Славянското общество на Балканите (VI - VII в.)

Спирос Врионис

 

1. ПРАРОДИНА И ЕТНОГЕНЕЗИС НА СЛАВЯНСКИТЕ ПЛЕМЕНА  [*]

 

- Нашествията на славините и на българите (кутригурите)
- Проникване и настаняване на славяните през VI и VII век
- Славянските нашествия и заселвания в източната част на Балканите (527-626)
- Библиография (За варварските нашествия - За славянските нашествия и заселвания - Археология: България - Археология: Гърция - Археология: Румъния - Археология: Югославия)

 

Въпреки че и до днес въпросът за етногенезиса на славяните остава труден научен проблем, през последните години той бе до известна степен осветлен благодарение на общите усилия на филолози, езиковеди, археолози и историци. По-рано учените бяха свели този въпрос до търсенето на един древен славянски народ (Urvolk), произлизащ от една прародина (Urheimat). Днес науката е отхвърлила това старо схващане и възприема проблема като динамично развиващ се. Какво означава това ще се види по-долу. Във всеки случай, поради липсата на исторически сведения от древността и средновековието, проблемът за етногенезиса на славяните ще се реши, и то сигурно не окончателно, едва след основно научно изследване. Древните славяни са живели сравнително далеч, като време и място, от гръко-римския свят и поради това те не представляват интерес за историците и етнографите на античността.

 

Славистиката днес представлява един добре организиран на международно ниво научен клон, разделен на история, филология, езикознание, археология, изкуство и пр., в резултат на което са създадени различни школи

 

 

*. Студията е от сборника на Спирос Врионис Ή καθ' ἡμᾶς Ἀνατολή. Ή πνευματική παράδοση τοῦ Μεσαιωνικοῦ Ἐλληνισμοῦ στον Σλαβικό καὶ τόν Ἰσλαμικό κόσμο. Βιβλιοθήκη Σλαβικῶν Μελετῶν, 6. Βανιας, 1995, 11-83.

 

9

 

 

и е натрупана значителна литература.

 

Що се отнася до приноса на славистиката за изясняване на въпроса за етногенезиса на славяните, то първите стъпки в тази насока принадлежат на полската славистика която след Втората световна война представя най-всеобхватните и съдържателни изследвания от всички славистични школи. Най известните имена, свързани с полската славистика, са историците К. Tymieniecki и G. Labuda, езиковедът T. Lehr-Spławinski, археологът W. Hensel и някои други. Полските слависти възприемат този проблем в неговата многостранност и дълбочина и затова езиковедите свързват своите заключения с тези на историците, археолозите, етнографите и правистите. Техните резултати се кодифицират в излизащия от 1962 г. Речник на славянската древност (Słownik Starożytnosci słowiańskich) под редакцията на W. Kowalenko - G. Labuda - T. Lehr-Spławinski.

 

Съветската славистична историография е по-малка по обем и отдава значение предимно на археологическите данни и на етногенезиса на източните славяни. „Лидер" на тази школа е Π. Н. Третяков. Особено интересно е излязлото напоследък изследване на Русанова „Славянские древности VI - VII в.", Москва, 1976, където, на основата на археологически данни, се прави опит да се даде една цялостна трактовка на този проблем.

 

Въпреки че в първите три десетилетия на 20 в., благодарение на трудовете на известния славист L. Niederle, чехите държаха челно място в славистичните изследвания, то след войната славистиката в Чехословакия е отбелязва спад по отношение на изучаването на етногенезиса на славяните. Все пак приносът на чехската

 

10

 

 

славистична школа остава голям. Основно е съчинението на археолога I. Borkovsky „Старославянската керамика в Средна Европа" („Staroslovanska Keramika ve Stredni Evrope", Prague, 1940), в което авторът полага основите на изследванията на старославянската керамика. Благодарение именно на керамиката славистите днес стигат до извода, че са съществували данни за една обща славянска „култура" между Чехословакия и Южна Русия и между Балтийско море и р. Дунав. Не по-малък е приносът на тази школа и по отделни въпроси на старата история на славяните. От значение е и изследването на B. Zasterova за заселването на славяните в Югоизточна Европа "Le début de l'établissement définitif des Slaves en Europe méridionale", публикувано в Origine et débuts des Slaves, VI, 1966, 33-52. Други слависти са се занимавали c отношенията между славяни и угро-фини (V. Polak) и между славяни и древните германци (V. Machek).

 

Немската славистика насочва вниманието си към филологико-езиковедските проучвания. В две свои основни изследвания между двете световни войни ("Untersuchungen über die altesten Wohnsitze der Slawen", 1923 и "Die Urheimat der Slawen", 1926) известният славист M. Vasmer, заедно със свои колеги - немски археолози, достига до заключението, че първоначалните земи, заселени със славяни, се намирали между извора на р. Буг близо до р. Вайхзел и този на р. Среден Днестър или пък на извора на р. Дон в Южна Русия. След войната езиковедът R. Trautmann ("Die Slawisehen Völker und Sprachen", 1948) определя първоначалното заселване на славяните в района северно от Карпатите, без да прави други ограничения.

 

Докато учените са отделили внимание конкретно

 

11

 

 

на славянските поселения на Балканите, то те не са изследвали задълбочено въпроса за етногенезиса на славяните. Основната научна тежест по този въпрос се пада на историците, езиковедите и археолозите.

 

Езиковедите проучват топонимията, имената на реките и граматичните връзки между славянските и другите езици, отношенията между славяни от една страна и германци, балтийци, угро-фини, келти, илири, траки, перси и кавказци от друга. Изследвайки имената на растенията и дърветата те се опитват да определят първоначалните земи и по-късните поселения на славяните. Като се опира на подобни теории Васмер отбелязва, че славяните имали общи наименования на различни видове дървета, но нямали славянска дума за бук. Тази дума те заемат от немски и следователно географският район, където расте букът, представлява западната граница на прародината на славяните. Полските слависти отправят следната забележка по отношение на метода, използван от Васмер: местоположението на различните видове растения и дървета се е изменило от древността до днес и следователно не е възможно да се изгради една цялостна филологическа теория, която да достигне до изводи за античността и средновековието на базата на днешното състояние на флората. Все пак, един от основните методи си остава филологическият.

 

Като изследват древните автори и имената на племената, които се споменават в съчиненията им, историците се опитват да идентифицират някои от тези наименования със славяните. Дискутиран е от историците въпросът дали споменатите от Херодот три народа - неврите от околностите на Киев, будините от Южна Русия и скитите-земеделци

 

12

 

 

(уседнали) - са били славяни. От по-голям интерес са обаче венедите, които се споменават през I и II в. пр.н.е. от Плиний, Тацит и Птолемей като най-големия народ, населявал земите между р. Вайхзел, морето, Карпатите и племето на фините. И ако отъждествяването на венедите със славяните се оспорва от някои, то важно е да се знае, че през VI в. и Прокопий, и Йорданес наричат славяните и венеди. За пръв път името славянин се появява в писмени текстове на Псевдо-Кесарий Назиамски, Йорданес и Прокопий.

 

Славистите са съгласни, че нито историята, нито езикознанието може да анализира основния проблем за прародината и за етногенезиса на славяните. Съгласни са също така, че само археологията може да даде нови данни, които наред с изводите, направени въз основа на исторически и езиковедски извори, да доведат до решаване на проблема, свързан с древните славяни. Историческите извори и езиковедските данни са проучени и няма какво ново да разкрият. Обратно, археологическите проучвания са още в своята начална фаза. Пред археолозите стои на дневен ред една огромна по обем работа. Съществуват и редица сериозни методологически проблеми. Такъв е, например, въпросът доколко един ясно обособен археологически пласт може да се свърже с една определена етническа група. Докато по-рано съществуваше теорията, че един археологически пласт, който представлява единно културно цяло, задължително се отъждествява само с една етническа и езикова група, то днес този въпрос се възприема с цялата му сложност. Днес се приема, че в зараждането на една култура е възможно да вземат участие два и повече етноса. Точно така става, например с аварите и славяните през VII-VIII в. Когато се изследва

 

13

 

 

етногенезиса на славяните, трябва да се има предвид, че една културна традиция може да се създаде от няколко етноса, както и че един и същи етнос може да има различни културни традиции.

 

Вторият сериозен проблем, който стои на дневен ред, е за успоредно съществуващите явления при едно продължително културно развитие неопределена територия и значението на това развитие за континюитета на даден етнос, който съжителства с друг или други етноси на същата тази територия. На основата на различни археологически данни от полските земи от времето на халколита до ранното средновековие, полската археологическа школа (I. Kostrzewski) стига до избода, че в Полша се е намирала прародината на всички славяни. Vaňa отбелязва обаче, че местната културна традиция, т.е. genius loci, често се проявява като толкова силен цивилизационен фактор, който продължава да съществува дори и след завладяването на територията от друг, чужд етнос. Т.е. макар новият етнос да господства в политическо и езиково отношение, културната традиция на поробените преобладава в другите сектори на общественото развитие.

 

На основата на археологическите данни, съществува общото мнение, че прародината на славяните се е намирала по земите северно от Карпатската планинска верига. Извън това общо мнение обаче, славистите се разделят на три различни групи според оценките им за географското локализиране на прародината на славяните (на север от Карпатите):

 

1. Съществува тезата за източната прародина (Urheimat) на славяните, чиято територия се е простирала в Средния Днестър, във Волиния и Полисия. Тази теза се поддържа от Vasmer, от полския етнограф

 

14

 

 

R. Moszynski, както и от по-ранните разработки на съветските археолози.

 

2. Съществува тезата за западната прародина (Urheimat) на славяните, която се намирала в околностите на реките Одер и Вайхзел. Като цяло тази теза се поддържа от полската славистична школа.

 

3. Съществува и трета теза, която е противоположна на предишните две и се опира на старата теория на Niederle. Според нея една обширна територия, простираща се от реките Одер и Вайхзел до р. Днепър, е представлявала прародината (Urheimat) на славяните. Тази теза се поддържа от чеха J. Eisner, от поляците W. Hensel и T. Lehr-Spławinski, от руснака Π. Н. Третяков.

 

Все пак археологията не успява да доизясни въпроса за етногенезиса на славяните, въпреки че задълбочава много познанията ни в сравнение с тези, с които славистиката разполага близо 50 години от времето на Niederle. Днес става ясно, че в ентогенезиса на славяните са участвали и много други индоевропейски племена, както и такива от неиндоевропейски произход.

 

До днес археологията не успя да осветли и въпроса за хронологията на появата на славяните. На този етап езикознанието държи ключа към отговора на този въпрос и въпреки това, езиковедите също не могат хронологически да определят появата на славянската топонимия или да докажат кога славянският и другите езици са заимствали лексикални елементи един от друг.

 

Изследването на Vaňa достига до следното заключение, което обаче не произлиза от конкретен извор, бил той исторически, езиковедски или археологически, а е чиста логистика. Според него, не е възможно огромното по мащаби разселване на славянските

 

15

 

 

племена, отбелязано в латинските и гръцки извори от VI и VII век, което променя етническия облик на големи равнинни територии в Европа, да започне от една прародина на славяните, географски ограничена в полските или западноукраинските земи. За да отговаря на огромните размери на славянските преселения през VI век, прародината на славяните трябва да е била също толкова голяма. Затова, по-логично е, а и исторически приемливо, прародината им да включва територията между реките Одер и Днепър.

 

 

Нашествията на славините и на българите (кутригурите)

 

Настъпването на славяните на Балканския полуостров представлявал най-решаващият етап на варварските нашествия, в резултат на който се стигнало до коренни етнически изменения в значителни части на полуострова през VI и VII век.

 

Където и да се е намирала прародината на славяните, през V и VI век те вече са се настанили по северните граници на Балканите. Историкът на готите от VI век Йорданес споменава и мащабите на славянските поселения (Getica, V, 35):

 

"Славините обитават Новиодунум и така нареченото Мурсианско езеро, чак до Данастър и на север до Вистула". [*]

 

Новиодунум е град на Дунава, а Мурсианското езеро, според някои изследователи, се намирало близо до мястото, където Тиса се влива в Дунав. Сведенията си Йорданес черпи от съчиненията на Касиодор и, следователно,

 

 

*. Преводът на цитатите от изворите е извършен от проф. Василка Тъпкова-Заимова, като са използвани предимно преводите на ГИБИ (Гръцки извори за българската история).

 

16

 

 

те се отнасят или за края на V, или за началото на VI век. Тези славяни се делели на две групи - славини и анти. По всичко изглежда, че славините се спуснали от земите между р. Висла и басейна на р. Днепър, докато антите се намирали в земите между реките Прут и Днепър. От тези две славянски групи антите изиграли една по-ограничена историческа роля. Император Юстиниян ги признал за федерати и ги заселил между делтата на Дунав и Днепър, за да отбиват нашествията на българите. По-голямо историческо значение имала групата на славините, клон на южните славяни, които непрекъснато присъстват в изворите от VI век. Когато славините се появили през VI век, те били многобройно племе, но без централизирана политическа организация и сами по себе си не представлявали военна заплаха, освен когато се присъединявали към военните набези на българите и аварите.

 

Българите, с които съдбата свързала част от славяните, били хунски или тюркски народ от Централна Азия, който се появил на Балканите към края на V век. При управлението на император Зинон (474-491 ) Византия взела на военна служба част от българите, за да се бият срещу остготите. Този факт остава без значение в историята, а българите се върнали обратно в земите на север от р. Дунав. Същите тези българи, които в изворите се споменават като кутригури и утигури, засилили военните си набези срещу Византия по времето на Анастасий (491-517) с нашествия в Тракия през 493, 499 и 502 г. Периодът на прекъсване на нападенията на българите след 502 г. се дължал предимно на дипломатическите усилия на императора, който насочил други племена срещу българите, както и на признаването на част от българите за федерати или

 

17

 

 

наемници.

 

През 517 г. варварски племена пресекли границата на р. Дунав и достигнали до Термопилите като опустошили и поробили земите наоколо. Така или иначе, до времето на император Юстиниан (527) нито славяните, нито българите успели да се настанят трайно на Балканския полуостров.

 

Според френския византолог Lemerle по време на управлението на Юстиниан (527-565) се стигнало до значителни промени главно по две причини:

 

1. Под водачеството първо на българите а по-късно и на аварите, мнозинството от славините придобили военни умения, организация и дисциплина. Така, към края на VI век те представлявали вече народ, който притежавал военни умения и придобил самочувствие, благодарение на успешните военни действия в продължение на половин столетие.

 

2. Ангажираността на Юстиниан на запад довела до частично пренебрегване на балканските земи и то точно когато варварските нашествия там се увеличили. Програмата за построяване на крепости на полуострова била значителна, но не достатъчна преграда както за възпиране на славянските нашествия, така и за трайното настаняване по-късно на славянски племена в провинциите на империята.

 

Честотата и размерите на разрушителните нашествия на славини и българи се увеличили дотолкова при управлението на Юстиниан, че редът, сигурността и господството на Византия били застрашени в някои части на Балканския полуостров. Тези нашествия могат да се разделят на два хронологически етапа. Първият е между 528 и 540 г., когато варварите осъществявали набезите си по-внимателно, а империята успявала

 

18

 

 

до известна степен да им дава отпор. През 528 г. българите опустошили Тракия и натоварени с плячка се върнали обратно на север от р. Дунав. Същата година нахлули и славините и последвали битки в Илирик, в Тракия и в Мизия. В един момент изглеждало, че славяно-българските нашествия престанали след поражението на българите в Мизия през 535 г. По същото време господството на Византия се засилило, след като тя успяла да вземе от остготите крепостта Сирмиум (Сремска Митровица). През 536 г., обаче, гепидите обсадили и превзели Сирмиум, а през 540 г. станало и голямото нашествие на българите (кутригурите) на Балканския полуостров. Една част от българите стигнала до Солун и до Дългата стена, като на връщане взела със себе си 100 000 пленници на север от р. Дунав. Втора група българи достигнала Коринтския провлак и плячкосала околните земи. От 540 г. до смъртта на император Юстиниан ситуацията на Балканите се влошила. През 544 г. нашествията в Илирик се подновили, през 545-546 г. славините нахлули в Тракия, през 548 г. отишли в Илирия, а през 550 г. отново се появили в Тракия, стигнали до Наисос (Ниш), заплашили Солун и се върнали обратно по родните си места, натоварени с плячка. През 551 г. славините, гепидите и кутригурите настъпили до Солун и Константинопол, но Юстиниан успял да подтикне утигурите срещу кутригурите и по този начин принудил последните да отстъпят извън територията на Балканския полуостров. Една малка група кутригури от около 2000 души, потърсила убежище при Юстиниан и той ги заселил в Тракия. Изглежда границата продължила да бъде на р. Дунав и от 551 до 558 г Балканският полуостров останал спокоен от варварски нашествия. През

 

19

 

 

558 г. Заберган, предводител на кутригурите, нахлул начело на кутригури и набезите му се разпрострели до Македония. Гърция и Тракия. Сам Заберган достигнал до стените на Константинопол, но бил разбит от стратега Велизарий.

 

Въпреки тази загуба кутригурите останали в Тракия и я опустошили. Те се оттеглили едва когато дошла вестта, че византийците се готвят да изпратят флотата си към р. Дунав. След тези събития значението на кутригурите като политически фактор западнало главно поради враждата им с утигурите. В същото време славините бездействали до идването на аварите. Въпреки продължителните и разрушителни нашествия на кутригури и славини по времето на Юстиниан, р. Дунав и теоретически, и практически продължавала да бъде границата между българите, славяните и византийската империя. Като преценява факторите, позволили на византийците да запазят граничната линия на р. Дунав, Lemerle прави следния извод:

 

Крепостите, пише той, не попречили на варварите да нахлуват и опустошават Балканския полуостров. Опасността да бъдат изолирани от византийския флот на р. Дунав била главната причина те да напускат Балканите. Не крепостите били тези, които ги спирали от походите за плячка, а единствено страхът от флотата ги принуждавал да се връщат обратно отвъд Дунава. Трудността за нашествениците не произлизала само и единствено от византийската флота, но и от обстоятелството, че за да се заселят окончателно на Балканския полуостров те би трябвало да обсадят и завладеят градовете, които били укрепени, имали стража и войска. За жалост на кутригурите, военната

 

20

 

 

им мощ се състояла от леко въоръжена конница, а тактиката им се основавала на бързи и внезапни действия. Докато византийската войска не можела да противодейства на тези маневри на кутригурите, последните пък били безпомощни при обсадата на градовете. Интересно е да се отбележи, че при управлението на Юстиниан те не успели да превземат нито един от големите градове. Макар да нямали успех срещу византийското градско население на Балканите, селата и околностите извън градовете пострадали жестоко. При появата на славините и на кутригурите, селското население често бягало в градовете, където се чувствало защитено, докато цели области бивали плячкосвани, като с течение на времето оставали разорени и опустошени. Това е периодът на постепенното разрушаване на старото аграрно общество на много места на Балканите. Въпреки че границата оставала р. Дунав и в по-голямата си част варварите се връщали обратно на север от нея, изглежда, че славините започнали вече трайно да се настаняват в някои отдалечени райони.

 

Точно когато нашествията на славините спрели поради залеза на кутригурите, на североизточната граница на Византия пристигнал нов номадски народ от Централна Азия. Победени и прогонени от тюркските племена там, аварите се насочили на запад през руските степи. През 558 г. в Юстиниановия двор пристигнала първата делегация на Аварския хаганат и поискала да им бъде отпусната земя и пари. Императорът им дал пари и ги изпратил да воюват с хунските племена в Кавказ. Аварите победили хуните, а на връщане победили антите и покорили кутригурите и утигурите. Като се настанили вече на Дунава, аварският хаган Баян

 

21

 

 

изпратил нова делегация в Константинопол през 561 или 562 г., искайки земя южно от Дунава, на която да се заселят аварите. Императорът отказал отново и се опитал да ги използва още един път като ги изпрати да воюват срещу лангобардите и гепидите. Този път обаче Баян не се съгласил. През 565 г. наследникът на Юстиниан - Юстиниан II - прекъснал паричната субсидия на аварите и те приели предложението на лангобардите за съюз срещу гепидите. В последвалата война между лангобарди и гепиди императорът завзел Сирмиум през 567 г. точно преди да пристигнат аварите. В резултат последните останали в бездействие, но и нямало къде да се придвижват в следващите осем години. След оттеглянето на лангобардите от Панония и настъпването им в Италия през 568 г., аварите се оказали изолирани и Юстиниан ги нападнал с успех. Разгромени, аварите се укротили дотолкова, че не посмели да пресекат границата дори и когато тя била оголена през 572 г. поради византийско-персийската война. С първите поражения на Византия в Азия обаче, през 573-574 г. Баян нахлул в Тракия, победил византийците и в последвалия мирен договор получил от тях областта около Сирмиум без самия град. Този град представлявал най-стратегическото място в севернобалканските земи; той бил ключ за балканските провинции и хаганът бил решен да го превземе на всяка цена. За тази цел той подстрекал славините да нахлуят през 579 или 581 г. на юг от Дунава и след това поискал разрешение от императора да построи мост на реките Дунав и Сава за да може да премине с войската си и да отблъсне славините. Тази тактика дала резултат и войската на аварите постигнала успех при обсадата на Сирмиум през 582 г. Хаганът се преместил в околностите

 

22

 

 

на града, който се превърнал в изходна точка за аваро-славянските нападения на Балканския полуостров. Славините обиколили целия полуостров, а аварите се съединили с тях при Анхиало. Когато се пуснал слухът, че тюркски племена от Азия се готвят да нападнат, аварите от страх се върнали обратно в Сирмиум. През 584 г. новият император Маврикий сключил примирие с аварите, плащайки им 100 000 златни монети годишно. От 584 г. до края на византийско-персийската война, време в което Маврикий бил изцяло ангажиран в Азия, славините и аварите обикаляли Балканския полуостров почти без да бъдат обезпокоявани от византийците. Периодът след успешната война с персите от 591 г. до смъртта си през 602 г. Маврикий посветил на отпора на нашествията на славините и аварите. Византия концентрирала силите си на Балканите и в резултат славините и аварите били затруднени при военните си набези. Градовете Сингидунум (Белград), Томи (Констанца), а през 597 г. и Солун отблъснали нападенията на варварите. Въпреки че византийците не успели да възпрат набезите на варварите, те преместили все пак военната линия на север от р. Дунав. В резултат, през 599 или 601 г. бил сключен мирен договор, според който паричната контрибуция за аварите била увеличена, а те, заедно със славяните признали р. Дунав за граница на империя . През 602 г. Маврикий нарушил договора и потеглил на поход северно от р. Дунав. След първоначалните успехи той заповядал византийската войска да се разположи на лагер за да прекара зимата там и от пролетта военната операция да продължи без забавяне. Тази заповед предизвикала бунт сред войската и в резултат Маврикий бил убит, а на престола се възкачил Фотий. Управлението

 

23

 

 

на Фотий било свързано с такива безредия във Византия, че я подготвило за катастрофалните събития от седми век. За разлика от времето на управление на Юстиниан I и на Юстиниан II, когато варварите извършвали своите набези, но безуспешно обсаждали градовете, то вторият период на варварските нашествия времето от смъртта на Юстиниан II до управлението на Ираклий, се характеризирал с разрушаване на градовете. Крепостните стени не представлявали вече преграда за варварите, които били придобили и военна техника, и военни умения, необходими за обсадата на градове. Почти всички градове в Македония и Тракия били обсадени и много от тях разграбени и опожарени. Към разоряването на провинцията, което започнало още по времето на Юстиниан, сега се прибавило и разрушаването на градските центрове.

 

Унищожаването на гръко-римските градски селища представлявало смъртоносна рана за византийската цивилизация в северно- и централнобалканските земи. Създадените и развивали се в продължение на пет столетия икономически, политически и културни институции се разпаднали и изчезнали. Грабежите, опустошенията и пълният хаос в балканските провинции, които започнали по времето на Юстиниан и продължили и след това, нанесли сериозен удар на византийското управление на полуострова. Докато съществували все пак градове и градско общество, византийската власт продължавала да функционира и държавата поддържала връзка с градовете, за да отблъсва нападенията на славините и аварите. След разрушаването на градските центрове на Балканите обаче, Византия, която била въвлечена в смъртоносна борба с Персия, не можела да удържа вече нашествията на славяните.

 

24

 

 

Основният фактор за тези разрушения бил славянският, а не аварският. Аварите представлявали една твърде ограничена на брой етническа група. Освен това обществената им организация била по-развита от тази на славините. В политическо отношение те били обединени в разбита държава начело с хаган; в отношенията си с Византия развивали дипломатическа активност, сключвали договори, а войската им била добре организирана. От тази гледна точка обществото им било несравнимо по-развито от това на славините. Накрая, аварите се чувствали по-сигурни на север от р. Дунав и поради това не се заселили на юг.

 

Съвсем различен бил случаят със славините. Многоброен народ, те били тези, които подсигурявали числената тежест на нашествията първо на кутригурите, а по-късно и на аварите. Те били организирани в различни независими една от друга групи, които не били подчинени на общ славянски водач; у тях отсъствало все още разбирането за централизирана власт. Поради това те играели подчинена роля във военните нашествия на други народи. За разлика от аварите, славините започнали да се настаняват трайно на Балканския полуостров още по времето на Юстиниан и към края на VI и началото на VII век процесът на заселване взел решаващи размери за промяната на етническия характер по централните, северните и западните балкански земи.

 

 

Проникване и настаняване на славяните през VI и VII век

 

В предишната глава скицирахме историческите рамки на залеза на византийската власт и оформянето на етнографския облик на балканските земи през VI и VII век.

 

25

 

 

Целта на настоящата глава е да се представят основните събития от етнологичен характер, които съдействали за коренното преобразяване на полуострова. Тези събития са свързани с южните славяни и с аварите, чиито разрушителни набези и последвали заселвания разрушили до голяма степен византийската цивилизация там. Изясняването на тези факти е сложен проблем за историците, а още по-трудно, дори невъзможно, е тълкуването им от историческа гледна точка, за да се стигне до едно задълбочено разбиране на цялостния историческия феномен. Специалистите се сблъскват с две трудности: едната е свързана с националните въжделения и интереси, а другата - с изворите. Развитието на национализма сред балканските народи и техните съседи, по-специално италианци, австрийци и унгарци, и териториалното разширение на новите балкански държави представляват взаимосвързани и взаимовлияещи се явления. В резултат на развитието на национализма и на териториалното разширение, историята бързо се превръща в средство на политиката, чрез което се обосновават оспорвани териториални претенции. В етнически смесени райони като Истрия, Словения, Войводина, Трансилвания и граничната зона между България, Югославия и Гърция, се стига и до остри спорове с аргументи основани на уж исторически изследвания. Противоречията между Югославия и Италия за Истрия, между унгарци и румънци за Трансилвания, между българи, гърци и сърби за Македония, оказват чувствително влияние на науката и довеждат до написването на стотици книги по история на тези страни. Поради политическите и националистически внушения на повечето от тях, историкът трябва винаги да е предпазлив, когато се

 

26

 

 

докосва до такива трудове. Въпросът за историческата обективност е особено сериозен, когато се отнася до славянските нашествия и заселвания, макар той днес да не стои със същата острота, с която е стоял в края на XIX и началото на XX век.

 

Първата трудност, пред която историкът е изправен, е свързана с преднамереното изопачаване при тълкуване на изворите. Втората значима трудност пред изследователя, опитващ се да възпроизведе историята на южните славяни от VI и VII век, е липсата на писмени извори. Както славяните, така и аварите нямали писмена традиция, а обществото на славяните било сравнително първобитно. От друга страна, интересът на византийската историографска традиция, с малки изключения, бил насочен към императора, двореца и Константинопол. Историците Прокопий и Теофилакт Симоката имат съществено значение за разкриване на славянските нашествия: първият дава интересни данни за славянското общество, докато вторият описва една достатъчно подробна история на военните сблъсъци между византийците и аваро-славяни от 582 до 602 г. По-късните исторически извори като „Монемвазийска хроника" и на Константин Багрянородни дават интересен материал, но той не може да се сравнява с описанията на Прокопий и Теофилакт, които били съвременници на събитията. Извор от най-голямо значение са „Чудесата на Св. Димитър". Първата част на „Чудесата" е написана от архиепископа на Солун през второто десетилетие на VII век, а втората част - от неизвестен писател между 680-690 г. Този разказ разкрива важни подробности за заселването и военната активност на славяните в околностите на Солун. Що се отнася до западните краища на

 

27

 

 

Балканския полуостров, за които липсват византийски извори, то кореспонденцията на папа Григорий както и архивите на местните синоди съдържат малко, но показателни данни за напредването на славяните в Истрия и Далмация. Накрая, съществуват и ограничен брой надписи.

 

Писмените извори съставляват основата на всяко изследване от този период. Те обаче са ограничени по количество и затова археологическите разкопки също са от съществено значение. Югославските, българските и румънските археолози, особено след Втората световна война, са посветили много усилия в изследване на обекти на византийската цивилизация от VI век. Особено важни са разкопките в Царичин град, в Гамзиград до Сирмиум, в Салона и по земите на дунавския лимес. Целта на археолозите е да определят археологическите характеристики на предметите от късноантичния период, за да се отделят по-добре тези, които са локални и са от VI век. Друга цел също така е разграничаването на византийските от раннославянските находки от VI и VII век. Сравнителният анализ на археологическите данни от тези земи с находките от гръцките земи около Коринт и Атина ни дават задоволителни резултати. Вторият проблем, който занимава археолозите е изследването на материалната култура на първите славяни на Балканския полуостров. Усилието в тази насока е облекчено от съществуването на добре организиран и развит клон на общата славянска археология, който е определил и уточнил основите на материалната култура на всички славяни в тяхната прародина - Европа. Основен елемент в усилията на археолозите да отделят и опишат предметите, които съставляват материалната култура на славяните е

 

28

 

 

керамиката. Изследването на чехословашкия археолог Borkovsky върху старославянската керамика, публикувано през 1940 г., постави основата за разрешаването на въпроса за старославянската материална култура. За съжаление делото на Borkovsky не можа да даде плодове, поради което и до днес остава открит въпроса за същността на славянската керамика. Някои археолози все още изразяват съмнение по въпроса; други, повечето, приемат съществуването на един характерен тип славянска керамика, който, при допира с местните традиции в керамиката, се предполага, че се е видоизменил в резултат на контактите с местното население. Такъв вид керамика се наблюдава в Югославия, България и Румъния, а интересно е също така, че К. Ялурис отбелязва наличието на славянска керамика в славянски гробове в Олимпия. Втори елемент, който според теорията на немския археолог Werner представлява част от материалната култура на славяните са фибулите, изобразяващи в горната си част човешко лице. Доказано е, че тези фибули не са еднакви навсякъде в старославянския ареал в Европа и че имат евентуално германски произход. Най-важните, може би, археологически податки са свързани с разкопките на славянските гробове. Най-голямото открито до днес славянско гробище от VII век се намира при Sarata Monteoru в Румъния, където разкопките се ръководят от Йон Нестор. Там са разкрити 1081 славянски гроба с различни предмети, между които и византийски. Две са отличителните им характеристики: изгарянето на мъртвите и керамиката. До приемането на християнството у славяните е съществувала практиката мъртвите да се изгарят. Така че археолозите разполагат и с второ свидетелство, освен керамиката, което

 

29

 

 

им позволява да разпознават славянската материална култура. Ж. Въжарова е изследвала славянските гробове в Северна България, а югославяните са правили разкопки в стари славянски гробища в Босна, Херцеговина, Далмация и другаде. Общи белези на славянските погребения и в Румъния, и в България, и в Югославия са изгарянето на мъртвите и една обща традиция в керамиката от т. нар. пражки тип. Археологическите разкопки са установили и един вид славянска колиба във вид на полуземлянка и с каменно огнище вътре в колибата.

 

Като подраздел на археологията, нумизматиката е от решаващо значение за хронологическото определяне на края на византийското господство и култура в дадени райони и на началото на славянските заселвания. Нумизматите са съставили каталози за много райони, които помагат на историците да направят безценни допълнения към това, което историческите текстове и археологията са разкрили за края на византийската култура и заселването на славяните.

 

Топонимията и езикознанието също са от полза, подобно на историческите текстове и археологията. Изследванията на топонимията целят първо изясняването на различните топонимични пластове - доримски, римски и гръцки, славянски; и второ, морфологичното подреждане на славянската топонимия на по-ранна и по-късна. Топонимията е използвана при анализиране на славянските заселвания в Западна Югославия и по-точно на границата с Австрия и Швейцария, а също така и в Истрия. В първия случай анализът на славянската топонимия се свързва с този на германската топонимия, а в Истрия – с латинската топонимия. Такова сравнително изследване позволява да се направят заключения, които осветляват етнологичния характер на

 

30

 

 

тези райони през VI и VII век. Румънци и българи са проучили славянската топонимия в източната част на Балканския полуостров, а що се отнася до Гърция, то в основния труд на Vasmer е описана славянската топонимия, без обаче да съществува систематично изследване за византийската и съвременната гръцка топонимия. Съществуването на славянска топонимия в даден район е показател за заселване на славяните, а типът топонимия разкрива времето на заселване. Накрая, като изследва морфологията, граматиката и лексилогията, езикознанието задълбочава познанията ни за основните заселвания на славяните в балканския регион. Съществуват няколко славянски езика, които образуват южнославянското езиково семейство: словенският, който е отделен от южнославянския в Северозападна Югославия; сърбохърватският; според някои езиковеди и славяномакедонският в Южна Югославия,и накрая българският. Има също така и диалекти на някои езици, като например трите диалекта на сърбохърватския: щокавски (на север от югославска Македония и на изток от днешните Хърватско и Истрия); кайкавски (в Хърватско); и чакавски (в Истрия).

 

И трите диалекта са наречени така поради формата на думата „какво": ща, кай, ча. Щокавският диалект се дели на три подгрупи според начина на изговаряне на гласната „е": екавска, йекавска и икавска. Тези различни езици и диалекти предполагат различно историческо развитие. Като разглежда именно тези различия езикознанието осветлява въпроса за заселването на славянските племена. В това отношение помага и изследването на лексикалните заемки.

 

Карпатската планинска верига дели на два големи

 

31

 

 

потока слизането на славяните на юг от първоначалната им прародина. Една голяма група, състояща се от славини и анти, прониква през Влашко и Молдова и към 500 г. достига долното течение на р. Дунав. Именно те осъществяват първите и основни заселвания на Балканския полуостров и в езиково отношение съставляват южните славяни. Втората голяма славянска група се намира в земите на днешна Чехословакия и прониква на юг през Източна Австрия. В езиково отношение тя се състои от западни славяни. По средата между тези две славянски групи на Балканите се намират германските племена на лангобардите и гепидите. С разрешението на Юстиниан лангобардите се настаняват през 546 г. в Западна Панония като федерати (foederati), а гепидите се заселват по на изток в долината северно от град Сирмиум. Това е етническата картина по северните балкански земи в средата на VI век, когато на север от р. Дунав се появяват аварите, номадско племе от Азия, преследвано от тюрките. Аварите се съюзяват с лангобардите през 567 г., подчиняват гепидите, изгонват ги от земите им и сами се заселват в унгарската пуста. Следващата година (568) лангобардите напускат Панония и потеглят за Италия. От шести век до 803 г., когато Карл Велики ги унищожава, аварите представляват важен фактор в историята на Балканския полуостров и по-специално в историята на славяните. До 620 г. славянските племена остават подчинени на аварския хаган като големите им нашествия са свързани с аварите.

 

32

 

 

 

Славянските нашествия и заселвания в източната част на Балканите (527-626)

 

Описването и анализът на славянските нашествия и заселвания могат да се изяснят научно само, ако се разделят на две части: първо, славянските нашествия и заселвания в източната част на Балканския полуостров и второ - в западната част. По този начин се облекчава изследването на този сложен проблем, като същевременно съществува историческо единство на тези две географски части. Тъй като основните писмени извори са византийски, то по-голямата част от научните изследвания по тази тема са публикувани от югославяни, българи и румънци. Разполагаме с повече сведения за славяните от източната част на Балканския полуостров през VI и VII век отколкото за тези от западната част, понеже Източните Балкани представлявали област от решаващо значение за византийската империя. Поради политическата и демографската значимост на тези земи византийските автори отделяли внимание на настъпилите там събития.

 

Обратно, западната част на полуострова била по-отдалечена от Константинопол; императорите трудно упражнявали властта си там, поради което и този район по-рядко се споменава във византийските извори въпреки че наличието на византийски текстове за източната част на Балканите улеснява работата на историка, то в количествено и качествено отношение тези извори поставят сериозен проблем, в резултат на който се е стигнало до наличието на различни

 

33

 

 

тълкувания по всеки текст и за всяко историческо събитие. Така, много страни свързани със заселването на славяните остават тъмни, а историческите проблеми - нерешени и до днес.

 

Основният анализ и синтез на писмените извори, отнасящи се до източната част на Балканите, продължава да фигурира в труда на сръбски византинист Franjo Barišić „Proces slovenske kolonizacije Balkana", който е публикуван през 1969 г. в сборника с доклади от симпозиума „Predslavenski etnički elementi na Balkanu и etnogenezi Južnih Slovena". Γлавното достойнство на работата на Баришич се състои в пространния анализ на текстовете и тяхния синтез. Като изследва всички текстове заедно, той открива историческа връзка в събитията, които се описват и представя славянските нашествия-заселвания в тяхната цялост. Понякога тълкуването на текстовете става с предположения, които нито могат да се докажат, нито да се отрекат. Основната трудност произтича от хронологическото определяне на някои от текстовете и събитията, така че, трудът на Баришич, в края на краищата, представлява изследване на самите текстове. Що се отнася до въпроса за хронологизацията на някои славянски нашествия-заселвания, то тя все още е предмет на научни спорове. При използването на изворите Баришич прави стриктен анализ на всички извори - той разглежда Прокопий, Теофилакт Симоката, Менандър Протиктор, Евагрий, Йоан Ефески, Чудесата на св. Димитър, Монемвазийската хроника, писмата на папа Григорий, Георги Пизидийски, Йоан от Никиу, Теофан. Баришич обаче не прави следващата стъпка към паралелна преценка на археологическите, топонимните и езиковите данни. Поради това, изследването му има основно

 

34

 

 

значение само по отношение на писмените извори. Ще проследим текстовете, така както ги тълкува Баришич, защото те разкриват същността на въпроса за славянските нашествия-заселвания в източната част на Балканския полуостров.

 

Като начало Баришич предполага и като че ли го доказва чрез текстовете, че проникването на славяните на полуострова представлявал сложен феномен, продължил поне четири десетилетия и следователно става дума за различни видове нахлувания. Понякога отделни славянски племена а понякога скитащи части от племена достигали земите южно от р. Дунав. Друг път се появявали големи славянски маси, които правели набези или опити да се заселват по византийските земи. Най-впечатляващи били големите походи на аварския хаган който нахлувал начело на авари славяни и други племена. Мнозинството славяни се били настанили на север от Долен Дунав и в Молдовлахия и до известна степен били подчинени на аварите до края на второто десетилетие на седми век. Поради географското разположение на славяните по северните брегове на р. Дунав било естествено първите нахлувания да станат в източната част на полуострова и, продължава Баришич, първите славянски поселения да се образуват между Дунав и Стара планина в Долна Мизия и в Малка Скития. Според Баришич първият етап на славянските нашествия и първите им опити да се настанят на византийска земя са между 527-550 г. В 18 глава на „Тайната история" Прокопий описва съдбата на областите в източната част на Балканския полуостров:

 

А пък Илирик и цяла Тракия - от Йонийско море до предградията на Византион, а също и Елада и Херсонес - откак Юстиниан пое властта над ромеите,

 

35

 

 

почти всяка година биваха нападани от хуни, славини и анти и тамошните хора претърпяваха ужасни страдания Струва ми се, че погубените и поробените при всяко нашествие ромеи бяха повече от двеста хиляди, така че тази земя заприлича навред на скитска пустиня".

 

Въпреки че броят на пленниците е малко преувеличен, общата картина на нашествията и разрушенията не се различава съществено от историческата истина. В 23 глава на „Тайната история" Прокопий се връща отново към тази тема с израза

 

„... а хуните, славините и антите опустошавали цяла Европа и едни градове били сринати със земята, а на други била събирана най-строга контрибуция. Хората пък биваха отвличани заедно с цялото им имущество. Всички страни след всекидневните нахлувания опустели от обитатели".

 

В същата глава Прокопий обобщава и описва опустошенията направени от славяните на Балканите, и от персите в Азия, като и тук вероятно, текстът преувеличава степента на разрушенията. Въпреки че в „Тайната история", труд саркастичен и укоряващ Юстиниян, Прокопий допуска обобщения и преувеличения, то в другия си труд „История на войните" той е сдържан и по-обективен. В него разкрива обстоятелства, който подсилват свидетелствата от „Тайната история" за разрушителния характер на славянските нашествия по времето на Юстиниан. Дават се подробности за две славянски нашествия през 548 и 550 г., когато византийската войска е съсредоточена в Италия за последната фаза на войната с готите и това улеснява нахлуванията на варварите.

 

По това време (548) славянска войска преминала

 

36

 

 

река Истър. Тия славяни извършили страшни пакости на всички илирийци дори до Епидамн (Драч), като избивали и пленявали всички боеспособни, които им попадали и ограбвали имуществата им. Те успели да превземат там и много крепости, дори и такива, които по-рано изглеждали непревзимаеми, защото сега никой не ги отбранявал. Те свободно обикаляли и претърсвали всичко. А началниците на Илирик с петнадесетхилядната си войска следели неприятелите, но съвсем не се осмелявали да се приближат до тях." (VII 29)

 

Макар и кратко, това описание на нахлуването от 546 г. повтаря данните и оценките за нашествията, които Прокопий описва в „Тайната история".

 

Повече сведения дават подробностите за нашествията през 550 г. описани в 38 глава. В същата година

 

„... славянската войска, на брой не повече от три хиляди души, преминала без някой да й се противопостави, река Истър и като пребродила без никаква мъка също и река Еврос (Марица), веднага се разделила на две части."

 

Прокопий ни осведомява, че поради внезапното нападение и изненада тези две славянски военни части разбили византийските войски, които срещнали в Илирик и Тракия. Единият славянски отряд победил и подложил на сеч конницата, която била потеглила от базата си в Цурулум (Чорлу).

 

След като сторили това, те още по-смело ограбвали всички места, както в Тракия, така и в Илирик. И двете части чрез обсада превзели много крепости, макар и по-рано да не били воювали срещу крепости."

 

След победата на този славянски отряд, който пленил и убил византийския стратег Асвад, славяните настъпили

 

37

 

 

към Егейско море:

 

Тези, които победили Асвад, ограбили всичко наред чак до морето и превзели с бой един крайморски град на име Топир, ако и да имал военна охрана."

 

Следва подробно описание на обсадата и завземането на Топир. Жестоката съдба на града е показателна за участта на балканското провинциално население изобщо. Прокопий продължава разказа си:

 

веднага те избили всички мъже, около петнадесет хиляди на брой и разграбили всички имущества, жените и децата заробили."

 

А за съдбата на жителите авторът добавя:

 

Макар и по-рано да не щадели никаква възраст, сега, откак нахлули в ромейската земя, и тези и онези от другия отряд избивали всички боеспособни, които им попадали. Така цялата илирийска и тракийска земя се изпълнила с непогребани в по-голямата си част трупове."

 

Основавайки се на тези пасажи от Прокопий, Баришич правилно отбелязва, че в периода 527-550 г. славянските нашествия в Илирия и Тракия придобили ендимични размери. Възползвани от заетостта на Юстиниан на запад и от липсата на големи отбранителни военни единици южно от р. Дунав славянските племена безпрепятствено минавали реката и се пръсвали по Тракия и Илирик като грабели и разрушавали. Появата им водела до опустошаването на много области в провинцията и разрушаването на много крепости. Остава открит въпросът, обаче, дали през този период славянските племена се заселвали на юг от Дунав или след всяко нашествие се връщали обратно отвъд реката? И тук Баришич намира отговора у Прокопий в неговата четвърта книга „За строежите".

 

38

 

 

Огромната програма за строителство на нови крепости и градове на Балканския полуостров както и за възстановяване на разрушените крепости, която Юстиниян започнал и завършил до 552 г., съвпаднала с нови разрушителни нашествия на славяните. В пограничната област на Долна Мизия Юстиниан построил новата крепост Адина:

 

Наблизо до него [до Палматис, дн. с. Войново в Добруджа] възобновил и укреплението Адина, тъй като варварите славяни непрекъснато се криели там, нападали постоянно от засада пътниците и правели околните места непроходими."

 

В Малка Скития пък издига крепостта Улметум:

 

Отвъд нея имало укрепление на име Улметум, но тъй като варвари славяни дълго време устройвали там засади и доста много време също пребивавали там, то било съвсем запустяло и от него почти нищо не останало, освен името. Затова той го съградил изцяло от основи и тъй освободил тамошните места от нападенията и засадите на славяните."

 

От тези два текста се вижда какво било положението по границата на Долен Дунав. Между 527 и 550 г. славяните започнали да се заселват вече в изоставените крепости по южния бряг на Дунав, в Долна Мизия и в Малка Скития. От описанието на строителната програма на Юстиниан става ясно, че пограничната крепостна система по р. Дунав се намирала в пълен упадък и очевидно не могла да се възстанови от катастрофалните разрушения по времето на Атила. Все пак, построяването на отбранителна система по Дунав отклонила славяните от заселване в Долна Мизия и Малка Скития. Следователно, не е напълно вярно твърдението на Баришич, че между 527 и 550 г. се наблюдават

 

39

 

 

първите заселвания на славяните между р. Дунав и Стара планина, дори и в Тракия. Очевидно, с построяването на крепостите славяните се върнали по родните си места на север от р. Дунав.

 

Според Баришич първото значимо заселване на славянски племена на Балканите станало през 550-551 г. Тогава (550), казва Прокопий

 

в ромейската земя нахлули славяни в такова множество, каквото никога по-рано не било виждано." (История на войните, VII, 40)

 

Когато славяните достигнали околностите на Ниш, византийците разбрали от отделни славянски пленници, че славяните

 

били дошли, за да завземат чрез обсада Солун и градовете около него". (История на войните, VII, 40)

 

Юстиниан наредил на своя племенник Герман да оглави похода в Италия и да остане в Сердика за да отблъсне голямото и опасно нашествие на славяните, което имало за цел обсадата на Солун. Понеже Герман бил унищожил голяма група анти и името му предизвиквало ужас сред славяните, последните не посмели да продължат към голямата тракийска низина.

 

Вече не се решавали да слязат в равнината, но пребродили всички илирийски планини и стигнали в Далмация".

 

На следващата 551 г. втора група славяни пресякла р. Дунав, обединила се с първата, която прекарала зимата в Далмация и така двете групи

 

опустошавали ромейската държава съвсем свободно".

 

Баришич отделя специално внимание на следния откъс от текста:

 

Разделени обаче на три отряда, тези варвари

 

40

 

 

причинили в цяла Европа непоправими злини, не като разграбвали и нападали тамошните земи, но като презимували там като в своя земя и изобщо не се страхували от някакъв неприятел."

 

Славяните, натоварени с пленници, животни, богатства и друга плячка, разбили византийската войска близо до Одрин и продължили да разграбват областта Астика до Дългата Стена. Там били разбити от византийците и, продължава Прокопий:

 

А пък останалите варвари, заедно с другата плячка, се завърнали в родината си".

 

От събитията през 550-551 г. Баришич заключава, че славяните или по-точно славините осъществили първото си значително заселване на юг от р. Дунав през 550 г. в Далмация и че тази първа „Славиния" трябва да е била разположена в Босна. Без съмнение, нашествениците от 550 г., които преминали през Наисос (Ниш) и достигнали Далмация, презимували там, понеже това е казано съвсем ясно от Прокопий:

 

презимували там като в своя земя и изобщо не се страхували от някакъв неприятел".

 

Текстът обаче не е ясен по този въпрос; след като казва „като" накрая на разказа си Прокопий добавя „... и се завърнали в родината си" без да доизяснява подробно това „в родината си".

 

Никой не се съмнява в историческото значение на възможността едно толкова голяма славянска група да остане една година (ако не и повече) в Далмация без да я заплашва никаква опасност от византийските власти. Било е възможно, следователно, славяни да са се заселили на Балканите през 550 г., както твърди и Баришич. Прокопий обаче не дава положителен отговор на този въпрос, като неговият текст би могъл да се тълкува

 

41

 

 

и по друг начин. Изразът „в родината си" може да означава, че славяните се върнали по родните си огнища на север от р. Дунав. Следователно, заключението на Баришич че през 550 г. в Босна е основана първата „Славиния" представлява само вторично предположение.

 

Славянските нашествия се засилили особено много по времето на Тиберий и Маврикий между 578 и 588 г. - десетилетие, в което Баришич определя заселванията на славяните в Македония, Пелопонес и Албания. Менандър Проктитор, Йоан Ефески, „Чудесата на св. Димитър", Монемвазийската хроника и писмата на папа Григорий I представляват най важните сведения по този въпрос. Текстът на Менандър е най-труден за датиране на събитията, които описва. В един откъс се дава най-обща хронология:

 

През четвъртата година от царуването на император Тиберий Константин славянският народ, на брой около сто хиляди, нахлул и ограбил Тракия и много други земи."

 

Датировката, която възприема Баришич, поставя това събитие в началото на 578 г., която е четвъртата година от издигането на Тиберий за император (574). Освен това Баришич добавя още един откъс от Менандър за нашествието от 578 г.:

 

Когато Елада била опустошавана от славяните и опасностите една след друга я заплашвали отвсякъде, Тиберий съвсем нямал достатъчно силна войска...".

 

Тъй като войската му се е намирала в Анадол, Тиберий убедил аварския хаган да нападне славяните. Славяните отстъпили, но през 581 г. се върнали отново и Йоан Ефески, съвременник на събитията, съобщава, че

 

42

 

 

на третата година от царуването на Тиберий (580-581) „прокълнатият" народ на славяните опустошил цялата елинска земя, околностите на Солун и на Тракия, превзел много градове, завладял областта и се заселил там. Когато Йоан пише книгата си, това положение продължавало вече четвърта година поради заетостта на императора в Анадол и щяла да продължи, според летописеца, докато Господ реши друго. Вече заселили се в областта, славяните продължили да грабят и стигнали до стените на Константинопол, където отвлекли многобройните стада на императора. На основата на този текст Баришич прави заключението, че масовите славянски заселвания вече били започнали. А базирайки се на „Чудесата на св. Димитър", където се описва нападението на 5000 отбрани славянски бойци срещу Солун, той допуска, че става дума за основаването на „Славиния" в Македония.

 

Баришич определя 586 за годината на първото голямо аваро-славянско нападение срещу Солун, което е писано в „Чудесата на св. Димитър". Учените обаче не са единодушни за тази датировка: някои считат, че нападението се е състояло в 597 г., други смятат, че то е станало най-общо в последните 15 години на VI век. Така или иначе, според Баришич, такова голямо нашествие, каквото представлява първото аваро-славянско нападение срещу Солун, се дължи отчасти на вече заселилите се в Македония славяни и отчасти на други славяни и варвари. Разказът от „Чудесата" разкрива размера на нашествието:

 

Аварският хаган повикал при себе си цялото безверно и зверско племе на славяните, защото целият този народ му бил подчинен. Примесил към тях и някои иноплеменни варвари и заповядал на всички

 

43

 

 

да тръгнат на поход срещу богохранимия Солун.

 

Това беше, възлюбени, най-голямата войска, която сме видели в наше време. Едни я изчисляваха на повече от сто хиляди войника...".

 

И накрая:

 

Тогава, именно тогава се видя ясно безбройното множество, защото те обкръжиха като смъртоносен венец града от края на източната страна при морето, до края на западната стена при морето. Не се виждаше никакво пространство от земя, което варваринът да не стъпче, но вместо земя, дървета или трева можеше да се видят главите на противниците, които бяха един до друг, дори притиснати. Те ни заплашваха с неизбежна смърт през утрешния ден. И чудното беше, че през този ден те не само обкръжиха стената, както пясъкът морето, но и твърде голям брой от тях завзеха укрепленията около града и предградията, като плячкосваха, изпояждаха и изтребваха всичко, а каквото останеше, тъпчеха го с крака. Не им беше нужно тогава да направят окоп или насип около града. Окоп им беше непроходимото сплитане на допрените един до друг щитове, а насип - живата маса от тела, сплетени като в мрежа".

 

Като описва числеността на аваро-славянската войска авторът посочва, че е била по-многобройна „от всички македонци, тесалийци и ахейци" и добавя, че „...обсаждащите бяха по брой равни на пясъка". Присъствието на една толкова голяма войска довежда до пълното опустошаване на областта.·

 

... те бяха заети да събират храни, пленници и вещи, а също и извънредно голямо количество жито, след като бяха заграбили вече други видове храни.

 

44

 

 

Защото се случи, че всичко, което земята тогава беше родила, както и запасите от предишните години, бяха навън и едвам им стигнаха за този ден. След това те събраха плодовете на дърветата, клонките и корените им, както и корените на всички зеленища, сетне крехката трева, дивите растения и така наречените зелени тръни. Накрая облизаха праха на земята и пак бяха гладни, а земята не можеше да издържи тежестта им".

 

Обсадата продължила безуспешно една седмица и аваро-славяните се оттеглили от Солун. Това е началото на славянския натиск върху този град, които остава непревзимаем бастион на византийската култура по гръцките земи и който, накрая, успява да донесе християнството, писмеността и цяла една култура на славянския свят. Като агиографски текст „Чудесата на св. Димитър" имал за цел да издигне ролята и значението на светията, като му се припишат колкото се може повече чудеса. Затова броят на варварите не би могъл да бъде точен и сравняването на войската им с армията на Ксеркс представлява просто едни клише, както и използването на цифрата 100 000, която се среща при описанието на едно друго нахлуване на славяните. Ако се абстрахираме от тези данни остава същността на разказа и макар че е трудно да бъде датирано точно, то без съмнение е, че се касае за голямо нашествие в последните години на VI век. Целият разказ е ценен и с това, че разкрива същността на едно такова нашествие, което представлява масово племенно и етническо преселение. Съдбата на областта около Солун била сходна с тази на голяма част от северозападния и централния балкански регион: разрушения, грабежи, смърт, пленничества, бягства. Всичко

 

45

 

 

това се дължи на начина на славянските нашествия и заселвания и тук „Чудесата" представляват исторически извор с несъмнена стойност.

 

Според тълкуването на Баришич, неуспехът на аваро-славянското нападение срещу Солун през 586 г. (датирано пак от него) имал сериозни последствия за географските области Пелопонес и Албания. Като свързва и други извори с горния пасаж от „Чудесата" Баришич прави извод не само за датировката на първата аваро-славянска обсада на Солун, но и за заселването на славяните в Пелопонес и Албания.

 

Нека продължим обаче с анализа на датирането на славянските нашествия-заселвания без да приемем или отхвърлим тезите на Баришич. След появата на ново критично издание на споменатата „Монемвазийска хроника" от византолога Lemerle, Баришич приема сведението от нея, че аварите (славяните?) се заселили в Пелопонес през 587/588 г.:

 

И така, като завладели Пелопонес, аварите, без да се подчинят нито на ромейския император, нито някому другиму, пребивавали там 218 години, т.е. от 6096 година от сътворението на света, която била шестата година от царуването на Маврикий, та чак до 6313 година, която била четвъртата година от царуването на Никифор Стари, който имал син Ставракий".

 

На основата на кореспонденцията на папа Григорий I, Баришич доказва, че някои градове в Далмация били разрушени преди 591 г. Позовава се на енцикликата от 591 г. до епископите, които били изгонени от църквите им в Далмация:

 

„... Вражеският бяс изгонил някои от епископите от собствените им седалища и те /враговете/ ги притесняват

 

46

 

 

и измъчват с различен тормоз и тежко пленничество".

 

От едно писмо от 592 г. става ясно, че епископът на Ризан (Resinum) и този на Лиеж били изгонени от епархиите им.

 

Като свързва сведенията от Монемвазийската хроника и кореспонденцията на папа Григорий, Баришич определя заселването на славяните в Пелопонес през 587 г., а в албанските земи - преди 591 г. Накрая допуска или по-скоро се съгласява с предположението, че след аваро-славянската обсада на Солун през 586 г. една група варвари се заселила в Пелопонес, а друга група - в албанските земи през 587 г.

 

Когато през 597 г. хаганът нахлул в Далмация и завладял град Бонки и 40 крепости, Баришич допуска, че при оттеглянето на хагана към р. Дунав е възможно да са останали славяни в Босна и да са образували тамошна „Славиния". Тук Баришич стига до чисто предположение, което не се опира на конкретен текст.

 

Редица градове по течението на р. Дунав били завладени, след като Сирмиум паднал през 582 г.: Сингидум, Августа, Виминациум, Рациария, Бонония, Акве, Доростол, Залдапа, Панисос, Марцианопол и Тропеон [Траяни]. По време на срещата на стратега Приск с хагана, последният казал: „Истър ви е чужд, тази шумотевица на неприятелите ние обуздахме с оръжие".

 

Въпреки това, византийците успели за последен път в края на VI век да възстановят защитната линия на р. Дунав. В миналото историците считаха, че рухването на граничната линия по Дунав и масовите славянски заселвания в източната част на Балканите са станали по времето на император Фока (602-610). Баришич оспорва това мнение и хронологически поставя

 

47

 

 

тези две събития в първите години от царуването на Ираклий (614-618). Като изследва текстовете Баришич не открива да се споменава за славянски нашествия по Дунав и твърди, че е съществувал мир в източната част на полуострова. Когато персите завладели Мала Азия (611-615) византийците били принудени да напуснат р. Дунав, за да се отбраняват от персите, които заплашвали и Константинопол. „Чудесата" описват нова вълна от славянски опустошения по гръцките земи, които завършили с обсадата на Солун от славянския екзарх Хацон:

 

Случи се, че по време на епископството на Блаженопамятния Йоан се вдигна народът на славините - безчислено множество съставено от драговитите, сагудатите, велегезитите, ваюнитите, верзитите и останалите племена. Първо те измислиха да направят кораби, издълбани от дърво, и като ги въоръжиха за поход по море, опустошиха цяла Тесалия и островите около нея, както и Еладските острови, и цяла Ахая, Епир, по-голямата част от Илирик и част от Азия. Така те направиха необитаеми... твърде много градове и провинции".

 

Неуспехът на обсадата бил причина славяните да потърсят помощта на аварския хаган, който, като се убедил, че Солун представлявал лесна плячка, подготвил голям поход:

 

Той събра всички варварски племена, които се намираха далеч и навътре в неговите владения, както и безброй войска от всички славяни, българи и други безброй народи и след две години ги поведе срещу нашия град, закрилян от мъченика".

 

Баришич датира тези славянски опустошения по гръцките земи и обсадата на Солун между 614 и 616 г., а

 

48

 

 

втората обсада, също безуспешна, през 618 г. Той свързва събитията от 614-618 г. описани в „Чудесата на св. Димитър" със сведенията на Теофан, че аварите превърнали Европа в пустиня, както и на Йоан от Никиу, че ромейските градове по балканските земи били разрушени, а жителите им пленени. Това че масовите преселвания от 614-618 г. предизвикали големи безредици проличава и от други места в текста на „Чудесата". В опитите си да убедят хагана да потегли на поход срещу Солун славяните му казали следното:

 

Той сам признаваше, че градът е леснопревзимаем, а и те казваха, че ще го превземат. И градът не само беше заобиколен от тях (тъй като те бяха обезлюдили всички градове и области, които зависят от него), но той единствен, както казахме, се намираше сред тях и приемаше бежанци от дунавските земи от Панония, Дакия и Дардания и от другите провинции и градове, и те се укрепяваха тук".

 

Очевидно, в Солун имало бежанци от централните балкански райони, като се споменават такива от Наисос (Ниш) и Сердика. Пленниците от Илирия били заселени в околностите на р. Дунав и там влезли в брачни отношения с аварите, българите и славяните, като образували многобройна християнска колония:

 

„... те опустошиха почти целия Илирик, именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия, Превалитана, Родопа и всички провинции, а още и Тракия, и земите при Дългата стена край Византион, както и останалите градове и селища. Те отвлякоха цялото това население в отвъдната земя към Панония, до река Дунав. Главен град на тази провинция някога беше така нареченият Сирмиум. И тъй, там, както се казва, споменатият

 

49

 

 

хаган настани целия пленен народ, вече подвластен нему. Именно оттогава те се смесиха с българи, авари, и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ. Всяко дете наследи от баща си вродените качества и влечението на рода към ромейските предели. И както еврейският народ се размножавал в Египет при фараона, така и тук по този начин, чрез православната вяра и светото и животворящо кръщение, се разрастваше християнското племе. Те си разказваха един на друг за земите на бащите си и взаимно запалваха в сърцата си желание за бягство".

 

Трудът на Баришич завършва със следните общи заключения:

 

1. Първите опити за заселване на славяните станали в Малка Скития, Долна и Горна Мизия, Дардания и Тракия в средата на VI век.

 

2. Възможно е една славянска група, която в 550 г. преминала през Ниш и продължила пътя си на югоизток, да е образувала в Босна първата „Славиния" по балканските земи.

 

3. Около 581 г. славяни от р. Дунав се заселили в околностите на Солун и образували „Славиния" в областта Македония.

 

4. След неуспеха на аваро-славянската обсада на Солун през 586 г. една голяма група славяни нахлува и се заселва през 587 г. в Пелопонес, а втора група се заселва край Шкодренското езеро в Албания.

 

6. Не е изключено славяни да са се заселили в планинска Далмация през 597 г.

 

6. Накрая, масовите славянски заселвания, които коренно променили характера на северните и централните области от източната част на балканските земи,

 

50

 

 

станали в първите години от управлението на Ираклий (614-618).

 

Следователно, според Баришич, първият етап на славянските заселвания представлява дълъг хронологичен процес, продължил от 550 до 618 г. Този етап се различава от следващия, който се свързва с проникването на хърватите и сърбите горе-долу през третото десетилетие на VII век. Баришич прави също така разграничение за мястото на първоначалното и последващите заселвания на славяните. Според него основните заселвания стават първо в южните области на източните части на балканските земи, а след това по земите между р. Дунав и Македония. Основната трудност в работата на Баришич идва при датирането на заселванията, а не просто на нашествията на славяните. В една своя обширна студия сръбският археолог Владимир Попович свързва изследванията на писмените текстове с откритията на археолозите и нумизматичните находки от района на византийски Илирик и по-конкретно в Дакия. Що се отнася до писмените извори, макар и да приема като цяло хронологията на Баришич като възможна, Попович отбелязва, че те (писмените извори) съвсем не са решаващи за това дали е имало славянски поселения на юг от р. Дунав в източната част на Балканския регион преди описанието за славянските нападения над Солун (614-616). Той приема обаче, че славяните са останали да грабят до четири години (както казва Йоан Ефески), и от това заключава, че най-вероятно те са се настанили тогава (581 г.). Това, обаче, което е от значение, е че анализът на археологическите данни завършва със следното заключение: завладяването на градовете в Дакия става към 614-615 г., факт, произтичащ отчасти от онзи

 

51

 

 

пасаж в „Чудесата", където се споменава за бежанци от Ниш и Сердика в обсадения Солун през 614-616 г. както и от нумизматични находки в Ниш. Попович свързва пълното разрушаване на областта с второто и последно заселване на славяните, т.е. на сърбите и хърватите, през третото десетилетие на VII век. Предполага, че византийското общество се съхранило в Дакия до втората, голяма и разрушителна вълна от славянски заселвания. Това свое заключение той извежда от разкопките в Гамзиград, където последната фаза на византийското общество носи провинциални белези и частична промяна от славянски елементи.

 

Историята на славянските заселвания в западната част на Балканите е още по-неясна, тъй като писмените извори са много по-малко от тези за заселванията на славяните в източната част на полуострова. Основен източник по този въпрос представлява съдържателната разработка на словенския историк Bogo Grafenauer „Процесът на заселване на славяните в Западните Балкани и източните Алпи" (1969). Поради оскъдността на писмените свидетелства Графенауер отделя внимание на археологията, топонимията и езикознанието. В работата си авторът резюмира и разглежда задълбочено както изворите, така и други научни разработки за пет района: Източните Алпи (Словения), Истрия, Хърватско, Босна и Славония (Долна Панония). Не съществуват писмени свидетелства, които да отбелязват нашествията и заселванията на славяните в източните Алпи - Словения. Има, обаче, актове на синодите на църквата Аквилея, които позволяват да се датира разрушаването на епископските центрове, което съвпада с нахлуването на славяните. Писмата на папа Григорий, както и

 

52

 

 

„История на лангобардите" на Павел Дякон споменават за войните на славяните, лангобардите и баварите в Истрия, при реките Соча и Горна Драва. Преди да се настанят славяните, тази област била разделена между византийци, франки и лангобарди. В резултат на завоеванията на Юстиниян Византия подчинила Истрия, околностите край река Соча до италианската граница. Франките владеели северозападната част, а през 546 г. лангобардите се настанили в района на река Долна Сава и Драва. Това положение се променило с преместването на лангобардите и заселването им в Италия през 568 г., както и с настаняването на аварите в земите на Среден Дунав. Присъствието на славяни на север от Дунава и в съседство с лангобардите и гепидите в съвременна Чехословакия се споменава от Прокопий („История на войните", III, 35). Съвременният словенски език показва, че най-старото и основно славянско преселване в Източните Алпи (до реките Соча и Горна Сава) се извършило от западните славяни. Съществува обаче проблем относно процеса на преселване на западните славяни от днешните чехословашки земи в Източните Алпи, защото днес чехословаците и словените са разделени географски и демографски от немскоговорящите австрийци. Топонимичните проучвания показват преместване на западните славяни в днешните австрийски земи към Източните Алпи. Според една теория славяните не са се заселили в горнодунавската долина между реките Траун и Беч. Наименованията на реките обаче, показват точно обратното, тъй като имената на притоците на Горни Дунав между реките Мелка и Беч са от славянски произход, а малко по на запад са ту славянски, ту германски. Анализът на топонимията в Източна Австрия показва първо, че

 

53

 

 

най-старият топонимичен пласт е славянски, а не германски и второ, че баварските наименования се увеличават до девети век, като от девети до единадесети век баварските заселвания вече доминират. Най-ранните славянски заселвания в източната част на днешна Австрия се доказват и от споменаването през 777 г. на някои си Jopan qui vocatur Physso. Слизането на западните славяни по р. Морава в долината на Горен Дунав представлява началото и основата на славянските заселвания в Източните Алпи.

 

Графенауер поставя заселването на тези славяни между следните исторически събития: през 568 г. лангобардите напуснали Панония и се отправили към Италия; през 593-595 г. славяните воювали с баварците в Западна Каринтия; през 600 г. славяните направили опит да проникнат в Италия по долината Випава в Истрия. Словенският историк предполага, че интересът на аварите бил насочен към източната част на Балканския полуостров, където възможностите за богата и лесна плячка били по-големи. Следователно, заключава той, първоначалното проникване на западните славяни в Източните Алпи се извършило без участието на аварите и в 80-те години на VI век славянското нахлуване в това опразнено от лангобардите пространство представлявало една динамична и добре организирана операция. След като поставя славянските заселвания в Източните Алпи най-общо между 568 и 600 г., Графенауер наблиза в подробности по изясняване на фактите. Като се опира на местните синодални решения и по-конкретно на подписите на различни епископи за периода 579-591 г., той разкрива, че били изоставени следните епископски центрове: Virunum и Poetovio преди 579 г.; Celia и Emona преди 588 г. (археолозите разкриха пласт от

 

54

 

 

пепел в тези два града); Tiburnia и Aguntum преди 591 г. Основавайки се на различни данни Графенауер определя тази мощна вълна от славянски нашествия между 584 и 587 г. При преселването си славяните се сблъскали с лангобардите в долината на река Зиля през 584-85 г. и с баварците в околностите на Aguntum или Tiburnia при 593 г. Авторът предполага, че на този етап участие са взели аваро-славяни, което говори за втора славянска вълна. Обобщавайки, Графенауер поставя първоначалното придвижване на западните славяни от река Морава към земите на Горен Дунав между реките Траун и Беч около 550 г. До 580 г. те стигнали Панония, долината на река Mora и Korusc. Втората вълна, съставена от авари и южни славяни, прониква не по-късно от 597-598 г. през Celija и Emona (Любляна) и долината на Зиля. Славяните достигат преди 591 г. река Горна Драва и преди 600 г. долината на река Соча в околностите на Випава. Между 625 и 631 г. земите на долината на р. Зиля и на р. Бела се споменават като Regio Sclavorum, а разширяването им на запад продължава с бавно темпо до началото на осми век. Накрая, в тази област в днешна Словения, се наложил словенския език, който е различен от сърбохърватския. Това показва, че макар южните славяни да взели участие в заселването на Източните Алпи, то основното ядро било съставено от западни славяни. Докато уточняването на славянските заселвания в източните австрийски земи предизвика дискусия между немско- и славяноезичните историци, то италианските изследователи в околностите на Истрия се опитаха да омаловажат историческото значение на славянските нашествия и заселвания, като ги датираха много по-късно. Отначало отричаха всякакво славянско заселване в Истрия през 600 г.,

 

55

 

 

след което датираха големи славянски нахлувания през VII и VIII век. Освен това ограничиха обхвата на славянската колонизация по времето на франките през 800 г. и твърдяха, че основното славянско заселване е станало след 1000 г. Тези теории, които започнаха да се появяват в края на XIX век и които бяха възприети и в италианските учебници, са свързани разбира се с етническите претенции на италианци и славяни в ново време. Съвременната наука се освободи до известна степен от тези националистически крайности, поне що се отнася до въпроса с Истрия. В едно свое изследване словенският историк Milko Kos се доближава доста близо до историческата действителност. Той открива първата историческа следа на военен сблъсък между Византия и славяните в областта Истрия в едно писмо на папа Григорий от 599 г. Датировката съвпада с цялостното военно раздвижване на аваро-славяните. Папата пише, че славяните дошли от север и минали през Истрия за да проникнат в Италия. Слезли от клисурите на Постойна и от долината на Випава. Павел Дякон пише, че като продължение на договора между лангобарди и авари от 602 г.

 

Лангобардите, аварите и славяните проникнаха през границите на Истрия и с огън и грабежи унищожиха всичко".

 

Нападението на аварите и славяните не престанало, след като византийците и лангобардите сключили мирен договор през 607 г. Хронистът Павел Дякон ни осведомява, че през 611 г. славяните отново опустошили Истрия. Обратно на италианската историография, Кос и Графенауер свързват тези събития със заселването на славяните. Въпреки че сведенията определят тези нашествия-заселвания най-общо в Истрия, те не

 

56

 

 

уточняваш нито местата, нито начина на заселване. За да даде що годе задоволително обяснение на този въпрос, Кос анализира съществуващия тип селища в провинциите, топонимията и диалектите. От гледна точка на селищата, Истрия се дели на две части: 1/ в северната част, между река Реке и пътя Триест-Риека, преобладава типът компактни селища; 2/ на юг от главния път Триест - Риека типът компактни селища се смесва с този на пръснатите селища, като вторият преобладава. Кос отбелязва също, че в районите, където преобладава типът компактни селища, преобладава и славянската топонимия в архаичен вид. Тези наименования се оформили на основата на имената на дърветата, на географския характер на полята, на наименованията на реките и езерата. Обикновено тези архаични наименования завършват с окончанията -ане и -яне. В районите със смесен тип селища, компактни и пръснати, топонимията е по-разнообразна по вид. Някъде е славянска, независимо дали става дума за компактно или пръснато селище. Много компактни селища носят славянски имена, а някои пръснати славянски селища имат славянска топонимия от по-късна епоха. В източната част на Истрия преобладава хърватска топонимия, която се отличава от славянската окончаваща на -ане, -яне.

 

Големият път Триест - Риека е също така важна езикова граница, защото представлява южната граница на нотранския диалект на словенския език. Южно от тази линия положението с различните диалекти е следното: районът между пътя Триест-Риека до Buzet и Dragui представлява преходна зона между словенския език и чакавския диалект на сърбохърватския език, който преобладава също така в Южна Истрия. На запад

 

57

 

 

от Buzet и на север от река Mirna чакавският диалект е повлиян от латинския език.

 

На основата на всичките тези данни Кос прави следните изводи за заселването на славяните в Истрия: около 600 г. първата славянска вълна нахлула през клисурите на Postojna в Северна Истрия и се разпръснала в областта северно от пътя Триест  - Риека. На запад тази вълна стигнала от Cecarije до пътя за Buzet. От 602 г. лангобардите, аварите и славяните не престанали да грабят в Истрия и това продължило до 611 г. В първата фаза на заселването Кос допуска, че са взели участие не само западните славяни, които вече били настанени в Източните Алпи, но и южните славяни от р. Дунав. Без съмнение, заселването добило завършен вид едва с нахлуването на хърватите в третото десетилетие на седми век. Археологът Б. Марушич свързва някои археологически данни със заключенията на Кос. Според него опожаряванията и разрушенията във Vrsea и Nesacti през 600 г. са дело на славяните и лангобардите, така както ги описва хронистът Павел Дякон. По линията Vizhinad - Roc се открити гробове на местни лангобарди и славяни, за които Марушич твърди, че са служили във византийската войска, представляваща част от отбранителната система с център Buzet. Накрая, разкопките в славянските гробища в Celija (650 г.) и в Zminja (VIII - IX век) доказват съжителство на славяно- и латиноговорящи елементи. Във връзка с наличието на римска топонимия в Истрия Графенауер стига до извода, че тук местният елемент, римляните, упражнили значително влияние върху новите славянски поселници.

 

Средновековно Хърватско, включващо Далмация от Рашка в Истрия до Цетине, било отдалечено от

 

58

 

 

аваро-славянския център на р. Дунав и било защитено от труднопроходимата и стръмна Динарска планинска верига. Поради това, то първоначално не попаднало под ударите на нашествията. Проучването на славянските заселвания в средновековно Хърватско се затруднява не само заради оскъдните исторически текстове, но и поради това, че топонимията все още не е изследвана. Освен това по-късните демографски размествания по време на османското владичество довели и до промени в етнографския характер на областта. До падането на Сирмиум през 582 г. крайбрежната част на Далмация, който била под византийска власт, не била заплашена от никаква опасност. От време на време аваро-славянските набези приближавали, а голямото нашествие от 597 г. може и да е оставило отпечатък върху североизточните граници на Далмация. Във всеки случай обстоятелството, че до 600 г. е имало мир и сигурност произтича и от факта, че Siscia пада след 600 г. (намерени са монети в древна Siscia). Това означава, че и Далмация не била завладяна още. В писмата на папа Григорий се споменават земите северно от Далмация като убежище за бегълците от градовете, които били опустошени от аваро-славяните. В последното десетилетие на VI век, необезпокоявана от нищо, църквата на Салона се занимава със свои църковни раздори. Само в едно свое писмо папа Григорий споменава за варварските нашествия по балканските земи „... бичът на варварското опустошение". Графенауер твърди, че в сравнение със съдбата на земите от Източните Алпи и от Горна Сава Далмация била завладяна сравнително бързо и без дългогодишни набези. Около 600 г. положението се изменило и архиепископът на Салона Максим уведомил писмено папата, че славяните наближават.

 

59

 

 

За славянския народ, който... е много наблизо". Възможно е това да е било свързано с голямото нашествие през 597 г. През 612 г. Салона бил все още под контрола на византийската империя, но през 614 г. градът бил обсаден и разрушен от славяните. Византийското владичество престанало да съществува почти в цяла Далмация освен в малък брой крайбрежни градове и по островите.

 

Съдбата на днешна Босна е свързана с тази на Далмация, въпреки че малко се знае за нея. Менандър Протиктор се позовава на нашествие на кутригурите в околностите на Далмация през 567 г., а Теофилакт Симоката описва разрушаването от страна на аварите на града Бонки и на 40 крепости в Далмация, които Баришич определя, че се намирали в Босна. Графенауер предполага, че Босна е паднала преди 614 г., т.е. тогава когато пада и Салона, тъй като било естествено славяните да преминат през Босна преди да достигнат до Салона. По този начин заселването на славяните се поставя в периода между 550 г. (според Баришич) и 614 г. (падането на Салона) и то по-близо до втората година. Що се отнася до Славония (Долна Панония) на север, то не разполагаме с никакво конкретно свидетелство за славянско заселване там.

 

Масовото заселване на славяните в западните части на Балканския полуостров се осъществило през първата фаза (550-618 г.) от две славянски групи - от западните и от южните славяни. Западните славяни слезли от днешните чехословашки земи през 560 г., преминали Източна Австрия и след оттеглянето на лангобардите към Италия през 568 г. започнали да навлизат в Панония. Втората вълна се състояла от авари и южни славяни, които през 589-590 г. достигнали Celija, Emona

 

60

 

 

и река Zilia. През 591 г. славяните стигнали p. Горна Драва, а през 600 г. и долината на река Соча, която граничи с Италия и Истрия. Северната вълна, т.е. западните славяни, нахлули през 600 г. В Северна Истрия и през 602-611 г. лангобардите, аварите, южните и западните славяни опустошили Истрия. Там славяните, най-вече южните, създали основните си поселения. Босна паднала в ръцете на южните славяни между 550 и 614 г., по-скоро малко преди 614 г., докато Далмация и Хърватско - през 614 г. До 618 г. вече била завършила първата фаза на славянските нашествия и заселвания. В резултат византийската власт била ликвидирана в по-голямата част на Балканския полуостров, етнологическата картина била основно променена, християнството и като цяло гръцко-византийската култура се съхранили в крайморските райони, по гръцките земи и в някои части на Тракия. Славянските маси се вмъкнали между латиноговорящото население от Трансилвания на север и това от бреговете на Далмация, от Алпите и гърците на юг.

 

Съществува и втора фаза на славянските нашествия, която, макар и оспорвана от някои историци, се подкрепя от повечето от тях. В 30-36 глава на De Administrando Imperio Константин Багрянородни дава сведения, че Ираклий поканил хърватите да се заселят в Далмация и да прогонят аварите оттам.

 

А хърватите се заселили тогава отвъд Багибария, където са сега белохърватите. А един род, като се откъсна от тях - именно петима братя: Куклас и Ловелос и Косениц и Мухло и Хърват, както и две сестри Туга и Буга - със своя народ стигнали в Далмация и намерили там аварите, които владеели тази земя. След няколко години, като воювали помежду си,

 

61

 

 

хърватите излезли победители и избили едни от аварите, а другите принудили да им се подчинят. Оттогава тази земя се владее от хърватите". (30-а глава)

 

Също така добавя и следното интересно сведение:

 

А от хърватите, които дошли в Далмация, една част се откъснала и завладяла Илирик и Панония".

 

Следователно, заселването на хърватите продължило дълго време. Константин Багрянородни разказва, че Ираклий ги заселил в опустошените райони по на изток:

 

Когато преминали река Дунав, те променили намерението си и чрез стратега, който тогава управлявал Белград, помолили император Ираклий да им даде друга земя за поселване. Понеже сегашна Сърбия, Пагания, страната наречена на захълмците [Захлумие], Тервуния и земята на каналитите се намирали под властта на ромейския император и били опустошени от аварите (те изгонили от тези места ромеите, населяващи сега Далмация и Дирахиум), императорът заселил сърбите в тези места". (32-а глава)

 

Тази втора славянска вълна от 20-те години на VII век, съставена от сърби и хървати, довела не само до засилване на пристигналите неотдавна славяни, но и отхвърлила аварското господство над славянските племена на Балканите.

 

Какво знаем за обществото на новозаселените жители на Балканския полуостров? Макар сведенията от това време да са оскъдни, те до известна степен осветляват този въпрос, като се допълват, макар и ограничено, от археологически податки. Основите на политическата организация на славяните се разкриват от изворите и най-вече в „История на войните" от Прокопий:

 

62

 

 

Тези народи - славини и анти - не се управляват от един човек, но от старо време живеят в демокрация и затова винаги общо разглеждат нещата - полезните и трудните".

 

Същото се споменава и в „Стратегикон" на Маврикий от края на VI век:

 

Племената на славините и антите имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи. Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат поробвани или управлявани, особено в собствената си страна". (ХI-Д-I)

 

Че действително не става дума за едно просто литературно описание, показват опитите на аварите да подчинят славяните по времето на Тиберий. Баян, хаганът на аварите, изпратил вестители при славяните да му се подчинят и да плащат данък. Давритас, вождът на славяните и „общността" на славяните убили пратениците на аварите и изпратили на хагана следната вест:

 

Кой е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата. И ние сме сигурни в това, докато има войни и мечове". (Менандър Проктитор, P.Gr., 113, 908909 λ).

 

Фразата „общност" тук съответства на „общо" у Прокопий.

 

Вождовете на различните славянски групи се наричали „филархи", „екзархи" и по-често „рексове" (князе). Макар и рядко са се запазили и някои от техните имена. Менандър споменава Давритас, а Теофилакт Симоката - трима славянски вождове в района на р. Дунав - Ардагаст,

 

63

 

 

„княз" Мусокий и „филарх" Пирагаст. В „Чудесата на св. Димитър" се споменава името на „екзарх" Хацон, на Пербунд - „рекс на Ринхините" и на някои други славянски князе. Преди време славяните били подчинени от аварите и аварският хаган се представял като техен господар,

 

защото целият народ му беше подчинен" (Migne, P.G. 116, 1285).

 

В „Стратегикон" на Маврикий се усеща политическото разногласие сред славяните:

 

Те живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат" (с. 280) и „много князе имат и несъгласия помежду им" (с. 284)

 

Сведенията в текстовете от VI и VII век за многоначалие у славяните е показател за племенна форма на обществено развитие, което, под влияние на византийците и франките, много бавно се развива към по-висши политически и социални форми.

 

По въпроса за външния вид на славяните Прокопий пише следното:

 

всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са премного бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени". (История на войните, VII, 14)

 

Изглежда „големината на телата им и издължените им крайници" са предизвиквали любопитството и удивлението на съвременниците византийци. Маврикий в „Стратегикон" добавя за голямата физическа издръжливост на славяните:

 

Те са многобройни и издържливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна".

 

Описанието на славяните от онова време ни разкрива

 

64

 

 

едно общество, което се намира още в епичен, „хероически" стадий на развитие. Прокопий рисува следната картина за славянската религия, която донякъде напомня на древногръцкото идолопоклонство:

 

Защото те смятат, че само един бог - създател на мълнията - е единствен господар на всичко и му принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък изобщо вярват, че тя има някакво въздействие върху човеците. Но когато пред тях вече се изпречи смъртта, било от болест или защото се намират във война, те обещават, ако се спасят, веднага да принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избегнат [опасността], смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. Впрочем те почитат и реки, и нимфи, и някои други божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения извършват гадания". (История на войните, VII, 14)

 

В „Чудесата на св. Димитър" се дават сведения, че две поколения по-късно от описанието на Прокопий славянският „екзарх" Хацон, когато трябвало да нападне Солун

 

поискал според обичая си да узнае чрез гадание да влезе в нашия богохраним град". (Чудеса, P.G. 116, кол. 1332)

 

Погребалните обреди и обичаи се изясняват предимно от археологическите разкопки. Славяните имали обичая да изгарят мъртвите като често слагали в гроба пепелта в съд. Този обичай започнал да отпада едва с християнизацията на славяните. Теофилакт Симоката споменава, че в деня на погребението славяните се отдавали на пиянство. По-конкретно говори за славянския

 

65

 

 

княз Мусокий:

 

А варваринът бил пиян и пиянството го погубило. Защото през деня той празнувал погребалния празник на един свой починал брат според техния обичай". (VI-IX, 12-13)

 

Моралът на жените, според „Стратегикон" бил висок:

 

Жените им са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат края на мъжете си за своя собствена смърт и се удушват доброволно, като не смятат за живот вдовството". (278)

 

В същия текст при описанието на славянското общество се споменава, че гостоприемството била характерна черта за славяните:

 

Те са любезни към чужденците, които идват при тях и грижливо ги прекарват от едно място на друго, където би станало нужда. Така щото, ако гостът пострада поради небрежността на този, който му го е предал, започва война срещу него, смятайки за свещен дълг да отмъсти за госта".

 

През целия шести и началото на седми век славяните организирали нашествия и грабежи на юг от р. Дунав, в резултат на което взели многобройни пленници сред жителите на империята. Пленяването на византийско население придобило огромни размери и било естествено с увеличаването на робите да настъпят някои изменения в обществото на славяните. Отново „Стратегикон" хвърля отчасти светлина по въпроса за уреждането на обичаите у славяните:

 

Не държат в робство своите пленници за неопределено време, както другите племена, но им определят един срок и оставят на тях да решат дали искат

 

66

 

 

да се върнат у дома си срещу определен откуп, или пък да останат там като свободни хора и приятели". (278)

 

Това наблюдение се свързва без съмнение със сведението от „Чудесата на св. Димитър" за настаняването на голям брой византийски роби - пленници по р. Дунав:

 

Както знаете, христолюбци, в предишните глави ние разказахме отчасти за славяните, т.е. за така наречения Хацон и за аварите. Разказахме и за това, че те опустошиха почти целия Илирик, именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия, Превалитана, Родопа и всички провинции, а още и Тракия, и земите при Дългата стена край Византион, както и останалите градове и селища. Те отвлякоха цялото това население в отвъдната земя към Панония, до река Дунав. Γлавен град на тази провинция някога беше така нареченият Сирмиум. И тъй, там, както се казва, споменатият хаган настани целия пленен народ, вече като подвластен нему". (P.G. 116, 1364)

 

Както се вижда от текста, тези пленници били след време освободени и създали брачни отношения с различни варварски народи.

 

Защото вече бяха изминали около шестдесет години и повече, откакто варварите бяха извършили нападение над родителите им, и ето, появи се там друг, нов народ. Мнозинството от тях бяха станали с течение на времето свободни". (P.G. 116, 1364)

 

Като се кръстоса информацията за обичая с робите от двата извора, изпъква и конкретната подробност за продължителността на този обичай. Според „Чудесата" по този начин за около две поколения

 

67

 

 

на Дунава се появил нов народ от смесено християнско население:

 

От този [пленения народ], като се смесиха с българи, авари, и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ. Всяко дете наследи от баща си вродените качества и влечението на рода към ромейските предели. И както еврейският народ се размножавал в Египет при фараона, така и тук по този начин, чрез православната вяра и светото и животворящо кръщение, се разрастваше християнското племе. Те си разказваха един на друг за земите на бащите си и взаимно запалваха в сърцата си желание за бягство". (P.G. 116, 1364)

 

Славяните се ограничавали в храната си до най-необходимото.

 

Имат множество всякакви домашни животни и храни, наредени на кръстци - най-вече просо и жито". (Стратегикон, 278)

 

Нивите им били близо до селата (MP P.G. 113, 908) От „Чудесата" (Tougard, 166-8, P.G. 116, 1365) става ясно, че велегезитите от околностите на тесалийските градове Тива и Димитриада (VII век) имали „сухи плодове", жито и варива.

 

Текстът на Псевдо-Кесарий (VI век) добавя, че славяните били месоядни:

 

Ядат лисици, диви котки и глигани" (Riedinger, 702)

 

В едно свое изследване от 1977 г. югославският историк Б. Бабич прави анализ на керамичния съд, наречен crepulja или pondica. Този нисък и отворен съд, намерен при археологически разкопки, е служил на славяните през средновековието за печене на хляб. Че славяните

 

68

 

 

се отдавали на пиянство е видно и от описанието на техните погребални обичаи. Византийските автори описват с подробности славянския народ:

 

И те, като масагетите, водят суров живот и са напълно небрежни към себе си; като тях постоянно тънат в нечистотия. Все пак, те никак не са зли или коварни, но дори и в простотата си спазват хунския нрав". (Прокопий, История на войните, VII, 14)

 

Според „Стратегикон" славяните били гостоприемни, свободолюбиви и обичали разбойническия живот. Били народ войнствен, неукротим, който се намирал още в „хероичното" време на големите етнически и племенни преселения. Разполагаме с оскъдни сведения за техния начин на забавление. Теофилакт Симоката описва случката с трима славяни, които пристигнали в Константинопол:

 

... трима мъже славяни, които нямали върху себе си нищо желязно, нито някакви бойни оръжия... били заловени. Багажът им се състоял от гъдулки и те не носели нищо друго". (VI-2)

 

Според продължението на разказа, тези славяни били от най-северните краища на Европа. Те не познавали още желязото и докато прекосявали тези огромни разстояния си носели и музикалните инструменти.

 

Византийските автори са оставили описанието на типичните славянски селища на север от р. Дунав, както и някои подробности от времето, когато славяните се заселили на юг от реката:

 

Те [славините и антите] живеят в гори, реки, блата и непроходими езера. Правят много изходи на своите жилища поради различните опасности, които обикновено ги сполетяват. Заравят на тайно място необходимите си вещи, не държат на открито нищо излишно". (Стратегикон, 278)

 

69

 

 

Построяването на славянските селища в горите и над реките било свързано със сигурността на славяните. В случай на неприятелско нападение те можели да се скрият в горите или да избягат с лодките си. В „Стратегикон" се споменава това:

 

Селата на славините и антите са разположени по протежение на реките и се доближават едно до друго, така че помежду им няма значително разстояние. Близо до тях се намират гори, блата или тресавища, така щото обикновено се случва, че при нападенията срещу тях, още при връхлитането върху първото им село, цялата войска остава там в бездействие. Останалите села, понеже са съседни и се намират близо до гората, като усетят отблизо движението на войската, лесно избягват (опасността), която е налице". (286)

 

По-надолу в текста се дават указания как византийската войска да напада славянските селища. Като описва византийските походи срещу славяните от времето на Маврикий, Теофилакт Симоката разкрива изцяло разположението и обстановката на славянското селище и потвърждава сведенията от „Стратегикон" на Маврикий. Пресичането на информацията показва, че „Стратегикон" не описва само някои най-общи представи за варварите, но дава точни сведения. През 593-594 г. стратегът Приск изпраща една военна част начело с някой си Александър, да проучи земите край река Иливакион в Мизия, където тя попаднала на славяни:

 

А пък варварите, щом съзрели неприятелите, избягали по варварски в близките блата и в гората. Ромеите пък се заели да ги изловят. Но като навлезли

 

70

 

 

в тинята, налегнала ги страшна беда. И целият отряд щял да загине, ако таксиарх Александър не измъкнал бързо ромеите от тресавището". (Теоф. Симок. 235-6)

 

Александър обградил гората и се опитал да я запали, но не успял поради влагата. Един гепид дезертьор разкрил на Александър

 

... входа, и така ромеите станали господари на входовете и надвили варварите". (282).

 

Понеже славяните криели селищата си в най-гъстите и непроходими гори в „Стратегикон" се препоръчва на византийските военачалници да избягват походи през лятото:

 

Нападенията срещу тях трябва да стават повече зимно време, когато дърветата са оголени и неприятелите не могат лесно да се скриват, а и снегът издава следите на бягащите, освен това и домочадието им е изтощено, понеже всичко е почти голо, а най-после и реките могат лесно да се преминават поради заледяването". (282)

 

Животът на славяните бил толкова тясно свързан с реките, че „при това те почитат и реки..." (Прокопий, История на войните, VII, 14). Като разполагали селищата си близо до реките славяните си осигурявали не само удобно придвижване, но и сигурност от неприятелски нападения:

 

Опитни са повече от всички хора и в преминаването на реките и мъжествено издържат във водите. Така че често, когато някои от тях, пребивавайки в своите места, бъдат изненадани от някоя опасност, те се потапят в дълбочината на водата, като държат в устата си дълги тръстики, приготвени за тази цел, напълно пробити, които стигат

 

71

 

 

до повърхността на водата. Те лежат по гръб в дълбочината, дишат през тръстиките и издържат много часове, така че да не се яви никакво подозрение за тях". (Стратегикон, 278)

 

Селищата им били пръснати на големи разстояния: „в старо време и едните и другите били наричани 'спори', мисля, поради това, че живеели в страната си пръснати. Именно поради това заемат обширна земя - населяват по-голямата част от отвъдния бряг на Истър." (Прокопий, История на войните, VII, 14)

 

Също така и често се местели като „живеят в жалки колиби...". „Чудесата" пък разкриват, че драговитите живеели в „къщи".

 

Славянската археология е постигнала не малко в изследването на къщите на славяните и то по всички места, където те живеели. Анализът на разкопките показва, че съществували няколко общи типа. На първо място е землянката, колиба изградена от кал, която очевидно представлявала най-разпространения вид. Имало е колиби от слама, от листа и от клони. Много рядко се срещали къщи с нормални стени от тухла или от камък. Землянката (нейна разновидност е открита от археолозите в Южна Русия, в Румъния, в Полша, в Чехословакия, в околностите на р. Елба и сред южните славяни) бе открита и в България (с. Попина, Силистренско). Тя е полувкопана, т.е. подът й е на един метър под нивото на земята. В единия й край се намира куполообразно огнище, а на едната стена - пейка. В балканския регион, където славяните влезли в досег с елинскоримската култура от късния период, те започнали да строят с камъни и тухли. Това е установено от разкопките на Мано-Зиси в Царичин град (Първа Юстиниана), където славяните се настанили в

 

72

 

 

разрушения византийски град и използвали строителния материал на византийските сгради. Тясно свързани с този етап от развитието на славянската цивилизация са и керамичните съдове от т.нар. „пражки" тип. Те са правени на ръка, а не на грънчарско колело и са дебелостенни. Както вече се спомена в случая с Първа Юстиниана, славяните твърде често се настанявали в запустелите градове от северния и централния балкански регион, които били изоставяни след разрушаването им. Това се наблюдава първо в крепостите и градовете на лимеса, където, както ни осведомява Прокопий (IV, 8), славяните се настанили в изоставеното укрепление Улметум. Българските археолози установявят същото, т.е. настаняването на славяни във византийски крепости и градове, в Ятрос (с. Нова Черна), а румънците - в Сучава и в Пишоте. В „Чудесата на св. Димитър" се описва подобен случай при обсадата на Солун от Хацон и славяните, които се готвели да се настанят във византийския град:

 

Останалото безчислено множество обкръжило този богохраним град от изток, от север и запад, и от всички страни. Те водели със себе си цялата си породица заедно с вещите си, надявайки се, след като превземат града, да се настанят там". (P.G. 116,1325)

 

Когато славяните се появили на историческата сцена през VI век, те вече контролирали речното плаване. По време на византийския поход от 593-594 г. се споменава за славянския „рекс" Мусокий, който разполагал със 150 лодки-еднодръвки по реката Паспирион (Теоф. Симок. VI,8). При походите си по реките Дунав и Сава хаганът се опирал на възможностите и опита на славяните по вода. За да нападне Сингидунум (Белград)

 

73

 

 

хаганът заповядал на славяните да построят множество лодки, за да може Истър да бъде преминат" (Теоф. Симок. VI, 3).

 

Жителите на града нападнали славянските майстори и подпалили корабите. В резултат хаганът продължил към Сирмиум, където

 

... накарал множество славяни да се заемат с дърводелство, за да приготвят лодки, с които да премине реката, наречена Сава".

 

С постепенното преместване на славяните към Солун те станали и мореплаватели. Това проличава при различните обсади на града, по-специално от описанието на втората голяма обсада. Славянските племена драговити, сагудати, велегезити, вайюнити и верзити

 

... измислиха да направят кораби, издълбани от едно дърво, и като ги въоръжиха за поход по море, опустошиха цяла Тесалия и островите около нея, както и Еладските острови, и цяла Ахая, Епир, по-голямата част от Илирик и част от Азия". (P.G. 116, 1325)

 

Въпреки че на някои места текстът е преувеличен, то без съмнение е, че корабоплаването при славяните отбелязало значителен напредък. От атаката на славянския флот в Солунското пристанище става ясно, че корабите им били с гребци, а не с платна и че гребците били защитени отгоре с дъски и кожи. В по-късни времена славянските кораби се отдали на пиратство в морето около Солун:

 

Други пък, скрити с еднодръвките си между скалите или из тайни места, залавяха тези люде, които при това нещастие искаха да отплуват по море. Избиваха дори онези, които хвърляха вещи, за да получат малко облекчение". (Tougard, 164)

 

Що се отнася до военната техника и стратегия,

 

74

 

 

славяните отбелязали развитие, дължащо се на контактите им с аварите и главно с византийците, а така също и с други варварски племена около река Дунав. Едно сведение на Теофилакт Симоката от времето на Маврикий разкрива, че славяните „... живеят към брега на западния Океан". Това сведение произтича от трима славяни, пленени на Балканския полуостров:

 

На другия ден трима мъже, по народност славяни, които нямали върху себе си нищо желязно, нито някакви бойни оръжия, били заловени от щитоносците на императора. Багажът им се състоял от гъдулки и не носели нищо друго..., понеже не били привикнали да носят на тялото си оръжие, тъй като тяхната страна не познавала желязото и поради това им предлагала мирен и спокоен живот... Войната им била неизвестна". (VI, 2)

 

Този пасаж подсказва, че в европейската си прародина славяните не били придобили развита военна техника. Прокопий описва славяните като военнолюбив народ, но с ограничено въоръжение:

 

Когато влизат в сражение, повечето от тях тръгват срещу неприятелите пешком, носейки в ръка малки щитове и копия; ризници съвсем не навличат. Някои пък нямат и риза, нито горна дреха, но прикрепват единствените си широки гащи до срамните си части и така влизат в бой с противниците". (История на войните, VII, 14)

 

Макар и писан по-късно, в края на VI или началото на VII век, „Стратегикон" на Маврикий също споменава за все още ранната фаза на военно развитие у славяните:

 

всеки човек е въоръжен с по две малки копия, а някои от тях и с щитове - много яки, но неудобни за

 

75

 

 

носене. Те употребяват също и дървени лъкове и малки стрели, намазани с отрова, която действа силно, ако раненият с такава стрела не се е намазал предварително с течността 'териак' или с други помощни средства, познати на лекарската наука. Може и веднага да се изреже раната, за да не се разпространи отровата и по останалата част на тялото". (Стратегикон, XI.4.11)

 

На този ранен стадий на развитие на военна стратегия славянските племена водели един вид партизанска война, като се възползвали от това, че обитавали горите и реките и правели засади по речните бродове, в горите и теснините.

 

Живеят като разбойници, обичат да правят нападенията срещу противниците си в гористи, тесни и стръмни места. Служат си умело със засади, внезапни нападения, хитрости, като денем и нощем изобретяват различни начини на действие". (Стратегикон, XI.4.9)

 

По време на войната срещу готите Византия включва славянски части във войската си. Прокопий споменава за една такава част:

 

Мартин и Валериан пристигнали, като водели хиляда и шестотин конника. Повечето от тях били хуни, славини и анти, които живеели отвъд река Истър, недалеч от нейния бряг". (История на войните V, 27)

 

Пак той ни осведомява, че в Италия византийците се възползвали от начина на воюване на славяните (VI. 26).

 

Към средата на VI век военните умения на славяните се развили дотолкова, че лесно могли да ограбват изоставения във военно отношение Балкански полуостров. Тактиката на техните нашествия била масови кланета и отвличания в плен. След успешната обсада

 

76

 

 

на Топир изклали всичките мъже от града (15 000 души) и отвели в плен жените и децата:

 

Макар и да не щадели и по-рано никаква възраст, то сега - откак нахлули в ромейската земя - и тези, и онези от другия отряд избивали всички боеспособни, които им попадали. Така цялата илирийска и тракийска земя се изпълнила с непогребани в по-голямата си част трупове. Онези, които попадали в ръцете им, те убивали не с меч, не с копие, нито пък по някакъв друг обичаен начин, но като забивали здраво в земята колове, изостряли ги твърде много, поставяли с голям натиск нещастниците върху тях и като вкарвали острието на коловете в средата на задните им части, натискали чак до главата на хората. По този начин именно те били решили да ги избиват. Тези варвари също заравяли дълбоко в земята четири дебели дървета, връзвали за тях ръцете и нозете на пленниците, а след това непрекъснато ги удряли по главата с тояги, избивали ги досущ като кучета или като змии или като друго някакво животно". (Прокопий, История на войните, VII, 38)

 

Прокопий споменава и за друг военен обичай на славяните свързан с пленничеството и смъртта на византийския пленник Асвад:

 

Асвад веднага заловили жив. А после, като одрали ремъци [кожа] от гърба му, те го хвърлили в пламналия огън и го изгорили". (История на войните, VII, 38)

 

Като цяло през VI век славяните се проявили като народ войнолюбив, твърд, грабителски, който не разполагал с развита военна техника. Успехите им в грабежите по балканските земи се дължали на ангажираността на византийците в Италия и срещу персите. Все още не разполагали с обсадна техника във вид на огромни

 

77

 

 

машини, c които по-късно обсаждали Солун. Прокопий описва, че по време на нашествието в 550 г. славяните

 

... и с едната, и с другата си войскова част превзели много крепости, макар и по-рано да не били воювали срещу крепости...". (История на войните, VII, 38)

 

Описанието на превземането на Топир е показателно. Славяните предизвикали излаз от крепостта, като се престорили, че си отиват, а всъщност се скрили в засада. После се покатерили със стълби по стените и завладяли крепостта. Те нямали тежки обсадни машини. Във всички големи обсади на Солун славяните разполагали вече с обсадна техника и „Чудесата на св. Димитър" ни дават подробно описание на различните обсадни машини на славяните. Кога все пак славяните се сдобили с тази обсадна техника?

 

Този въпрос е свързан с по-общия проблем за славянските нашествия в Македония и нападенията им над Солун. Теофилакт Симоката е оставил едно твърде важно сведение, което определя проблема в хронологическо отношение. Той разказва, че през 587 г. хаганът и аварите обсадили крепостта Апиария в Долна Мизия, но не могли да я превземат поради високите стени. При едно сражение с византийците извън крепостните стени, в плен бил взет един византийски войник на име Бузас, който поискал от сънародниците си да бъде откупен от аварите и така да спаси живота си. Когато жителите на Апиария отказали, Бузас предложил на хагана начин, с който успешно да се обсади крепостта.

 

Бузас, прочее, научил аварите да построят една обсадна машина - понеже те били съвсем невежи в построяването на такива машини - и нагласил тая градобойна машина да стреля. Не след много крепостта била разрушена и Бузас, като научил варварите

 

78

 

 

на нещо страшно - обсадното изкуство - си отмъстил за безчовечието {към него]. Защото след това варварите завладели без труд повечето ромейски градове, като си послужили с това първоначално изобретение". (Теоф. Симок. 11. 16)

 

Този пасаж изяснява въпроса за развитието на славянската военна техника. До 587 г. аварите не разполагали с обсадна техника. Същото се отнася и до славяните поне по две причини. Първо, от наличните сведения става ясно, че славяните нямали обсадна техника, а само стълби. Второ, славяните били подчинени на аварите и били задължени да предоставят услугите си на хагана. Следователно, ако те разполагали с обсадна техника преди 587 г., то тя е щяла да бъде използвана от аварите, така както няколко години преди това аварите се възползвали от славянските лодки-еднодръвки. Излиза, че нито аварите, нито славяните имали техническите познания за построяването на обсадни машини преди 587 г., а ги възприели по-късно от византийците. Този факт е от значение и за хронологизирането на първата голяма обсада на Солун от страна на славяните, която Баришич и поддръжниците му датират през 586 г. Считам, че тази дата не би могла да бъде правилна, защото влиза в противоречие със сведението на Теофилакт. Следователно, първата обсада е станала след 587 г., най-вероятно по време на царуването на Маврикий (преди 602 г.). Като се проучи внимателно описанието на първата голяма обсада на Солун се вижда, че славяните и аварите са разполагали изцяло с обсадна техника:

 

На другия ден те започнаха да приготвят бойни кули, железни овни, грамадни каменометни уреди и така наречените костенурки, които заедно с каменометните уреди бяха покрити със сухи кожи. Но после, за да не

 

79

 

 

пострадат тези съоръжения от огън или от кипяща смола, те промениха намерението си и заковаха на тези съоръжения кървави кожи от току що одрани волове и камили. И така ги докараха близо до стената. От третия ден нататък започнаха да хвърлят камъни, които по големина приличаха по-скоро на планини. Най-после и стрелците им наподобяваха зимен сняг със стрелите си, така че никой от тези, които стояха на стената, не можеше да се подаде без опасност и да види нещо навън. Като прилепиха и костенурките до външната стена, те с лостове и секири усилено къртеха нейните основи". (Чудесата на св. Димитър, PG 116,1300)

 

Славяните и аварите поставили над 50 каменомети срещу източната крепостна стена на Солун.

 

Тези [машини] бяха четириъгълни, като започваха с по-широки основи и завършваха с по-тесни върхове, върху които имаше много дебели цилиндри с обковани в желязо краища. А върху тях имаше заковани дървета, като греди на голяма къща. Дърветата бяха снабдени с прашки, които като се вдигнеха, хвърляха непрекъснато големи камъни, чиито удари и земята неможешеда издържи, а камо ли човешка постройка... Поставиха ги по-близо до стената и стреляйки срещу нас, хвърляха планини и хълмове". (PG 116,1309)

 

В „Чудесата на св. Димитър" въпросът за обсадната техника все повече се изяснява. При описанието на друга обсада се споменава за „несравнимото множество от варвари, цялото обковано в желязо" (PG 116,1340). Обстоятелство, което показва, че описаните от Прокопий славяни, които „... ризници съвсем не навличат. Някои пък нямат и риза, нито горна дреха, но прикрепват единствените си широки гащи...", усъвършенствали вече военната си техника.

 

80

 

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

ЗА ВАРВАРСКИТЕ НАШЕСТВИЯ

 

Kollautz, Α., Miyakawa, H. Gestalt und Kultur eincs völkerwanderungszeitlichen Nomadenvolucs. 2 vol., Klagenfurt, 1970.

 

Lemerle. P. Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de l'époque romaine jusqu'au VIII siècle - Revue Historique, CCXI (1954), 264-308.

 

Moscy, A. Pannonia and Upper Moesia London, 1974.

 

Thompson, Ε.A. History of Attila and the Huns. Oxford, 1948.

 

Thompson, E.A. The Visigoths in the Time of Ulfila. Oxford, 1966.

 

Varia, Z. Einführung in die Frühgeschichte der Slawen. Neumünster, 1970.

 

Velkov, V. Cities in Thrace and Dacia in Late Antiquity. Amsterdam, 1974

 

Русанова, И. Славянские древности VI-VII вв., Москва, 1976

 

Χρυσού, Ἐ. Τό Βυζάντιον καὶ οἱ Γόθοι. Θεσσαλλονίκη, 1972.

 

Χριστοφιλοπούλου, Αί. Βυζαντινή ἰστορία. Α'. (324610). Ἀθήνα, 1975

 

 

ЗА СЛАВЯНСКИТЕ НАШЕСТВИЯ И ЗАСЕЛВАНИЯ

 

Avenarius, A. "Die Awarcn und die Slawen in den Miracula Sancti Demetrii." Byzantina, V (1973)

 

Barišić, F. "Proces slovenske kolonizacije Balkana", Simpozijum predslavenski etnički elementi na Balkanu и etnogenezi Južnih Slovena." ed. A. Benać. B. Čovič. Sarajevo. 1969, 11-27.

 

Barišić, F. Čuda Dimitnja Solunskog kao istoriski izvor Beograd, 1953.

 

Barišić, F "Car Foka (602-610) i podunavski Avaro-Sloveni", Zbornik Radova Vizantološkog Instituta, IV, 1956, 73-88.

 

Brozović, D. "Doseljenje Slovena i njihovi dodiri sa starosjediocima и svjetlu lingvističnih istraživanja", Simpozijum ..., 129-140.

 

81

 

 

Bury, J. W. History of the Later Roman Empire, 2nd ed. New York, 1958, II, 293-310.

 

Comşa, M. "Einige Betrachlungen über die Ereigmsse im 6-7 Jh. an der unteren Donau", Slavia Antiqua, XXI, 1975, 61-81.

 

Charanis, P. "On the Slavic Settlemnents in Greece" Byzantinische Zeitschrift, XLVI, 1953, 91-,

 

Grafenauer, B. "Proces doseljavanja Slovena na zapadni Balkan и istočne Alpe", Simpozijum ..., 29-55.

 

Grafenauer, B. "Slovanski naselitveni valovi na Balkansk polotok", Zgodov. časopis, XVIII (1964).

 

Grégoire, H. "L'origine et le nom des Croates et des Serbes". Byzantion, XVII (1944-45), 109-,

 

Hensel, W. Die Slawen im Frühen Mittelalter. Ihre materiell Kultur. Berlin, 1965.

 

Historija Naroda Jugoslavije. V. 1. Zagreb, 1953, 63-109.

 

Klaić, N Povijest Hrvata u ranom srednijem vijeku. Zagreb, 1971, 3-140.

 

Lemerle, P. "Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de l'époque romaine jusqu'au VIIIe siècle", Revue Historique CCXI, 1954, 265-308.

 

Lemerle, P. "La chronique improprement dite de Monemvasie: le contexte historique et légendaire", Revue des Etudes Byzantines, XXI, 1963.

 

Maksimović, Lj. "O hronologiji slovenskih upada na vizantijsku territoriju krajem sedamdesetih i početkom osamdesetih godina VI veka". Zbornik Radova Vizantološkog Instituta, VIII 1964, 263-271.

 

Nestor, I. "La pénétration des Slaves dans la péninsule balkanique et la Grèce continentale", Revue des Etudes Sud-est Européennes, I, 1962, 41-67.

 

Tapkova-Zaimova, V. "Sur les rapports entre la population indigène des régions balkaniques et les 'barbares' au VIe-VIIe siècle", Byzantinobulgarica, I, 1962, 67-78.

 

Thavoris, A. "Compte-rendu. The Slavs and Slav Toponyms and their Endings in Greece", Cyrillomethodianum, III, 1975.

 

Vasmer, M. Die Slawen in Griechenland. 1941.

 

Zastěrová, B. Les Avares et les Slaves dans la Tactique de Maurice. Prague, 1971.

 

82

 

 

Zastěrová, B. "Les débuts de l'établissement définitif des Slaves", Origine et Débuts des Slaves, VI, 1966, 32-52.

 

Заимов, Й. Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на житейските имена в българската топонимия. Т. 1-2. София, 1967.

 

Тъпкова-Заимова. В. Нашествия и етнически промени на Балканите през VI-VII век (София, 1966).

 

Νυσταζοπούλου-Πελικίδου, Μ. Συμβολή εἰς τήν χρονολόγησιν τῶν Ἀβαρικῶν καὶ Σλαβικῶν ἐπιδρομῶν επί Μαβρικίου μετ'επιμέτρου περί τῶν Περσικῶν πολέμων, Σύμμεικτα, II, 1990, 146-206.

 

Ζακυθηνός, Α. La grande brêche dans la tradition historique de l'Hellénisme du septième au neuvieme siècle. - Χαριστήριον εἰς Α. Κ. Ὀρλάνδον. Ἀθῆναι, III, 1966, 300, 327.

 

Χρυσανθόπουλος, Ε. Τά βιβλία Θαθμάτων τοῦ Ἀγίου Δημητρίου, τό Χρονικόν τῆς Μονεμβασίας καὶ αί Σλαβικαὶ επιδρομαὶ εἰς τήν Ἑλλάδα. Ἀθῆναι, 1958.

 

 

АРХЕОЛОГИЯ: БЪЛГАРИЯ

 

Hermann, J. "Der bisherige Beitrag der Ausgrabungcn auf der Stelle des romisch-byzantinischen Kaslells Jatrus bei Kriwina", Balcanoslavica, II, 1973, 33-49.

 

Jurukova, I. "Les invasions slaves au sud du Danube d'après les trésors monétaires en Bulgarie", Byzantinobulgarica, III, 1969, 255-263.

 

Jurukova, I. "Particularités dans la circulaion des monnaies byzantines du VI-VIIe s. sur le littoral occidental de la mer noire". Byzantinobulgarica, II, 1966, 223-227.

 

Koledarov, Ρ "Seulement Structure of the Bulgarian Slavs in their Transition from a Clan to a Territorial Community", Byzantinobulgarica, III, 1969, 125-132.

 

Въжарова, Ж. "Славяни и Прабългари (Тюрко-Българи) в светлината на археологическите данни", Археология, ХIII, 1971,1-23.

 

Въжарова, Ж. Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI до XI век София, 1965.

 

Милчев, Α., Ангелова, С. "Разкопки и проучвания в местността Калето край с. Нова Черна, Силистренски окръг през 1968 г.", Археология, XII, 1970, 26-38.

 

83

 

 

АРХЕОЛОГИЯ: ГЪРЦИЯ

 

Daux, G. "Chronique des fouilles 1959", Bulletin de Correspondance Hellénique, LXXXIV ( 1960) 720. ; B. C. H., LXXXV ( 1961 ), 722.; "Rapport sur les travaux de l'Ecole Française en 1975", B. C. H., C (1976), 748.; "Rapport sur les travaux de l'Ecole Française en 1976", B.C.H., CI (1977) 669.

 

Lemerle, Ρ Philippes et la Macédoine orientale à l'époque chrétienne et byzantine. Recherches d'histoire et d'archéologie, Paris, 1945, Ml.

 

Metcalf, D. "The Slavic Threat to Greece circa 580. Some Evidence from Athens", Hesperia, XXXI, 1962, 134-157.

 

Pallas, D Les monuments paléochrétiens de Grèce découverts de 1959 à 1973. Rome, 1977.

 

Scranton, R. Medieval Architecture in the Central Arca of Corinth. Princeton, 1957

 

Thompson, H., Wycherly, P. The Agora of Athens Princeton, 1972

 

Thompson. H. "Athenian Twilight. AD 267-600", Journal of Roman Studies, XLIX, 1959.

 

Γιαλούρις, Ν., Ἀρχεολογικόν Δελτίον, XVI, 1960, 125-126; Ἀρχεολογικόν Δελτίον. XVII. 1961/2, 106. Ἀρχεολογικόν Δελτίον, XVI, 1966, 136-138

 

 

АРХЕОЛОГИЯ: РУМЪНИЯ

 

Barnea, I." L'incendie de la cité de Dinogetia au VIe siècle". Dacia, X, 1966

 

Comşa, M. "Contribution à la question de la pénétration des Slaves au sud du Danube durant le VIe-VIIe siècles d'après quelques données archéologiques de Dobroudja", I Congrès international d 'archéologie slave, Wroclaw-Warszawa-Krakov, 1970, III. 322-330.

 

Comşa, M. "Directions et étapes de la pénétration des Slaves vers la péninsule balkanique aux VIe-VIIe siècles avec un regard spécial sur la territoire de la Roumanie", Balcanoslavica, 1, Prilcp, 1974, 9-28.

 

84

 

 

Comşa, M. "Slavii pe territoiriul R.P.R. in secolele VI-IX in lumine cercetarilar arheolojie", SCIV, X.

 

Comşa, M. "Novije svedenija ο rasselenii slavjan na territorii RNR", Romanoslavici, IX, 1963, 505-527.

 

Matei, M "Contributii la cunoastcrea ceramicii slave de la Suceava", Studii si cercetari du istoire veche, X, 1959.

 

Matei, M. "Slavjanskie poselenija v Suchove", Dacia, IV 1960, 375-394.

 

Nestor, I "La nécropole slave d'époque ancienne de Sărata Monteoru", Dacia, I, 1957, 289-299.

 

Nestor, I. "Les éléments les plus anciens de la culture matérielle slave dans les Balkans", Simpozijum. 141-148

 

Nestor, I. "L'établissement des Slaves en Roumanie à la lumière de quelques découvertes archeologiques récents", Dacia, V, 1961. 430-433.

 

Nestor. I. "Slavii pe territoriul R.P.R. in lumina documenticlor arheologice". SCIV, X, 1959.

 

Petrovich, E. "Geographicheskoe raspredelenie slavyanskich toponimov na territorii Rumynii", Romanoslavica, IX, 1963, 5-12.

 

Theodor, G. "La pénétration des Slaves dans la région du sudest de l'Europe d'après les données archéologiques des régions orientales de la Roumanie", Balcanoslavica, I, Belgrade, 1974,29-42.

 

 

АРХЕОЛОГИЯ: ЮГОСЛАВИЯ

 

Bajalović-Hadži-Pešić, M. "Slavic Ceramic Wares in the Territory of Belgrade", Symposium de la section médiévale de la Société Archéologique de Yougoslavie. Actes IX. Beograd, 1972, 144-148.

 

Belošević, J. "Der Forschungsstand der slawischen Keramik im Gebiet von Dalmatien", Actes IX..., 133-138

 

Čremošnik, I "Die ältesten Ansiedlungen und Kultur der Slawen im Bosnien und der Herzegovina im Lichte der Unter-suchungen im Musici und Batkovici", Balcanoslavica, I, 1972, 59-64.

 

Čremošnik, I. "Die ältesten slawischen Siedlungen und Nekropolen im Bosnia und der Herzegovina", Simpozijum... 229-232.

 

Čremošnik, I "Die Chronologie der ältesten slawischen Funde im Bosnia und der Herzegovina", Archeologia Iugoslavica, II, 1970, 96-103.

 

85

 

 

Jelovina, D., Vrsalović, D "Die matérielle Kultur der altkroatischen Grabfelder auf dem Gebiete des dalmatichen Kroatien", Archeologio Iugoslavica, VII, 1961, 85-97.

 

Kovačević, J. "Archeološki prilog preciziranju hronologije slovenskog naseljavanja Balkana", Simposium..., 57-84.

 

Kovačević, J. "The Slavs and the Old Balkan Inhabitants", Actes... IX, 72-80.

 

Popović, V. "La descente des Koutrigours, des Slaves et des Avars vers la mer Egée. Témoignage de l'archéologie", Académie des inscriptions et Belles-Lettres. Comptes Rendus des Séances de l'Anée, 1978, Juillet-Octobre, 596-648.

 

Popović, V. "Les témoins archéologiques des invasions avaroslaves dans l'Illyricum byzantin", Mélanges. Ecole Française de Rome. Archéologie, LXXXVII, 1975, 445-504

 

Vinski, Ζ "Autochthone Kulturelemente zur Zeit der slawischen Landsnahme des Balkanraums", Simpozijum... 171-200.

 

Vinski, Ζ. "Gibt es frühslawische Keramik aus der Zeit der südslawischen Landnahme?" Archeologia Jugoslavica, I, 1954 71-82.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]