Формиране на старобългарската култура VI-XI век

Станчо Ваклинов

 

III. Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в.)

 

 

  3. Изкуство и духовна култура на езическа България

Монументална скулптура

Славянски и прабългарски некрополи

Златарството

Славянският накит

Прабългарският колан и воинските отличия

Шереметското съкровище

Съкровището от Над сент Миклош

Прабългарските каменни надписи и тяхното културно-историческо значение

 

Монументална скулптура. Мадарският скален релеф е най-старото и най-монументалното произведение на скулптурата на България. Този паметник показва, че още в началото на своето съществуване централната държавна власт в страната е имала начини и средства да си достави майстори и произведения на това изкуство. Но той показва също така, че скулптурата е имала свои почитатели между представители на управляващата родово-племенна и феодална аристокрация в държавния център. Следователно можем да не се съмняваме, че успоредно с развитието на голямото каменно строителство в ханската резиденция и в другите аули се е развивал и вкусът, и приложението на скулптурната декорация в дворците. Разбира се, както в много други страни в средновековна Европа, така и у нас скулптурните конструктивни или неконструктивни детайли за архитектурна декорация са били един подвижен материал, доставян за новите строежи преди всичко от изоставените развалини на римски и ранновизантийски постройки.

 

Когато в близост до новите строежи, предназначени за новите стопани на някогашните римо-византийски провинции, не са се намирали подходящи готови материали, инвеститорите са организирали доставянето им отдалеч. Типичен е случаят с октогоналната капела в двореца на Карл Велики в Аахен, строена между 798—805 г., за която колоните били докарани чак от Италия. [152] При строежите на укрепената ханска резиденция в Плиска било широко организирано изваждането на готов строителен материал от близки и далечни изоставени развалини. [153] Особено системно били доразрушавани тухлени стени, за да се оползотворят запазените здрави тухли. По същия начин в Плиска и в другите укрепени хански резиденции са били докарвани необходимите за различни строежи архитектурни детайли — обикновени, кемпферови и пиластрови капители, бази, мраморни плочи. Така в Плиска са се озовали различни по вид, предназначение и стил архитектурни детайли, които са били рационално използувани без оглед на принципа за художественото единство. Създавал се е един своеобразен практически еклектизъм в художествената украса на сградите.

 

В историята на българо-византийските войни в началото на IX в. са добре из-

 

132

 

 

Плиска. Имена на крепости, изписани върху колони: Бурдизо, Дидимотихон, Редесто

Плиска.

Имена на крепости, изписани върху колони: Бурдизо, Дидимотихон, Редесто

 

 

вестни случаи на ограбване и отнасяне в България не на нещо друго, а на архитектурни детайли или произведения на изкуството. Така многобройните колони с имена на крепости от Източна Тракия (някогашната тема Македония), намерени главно в Плиска, са вземани и като паметници на победи, и като архитектурни материали. [154] Теофан (503, 21—24) изброява какви произведения на изкуството ограбили войските на хан Крум през 813 г. по време на походите в днешна Източна Тракия и след неуспешния опит да бъде убит ханът от страна на византийците. Той разказва:

 

«. . .при това кръвникът (= Крум), вбесен, изпрати отряд в свети Мамант [вън от стените на Константинопол, до залива Златен рог] изгори тамошния дворец и откара натоварени на волски коли медния лъв с мечката и дракона и избрани мрамори». [155]

 

От текста на Теофан не могат да се разберат напълно някои специфични означения на посочените паметници. Така медният лъв има означение τοῦ εππικοῦ, което може да означава на «кавалерийския» или на «колесничарския». Може би тук се касае до емблема на кавалерийски състезания. По същия начин е означен и драконът с думата τοῦ ὑδρίου, което буквално значи «на водния часовник» и не може да се отнася до украса на някакъв часовник в двореца. Несъмнено при всички подобни случаи към ханската резиденция се отправяли кервани с произведения на изкуството, необходими за украса на дворците.

 

Разбира се, това не е бил единственият път, по който в средищата на българската държава са се появявали произведения на монументалната пластика. Няма съмнение, че наред със строители, техници и специалисти от всякакъв вид най-радостно са били приемани художници и декоратори, ваятели и резбари, ковачи на благородни метали и под. Всички тези местни или дошли отдалеч хора подсилвали производството на луксозни предмети, от които имали остра нужда всички висши сановници на новата държава. Търсенето на подобни стоки се увеличавало постоянно, защото растял в държавната йерархия кръгът на ония представители на родовата аристокрация, чиито деди и прадеди са били ограничавани в това отношение от строгата племенна традиция, от условията на живота и от недостатъчната продукция на собствените занаятчии.

 

Ханският двор и родовата аристокрация в страната се превърнали в потребители на едно изкуство, което в областта на фигуралната скулптура все още търсело себе си. Както видяхме, върху мадарския скален релеф античното чувство за форма и обем в началото на VIII в. започва да отстъпва пред чувството за декоративност. Българското общество през VIII и IX в. навлиза в живота и естетиката на едно ново и чуждо за собствените му традиции изобразително изкуство, което е вече освободено от канона на античния реализъм. Художественият живот на епохата не само във Византия, а в целия средиземноморски свят се намира в своеобразна анархистична свобода. Майсторите — скулптори и декоратори, наследници на богато сюжетно-образно и орнаментално наследство, не са ограничавани с нищо в избора на сюжети, теми, орнаменти, мотиви и съчетания при създаването на своите произведения. В Западна Европа от предроманския период се създават произведения на фигуралната и орнаменталната скулптура, невероятни от гледна точка на традицията. [156] Подобни ексцеси в диренето на нов стил не се отбелязват във Византия, особено през века на иконоборството, когато във програмите на художниците, скулпторите, приложниците съзнателно се насажда вкус към античното. Разбира се, това «антично» в реминисценциите на художественото творчество през тази епоха е възкресено в неговия ранно-християнски облик и се стреми да бъде вярно на християнската догма. В много

 

133

 

 

отношения обаче това официално иконоборско направление на изобразителното изкуство се явява удобно за езическите вкусове в България. За това и единичните произведения на фигуралната пластика, които са дошли до нас, стоят както по тематика, така и по изпълнение близки на късноантичната традиция.

 

След мадарския скален релеф ние притежаваме със сигурност само две произведения на монументалната скулптура, които могат да се отнасят към IX в. И двете представляват фигури на животни. И двете са на лъвове. Това не е случайно. Известно е каква голяма роля играят фигурите на животни още в изкуството на предроманската епоха.

 

Двете лъвски фигури са твърде различни по изпълнение и стил, различни са по предназначение. Лъвската статуя от Омуртаговия аул при с. Цар Крум е имала, както видяхме от надписа, самостоятелно значение. [157] Тя е стояла може би върху капители или върху къс архитрав, поставен на две колони от едната страна на входната кула в крепостта. От другата страна на входа по същия начин е била поставена втората лъвска фигура. Лъвската статуя от Плиска е намерена също при източната порта на вътрешната крепост. [158] Но тя е служела като подставка на колона или дървен стълб, който е стъпвал върху гърба на фигурата, гдето е издялано специално легло. Докато лъвската фигура от аул а е от хубав бял мрамор, тази от Плиска е от твърд зърнест варовик. От първата е отчупена главата и предните крака. От втората е запазено тялото и главата.

 

Лъвската фигура от Плиска представлява животното легнало по корем, навярно с протегнати напред предни крака. Тялото е предадено геометризирано и втвърдено като една хоризонтална греда с почти немоделирани равни плоскости. Цялата изразителност на животинската фигура, цялата сила на изображението е съсредоточена в главата. С едри, дълбоки, неравномерни ями по шията и по главата е предадена буйната грива. Муцуната е отбита и липсва, но запазената част от лицето е предадена с твърде реалистичен похват. Добре са моделирани очите и горният край на носа. Обемът на главата и свободно предадената козина са наситени с експресивност и живот, контрастиращ с немощното и втвърдено тяло.

 

Фигурата от аула при с. Цар Крум предава с много по-голямо внимание и точност тялото на лъва. То е моделирано с по-голямо майсторство и с повече познания за животинското тяло, но все пак невярно. Отделните части на торса са слабо изразени, липсва достатъчно обемност в тях, те изглеждат немощни. Изцяло фигурата в запазената част може да бъде оприличена на много други животни, например вълк или куче. За това впечатление, разбира се, допринася липсата на главата. Върху запазената горна част от тялото по гърба на животното са изобразени едри кичури от гривата, но без релеф. Тънки врязани бразди бележат почти с техниката на графита отделните кичури на гривата, така че в нея напълно липсва обем.

 

По своя стил лъвската фигура от Омуртаговия аул се различава дълбоко от плисковската. До известна степен това може да се дължи на различното предназначение, което тя е имала. Но в същото време това показва голямата еволюция в изразните похвати между майстора на плисковската и тази на мраморната фигура от аула. Последният е вече напълно чужд на духа на триизмерната скулптура и прави триизмерна фигура с възможно най-пестеливи средства и с похватите на плоския релеф. Първият е верен все още на традицията, вторият се е вече откъснал от нея. Неговото изкуство налучква стила на същинската средновековна скулптура.

 

В културната история на славяните и на прабългарите и особено в историята на техните култове са известни произведения на монументалната пластика. В старите славянски земи са познати редки паметници на каменната скулптура и са известни съобщения за дървени статуи. Грубо, схематично, плоскостно и неразчленено са предадени изображения на мъже — божески образи, които по стил и техника в ранносредновековната епоха не се отличават съществено от подобни изваяния от края на бронзовата епоха. Най-съвършеното от тези изображения представлява един висок каменен стълб с четири лица, на всяко от които в нисък релеф е изобразена

 

134

 

 

човешка фигура. На върха на стълба има една обща глава с четири лица. Това е прочутият Сбручки идол, намерен в Южна Полша, сега в Краковския музей.

 

В България не са намерени досега скулптурни човешки изображения, конто могат да се припишат на славяните. [159] Техните култове, изглежда, не са се върнали вече на балканска почва към оная ритуалност, която е била в сила в старата прародина.

 

Прабългарите като тюркски народ вероятно са познавали монументалната скулптура в погребалния си ритуал. Известно е, че от Южна Русия до Алтай степите са осеяни с каменни човешки изображения, оставени от различни тюркски народи в различни времена. [160] Това са така наречените «каменни баби», сиреч каменни жени. Наистина едни от изображенията са на мъже, други — на жени. Но в много случаи отличителният белег между едните и другите са само провисналите гърди при женските статуи, ако и едните, и другите да са представени в облекло. Проучванията на тези паметници по всички простори на ареала им и особено в източноевропейските степи не са могли досега да отделят особена група, която да може да се припише на прабългарите. Причините за това остават неизвестни. На българска територия също така никъде около прабългарските некрополи не са открити подобни изображения. У нас са известни само две такива статуи, открити случайно при разкопките на една скитска надгробна могила при с. Ендже, Шуменско, очевидно поставени допълнително при вторични погребения в могилата. [161] Това са типични статуи на мъж и на жена, но по своя стил и по детайлите на изображенията те трябва да се припишат на тюркски народ от по-късно време. Най-вероятно те принадлежат на печенези от XI в. [162]

 

Но за разлика от всички други тюркски народи прабългарите са имали една особена практика, която ни е оставила забележителни, уникални и странни по своя характер паметници. Тези паметници носят условното турско название «девташлари» и са познати в България само в Плисковското поле. [163] Това са групи неправилни каменни блокове, рядко надминаващи височина 2 м, забити по на 50—60 см в земята. Между каменните неправилни блокове тук-там се срещат късове от колони. Девташларите са или неправилно разположени групи камъни, или наредени в правилни редици така, че се образуват големи правоъгълници или квадрати, обикновено ориентирани правилно по посоките на света. Със своите неправилни форми, покрити с лишеи и избеяни от ветрове и бури, тези каменни групи извикват особени чувства у пътника из просторното поле. Човек има впечатление, че това са надгробни паметници, играещи роля на каменни изображения на покойниците.

 

Проучванията на тези паметници и частични разкопки, направени около тях, не са давали досега категорични изводи и заключения относно техния характер и предназначение. Но намирането при някои от тях човешки и животински кости, както и редки предмети, като ножчета, връх на стрела и подкова, показва, че около тези камъни са се извършвали обреди. Трудно може да се твърди какви са били тези обреди. Ако са извършени погребения, то от тях щеше да има по-ясни останки. Може би някои погребения са били извършвани чрез трупоизгаряне и при съответния камък са били заравяни горелите кости на покойника. По-вероятно е да виждаме в оскъдните останки от животински кости (кон, глиган, куче, говедо) следи от помени и жертвоприношения.

 

Някои етнографски преживелици у населението на Североизточна България, засвидетелствувани преди години, да се издигат камъни и да се образуват правилни редици от побити неправилни блокове в памет на загинали далеч от родината воини може би ни дават ключ за правилно обяснение на девташларите около Плиска и другите големи онгъли в Плисковското поле. Ако това е така, девташларите илюстрират масовата форма на аристократичната практика да се издигат надписи от името на хана за загинали военачалници, включително и далеч от родината. Те ще представляват паметници на обикновени воини, издигани от близките им, гдето са се извършвали и упокойни приношения. Тези символични гробници около централния хански

 

135

 

 

аул са едно забележително явление в обществено-политическия живот на езическа България, паметници на здравата военна организация, основана на древнотюркския култ към мъртвия герой, загинал за своя народ.

 

 

Славянски и прабългарски некрополи. В историята на старобългарската култура некрополите представляват особено съдържателна глава. Те отразяват точно развитието на някои страни от материалната култура на старобългарското общество, взето като цяло, отразяват местни и областни особености в културата на обитателите на различни части на страната, в тях е представен антропологическият състав на старото българско население и етническото му развитие. Най-после в некрополите са отразени обществените промени, които настъпват в течение на десетилетията, както и религиозно-философските представи на населението и някои страни на духовния му живот. Всичко това прави изследването на некрополите изключително важна и плодоносна задача.

 

Досега са издирени и разкопани значителен брой български некрополи в днешната територия на страната и в съседни земи. Изучени са многобройни погребални комплекси от различни епохи. Въпреки това познанията ни за този вид паметници на българската култура и особено за най-ранните от тях са все още недостатъчни за тяхната пълна характеристика като източници за историята на българската средновековна култура. В известен смисъл това ни улеснява. Ние ще се опитаме тук да разгледаме някои най-общи въпроси в историята на ранната българска култура въз основа на данни от некрополите. [164]

 

При заселването си на Балканите славяните практикували своя традиционен погребален обред с трупоизгаряне. Горелите кости на покойния били събирани в глинено гърне, което се превръщало в погребална урна. Заедно с костите в урната попадали въглени и пепел и дребни предмети, които се намирали върху умрелия и оцелявали от огъня. «Полета с погребални урни» са открити у нас на няколко места в Северна България: с. Попина и с. Гарван край Дунава, с. Вълчедръм и с. Бежаново и др. Тези най-ранни некрополи се датират, главно по типа на глинените съдове, употребени като урни, в периода между VI и VIII в. В същото време обаче в старите византийски територии славяните започват да изоставят стария погребален обред и да възприемат местния — трупополагането. Ако това може да се приеме като влияние на завареното балканско-византийско население в земите, гдето то е оцеляло в една или друга степен, като някои райони на Тракия и Македония, то трудно може да се обясни като местно влияние преходът към трупополагане в земи като Долна Мизия, гдето и да е имало някакъв контакт между славяни и местни жители, той е бил толкова незначителен, че не ще да е бил чувствувай от масата на славянските заселници. Както и да бъде обяснен този факт, остава безспорно, че на юг от Дунава славяните постепенно преминават към полагане на телата на умрелите. Обикновено това се обяснява с въздействието на християнството. Но установено е в някои некрополи, датирани дори в X в., че старият обред се е задържал дълго и след възприемането на новата религия в България. С други думи, за тези промени във вярванията и идеологията на славянското население през ранното средновековие очевидно официалните държавни актове не са имали особено значение.

 

Преходът между единия и другия обред следователно е траял дълго и е бил неравномерен. Той е зависел преди всичко от обществената структура на съответната група население и от силата и продължителността на контактите ѝ с околния свят. В това следва да дирим отражение и на икономическите, и на политическите връзки между отделните етнографски местни групи и държавната политико-икономическа организация, осъществяваща общуването на населението от различните части на държавата. Разбира се, промените, отразени в погребалния обред, се отнасят до промени в съзнанието и идеологията на отделните колективи. Погребалният обред обаче винаги задържа отживели своето време форми на общественото съзнание и на обществените отношения. Следователно при славянския погребален ритуал следва

 

136

 

 

Некропол при Нови Пазар.

Сабя

 

 

Некропол 1, Девня.

Гроб 91 с архаичен погребален обред

Некропол при Нови Пазар - Некропол 1, Девня

 

 

да дирим и наблюдаваме промените като закъсняло отражение на промените в живота на населението. Пълното разпадане на славянската родова община е много късно явление. Въпреки това на новозавзетите територии обществената организация на славянските общини се изгражда не на родовия, а на териториален принцип още при настъпването на славянските племена на Балканския полуостров. Следва да очакваме, че веднага ще настъпят промени и във всички онези форми на надстройката, чиято база е вече нарушена или разрушена, включително и в обредността, свързана с представите за света на мъртвите. Но тези промени настъпват, както се вижда, много късно и вероятно с активната намеса на християнската църква, без която новият обред едва ли е могъл да надделее в ритуалната практика на славяните. Следователно при оценката на славянския погребален обред като историческо явление, свързано с традиционните обществени форми, трябва да се държи сметка за две противоречиви тенденции в развитието му. От една страна, рутината на традицията задържа промените в него и той изостава от развитието на обществения живот, от друга страна, новите условия на Балканите ускоряват промените и в тази сфера на общественото съзнание така, че тези две тенденции изравняват изменението в погребалния ритуал с промените в обществената структура и материален бит и ги правят в общия ход на развитието между VI—IX в. адекватни един на друг.

 

Сложните процеси, които се извършват в традиционния славянски погребален обред на територията на българската държава, се преплитат с аналогични процеси в погребалния обред на прабългарите.

 

Многобройни некрополи, оставени от прабългарското население в Долнодунавския район, са вече известни и проучени както на българска, така и на румънска територия. Картината, която те ни разкриват, представлява особен интерес както от гледна точка на собственото вътрешно обществено развитие на прабългарите, така и от гледна точка на взаимоотношенията със славяните и сплавянето на единна култура и на единен етнос. Прабългарските некрополи например при с. Истрия и

 

137

 

 

с. Кастелу в Северна Добруджа, с. Султана на левия бряг на Дунава, с. Юпер, Нови пазар и с. Кюлевча, както и няколко некропола в района на Варна на българска територия, вече позволяват да се видят по-дълбоко проблемите на етногенеза на населението в този обширен район през първите два века от съществуването на България.

 

Преди всичко некрополите показаха, че прабългарите на Аспаруха са дошли в Долнодунавския район с култура, която и в старите земи на Приазовието, и в Дунавска България продължава да се развива през следващите векове в едно и също направление независимо от разстоянието. За разлика от славяните при идването си в новото си отечество прабългарите практикуват масово трупополагането. Това показва още през 1948 г. некрополът при Нови пазар, който бе първият прабългарски погребален комплекс, открит на юг от Дунава. Но още в Новопазарския некро-пол бе засвидетелствувано трупоизгаряне само в две погребения. Независимо от многобройните аналогии, които погребенията с трупополагане в Нови пазар имат в земите на Хазарския каганат всред некрополите на салтово-маяцката култура от така наречения «зливкински» тип, трупоизгарянето в него поставя един важен проблем: на какво се дължи тази двуобредност? Естествено беше да се приеме, че трупоизгарянето може да се дължи на влияние на погребалния обред на славяните. Дори бе направен опит да се класират известните прабългарски некрополи според съотношението между броя на трупополаганията и този на трупоизгарянията. Постепенно обаче в Разделна, Блъсково, Варна и Девня се откриват няколко некропола с трупоизгаряне, с трупополагане и двуобредни, в които основната част от погребаните имат несъмнено прабългарски произход. Появиха се варианти в оформлението на погребалното съоръжение. Освен обикновените погребения с урни, заровени в земята, се появиха малки камери, направени от камъни или от преупотребени римски тухли, в които освен урната с горени кости са били слагани допълнителни съдове като дарове. Между различните варианти на трупоизгарянето, от една страна, и трупополагането по прабългарски начин, от друга, съществуват многобройни връзки не само в характера на керамичните съдове, но и в други предмети, слагани и в единия, и в другия вид гробове, в репертоара от домашни животни — цели или части от които са слагани като «храна» за погребаните, и т. н. Тази неразривна връзка между двата обреда показва, че в самите недра на прабългарското общество са съществували отделни етнографски групи, че по всяка вероятност общата маса на прабългарите е била съставена от групи с различен произход. Това ни кара отново да се връщаме към събитията, които довеждат на Балканите не само приазовски прабългари, а и например кутригури.

 

Всред некрополите, които могат да се припишат на българите, в Североизточна България се откриват и славянски погребения. В повечето случаи обаче това са комплекси, които се датират вече към края на IX—X в. и отразяват процес или резултат от сливането на двете основни етнически групи в този район на страната. На този въпрос и на тези некрополи ние ще се върнем отново. По-ранните некрополи представляват по-единни комплекси в антропологическо, обредно отношение и по своите материали. Това е напълно естествено. От всички досега известни прабългарски некрополи новопазарският си остава най-старият паметник от този тип. Преди повече от 15 години ние бяхме наклонни да го датираме не по-рано от края на VIII в., но сега в светлината на новоразкопаните и проучени некрополи от тази група неговата дата трябва да бъде върната поне с половин век назад. Относителното му място по обредни особености и по материали е в първата половина или дори в началото на VIII в.

 

Самостоятелно място сред погребалните паметници на прабългарите заема голямото погребение в могила XXXI на плисковския Външен град. Това е изобщо единствената могила с добре запазено погребение от ранното средновековие в България, известна досега. Погребението с трупоизгаряне в урна и многобройни допълнителни глинени съдове около него е било съпроведено с ритуално убиване на кон,

 

138

 

 

Плиска, могила XXXI. Керамика от погребението

Плиска, могила XXXI.

Керамика от погребението

 

Плиска, могила XXXI. Керамика

Плиска, могила XXXI.

Керамика

 

 

заровен заедно с праха на неговия стопанин. Подобни погребални жертвоприношения на коне са засвидетелствувани в Нови пазар, в Кюлевча, в някои некрополи при Варна, но това е единственият случай, в който над погребалните останки е била издигната могила. Това навежда на мисълта, че в могилата е погребан виден представител на родово-племенната аристокрация в централния онгъл на държавата и може би някой хан.

 

В североизточния край на некропол от VIII—X в. в Девня е открито странно съоръжение — пръстеновиден изкоп с диаметър около 5,5 м и дълбочина 3,20 м. [165] И в изкопа едновременно са били погребани 65 индивида след масовото им насилствено умъртвяване и нахвърляне безразборно в изкопа. Антропологичните проучвания показват, че голям брой от умъртвените са били деца. Предполага се, че погребаните са прабългари, защото имат монголоидни расови белези. Те са били обезглавени. Отнася се най-вероятно за масово жертвоприношение или за избиването на членовете на прабългарски родове и семейства. Сведения за масови жертвоприношения в религията на прабългарите има достатъчно. [166] Значителна част от откритите черепи носят следите на изкуствена деформация. Прави впечатление и това, че всред умъртвените няма млади, годни за военна служба мъже. Може да се предполага, че избиването е станало по време на краткото властвуване на Владимир и реставрацията на езичеството (889—893 г.).

 

 

Златарството. За да завършим прегледа на материалната и художествената култура на ранното българско общество, трябва да се спрем на един занаят или едно приложно изкуство, което е било винаги непосредствено свързано с неговия бит и с историческата съдба на неговите социални слоеве — златарството. Под златарство в широкия смисъл на думата следователно трябва да се разбира не само производството на предмети на лукса, но и всякакви предмети, свързани с домашния и воен-

 

139

 

 

ния бит, ковани или изливани от цветни материали. Към златарството тук причисляваме и торевтиката.

 

Като художествен занаят златарството достига голямо развитие през Първата българска държава и още през първите два века на нейното съществуване. Златарските произведения обаче винаги и навсякъде са били едни от най-подвижните паметници на приложното изкуство и тази е една от причините, поради които трудно може да се определи произхода на някои произведения, намерени у нас. Особена трудност представляват липсата на по-голям брой паметници и недостатъчната изученост на старобългарските центрове, които биха дали повече примери от златарското производство.

 

Разглеждайки произведенията на златарството през ранния период, ще се спираме главно на стила на златарските произведения, а по-малко на златарската техника, тъй като в тази епоха тя в повечето случаи е наследник и продължител на прастари техники, известни от дълбока древност и практикувани през античността и ранното средновековие.

 

През епохата на така нареченото Велико преселение на народите при господството на военната демокрация, както и след това, през ранното средновековие — при раннофеодалните отношения, тон на златарската мода дава военният бит на цялото общество. [167] При това бързите придвижвания на племената и народите, техните стълкновения и съюзи създавали благоприятни условия за уеднаквяване на модата в облеклото и снаряжението често на различни по произход племена или на разнородни етнически групи. Твърде трудно е понякога да се определят белезите на златарските произведения на един отделен народ, освен когато са налице многобройни паметници и добре датирани комплекси. С оглед на сложния етнически процес на формирането на българската народност през ранното средновековие и хетерогенния характер на нейната култура, в това число и на златарството като приложно изкуство, ние ще разгледаме преди всичко такива произведения, които отразяват художествените вкусове на старобългарското общество от времето преди създаването на славянобългарската държава и от епохата на нейното съществуване до края на IX в. независимо от мястото на намирането им, за да може да се намери общата културно-историческа основа, която обяснява тяхната поява, разпространението и принадлежността им към старобългарската художествена култура.

 

 

Славянският накит. Както видяхме, славяните изгаряли труповете на своите мъртви. [168] При този обред всички предмети, носени от мъртвия, се повреждат или напълно унищожават. Поради това, както и поради недостатъчната проученост на раннославянските некрополи, до нас са дошли малко примери от накитите на славяните от първите векове на техния живот на юг от Дунава. Тази празнина се попълва обаче от много находки на територията на Румънската народна република, гдето са изследвани няколко славянски некропола от това време. Еднаквите археологически комплекси от същата епоха южно от Дунава показват, че по двата бряга на реката през тази епоха живее едно и също славянско население.

 

Най-характерният накит у славяните през тоя период е фибулата. [169] Славянската фибула през тази епоха е от типа на така наречените палчести фибули, широко разпространени и у други народи по време на Великото преселение и особено у готите. Но славянските фибули от този тип са по-малки, по-често бронзови, отколкото сребърни, с по-проста украса. Ромбовидната обикновена плочка на иглодържателя и полукръглата плочка, която покрива спиралата на иглата и от която излизат винаги пет възлести издатъка, оприличаващи я на разтворена длан, са покрити с релефен орнамент от спирали или ромбове, понякога по ъглите на ромбовидната плочка са поставени в гнезда червени камъчета, а един вариант от тези фибули има по острата долна част релефна човешка главичка, представена насреща. Тая фибула има грубоват вид и по форма, и с украсата си, но една своеобразна хубост в духа на грубия военен бит на епохата.

 

140

 

 

 

Славянски обеци-наушници

Славянски обеци-наушници

 

 

На няколко места у нас са намерени подобни фибули. Има ги и в Румъния, и на територията на Гърция, но по-големите масивни и с по-усложнена украса фибули от същия тип, намерени на различни места у нас, трябва да се припишат на неславянски заселници през IV—VI в., т. е. от епохата, която предхожда появата на славяните. [170]

 

Палчестата фибула у българските славяни се среща, изглежда, до края на VII в. [171] През следващите векове тя изчезва и това ще да е свързано по всяка вероятност с промените в облеклото на славяните. Би могло да се каже следователно, че с изчезването на този накит завършва античният период в живота на южните славяни. Създаването на българската държава означава началото на съвсем нов етап в развитието на славянското приложно изкуство и по-специално златарството. За цялата епоха на VIII—IX в. са характерни друг тип славянски накити.

 

Най-типични славянски накити през този период са женските обеци и гривни. Обратно, накитите, в които могат да се проследят някои прабългарски златарски традиции, са предимно мъжки, свързани с военния бит. Военната организация на Първата българска държава е играла нивелираща роля, уеднаквяваща племенните традиции на славяни и прабългари в областта на военното устройство. Наличието на такива накити не може следователно да се свързва само с прабългарско население, но показва, че много страни на военната организация и йерархия имат прабългарски произход.

 

Типичният славянски женски накит за цялата епоха на Първата българска държава е гроздовидната обеца. Тоя тип е познат у нас от няколко находища: Преслав, Якимово, Букьовци [172] и др. Обецата представлява кръжило, на което долната половина е обикновено по-дебела от горната и по средата ѝ е поставена отвесна висулка във форма на грозд. Тоя грозд е изливан заедно с кръжилото или е прибавян допълнително и обикновено стърчи над долната му половина. От двата края на долната част има също по едно топчесто надебеляване, което придава симетричност на накита. Той е накит, прост по устройство, но дава възможност за обогатяване с допълнителни елементи и при внимателно изпълнение получава един действително художествен и изящен вид.

 

Както показват примерите, с които разполагаме, този накит става родоначалник на цяло поколение накити у нас през следващите векове. В своя завършен вид той е познат на много славянски племена както в източната част на Балканския полуостров, така и всред западните славяни от адриатическото крайбрежие до Великоморавия. [173]

 

През ранния период на Първото българско царство се среща рядко един накит, широко разпространен всред северозападната група славянски племена. Това е т. нар.

 

141

 

 

есовидна (s) обеца. Тя е намерена у нас в славянския некропол при с. Върбовка, Плевенско, и в Каварна. [174] При тази обеца единият плосък край на незатвореното кръжило е завит леко и образува петлик. Някои примери от наши ранносредновековни находища показват обаче, че есовидната проста незатворена халка у полските славяни е станала у нас основа за обеца, при която на кръжилото е надянато друго кухо тяло — сфера или два конуса, долепени с основите си.

 

Освен тези обеци у нас се срещат техни варианти, при които над или под долната част на кръжилото са прибавени различни елементи. Гроздовидната висулка се опростява и се превръща в напречна на кръжилото отвесна пръчица от наредени едно до друго топчета. Към нея понякога се прикача по-голяма топка или се явява луницата, която като самостоятелен накит се среща често през ранносредновековната епоха главно у западните славянски народи.

 

Тия накити са изработени от бронз, мед, сребро или злато. Те са или съставяни от отделни елементи, споявани един към друг, или са изливани наведнъж в калъпа.

 

Откритите и проучвани през последните години в Южна България — Хасковско, Кърджалийско и Гоцеделчевско, [175] некрополи разкриват една нова и интересна страница от взаимното проникване на славянската и византийската култура, илюстрирани особено ярко от накитите. Извънредно богатите нанизи от стъклени маниста лежат на снопове върху гърдите на жените. [176] Огърлици от сложни сребърни кухи тела с форма на конус, капка, полусфера, сфероид, съчетания между тях широко използуван филигран и гнезда с вставки от разноцветно стъкло върху метален лист — всичко това придава на тези огърлици особена красота. Съвършената техника на тези накити, отделните им съставки и образуваните от тях орнаментални мотиви имат дълговековна история в средиземноморските култури и няма никакво съмнение, че появата им всред славянското население на Балканския полуостров е резултат от навлизането на последното в сферата на византийската художествена култура.

 

 

Прабългарският колан и воинските отличия. Първата българска държава наследява в областта на военния бит традицията на суровата и героична епоха на Великото преселение на народите. Военното снаряжение през ранното българско средновековие и особено военната хералдика, т. е. външните белези на военната (в същото време и гражданска) йерархия в това вече феодализиращо се общество, продължават да се развиват на основата на късноантичните традиции. [177] В това отношение варварските народи се стремят не само да подражават на военния церемониал на империята, но и да надминават по богатство военните инсигнии на своите неприятели. Българската войска и особено командният ѝ състав са имали особени накити за означаване на военните чинове. Тия накити са торквите за висшите военачалници и коланите или по-скоро коланните накити за всички военни чинове от горе до долу. [178]

 

Различните по форма и богатство коланни апликации ще да са означавали различни войскови групи и различни чинове в тях. Носенето на един или друг вид украшение на колана не е могло да бъде произволен акт на отделните воини, а строго спазвано правило. Наследявайки свободата на родовообщинния строй, ранносредно-вековното общество се обвързва в течение на времето и с настъпване на феодалните отношения все повече и повече с един широкообхватен и все по-задължителен етикет, който е много характерен белег на средновековната феодална култура на цяла Европа и цяла Азия. [179] Важна съставка на този етикет са накитите, които са били закрепени върху коланите — неотменна част на облеклото на българските войници. Че тия колани са били типични за българската войска, свидетелствува един оригинален документ върху папирус в Египет. [180] Това е разписката на един византийски военачалник за получаването на «български» колани, т. е. колани от български тип. Точният вид на тези колани остава неизяснен напълно, но очевидно те са имали по сложно устройство, висящи надолу ремъци и са се различавали съществено от коланите на други така наречени варварски народи.

 

Коланните накити, намерени в България досега, са разнообразни както по ме-

 

142

 

 

Южна България. Нагръдни накити — метални огърлици

Южна България.

Нагръдни накити — метални огърлици

 

 

тал, така и по тип, и по украса. При това повече от тях са единични екземпляри. Цели или почти цели гарнитури има само няколко. Те датират от различни епохи през втората половина на първото хилядолетие от н. е. (преди и по време на съществуването на Първата българска държава) и показват високата техника и разнообразните стилове, които са били застъпени у нас през този период.

 

От края на VI в. и първите десетилетия на VII в. датират две коланни гарнитури, различни по своята техника и стил. Едната е намерена при с. Акалан до Цариград, [181] а другата — при разкопки в развалините на ранновизантийското селище при с. Садовец, Плевенско. [182] Първата гарнитура е съставена от пет щитовидни апликации, едната от които е с напречна пръчица за окачване в илик и втора — двойна. Единственият орнаментален мотив на тази апликация е палметата, в която най-релефно са представени три симетрични листа така, че тя се приближава до лилиевия цвят. Очевидно е и тук близкото влияние на ранновизантийската орнаментика, носител на антични традиции. А може би акаланският накит е произведение на византийско ателие, но предназначено за «варварите»? Една матрица за изчукване на абсолютно същите коланни накити, намерена в Киев, [183] показва, че независимо от византийския характер на украсата производството на такива апликации е могло да става и много далеч от византийските производствени центрове. Всички ателиета, които са произвеждали коланни гарнитури, са повтаряли византийските образци, съобразявайки се с вкусовете на своите клиенти в степите и с устройството на коланите и снаряженията на воините у всеки народ.

 

143

 

 

Гарнитурата от Садовец, с издължени като езичета коланни краища, нахлузващи се върху ремъка, се свързва стилово с металната пластика на Северното Черноморие и Кавказ през тази епоха. [184] Ажурните изрезки по повърхността на сребърния лист и особено ажурните отвори, напомнящи човешко лице, се срещат и в гарнитури от ранносредновековните некрополи в Крим и Кубанската област, в Северна Добруджа и у нас. [185] Районът на разпространение на този вид коланни накити, датировката им и археологическата обстановка, в която са намерени, показват, че техните носители на юг от Дунава могат да бъдат прабългарите. В тях могат да се доловят далечни и стари сарматски традиции по отношение на техника и форма.

 

Следващата епоха ни е оставила няколко много характерни накита, между които и две ценни коланни гарнитури от Мадара. Един голям златен ремъчен край, намерен край с. Ветрен, Силистренско, [186] има в средата на щитовидната си плочка гнездо с овален полупрозрачен камък и две триъгълни гнезда над него. Тази централна част е обиколена от бордюри — дребни и едри сферични перли, които придават известна грубоватост, но много голяма изразителност на блестящия накит.

 

Вторият златен накит от Мадара [187] представлява набор от девет малки кръгли и три по-големи овални копчета с гнезда за стъклени инкрустации, както и от четири по-малки и една по-голяма езиковидно удължена апликация. Тези апликации се покриват изцяло с гранули, образуващи триъгълници в ромбове, оградени в рамки от шнуровидна плетеница и по-едри гранули по ръба. Същата рамка обгражда стъклените инкрустации по кръглите и овалните копчета. Композицията на отделните олементи върху апликациите напомня ветренската находка. В мадарския накит се чувствува изразителността на апликацията от Ветрен, нейната живост с блестящите инкрустации, но едновременно с това нежност и лекота, идеща от формата на отделните елементи и фината гранулация по тях.

 

Първият златен накит от Мадара [188] се състои от седем копчета — непълни полусфери — и окачалки — халчици, хванати чрез шарнир; две кръгли плоски апликации с големи халки на шарнир, украсени с кръстовидно разположено четири дву-листни палмети; една тока с подобен мотив на плочката си и един ремъчен край с такъв мотив. Последният носи освен това бордюр от така наречените «водни листа» — втвърдена кима, която ще срещнем и на други произведения на старобългарската торевтика (каните от съкровището от Над сент Миклош, златният коланен край от саркофаг № 4 при Голямата базилика в Плиска). Плоскостите в тоя накит са покрити от емайл в червени и зелени тонове. Емайлът е от клетъчен тип. Шнуровидни рамки ограждат всички елементи, като топлите тонове на емайла хармонират много добре с тънките контури и блестящите рамки на фигурите.

 

Докато Вторият мадарски накит е намерен в гроба на воин, погребан заедно със своя кон, първият е намерен в каменен християнски гроб. По своя стил вторият накит продължава античната златарска техника на гранулиране, пренасяйки я върху номадски ранносредновековен накит, и се датира към VII — началото на VIII в. Накити в тоя стил са известни в различни и отдалечени райони на цяла степна Евразия. [189] Първият накит от Мадара е вече по-късен (от IX в.) и издава силни византийски влияния в емаилната клетъчна техника, в някои антични мотиви, възприети от приложното изкуство на византийските центрове.

 

Твърде близко до някои детайли на първия златен мадарски накит стоят една златна тока и един златен край, намерени върху изтлелия скелет в саркофаг № 4 при Голямата базилика в Плиска през 1970 г. [190] И токата, и коланният край имат овално заострено в единия край щитче, изцяло покрито с листчета, напомнящи люспи на борова шишарка. Халката на токата и езичето са хванати за щитчето с шарнир. На мястото на шарнира при коланния край се подават три подобни листчета, в основата на които има по една двойна дъгичка. Последният орнамент повтаря напълно лесбийската кима от водни листа на коланния край от първия мадарски накит. Но за разлика от него златната гарнитура от саркофаг № 4 показва следи от твърде груба работа. Това може да бъде указание не само за различното ниво на

 

144

 

 

Плиска. Голямата базилика

Плиска. Голямата базилика

 

 


 

Преслав. Изглед към Дворцовия комплекс от юг

Преслав. Изглед към Дворцовия комплекс от юг

 

Преслав. Северна порта на Вътрешния град

Преслав. Северна порта на Вътрешния град

 

 


 

Преслав, Бял бряг. Кръстовидна църква 3

Преслав, Бял бряг. Кръстовидна църква 3

 

Плиска. Дворцовият център от Симеонова епоха

Плиска. Дворцовият център от Симеонова епоха

 

 


 

Преслав. Манастирска църква в Патлейна

Преслав. Манастирска църква в Патлейна

 

Преслав, Кръглата църква. изглед от изток

Преслав, Кръглата църква. изглед от изток

 

 


 

Преслав. Мраморна облицовъчна плоча

Преслав. Мраморна облицовъчна плоча

 

Преслав, Кръглата църква. Ротондата

Преслав, Кръглата църква. Ротондата

 

 


 

Църквата на Наум в манстира на Охридското езеро

Църквата на Наум в манастира на Охридското езеро

 

Преслав. Църкви 1 и 2 в Бял бряг

Преслав. Църкви 1 и 2 в Бял бряг

 

 


 

Преслав, Аврадака. Корнизи от църква I

 

Преслав. Църква 1 на Аврадака

Преслав. Църква 1 на Аврадака

 

 


 

Преслав. Църква 1 на Аврадака. Скулптурирана глава на лъвица

Преслав. Църква 1 на Аврадака. Скулптурирана глава на лъвица

 

Преслав. Църква 1 на Аврадака. Улук-протоме на лъв

Преслав. Църква 1 на Аврадака. Улук-протоме на лъв

 

 


 

 

майсторите-златари, но и за византийския произход на първия мадарски накит и за българския — на гарнитурата от саркофаг № 4 в Плиска.

 

Към началото на IX в. трябва да се отнесе един ажурен коланен край от Преслав (или част от тока) [191], на който в тънка рамка е представен грифон със стилизирано гъвкаво, извито тяло и вероятно извита и разклонена в края опашка, плоско геометрично крило. Този коланен край е в стил на аварската декоративна металопластика и е единствен всред българските находки. [192] Също така изолирано стои един накит от некропола при с. Разделна, Варненско. [193] Това е ажурна тока с кръгло щитче и две симетрично извити змийски глави, които представляват връзката между токата и щитчето. Неговият прототип е твърде ранен. В некрополи на Северното Черноморие (Крим) такива токи се датират в VI—VII в. [194] Очевидно за времето, когато е съществувал некрополът в Разделна — IX в., тази форма представлява вече анахронизъм.

 

 

Шереметското съкровище. Характерен за ранното средновековие накит, който представлява военно отличие, е торквата. Това е широка гривна, която се носи на шията и в различни епохи е различно оформена и украсена. В България са познати няколко екземпляра главно от по-късно време. Смята се обаче, че една група торкви, намерени при с. Шеремет, Провадийско, [195] принадлежат на старобългарската епоха. Съкровището се е състояло от една златна и шест сребърни торкви, три златни гривни, два чифта златни обеци, един златен кръст и четири златни маниста. Сега от тази колективна находка са запазени само златната и четири сребърни торкви и две златни обеци. Златната торква има по триъгълните си плоски краища проста украса от насечки — линии, образуващи орнамента «рибена кост». Една от сребърните торкви има същата форма, но е без украса, докато друга има заоблени плоски краища с редове от вдълбани ямички. Най-интересни са останалите две сребърни торкви с широки плоски краища, завити отстрани като волути. Украсени са с гравирани линии, които разделят със сложни рамки плоските краища на обръча на различни полета. Важен елемент на украсата е гравираната птица в полет с изпъната дълга шия. Начинът, по който са изобразени птиците, напомня много начина, по който са предадени образи на орли като знаци върху глинени съдове на старобългарския некропол при Нови пазар, датиращ, както видяхме, от началото на VIII в. [196] Може да се предполага, че в родовите традиции на прабългарската аристокрация орелът е тачен като птица — тотем.

 

Носенето на гривна на шиите като отличие у прабългарите е засвидетелствувано и у един прочут домашен паметник, чиято достоверност е безспорна. Става дума за описанието на княжеския Симеонов дворец в първото слово от «Шестоднева» на Йоан Екзарх, съвременник на Симеона. [197] Там е казано дословно (в превод) това:

 

«. . .защото, ако външни селски люде не са виждали княза в извезана със златни нишки роба, със златна огърлица на шията, с велурен пояс препасан и златен меч носещ и т. е.. . .»

 

Няма съмнение, че старата традиция в облеклото се е задържала у българите и до началото на X в.

 

Ладиевидните обеци са непознати по археологически примери у нас, но са известни в Унгария от същата епоха. [198] Такива обеци са изобразени върху византийска тъкан, дето е представен император Василий Българоубиец като победител между две жени. Тази две жени със своето облекло и накити сигурно са вярно изображение на носията на България по това време. По обеците от Шеремет е изчукан орнамент от по три едри пъпки на всяка страна, обиколени с по-дребни пъпки в спирална линия около тях.

 

Шереметските накити имат форма и украса, твърде архаични и неприсъщи на епохата на IX в., когато вероятно са били заровени. В стила на украсата им се долавят отгласи на изкуството от латенската епоха. Подобни архаични черти в приложното изкуство и далечни преживелици в материалната култура на ранна България не са рядко явление. Напоследък съкровището се приписва на славяните в Североизточна България. [199] От друга страна, характерът на този специфичен накит, какъвто

 

145

 

 

е торквата, позволява да допуснем, че двете най-архаични по стил торкви (тези с волутите) са по-стари военни инсигни, предавани от поколение на поколение. Наличието на кръст в находката, установено със сигурност, показва, че старите наследени накити са доживели до втората половина на IX в.

 

Малко примери са запазени от друг един характерен накит — пръстена. Двата златни пръстена, които ще разгледаме, единият от Мътница, Шуменско, [200] и другият от Видин, [201] ни представят две типични произведения на раннобългарско златарство. Пръстенът от Мътница е изцяло покрит с релефни лилиеви цветове. Този мотив и системата на изпълнението му ще срещнем и на други произведения на българската металопластика от ранната епоха (съдовете № 13 и 14 от съкровището от Над сент Миклош). Той е много разпространен и през епохата на IX в.

 

Много по-грубо и в известен смисъл монументално произведение на старобългарското златарство е пръстенът от Видин. Той има овална широка изпъкнала плочка, на която е гравиран знак — родова тамга. [202]

 

Ярките класови различия в старобългарското общество се илюстрират особено нагледно с такива произведения на златарството, които са предназначени за битови нужди — трапезните съдове. От тоя дял на златарството ни са запазени изключително ценни художествени произведения, които илюстрират историята на старобългарското златарство в течение на няколко века — от VII до IX в. Това са сребърната чаша от Преслав и съкровището от Над сент Миклош.

 

 

Съкровището от Над сент Миклош. Съкровището е намерено през 1799 г. в Над сент Миклош («Големи св. Никола»), Банат, сега на румънска територия. Върху него е създадена вече значителна литература. [203] Различни автори приписват това съкровище ту на Атила и хуните, ту на авари, иранци, печенези и византийци. Голямото мнозинство от изследвачите обаче го смятат с основание за българско. Както ще видим по-нататък, това съкровище като цяло не може да принадлежи на друг народ освен на българите, които през IX в. са господари на Банат и граничат по река Дунав с държавата на франките.

 

Съкровището се състои от съдове с различна форма и предназначение: те са номерирани още от първия издател и с тая номерация са влезли в литературата—7 кани (1—7), един овален (елипсовиден) поднос (№ 8), четири широки тасчета — чаши с по една тока за окачване на колан (№ № 9, 10, 20, 21), две конусовидни чаши (№ 11 и 12), две чаши със столче (№ 22 и 23), три купи с волски глави в единия край, а две от тях и с по три крачета (№ 13, 14, 18), две патери (№ 15 и 16), един ритон (№ 17), една дълбока купа (№ 19). Всички съдове са от злато 18—22 карата с изключение на ритона, който е 12 карата. По стила на изработката си и по формата съдовете могат да се обединят в четири групи:

1) кани № 1—6, купа № 18;

2) кана 7, поднос № 8, тасове — чаши № 9, 10, 20, 21, патери № 15—16, дълбока купа — чаша № 19;

3) чаши № 11, 12, 22, 23, ритон № 17;

4) купи № 13 и 14, които в стилово отношение представляват връзка между първа и втора група съдове.

 

Първата група съдържа главно кани с хубаво крушовидно тяло. Характерна особеност при всички тях е изпъкналият обръч на долния край на шията, заоблен и с релефни орнаменти (розети) или гладък и с един остър ръб, както и високото столче. Повечето от тях имат кръгъл отвор със или без орнаментирано устие. Две (1 — 6) имат четирилистно устие. Дръжките им излизат от ръба на устието и достигат до най-издадената част на търбуха.

 

Крушовидната форма на каните е характерна, както видяхме, за голям дял в трапезната керамика на прабългарите през VII — IX в. Много находки на наша територия и вън от България показват това. Но в същото време това е. форма, която се среща и във Византия, и в предния Изток. Характерни са сасанидски съдове от VII в., които имат отвесен ръб на устието (като ката № 2) и изпъкнал обръч в долния край на шията (като всички кани от съкровището).

 

Купа № 18, както и трикраките купи № 13 и 14 имат странна и рядка форма,

 

146

 

 

свързана с особеностите на някакви обреди. Те приличат на черупка от охлюв, над отвора на която се надвесва глава на бик. Късите крачета на № 13 и 14, оформени като лъвски лапи, напомнят староирански паметници. Съдове, които напомнят по форма нашите, има и в античната торевтика, и в изкуството на Изтока. Точен произход на нашите форми обаче сега не може да се посочи.

 

Втората група съдове се различава много по формите си, но ги обединява тяхната украса, която, ако и с различия в техническо отношение, придава единен характер на съдовете в групата. Единствената кана в групата има сплескано отстрани тяло, същия изпъкнал отстрани (орнаментиран) обръч, в основата на шията, както при другите кани, и елипсовидно столче с орнаментиран ръб. Устието ѝ е леко прищипнато и образува чучурка. Почти всички останали съдове са широко отворени. Овалният поднос № 8 има канелирано тяло и плоска широка дръжка. Канелирани са и патерите, но плоските им дръжки са издадени и стърчат настрани, а не пълзят по ръба на съда като при № 8. Тасовете за окачване напомнят отдалеч патерите. Два от тях — № 9 и 10, имат също канелюри, но много по-слабо изразени. Вместо дръжки тасовете имат токи, с които удобно са се окачвали на колана. Те са били походни номадски чаши. Най-дълбокият съд в групата (без каната) е купа — чаша № 19. Формата ѝ напомня долната половина на крушовидните кани от първата група. Тя има също ниско столче. Изглежда, че между два от медальоните по най-издутата си част съдът е имал малка дръжчица. На много места личат следи, а някъде е и запазен емайлът, с който е бил украсен съдът.

 

Кана № 7 има форма, позната между сребърните еасанидски съдоие в епохата на V—VII в., а също така и всред съдове от византийски произход. Тази форма продължава да се среща и у арабите през IX в. Очевидно, както и при другите кани (№ 1—6), формите, които са застъпени в съкровището, отговарят на типове, широко разпространени в предния Изток под влияние на еасанидската торевтика. Поднос № 8 има форма, позната още в античността в Римската империя и предния Изток. Но плоската дръжка и канелираното тяло се задържат дълго във варварските култури по периферията на античния свят до X—XI в., особено в торевтиката на средноазиатските тюрки. Тасовете за окачване са типична помадска принадлежност, но и тяхната форма не е изолирано явление. Генеалогията на формата им води към късноантични образци и патерите в нашето съкровище са тъкмо връзката между тях. Не случайно точно по тези тасове с токи се виждат далечните реминисценции на канелираното тяло на патерите. Самите патери № 15 и 16, ако и да стоят твърде далеч от своите антични първообрази, са без съмнение носители на тази антична форма вече в една ранносредновековна среда. Техните плоски и вълнообразни нагънати дръжки ги отделят значително освен украсата им от античните форми.

 

Третата група е представена от четири чаши и ритон. Две от тях са конусовидни с плоско дъно и една дръжка отстрани, а другите две — полусферични на невисоко столче с издуто тяло по средата и плоско кръгло стъпало. Ритонът е конусовиден, съставен от два долепени под ъгъл конуса. Устието му е фуниевидно извито навън.

 

Чаши № 11 и 12 имат много добре позната в старобългарската битова керамика форма. Керамичните чаши представляват пресечен конус и обикновено са украсени с врязани линии. Така нашите чаши от съкровището, освен че стоят в тясна връзка с репертоара на трапезната керамика от IX—X в., както крушовидните кани, са в същото време представители на една твърда форма, която се среща често сред металните съдове през римската епоха. Може да се предполага, че тая форма е била разпространена и във Византия.

 

Същото може да се каже и за чашите със столче — форма, много стара, но разпространена и през средновековието. У нас тази форма е позната именно през IX—X в. в старобългарската керамика. Такива чаши са използувани, както се казва по-горе, и за потири в черквите. [204]

 

Ритонът е съд, типичен за античната култура. Нашият ритон стои далеч от

 

147

 

 

античните образци със своя ъглесто изграден ствол. Подобни ритони са известни именно сред варварските комплекси.

 

Намерената през 1963 г сребърна чаша на жупан Сивин в гроб в Преслав има познатата форма на пресечен конус и дръжка на поднос № 8 в съкровището. Чашата е богато украсена. На три хоризонтални пояса по стените са разположени ковани релефни мотиви, които са познати, както по съдовете от съкровището от Над сент Миклош (например по кани №1 и 7, тас № 10 и др.), така и по коланни апликации от района на Плиска и Преслав.

 

Намирането на жупан Сивиновата чаша позволи да бъде открито още едно произведение на старобългарската торевтика, откраднато от някой български дворец през XI в. по време на нормандските нашествия и намерено в ново време на остров Готланд в Швеция. [205] Това е известната чаша, приписвана на Харалд Хардрат, известен нормандски военачалник, който се подвизавал из българските земи през 40-те години на века, като началник на императорската гвардия. Чашата и по форма, и по декорация представлява близка реплика на Сивиновата.

 

Да се спрем на украсата на съдовете. В съдовете от първата група преобладават гравирана украса и моделиране на плоски повърхности чрез изчукване. Орнаментът е предимно геометричен или геометризиран. Често срещан мотив са палметата и розетата. Най-богато украсена е кана № 2, гдето в четири медальона по тялото на съда са изобразени конник, който с лявата си ръка влачи пленник, в дясната носи двурого знаме, царски лов, при който стрелец с лък стреля по пантера и язди крилат кон с човешка глава и корона, гола женска фигура, носена от орел, и най-после една кошута, нападната от грифон.

 

Втората група съдове се отличава с богатата и на места претрупана украса. Орнаментът е съставен от растителни и геометризирани растителни мотиви. В нег-като неделима част са вплетени изображения на хора и животни — главно митично свръхестествени същества и сцени. Върху кана № 7 освен това са представени в медаи льони две сцени, изобразяващи носена от орел голяма мъжка фигура в едната ръка с клонче — палмета, в другата с чаша, която поднася на орела. Докато фигурите на животни и някои растителни мотиви по кана № 7 се отличават с мекота и известен реализъм, то растителният и животинският орнамент по останалите съдове от групата са изсушени и втвърдени, сведени до елементарното. Животинските образи и медальоните са претрупани с допълнителни орнаменти и от реалистичната атмосфера на кана № 7 не е останало нищо. Стилизираните животински форми се сливат с растителния орнамент. Дори реалистично предадени обеми като волските глави при купи № 13 и 14 са покрити с релефно геометрични или геометрични орнаментални мотиви, които само отдалеч напомнят за особеностите на животинската муцуна. За отбелязване е, че човешките образи по всички съдове са представени много по-реалистично от животинските фигури (с изключение на щъркелите по шията на кана № 7).

 

Украсата на съдовете от трета група е много елементарна. Голяма част от блестящата повърхност не е нарушена от никакъв орнамент. По чаша № 11 и 12 има само един ръб от изпъкнали пъпки, който пълзи по устието на съда. Художественото въздействие на чаши № 22 и 23 се състои тъкмо в редуването на различните геометрични форми, от които са съставени тези чаши. Единствено ритонът в групата има гнезда за клетъчен емайл по ръбовете между отделните части, от които е съставен. Емайлът е изпаднал.

 

Както се вижда, в украсата на съдовете от съкровището липсва единство. Като се прибави и липсата на единство по отношение на произхода нафо рмите, ще стане ясно, че съкровището от Над сент Миклош по своя стил има хетерогенен характер. В него са преплетени три художествени концепции: предноазиатска, главно сасанидска — иранска (най-силна), ранновизантийска, в която живеят антични традиции и сама е под силното влияние на Иран и на ранноарабската култура, и най-после азиатска — тюркска. И действително иранските форми (в точни аналогии или в по-далечни реминисценции) на трапезни съдове, издаващи изискан вкус и стремеж към лукс, са

 

148

 

 

съчетани с форми на един тюркски номандски бит, по-примитивен по своя характер независимо от богатството, което придава металът. Византийско-елинистическите черти проличават не само в репертоара на орнаментиката (кима, палмета, акантови листа), но също така и в гръцкия литургичен надпис, еднакъв на съдове № 9 и 10:

Δεὰ (= Δια)ϋςατος ‘ανά παυσον Κ(ύ)ριε εἰς ξωὴη αἶὧι ον,

и в кръстовете по номадските чаши за окачване. Но тези черти са съчетани с тюркски надписи, от които едни (№ 8 и 21) са изковани едновременно със съда, други (№ 2—6, 11, 15—17, 22—23) са изковани (гравирани) по-късно, а № 9 и 10, чашите за окачване — имат и двата вида надписи. За тълкуването на съдовете като произведение на отделни златарски ателиета имат значение например такива факти: тюркският рунен надпис на поднос № 8 е изкован от майстор, който не знае тюркски език, та е трябвало някой с тънко острие да му начертае руническите знаци. При тасове № 9 и 10 пък очевидно майсторът, който е ковал съда по някой византийски образец, пригаждайки го към бита на клиента, не е знаел гръцки, та неумело и почти неграмотно е възпроизвел литургичния гръцки надпис. При тас № 21 обаче майсторът е познавал великолепно и гръцката азбука, и тюркския език на клиента и е изковал с гръцки букви на тюркски език надпис, чието тълкуване и до днес не е напълно ясно .Много от тюркските рунически надписи са гравирани след изковаването на съдовете, а някои от тях са напълно еднакви. Такива еднакви надписи обединяват например двата таса за окачване № 9 и 10 с ритон № 17 и чаши № 22 и 23. Други съдове — кани № 3 и 4, патери № 15 и 16, образуват група въз основа на еднаквите надписи по тях.

 

За правилното разбиране на тия факти трябва да се има пред вид, че в епохата на ранното средновековие работят, преди всичко в самата Византия, ателиета и майстори, чиято продукция е предназначена за родовата и племенната аристокрация на номадите и другите «варвари», работят при самите варварски първенци пленени занаятчии от Византия и предния Изток и най-после работят местни златари, които излизат из средата на съответните племена и народи. [206]

 

Орнаменталният стил на съкровището от Над сент Миклош със старите реминисценции в него отговаря напълно на епохата на VII—IX в. с архаизиращите тенденции на иконоборското изкуство на Византия, с преобладаващ вкус към ирански и ранноарабски образци, с използуването на клетъчния емайл, с разнородни съчетания на орнаменталните елементи. Този орнаментален стил е добре познат в българското златарство през посочения период от време. Първият златен мадарски накит, пръстенът от Мътница, чашата от Преслав, са произведения които намират дори някои пълни аналогии във формите и орнаментиката на съдовете от Над сент Миклош. Нещо повече — втвърдените палмети и не особено умело изпълненият мотив на растителния развод в преславската чаша са свързани с традицията да се подписват скъпите прибори, употребявани от високопоставени лица. На дъното на преславската чаша отвън е изкован на гръцки следният надпис:

Κ(ύρι)ε Βο(ή)ϑη + Σηρην ξουπὰνος μέγας ἠς Βουργαρὴαν  (Господи помагай! Сивин велик жупан в България).

Тъкмо фактът, че християнската формула «Господи помагай» е прибавена пред вече съществуващ текст «Сивин велик жупан в България», показва, че жупан Сивин е бил един от тези княз Борисови велможи, които са преживели християнизацията на България след 865 г.

 

Особен характер на съкровището придават фигурните изображения на кана № 2 и 7. От двете страни на кана № 7 е представено отвличането на Ганимед от орела — Зевс. На кана № 2 — спускането на иранската богиня Анахита, покровителка на плодородието. Стилът им е натуралистичен. Подробности на старите сюжети са отстранени, сцените са придобили нов смисъл. Човешките фигури, които яздят животни с човешки глави, стрелят с лък по пантера или опъват с две ръце надиплен воал, се тълкуват като образи на легендарни владетели. Реалистично е представен тежко въоръжен конник, който влачи за косите пленник. По характер и подробности тая сцена се свързва с военния бит на българите през VIII—IX в. [207] Изобразен е вероятно триумфиращ владетел. Някои важни подробности в тия сцени, като кон-

 

149

 

 

ското снаряжение, войнските доспехи и двурогото знаме, са познати в ранносредно-вековната българска култура било като археологически находки, било като изображение на народното изкуство. Древни сюжети в украсата са кентавърът между ездачи, препускащи на митически животни (кана № 7), грифонът, който напада кошута (кана № 2, чаша № 21) или като самостоятелен образ на дъното на чаша № 20, пантери, (поднос № 8) и морски коне (патери № 15 и 16). Родината на някои от тия сюжети е древна Гърция, на други — Предна Азия. Щъркели са представени едновременно натуралистично и декоративно по устието на кана № 7. Докато човешките изображения са предадени реалистично, животинските показват особено предпочитание към фантастичното, странното, приказното и декоративното.

 

Такова съчетание на художествени форми, свързани с традициите, с битовата култура и идеологията на една обществена категория, която се е ползувала от тези и подобни предмети, и с надписи като тия по съдовете от съкровището може да се види само у ранната българска родова аристокрация. Съдовете са принадлежали вероятно на няколко поколения от един и същ или няколко немногобройни аристократически рода на прабългарската аристокрация от Първата българска държава. В съкровището се отразяват далечните азиатски черти на тяхната култура, влиянието върху нея на иранското изкуство и особено — мощното въздействие на местната византийска култура, носителка на антични традиции. Заравянето на съкровището ще да е станало по всяка вероятност към края на IX в., когато в равнините на Средния Дунав нахлуват маджарите и разклащат властта на българската държава в този район.

 

При оценката на съкровището от Над сент Миклош трябва да се вземат под внимание две групи факти. От една страна — неразривната връзка на този изключителен комплект от богати съдове с някои черти на битовата култура на широки обществени слоеве в България до IX в., неговата връзка с произведенията на златарството, което работи за широк кръг от потребители. От друга страна — неговата изключителност и неповторимост като съчетания на високо художествени качества с богатството на материала, което пък го отделя от останалите произведения на старобългарското златарство. Съкровището от Над сент Миклош отразява разцвета и завършъка на една сложна художествена традиция у родовата, племенната и класовата аристокрация на прабългарския елемент в българската държава. То е чуждо на тези художествени вкусове, които се възприемат и развиват на славянска основа у широките народни маси и които диктуват по-нататъшния развой и разцвета на средновековното златарство през среднобългарския период. Това съкровище ясно подчертава съществуването на две направления в старобългарското златарство: едното, което произвежда за широк кръг потребители, отразява вкусовете на широки обществени слоеве и в същото време възпитава вкуса им с хубави творби, и другото, което поддържа и се вдъхновява от стари и изживени вкусове на племенната аристокрация и създава произведения, от които лъха духът на старинна традиция, съзнателно поддържана във време, когато традиционните идейни устои на прабългарската аристокрация са дълбоко разколебани. В идейно отношение пред създателите и притежателите на съдовете от Над сент Миклош надвисва време на разлом и крушение. Християнството и славянският елемент тържествуват в България. Художествените традиции, отразени в съкровището, вече нямат почва за развитие. Това съкровище следователно е блестящият край на прабългарското златарство.

 

В старобългарските центрове продължава да се развива златарството, което обслужва народа и феодализираната аристокрация с по-скромни, но не по-малко художествени творби. Докато в преддържавния и в ранния държавен период на българската култура златарите са подвижен елемент, прикачен към владетеля, болярите, военните и родовите първенци, то в епохата на разцвета на старобългарската култура те имат установено място на работа, стават важна съставка на занаятчийството във формиращите се градски центрове. Златарството се развива вече заедно с развитието на градската култура през феодализма. Данните, с които разполагаме сега, още не ни

 

150

 

 

Маламирово (Хамбарлий), Хасковско.

Първобългарски надпис.

 

 

Плиска.

Знаци върху рогче

Маламирово (Хамбарлий), Хасковско. Първобългарски надпис - Плиска. Знаци върху рогче

 

 

позволяват да разграничаваме със сигурност произведенията на градското от тези на селското златарство към края на старобългарския период, но и сега може да се каже, че тъкмо градското златарство става занаят, който най-вярно отразява като приложно изкуство славянските традиции и художествената култура на българския народ през средновековието.

 

 

Прабългарските каменни надписи и тяхното културно-историческо значение. Прабългарските надписи представляват особено интересен дял в историята на ранната българска култура. Те са различни по характер и по предназначение и засягат различни страни на официалния живот в Първото българско царство. Ние вече разкрихме горе съдържанието на някои от тях, свързани със създаването на скалния триумфален релеф на Мадарския конник и строителството на крепостите на Дунава и при с. Цар Крум. Големият брой от тези надписи датира от началото и първата половина на IX в. Това показва порасналата роля на трайните писмени документи, издавани от ханската канцелария, в живота на обществото и на държавата. Броят на тези надписи вече надвишава числото 80. Повече от половината от тях са намерени в Плиска. [208]

 

Много важни епиграфски документи от този вид са пръснати в околностите на Плиска и на централните аули, а други са намерени около Силистра или са вторично употребени в Търново. От Южна България — долината на Тунджа — е античният гранитен олтар, намерен при с. Маламирово (Хамбарлий), с два надписа от второто десетилетие на IX в., издигнат в граничната област с Византия. Най-далеч на югозапад през тази епоха е издигнат големият мемориален надпис във Филипи (до дн. гр. Кавала).

 

Единият от хамбарлийските надписи има летописен характер. В него се разказва за победите на българите над Византия по време на Крумовите войни с чувство за гордо достойнство. [209] Другият надпис предава текста на една официална заповед, според която привлечените към българска военна служба сирийско-арменски заселници в Загоре и Парория (Странджа) се поставят под командуването на двама български военачалници. [210] Тези два надписа разкриват най-пълно обществената пропагандна роля, която е трябвало да играе пред населението по-голямата част от първобългарските надписи както по периферията на страната, така и в нейното средище. Същата роля имат особено летописните надписи. Това виждаме в текстовете, които са били изсечени по времето на хан Крум и на хан Омуртаг под релефа на Мадарския конник. [211] Ако и много повредени, от текстовете на тези прибавени надписи възкръсват събития от вътрешната история на държавата и отношенията на хановете с визан-

 

151

 

 

тийските императори от този век. Подробности и оценки, които предават становището на българите за неспокойната и драматична епоха, поради откъслечните фрази ще останат завинаги неразгадаеми. Третият надпис, също много повреден, не може да помогне за попълването на историческата картина на Омуртаговото царуване. Неговото значение се състои само в това, че потвърждава практиката да се попълва от различните владетели една каменна летопис около триумфалния паметник на хан Тервел. С право видният български учен В. Бешевлиев вижда възкресена в българската държава една древна практика на източните владетели и на римските императори да издават в траен материал документи, възвеличаващи техните дела.

 

С духа на историческата приемственост в живота на държавата са пропити не само надписите около мадарския релеф. Такъв характер имат още много други надписи, дори тези, които отбелязват смъртта на видни военачалници и герои, представители на родово-племенната аристокрация около хана. [212] Отделни надписи с историческо съдържание се издигали в различни аули в централната част на страната и разказвали като например този от Малък Преславец на Дунава за войните и победите на хан Крум и присъединените към държавата градове на юг от Балкана или като Маламировия надпис, в който се припомнят събития от времето на неговия дядо — Крум, и баща — Омуртаг, за да се разкажат на съвременниците някои важни моменти във взаимоотношенията и стълкновенията с византийското население в долината на Марица. [213] Наред със своето име ханът прославя и делата на кавхан Исбул, виден държавник, който изпълнява отговорни задачи и при следващия владетел — Персиан. [214] Затова и хан Персиан нарежда да издигнат далеч на югозапад един надпис, в който разказва за ролята на кавхана в сложните взаимоотношения между славяните в Югоизточна Македония и Родопите, местното византийско население и българската власт в тези наскоро присъединени към държавата земи. Какво голямо значение е придавала централната власт в България на тези надписи за морално въздействие върху местното население и за сплотяването му около новата българска власт, се вижда само от пасажа, с който завършва този монументален паметник:

 

«. . .Ако някой търси истината, бог вижда и ако някой лъже, бог вижда. Българите направиха много добрини на християните и християните забравиха, но бог вижда.» [215]

 

С други думи: «Ето това направиха хан Персиан и Кавхан Исбул. Вие , които четете това, преценете истина ли е или лъжа. Но за вашите преценки бог ще съди!» Това обществено, морално-политическо въздействие на текстовете и прякото обръщение към народа са в прабългарските надписи една несъмнена реминисценция на древнотюркската практика, така блестящо илюстрирана в редица орхонски документи. Този дух на надписите е още едно указание, че тяхната поява не се дължи толкова на местно византийско влияние върху практиката на държавната власт в България, колкото на собствената тюркобългарска традиция.

 

Но заедно с това българската държавна канцелария и хунската власт в България са имали реалистичен подход и съзнание за това, кой ще чете тези надписи, към кое население на държавата са адресирани те. С малки изключения надписите са изсечени на съвременен говорим гръцки език. Причината за това не е само в обстоятелството, че за тази работа са били привлечени грамотни представители на местното гръкоезично население. Текстовете, редактирани като официални надписи в държавния център и по места, е трябвало да бъдат четени преди всичко от чужденци, пратеници и бегълци от Византия. За неграмотното славянско и прабългарско население обществено-политическата роля на надписите е играело устното народно предание.

 

Няма обаче никакво съмнение, че наред с тюркоезичните надписи с гръцки букви държавната канцелария и част от прабългарското население са си служили дълго време след основаването на държавата с руническо писмо. Изоставянето на това писмо и преминаването към гръцки текстове навярно не ще да е станало изведнъж. Извеете ните, два засега, надписи от Преслав и с. Цар Крум, написани на тюркобългарски език с гръцки букви, представляват такава междинна фаза на отмиране на руниче-

 

152

 

 

Малък Преславец, Силистренско. Надпис, разказващ за победите на хан Крум

Малък Преславец, Силистренско.

Надпис, разказващ за победите на хан Крум

 

Три възпоменателни надписа на загинали военачалници от времето на Омуртаг

Три възпоменателни надписа на загинали военачалници от времето на Омуртаг

 

Родови тамги или производствени знаци по каменен материал, употребен в строителството на Плиска 

Родови тамги или производствени знаци по каменен материал, употребен в строителството на Плиска

 

 

ската писменост. За съществуването на такава писменост има свидетелства от различен характер. Такова свидетелство са безбройните знаци по различни предмети, главно керамични съдове, и по строителен материал от старобългарските центрове Тяхното разпространение в Североизточна България, в Таврика и по всички черноморски и приазовски земи, гдето са живели прабългарите, ги прави неизменна част на собствено българската култура. По своя най-общ характер това са тамги — родови и фамилни знаци, — използувани като отличителни белези в различни случаи

 

153

 

 

Аул при с. Цар Крум. Знаци по тухли и керемиди

Аул при с. Цар Крум.

Знаци по тухли и керемиди

 

Плиска, Големия басейн. Бронзов предмет с рунически надпис

Плиска, Големия басейн.

Бронзов предмет с рунически надпис

 

 

за означаване на собственост и произход, но много от тях са или идентични с букви от тюркското рунично писмо, или стоят много близо до начертанието на такива букви. С други думи, съществува неразривна връзка между едните и другите. И ако знаците на писмеността са изчезнали от практиката на прабългарите в долнодунавските земи, то в тяхната производствена практика и в бита им са се запазили със своя самостоятелна роля тамгите.

 

За съществуването на свързано руническо писмо у прабългарите свидетелствува един интересен бронзов предмет, намерен в насипа над южния басейн на голямата цистерна в дворцовия квартал на Плиска. Той представлява масивна плоска седмолиста розета с тъпи лъчи и изпъкнала кръгла плочка в средата. На плочката върху лицето на розетата е гравирана най-масово разпространената в Плиска и Преслав тамга (IYI), а на всеки лъч от обратната страна — по два знака от един рунически надпис. Опитите да бъде разчетен този надпис не дадоха досега резултати. Но много аналогии с близки или еднакви по начертание знаци от старотюркското руническо писмо, знаци — тамги от старобългарските обекти, и обстоятелствата на намирането

 

154

 

 

на този единствен по рода си предмет показват принадлежността на надписа към прабългарската традиционна писменост. [216]

 

Тази писменост е трябвало да бъде изоставена и по силата на чисто историческата необходимост. Причината за това не е само отмирането на тюркския език у прабългарите в Дунавска България. Руническата писменост е трябвало да изчезне и поради държавната и културната политика на България на Балканите.

 

Създадена и изградена на територията на една стара източносредиземноморска култура, българската държава попада всред традициите на елинистическия свят. Отначало влиянието на тази балканско-елинистическа култура в нейния византийски облик не се е чувствувало, защото, както видяхме, първоначалната територия на държавата е обхващала напълно или почти напълно опустошени земи и селища със

 

 

Сечище (Сюлейман-кьой), Шуменско. Част от текста на мирния договор, сключен между Омуртаг и Византия през 817 г.

Сечище (Сюлейман-кьой), Шуменско.

Част от текста на мирния договор, сключен между Омуртаг и Византия през 817 г.

Надпис на колона

 

 

съвсем ново население. Но от началото на IX в., когато в България навлизат все повече земи на юг от Хемус с някои градове, в които живее местно елинизирано население, относителната тежест на елинистическо-византийски елемент наред с тази на славянския пораства значително. На българската държавна власт е необходим единен канцеларски официален език. Много естествено този език не е могъл да бъде славянският, макар и да е бил най-разпространен, защото е бил безписмен.

 

Славяните по свидетелството на Черноризец Храбър са имали също някакво рудиментарно писмо, което той, както е известно, нарича «черти и резки» [217]. Може би в недрата на славянското общество на Балканите през VII—IX в. се е зараждало едно писмо, основано на гръцкото и пригодено за славянската фонетика по подобие на съответните опити у прабългарите, документирани с тюркоезичните инвентарни надписи от Преслав и с. Цар Крум. Това е исторически твърде вероятно и по този въпрос ще се върнем отново по-нататък. Важно е да подчертаем сега, че за нуждите на една държавна канцелария и за официални документи славянският език е бил неудобен.

 

155

 

 

Този език не е могъл да бъде и тюрко-българският, защото с течение на годините и десетилетията той става все по-рядко използуваем и разбираем за масите от населението. Исторически най-оправдано и естествено било използуването на местния гръцки език, който се превърнал в своеобразно «койне» за българската държава. На този език били писани всички епиграфски документи, които имали или според ханската канцелария е следвало да имат общодържавно значение. С този провинциален гръцки език — остатък от елинистическото койне — България става и в тази област наследник и продължител на старата балкансковизантийска култура. [218] По всичко изглежда, такава ще да е била и целта на ханската власт в България. Така текстовете на договори между България и Византия, като например този от с. Сечище (Сюлейман кьой), в който се засягат въпросите на българо-византийската граница, размяна на пленници, граничното славянско население и някои други, фигуриращи в условията на 30-годишния мир от 815 г. [219], са могли да бъдат предадени в оригинал върху монументални колони. Такъв е случаят и с текста на договор от Каспичан, в който може би става дума все за този 30-годишен мир и навярно представлява втори екземпляр от същия държавен документ, поставен на друго място в средището на страната. [220]

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

152. P. Février, Art carolingien. Enciclopédie de la Pléiade. Histoire de l’art, II. Europe médievale. Paris, 1966, c. 368.

 

153. Ст. Михайлов, За произхода на античните материали в Плиска, с. 22, става последен изразител на схващането за местния произход на архитектурните детайли в плисковския дворцов център. Разкопките в римския и ранновизантийски укрепен център при с. Войвода доказаха още в началото си онова, което с право се смята за утвърдено в българската археология. Срв. В. Антонова, За произхода на античните материали в средновековна Плиска. — ИПр, 1965, кн. 5, с. 67—69.

 

154. S. Michailov, La grande basilique de Pliska et la tradition paléobyzantine de batîr dans la Péninsule Balkanique. — Actes de Ier Congr. Int des études balk. et sud-est, II, 1969, c. 587, прави опит да отдели колоните с надписи, намерени при разкопките на голямата базилика от самата черква, тъй като тяхното използуване противоречи на тезата за ранновизантийския произход на ба зиликата.

 

155. ГИБИ, III, С., т 1960, с. 289.

 

156. Р. Février, ор. cit., с. 402—403; H. Focillon, Art d’Occident, I. Le Moyen Age romane, Paris, 1971. c. 27 сл.

 

157. В. Антонова, Нови проучвания в старобългарското укрепление при с. Цар Крум, с. 151—152, фиг. 26—27.

 

158. Ив. Моллов, Почиствания и проучвания в Плиска през 1930 и 1931 г. — ИАИ, XIV, 1940—1942, с. 69—70, обр. 138.

 

159. Някои груби каменни изваяния у нас, които бяха считани от някои изследвачи за раннославянски (Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, I, с. 69; З. Радонов, Два средновековни паметника от Пернишко. — Арх., V, 1963, кн. 2, с. 57—59), се оказаха при по-внимателно проучване от бронзовата епоха. Срв. Г. Тончева, Новооткрити антропоморфни плочи край с. Езерово, Варненско. — ИНМВ, XVIII, 1967, с. 15, обр. 4.

 

160. С. А. Плетнева, Печенеги, торки и половцы в южнорусских степях. — МИА, 62. Труды Волго-Донской археологической зкспедиции, I. М.—Л., 1958, с. 207—212, рис. 38.

 

161. Г. Фехер, Мадарският конник. Погребални обичаи у прабългарите. — ИЕМ, VI, с. 81; Р. Попов, Могилните гробове при с. Ендже. — ИАИ, VI, 1930—191 (1932), с. 89, 113; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, I, с. 67—68, обр. 58—59.

 

162. С. А. Плетнева, Печенеги, торки и половцы, с. 211—212.

 

163. К. Шкорпил: ИРАИК, X, с. 373—384; Альбом, табл. XXI; Ст. Михайлов, Нови данни за девташларите около Плиска. — Арх., IV, 1962, кн. 2. с. 11—16.

 

164. С. Георгиева, Разкопки на могили XXXIII и XXXII в Плиска. — ИАИ, XX, 1955, с. 11—41; Ст. Станчев, Некрополът до Нови пазар; В. Антонова, Средновековни погребения от Коларовградско. — Арх., 1959, кн. 1—2, с. 88—92; Д. Ил. Димитров, Ранносредновековен некропол при гара Разделна. — Арх., 1959, кн. 3—4, с. 55—60; Находки от ранното средновековие от Варненско. — ИВАД, XII, 1961, с. 61—63; Ранносредновековен некропол при с. Блъсково, Варненски огръг. — ИНМВ, III, 1967, с. 127—147; Старобългарски некропол № 2 при Девня. — ИНМВ, VI, 1970, с. 21—47; Новооткрит раннобългарски некропол при Девня. — ИНМВ, VII, с. 57— 76; ИНМВ, VIII, 1972, с. 45—66; Древнеболгарские некрополи в Варненском округе. — Във: Славяните и средиземноморският свят, с. 75—91; Погребалният обред в раннобългарските некрополи във Варненско. — ИАИ, XXXIV, 1974, с. 51—94; Раннобългарски масов гроб при гр. Девня. — ИНМВ, X (XXV), 1974, с. 109—143; Двуобреден раннобългарски некропол при Варна. — Преслав II; Раннобългарски некрополи във Варненско, С., 1975 (Автореферат на дисертация); Ж. Въжарова, Славянският некропол при с. Букьовци, Врачанско. — Арх., I, 1959, кн. 1—2, с. 21 сл.; Славяне и праболгары в связи с вопросом средиземноморской культуры. — Във: Славяните и средиземноморският свят, с. 239—254, рис. 1 (отнася се до некрополите от ранното средновековие в България); Средновековно селище и некрополи в Дългопол, Варненски окръг. — Арх., 1969, кн. 3, с. 53—58; Два некропола на юг от Дунава (под печат); Некропол при Голямата базилика в Плиска. Сб. Плиска—Велики Преслав I (под печат); Славяни и прабългари по данни от некрополите VI—XI в.; Д. Аладжов, Средновековни погребения в Югоизточна България. — ИМБ, I, С., 1969; Вл. Зирра, Двуобрядовый могильник раннефеодальной зпохи в Капул-Виилор — Истрия. — Dacia, N S., VII, 1963, с. 366; В. Mitrea, Cimitirul de incineratie din comuna Satu Nou. — Studii, II, 1949, c. 146—151; Materiale, V, 1959, c. 535—542; VI, 1959, c. 579—592; Materiale, VII, 1961, c. 551—560; Некоторые даннне o могильниках с трупосожжениями из Сату Ноу (Добруджа). Materiale, VI, 1960, с. 279—294; Materiale, VIII, 1962, с. 643—647; А. Rădulescu-N. Harfuchi. Cimitirul feudal—timpuriu de la Castelu. — Constanja, 1967; G. Simion, Necropola feudal-timpurie de la Nalbant. — RM, II, 1965, c. 447—448; I. Nestor, La nékropole slave de l’époque ancienne de Sarata-Monteoru. — Dacia, I, 1957, c. 289—295.

 

165. Д. Ил. Димитров, Раннобългарски масов гроб при гр. Девня. — ИНМВ. X (XXV), 1974, с. 109—143.

  

166. В. Бешевлиев, Гръцки и латински извори за вярата на прабългарите. — ИНЕМ, VIII—IX, 1929, с. 179—181.

 

167. Е. Мацулевич, Погребение варварского князя в Восточной Европе. — ИГИМК, вып. 112, М.—Л., 1934, с. 108; А. Riegl, Die spätrömische Kunst-Industrie, II. Kunstgewerbe des frühen Mittelalters, Wien, 1923; N. Fettich, Archäologische Studien zur geschichte der Späthunnische Metallkunst. — AH, XXXI, Budapest, 1951; E. Salin, La civilisation mérovingienne, Paris, 1959.

 

168. Л. Нидерле, Быт и культура древних славян, Прага, 1924, с. 76—136.

 

169. Б. А. Рыбаков, Ремесло древней Русы, М.—Л., 1948, с. 46 сл.; Древние русы. — СА, XVII, 1953, с. 23 сл.; J. Werner, Slawische Bügelfibeln des 7. Jahrhunderts. — Sonderdruck aus Reinecke F., Mainz, 1950, c. 152.

 

170. Ст. Михайлов, Ранносредновековни фибули в България. — ИАИ, XXIV; 1961, с. 49—52.

 

171. J. Werner, Slawische Bügelfibeln, Abb. 1, 2.

 

172. Ж. Въжарова, Славянският некропол в с. Букьовци, Врачанско, с. 21, обр. 6; Славяне и праболгары в связи с вопросом средиземноморской культуры, обр. 10; Ат. Милчев, Ранносредновековни български накити и кръстове енколпиони от Северозападна България. — Арх., V, 1963, кн. 3, с. 25—28, обр. 1—3; Формирование староболгарской культуры. — Във: Славяните и средиземноморският свят, обр. 15.

 

173. В. Chropovsky, Slovensko na úsvite dejín, Bratislava, 1970.

 

174. М. Мирчев, Г. Тончева, Д. Димитров, Бизоне-Карвуна. — ИВАД, XIII, 1962, с. 100, обр. 735, 6; Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с. 145.

 

175. Ж. Въжарова, Средновековен некропол при с. Абланица, Благоевградски окръг. — Арх., 1968, кн. 2, с. 27—36; Славяне и праболгары в связи с вопросом средиземноморской культуры, с. 245—253; Д. Аладжов, Археологически данни за ранното средновековие в Източнородопската област. — Родопски сборник, II, 1969, с. 243—258; Средновековни погребения в Югоизточна България, с. 145 сл.; Материална култура на Югоизточна България, с. 150—159.

 

176. Ж. Въжарова, Славяне и праболгары, обр. 6, 9—11; Средновековен некропол при Абланица, обр. 6д; Д. Аладжов: ИБМ, I, 1969, обр. 3; Материална култура на Югоизточна България, обр. 18—23.

 

177. Е. Salin, La civilisation mérovingienne, passim; G. László, Steppenvölker und Germanen, Berlin, 1971, c. 49, 85; H. Мавродинов, Прабългарската художествена индустрия. — Във: сб. Мадара, II, с. 157—158, 259.

 

178. Г. Фехер, Военното дело на прабългарите, С., 1938, с. 70—72.

 

179. G. László, Etudes archéologique sur l’histoire de la société des avars, Budapest, 1955. — AH, XXXIV, c. 158 etc.

 

180. G. Moravcsik, Der Name der Bulgaren in einem griechischen Papyrus. — Körösi Csoma Archivium, I, 2, 1935, c. 119—129; H. Мавродинов, Старобългарското изкуство, I, c. 77.

 

181. Б. Ф., Археологически вести. — ИБАД, III, 1912/13, с. 324, обр. 255; Н. Zeis, Der Schatzfund von Akalan. Ein Beitrag zur Chronolcgie der Reihengräberfunde. — Forsch. und Fortschr., XI, 1935, c. 17—18; H. Мавродинов, Прабългарската художествена индустрия, с. 183—186; Старобългарското изкуство, с. 12, обр. 1.

 

182. Н. Мавродинов, Прабългарската художествена индустрия, с. 223 сл.

 

183. Б. А. Рыбаков, Древние русы, рис. 7 б.

 

184. G. László, Steppenvölker und Germanen, Abb. 20—21.

 

185. C. Станчев, Й. Чангова, Н. Петков, Некрополът в местността «Кайлъка» при Плевен. — Арх., 1961, кн. 1, обр. 21, 10.

 

186. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 81, обр. 72.

 

187. В. Миков, Последни могилни находки. — Сб. Мадара, I, с. 434—435; Н. Мавродинов, Старо българското изкуство, с. 71, 79—80.

 

188. Кр. Миятев, Старобългарски златен накит от Мадара. — ИАИ, IV, 1926—1927, с. 14 сл.; Н. Мавродинов, Прабългарската художествена индустрия, с. 226; Старобългарското изкуство, с. 80—81, обр. 70.

 

189. Д. П. Димитров, Нов сравнителен материал към втория златен накит от Мадара. — ИИД, XVI—XVIII, 1940, с. 181—192.

 

190. St. Michailov, Une nouvelle inscription protobulgare dans l’ancienne capitale Pliska. — Byz., XL, 1970, 2 (1971), c. 422.

 

191. В. Иванова, Разкопки на Аврадака в Преслав. — РП, III, с. 42—43, обр. 39; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство с. 81, обр. 73.

 

192. Доскоро този екземпляр бе единствен представител на този вид аварско производство, намерен в българските земи. Сега е известен още един: Д. Овчаров, Преславски паралели в крепост та Крумово кале при Търговище. — ИНМШ, VI, 1973, с. 230—233, обр. 9; I. Erdédyi, Die Kunst der Avaren. Budapest, 1966, S. 33—39, Taf. 16.

 

193. Д. И. Димитров, Ранносредновековен некропол при гара Разделна. — Арх., I, кн. 3—4.

 

194. А. Л. Якобсон, Средневековый Крым, с. 18, рис. 1.

 

195. Кр. Миятев, Новооткрито старобългарско съкровище. — ИАИ, VIII, 1934, с. 230—253; Н. Мавродинов, Върху произхода на Шереметското съкровище. — Пак там, с. 254—261. На друго мнение е С. Георгиева, Едно ново тълкуване на шереметското съкровище. Във: Сборник в памет на К. Шкорпил, с. 155—164, която смята торквите за колани и ги датира в края ва халщата и началото на латенската епоха.

 

196. Ст. Станчев, Некрополът до Нови пазар, с. 91—93.

 

197. Кр. Миятев, Два поетически фрагмента у Йоан Екзарх като исторически извори. — Арх, I, 1959, кн. 1—2, с. 12, 16.

 

198. J. Hampel, Altertümer des frühen Mittelalters in Ungarn, Braunschweig, 1905, II, S. 633, III, Taf. 420. M

 

199. H. Мавродинов, Старобългарското изкуство, с. 184.

 

200. N. Mavrodinov, Le trésor protobulgare de Nagyszentmiklós. — AH, XXIX, Budapest, 1943, p. 86—87, fig. 49.

 

201. Ст. Станчев, Некрополът до Нови пазар, с. 102.

 

202. Ст. Станчев, цит. съч., обр. 28.

 

203. N. Mavrodinov, op. cit., p. 11—224.

 

204. Ст. Михайлов, Археологически материали от Плиска, с. 52, обр. 3.

 

205. Т. Тотев, За един паралел на чашата на Сивин жупан от Преслав. — Арх., 1966, кн. 1, с. 31—37; V. Beševliev, Protobulgarische Inschrift auf einer Silberschale. — Byz., XXXV, 1965, p. 1—9.

 

206. D. Csallany, А Bizanci fémmüvesseg emlékei. — Antik tanulmanyok, I, 1954, c. 101—128.

 

207. Й. Господинов, Нов старобългарски конник. — СпБАН, VIII, 1939, с. 213, обр. 1, табл. I; Л. Огненова, Рисунки на конници върху вътрешната крепост на Преслав, с. 195—205.

 

208. Обща характеристика на прабългарските надписи на гръцки език вж. у V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, S. 49 ff.

 

209. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, S. 125—126.

 

210. Ibidem, S. 220—221.

 

211. Ibidem, S. 97—99.

 

212. Ibidem, S. 281 ff.

 

213. Ibidem. S. 156.

 

214. П. Ников, Кавхан Исбул. — Във: Сборник в чест на В. Н. Златарски, С., 1925, с. 195—228; В. Гюзелев, Функциите и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава (VII—XI в.). — ГСУ—ФИФ, IX, 1966, с. 138 сл.

 

215. V. Beševliev, op. cit., S. 164—165.

 

216. Ст. Ваклинов, Един бронзов предмет с рунически знаци от Плиска. — Сб. чест на В. Бешевлиев (под печат).

 

217. К. М. Куев, Черноризец Храбър, С., 1967, с. 188.

 

218. V. Beševliev, op. cit., S. 24 ff.

 

219. Ibidem, S. 190.

 

220. Ibidem, S. 206.