Формиране на старобългарската култура VI-XI век

Станчо Ваклинов

 

IV. Изграждане на единна старобългарска култура (втората половина на IX — началото на XI в.)

 

 

  3. Поява на нови тенденции в развитието на старобългарската култура (края на X — началото на XI в.)

Политическите промени и тяхното отражение в развитието на културата

Строителство на крепости

Строителство на черкви и манастири

Развитие на изкуството — скулптура и живопис

Скулптура

Живопис

 

Политическите промени и тяхното отражение в развитието на културата. През втората половина на X в. България преживява дълбоки политически сътресения. [192] Развитието на феодалните отношения води до изострянето на класовите противоречия в българското общество. Икономиката на страната преживява последиците от Руско-византийската война през 968—971 г. В резултат на тази война отпада от тялото на държавата една голяма провинция с досегашния политически център. Във феодалното стопанство навлиза византийската монета и постепенно довежда до парично-стокови отношения. Политическите и икономическите трудности на феодал-

 

227

 

 

ната държава, социалните противоречия довеждат до идейни и политически борби, които отслабват както държавната власт, така и общественото единство. Десетки години във вътрешнополитическия живот на страната се чувствуват последиците от пленяването на българския владетел в Цариград и от преместването на държавния център в западните предели на страната. Закрепването на България през тази епоха се дължи не само на изключителните усилия и енергията на синовете на комит Никола и особено на Самуил, но и на здравите принципи на държавната организация и традициите на държавната власт. Източната половина на царството първоначално попада под византийска власт през 971—976 г., а окончателно през 1001—1004 г. Но държавата запазва своята военна сила пред натиска на Византия само с възможностите на западната половина. Българските територии на север от Дунава остават и те на собствените си сили, насочени към защита от опасността, която идва с настъпванието на маджарите откъм Среднодунавската равнина. Целият живот на старобългарското общество през десетилетията от края на X и началото на XI в. се развива под ритъма на епическата борба срещу порасналите и агресивни сили на Византийската империя. [193]

 

При тези неблагоприятни условия старобългарското изкуство преживява много сериозен прелом. В него все повече се загубват ония традиции, които го свързваха със старите култури на Средна Европа и Черноморието. Художественият живот на страната в неговите официални прояви става все по-близък до собствено балканския, средиземноморския характер на византийската култура. Това личи особено в областта на монументалните изкуства. И напълно естествено. Приложните изкуства и занаяти, които винаги са били тясно свързани с народните традиции, са запазили и през следващите векове относителна самостоятелност от официалното изкуство. През тази епоха се проявяват отчетливо традициите за обособяване на регионални особености в строителството и други области на художествения живот. Всичко това, разбира се, се дължи на известната икономическа, социална и политическа среда, в която живее старобългарското общество на Балканите.

 

 

Строителство на крепости. Най-яркият символ на жестокия двубой между България и могъщата византийска империя са крепостите, издигнати в западната част на страната през втората половина на X — началото на XI в. От всички тях ние разполагаме с достоверни археологически данни засега само от твърдината на войводата — Кракра над Перник. [194] Най-цялостно е запазена обаче крепостта на една от столиците на България през това време — град Охрид. [195] Достоверни епиграфски данни притежаваме за крепостта на град Битоля, [196] но самата крепост не се е запазила до наши дни. Няма съмнение, че в тази епоха в цялата страна били укрепени градове и замъци, поправени стари крепости и издигнати нови. Крепостното строителство е било интензивно във всички части на България.

 

Охрид е стар град, разположен върху два хълма над езерото. Съществуват данни за крепостна стена, издигната през ранновизантийската епоха, но няма съмнение, че крепостни стени градът е имал още в древността. Известният наш учен Н. Мавродинов намира, че по трасето на старата византийска стена били издигнати крепостните съоръжения, които пазели града до края на българската държава. По времето на цар Самуил била издигната вътрешната цитадела, оня укрепен дворец, чиито останки и до днес се издигат на най-високата точка на укрепения град. За съжаление ние не разполагаме с достоверни археологически данни, които да подкрепят или отхвърлят периодизацията на крепостните стени, предложена от Мавродинов. Знае се, че стените на града били разрушени по нареждане на император Василий II (976—1025 г.) и следователно запазени днес стени са в същност възстановените през XI в. от самите византийци български стени от IX или X в. Няма съмнение обаче, че при възстановяването на стените византийците са преизградили останките на българската стена, така че общият вид на крепостта не се е променил след гибелта на българската държава в 1018 г. За подобен извод свидетелствува и еднаквият характер на град-

 

228

 

 

Райони на разпространение на старобългарската култура и др.

Райони на разпространение на старобългарската култура и др.  [[ По-голям образ ]]

 

229

 

 

Охридска крепост. План

Охридска крепост.

План

 

 

ската стена с нейните кули и стените и кулите на замъка — укрепения дворец. Планът на крепостта се е диктувал от самия терен и трасето на стената навярно при всяко подновяване е повтаряло старото трасе. По-важен за характеристиката на крепостите през втората половина на X в. е видът на замъка.

 

Както и градската стена, дворцовата крепост е строена с неправилни камъни, ломени и дори валутъци. Липсват правилни редове. Каменните редове са полагани без грижа за хоризонтално изравняване. Камъните са поставени на различни места според големината им. Но крепостните стени и кули на Охрид представляват внушителна гледка не със своята структура, а със своите обеми. Полукръглите кули се издават като мощни цилиндри пред куртината на стените, които и в днешното си състояние внушават респект. Планът на укрепения дворец също се съобразява с местността. Той е овален и опира до градската стена. Територията на замъка е разделена на два двора. Достъп до предния двор дава главната порта на замъка, флан-кирана от две полукръгли кули. Между тях над прохода на портата са изградени помещения за стражата, които лежат върху дълбок цилиндричен свод. Наистина колко по-различен е външният вид и устройстиото на охридската крепост от крепостите на първите български столици! Две са според нас основните причини за това. Средновековният град Охрид като цяло и крепостните стени в частност са наследили останките на по-стария град с неговите крепостни стени и е било необходимо да се съобразяват с тях за разлика от първите столици в Североизточна България, които са създадени на чист терен. Строителството на града се е диктувало от строителния опит и строителните традиции на една област, твърде отдалечена от държавния център на страната, и в епоха, когато са били до голяма степен прекъснати връзките със старите центрове. Разбира се, тези общи съображения могат да бъдат коригирани или опровергани от точните данни, които биха ни дали едни системни разкопки.

 

Но охридската крепост може да ни служи като еталон за характеристиката на крепостното строителство през втората половина на X в. не само в западните предели на страната. Подобни крепости виждаме на много места и в останалите части на България. Такава е била например крепостта на Перник, която е строена и засилена тъкмо през това време и за която имаме достоверни археологически данни. Природните условия в средището на западния комитат са диктували до голяма степен и цялостната укрепителна дейност и поселищния живот през последните десетилетия от съществуването на Първото българско царство. Затова е много естествено създаването на един природно укрепен град и върху един от островите на малкото преспанско

 

230

 

 

с. Герман на Преспанското езеро.

Църква

 

 

Охрид. Базилика «Св. София».

План

с. Герман на Преспанското езеро. Църква - Охрид. Базилика «Св. София». План

 

 

езеро, който играе ролята на столица на царството до 996 г. преди Охрид. [197] Съществуват данни за няколко двореца на владетелската фамилия все в тази част на страната. Това са били вероятно укрепени замъци, както сигурно може да се предполага за замъка във Воден, една от поредните резиденции на българските царе. [198] А появата на такива замъци, несвързани с укрепени градове, навярно не е било дело само на царската фамилия като една стара традиция, водеща своето начало от хановете през VIII—IX в. Такива замъци започнали да строят и местни владетел и-феодали в духа на засилващите се феодални отношения в страната.

 

Строителството на крепости и замъци в тази епоха на несигурност и заплаха откъм Византия е отнемало много сили и внимание на владетелите и на зависимото население. Ролята и смисълът на това строителство и на тия усилия са изразени най-красноречиво в строителния надпис на цар Иван Владислав на битолската крепост. Строителните и възстановителни работи там са един от последните актове на укрепителната дейност от времето на Първото българско царство.

 

Един скромен паметник в Беласица илюстрира героичните усилия, които защитниците на страната полагали за нейната отбрана в трагичните дни на 1014 г. Това е така нареченото Самуилово кале над река Струмешница, [199] предназначено да отбранява прохода, който става свидетел на жестокия разгром, извършен от император Василий Българоубиец над българската войска в края на юли 1014 г. Тази крепост е защитена от окопи по стара военна традиция в България. Всички съоръжения, създадени на тази висока рътлина, имат временен характер. Крепостта е трябвало да приюти и защищава значителна военна част в обикновени традиционни уземни жилища, строени в духа на българското народно жилище — землянката. Една голяма и няколко по-малки землянки, открити досега, разкриват жизнеността на старата славянска народна строителна традиция. Освен конкретното им значение на паметник, свързан със събитията на епохата, валовете и землянките в Самуилово кале имат още едно много важно значение. Те илюстрират една друга страна на строителната култура в България през тази епоха, когато строежите на крепости, замъци и дворци, които стават главна грижа на феодалната държава, разкриват още повече дълбоката пропаст между официалното строителство на централната държава и местната феодална власт и строителството на широките народни маси. В един напрегнат момент в живота на българската народност издигането на тази крепост е било дело не на официалните сили на феодалната държава, а на силите на народно опълчение, вдигнато за защита на страната.

 

231

 

 

 

Строителство на черкви и манастири. Военните усилия, походите и разрушенията, които ги съпровождали, не намалявали ревността на отделните владетели и на техните велможи в строителството на черкви и манастири. До наши дни са дошли няколко паметника, които разкриват характерните черти на църковната архитектура през последните десетилетия на Първото българско царство при това не само в държавните центрове в западната половина на страната, но също така и в старите столици. Тези паметници, като черквата «Св. София» в Охрид [200], черквата в с. Герман [201] на Преспанското езеро, черквата «Св. Ахил» на едноименния остров в малкото Преспанско езеро [202], няколко черкви в Костур [203], както и отделни черкви в Лютиброд [204], Плиска [205], Преслав [206] и Несебър [207], показват, че църковната архитектура в България продължава да се развива по набелязаните в предходната епоха пътища. Една хубава кръстокуполна черква от простия тип на провинцията е черквата в с. Герман. В нея е намерена плочата с надгробния надпис на родителите и брата на Самуил, поставена от българския цар в памет на скъпите му покойници. Може с известна сигурност да се предполага, че и самата черква е строена по това време. Нейната проста логична конструкция показва жизнеността на този тип малка интимна църковна сграда, подходяща за семейна гробнична черква. Декоративната смесена зидария на купола от своя страна сочи и тук тенденциите в църковното строителство, които стават присъщи за следващата епоха. [208]

 

Две големи базилики — «Св. София» и «Св. Ахил», повдигат някои основни въпроси в историята на българската архитектура. Без да се спираме подробно на тях, ще посочим два — въпроса за тяхното най-точно датиране и за архитектурния тип, на който принадлежат. И двете черкви се смятат от някои изследвачи строени при княз Борис. За базиликата «Св. Ахил» в преспанския остров дори има и едно писмено свидетелство в този смисъл. [209] Но съществуват и други становища, според които и двете черкви са градени по времето на цар Самуил. При данните, с които разполагаме сега, ние не можем да вземем отношение към тази алтернатива. За нас във всеки случай е безспорно, че и двете черкви са съществували вече през втората половина на X в. Данни, почерпани от стенописите в «Св. София», показват, че прекръстването на черквата е станало през тридесетте години на XI в. вече от византийските господари на старата българска столица. [210] Има и писмени данни за това. Не разглеждаме по-късните пристройки и преправки, тъй като те отразяват историята на сградата през следващите векове. [211]

 

Разглежданите тук две базилики илюстрират още веднъж жизнеността на този църковен тип на Балканския полуостров през X в. Българската архитектура и през този период остава вярна на местните традиции на християнското култово строителство като приемник и продължител на провинциално византийското наследство. При оценката на тези черкви не могат да се отминат важни сходства с паметниците от старата българска столица Плиска. Това се отнася особено до базиликата на остров Св. Ахил. [212] Несъмнено нейното олтарно пространство с изключение на плана на самите апсиди възпроизвежда почти напълно плана на олтарното пространство на Голямата базилика в Плиска от нейния втори период, който може, както видяхме, да бъде датиран през Симеоново време. Липсват само митаторионите. При това базиликата «Св. Ахил» носи в своята конструкция на неразчленени стени нещо по-архаично, неповлияно от конструкцията и архитектоничната декорация на кръстовидната куполна черква, както е базиликата в Плиска. От друга страна, при нея липсва атрият, който сродява плисковската княжеска базилика с раннохристиянските прототипове. Известни сходства могат да се открият между двете черкви и в зидарията на отделни части, гдето е използувана смесена тухлено-каменна конструкция, или в сферичното покритие на средната апсида. В това отношение разглежданите тук базилики в Охрид и в Преспа илюстрират една еволюция на декоративен градеж, която се констатира и в Несебър в Новата митрополия и която в «Св. София» е доведена до своя завършък с напълно оформена клетъчна зидария — далечен и пръв предтеча на един живописен стил, характерен за архитектурата три-четири века по-късно. [213]

 

232

 

 

Преспа Базилика «Св. Ахил»

Преспа Базилика «Св. Ахил».

План

 

Плиска, Външния град.

Базилика 8

 

 

Плиска, Външният град.

Базилика 5

Плиска, Външния град. Базилика 8 - Плиска, Външният град. Базилика 5

 

 

Втората половина и краят на X в. са свидетели на разпространението в България на скъсен базиликален план в някои черкви както в източните, така и в западните краища на страната. На запад най-известни са трите черкви — «Св. Стефан», «Архангел Михаил» и «Св. Безсребреници» в Костур. [214] Техните къси и тесни кораби са отделени (с изключение на черквата «Архангел Михаил», гдето има колони с правоъгълни в сечение пиластри или по-скоро стените, които отделят корабите, имат широки отвори, които създават общото базиликално пространство). Съвсем аналогичен е планът на една преславска черква, строена по същото време. [215] Няколко скъсени базилики във Външния град на Плиска (№ 5, 8, 36 и др.) [216] представляват същевременно хибриди между кръстокуполната конструкция на стените и базили-

 

233

 

 

Лютиброд, Врачанско.

Базилика

 

 

Несебър.

Църквата «Йоан Кръстител»

Лютиброд, Врачанско. Базилика - Несебър. Църквата «Йоан Кръстител»

 

 

калното покритие. Други пак там (№ 13 и др.) [217] остават верни на традиционния неразчленен корпус на базиликата. Още пò на изток Новата митрополия в Несебър, така близка до костурските примери, в същото време представлява един базиликален вариант на план, който при черквата «Св. Иван Кръстител» в същия град е завършен като кръстокуполна сграда. Тези паметници ни разкриват свободата, с която са работили майсторите-строители в българските земи и взаимното проникване на обемно-пространственото разрешение на различни по тип църковни сгради. Черквата в Лютиброд, която е по план кръстокуполна сграда, е оформена като базилика и не само илюстрира същия подход на българските архитекти през тази епоха, но и представлява географско звено между източните и западните паметници от този вид. Охридската черква «Св. София» също може да бъде съпоставена с току-що разгледаните черкви. [218] Като куполна базилика тя съчетава двата основни типа сгради — базиликата и кръстовидната куполна черква. Близостта е още по-голяма поради това, че в средата на черквата под мястото на купола минава трансепт, който представлява в същност напречен кораб на кръстовидна черква. Не съществува особена качествена разлика например между плановете на «Св. София» и една типична кръстовидна сграда като черквата «Св. Иван». Разликата се явява едва в оформлението на обемите и на покривите.

 

Когато говорим за взаимното проникване на форми от създадени и разпространени типове архитектурни сгради, не може да отминем още една съпоставка. Това е типичният за Преслав кръстовиден план на кубична сграда, в която междурамията на кръста са запълнени и вътрешният обем се състои само от пространство на същинския кръст. [219] Към този обем ние виждаме в Македония прибавени странични конхи, които превръщат кръстовидната сграда в триконхална. Пример за това е черквата «Св. Богородица Кубелитиса» в Костур. [220] По-чистия преславски тип на този кръстовиден план можем да видим и в централната част на страната близо до голямата и важна крепост Средец — първата черква в Бояна. [221] Тя принадлежи по своя архитектурен тип тъкмо на тази епоха. Една малка триконхална черква бе открита през последните години и в крепостта на Перник, но по своя план тя напомня повече триконхалната черква на Климент Охридски в Охрид. [222] Ако се основаваме на историята на триконхалните черкви през следващите векове и на тяхното разпространение, не можем да не приемем утвърденото вече схващане, [223] че те стават присъщи за западните райони на страната и тяхното развитие се диктува от разрастването на влиянието на атонските манастири, чието начало се поставя тъкмо към края на X в. Само далечен отглас на това влияние откъм западните земи на държавата виждаме в плана на една отдалечена черква във Външния град на Плиска — триконхалната

 

234

 

 

Козяк. Кръстовидна църква

 

 

Плиска. Рисунки на тухла

Козяк. Кръстовидна църква - Плиска. Рисунки на тухла

 

 

черква № 28. [224] Нейното устройство е интересно с това, че конхите образуват ядрото на сградата и квадрата на подкуполното пространстио съвсем самостоятелно, а не са прибавени към друга основна конструкция, например кръстовидна.

 

 

Развитие на изкуството — скулптура и живопис. Независимо от големите сътресения, които преживява българската държава през втората половина на X и началото на XI в., българското изкуство продължава да се развива успоредно със строителството и с цялостния културен живот на страната. Това развитие не се отклонява от пътищата, към които го е насочило художественото творчество през предходната епоха. И както в областта на строителството и монументалната архитектура, така и в другите области на художествения живот творчеството на българските майстори навлиза все повече в стила на византийското изкуство на Балканите. Това, от една страна, представлява логична последица от вътрешния обществен и духовен живот на българската народност, разтърсвана от социален кризис, от друга страна, това е резултат от онази цялостна експанзия, в която се намират по това време византийската държава и византийската култура и изкуство, в продължение на почти половин век насочена срещу България. Но независимо от всичко това създадените през този период паметници на монументалната архитектура и строителство в България, произведенията на декоративното и изобразителното изкуство стават изразители на българската държавност и култура независимо от общобалканския си «византийски» характер. В общохристиянския си декоративен репертоар и сюжетна тематика, сродяващи българското изкуство с изкуството на съседната империя, произведенията на скулптурата и живописта в България през тази епоха запазват и онова специфично, което идва от душевността на старобългарското общество през това време.

 

 

Скулптура. За скулптурата през времето на Самуил можем да съдим по няколко паметника от Преспа и Охрид. Добре датирани от края на X — началото на XI в. са няколко плочи, открити напоследък при разкопките на базиликата «Св. Ахил» на едноименния остров в малкото Преспанско езеро. [225] Една от тях покрива гроба, който бил изграден допълнително за мощите на св. Ахил в дяконикона на черквата. [226] Върху нея е представена симетрична релефна композиция от птици и камила, между които е разгъната плетеница от скачени окръжности, висок кръст, под напречното рамо на който има две дръвчета (кипариси), завършващи с по един геометричен мотив, поставен в квадрат. Като сюжет и композиция тази плоча представлява уникален паметник. Схематизмът на композицията, условността на образите, строгият геометризъм на орнамента придават скованост на цялото релефно пано. Дори птиците и

 

235

 

 

камилата са поставени вдървено и неестествено. Хералдичността на композицията е условна. Релефът е абсолютно плосък. Подробностите по телата на птиците и на камилата са гравирани. Фактически цялото произведение с плоскостния и линеарния си стил едва може да се нарече релеф. Символизмът на сцената е доведен до най-елементарното.

 

По същия начин е представена друга птица върху плоча, [227] украсяваща кивория на олтарната трапеза на черквата. Тя е от типа на често представяните в изкуството на епохата птици (фазани) с тежки тромави тела, изгърбени и с висящи опашки, подобно на тези, които са рисувани например в Симеоновия сборник. [228] Но киворият на олтарната трапеза е украсен освен това и с релефни плетеници, растителен развод и други, които образуват широки ленти около арките и по ъглите на трапезата. Същата условност и скованост, същата геометричност, ако и да са дело на друг майстор. В стила на плочата от гроба на св. Ахил са и още три релефа. Една широка, почти квадратна олтарна преградна плоча носи висок релефен кръст, който я разделя на четири полета. В горните две два по-малки кръста са поставени под арки с повишен център, а в долните две — силно геометризирани розети в квадрат. Същите мотиви и същия геометричен скован стил виждаме на две други по-малки колонки от олтарната преграда на храма. Дори хубавият растителен мотив върху едната е предаден като орнамент върху тъкан.

 

Не по-различен характер имат релефните орнаменти върху олтарните стълбчета от черквата «Св. София» в Охрид. [229] Розетите, геометризираните листа, растителният развод (ластар с листенца) са вплетени с кръстове или в преплетена плоска рамка. Подобна плетеница, образуваща едновременно рамката и симетрично разположени кръгове в ограденото поле, обхваща кръстове, въртящи се розети, звезди върху една плоча, в чието централно кръгло поле е разположен орел, който държи извиваща се около него змия. В релефната декорация на тези няколко архитектурни елемента от Черквата «Св. София» виждаме и един много характерен орнамент, [230] заимствуван от арабската орнаментика на т. нар. куфически стил, което е показателно за художествените влияния през периода.

 

Ако растителният орнамент на една от олтарните колонки от черквата «Св. Ахил» има много общо с плочи и от Преслав, то останалите плочи от тази черква, както и от «Св. София», показват една по-нататъшна еволюция на орнаменталния стил. Наистина използуването на релефни ивици с по една или две канелюри по тях, за да очертаят един орнамент, арка или кръст, представлява общо място в декоративната скулптура на българските центрове от целия X в. В това отношение скулптурните фрагменти от Преспа стоят по-близо до преславските паметници от този вид. Малкото скулптурни фрагменти от «Св. София» се отделят с маниера на изпълнението и в композиционно отношение, ако и да има общи места в орнаменталния репертоар с преславската скулптура, пък и с произведения на епохата във Византия. Н. Мавродинов с право отбелязва известно влияние на дърворезбата върху работата на каменорезите.

 

Точно или приблизително точно датираните произведения на скулптурата от западнобългарските центрове вече могат да послужат за сигурна опора при интерпретацията на една група аналогични паметници от източната част на страната — плочите от Стара Загора. [231] Те принадлежат несъмнено на същата епоха, тъй като и по стил, и по сюжети са свързани с плочите от Преспа, ако и да имат все още неясно предназначение и произход.

 

Но още на пръв поглед се вижда при съпоставката на двете групи произведения и главно плочата от гроба на св. Ахил и релефите от кивория на олтарната трапеза от преспанската базилика, че старозагорските плочи имат различна тематика. Липсват почти християнските символи, представените животни и птици, някои от които, почерпани от стари митологични сказания, останали в народното предание или популяризирани по пътя на литературата, [232] са изчистени от всички подробности. Всяка плоча от Стара Загора представлява самостоятелно една фигура, обрамчена

 

236

 

 

със съвсем проста рамка. Липсва всякакъв декоративен елемент. Несъмнено е обаче, че поне някои от плочите са свързани с обща хералдична композиция. Това особена се отнася до фигурите на лъв и лъвица с лъвче.

 

Това, което особено сближава двете групи паметници, е техниката на релефите. И старозагорските плочи са само условно произведения на скулптурата. Те са съща абсолютно плоскостно предадени образи. Оскъдната, но много изразителна моделировка на фигурите е постигната с почти графични средства — врязани линии (ребра, грива и др.). Крилата на грифона и на орела са предадени декоративно с геометризирани елементи в стила на X в., застъпени и в живописта, и в богатата везана тъкан.

 

Както се вижда от разгледаните дотук произведения на скулптурата в България, в сюжетно и в стилово отношение паметниците бележат връхната точка на декоративност и условност. Чистата и умела работа на каменоделците издава стара производствена традиция. Сюжетите са почерпани или от репертоара на старата декоративна скулптура във Византия, предимно от иконоборската епоха, останали популярни и през X в., или от източни образци, особено търсени от декораторите на епохата. Плоскостната трактовка на образите, декоративността на композициите и позите изразяват вече с пълна сила онзи декоративен стил, който става присъщ особено на следващите десетилетия. В това отношение скулптурата в България представлява зрялото начало на едно ново изкуство.

 

Не можем да кажем нищо положително за творците на тази скулптура. Сигурна е, че в преславската базилика и в охридската «Св. София» майсторите са работили по поръка на ктитора на храмовете. Какъвто и да е бил техният произход, те са изпълнявали програма, свързана с изискванията на български владетел, който е строил и украсявал тези черкви. Тази трудност съществува в още по-голяма степен при плочите от гр. Стара Загора, който от 70-те години на X в. не се е намирал в пределите на България.

 

Заедно с това обаче при съпоставката на двете групи произведения — тези от Западна България и тези от Източна България — последните изпъкват с чистотата на своя стил, който не стои много далеч от произведенията на преславския кръг. Свързващо звено между старозагорските плочи и скулптурата на Преслав може да бъде, както с право бележи Н. Мавродинов, капителят от Нова Загора. [233] При старозагорските плочи се чувствува силата на един голям творчески център, който за средата на X в. може да бъде старата българска столица. В Преспа и Охрид работи вече друго поколение скулптори-декоратори, които продължават традициите на своите предходници и отиват още по-далеч в развитието на този плоскостен декоративен стил. Така скулптурата в двете царски базилики в столиците на България от края на X в. представлява приемник и продължител на постигнатото в източните центрове на страната три-четири десетилетия по-рано.

 

 

Живопис. Накрая остава да се спрем на малкото запазени паметници от друго голямо изкуство в България от края на Първото българско царство — живописта.

 

Паметниците на старобългарската монументална живопис споделят съдбата на църковните сгради, в които са се намирали. Но дори и в запазени и оцелели през толкова векове и дошли до нас черкви стенописите са били почти винаги обект на намеса, преправки и разрушения. Повечето запазени сгради от това време носят нови пластове мазилки с нови стенописи върху тях. В наши дни ние разполагаме с отделни образи в черквите «Св. Ахил» в Преспа, [234] «Св. София» [235] в Охрид, «Св. Врачи» [236] в Костур, «Св. Георги» [237] в София. Към тях Н. Мавродинов прибавя няколко образа и една сцена от черквата при с. Водоча, Струмишко. [238] Макар и малко, тези паметници все пак дават представа за характера на старобългарската живопис от края на X — началото на XI в. Липсват с изключение на тези в черквата «Св. София» в Охрид и черквата «Св. Георги» в София композиции с повече образи, така че ние днес можем да съдим само за отделни страни на монументалната живопис от тази епоха.

 

237

 

 

Ако погледнем общо на дошлите до нас образи в черквите на Преспа, Охрид и Костур, ще ни направи впечатление една тяхна обща черта — монументалност. Отделните фигури, прави насреща, стоят тържествено и строго. За тази монументалност допринасят вертикализмът, създаден от отвесните гънки на дрехите, издължеността на фигурите, особено подчертана в образите по стълбовете на източната половина от черквата «Св. София» в Охрид или в централната апсида на същата черква. Около образите в охридската черква липсва архитектурна рамка, докато в преспанската базилика два запазени или почти запазени образа на лявата стена на средния кораб са обрамчени с арки и колони. Без рамка на всяка фигура са представени пет образа на светци на южната стена на дяконикона в Преспа. Един от тези светци е военен — личи неговият щит. Тези пет фигури стоят над гроба на св. Ахил, долепен до същата стена. Чертите на монументалност и строгост отличават и фигурите в преспанската черква, но за техните качества трудно може да се съди по запазените фрагменти. Силна изразителност е вложена във всички образи от охридската базилика както с богатата, но неподвижна драперия на дрехите, така и особено с израза на лицата. Те са моделирани с плътни линии и петна, обрамчени с гъсти коси — тъмни или бели, с дебели сенки около широко отворените очи. Такива са лицата и на два запазени от тази епоха образа на светци в черквата «Св. Врачи» или «Безсребреници» в Костур. Но не е достатъчно да се каже само, че те са изразителни. Необикновено издължени, те напомнят реалистично рисувани портрети. Бръчките по челото, широко отворените очи, изразът на устата издават забележителна индивидуалност и едва ли не реализъм. Очевидно майсторите-живописци около столиците на България в тази част на страната са съхранили в своя стил нещо Свежо и жизнено, вдъхновено може би от традициите на едно отживяло времето си изкуство, в което дъха патосът на раннохристиянски образци. Подобна свежа изразителност вече не е характерна за официалното византийско изкуство нито в близкия до средищата на България византийски творчески художествен център Солун, нито още по-малко в Цариград.

 

Подобен архаизъм лъха и в някои композиции от апсидата и свода на централния кораб в охридската «Св. София». В «Причастието на апостолите» сцената има не реалистичен, а символичен смисъл. Христос не извършва причастието, а стои с благославяща десница, с хляба в лявата ръка и чашата пред него на олтарната трапеза. В израза на лицата в тази сцена, както и в особените раздвижени лица и пози на Възнесението на свода над олтара на същата черква са вложени сила и замах, който граничи с експресивност.

 

Изглежда, че тези отличителни черти на живописния стил в главната столична черква не са изолирано явление. Два други паметника показват сходства не толкова в конкретната живописна трактовка на образците, колкото и отношението на художниците към съдържанието на сцените и към всяка отделна фигура в тях. Така са изписани, живо и изразително, фигурите и сцената «Мъчението на св. 40 мъченици» във Водоча. Не само композицията на извитите и сгърчени тела, трескавите жестове, но и индивидуалният израз на всяко лице придават на цялото произведение изключителна сила и трагизъм. Но докато в македонските черкви майсторите живописци гледат на изписваните образи и сцени човешки, драматично, то създателите на фриза от пророци от «Св. Георги» в София третират свещените фигури по-абстрактно. В позите на пророците има не само движение в стойка и жест, но и известна маниер-ност и показност. Изразителната живост на лицата, дълбочината на вложените в тях индивидуални характери контрастират с прекалено раздвижените дипли на дрехите, които подсказват телата под тях. Но майсторът или майсторите на тази композиция са създали произведение, което по своя замах и изпълнение бележи бъдещето на монументалната живопис не само в България, но и изобщо на Балканите през следващите векове.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

192. В. Златарски, История . . , I, 2, с. 542 сл.

 

193. Пак там, с. 603 сл.

 

194. Необнародвани резултати от разкопките на крепостта под ръководството на Й. Чангова.

 

195. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 259—262, обр. 311—314.

 

196. Й. Заимов, Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български, особено с. 109—111.

 

197. Στ. Πελεκανίδης, Βυζαντινα και μεταβυζαντινα μνημεῖα τῆς Πρεσπας, Θεσσαλονίκη, 1960.

 

198. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 258.

 

199. Необнародвани резултати от разкопки под ръководството на Д. Серафимова.

 

200. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 264—267, обр. 317, 319—322.

 

201. Пак там, с. 268—270, обр. 323, 324.

 

202. Ν. Μουτσοπούλος, Ἐρεύνες οτηο Καστόρια και Ἁγίο Ἁχιλλείο. Θωσσαλονίκη, 1965. Ἠ βασιλικη τοῦ Ἀγίου’ Αχιλλείου, 1966, 1969.

 

203. Ἀ. Ὀρλανδος, Βυζαντινα μνῆμεια τῆς Καστορίας, Αϑῆναι, 1939.

 

204. П. Мутафчиев, Из нашите старопланински манастири. — СбАН, XXVII. 1931, с. 85; Н. Мавродинов, Проучвания върху старобългарското изкуство. — ГНМ, VI, 1932—1934, с. 323 сл., обр. 201—207; Старобългарското изкуство, с. 271—272, обр. 327—329.

 

205. Ст. Михайлов, Разкопки в Плиска. — РП, III, с. 171—185.

 

206. Ст. Станчев, Три новоразкрити църкви в Преслав. — РП, III, с. 86—91, обр. 14—19.

 

207. Ал. Рашенов, Месемврийски църкви, С., 1932, с. 14 сл.

 

208. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 269.

 

209. В XI в. Теофилакт Охридски пише: «Съжали се над църквата, някога най-щастлива от църквите, една от седемте съборни църкви, които построил най-християнският онзи Борис, цар на България» — вж. В. Гюзелев, Княз Борис Първи, с. 434.

 

210. Д. Бошковић, Архитектура средњег века, Београд, 1962, с. 129, бел. 5.

 

211. Пак там, с. 129, бел. 7.

 

212. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 100—101.

 

213. Пак там, с. 104.

 

214. Ἀ. Ὀρλάνδος, Βυζαντινα μνημεῖα τῆς Καστπρίας, 10—19, 61—68.

 

215. Ст. Станчев, Три новоразкрити църкви, с. 87—91: църква 4 на Бял бряг.

 

216. Ст. Михайлов, Разкопки в Плиска, с. 190—193, обр. 19620, с. 197, обр. 233; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 174, 276—277, обр. 181, 334, 335.

 

217. Ст. Михайлов, Разкопки в Плиска, с. 187—188, обр. 15; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 274, обр. 332.

 

218. Анализът, направен по-долу, не повтаря констатации, направени по-рано.

 

219. Кр. Миятев, Архитектурата, с. 119, обр. 128—130.

 

220. Ἀ. Ὀρλάνδος, Βυζαντινα μνημεῖα τῆς Καστπρίας, c. 125.

 

221. Г. Стойков, Боянската църква, С., 1954; Кр. Миятев, Архитектурата. . . , с. 183, обр. 205.

 

222. Открита от Й. Чангова, още необнародвана.

 

223. Я. Чанева-Дечевска, Триконхалните църкви от IX—XIV в. по българските земи. Арх., 1970 кн. 4, с. 8—21.

 

224. Ст. Михайлов, Разкопки в Плиска, с. 203; Кр. Миятев, Архитектурата. . . , с. 103, обр. 100.

 

225. Ν. Μουτσοπούλος, Ἐρεύνες οτηο Καστόρια και Ἁγίο Ἁχιλλείο. Είς. 30, 31.

 

226. Ibidem, Εἰn. 8—9, πίν. 29.

 

227. Ibidem, Εἰn. 27, πίν. 31.

 

228. В. Иванова, За украсата на ръкописите. . . , с. 101.

 

229. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 279—281, обр. 340, 341.

 

230. Известен е примерът с плочата от Гърция сега във Византийския музей в Атина.

 

231. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 215—219, обр. 248—253 и цит. там лит; Д. Николов: ИАИ, 1955, с. 575—576; Археологически музей—Стара Загора, С., 1960, с. 158, обр. 95.

 

232. Н. Мавродинов, цит. съч., с. 217, обр. 253.

 

233. Н. Мавродинов, цит. съч., с. 214, обр. 243—245, 247.

 

234. Ν. Μουτσοπούλος, Ἐρεύνες οτηο Καστόρια και Ἁγίο Ἁχιλλείο. Θεσσαλονίκη, 1965. Πίν. 21—27.

 

235. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 283—290, обр. 343—347.

 

236. Ἀ. Ὀρλάνδος, Βυζαντινα μνημεῖα τῆς Καστπρίας, Ἀϑῆναι, 1939.

 

237. Б. Филов, Църквата, «Св. Георги» в София, С., 1933, с. 48 сл.; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 293, обр. 350—351; А. Grabar, La peinture religieuse en Bulgarie, Paris, 1928, c. 85, etc.

 

238. Кр. Миятев, Фрагмент от фреската «Св. 40 мъченици» при с. Водоча до Струмица. — МПр. V (1929), кн. 4, с. 58—60; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 290—293, обр. 348—349.