РОДОПЧАНИНЪТ

(4)
Етнографското име на Осман Ефенди

Няма българин, който да не принадлежи към някоя от исторически създалите се етнографски групи на българския народ, като шопи, торлаци, мияци, ваяци, помаци, ахряни, горци, хърцои, ерлии, балканджии, капанци и др. Това обстоятелство ме наведе на мисълта да издиря и да опиша етнографското име, с което е бил определян Осман Ефенди, с което са били определяни неговите роднини, съселяни, земляци.

Първото съобщение определя Осман Ефенди като "помак или българин-мохамеданин от Михалково" [106].

Етнографското име помаци е известно и в българския, и в турския език (срв. pomak). Значението му е 'българи мюсюлмани, които говорят единствено български език'. За него е изписана огромна литература [107], но сигурната му етимология до днес не е публикувана. В случая обаче е важно това, че чрез етнографското си име помак Осман Ефенди народностно се приобщава към етнонима българи. Следователно, Осман Ефенди е българин от етнографската група на помаците.

Етнографската група на помаците е създадена исторически след помохамеданчването на част от българския народ. Дългият период на нейното съществуване е станал причина за диференциацията на макроетнографонима помаци на множество микроетнографоними (имена на етнографски подгрупи). На езиковедите и етнографите са известни множество етнографски подгрупи на помаците като горци, горани в областта Гора, сега в Република Македония, торбеши в историческата българска област Македония, с някои преселници в България, аповци в приалбанските краища на българската езикова територия, ахряни в Средните и Източните Родопи, ущери в Неврокопско и др.

По поречието на р. Въча и изобщо по пътя Пловдив – Драма помашката етнографска група е диференцирана на няколко подгрупи, именно торбеши около Драма, планинци и арковци – в Доспатското краище [109], и според К. Иречек – ахряне за жителите на селищата Найплий (Буйново), Грохотно, Карабулак (Борино) [110]. В тази подялба помаците около Михалково нямаха свое конкретно етнографско подиме, или по-скоро то не беше известно, защото самите михалковци чрез двете си миграции доста рано излизат от полезрението на изследователите.

По време на третото ми посещение в Михалково през 1988 г. надълго и нашироко разпитвах най-възрастния човек в селото – дядо Никола Петров Драганов (тогава на 86 г.) - за характера на местните помаци. Без да подозира, дядо Никола съобщи особено важната подробност за етнографската същност на михалковските староселци, срв.: "В техния език на всяка дума казваха кума. Уж две вери бяхме, пък ни наричаха кума. И ние ги наричахме кума – кума Асан, кума Осман".

За мене беше вече напълно ясно, че дядо Никола ми дава сведения за описаните в литературата т. нар. кумахасановци, като подгрупа на помаците. Безспорно, Осман Ефенди е исторически кумахасановец.

Първото съобщение за българите кумхасановци, кумахасановци е във възрожденский печат от 1868 г. В една кореспонденция се съобщава: "Известно е, че в България има потурчени българи, които носят името "помаци"... Такива помаци има в същинска България около Ловеч, Плевен, Троян, в Тракия около Пловдив и навсякъде из Македония. Тези потурчени българи са си променили вярата, но от езика си не са променили нито една черта. Те говорят най-чист български език, пеят най-чисти български народни песни, в които се възпяват подвизите на техните прадеди, свирят с всякакъв вид народни инструменти и най-вече с болгарина с четири телени жици. Освен това те са си запазили и много стари български обичаи и народни поверия. Българите християни ги наричат и кума-хасановци, защото когато ще си дават име на новороденото дете, по-напред викат българин християнин за кръстник той да му даде име, че тогава хората им го именува по мохамеданския обичай. Поради това българският кръстник нарича кумеца си: "Куме Хасане или Османе" [111].

По тази описана особеност се възстановяват още няколко важни момеnти от историята на михалковци и от житиеописанието на Осман Ефенди, именно:

– тясната връзка на мохамеданите михалковци с техните непомохамеданчени роднини от Широка лъка, с които са били в неприкрити кумски отношения – кумството с християнин предполага наличието и на трето "кръстно" име, каквото, от типа Янко, Пенко, Катерина, Росица, неведнъж откривах сред помаците в близките селища Селча и Фотиново, като свидетелство за историческото криптохристиянство [112]. Кое е било обаче третото, криптохристиянско име на Осман Ефенди, някогашния Манчо, днес нищо не може да се каже.

Справедливостта изисква да се изясни, че възрожденският писател, съобщил първите сведения за кумахасановците, е допуснал и малка неточност в резултат на объркването, причинено от една езикова омонимия в речта на тези българи. Същото стана и при описанието на дядо Никола от Михалково. Всички те са смятали, че думата кума е във връзка с помашкото криптохристиянство. Истината обаче е по-друга. Етимонът (основата) на помашкото кума, конкретно при михалковските помаци, случайно съвпада с думата кума, кръстница, защото е една отличителна особеност на населението от близкото до Михалково село Селча. Така напр. единствени сред околното население селчани употребяват думата кума в значение 'защото', напр.: "Оти не си учил? – Кума вчера имах друга работа." [113] В резултат на подобна речева особеност са създадени много имена на етнографски групи, като ваяци, ароковци, туканци и под., описани с подробности в литературата [114]. Кумахасановци са били и фотенци, с които потомците на Осман Ефенди се сродяват. Всъщност днес най-младите наоледници на Осман Ефенди – Сергей и София – са последните исторически кумахасановци в демографията на гр. Пещера (вж. за тях по-нататък).
 

Аристократът

Обикновено е прието да се смята, че османското владичество лишава българския народ от неговата исторически създала се през Средновековието аристокрация. Тази постановка е валидна единствено за християнската част от народа ни, защото българската християнска аристокращия, за да запази правдините и състрянието си, състави всъщност първата вълна от ренегати българи, респ. и групата на първите, които езиково се потурчиха. Документите съобщават за тимариоти (владетели на имения) от XV в. като "Димо помохамеданчения", "Иван помохамеданчения, Ахмед помохамеданчения от с. Куманич и Поливра, Солунско" [115], за "Махмуд, син на Владислав" от Градина, Кукушко, "Хадър, син на Добрица" от Никополско" [116] и др. представители на българската аристокрация.

Много са свидетелствата за аристократизма на Осман Ефенди.

1. Той е потомък на старата фамилия *Михалковци, владяла околните планини, "пасища", явно остатък от старо феодално владение, което след помохамеданчването, за да се запази в рода, е било вакъфирано.

2. Българските аристократи стават мюсюлмански аги хаджии, каквито са прародителите и родителите на Осман Ефенди (*Манчо).

3. Последните сведения за аговската фамилия под името Хаджиасановци са при А. Примовски [117]; с първенеца Хаджи Асан в края на миналия век се среща и чехът Вацлав Добруски [118]. За първенците аги Аджиеви-Мютевелиева свидетелстваха пред мене и запомнилите ги днешни михалковци.

Следователно, Осман Михалков принадлежи към историческата родопска селска аристокрация, която чрез помохамеданчването е запазила своите социални привилегии. Фамилиите на тази аристокрация са били запомнени от околното помохамеданчено население. По подобен повод за помашките села, сред които е и Михалково, историкът на Перущица Иван Кепов пише: "Потурчените села били оставени да се управляват напълно самостоятелно от бившите им старейшини, които вече стават аги и бейове. Те имали пълна съдебна и административна власт. Те събирали данъците. Такъв ага или бег е имало във всяко село" [119].

При характеристиката на българската помашка аристокрация етнографът Васил Кънчов пише: "В Тиквеш има големи земевладелци бейове и аги. Това са старите боляри-земевладелци, които са се потурчили, както и босанските, за да запазят земите си... Много от агите, беювите носят още старите си християнски имена. Езикът на потурчените българи е чист. Те знаят само турски броеж" [120].

За чистия български език на аристокрацията от Михалково пише, както се посочи по-напред, и Вацлав Добруски.

Високото социално положение позволява на Осман Ефенди да получи солидно образование и респ. да заеме положението си на най-уважавания човек в един доста голям район от "Неврокоп до Пазарджик" [121].
 

Името ефенди

В българската лексикография то се тълкува като "форма за учтиво назоваване на заможен, образован мъж, на турски чиновник" (Речник на българския език, IV, 1984, 856). В случая става въпрос за едно предиме, едно определение за почетност, уважение към известен жител на град или село, който при всеки случай е бил смятан за високообразован (по консултация със Стоянка Кендерова, ст.н.с. в НБКМ). Безспорно, ефенди е почетното гражданство на Осман в Пещера, а може би и във Враца. В случая това ефенди става и почтително име, което тук се изписва с главна буква.
 

Под чуждо народностно име

Обикновено се смята, че чуждото народностно име "турчин" се прилепва към Осман Ефенди в пещерския период на неговия живот. Обстоятелство, което почива на съществена заблуда! В българския език на родопчаните името турчин се деетнонимизира, т.е. изпразва се от значението 'представител на турската народност' и започва да означава както 'представител на турската народност', така и 'помохамеданчен българин, помак'.

Така с това име наричат до днес в Михалково роднините и съселяните староселци на Осман Ефенди. В това село, където никога не е стъпвал кракът на който и да е османец, до днес Помашкото гробе има и синоним Турското гробе, подобно на Ракитово, където Помашката махала продължава да се нарича Турската махала [122].

Следователно, определението турчин 'помак' "пристига" в Пещера едновременно с Осман Ефенди. По това време местните помаци в Пещера са напреднали в процеса на езиковото потурчване, в резултат на което става смесване на значенията при изконното Османово турчин 'помак' и пещерското турчин 'потурнак; българин мюсюлманин, който говори и турски език като роден'. Така етнографското определение турчин като помашка характеристика на Осман Михалков започва да се възприема в конкретното пещерско значение на същата дума. С този процес започва и затъмняването на представата за народностната принаддежност на Осман Ефенди. Измамната представа за неговата турска същност се подкрепя и от великолепното владеене на турския език, който видният пещерски гражданин е научил вторично по време на духовното си образование. Впоследствие, подведени от кемалистката политика в Пещера, част от Османовите потомци, като спекулираха с многозначността на думата турчин в българския език, упорито представяха дядо си за "чист турчин" и старателно укриваха неговото помашко родословие. Друга част от роднините, увлечени от възродителното движение на българските мюсюлмани, реставрираха истината за големия българин.

Тази истина обаче премина по трънливия път на историята. През 1893 г. Осман Ефенди моли Народното събрание за отпускане на поборническа пенсия. В молбата си никъде не упоменава за себе си народностното определение турчин. В документите, които прилага към молбата, се споменава само за "добрия човек" Осман Ефенди. Господа народните представители обаче веднага синонимизират определението мюсюлманин с турчин, в резултат на което започват дискусия, че сред "турците имаше още по-добри хора, които са правили много повече добро от някои наши" [123]. За турчин го обявява народният представител Юрдан Юрданов-Инжето, известният оцелял участник от четата на Христо Ботев [124]. Подведени от това "етнонимно избързване" в дебатите на Народното събрание, авторите на първите съобщения в печата – Стоян Стоянов и Караюсеин Керимов [125] – също приписват "турска народност" на Осман Ефенди. Повлиян от съададената през третата четвърт на ХIX век легенда за така наречените "пещерски турци", и Данаил Юруков с лека ръка обявява Осман Ефенди за турчин [126]. Турското като характеристика на Осман Ефенди набъбва, набира сили и като лавина се спуска в съвременната наука. В последните години един известен български философ – д-р Орлин Загоров (Шукри Тахиров) – в книгите си "Българските турци по пътя на социализма" (С., 1978) и "Единението", (С., 1981) поставя "турчина" Осман Ефенди в услуга на своята теза за братското съжителство на българи и турци в България" [127].

Така науката подпомогна езиковото объркване в пещерската градска езикова ситуация, в резултат на което българинът Осман Ефенди *Михалков се превърна в "чист турчин".

[Previous] [Next]
[Back to Index]

107. Вж. повече при Ст. Н. Шишков, Българомохамеданите. Помаци. Пловдив, 1936, с.14; Ив. Леков, Към въпроса за името помак. – Полувековна България. II изд. С., 1933, с.98 и сл.

108. Вж Т. Балкански, Последните торбеши. – Родопи, 1989, кн.7, с.29 и сл.

109. Вж. повече при Т. Балкански, Историческата топонимия на Пещера. – Родопски сборник, т.5, С., 1983.

110. К. Иречек, Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини. - Пер. сп., 1884, кн.ХI, с 13.

111. В-к "Дунавска зара", 1868, бр.37.

112. Т. Балкански, Наблюдение над антропонимията при староседелците в с. Фотиново от бившата Пещерска околия. – Доклад изнесен на международната ионференция "Етнолингвистични проблеми на балканските народи в памет на акад. Вл. Георгиев, 9-10.II.1988.

113. Т. Стойчев, Родопски речник. – Българска диалектология. Проучвания и материали. С., 1965, т. 2, с.195.

114. М. Младенов, названия и прозвища на групи българско население. - Известия на Инст. за бълг. език, ХI, С., 1965, с.199 и сл.; Произход на някои прозвища; Т. Балкански, Историческата топонимия на Пещерско. – Родопски сборник, т.5, С., 1983 и др.

115. НБКМ, ор. отд. ОАК 45/30.

116. П. Петров, По следите на насилието. С., 1972, с.162 и 167.

117. Вж. бел. 26.

118. Вж. бел 53, 43.

119. Ив. П. Кепов, Въстанието в Перущица. Плодив, 1930, с 13.

120. В. Кънчов, Етногр. и статистика, с.51.

121. Ив. Попов, Страници из миналото на Пещера. С., 1973, с.175.

122. Вж. повече при Т. Балкански, Езикови свидетелства за потурчванията в българските земи. С., 1985, с.8.

123. Вж. бел.2, с. 106.

124. Пак там, с.105-106.

125. Вж. бел. 11 и 12.

126. Вж. бел. 97.

127. Вж. Ш. Теохаров, Единението. С., 1981, с.63, 137.