Формиране на старобългарската култура VI-XI век

Станчо Ваклинов

III. Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в.)

 

 

  2. Строителството и архитектурата през първата половина на IX в.

Големият дворец в Плиска

Ханското жилище — Малкият дворец

Езическите капища в Плиска

Укрепителната система на Плиска

Плиска като селищен комплекс

Водопроводната и канализационната система на Плиска

Строителството в аулите през първата половина на IX в. и неговите паметници

Началото на строителството в Преслав

Строителството по дунавския лимес и в «Отвъддунавска България» — Пъкуйул луй Соаре

 

Изучаването на старобългарската култура през VIII в. е много затруднено поради извънредната оскъдност на точни сведения и податки, които да позволяват датировката на паметниците от епохата. С изключение на надписа около мадарския скален релеф всички останали паметници от епохата могат да се датират, като се сравняват с тези от следващата епоха или като се вземат под внимание общонсторически сведения и съображения. Тъкмо като се съпоставят паметници от един и същ вид или се изучават хронологическите или стратиграфските връзки между тях,

 

103

 

 

може да се създаде една относителна хронология или периодизация, която да ни позволи да датираме някои от тях в VIII в. Такива съображения и такъв подход позволиха преди 30 години на акад. Кр. Миятев да нарече големия укрепен замък в центъра на Плиска «Крумов дворец» и това название, ако и условно, остана в употреба до наши дни. Но този замък е свързан с други строежи в дворцовия център. Следователно и останалите сгради следва да наречем «Крумови». Както видяхме, през ранния период в живота на Плиска отделните сгради са стояли изолирано една от друга и тяхното изграждане сигурно не е станало наведнъж, а последователно в продължение на десетилетия. Следователно названието «Крумов дворец» може да означава и сграда, която е съществувала в епохата на Крум, без да е била строена през негово време. Мисълта, че това е именно «Крумов дворец», идва по пътя на логично заключение, тъй като нейните основи лежат под основите на друг, по-късен дворец, приписан на Омуртаг. Фактът, че големият укрепен замък е бил унищожен, както ще видим, по време на Крумовите войни, показва само, че той е съществувал в началото на IX в. и следователно е могъл да бъде издигнат и далеч преди Крум. Именно съобразявайки се с хода на развитието на българската държава и на централната държавна власт, ние можем да го припишем на хан Аспарух, първия български хан, царувал отсам Дунава.

 

Към епохата на смутове и междуособни борби около ханската власт в България през 60—80-те години на VIII в. следва да се припише едно съоръжение, което представлява важна връзка между някои сгради от началния период на плисковския дворцов център — подземният таен ход. [78] Това е интересен коридор, настлан с квадратни тухли, обложен отстрани с дъбови греди и покрит с дебели дъбови талпи, свързващ големия укрепен замък с ханското жилище. Той минава по пряка линия между двете сгради, недълбоко под нивото на терена, и някои данни показват, че е изграден допълнително, че първоначално тези две сгради са стояли изолирано една от друга. Логично е да се приеме, че една тайна връзка между ханското жилище и държавната канцелария е станала необходима в моменти, когато ханът се е чувствувал несигурен в своя дом. Такива моменти настъпили, както е известно, след 762 г. и продължили почти две десетилетия. Над България надвисва опасност от страна на Византия. [79] В ханския двор настъпват размирици. Свалени и убити ханове, несигурни и краткотрайни царувания, понякога завършващи с бягство в Несебър и Цариград, намеса на византийски агенти в междуродовите съперничества — всичко това навярно създавало натегната атмосфера и в ханската резиденция. Тайният подземен проход между неукрепеното жилище и добре укрепения замък станал необходим за сигурностга на хана.

 

Освен дървените стени на подземния коридор и неговия дървен покрив дървени са били и рампите, които по лек наклон са извеждали в двата му края към съответните сгради. През 1947 г. бе разчистена рампата към укрепения замък. С дървената си конструкция тайният ход станал лека жертва на стихиен пожар. Овъглени са дървените подпори, спечена до червено е околната пръст. Пожарът е бушувал дори в подземието, което ще рече, че негова жертва са станали и сградите в двата му края. Този стихиен пожар представлява един важен показател в историята на плисковския център и бележи трагични събития в историята на цялата страна.

 

През 811 г. император Никифор I Геник с цялата си войска се намирал отвъд Хемус и хазайничел из ханската резиденция Плиска. Хан Крум се е оттеглил настрана и готвел удар срещу неприятеля, който се намирал в клопка. Но преди да напусне дворците, императорът опожарил всичко, след като било подложено на грабене. Тази война, злощастна за императора и за Византия, е не по-малко злощастна и за България въпреки щастливото избавление. В развалини е не само дворцовият център на Плиска — главният хански аул. Опостушени са и околните аули, средището на държавата.

 

Но България се съвзема бързо. От края на VIII в. тя вече не е така малка, каквато е била сто години напред. Нейната територия е пораснала значително. Нарас-

 

104

 

 

нала е и нейната мощ. Възползувайки се от разпадането на Аварския каганат. ха-Крум завзема цялата източна половина на каганата. Границите на България достигат средното течение на Дунава и обхващат цялата степна равнина на днешна Източна Унгария, цялата територия на днешна Румъния. Един успешен поход към средната висока част на полуострова довежда до присъединяването на цялата сердийска област и на главния ѝ град — старата Сердика, наричана вече от славянското население в него и около него Средец. Към основните сили на страната се прибавят нови маси от славянско и прабългарско население, доскоро подвластно на аварите или на Византия. В границите на България освен град Сердика влиза още Несебър и с това под прякото разпореждане на българската държавна администрация са поставени жителите на два центъра, дотогава свързани с общия икономически, политически и културен живот на балканските византийски провинции. В Източна Тракия, в граничната област Парория или Странджа и по долината на Тунджа и Марица многобройните военни заселници — федерати на византийска служба, които на няколко пъти през VIII в. биват заселени от Константин V Копроним, за да защищават територията на империята от българите, биват не само включени в пределите на България, но и реорганизирани така, че военните им поделения стават част от общата военна сила на страната. По време на войните на хан Крум срещу Византия било отвлечено и заселено в България на север от р. Дунав цялото население на Одрин — Адрианопол, и това население било поставено на работа в полза на българската държава.

 

Така България като държава се превръща в началото на IX в. в една органи-зация, която наследява не само населението и средноевропейското културно наследство на аварите, но и значителни източници на балканско-византийската цивилизация. Тези събития превръщат българската държава в мощен фактор както в областна на политическата действителност в Югоизточна Европа, така и в областта на културата. Почти двеста години след това България играе ролята на обществено-икономическа и политическа сила, която направлява активно културното развитие на целия Европейски «варварски» югоизток. Почти два века в България се извършва симбиозата на славянската и тюркско-българската културна традиция и на наследството на останалите варварски племена и народи, останали по територията на обширната държава от Пеща до Одрин и от Днестър до Сердика, а скоро след това до Преспа и Охрид. В същото време българската държава се превръща през следващите векове в своеобразен котел, гдето се сплавя варварското наследство с традициите на средиземноморската и близкоизточната цивилизация в нейния византийски вариант.

 

Началото на IX в. е предел, от който в живота на страната започва да се чувствува порасналата тежест на славянския елемент. Едновременно с това и постепенно в течение на следващите векове, когато в територията на страната биват включени значителни земи от средната и югозападната част на Балканския полуостров, наред със славянското земеделско население в българския обществен, стопански, културен и дори политически живот навлиза местно византийско или отскоро византинизирано градско население. В българската култура започват да се проявяват по-отчетливо черти, близки до провинциално византийските традиции. През този век още повече в официалната култура на владетелския дом, в дворцовото владетелско изкуство, в монументалното и масово строителство започват да се чувствуват византийските влияния. България през IX в. става в много отношения продължител и интерпретатор на провинциално византийските традиции. Разбира се, от местното културно наследство в България навлизат тези форми, които отговарят на обществената среда и обществената структура на страната по това време, които не противоречат на официалния строй и на официалната езическа идеология. В културата на България през IX в. навлизат влияния от страна на местното наследство по два пътя. Широките маси на населението възприемат всичко онова,което пазарите във византийските големи градове могат да им предложат—стока за всекидневието —

 

105

 

 

произведения на занаятчийството и техниката, стоки от Изтока. Управляващата родова аристокрация и представителите на местните военноадминистративни власти възприемат покрай всичко това и форми на официалния военноадминистративен живот, етикет, език, дори титулатура и инсигнии. Неприемливи и недопустими в България са били естествено много страни на византийското официално изкуство и всички прояви на официалния бит и държавен етикет, пропит с идеите на християнската идеология. Дори заемки в тази област, в случай че са възприемани, са били прилагани във видоизменен или преосмислен вид.

 

Да разгледаме сега как се е развивала материалната култура и изкуството в България през IX в., века, който създаде българската народност.

 

Още през второто десетилетие на века в опустошеното средище на България започва интензивна възстановителна работа. Започва преукрепването на цялата територия на централния, вътрешния комитат около главните онгъли. Опожарените аули — укрепените дворци, се изграждат наново. Наново се създават крепости, строят се съобщителни средства особено около източнобалканските проходи. Опитът от предишните десетилетия на изпитания и беди се използува рационално. Освен това в цялата страна се изгражда мрежа от крепости и опорни пунктове, в новопри-съединените земи и в старата територия на страната, опряна на онова оцеляло наследство от Византия. Пример за това е крепостта на Средец. Противно на съобщенията на византийските хронисти, които разказват, че при превземането ѝ от хан Крум през 809 г. той наредил да избият много хиляди сердикийци и да разрушат крепостните стени, разкопките в София показаха, че последното не отговаря на истината. Нелогично е да приемем и първото, като имаме пред вид известните случаи със заселване на византийско население в България. Заварените крепостни стени били използувани рационално и цялата крепост започва да играе важна роля в стратегическите планове на българската държава на полуострова. [80]

 

 

Големият дворец в Плиска. Особено внимание се обръща на стария хански дом в Плиска. Голяма роля във възстановяването на плисковския дворцов център и голямото строителство в началото на IX в. играе хан Омуртаг (814—831 г.). Замахът на неговата строителна дейност и високо изявеното съзнание за историческото значение на извършваното в негово време с право позволяват той да бъде наречен Строител. Създаденото по негово време и в Плиска, и другаде наистина е надживяло вековете.

 

При преизграждането на Плиска очевидно е бил отчетен горчивият опит от войните и разорението на ханската резиденция. Дворцовият център е бил планиран според нови принципи. Вместо един укрепен замък сега средната част на лагера-онгъл се превръща в обширна каменна крепост, гдето дворцовите жилищни сгради са допълнително укрепени и обособени в центъра на града. Достъпните за външни лица части на ансамбъла останали вън от оградната стена на жилищния комплекс. [81]

 

Най-голямата сграда, издигната във Вътрешния град на главния онгъл, вече бил Големият дворец или тронната палата. Неговите развалини и сега представляват най-внушителните останки в Плиска.

 

При изграждането на Големия дворец строителите разчистили из основи развалините на стария укрепен замък. Тези основи представляват една огромна мрежа от пресичащи се каменни стени и разчистването имало за цел да бъдат извадени из леглата на основите всички каменни блокове, които могат да се използуват за новия строеж. Новата сграда била планирана върху западния край на площта, която някога заемал старият замък. Нейните основи стъпват и върху леглата на старите основи, но изобщо при полагането им не са се съобразявали с останките на старата сграда. Новият дворец имал да изпълнява само част от ролята на стария замък и както неговият обем, така и планът му представляват нещо съвсем различно от него.

 

Сградата е представлявала надлъжна базиликална зала, изградена върху високо приземие, което и служело като своеобразен цокъл. Тя е ориентирана с дългата си ос в посока север-юг. В нея се е влизало откъм тясната южна страна. Преддверието

 

106

 

 

Плиска. Дворцовият център в епохата на Омуртаг.

План

 

 

е разделено на две. От приземната му входна част една полегата стълба или по-ве роятно рампа е извеждала на етажа, отгдето се влиза в самата зала. Срещу входа на северния край на залата се намира широка апсида, изградена в самия корпус на постройката. По всяка вероятност в нея е стоял тронът на владетеля.

 

Приземието над залата е образувано от надлъжни коридори, покрити със сводове, които поддържали пода на приемната зала. Напреко на тези коридори има врати, които позволяват преминаването през сградата от източното до западното лиие. Очевидно приземието е било широко достъпно отвън с по четири врати и не е изключено да е било предназначено за конюшня на тия, които пристигали и заминавали от тази централна сграда на държавното управление. [82]

 

Важен проблем в историята на българската архитектура представлява типът на сградата. [83] По своя план на залата сградата прилича на черква. Това е планът на

 

107

 

 

една трикорабна базилика. Забележителен от културно-историческа гледна точка е фактът, че в една езическа страна, в столицата на една «варварска» държава се появява базиликална сграда с апсида, пряко свързана с голямото семейство на базиликите от античността и средновековието в стария свят. При оценката на това явление не може да не се има пред вид, че по своя произход и първоначална история базиликата е една гражданска сграда, предназначена за официални обществени нужди, че едва в късната античност този архитектурен тип навлиза в християнския култ. Освен това гражданската роля на базиликата не се прекъсва с навлизането ѝ в християнския култ и ние виждаме базиликата в дворцовата архитектура на Цариград и в епохата, когато е строен Големият дворец в Плиска. [84] Широко разпространение е имала базиликалната зала не само в целия Изток, но и в Западна Европа. Но което е повече за отбелязване, това е използуването на базиликалното устройство дори за култови нужди у ранните мюсюлмани. [85] С други думи, традиционният базиликален план се оказва много жизнен и пригоден за различни цели. Следователно появата му през второто десетилетие на IX в. в плисковския дворцов център може да се смята за нормално явление.

 

Проблемът за плана на Големия дворец се състои не толкова в базиликалното устройство на тронната зала, колкото в особеностите на този базиликален план и в общото разпределение на частите на сградата. Вече неведнъж е изтъквано с основание, че включената в общия корпус на сградата аспида е явление, необичайно за местната балканска архитектура. Това устройство е много характерно за архитектурата на Сирия, Армения и Грузия. Навсякъде, където се срещат тези особености извън посочените страни, се констатира влияние на сирийската и кавказката архитектура. Появата на тази особеност на наша земя намира логично обяснение по две направления. От една страна, този тип апсидно устройство заедно с редица други белези на пряко сирийско-арменско влияние се открива в архитектурата на Североизточна България от V в. [86] Това е прочутата черква на Джанавартепе при Варна. [87] Следователно западното черноморско крайбрежие не е било чуждо на заемки от близкоизточната църковна архитектура още в епохата, която предхожда появата на монументална архитектура в рамките на новата държава на полуострова. Два големи и важни града на това крайбрежие — Варна и Несебър, са били заселени между другото и от колонисти, произхождащи респективно от Сирия и от Исаврия, област на южното крайбрежие на Мала Азия срещу остров Кипър, по-късно наричана Мала Армения. Като имаме пред вид, че до началото на IX в. Несебър е живял непрекъснато свързан с живота на Византия, а Варна непрекъснато е била един от нейните опорни пунктове, може да не се съмняваме в здравите връзки на сирийците и малоазийците с техните родни места и в постоянното подхранване на техните културни традиции оттам.

 

От друга страна, една нова вълна на влияние от същите тези райони — Сирия и Армения, се появява в българските земи през VIII в. Известно е, че през тази епоха византийската власт на полуострова се опитва активно да промени етническия състав на византийските балкански провинции, като отвоюва завзетите от славяните земи, унищожавайки племенната им организация в така наречените Славинии, като изселва значителни маси от славянското население в малоазийската провинция Витиния и като заселва в освободените територии население от източната провинция. Около средата на VIII в. Константин V Копроним заселил вече, както споменахме, големи групи сирийско и арменско население по долината на Тунджа. [88] Това население било привърженик на еретичното павликянско учение. То произхожда от градовете Мелитене и Теодосиупол по горното течение на Ефрат и там, както и по българската граница, изпълнявало военна служба по охрана на територията на Византия. Присъствието на това население по периферията на българската държава не е могло да не се почувствува още през VIII в. и особено от началото на IX в., както видяхме, то преминава на българска служба. [89] Това са били сирийци и арменци, които са се настанили на Балканите със своите традиции, включително и строителни.

 

 108

 

 

Така в дворцовата архитектура на българската столица са могли да се появят свежи и преки сирийско-арменски влияния. Те са се отразили не само в плановата концепция на сградите, но също и в конструкциите, гдето продължава да господствува и особено през Омуртаговото царуване става монументалната архитектура в Североизточна България каменната квадрова зидария, така присъща на архитектурата в Армения и Сирия.

 

Една особеност обаче в устройството на Големия дворец му придава своеобразен характер. Това е откритото приземие. За тази особеност не разполагаме със сигурни паралели и тя прави плисковската сграда уникална по своя характер. Но не без основание в нейния общ характер някои изследвачи виждат идеи, навеяни от един цариградски дворец — прочутата Магнаура. Както е известно, тази изолирана сграда в дворцовия ансамбъл, строена още по времето на Константин Велики, тъкмо през IX в. била подложена на поправки и преустройства. Тя била базиликална сграда, издигната върху висок цокъл. [90] За съжаление от нея до наши дни не се е запазило нищо по-сигурно, което да позволява точно сравнение, но описанията на византийските автори позволяват все пак да виждаме в плисковския дворец оригинална реплика, която в общи черти би напомняла цариградската постройка.

 

 

Ханското жилище — Малкият дворец. Успоредно с изграждането на тронната зала — административният център на столицата, през второто десетилетие на IX в. започнало и преустройството на жилищната част на дворците. От положението и състоянието на сградите в комплекса на Малкия дворец може да се заключи, че и тази част на дворцовия ансамбъл се е намирала в развалини след оттеглянето на войските на император Никифор I Геник. Над рушевините и пепелищата отново закипели живот и строителство, което имало за цел да заличи следите от погрома през 811 г. За големината на предприетите работи може да се съди не само от преустройствата, които се констатират в жилищния ансамбъл, но и от големите купища строителен трошляк, изхвърлен по време на разчистванията далеч на запад в долината на Асардере. Очевидно при преустройствата на ансамбъла били доразрушени ония части от старите сгради, които стърчали като неизползуваеми останки, негодни за преустройство. Строителният материал от тях — камъни и тухли — бил запазен за новите строежи, а били изхвърлени само хоросановите насипи и дребният ненужен трошляк. Характерно явление при някои преустройства в района на Малкия дворец е запазването на основите на сгради, които се намирали в развалини над терена. [91] Строителите събаряли стърчащите стени, а оставяли основите, за да ги ползуват изцяло или отчасти. Така постъпили на няколко места в Плиска.

 

Ханското жилище било преизградено изцяло до голяма степен върху основите на дотогавашната постройка. [92] По своя план то, изглежда, не се отличава съществено от старото. В неговото устройство ние виждаме една схема, която се среща още няколко пъти в Плиска, Мадара и Преслав: тя, изглежда, представлява реплика на много древен и вече утвърден жилищен тип. Към такава преценка на тоя план ни навежда втората, новоизградена вече по това време жилищна сграда на Малкия дворец непосредствено до първия откъм запад. Планът е композиран на строго симетричен принцип и повтаря плана на първата. В него е застъпена триделността. Вътрешната част на сградата се състои от по две помещения по нейната ос, ориентирана север-юг. От двете страни на тази средна част има по цялата дължина на сградата по две крила, които от своя страна са разделени по на три отделения. Тези крила са тесни и напомнят коридори, но както при тях, така и в средната част на сградите от тоя тип са застъпени варианти, които, както ще видим по-нататък, не изменят на основния композиционен принцип.

 

В конструкцията на каменните стени на източната сграда се забелязват известни различия между средната част и двете странични крила, различия, които карат изследвачите да отделят два хронологически етапа в изграждането на постройката. Така както е дошла до нас, сградата показва в някои пунктове допирането на външ-

 

109

 

 

ните части на плана към едно ядро, съставено от две отделения. Тези различия са само конструктивни и не нарушават единството на сградата като план и обем. По всичко личи, че те се дължат на преустройството на по-старата сграда на това място. Може да се предполага от съпоставката на останките на тая сграда със запазените части на новата, че средната част на последната представлява част от старата. Изглежда, при преизграждането на старото повредено жилище са използували и вмъкнали в новата постройка неговата по-добре запазена средна част. Такова рационално оползотворяване на запазени части от сграда е характерно в историята на старите български столици и ние ще го видим още няколко пъти в различни сгради.

 

И така жилищният дворец през този период се състои вече от две сгради. Техните подове са настлани с каменни плочи, а хубавата квадрова каменна зидария, при която в средната част на източната сграда са използувани железни скоби, е покрита с фина гипсова мазилка. Северното помещение на западната сграда има специално отоплително устройство под пода и по стените. Настилката на пода е поставена върху суспензури, градени с тухли, а вътрешните лица на стените са били обложени с плочи, закрепени на специални глинени тръбички, за да минава зад тях нагоре топлият въздух. [93] Очевидно тази част на двореца е била «зимна» и за отопляването ѝ са използували една стара елинистическо-римска система. Пещ за затопляне на въздух се намира под пода на предното помещение на тази сграда, но проучванията са установили, че тя е вградена в конструкцията на една стена, която, изглежда, е останала от някаква по-ранна постройка към юг, отчасти застъпена от новоизградената западна къща на жилищния дворец. Не е изключено тази пещ да е ползувана и в новоизградената част на двореца, но липсват необходимите данни за сигурно заключение в този смисъл.

 

По-нататък към запад от жилищната част на комплекса на Малкия дворец през този период е издигната една баня. [94] Нейните основи застъпват и отчасти прерязват съществуващото дотогава там водно съоръжение с кръгъл план (цистерна). Издигането на банята на това място не е случайно. Към старата цистерна са водели водопроводи, които са били след това включени в инсталациите на новоизградената баня, която е триделна. Нейният план и устройство са също типови и ние ще ги срещнем с много малки изменения или почти без изменения още няколко пъти в старите държавни центрове. В триделното ѝ устройство е приложен прастарият принцип на постепенното редуване на температурата на въздуха и водата в баните — студено, хладно и горещо помещение. Тук отново под пода на средното помещение има отоплителна инсталация — хипокауст. Пещта се намира под пода на източното отделение.

 

Големи промени в дворцовия ансамбъл настъпват в западната му част. Изглежда, тук разрушенията са били толкова големи, че се оказали непоправими. Съществуващата баня била доразрушена и основите ѝ засипани, бил елиминиран целият южен басейн на цистерната, камъните от външния кожух — извадени, остатъците му — засипани. [95] Но северният басейн останал да функционира. И тъй като разделителната стена между двата басейна сега се превърнала във външна, за да създават единство в запазения северен басейн, строителите удвоили тази стена, като от вътрешната ѝ страна прокарали долепен до старата стена тухлен зид. При това преливните тръби през старата разделителна стена били запазени, свързани били с нови тръби в новоизградената вътрешна тухлена стена, за системата на оточните тръби била изградена до някогашната разделителна стена отвън, в пространството на засипания басейн, специална шахта, от която широк тръбопровод отвеждал излишните води към специално изградената в близост стара разделителна шахта. [96]

 

С тези преустройства завършвало подновяването на жилищния ансамбъл на дворцовия комплекс на запад. В източния край на ансамбъла била съборена правоъгълна каменна сграда. Това се наложило, защото около целия ансамбъл на жилищния дворец била издигната висока, изглежда, тухлена стена на каменна основа, която пресича основите на източната правоъгълна сграда. Тази висока оградна стена

 

110

 

 

заграждала обширен правоъгълен двор, в който дворцовите сгради — жилища, бани, цистерни, се разполагали край северната и западната му страна. Така в самия дворцов център се обособявала една малка укрепена територия, един в точния смнсъл на думата дворец с три входа — от север, от запад и от юг. Входовете са представлявали четириъгълни кули, през които се преминавало. Кулите се долепвали до куртината на стената. Че проходите били засводени, личи при западния вход, гдето за челна арка на полуцилиндричния свод бил използуван един извит монолитен архитрав от екседра от римски произход, преупотребен не според първоначалното му предназначение — хоризонтално, а изправен. Тези преходни кули придават на оградната стена около Малкия дворец вид на истинска крепост. За височината и външния вид на стената и кулите не разполагаме с точни данни.

 

Около оградната стена на Малкия дворец са констатирани някои факти, които имат значение за хронологията на дворцовия ансамбъл.

 

Южната страна на оградната стена пресича останките на подземния таен ход, който е свързвал укрепения замък със старото ханско жилище. Очевидно при нейното изграждане този проход вече не е действувал. В основите на северната страна обаче между двете сгради на Малкия дворец е изграден специален засводен вход, който представлява начало на таен изход от двореца. Явно е, че при издигането на крепостната ограда около жилищния квартал на дворците са имали пред вид опита от миналото. На хана е оставена възможност за тайно влизане и излизане във и от двореца, в който живее. Преминаването му обаче от жилищната в официалната част на дворцовия квартал е ставала открито и тържествено. Новият таен проход е проследен вън от дворцовия квартал на север на значително разстояние, но не е уточнено къде завършва. Не е изучено също така има ли разклонения този подземен коридор в самия дворец. Защото право на юг от вратата в северната стена, под източното крило на западния корпус на Малкия дворец, минава такъв един коридор, опожарен, както всички останали части на тайния проход, но под югоизточния ъгъл на сградата се обръща право на запад. Не е изключено старото трасе на коридора да е имало разклонения, над чиито развалини са стъпили основите на западната дворцова сграда. Този въпрос е оправдан още повече от факта, че в северната оградна стена на около 20 м западно от изхода в основите ѝ има също добре изграден от камък друг изход към север. Следователно, когато са изграждали северната стена, са оставили не само изход между двете жилищни сгради, а още един западно от двореца.

 

Всичко това обаче поставя логично проблема за посоката и изхода на тайния проход вън от дворцовия квартал. Сегашните данни сочат, че тайният проход е свързан със северната порта на каменната крепостна стена, гдето той е позволявал таен и свободен изход за обитателите на дворцовия квартал незабелязано за хората, които се намират в така наречения Вътрешен град. Това може да означава, че изграждането на цялата система от тайни изходи от Малкия дворец към север е свързано хронологически и функционално с издигането на каменните стени на вътрешната крепост в Плиска.

 

Когато говорим за дворцовия жилищен квартал, трябва да споменем още една жилищна сграда от типа на Малкия дворец, но вън от дворцовата ограда, северно от нея. Сградата е била, изглежда, каменна, ако се съди от солидните основи от дялани каменни блокове, запазени под и наравно с нивото на подовата настилка. Тези основи показват типичното триделно устройство на сградата на Малкия дворец с тази разлика, че докато стените на последния имат неразчленени фасади, стените на това жилище, условно наричано «болярско», са имали фасади, разчленени от вградени пиластри, които, без да имат конструктивна роля, изглежда, са отговаряли на вътрешното разпределение на обемите.

 

 

Езическите капища в Плиска. В така оформения през тази епоха жилищен дворец има една сграда, която представлява не само архитектурен, но и по-широк културно-исторически проблем. Тя има квадратен план. Основната ѝ част е съставена от два

 

111

 

 

квадрата един в друг. В центъра на сградата е запазена основата на свободен стълб, вграден и нагоре от дялани каменни блокове. Към южната стена на тази квадратна основна част на сградата е прибавено неразчленено преддверие. Основата му пресича трасето на стария подземен таен ход.

 

Предназначението на тази сграда е обект на предположения. Обикновено тя се тълкува като култова — езически храм. [97] Основанията за това се съдържат в нейния необикновен план, в композицията на двата основни обема, от които тя се състои: от преддверието се е влизало в един своеобразен деамбулаторий, който ограждал от всички страни вътрешното помещение — светая светих, може би изцяло затворено за външна светлина. Свободният стълб ще да е бил жертвеник — олтар. Симетрично от двете страни на вътрешната зала в пространството на обиколния коридор са запазени основите на два малки басейна, в които е текла и се е събирала вода. Следователно в ритуала на този храм е използувана вода.

 

Досегашните проучвания на религиозния живот в езическа България не са довели все още до задоволителен отговор на въпроса за характера на упражнявания в този храм култ. Издигането на тази сграда точно в средата на ограденото пространство на Малкия дворец, близостта на храма до жилището на свещената и неприкосновена личност на хана, данните, които показват, че може би храмът заедно с източния корпус на ханската резиденция е бил отделен с вътрешна разделителна стена от западната жилищна и стопанска част на двореца в самостоятелен обширен двор, достъпен за многолюдно посещение отвън — всичко това подкрепя най-общо тълкуването на сградата като храм, в който главна роля играе владетелят.

 

Друг един езически храм бил издигнат навярно по това време западно от тронната палата. По общия замисъл на своя план тази сграда не се отличава от храма в центъра на Малкия дворец. Разликата е в това, че тук обемите имат правоъгълен план. Цялата сграда с двата вписани един в друг правоъгълника е ориентирана из-ток-запад. Останките от нейните основи са обезличени от по-късни поправки и използувани в две последователни черкви така, че сега не личат никакви подробности от старата постройка. По всичко личи обаче, че и в тази сграда е използувана за култови нужди вода. Един тухлен басейн в южния външен коридор се е запазил по една случайност при първата черква на това място, защото е бил използуван навярно за нуждите на християнския култ.

 

По своя план, просто устройство и по своята по-късна съдба тази сграда стои много близо до големия езически храм под Даулташ в Мадара. Очевидно и тук в държавния административен център древният тюркски религиозен култ е намерил своята архитектурна рамка. Произходът на този план е неясен. На пръв поглед той напомня стилобата на един класически древноелински храм. Но общността в архитектурната концепция на тази сграда с онази в Малкия дворец, както и липсата на минимални археологически и исторически аргументи, които позволяват запълването на огромния хиатус между елинско-елинистическо-римската епоха и старобългарската, прави тази аналогия несъстоятелна. По всяка вероятност тук също имаме работа с храм, гдето вътрешната зала е затворена за пряк достъп на външна светлина.

 

Що се отнася до квадратния храм в центъра на Малкия дворец, той има, както вече е изтъквано, формални аналогии на плана си с плана на келтски и славянски храмове в Западна Европа. [98] Разбира се, аналогията с келтски храм е лишена също от историческа логика и какъвто и да е археологически аргумент независимо от съвпадението на формите. Много по-сериозно можеше да изглежда отъждествяването на тази сграда с един славянски храм, ако изобщо беше възможно, при съвкупността на данните, с които разполагаме, да допуснем, че през първата половина на IX в. ханската власт в България е щяла да издигне храм за славянския култ в средището на прабългарската родово-племенна аристокрация, вярна на тюркската религия.

 

Погледнат от строго архитектурна гледна точка, този храм има най-близки аналогии в ирански храмове на огъня, при това не само от епохата на Сасанидите, което

 

112

 

 

Остров Рюген (ГДР). Славянски храм в Аркона. План     Хатра (Ирак). Партски храм, 100 г.

 

Бъртън (Великобритания). Храм, 300 г.     Персеполис (Иран). Селевкидски храм, 200 г. пр. н. е.

 

Ричбороу (Великобритания), храмове, 300 г.

 

Каср-и-Ширин (Иран). Сасанидски храм, 600 г. н. е.     Рабиш-Мула (СССР), 400—200 г. пр. н. е.

 

 

113

 

 

намалява хронологическата дистанция между тях, но и от епохата на партите — началото на новата ера. Аналогиите с дворцовия център на Хатра в Северна Месопотамия са поразителни и са изтъквани неведнъж, но не са задоволително обяснени досега [99]. Проблемът за генезиса на този план и за неговата поява в Плиска трябва да се разглежда на много широк културно-исторически план. Това е толкова по-важно, като се има пред вид, че този план не е изолирано явление в Плиска, а е засвидетелствуван и в Преслав. Следователно той не може да се смята за случаен в центровете на езическа България. [100]

 

 

Укрепителната система на Плиска. За периодизацията и датировката на укрепителната система в Плиска не разполагаме с документални свидетелства. Но сборът от епиграфски и хронологически данни от различен характер, съпоставката на сведения за други аналогични строежи от IX—X в., археологически и културно-исторически паралели позволяват ако не абсолютно точна датировка, то поне сигурно отнасяне на крепостната стена на Вътрешния град към царуването на хан Омуртаг. Тази датировка съвпада и с историята на самия дворцов център, където постройките от този период са не само градени в същия технически похват и архитектурен стил, но са и вероятно свързани функционално с живота на Малкия дворец чрез тайния подземен проход между последния и северната порта на вътрешната крепост.

 

Вътрешният град на Плиска заема относително неголяма площ — 0,5 кв. км. Каменни стени от правилни дялани варовикови блокове на здрава хоросанова спойка с примес от чукана тухла образуват мощна каменна преграда пред дворцовия квартал. Крепостта има четириъгълен план (трапец). Всяка от страните има абсолютно прави стени, завършващи по ъглите с цилиндрични кули. На всяка страна се издига сложно строена порта с четириъгълен план. Портите са разположени на източната, западната и северната стена, приблизително по средата, а на южната — в западния ѝ край. Симетрично на всяка страна между цилиндричните кули и портите е издигната по една петостенна кула, издадена с остър ръб насреща. Симетрията на тяхното разположение е нарушена на южната страна, където портата не лежи между двете петостенни кули, а настрана от тях.

 

Дебелината на крепостната стена е около 2,60 м, а височината ѝ се изчислява докъм 10 м. [101] Кулите естествено са били с не по-малко от 2—3 м по-високи. Разглеждайки крепостта като цяло, прави впечатление нейната симетричност независимо от разпределението на кулите и портата на южната стена. Очевидно това е отговаряло на общата планировка на централния онгъл в българската държава. В тази симетрия се чувствува, от една страна, античното наследство, но в много по-голяма степен онази строгост и схематизъм, характерни вече за ранното средновековие. За същото говори и общото разположение на крепостните съоръжения с големите разстояния между кули и порти и откритите равни куртини, сложното устройство на крепостните порти.

 

Кръглите кули са общо място в историята на крепостното строителство. От историческа и фортификационна гледна точка много по-интересни са кулите с петоъгълен план, насочени с един връх срещу очаквания неприятел. [102] Този план на кулите е наследил стари елинистически принципи, развити особено през ранното византийско средновековие, където често започват да се строят петоъгълни или почти триъгълни с остър и далеч напред издаден нос. [103] За строителството на VI в. типични примери има и непосредствено до Плиска. Византийската крепост над скалите на Мадара има порта с две кули, чиито остри ръбове се издават далеч напред, така че изглеждат на пръв поглед тристенни. [104] Подобни кули има и на други крепости по Юстинияновата укрепителна линия в предпланините на Балкана [105], има ги и в такива големи градове като Несебър и Сердика. [106] Но през следващия век се забелязва известна еволюция на петоъгълните кули по пътя на прибирането на силно издадените им остри чела. Най-добре запазеният пример от това време е крепостта на Анкара, строена при император Ираклий. [107] Там по куртината на стената се редуват пето-

 

114

 

 

ъгълни кули с почти същите пропорции като тези в Плиска. Но категоричната разлика между крепостите на стария византийски град и на Плиска се налага ведкага. като се сравни системата на разположението на кулите по куртината. Там последните са разположени така нагъсто, че почти не оправдават своята самостоятелна роля, при това на естествено защитена от скалиста височина крепост. При нас петоъгълните кули са издигнати, сякаш само за да нарушат монотонността на равната куртина, простираща се на стотици метри като гола стена.

 

Както при много от паметниците на монументалната каменна архитектура, така и при крепостната стена може да се различи старата традиция от новата практика. Така например при Големия и Малкия дворец конструктивно-плановата схема дава предимство не на свободните обеми, а на плътната маса на стените. Обемите на помещенията са сравнително малки за дебелината на каменната конструкция. Проходите от помещение в помещение, отворите, пресичащи стените, са по-дълбоки, откслкото широки. С други думи, докато старата строителна традиция живее в каменната или тухлената зидария, то в оформлението на пространствата и в съотношението между свободните и плътните обеми на сградата се налага вече нова средновековна концепция. При крепостните стени в каменната зидария е приложена старата елинистическа конструкция на пълнеж от едър бетон между дие плътно градени в равномерни редове лица. Във външното оформление на тези лица обаче проличава колористично декоративната концепция на строителите, очевидно чужди на старата архитектурна естетика. Лицата на фугите, свързващи отделните каменни блокове, са запълнени с червен хоросан, получен със силен примес от ситно счукана тухла. Така по плоскостта на белите каменни стени се очертава една декоративна мрежа от правоъгълници и квадрати. Създава се един цветен ефект, присъщ за средновековния човек.

 

В крепостната система на Плиска особен интерес представляват портите. В своя план те са разчленени, но отново строго симетрично. По всичко изглежда, че като обем портите са представлявали масивни кули. На известна част от височината им техният обем е разчленен така, че в план изглеждат съставени от четири самостоятелни кули, разделени на две крила от проход между тях. Куртината на крепостната стена продължава в разделителните стени между приземията на тези самостоятелни кули. В западната [108] и в южната порта [109] на Вътрешния град е открита по една тухлена вита стълба в една от тези «кули» — лявата вътрешна за излизащия през портата. Това показва, че в горните етажи пространството на цялата сграда е било обединено. Стърчащите навън от линията на крепостните стени две «кули» — самостоятелни приземия — са били очевидно достъпни само отгоре. По стара традиция в тези отделения са били навярно хвърляни и държани затворници под контрола на крепостната стража.

 

Проходът, през който се влиза и излиза във и от града, е бил преграден от две порти — отвътре двукрила, поставена в странични отстъпи в стените, където лягат разтворените крила, отвън — спускаща се през цилиндричния свод в специални жлебове. За залостване на двукрилата порта отвътре покрай нея се плъзгала дебела греда, която се прибирала във вътрешните помещения на приземието през специален отвор. Установено е, че проходите на източната и западната порта в Плиска са били стеснявани в по-късно време чрез допълнително изградена тухлена обложка, а северната и южната порта са били затворени с каменни блокове, които са ги елиминирали като порти. [110] Докато източната, северната и западната порта са почти еднакви по размери, южната порта е била значително по-малка, независимо че отговаряла напълно на останалите по устройство.

 

В крепостните порти на Плиска е отразена една дълга еволюция. В средиземноморския свят през късната античност тази еволюция преминава през римските кастели, гдето портите са обикновено защищавани от две самостоятелни странични кули, издадени само пред фронта на куртината. [111] През ранновизантийско време фланкиращите кули често стават петоъгълни, каквито видяхме в Сердика, Мадара и по други крепости на балканския Юстинианов лимес. Усложнява се системата на

 

115

 

 

отбраната на прехода с двойни врати и с оформяването на обособен вътрешен двор между кулите, гдето проникналият неприятел може да бъде атакуван от много страни. Това е така нареченият propugnaculum. Крепостните порти на Плиска са обаче твърде оригинално укрепително съоръжение, в което е засилена самостоятелната му отбранителна роля. Този характер на портите като проходни кули със самостоятелно значение е вече типичен за средновековието. При тях ролята на пропугнакулум е поета от дългия тесен проход между двете врати. В тяхното оформление е повторен в уголемен и усложнен вид принципът на простата проходна кула, примери за която имаме в дългата история на фортификацията дотогава и в самата Плиска — в крепостната ограда на Малкия дворец. Аналогично приложение на същия принцип за обособеност и самостоятелна роля на портата се вижда в портите на някои омейадски дворци и крепости. Паметници като южната порта на стария Дамаск например напомнят и по външния си вид, и по градежа си на плисковските крепостни порти. Последните са представители на едно развитие, което продължава и през следващите векове, особено в Близкия Изток.

 

 

Плиска като селищен комплекс. За общия вид на вътрешния град по времето, когато се изграждал наново дворцовият център, нямаме достатъчно данни. Навярно обширното пространство, оградено от крепостната стена, е било заето само тук-там от отделни сгради, дворове, леки постройки. Може да се предполага, че по това време вече започва по-често да се строи с ломен камък на кал, да се издигат надземни постройки по стар провинциално византийски образец. Сигурно е, че подобен род сгради са се издигали на значителни разстояния една от друга и дворцовият комплекс с тежките и масови грамади на сградите се откроявал отдалеч пред тези, които влизат през портите. От портите към центъра са водели настлани с каменни плочи пътеки, които в тази ранна епоха надали могат да бъдат наречени улици. Освен тежките каменни плочници около големите сгради и в двора на Малкия дворец настилки е имало само тук-там пред отделни сгради. [112] Улица в нейната ранна фаза е засвидетелствувана само северно от Малкия дворец. Западно от пътя-улица, който водел към северната порта, била издигната дълга сграда, съставена от една редица помещения успоредно на пътя. [113] Логично е да се предполага, че това са помещения, предназначени за търговски нужди. Естествено създаването и разрастването на един владетелски дворцов център са били немислими без струпването на обслужващ персонал, без слуги и охрана. Грижата за търговските връзки на страната и за обмяна на произвежданите в нея стоки българският хански двор проявява още в първите десетилетия от съществуването на държавата, както видяхме, с търговски договор с Византия. Цялата история на човечеството илюстрира образуването на търговски средища около владетелските резиденции и превръщането им в градове. Така е и в Плиска. Животът в държавното средище още в самото начало, а особено в началото на IX в. — епоха на спокойствие и на напредък — е бил немислим без редовното снабдяване на феодал из иращата се родово-племенна аристокрация със стоки, при това не само с продукти от първа необходимост, с които знатните представители на военноадминистративната власт са били без съмнение осигурени по силата на социалното си положение и икономическите си възможности, но и със стоки от далечни страни и предимно предмети на лукса. Деветият век е епоха на подем на търговските връзки за цяла Европа. Толкова повече това е важало за България, която се простирала на територия със стари търговски пътища и притежавала неограничени възможности за интензивни връзки не само с Византия, но и с арабския свят в Близкия Изток.

 

През първите десетилетия на IX в. Плиска представлява като населено място особено явление. В старите рамки на ханския онгъл, изграден по традициите на военнодемократичния строй и живеещ вече век и половина в условията на ранно-феодален обществен ред, се зараждат форми на икономически живот, присъщи на един феодален град. През този период плисковският Вътрешен град с дворцовия си

 

116

 

 

център е само ядрото на такъв град. Това е само владетелският замък, конто слел това придобил характер на град. Черти на градски живот там запъчва да има първс с появата на пазарища. Производствени центрове — рвботилници за керамични съдове и железарници — се появяват, както се вижда, след това. Градският характер на живота в плисковския център се формира около родовата аристокрация и висшата администрация на страната, като се развиват преди всичко обменно-снабдителни служби, а не производствени.

 

Търговската дейност в Плиска е била дирижирана от централната държавна власт, а не от частни лица. За това може да се съди от сградите, предназначени по всяка вероятност за търговски нужди. Дългата постройка между дворците и северната порта представлява редица от магазини, построени наведнъж, в общия замисъл на Вътрешния град, и следователно не от отделни търговци, а от държавната власт. Те са следователно един търговски ред, специализиран пазар, вид чаршия от по-късното средновековие, създадени не по пътя на постепенното развитие на търговския живот, а за да създадат веднага условия за търговия. Тази държавна грижа за търговията е една традиция, тъй като още на две места в Плиска виждаме останитен на такива търговски тържища. В югозападния ъгъл на Вътрешния град е офоркме по същия начин пазар с дълга редица помещения, започваща от малката южна порта към север така, че между магазините и западната крепостна стена се затваря пространство, отредено навярно за търговия.

 

Една типична странноприемница е изградена недалеч от южната порта във Външния град. [114] Сградата представлява голям четириъгълник, образуван откъм изток и север от прости помещения, обърнати към един вътрешен затворен двор. По своето устройство тази постройка напомня отблизо безбройните примери на керван-сараи в Близкия Изток не само от по-ново време, но и от епохата на първия и втория арабски халифат, съвременни на Плиска. Ако нашето тълкуване на сградата като странноприемница, основано на такива аналогии, е вярно, то с право бихме приели за естествено съществуването на керванска търговия между българската ханска столица и големите търговски средища не само по бреговете на полуострова, чието средище през IX в. става България, но и далеч във Византийската империя и отвъд нея.

 

За хронологията на тези търговски средища в Плиска не притежаваме документални свидетелства. Материалите, намирани покрай и в тези сгради, позволяват само най-общо да поставим тяхната поява в епохата, когато в държавния център се изграждали наново условия за развитие и напредък. Някои от тези пазари пазят следи от продължителен живот и преустройство, като този в югоизападния ъгъл на Вътрешния град, което е още едно косвено указание, че началният замисъл на този пазар е свързан с първоначалното планиране на живота във вътрешната крепост. [115] Същите основания ни позволяват да смятаме ранен и пазара между дворцовия квартал и северната порта. Постепенно животът във Вътрешния град през десетилетията и вековете е натрупал сгради и съоръжения, чиито развалини сега се губят под обработваемата земя. Но дори и в най-късно време плисковският център не се превръща в същински град в средновековния смисъл на думата. Той си остава владетелски замък.

 

 

Водопроводната и канализационната система на Плиска. Характерен белег на строителството в плисковския център е широката мрежа от водопроводи и канали. Навсякъде под нивото на дворната настилка в комплекса на Малкия дворец и на места вън от неговата сграда се открива система от глинени тръбопроводи от различно време, изградени по различен начин, но във всички случаи положени по едни и същи направления. Едни от тях, може би най-старите, са изградени от глинени тръби, споявани със здрав водонепропускаем хоросан с примес от чукана тухла и положени върху също такова хоросаново легло. Над тях като непрекъснат двускатен покрив са положени и запоени с хоросан плоски тухли, които пазят тръбите

 

117

 

 

от повреда. Тухлите в тези водопроводи са вземани наготово от стари римски градежи в плисковската околност и най-вече от римския и византийския град при с. Войвода, за което говорят често срещаните печати на римски частни и легионски тухларници. Други водопроводи, повечето, нямат това устройство. Техните глинени тръби, споявани със здрав хоросан, не са покрити с тухлен покрив. Но в повечето случаи и те следват направлението на първите, което говори за приемственост във водоснабдителната система.

 

Използувайки наклона на местността, всички води в плисковския дворцов център идват откъм север-североизток. Водоснабдяването на дворците не е изучено подробно, но разполагаемите данни ясно показват, че всички водопроводи се насочват към западната половина на дворцовия квартал, където очевидно е бил съсредоточен животът на обитателите му. В тази епоха на интензивно строителство водопроводите са се съсредоточавали главно в северозападния ъгъл на дворцовия квартал, където още в предишната епоха е имало, както видяхме, водохранилища. Сега там има останки от баня и голяма цистерна, които са били редовно пълнени или снабдявани с течаща вода. От тях и покрай тях водите са преминавали в поменатата разпределителна шахта край западната оградна стена, откъдето са се отправяли в няколко посоки — на запад през стената, на изток, навярно към езическия храм, където, както изглежда, в ритуала е използувана вода, и на юг — може би по направление на външния храм, където също е имало басейн за вода.

 

Не е установено точно откъде са били хващани водите, които са били довеждани до плисковския дворцов център. Предполага се, че те са каптирани някъде около днешното с. Жилино в долината на Крива река, североизточно от Външния град на онгъла. Извори е имало и в горното течение на р. Асардере, в район, изцяло попадащ в укрепената територия на Външния град, но, изглежда, оттам не са извеждани водопроводи.

 

Когато говорим за грижите за водоснабдяването на Плиска от страна на нейните обитатели, следва да споменем за едно странно и досега необяснено по задоволителен начин съоръжение на Крива река в района на с. Стоян Михайловски. Още К. Шкорпил описва на времето това съоръжение като устои на каменен мост между скалите на един малък каньон в тази част от течението на реката. Останките обаче на масивната преграда от дялани каменни блокове са в такъв вид, че би могло да се предполага, че това е преграда на малък язовир, който събирал водите на Крива река, за да осигури пастирите в района на Плиска с вода за добитъка, а на земеделците — за градинарските култури. Издигането на подобни съоръжения в системата на водоснабдяването не е изолирано явление през ранното средновековие. Примери за това има не само в района на Средна Азия (Хорезм), но и в Близкия Изток, където се заражда една цивилизация на доскорошни номади, арабите, в новозавладени обработваеми земи с древни земеделски традиции. [116]

 

В грижата за водоснабдяването на Плиска през VIII и IX в. се отразява не само порасналата култура на нейните стопани, но и вроденото у доскорошните обитатели на безводните степи влечение към водата. Много данни говорят, че през тази епоха, когато се е създавала Плиска, степите на цяла Евразия са се намирали в разцвет поради влажния климат над средната част на континента. Колко повече това се отнася до гористо-степните земи на днешна Североизточна България! По времето на големите каменни строежи в Плиска сухата днес почва е съдържала толкова изобилна влага, че тежките каменни конструкции са потъвали в нея. За да се закрепят каменните сгради, техните основи са поставени навсякъде върху система от хоризонтални греди или вертикално набити колове, които спомагат за засилване устойчивостта на почвата. Но ние ще видим по-нататък, че в някои постройки това укрепване на почвата не е дало очакваните резултати и части от сградите са се съборили.

 

И при този относително благоприятен климат и воден режим, когато Асардере и неговите извори са били пълноводни, централната държавна власт е полагала постоянни грижи за водите в центъра на ханския онгъл. Околното население, обита-

 

118

 

 

Плиска, Асар дере. Землянка. План     Плиска, обект 31. Землянка. План

 

 

ващо външния град, е използувало вероятно чешми и кладенци. Старият култ към водата и дълбоките традиции у прабългарите по отношение на благата, които дарява тя за цялото общество, са отразени и в официални държавни документи. Известен е един каменен надпис от времето на хан Маламир, който известява за строителството на водопровод в Плиска. Ето неговото съдържание:

 

«Кана шюбиги Маламир е от бога владетел. Неговият стар боила Исбул кавхан направи този водопровод и го предаде на владетеля, а владетелят даде на българите много ядене и пиене, а боилите и багаините дари с големи дарове. Бог да даде на владетеля от бога да живее сто години заедно с кавхан Исбула.» [117]

 

Изграждането на този водопровод е било голямо събитие в живота на ханската резиденция. Тържеството и голямото дело, извършено от кавхана, е трябвало да останат в паметта на поколенията по този достоен начин. Колоната с надписа била издигната до новоизградената чешма като паметник на благодарността, изразена по поръка на хана от името на целия народ на българите — сиреч на българите, обитатели на ханския онгъл. Но дали този надпис се отнася сигурно за водопровод в Плиска? Надписът, сега загубен, е бил виден преди 140 години в Шумен от един западен пътешественик. Очевидно в турско време той бил преместен от Плиска, както много други надписи оттам, за да бъде отново използувана колоната, върху която бил врязан текстът.

 

Нашите сведения за хронологията на строителството във Вътрешния град на Плиска са много неточни. Повечето архитектурни останки по своя характер се отнасят до епохата след възприемането на християнството и ние ще ги разгледаме подробно по-нататък. От преходната епоха, предмет на нашето внимание сега, са навярно само няколко прости уземни жилища и една каменна постройка, които отразяват традициите на ранната българска култура.

 

Землянките в плисковския външен град представляват в развитието на битовата култура на неговите обитатели един етап на трайна уседналост. Навярно скоро след създаването на централния онгъл на държавата селищата от юрти били изоставени и на тяхно място започнали да строят трайни, удобни, топли през студените зими и хладни през горещите лета землянки. Такива землянки засега са открити на две места — на запад от каменния вътрешен град в долината на река Асардере [118] и на североизток от него, близо до източния окоп в така наречения обект № 31. [119] Това са обикновените уземни жилища с дървена конструкция от колове и плет, омазан с глина, и покрив от слама или дебела глинена мазилка. Те са едноделни, правоъгълни по план, със страни по 2,50—4,50 м. В единия си ъгъл имат каменна пещ. Покрай стените на ямата, в която е изградено жилището, дълбока до 1,20 м от околния терен, били разположени одърите върху набити в земята колове. С други думи, землянките в Плиска имат устройство, типично за традиционното славянско жилище. Те са ярка илюстрация на онова влияние, което славянската материална култура оказва на прабългарите — обитатели на Външния град. Те свързват централния онгъл на държавата с всички краища на страната, гдето населението живее в такива зем-

 

119

 

 

лянки. Покрай ханския аул те показват, от една страна, социалната и класовата диферециация между най-висшите обществени върхове и масата от населението, и, от друга — неразривната връзка между тях. Последната се доказва не само с функционалната връзка между ханския монументален център и селищата около него, но и с битовите материали в тях. И в единия, и в другите обитателите си служат с едни и същи предмети на бита и материалната култура.

 

 

Строителството в аулите през първата половина на IX в. и неговите паметници. Широката строителна дейност в България се разгръща не само в ханската столица. В нея са обхванати земите не само на вътрешната област, но и далеч от средището на страната. Вниманието на централната власт обаче е насочено преди всичко към ония аули, които в североизточна България са пострадали по време на войната с византийците през 811 г. Заедно с това обаче вниманието на управляващите кръгове в столицата не отминава старото светилище в Мадара. Това е, изглежда, времето, когато в северния край на терасата под скалите издигат един малък дворцов ансамбъл, който по своя характер може да се тълкува като лятна резиденция на ханоиете. След откриването му през 20-те години на XX в. повечето изследвачи го тълкуват като езическо капище, изхождайки от странното на пръв поглед ограждане на един скален блок с масивна каменна стена откъм изток. [120]

 

Този дворец се състои от две сгради. Едната, разположена към изток, е издигната върху голям блок, паднал от скалите. Повърхността на камъка е заравнена тук-там са издълбани малки правоъгълни гнезда за закрепване в тях на дървени стълбове и устои. [121] Планът издава триделно устройство, наподобяващо това на Малкия Дворец в Плиска, но трите паралелни зали не са разчленени по дължина, така че напомнят по-скоро план на базилика. Долу под тази сграда към запад е разположена втората постройка. Нейния план срещаме за пръв път в старобългарската архитектура, но и той в общи чарти напомня известни вече сгради. Основната част на плана образува една правоъгълна зала, ориентирана север—юг и имаща по три широки входа на източната и на западната си дълга страна. Така през нея е могло да се преминава, както през приземието на Големия дворец в Плиска. Една редица каменни устои за дървени стълбове минава равномерно пред източното дълго и пред северното късо лице на постройката. Откъм запад такива подложки за стълбове липсват, но поради стръмния терен там те са могли да се свлекат надолу. Очевидно е от всичко това, че сградата е имала чардак поне от двете си страни — източната и западната. Той е обикалял пред етажа над средната зала. Откъм юг сградата е доближена до един паднал от скалите блок, чиято горна повърхност е заравнена като площадка. Извитата стена, която го огражда откъм изток, има тесен вход и пространството, в което се влиза, тясно и извито около камъка, е било тълкувано като светилище около една свещена скала. Общата композиция на плана на всички помещения тук ни дава по наше мнение повече основание да виждаме в стените около камъка подпори на една изградена върху скалата веранда, свързана с чардаците край къщата северно от нея. Тези чардаци със своята дървена конструкция са могли да се свързват и на изток с един вероятен портик пред южното лице на триделната ограда. Изобщо в свободното разположение на тези сгради, в чардаците и простора около тях може да се открие най-сериозният аргумент за тълкуването им като един летен хански дворец. От предполагаемата веранда южно от жилищната сграда, до която е водела може би стълба покрай извитата стена и камъка, се открива към запад и особено към юг великолепен изглед към равнината и към светилището под скалите. Близо до светилището под Мадарските скали, под северния праг на скалното плато, над с. Калугерица, е била разкрита на времето част от един комплекс от сгради, в които основното ядро представлява правоъгълна по план и разделена на две нееднакви помещения постройка [122]. За разлика от останалите постройки, чиито основи са строени с ломен камък, основите на голямата сграда са от правилно наредени големи дялани блокове по подобие на останките от голямата сграда под Даул-

 

120

 

 

Мадара. Северна дворцова сграда.

План

 

 

таш в Мадара и на сградите в плисковския дворцов център. Трудно е да се каже нещо повече за датировката на комплекса от това, което е казал първият му изследвач, който го поставя в епохата на княз Борис. Още по-трудно е да се тълкуват неговото предназначение и характер, особено сега, след като голяма част от откритите основи са отново заличени от повърхността на терена. Дали това е стара езическа култова сграда, около която по-късно бил създаден манастир или дворец, който се разраснал в манастир след 864 г., могат да се правят сега само догадки. Нови разчиствания и разкопки там биха хвърлили нова светлина, която ще изясни неяснотите.

 

Важно укрепително съоръжение, издигнато през второто-третото десетилетие на IX в. и по повеля на великия хан Омуртаг е бил аулът на р. Тича при днешното село Цар Крум (Чаталар). За изграждането на този аул се е запазил автентичен документ — текстът на един надпис, издълбан от името на хана върху мраморна колона. Той има следното съдържание:

 

«Кана шюбиги Омуртаг е от бога владетел в земята, гдето се е родил. Оставайки в стана на Плиска, (той) направи дворец на Тича и премести войската си там срещу гърците и славяните и изкусно направи мост на Тича заедно с двореца и постави в този дворец четири стълба и на тези стълбове постави два лъва. Нека бог да даде на владетеля от бога да тъпче с краката си императора, докато тече Тича и докато. . . да владее многото българи, да надвива враговете си, да живее весело и щастливо сто години. Времето, когато се строеше, беше по български шегор елем, по гръцки 15-ти индиктион (821 г.).» [123]

 

121

 

 

Цар Крум (Чаталар), Шуменско.

Надпис открит при аула на Омуртаг

 

 

До времето, когато бе открит и изследван Омуртаговият аул на р.Тича, повечето от изследвачите смятаха, че колоната с текста, ако и намерена при днешното с. Цар Крум, се отнася до изграждането на Преслав. От 1958 г. насам тази теза е напълно отречена, тъй като разкопките на аула потвърдиха почти напълно данните от надписа. [124] Какво показаха тези разкопки?

 

Преди всичко открити бяха поразителни аналогии с Плиска както в плана и устройството, така и в градежа на постройките. Аулът при с. Цар Крум е разположен на незаливна тераса на десния бряг на реката. Той има две укрепителни линии, външна — ров и вал, особено добре запазена откъм юг и запад, и вътрешна — каменна крепостна стена с една кула — порта на изток. Покрай северната и западната стена отвътре са долепени дълги казармени сгради, в чиито помещения някъде има и отоплителни печки. В северозападния ъгъл на крепостта се намират основите на сравнително голяма постройка със сложен план, който до известна степен напомня типа на плана на Малкия дворец в Плиска. Почти точна аналогия на плисковската баня в северозападния ъгъл на Малкия дворец преставлява банята в аула, разположена между казармените помещения и голямата сграда. Вана-пещ за топъл въздух и отоплителна подподова инсталация повтарят принципа на плисковската баня. Кае менната конструкция на стените от дялани варовикови блокове възпроизвежда зида-

 

122

 

 

Цар Крум, Шуменско.

Аул на Омуртаг

 

 

рията на монументални сгради в Плиска. Крепостната порта представлява точна аналогия на Малкия дворец. [125] Всичко това заедно с многобройните материали, главно съдове от основните типове на старобългарската керамика, представляваха хилядогласно потвърждение на произхода, датата и характера на паметника. Най-после при разкопките на този аул бе намерена зле запазена мраморна статуя на лъв, потвърждаваща още едно конкретно сведение от надписа. Заедно с това наблизо до аула, на брега на р. Тича по посока север-североизток — сиреч право към стария онгъл Плиска, се намериха каменните останки на споменатия в надписа мост.

 

При разкопките на аула са открити останки от съвременни на крепостта землянки във Външния град и следи от живот на много старо славянско селище, което може да се датира не по-късно от VII в. В северната част на Външния град са открити останките на две ранновизантийски черкви, датирани от VI в. [126] В източния край на аула стърчат две тракийски надгробни могили, използувани при издигането на земленото укрепление, така че попадат в североизточния и югоизточния му ъгъл. Всичко това показва, че за разлика например от Плиска Омуртаговият аул бил издигнат върху съществувало в древността и ранното средновековие селище. Ранновизан-тийските черкви били едната — в развалини, другата изоставена и опустошена. Но очевидно старото славянско население тук ще да е поддържало спомен за пресните следи от живота, които то заварило при заселването си по тези места. Или може би е имало все още по долината на Тича стари манастири, в които се приютявали монаси и иконопочитатели — бегълци от Византия? А този район бил важен за отбраната на държавния център откъм прохода Верегава (дн. Върбишки) и може би всичко това обяснява мотивите на хана «да премести войската си там срещу гърците и славяните».

 

123

 

 

 

Началото на строителството в Преслав. Важен укрепен център с голямо бъдеще съществувал вече и се изграждал по-нагоре по течението на реката в полите на балканските предгория. Това бил Преслав. Както вече казахме, смяташе се, че данните от Чаталарския надпис се отнасят до Преслав и неговото основаване се отнасяше към 821 г., независимо че не бяха известни сигурни останки от предсимеоновия град. Сега, когато надписът се свързва без съмнение с Омуртаговия аул при с. Цар Крум, а в преславските развалини се намериха вече сигурни останки от аул преди Симеон, остава отново открит въпросът за периодизацията и хронологията на живота в този център, превърнат в 893 г. в столица на българската държава.

 

Данните за ранната история на Преслав през последните години се увеличиха значително. Вярно е, че проучванията все още не са доиели до цялостни изводи, но все пак постигнатото досега вдъхва увереност, че откъснатите един от друг факти ще очертаят в близко бъдеще цялостна картина на ранната история на Преслав.

 

На няколко места в Стария град, такъв какъвто го познаваме от Симеоново време насетне, са открити останки и следи от живот от по-ранно време. Преди всичко следва да се изтъкне, че и тук, както в аула при с. Цар Крум, съществуват сигурни останки от живот преди образуването на българската държава. Излишно е да се спираме на праисторическото селище в местността Гебеклисе [127] и на останките от живот от тракийско време около началото на н. е. над стерилен пласт, в който стъпват основите на дълга търговска сграда край южната крепостна стена на Вътрешния град. [128] Тези факти нямат пряко отношение към проблема за културното наследство, което е могло да бъде заварено от новите стопани на тези земи. Късната античност и ранното средновековие са ни оставили много ясни следи и хубави паметници, които разкриват картина на интензивен живот от края на римското Еладичество и началото на византийското средновековие. Всички тези паметници се намират вън от укрепената територия на средновековния град. [129]

 

Няколко находища по десния бряг на р. Тича, точно срещу Симеоновия град, разкриват последните етапи на античната и ранновизантийската култура преди настаняването на славяните тук. В местността Аргатово е съществувало селище, което по оскъдните останки, дошли до нас, се отнася към III—IV в. [130] животът в него е имал земеделски характер, защото единствената по-значителна находка в него е серия железни земеделски сечива. Другите материали, главно керамика, имат типично римски характер, което издава дълбоката романизация на местната тра-кииска култура на това място в навечерието на загиването на античния свят. [131]

 

Една голяма базилика в местността Дели Душка бележи последния етап в живота по тези места преди големите етнически промени и настаняването на славяните. По своя план и пропорции тя стои донякъде изолирано всред паметниците от този вид, датирани през ранновизантийско време, но датировката ѝ от самия край на IV в. — епохата непосредствено след император Теодосий, когато настъпва краят на античния робовладелски свят — е добре подкрепена с монетна находка в гроб непосредствено до стената на нейната апсида. [132] По всичко личи тази базилика е обслужвала с новия християнски култ остатъците от местното население. Къде се е намирало селището, гдето това население е живяло през V—VI в., трудно може да се посочи в близост до базиликата. Някои данни сочат, че базиликата на Дели Душка е била гробищна, а не селищна, и в такъв случай селището може да се намира и по-настрани от тази черква. Съвсем неотдавна върху северния плосък скат на първия планински рид вън от крепостните стени на Преслав, все по десния бряг на Тича, се откри къс от крепостна стена на някакво укрепено селище. Никакви проучвания не са направени още и далеч сме от мисълта да правим опити да тълкуваме откритието, но като едно предположение може да се изкаже мисълта, която ни съблазнява — може би тук се е намирало селището, свързано с живота на базиликата, от която го отделя само един дол — устието на Бял бряг. Нормално за тази епоха селището е опряло у планинския рид — естествена защита — и е укрепено. [133]

 

Историята на дворцовия комплекс в Преслав е изучена напълно и във всич-

 

124

 

 

Аул на Преслав. Първоначална дворцова сграда     Преславският аул. Първоначална дворцова сграда. Втори период

 

 

ките му части. [134] Сега той се състои от две големи сгради, съединени помежду им с по-малка междинна постройка. Но основи от по-стара сграда са открити отчасти под дворната настилка в източната част на дворцовия квартал, отчасти под източната дворцова сграда. А в историята на западната сграда бяха установени ранни фази, които датират най-малко от първата половина на IX в., ако не и от по-рано. [135]

 

Какво е представлявал дворецът през тази епоха? [136]

 

Може да се смята за вероятно в най-ранната епоха дворецът да е представлявал една единствена сграда навярно с двояко предназначение — приемна и жилищна. В долния си етаж, или приземието, сградата е имала голяма правоъгълна зала, ориентирана север-юг. На тясната си южна страна залата е имала широка апсида. По оста на залата от север на юг е минавала редица от дебели дървени стълбове, които са поддържали вероятно дървения под на етажа. Някъде в северния край на залата е имало стълба, също дървена. Но в този си вид сградата не е съществувала дълго. Наложило се е да се преустрои апсидата. Новата апсида е вече по-малка по обем, а залата пред нея останала в същия вид. Не са ясни напълно причините за това преустройство. Има известни данни, които позволяват да се предполага, че неустой-чивостта на зидарията е довела до улягане и събаряне на апсидата, въпреки че основите ѝ са били положени върху стъпка от дълбоко набити колове. Прави впечатление, че независимо от укрепването на стъпката основите на сградата са положени много плитко в терена — само 0,40 м, и конструкцията е била неустойчива. Стените са градени от плътна зидария с дялани варовикови блокове на здрав бял хоросан. Такъв тежък градеж е трябвало да стъпва много по-дълбоко в земята. Може да се предполага, че строежът на тази постройка бил не след дълго време последван от земен трус, който довел до първото преустройство в апсидната част. Подобни причини, много по-ясно изразени по оставените от тях следи, са довели до цялостно преустройство на дворцовата сграда в по-късно време и на тях ние ще се спрем по-нататък.

 

И така на мястото, гдето княз Симеон наредил да се издигне новата столица на България след народния събор в 893 г., когато княз Борис го провъзгласява за владетел, още в първата половина на века е съществувал укрепен дворец — аул. Него-

 

125

 

 

вият план е изяснен. През последните години бе проследена стара крепостна стена откъм изток, юг и северозапад.

 

Строежите в Преслав, които можем ориентировъчно и най-общо да датираме в епохата на Симеон, се намират върху високата надречна тераса на Вътрешния град. Това са останките от една крепостна стена и сгради от дворцовия квартал. Крепостната стена е изследвана частично. Нейното трасе минава успоредно на вътрешната крепостна стена вътре в територията на Вътрешния град. Била е строена от варовикови дялани блокове върху хоросанова подложка. Известна е част от източната стена, цялата дължина на южната и голяма част от западната. В югоизточния и югозападния ъгъл на така очертаната крепост са били издигнати плътни бастиони, изви-шаващи се като цилиндрични кули. Западната стена прави една чупка към запад, за да обхване първоначалната дворцова сграда. В южния ѝ край от вътрешната страна към крепостния зид е долепена сградата на малка баня, изградена от камък и тухла и планирана съгласно принципите на баните в Плиска и Омуртаговия аул при с. Цар Крум. Банята е имала вана за гореща вода и подподово отопление в горещото отделение, изградено не с тухлени колонки, а с големи тежки глинени тръби, на които е лягал тухленият под. Преславската баня представя един важен вариант на типа на баните от тази епоха в българските центрове. Към банята водят два водопровода, от които единият е запазен с вградените в самата зидария на крепостната стена глинени тръби. Следователно, когато изграждали крепостната стена, вече имали пред вид на това място да построят баня.

 

Ако и да е запазена твърде незначителна част от зидарията на тази крепостна стена, сигурно е, че фугите между каменните блокове по лицата ѝ са били замазани със същия червен хоросан като в плисковската стена на Вътрешната крепост. Следователно не само плътната каменна конструкция, но и живописният декоративен стил на двете стени са еднакъви, което ги сближава хронологически.

 

Резиденцията на военния комендант на крепостта по своята внушителност като сграда и по своето устройство показва, че военачалникът на този гарнизон е заемал много висша военноадминистративна длъжност в йерархията на държавата. Това е могъл да бъде наистина Ичиргу боилът (вътрешният боил). [137] В своята най-обща концепция сградата на двореца възпроизвежда идеята на Големия дворец или тронната палата в Плиска. Тук също виждаме зала с апсида в единия край, но осъществена в много по-елементарен вид, с много по-прости средства. Това обстоятелство може да бъде указание за по-ранната дата на тази сграда в сравнение с Големия дворец в Плиска. Следователно, съпоставяйки паметниците на дворцовия център в Преслав с тези в Плиска от чисто художествено-архитектурна гледна точка, не може да не се признае, че еволюцията на типа на дворцовата зала идва от преславската сграда към плисковския дворец. И ако изграждането на тронната палата в Плиска може да се отнесе към епохата на Омуртаг, сиреч след средата на второто десетилетие на IX в., то с право можем да запитаме: преславската зала не е ли издигната заедно с целия аул в управлението на хан Крум и дори по-рано? Чисто археологически аргумент, на който не е място да се спираме тук и с който разполагаме от разкопките на тази сграда, ни дава основание да поставяме този въпрос. Разрешаването му в предложения смисъл, разбира се, не е най-важно при общата оценка на строителната дейност в средището на българската държава през VIII—IX в. По-важно е да се отбележи, че съществуват както археологически, така и художествено-исторически и историко-архитектурни основания да виждаме в строителната дейност през първата половина на IX в. продължение и развитие на една програма, чието изпълнение има по-дълга и по-стара история.

 

Едно важно свидетелство за съществуването на аул на мястото на по-късния Преслав още в твърде ранна епоха са надписите на камък — списъци на въоръжение на старобългарската войска, намерени на различни места в Симеоновия град вторично употребени. От всичко 6 надписа от този вид три са намерени в Преслав. Два от тях са върху мраморни колони на гръцки език, един върху гранитна колона на

 

126

 

 

Преслав, Аврадака.

Тюркски надпис на гранитна колона

 

 

древнотюркски език с гръцки букви. Последният особено ясно разкрива един по-стар период в практиката да се издават на военачалниците такива официални документи — инвентарни описи. Друг надпис от същия вид, издаден на тюркски език, е фрагмент, намерен в с. Цар Крум и сигурно произхожда от тамошния Омуртагов аул.

 

 

Строителството по дунавския лимес и в «Отвъддунавска България» — Пъкуйул луй Соаре. Едни от най-монументалните надписи от Омуртаговата епоха, които времето и човешката ръка са пощадили, за да достигнат до наши дни, са свързани със строителството във вътрешната област на държавата. Този факт потвърждава държавно-политическата роля, която ханската власт е възлагала на големите военни и граждански строежи. Известният български надпис на хан Омуртаг се отнася до строежи северно от Плиска, на Дунава. Сиенитната колона, на която е изрязан, е използувана през 1230 г. от цар Иван-Асен при строежа на черквата «Св. Четиридесет мъченици» в Търново и това обстоятелство вече заслужава специално внимание в културната история на средновековната българска държава. На него ние ще се върнем отново. Надписът има следното съдържание:

 

«Кана шюбиги Омуртаг, оставайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунав и като измерих между двата преславни дома, издигнах на средата могила. От средата на тази могила до стария ми дворец са 20 000 оргии и до Дунав са 20 000 оргии. А тази могила е всеславна. И като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека оня, който се е родил последен, гледайки това, си спомни този, който го е направил. А името на владетеля е Омуртаг кана шюбиги. Бог да го удостои да живее 100 години.» [138]

 

Всеславните могили и дом на Дунава навярно са били достойни за славата на владетеля, за да бъдат отбелязани с такъв тържествен надпис. Но за съжаление досега изследванията на територията между Плиска и Дунав не са довели до задоволителното им локализиране и идентифициране. Трудността идва главно от това, че разстоянието между стария хански аул и голямата река е почти еднакво не само до един пункт на Дунав, а на значителна дължина по брега между Тутракан и Силистра. Следователно новият преславен аул е могъл да бъде издигнат на няколко места.

 

127

 

 

Велико Търново, църква «Св. 40 мъченици».

Надпис върху колона на Омуртаг в църквата

 

 

Следите от строежи такива, каквито познаваме в Плиска от времето на Омуртаг и каквито трябва да очакваме и при аула, не са засвидетелствувани освен в самата Силистра (Дръстър) и на няколко километра надолу под града по течението на реката, на един остров на румънска територия, Пъкуйул луй Соаре. В разстоянието между Тутракан и Силистра бяха направени опити да се открият останките на споменатия в надписа дворец през 1948 г. в градището при с. Малък Преславец. [139] Установи се, че върху останките на едно праисторическо селище и рушевините на един кастел от римския долнодунавски лимес, идентифициран с известната Нигринианис-Кандидиана, [140] българите изградили през IX в. силно укрепление със землен окоп. Намерените в него останки от наземни жилища с каменни основи на калова спойка и стени от плет, замазан с глина, говорят за едно градище с обикновено население, каквито вече със стотици се знаят в цяла Дунавска България. [141] Приблизително от същото това време е и старобългарското селище, възникнало върху изоставените развалини на една ранна византийска крепост при с. Попина. [142] Но и в това селище с обикновени землянки и наземни постройки няма нищо, което да се приближава до представата за хански аул — преславен дворец. Не по-различна е в хронологическо и културно отношение е картината на старобългарското селище при с. Гарван, [143] което е възникнало върху останките от едно раннославянско селище от епо-

 

128

 

 

Съкровище от Над сент Миклош. Кана 6

 

Съкровище от Над сент Миклош. Купа 19

 

 

---

 

Съкровище от Над сент Миклош. Чаша с тока за прикачване към колана 20

 

Съкровище от Над сент Миклош. Чаша с гравиран кръст

 

 

---

 

Съкровище от Над сент Миклош. Кана 3

 

 

---

 

Съкровище от Над сент Миклош. Кана 3

 

 

---

 

Плиска. Дворцовата църква с некропола около нея

 

Преслав. Църква във Външния град с основи на езически храм

 

 

---

 

Преслав, Голямата базилика. Кръщелня с писцина

 

Аула при с. Цар Крум, Шуменско. Църкви

 

 

---

 

хата преди заселването на прабългарите в Североизточна България.

 

При опитите да се издири и идентифицира Омуртаговият аул на Дунава се излиза обикновено от посоченото в надписа разстояние, което общо съвпада с действителното разстояние между «стария дом» и Дунав. Излиза се също така от предпоставката, че преславният дом на Дунава не се намирал в известна голяма крепост Поради тези причини той не се дири в Дръстър, който, както видяхме, през епохата на Първото българско царство е бил важна българска крепост. В същност археологическите проучвания на Силистра едва сега започват и не е изключено да разкрият важни факти в историята на града през IX в. Също така ние още нищо не знаем за българската крепост Тутракан, която се идентифицира със споменаваната през Симеоново време крепост Мундрага. Известно е, че между името Мундрага и Тутракан съществува несъмнена връзка. [144] Но още по-важно е да се изтъкне, че между Тутракан—Мундрага и името на старата Кубратова столица на «Велика България» — Тмуторакан (древната Фанагория на Таманския полуостров) също съществува несъмнена аналогия. Сега обаче още не могат да се посочат никакви археологически аналогии в това отношение.

 

При издирването на дунавския дворец на Омуртаг се използува и сведението за преславната могила, издигната според надписа насред път между двете хански резиденции. В широките простори на Лудогорието се сочат могили, които биха могли да отговарят на посоченото еднакво отстояние от Дунава и Плиска. С най-голям успех в съвременното краеведение на този район се ползува голямата могила при с. Свещари, Разградско. [145] Наистина тя се извисява върху най-високата точка на западното Лудогорие и от нея се виждат както Дунав, така и височините около плисковското поле. Преди 1939 г., когато малка част от Южна Добруджа и Лудогорието се намираха в границите на България, бяха направени проучвания и разкопки на няколко малки могили, които като венец ограждат огромната централна могила. Установи се, че се отнася до група погребални съоръжения от скитско време — много време преди Омуртаг. Но независимо от това продължават опитите да се тълкува думата τοῦμβα (могила) от надписа с «гробница» (това е възможно) и да се отъждествява Омуртаговата гробница с прочутото турско теке «Демир баба», разположено в скалистата долина под могилата, нещо, което при разполагаемите данни изглежда невъзможно.

 

И така при данните, с които разполагаме сега, най-вероятно отъждествява не на укрепения Омуртагов дворец — аула — на Дунава може да бъде с крепостта, която румънски учени разкопаха през последните петнадесетина години на остров Пъкуйул луй Соаре. [146]

 

Крепостта на острова е до голяма степен унищожена от промените в течението на реката. Отнесени са значителни части от крепостните стени и от укрепената територия. Но това, което е останало досега, позволява да се направят някои важни сравнения и съпоставки със съответните крепостни съоръжения в центровете на българската държава. Крепостните стени на остров Пъкуйул луй Соаре са градени по абсолютно същия начин, както тези в Плиска. Идентични са не само формите и размерите на каменните блокове, но и системата на тяхното подреждане и свързване. В запазената част на крепостта се е съхранила една порта, която като проходна кула има плана и устройството на кулите от малкия дворец в Плиска, на портата на Омуртаговия аул при с. Цар Крум. На ъгъла на крепостта, единствено запазени, личат останките на кръгла или овална по план кула като тези на Вътрешния град в Плиска и на старата крепостна стена във Вътрешния град в Преслав. Друга една порта в дунавската крепост, с две плътни издадени вън от куртината на стената правоъгълни по план кули и широка стъпаловидна площадка между тях няма аналогии в столиците. Това е специално съоръжение, предназначено за приставане на кораби, нещо, което няма оправдание в Плиска или другите аули в средището на страната. Жилищата в укреплението са от два вида — с основи от камък и глинени стени и без каменни основи. Техните размери и планове — едноделни, тяхното устройство

 

129

 

 

Пъкуйул луй Соаре, остров на Дунава (СР Румъния).

Порта с пристанище на ранносредновековната крепост. Възстановка

 

 

с греди по ъглите, с правоъгълни или овални каменни пещи в един от тях, не ги отличават с нищо съществено от познатите в цяла Североизточна България жилища — полуземлянки на обикновеното население на страната през цялото ранно средновековие.

 

Всичко това, изложено в най-общи линии, създава неразривно единство между крепостта в Пъкуйул луй Соаре и българските центрове през IX в. Трудностите при интерпретирането на крепостта като български опорен пункт на един от важните бродове на голямата река произлизат от датировката, която румънските археолози дават на намерения археологически материал в крепостта.

 

Материалите, намерени при разкопките на крепостта, по своя репертоар не се отличават с нищо съществено от съответните находки в цяла Добруджа и Лудогорието, включително и в центровете на Първото българско царство. Те се датират както сами по себе си със своите типологични и технологични данни, така и с помощта на целия комплекс от историко-археологически съпоставки, които поставят резултатите от проучванията в Пъкуйул луй Соаре в тяхната хронологическа и културна среда. Вземайки пред вид сбора от тези данни, ние смятаме, че най-ранните материали там заедно с крепостта следва да се датират в IX в. При това данните от крепостта на дунавския остров не трябва да се откъсват от съответните данни по десния бряг на реката непосредствено срещу крепостта. Изследвачите на този район отбелязват съществуването на обширно българско селище и лагер, укрепен с окоп, на хълма Дервент, един типичен онгъл, непосредствено свързан териториално и функционално с каменния аул на острова. Според тях съответните находки и съоръжения по високия дунавски бряг се датират в IX и X в.

 

И въпреки всичко това каменната крепост на остров Пъкуйул луй Соаре румънските археолози датират най-рано в последната четвърт на X в. Наистина голям дял от материалите, намерени в крепостта, показва, че животът в нея е продължил и по-късно и обхваща и XI, XII и XIII в. Датировката на румънските изследвачи, както и във всички аналогични случаи на територията на Добруджа и по двата бряга на Дунава, се основава на факта, че монетните находки в крепостта се явяват масово в 60-те години на X в. В крепостта са намерени — вярно — единични екземпляри монети и от елинистическата, и от римската, и от ранновизантийската епоха. Както навсякъде в Северна България, монети липсват от началото на VII в. до втората половина на X в., без това да означава, че животът по Долния Дунав прекъсва в посочения интервал. Както вече посочихме, целият сбор от ахреологически и исторически факти говори, че славянобългарската култура през целия период на Първото българско царство не познава монетата. Навсякъде в България монети се явяват масово едва през 60-те години на X в. в една култура, която има много по-стари корени и много по-дълготрайно развитие в долнодунавските земи.

 

Ние се спряхме по-подробно, без, разбира се, да изчерпваме аргументите за

 

130

 

 

датировката и ролята на островната крепост на основанията, които ни дават право да смятаме, че крепостта на остров Пъкуйул луй Соаре заедно с големия лагер на десния бряг на реката представлява един здрав укрепен възел, създаден от централната власт в България навярно още през IX в. на мястото на важен брод през Дунава. Едновременно това е една крепост с външно землено и вътрешно каменно укрепление, аналогични на централните аули във вътрешната област на България, която е подсилвала голямата крепост на Дръстър. Този брод на Дунава е бил изключително важен за българската държава, понеже е осигурявал един от главните пътища, свързващи държавния център с отвъддунавските земи. Ролята на този пункт ще да е била оценена и вниманието и грижите за укрепяването му ще да са били пораснали особено след акцията на византийския флот през 837 г., с която били освободени многобройните византийски пленници от Одрин, заселени от хан Крум на северния дунавски бряг през 813 г. [147]

 

Разбира се, дори и ако крепостта на остров Пъкуйул луй Соаре се датира в IX в. и се приеме за дело на българите, идентифицирането ѝ с преславния Омуртагов дом на Дунава не може да се докаже и остава като една работна хипотеза.

 

Но за да приключим с въпроса за строителството през IX в. в България, свързано с организирането на държавната територия, следва да споменем няколко крепости в северните територии на страната. Както е известно, още в самото начало на века, към 805 г., хан Крум присъединил към държавната територия всички земи, които дотогава се намирали под властта на аварите в карпатската област и Източна Унгария, като се възползувал от разгрома на Аварския каганат от страна на Франкската империя при Карл Велики. [148] Славяните и прабългарите, които населявали тези земи, станали опора на българската власт в Трансилвания или Загора. Липсват точни данни за западната граница на страната в този район, но може да се предполага с голяма сигурност, че границата между България и франките ще да е минавала по течението на р. Дунав. През следващите векове старият Сингидунум се превръща в мощна българска гранична крепост начело с един боритаркан. Гранична българска крепост ще да е имало и в Пеща (източната половина на унгарската столица), чието име отговаря на фонетичните особености на старобългарския славянски език.

 

Ние не разполагаме с достатъчно достоверни археологически данни за граничното и крепостното строителство на българската държава в равнинната част на тази област. Но многобройни находки на битови материали, селища и некрополи в тези земи от славянски и български произход говорят ясно за етническия състав и битовата култура на голяма част от населението, което е живяло отвъд Дунава, в Загора. [149]

 

С термина «култура Дриду» [150] в румънската археологическа литература се означават преди всичко паметниците от периода VIII—IX в., оставени на територията на Румъния по време, когато в България цъфтяла средновековната българска култура. Културата Дриду е оставена от население със същата материална култура, каквато имали българите в VIII—IX в. То обитавало землянки като тези на юг от Дунава. Употребявало същата керамика. Разпространението на тази култура на север от Дунава се покрива с територията, заета от българите и влизаща в пределите на българската държава в същата тази епоха.

 

Много градове и крепости, които продължават да съществуват и да се развиват и през следващите векове и стават известни градски центрове на областта, позната под названието Седмоградско, навярно са били създадени по това време.

 

Важността на тези земи се е състояла преди всичко в древните, разработвани още от ранната метална епоха мини за добив на черни, цветни и благородни метали. Към тези важни суровини се прибавят и разработваните от незапомнени времена солни находища, доставящи така търсена в много страни на Европа продукция. Всички тези находища попадат под контрола на българската държава. Пътищата през планините се охраняват от държавата. За тази цел тя строи крепости, гдето настанява военни поделения.

 

131

 

 

Една такава крепост ще да е била крепостта при с. Слон. [151] Тя се намира на един висок рид, дълбоко навътре в Централните Карпати право на север от Плоещ, там, гдето планинската верига прави остър ъгъл към югозапад. От мястото на крепостта се открива чудесна панорама на най-високите била и седловини на планината, гдето някога пътят е превалял към Загора. Дълбоката долина, над която е стърчала крепостта наравно с високите върхове, е отворена право на юг и пътят надолу и досега носи в паметта на местното население названието «друм на солта» (drumul sării).

 

Сега градището е почти напълно обезличено. В началото на нашия век един унгарски краевед обръща внимание на изобилните количества правилни дялани варовикови блокове от разрушената крепост. По много от тези каменни блокове той открива строителни знаци — тамги, които по общия си характер и в подробности напълно съответствуват на знаците по каменния строителен материал в старите български аули. Новите разкопки, предприети от румънски археолози, откриват на мястото на унищожената крепост битови материали от български произход — главно домашна керамика. Всичко това заедно с името на местността, в която прозира българското «заслон», «слонити с», показва, че крепостта освен за охрана на прохода е служела и като пътна станция. Българската дума е минала направо в езика на планинското романско население и се е запазила до днес. Пътят на солта е водил на юг към дунавските брегове, отдето стоката се е прехвърляла към големите пазарища на страната и вън от нея.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

78. Ст. Михайлов, Археологически материали от Плиска, с. 112.

79. В. Н. Златарски, История. . . , I, 1, с. 267 сл.

80. М. Станчева, Ранносредновековна керамика от София. — Арх., I, 1959, кн. 3—4, с. 61—68; М. Станчева, Усвояването на античното наследство на Сердика от средновековния Средец. — ИБИД, XXIX, С., 1974, с. 209—222.

81. С. Станчев, За периодизацията на плисковския дворцов център. — Във: Изследвания в памет на К. Шкорпил, с. 107.

82. К. Mijatev, Der Grosse Palast in Pliska und die Magnaura in Konstantinopel. — ИАИ, X, 1936, c. 139.

83. H. Мавродинов, Старобългарското изкуство, I, c. 143 сл.

84. K. Mijatev, Der Grosse Palast, c. 136—144.

85. D. T. Rice, L’Art de l’lslam, c. 14; G. Marçais, L’Art de l’lslam, 1946, c. 22.

86. А. Л. Якобсон, К изучению раннесредневековой болгарской архитектуры, с. 195—206.

87. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, I, с. 28; Кр. Миятев, Архитектурата, с. 20.

88. В. Н. Златарски, История. . . , I, 1, с. 267.

89. Д. Ангелов, Образуване на българската народност, с. 229.

90. К. Mijatev, Der Grosse Palast in Pliska, c. 136—144.

91. P. Karassimeonov, Ausgrabungen in der Residenz, c. 137—150.

92. Данните за първата фаза на тази сграда са необнародвани, поради което не разполагаме със сигурни опорни факти при тълкуването на преустройството.

93. Изглежда неприемливо предположението на Н. Мавродинов, че там се е намирала баня.

94. Р. Karassimeonov, Ausgrabungen, c. 145—146, обр. 203—205.

95. Устройството на Големия басейн и историята на неговите преправки е установена твърде точно по време на проучванията, които авторът е направил лично през 1961 г.

96. Необнародвани резултати от проучвания на автора.

97. Ст. Михайлов, Археологически материали от Плиска, обр. 21, тълкува останките на този храм като винарница. Такъв извод изглежда съвсем невероятен дори само поради това, че една винарница не може да бъде сграда с толкова тежка конструкция, и то поставена само на няколко крачки пред лицето на ханското и княжеско жилище.

98. С. Бобчев, По въпроса за т. нар. «храм с квадратен план» в Европа през късножелязната епо ха. — Във: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, С., 1958, с. 137—158. Но автори като Оелман изтъкват не без основание, че планът на келтския храм е повлиян от ирански образци.

99. Д. Василев, Строителната традиция в прабългарските дворци в Плиска, С., 1937, с. 73—76, обр 9—10.

100. Без да се изчерпва въпросът, могат да се посочат поразителни сходства на този план с устройството на будистки храмове в Средна Азия и на храмовете на огъня в Иран. Тези аналогии са били вече обект на внимание отстрана на двама чужди учени: G. R. Н. Wright, Square Temples, East and West. — V Internationale Congress of Iranian Art and Archeology. Teheran, 1972; Temples at Shechem. — Zeitschrift für die Alttestamenliche Wissenschaft, Bd. 80 (1968), I. Berlin, c. 2, Fig. 2, А, В; B. Brenties, On the prototype of the Proto-Bulgarian temples at Pliska, Preslav and Madara. — East and West, New Series, Vol. 21, Nos 3—4, 1971, Rome, c. 213 c.

101. K. Шкорпил, ИРАИК, X, c. 43 сл.

102. Д. Овчаров, Археологически аспекти на българската ранносредновековна фортификация. — ВИСб, 1973, кн. 1, с. 62—63.

103. С. Н. Бобчев, Крепостните кули с издаден остър ръб и значението им за укрепяването на античните градове. — ИАИ, XXIV, 1961, с. 103 сл.; В. Велков, Исторически извори за крепостните кули с издаден ръб, пак там, с. 147 сл.

104. Ив. Велков, Разкопки в Мадара. — Сб. Мадара, I, 1934, с. 123—137; S. Stančev, Pliska und Preslav. — In: Antike und Mittelalter in Bulg., c. 220 сл.; Кр. Миятев, Архитектурата, с. 47, обр. 40.

105. Д. Овчаров, Археологически аспекти на българската ранносредновековна фортификация. — ВИСб, 1973, 1, с. 64.

106. Nessèbre, , с. 39 сл.; обр. 11, 12, 13.

107. G. de Jerphanion, Mélanges d’archéologie anatolienne. — Mélanges de l’Université St Joseph, XIII, Beyrouth, 1928.

108. Ст. Михайлов, Западната порта на Вътрешната крепост в Плиска. — ИАИ, XXXIV, 1974.

109. Резултатите от разкопките под ръководството на Ат. Милчев не са обнародвани. Някои данни се съдържат в статията на Ат. Милчев, Разкопки в Плиска (1945—1970). — Арх., 1974, кн. 3, с. 43.

110. К. Шкорпил, ИРАИК, X, с. 54 сл.

111. В. Иванова, Южната порта на вътрешния град в Преслав, нейният градеж и архитектурен тип. — ИАИ, XXII, 1959, с. 169.

112. С. Станчев, За периодизацията, срв. плана, гдето са означени контурите на отделните плочници.

113. А. Милчев, Проучвания на раннославянската култура в България и на Плиска през последните двадесет години. — Арх., 1964, кн. 3, с. 43.

114. Непубликувани резултати от разкопки на Ат. Милчев.

115. Резултатите от проучванията на Ат. Милчев не са публикувани, но характерът и периодизацията на търговския център са сравнително ясни: Ат. Милчев, Проучвания на раннославянската култура. . . , с. 30; Разкопки в Плиска (1945—1970), с. 44.

116. G. Marçais, L’Art de l’lslam, c. 129.

117. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, c. 277.

118. Ат. Милчев, Разкопки в Плиска западно от Вътрешния град през 1959 г. — Арх., II, 1960, кн. 3, с. 30—43.

119. Ст. Михайлов, Археологически материали от Плиска. — ИАИ, XX, 1955, с. 139—168.

120. Ив. Велков, Разкопки в Мадара (1924—1928). — Сб. Мадара, I, С., 1934, с. 87—99; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, I, с. 58, обр. 52—53; Кр. Миятев, Архитектурата, с. 74, обр. 67—69.

121. Ив. Велков, Разкопки в Мадара, с. 87—99.

122. Г. Фехер, Разкопки в местността Кирика над с. Калугерица. — Сб. Мадара, II, С., 1936, с. 115—128.

123. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, c. 260—261.

124. K. Шкорпил, ИРАИК, X, табл. CXII, c. 2; В. Аврамов, Юбилеен сборник Плиска—Преслав. С., 1929, II, с. 93 сл.; Ц. Дремсизова и В. Антонова, Аулът на Омуртаг край с. Цар Крум. Коларовградско (проучвания през 1958 г.). — Арх., II, 1960, кн. 2, с. 28—39; Цв. Дремсизова, Проучване на аула на Омуртаг през 1959 г. — Във: Сборник в памет на К. Шкорпил, с. 111—124; В. Антонова, Нови проучвания в старобългарското укрепление при с. Цар Крум (Чаталар) през 1959 г. пак там, с. 131—153; В. Антонова, Аулът на Омуртаг при с. Цар Крум (Проучвания 1960—1961 г.). — Арх., V, 1963, кн. 2, с. 49—56.

125. St. Stančev, L’Architecture militaire et civile de Pliska et de Preslav à la lumière de nouvelles données. — Actes du XII^e Congrès Int. des Études byzantines, III, Beograd, 1964, c. 348, fig. 5.

126. В. Антонова, Две раннохристиянски църкви във външното укрепление на аула на хан Омуртаг при гара Цар Крум (Шуменско). — Арх., 1968, кн. 4, с. 52—67.

127. Й. Господинов, Предисторически находки в Плеслав. — Във: Сборник в памет на проф. П. Ников. — ИБИД, XVI—XVIII, 1940, с. 154—155.

128. Ст. Станчев, Находища с тракийска керамика в Преслав. — Във: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, С., 1958, с. 405—413.

129. Може да се счита за съвсем несъстоятелна тезата, че Плиска и Преслав представляват заварени от българите късноримски или ранновизантийски градове. Поддръжниците на тази теза се позовават на несъществуващ по-стар културен пласт в плисковския център и противно на фактическото положение свързват останките от предбългарски живот и строежи около Преслав със самия укрепен град. Вж. Ст. Михайлов, За произхода на античните материали в Плиска. — Арх., II, 1960, кн. 1, с. 22; Д. Бошковић, Архитектура средньег века, Београд, 1962, с. 127.

130. Ц. Дремсизова, Проучване в местността «Аргатово», Преславско. — Арх, I, 1959, кн. 1—2. с. 74—78.

131. Г. Джингов, Принос към материалната култура на Преслав и неговата околност. — Ахр., 1966, кн. 2, обр. 3, 6, 7.

132. Кр. Миятев, Архитектурата. . . , с. 90, обр. 82, прави опит да свърже базиликата на Дели Душка като архтектурен паметник с останалите паметници на Преслав, елиминирайки неоспоримите археологически находки около и в нея. Очевидно това е предизвикано от желанието да се отнемат аргументите в полза на тезата за предбългарското възникване и живот на Преслав. Въпреки че правилното отчитане на фактите не само не разколебава, но укрепва тази теза.

133. Разположението на укреплението, надвиснало като страж над завоя на Тича, и материалите от предварителното обхождане на терена потвърждават донякъде тази идея.

134. Разкопките на мястото на дворците («Сарай ери») са започнати през 1897 г. от проф. В. Златарски. Някои сондажи са направени през 1905 г. от К. Шкорпил и Ф. Успенски, а по-цялостно разкопаване е извършено през 1928—1931 г. Резултати са обнародвани от К. Шкорпил, Паметници от столица Преслав. — Във: България 1000 години, С., 1930, с. 234 сл., табл. X; Кр. Миятев, Разкопките в Преслав през 1930 г. — ГНМ, V, 1933. През 1948—1949 г. разкопките са подновени от Н. Мавродинов, но резултатите от тях не са обнародвани. Нова кампания от разкопки, целещи окончателното разкриване и изясняване на целия комплекс са започнати под ръководството на проф. Ст. Ваклинов през 1962 г. и продължават и сега. Някои от резултатите им са публикувани в сб. Преслав, I, С., 1968, с. 49—67; Ст. Станчев, Велики Преслав, С., 1966.

135. Ст. Станчев, Преславският дворец. Състояние и задачи на проучването му. — Във: Преслав, I, с. 58—64.

136. Изложените по-нататък констатации за преславския дворец са резултат от досега непубликувани проучвания на Ст. Ваклинов.

137. И. Венедиков, Преслав, преди да стане столица на България. — Във: Преслав, I, с. 39—47. Подробно изследване върху тази институция вж. у В. Гюзелев, Ичиргу боилите на Първата българска държава (VII—XI в.). — ГСУ—ФИФ, LXV, 3, 1971, с. 125—179.

138. V. Beševliev, Die protobulgarishen Inschriften, c. 247.

139. Кp. Миятев, Предварителни проучвания на Кадъкьойското градище. — ИАИ, XVIII, 1952, с. 243—258.

140. Кр. Миятев, ИАИ, XVIII, с. 254; В. Велков, Принос към античната география на Мизия (Nigrinianis-Candidiana). — Арх., I, 1959, н. 1—2, с. 24—29.

141. С. Станчев, Разкопки на обекта N в Кадъкьойското градище. — ИАИ, XVIII, с. 285—301.

142. Ж. Въжарова, Славянобългарското селище край с. Попина, Силистренско, С., 1956.

143. Ж. Въжарова, Раннославянско и славянобългарско селище в м. Стареца край с. Гарван, Силистренско. Арх., 1966, кн. 2, с. 21—31.

144. G. Cankоva-Petkova, L’Établissement des Slaves et Protobulgares en Bulgarie du Nord-Est actuelle et le sort de certaines villes riveraines du Danube. — EH, V, 1970, c. 224—226.

145. Г. Фехер, Могилни находки от Мумджилар. — ИАИ, VIII, 1934, с. 106—114.

146. Р. Diaconu, D. Vilceanu, Pácuiul lui Soare. Cetatea bizantina, I, Bucureşti, 1972.

147. В. Златарски, История. ... I, 1, c. 432 сл.

148. Пак там, с. 322—323.

149. А. Grecu, Bulgaria in nordul Dunaré in veacurile al IX—X^-lea. — Studii şi materiale de istorie medie, I (1950), c. 223—236; M. Comşa, Die bulgarische Herschaft nördlich der Donau während des IX—X Jh. in Lichte der archeologischen Forschungen. — Dacia, IV, 1960, c. 395—422; В. Гюзелев, Баварският географ и някои въпроси на българската история от първата половина на IX в. — ГСУ—ФИФ, LVIII, 1964, с. 281—293; Ив. Божилов, Към въпроса за византийското господство на Долния Дунав в края на X в. — Studia balcanica, II, 1970, с. 86 сл. 

150. Е. Zaharia, Săpăturile de la Dridu, Bucureşti, 1967.

151. M. Comşa, Săpăturile de la Slon. — Materiale, X.