсь 'село на първобългарите ак алад' (?!).
Ахтум (?–1004)
В историческите документи е познат и с други фонетични варианти на името — Охтум, Айто, Айтон, Айтони. Той е последният известен болярин, владял Българския Банат. Обикновено е познат като син или внук на болярина Глад, друг управител на Банат, притежавал владения по р. Муреш (вж.). На Ахтум, като важна фигура от българската история, внимание е отделено както в Академичната история (История на България II, 354, 412, 413), така и в Енциклопедия България (I, 161). [47]
105
Този български борец срещу унгарското нашествие на Стефан Арпад и на византийския император Василий II най-неочаквано в историята на румънската тоталитарна държава е обявен за етнически “румънец”, макар че по негово време румънският народ все още не е придошъл по тези земи (приема се, че това става в началото до средата на XIII в.). Обобщен израз на мистификацията в румънската история са статиите в румънските енциклопедии, където добре познаващият балканската история читател смаян открива следния текст: “Ahtum, voevod român Banat şi S. Crişanei. Urmaşul lui Glad. Învins de maglüari la începutul sec. XI” (Mic dicţionar enciclopedic, Buc, 1978, 1057) [48]. Ha друго място в същия справочник е подчертано: “În sec. X-XI este menţionata existenţa în aceste părţi a formaţiunii politice româneşti condusă de Glad şi apoi de Ahtum” [49] (p. 1100).
Мистификации с етническа същност на този голям българин, сподвижник на Самуил, са извършени и в унгарската история, където е представен за “вожд на унгарско племе”, разположило се между Дунав, Тимиш и Муреш [50]. Отговор на тези спекулации може да се намери при Коледаров (цит. съч., 57).
Първобългарското име Ахтум с основна форма Айтун разчетох като ай тун 'голяма луна' или аи тун 'голяма мечка' — вероятно първоначално име на първобългарски род. Приемам именно, че по неговото име Айтон, Аитон е селищното име Айтон в района на днешния град Клуж (Трансилвания), известно първоначално като название на “вила”, т.е. на господарски имот. Най-вероятно това е било мястото, където се е намирало родовото имение на българския бан (комит) на Банат (по-вече в ч. III, цит.). Село Айтон е в басейна на р. Муреш (Марош), където историците локализират имотите на Ахтум и на дядо му Глад.
Гелу (IХ–Х в.)
Първобългарин, управител на Трансилвания като част от Българския Банат с център някогашния Бълград [51], наричан в унгарската ойконимия още и Gyula Fehervar, с първа регисграция от 1201 г.: Jula voiwoda et comés Albe Transilvanee, 1291: Alba Jule, 1424: Alba Gywle, 1638 Gyula Fejervar (Suciu I 1967, 29). Коледаров (I, 1979, 18), допуска, че градът е бил наречен така, защото бил “резиденция на господаря” Гюла, тъждествен с историческия Гелу. В румънската наука Гелу от Анонимната маджарска хроника (Деяния на маджарите, Anonimus, Gesta Hunorum et Hungarorum) и Гюла от Алба Юлия се възприемат като двама управители на румънски воеводати, респ. исторически “румънци” по време, когато румънският народ още го няма по тези земи. Румънските историци поставят Гелу, при тях “Джелу”, в земята Podişul Transilvaniei около река Сомеш (Şt. Pascu, Transilvania...,
106
Cluj Napoca 1990, 18, 20) с граници от Porţile Meseşului до изворите на рекичките Someş.
В “Деянията на унгарците”, записани от анонимен автор в края на XII или началото на XIII в., за този Гелу е казано: “Celou quidam Blachus, Celou dux Blachorum”. Въз основа на товá единично определение Гелу е възприет от румънската историческа наука за етнически “румънец”, a съобщението в анонимната хроника — като категорично доказателство за “съществуването” на румънски народ, войвода и войводат през IX в. в Трансилвания, т. е. почти цял век по-рано от първото съобщение на името власи през 876 г. [52] Последен по време теоретик на тази мистификация, популяризирана в многотиражната книжка Transilvania, inimă a pamîntului românesc... (цит.), е румънският академик Щефан Паску, който създаде научния труд Voievodatul Transilvaniei, (vol. I, Cluj 1972).
B текста, предназначен за румънския народ, мистификацията е в следния вид: 1) за Гелу (с. 18): “Alt ducat (voievodat) exista în Podişul Transilvaniei, condus de ducele român sau al românilor Gelu (Gelou quidam Blachus, Gelou dux Blachorum), adevăratul conducător al Transilvaniei (Gelou vero dux Ultrasilvanus). Gelu a încercat să-i oprească pe unguri la Porţile Meseşului, hotarul dintre cele două ducate (voievodate) româneşti, al Crişanei şi cel din Podişul Transilvaniei. A fost invins şi în cele din urmă ucis, pe cînd incerca sa se indrepte spre cetatea sa, aşezată aproape” [53].
2) за Гюла (c.20); “O societate evoluată exista şi în zona centrală a Transilvaniei, cu agricultori, crescători de animale, mineri şi meşteşugari, organizată şi aceasta într-o puternică formaţiune politică, foarte întinsă şi foarte bogată (regnum vastissimum et opulentissimum), sub conducerea voievodului (ducelui) Gyla şi acesta nesupus regelui ungar. Şi care are soarta voievodului bănăţean, iar regele înboi, luatã de la “curtea” voievodului transilvănean, care era la Alba Iulia.” [54]
Докато в енциклопедия “България”, където би трябвало да са представени знаменитите българи, няма нито ред за Гелу или Гюла, то в румънските енциклопедични средства първобългарският комит е представен например по следния начин (Mic dicţionar enciclopedic, Buc, 1978, 1303): “Gelu (sec.IX-X), voievod român. Conducător al formaţiune politice care cuprindea regiunea dintre Porţile. Meseşului şi izvoarele Someşurilor cu centru în apropierea Clujului. Potrivit cronici lui Anonimus C. a fost înfrint oi ucis la începutul sec.X de ungurii conduşi de Tuhutum” [55].
От изнесената дотук фактология ce вижда, че мистификацията е извършвана в два плана:
1) етнонимен: българинът Гелу е представян според практиката на XII—XIII в., когато с името “власи” в европейската етнонимия се означа-
107
ват и българите, за етнически “влах”, респ. “румънец”. Впрочем, като “влах” Гелу е представян и в съвременната унгарска история на Трансилвания (Kurze 1990, 111), срв.: “blacus Geou Gelou”;
2) номерологичен: съобщеният в Анонимната хроника Гелу (Gelu) е представен в румънската ономастика според фонетиката на румънския език, където всяко етимологическо г пред е се транскрибира с дж. Името е румънизирано и до румънския завършек у в личните имена, разбира се, без да е известно в румънската ономастика подобно изконно румънско име (единственото румънско подобно име (Gelea) e заето от бълг. Желя — I. Iordan 1983, 217).
Първобългарската епонимна същност на името Гелоу : Гелу е извън всяко съмнение, дори да не се отъждествява с Гюла, чиято епонимна същност по първобългарския род Дуло е повече от ясна. Очакваната епонимна характерисгика на името насочва към нерегистрирано, но очаквано родово или племенно име на първобългари гели : гили — буквално: 'с големи коси, власати'. За изоставената практика на българите да бръснат главите си съобщава и Именикът на българските ханове. Подобни племенни имена: гилгисди, гими, гили магтим — са записани и в тюркменската етнонимия (Атаниязов 1988, 59).
Българската етническа същност, етнонимното определение българин в просопографията на Гелу засега са защитени единствено от П. Коледаров (цит.съч., 18-19): “В последно време някои историци правят опити за “открият” най-ранните прояви на румънска държавност в ли-цето на дадените в споменатия паметник (Деянията — б. а., Т. Б.) български провинциални управители под условните имена Менумороут, Гюла или Гелу и др. Тези автори (посочени в библиографска справка — б. а., Т. Б.) се позовават на етническо определение “власи” за част от войските, с които Глад превзел земите между Дунав и Марош, a също и на някои други споменавания на власи. Те обаче не вземат предвид, че “Деянията на маджарите” не могат да се използват като източник за положението на IX в., защото отразяват политическите условия и етническите отношения в края на XII в. Следователно споменатите “власи” са само едно отражение на съвременната за самия анонимен писател действителност. По негово време на север от Дунав вече е могло да има власи, но засега тяхното присъствие там през IX и X в. все още не е засвидетелствано в изворите.” Коментарът на Коледаров не се нуждае от добавки! В случая под “влахът Гелоу” трябва да се разбира същото, като под “влахът Йоаница” за българския цар Калоян; т.е. “българинът Гелоу” буквално означава представител на племето или рода гели, кели, гили : кили — име, деформирано донякъде в маджарския език.
108
Меноморут (IX-X в.)
Менуморут е държавен мъж от Българския Банат в Първата българска държава. Той е единственият владетел, вожд на първобългарите есегел и барсил в Трансилвания, който е декларирал своето българско самосъзнание. Това сторил, според Анонимната маджарска хроника, в отговор до унгарския владетел Арпад, който направил “от своето българско сърце” (Menumorout ... per legatos proprios Bulgarica corde mandando” — вж. повече в известната и популярна унгарска хроника Деяния на унгарците: Gesta Hungarorum, по-известна като Anonimus или Scriptores rerum Hungaricarum tempore ducem regumque stirpis Arpadianae gestarum, Budapestini, t. I, 1937, p. 61). Тази хроника е написана значително по-късно от описваните събития, поради което М. е обявен за византийски поданик, т.е. в период, когато България вече е под византийска власт (вж. повече при П. Коледаров, Политическа география на Средновековната българска държава I 1979, 18). Българският държавен мъж владял областта Трансилвания с център крепостта Бихара, известна днес на румънски като Ţara Crişilor ('земята на реките с име Криш'), a в миналото Krişana, както ce e наричала земята на Меноморут; намира се на север от р. Муреш (Марош).
Мистификациите с етническата същност на Меноморут са начена-ти в унгарската история. Така напр. унгарският учен Г. Гьорфи (G. Györfi, Formation d’Etats au IXe siècle suivants Ies “Gesta Hungarorum du Notaire anonyme, Nouvelles études historiques, pibliées à l’occasion du Xlle congrès international des sciences historiques par la Commission nationale des historiens hongrois, t. I, Budapest, 1965, 39 сл.) определя Меноморут като вожд на секулите, които за него са част от племето кавари, съставено от алани, първобългари и ховарезми, които въстанали срещу хазарите. Пристигнали в Подунавието едва година преди унгарците. В новата унгарска история на Трансилвания (Kurze Geschichte Siebenbürgens, Budapest 1990, 111) Меноморут е “der Chazare Ménmarót” c варианти: Menumoraut, Marót, Moraut (767). И в двата случая е пренебрегната декларацията за етническата същност на българина Меноморут.
Не по-различно е положението в румънската научна и справочна литература. Там гордият българин съвсем тенденциозно е представен за... етнически “румънец” във време (X в.), когато румънците още не са се появили в северните български и после източни унгарски земи. Така напр. такива характерисгики могат да се открият: 1) В Mic dicţionar enciclopedic, Buc, 1978: а) 1486: “Menomorut (secul 9–10), voievod român din Crişana Stăpîn peste terit. cuprins între Someş şi Mureş cu centru
109
în cetatea Biharea...”; б) “Crişana ... Pe terit. ei menţionat în sec. 10 voevodatul românesc al lui Menomorut...; 2) B Acad. Ştefan Pascu, Transilvania, inimă a pămîntului românesc şi leagăn al poporului român, Cluj Napoca 1990, 18: “Formaţiuni voivodale româneşti (sec.VIII-XI)... Ţara Crişurilor, în nord-vestul Transilvaniei; era un mare ducat (voievodat), cu centrul la Biharea, condus de ducele (voievodul) Menumorut, care a luptat cu eroism împotriva triburilor ungare, apărîndu-şi “ţara”. Răspunzînd cu mare îndrăzneală trimisului ducelui ungar, Arpad, care-i ceruse să-i cedeze ţara. Menomorut rosteşte: “Ţara ce a cerut-o bunăvoin ei noastre nu i-o vom ceda niciodată cît vom fi în viaţă ... nici din dragoste, nici de frică nu-i dedăm nici o palmă de pămînt... Vorbele lui nu ne tulbură inima chiar dacă ne-a spus că coboară din neamul lui Attila”. Şi Menumorut n-a putut fi învins decît cu ajutorul secuilor, chema i de conducătorul tribului ungar” [56]. Вижда ce как старателно е избягната българската етническа характеристика на Меноморут и как “с лека ръка му е пришита” “румънска”. В този аспект като истински куриоз трябва да се чете и научното творчество във връзка с разискваната проблема на споменатия акад. Щ. Паску (срв. напр. Voievodatul Transilvaniei, Cluj, vol. I, 1972).
Всъщност, с Меноморут започва ограбването на българската история от румънската наука. На него историческата българистика е отделила изключително малко пространство (вж. напр. при Г. Фехер, Паметниците на прабългарската култура. — ИБАИ III 1925, 72; П. Коледаров, цит. съч., 18, 20, 52, 56 и др.). Името му липсва дори в академичната История на България, (т. 2), както и в енциклопедия “България”, т.е. докато не е представен сред историческите мъже на българския народ, името му присъства в пантеона на румънците (?!). Предполагам, че в бъдеще интересът на българската наука към Меноморут ще се засили. Тогава вероятно ще бъде съставена и неговата пълна просопография.
Малка статия за Меноморут има в книгата на Й. Андреев и др., Кой кой е в средновековна България (С, 1994, 262–263). Ономастична просопография на този средновековен български мъж е представена и в книгата ми “С българско име и с българска кръв” (В. Търново 1996).