III. Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в.)
□ □ □ Хан ювиги Омуртаг е от бога владетел в земята, гдето се е родил. Оставайки в стана Плиска направи дворци на Тича и премести войската си срещу гърците и славяните, направи изкусно мост на Тича заедно с Двореца и постави в същия дворец четири стълба, а върху стълбовете постави два лъва. Нека бог да даде на владетеля да тъпче с крака императора и да подчинява своите врагове начело на многобройните българи, докато тече Тича, и да живее в радост и веселие сто години. Времето, когато се съгради (аулът), бе по български шигор елем по гръцки петнадесети индиктион.
Надпис на колона, поставена при входа на аула на Омуртаг при с. Цар Крум (821 г.)
□ □ □ . . .Издигнах тези писмена, (защото) човек дори и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като вижда направеното, да си спомня този, който го е направил. А името на владетеля е Омуртаг, велик хан.
Надпис на колона от времето на хан Омуртаг — IX в. (сега в черквата «Св. 40 мъченици» във Велико Търново)
□ □ □ Ако някой търси истината, Бог вижда и ако някой лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните (ромеите), а християните забравиха. Но Бог вижда.
Надпис на хан Персиян от Филипи (837 г.)
□ □ □ . . .Император Юстиниан сключи договор и опита. . . у българите. . . .и дойде при Тервел. Моите чичовци при Солун не повярваха на носоотрязания император и си отидоха в Кисинските селища. . . архонтът Тервел с договор даде на императора. . . 500 . . . императорът с мене добре победи.
Надпис от времето на хан Тервел при Мадарския конник (VIII в.)
1. Организиране на българската държава и изграждане на първите ѝ центрове
Укрепителни гранични съоръжения на българската държава
«Европеизиране» на прабългарската култура
Раннобългарската поселищна мрежа
Произход на старобългарската монументална архитектура
Укрепителни гранични съоръжения на българската държава. Създадената през 680—681 г. българска държава от единението на прабългарите, мизийските и отвъддунавските славяни не обхващала първоначално всички области на Балканския полуостров, заселени със славянски племена. Но първите големи строителни работи, свързани с организирането на държавната територия, разкриват замаха, с който е било укрепено първоначалното ядро на тази държава.
По самото черноморско крайбрежие от Варна на юг прабългарите укрепили всички брегови ивици, където е могъл да направи десант византийският флот. [1] Непосредствено на бреговата ивица или на първата достъпна тераса над нея те издигат висок насип, представляващ окоп, обърнат към морето. Така е в дъното на Варненския залив при т. нар. Аспарухов вал. Той е много засегнат сега от новото строителство във Варна, но това позволи и неговото окончателно проучване, започнато още през 20-те години на века от К. Шкорпил. Първоначално съоръжението е било дълго повече от три километра. Днес запазената известна дължина не надминава няколкостотин метра. От него произхожда и намерена по-рано мраморна колона с IYI — прабългарски знак.
При Обзор низината на р. Двойница е преградена с вал, по който доскоро минаваше ново шосе. Вал има и при Шкорпиловци, древното Ерите. Гъстите и блатисти гори при устието на р. Камчия, изглежда, са били достатъчна защита, за да няма нужда от допълнителни укрепления. Укрепени лагери били изградени и по високия бряг над Каварненския залив.
Интересни и важни паметници на укрепителното дело от различни епохи са запазени в най-тясната част на Добруджа. Два от тях са свързани с българската държава.
В най-ниската средна част на Добруджа, гдето Дунав отстои най-близо от морето при Кюстенджа, през полета и хълмове страната пресичат три вала. [2] Двата от тях — малкият землен окоп и големият землен окоп, се различават по големината на насипа си. Третият — т. нар. каменен окоп, е обложен по челното северно лице с каменни (варовикови) дялани правилни блокове. Смята се, че малкият окоп е много по-стар от интересуващата ни епоха. Но големият каменен окоп, който вероятно е бил заварен от прабългарите, е бил рационално използуван от тях.
79
Отначало големият землен окоп е бил насочен с лице към север. [3] Неговото издигане се датира от някои изследвачи в късноантичната епоха — IV—V в., и не е изключено, ако се приеме тази датировка, причината за укрепването на тази тясна част на Малка Скития да е била опасността от готи или хуни. Пред северното лице на окопа минава широк ров, който го прави трудно преодолим откъм север. От вътрешната страна на окопа, т. е. откъм юг, към земления насип, са разположени големи землени укрепления — лагери, гдето е стояла войската за неговата отбрана. Но в един момент, когато в северната част на Малка Скития са се били настанили нови обитатели на страната, за която главната опасност е идвала откъм юг, те обърнали лицето на окопа към юг, като прокарали по южната му страна нов ров, пресичащ валовете на големите лагери. Тези обитатели, струпани в северната част на Добруджа, са тъкмо прабългарите. Това преустройство на големия вал е станало едновременно с бързото строителство на големия лагер при Николицел, който останал недовършен. Обстановката в този район на полуострова обаче се променила бързо, защото големият окоп отново бил обърнат в първоначалната си посока към север. Сега по неговата южна страна наред с остатъците от развалените преди това големи лагери били издигнати по-малки землени укрепления.
Дали картината, която се опитваме да възстановим по промените в устройството на вала, е вярна, трудно може да се потвърди с положителност. Но обяснението на тези промени намира своята логика само в присъствието и активната намеса в режима на вала на народ, за който неговата линия е могла да бъде надеждна защита ту откъм юг, ту откъм север. А такъв народ са могли с най-голяма вероятност да бъдат прабългарите. Сигурно археологическо свидетелство за това са находките край вала и особено откъм южната му страна, гдето при частичните разкопки са намерени големи количества прабългарска керамика. В цитираната вече по-горе българска апокрифна летопис от XI в. се говори, че Испор цар (хан Аспарух) градил «велик презид от Дунава до морето». В народната памет, изглежда, се запазил чак до XI в. споменът за строителни и укрепителни работи на Аспарух в тази част на Добруджа. Но дали това сведение се отнася тъкмо за големия земен вал? Защото има още един, който също може да претендира за дело на основателя на българската държава. Каменният вал.
Каменният вал е също обърнат с фронт към север. [4] Това е землено съоръжение, както другите, но лицето му е обложено с дялани варовикови блокове. Пред него минава ров, който, както другите, го прави по-непристъпен. Но правилните дялани блокове, които са му придавали много монументален вид, представляват несъмнено аналогия със строежа на големите каменни постройки в централния онгъл на прабългарите — Плиска. Един старобългарски надпис от 943 г. на каменен блок от неговата обложка, намерен при Мирча вода, в западния му край, представлява важно указание за неговото съществуване вече преди тази година. [5] Но с този вал се свързват няколко други паметника, които взаимно допълват представените от всеки от тях данни. Така при с. Мурфатлар (дн. Басараб), западно от Кюстенджа, [6] при разчиствания на един голям хълм от мека варовикова скала (креда) се откриха кариерите, гдето са рязани и извличани голяма част от варовиковите блокове за обложката на каменния вал. В същия ъгъл са открити многобройни скални килии и проходи между тях, черкви и много надписи с кирилско, глаголическо и рунно писмо. Материалите, които характеризират живота и културата на обитателите, по нищо не се отличават от тези, които се срещат изобилно в средището на Първата българска държава, и следователно всички тези паметници следва да се разглеждат като проява на една и съща култура в различни моменти на развитието ѝ. [7] По въпроса за скалния манастир в Басараб ще се върнем отново по-нататък. Тук бе важно да отбележим, че много съображения и съпоставки на данни от различен характер говорят за българския произход на така наречения каменен вал в средната част на Добруджа.
Укрепването на държавната власт е вървяло без съмнение паралелно с укрепването на държавните граници. България при своето създаване е била разположена
80
с. Цар Крум, Шуменско. Мраморна статуя на лъв с рунически знак
с. Златна нива, Шуменско. Девташлари
Варна. Некропол при завод «Черно море». Гроб на майка с дете
с. Разделна, Варненско. Славянско погребение чрез изгаряне. В гроба е положен и сърп
Некропол при Нови Пазар, Шуменско. Керамика
Некропол при с. Разделна, Варненско. Гроб 117
Девня, некропол 3. Гроб 22 с инвентара
Некропол при Разделна, Варненско. Гроб 117 – трупоизгаряне с поставяне на останките в касета от преупотребени антични тухли
Девня, некропол 3. Гроб 149
Славянски наушници
Мадара. Първи коланен накит. IX век
Мадара. Втори коланен накит. VIII век
между две големи сили — откъм юг Византия, откъм север и запад — Аварския каганат. Старопланинските проходи са били надеждна защита откъм юг. Независимо че прабългарите отдавна познавали византийските градове, население и култура, свикнали на досега с тях, а славяните отдавна живеели фактически на византийска територия, сега вече навлизането на прабългарите на византийската земя създавало постоянни условия за недоверие и конфликти между тези, които били същински стопани на долнодунавските провинции, и тези, които номинално се чувствували техни собственици. И българската държавна власт, и византийската полагали усилия да укрепват достъпните места на проходите и превалите в Стара планина. [8] Такава една преграда, дълга няколко десетки километра, се простира от черноморското крайбрежие при Обзор (средновековния Козяк) навътре в планината. Тя представлява на места все още внушително землено съоръжение и е известно под късното си турско название Герме. [9]
Проблемът за защитата срещу аварите е бил твърде сериозен за младата държава. Независимо че аварите са били народ, близък по произход и култура с прабългарите, те са представлявали опасен техен враг. Дълъг землен защитен пояс бил издигнат през цяла Влахия. Двата му края опирали на Дунава. [10] У местното румънско население той носи названието Новакова бразда, но то е легендарно и не е свързано с достоверно историческо предание. Земите, които защищавал валът на юг, са били все тези степни дунавски простори, присъщи на още живите номадски черти в поминъка на прабългарите. В тези земи живеело и пръснато по течението на реките славянско население. Северно от вала се простирали хълмисти области и предпланините на Карпатите, заети от славяни и всяка година през зимните месеци посещавани от пастирското романизирано население с неговите стада, обитаващи главно тучните долини на голямата планина. Създадена е била една межда между ядрото на държавата на юг и ония територии на север, които прабългарите в този момент не са могли да оспорват от аварите.
Западните краища на страната достигнали някъде до Ломско. Дотук се простирала територията на прочутите седем славянски племена или ако приемем друго и може би по-вярно тълкуване на израза у византийския хронист Теофан, седем рода. [11] При създаването на държавата прабългарите изместили това племе от седем рода към запад срещу аварите. Като имаме пред вид, че под аварско иго се намирали многобройни славянски племена в Среден Дунав, можем да си представим какъв израз на доверие към седемте рода е представлявал този акт и какво чувство за сигурност у създателите на новата държава! Три окопа в Ломско, Оряховско и Белослатинско бележат три последователни вътрешни укрепителни съоръжения откъм запад на територията южно от Дунава. Зад тези окопи наред със славянските воини са стоели и прабългарски заселници, както показват находките във и покрай островския вал [12]. Въпреки че валовете не са изучени системно по археологически път, тези находки и околните старобългарски селища и некрополи говорят убедително за населението, което е живяло около тях и ги е отбранявало през първите стотина години от съществуването на държавата.
«Европеизиране» на прабългарската култура. Ние проследихме пътищата и формите, в които се е изразило взаимодействието между новото славянско население на полуострова и заварената култура. Да видим сега в какво и как се е изразил този процес у прабългарите.
Началото на «европеизирането» на прабългарската култура не може да се установи. Но към VII—VIII в., както вече отбелязахме, антропологическият тип на прабългарите показва дълбоката европеизация, която е резултат на дълготрайно общуване и кръстосване с европеидно население, което е могло да стане и далеч преди идването на прабългарите в Европа, например още в Средна Азия. Но европеизацията на антропологическия тип е нещо съвсем различно от приобщаването към европейската култура. Последното започва, както видяхме, едва в европейските степи и
81
Обект 31, Плиска.
Славянско жилище. План
особено в Приазовието и Таврика. Този процес се развива успоредно с придвижването на прабългарите към Балканския полуостров. Той продължава още по-интензивно след настаняването им там.
Възприемането на европейската култура в нейния балканско-византийски вариант е ставало у прабългарите успоредно с прехода от номадско скотовъдство към уседнало земеделие. Изоставяйки стария си начин на живот, те се обръщат много естествено към тези форми на материалния бит, пригодни за новия им начин на живот, които са им били непосредствено достъпни. Още в степните и гористо-степните райони на Южна Русия те влизат в непосредствен досег с уседналата земеделска култура на славяните. Настанявайки се в Долнодунавския басейн, те не само не променят своя непосредствен партньор в икономиката, но, напротив, заживяват в организирани отношения с него. Така за широките маси на доскорошното номадско население контактът с българските славяни не само не нарушава, а засилва процеса на възприемане на славянските форми на уседнал бит. Този процес е засвидетелствуван на няколко места и на наша земя с един основен белег — жилището.
Масовото славянско жилище както в Южна Русия, така и тук е землянката. Настанявайки се в съседство с уседнало земеделско население, прабългарите възприемат най-пригодното за природните и климатичните условия на земята жилище. Но този преход не се осъществява изведнъж. В течение на VIII и IX в. се забелязват в няколко селища, изучени по археологически път в Североизточна България, преходни, хибридни форми. Констатирани са например постоянни жилища, строени с дървени колове, и плет, замазан с глина, както землянките, но не вкопани в земята, както същинските славянски жилища, а на повърхността на терена, както юртата. Типична за славянското жилище с пещта, градена с камъни и омазана с глина. В прабългарската номадска юрта няма пещ, а огнище. И ето в наземните хижи на уседналото прабългарско население срещаме не пещ (или печка) от камък, а открито традиционно номадско огнище. Жилището е вече възприело типа на землянката, ако и да не е още землянка в точния смисъл на думата, но огнището продължава да бъде номадско, открито. Особено явление, което навярно се дължи на прехода и дълбоките промени в бита на прабългарите, са глинените куполовидни пещи, вдълбани настрани вън от жилището в отвесно изрязван бряг. Понякога тези пещи се вдълбават направо в плитко врязаната стена на колибата и излизат вън от очертанието ѝ. [13]
Но покрай тези заемки от славяните и масовата битова култура на прабългарите в долнодунавските земи се появяват черти, идващи от местната провинциално византийска култура. Това е каменната зидария.
Известно е, че Балканският полуостров е бил винаги част от средиземноморския свят, гдето от древни времена живеят традициите на каменната зидария в най-различни форми. Най-разпространеният тип е бил строежът от ломени камъни на кал, който е имал непрекъснато приложение за обикновени нужди от класическата и елинистическата епоха. Така в землянки от VIII—IX в. на обикновено прабългарско население в Добруджа са открити не само врязани в земята стени, но и обложени с камък стени. Зидарията е проста, каменният материал е ломени нареждан в редове
82
попълвани с глина. Някъде като в средновековното селище при Истрия в тази проста каменна конструкция са били взидани и хоризонтални или отвесни греди, свързани с дървената надстройка на землянките. [14]
Употребата на каменната зидария, засвидетелствувана в заетите от прабългарите земи, има пълни аналогии с това, което е установено в прабългарските поселения на Таврика. Тези аналогии на наша територия се намират във и около средищата на Първата българска държава — ханските онгъли и укрепените дворци — аулите. Между прабългарските жилища в Източен Крим и тези в Плиска и Преслав, разбира се, има и някои отлики, но изобщо планове на наземни двуделни или едноделни постройки, каменни основи на леки дървени или дървено-глинени жилища показват поразителни аналогии. [15] Обяснението на тия факти идва от два важни културно-исторически аргумента. Единият се състои в еднаквото развитие на социално-икономи-ческите и културните условия на прабългарското общество в Крим и на Долния Дунав през VIII—X в., а другият — в еднаквите или приблизително еднаквите условия, които заварват в Източна Таврика и в Малка Скития и Долна Мизия разселилите се прабългарски племена. Еднаквите вътрешни и външни условия довеждат до еднакви прояви в тяхната материална култура.
Всички археологически данни, с които разполагаме, свидетелствугат, че териториите, гдето се настаняват прабългарите, и особено земите настарите провинции на юг от Дунава са били най-сериозно опустошени преди това и напуснати от старото византийско население. Несъмнено е обаче също така, че прабългарите, също както славяните, са имали пряк допир с византийско население. Къде се е намирало обаче то? Най-вероятно ни се вижда това население да се е намирало в единствения запазен на север от билото на Хемус византийски град — Одесос, преименуван по славянски във Варна. Близостта на Несебър също ще да е играла немаловажна роля не само в политическите отношения с империята, които са сравнително добре известни, но и в областта на материалната култура. Може да се предполага също така, че немаловажна роля в досега между византийската и прабългарската култура ще да са играли някои оцелели манастирски обители в планинската зона и по крайбрежието. Но въпросът за ранновизантийските манастири на българска територия или в непосредствената ѝ близост не е изучен, както трябва, и поради това ги оставяме настрана.
Двата основни компонента на старобългарската култура, славянският и прабългарският, заживяват обединени в единна държавна организация. Единството и сцеплението между тях се е гарантирало не само от общата държавна организация, но преди всичко от естествената икономическа необходимост и взаимното допълване между преимуществено земеделската икономика на славяните и преимуществено скотовъдното стопанство на прабългарите. Така са минали повече от сто години. Но новата култура се е създавала не само на територията на българската държава северно от Хемус. На юг от планината — в Тракия, средните и югозападните части на полуострова, тя се е зараждала при по-други условия. Там вместо двата основни етнически компонента — славянския и прабългарския, в действие са били славянският и местният балканско византийски. Поради тази причина ранната българска култура в северната част на страната по двата бряга на Дунава има свои специфични черти, в които доминира прабългарският елемент, колкото се отива по на изток, а южно от планината тя се характеризира с византийско балканските белези на фона на славянската култура. [16] Така славянският културен елемент е общ за всички земи, гдето се заражда старобългарската култура. Той става и поради тази причина обединяващият културен елемент в епохата, когато от началото на IX в. българската държава започва да разширява своите граници както на север и северозапад, така и на юг и югозапад. Отвъд Карпатите и в Среднодунавската равнина наред с пастирското ро-манизирано население на планинската област в границите на държавата влиза многобройно прабългарско население, настанено от доскорошните си аварски господари в източната част на бившия Аварски хаганат като федерати, и големи маси славяни, освободени от аварски гнет. На юг от Стара планина заедно с големите маси славян-
83
ско население в пределите на страната влизат отделни групи местно, романизирано тракийско население, обитатели на планините и отвсякъде оградени от славянското земеделско население на обработваемите равнини и полета. Влиза в южните предели на България и малобройно градско население от различен произход, носител на провинциално византийската култура. В българската държава към началото на IX в. се създават две области Загора. Едната се простира на юг от Хемус (Стара планина) и нейното ядро представлява онази област от Черно море до Тунджа, която била отстъпена още в началото на VIII в. на България от страна на носоотрязания император Юстиниан (685—695; 705—711 г.) и която била укрепена с прочутия граничен окоп Еркесията от Девелт до Марица. Еркесия се нарича повече от 130 км дългият укрепен вал в Югоизточна България, почти от бреговете на Черно море до р. Марица. Тунджа го разделя на две почти равни части. По безспорен начин с археологически проучвания на т. нар. Циганска Еркесия се установи нейният български произход. [17] На юг е положен изкопът, а на север е граничният вал. По протежение на вала са били разположени укрепени лагери на гарнизони за защита на укрепената линия. Че този вал е съществувал в средата на X в., се споменава у Скилица–Кедрин. [18]
Втората област Загора е била преименувана по-късно в Трансилвания, название, което означава същото. Очевидно името Загора е имало този смисъл за българите от Дунавска България.
Но още с появата си на Балканския полуостров славяните и прабългарите носят култура, в която зрее раздвоение. Това раздвоение се корени в наченките на класова структура както у славяните, така и особено у прабългарите. Много естествено е, че на фона на традиционните прояви на славянската и прабългарската култура ще се появят нови, които ще отговарят на новите вкусове и изисквания на онази прослойка от родова аристокрация, която се превръща при държавната организация в класа, експлоатираща своите сродници и съплеменници вече не само по силата на икономическата си власт, но и със силата на държавата. В условията на ранното средновековие родовите традиции и културата на рода и племето отмират, за да бъдат заместени от прояви, които се диктуват вече от класови и държавни съображения. В историята на старобългарската култура се проследяват тъкмо в епохата след създаването на държавата двата потока на творчество: единият традиционен, свързан с бита и културата на широките народни маси, поток силен и пълноводен, подхранван от творческите сили на една формираща се или формирана жизнена етническа общност. Другият, чужд на собствените племенни и народни традиции, но мощен и красив изразител на политическите и духовните тежнения на държавния живот на страната. Единият е постоянен фактор, доколкото е трайна племенната и народната общност. Другият прекъсва, когато загива държавата или местната феодална власт, и се появява отново, когато България възкръсва от пепелищата на чуждо владичество. През ранната епоха племенните различия между славяни и прабългари са още чувствителни въпреки взаимното проникване и влияние на двете култури. Те се развиват по свои собствени пътища до времето, когато ще се слеят в едно заедно с двата етноса-носители. В същото това време официалната държавна култура, създавана по вкусовете на управляващата племенна аристокрация в центровете на страната, служи като изравняващ елемент в надстройката на обществото. В това се изразява и една от главните ѝ страни като фактор в сложния процес на изграждане на единна народностна българска култура.
Раннобългарската поселищна мрежа. Плиска и Преслав представляват не само столици на Първата българска държава. Като художествени и археологически ансамбли те са върховете, до които достига старобългарската култура през двата основни етапа на нейното развитие — езическия и християнския. При това Плиска и Преслав са само брънки от славянската укрепителна система и селищна мрежа, която обхваща цяла Североизточна България и Добруджа.
Като хвърлим поглед върху селищата от първите векове на съществуването на
84
българската държава, налага се общото впечатление от селския им земеделски характер. Открай докрай в границите на държавата и извън нея живее население, заето със земеделие и скотовъдство. [19] Тази картина е особено ясна в Североизточна България. В общата селищна мрежа и разположението на новото население на долнодунавските земи не може да не прави впечатление, че военноадминистративният център на страната е разположен в самата югоизточна окрайнина на новата държава. На юг от ханския лагер са разположени главните проходи на Стара планина, на изток — морската граница на България, т. е. ударната военна сила на новата държава е разположена на линията на главната опасност, с която имало да се справи централната държавна власт — опасността откъм византийската столица — Цариград. На север зад главните онгъли, гдето е била разквартирувана войската, се простират открити селища и станове, гдето живее земеделското и скотовъдното население. Тук-там между тези неукрепени селища са разположени крепости, в които живее малобройно население и главно малки военни поделения. Тези крепости са разположени на възлови места по пътищата на удобни за защита високи брегове, близо до постоянни води.
Местоположението на централните онгъли е показателно. Пред тях на юг се простира чуждият свят на Византия с нейната средиземноморска култура и дълбоки класически традиции. Зад тях към север е «варварският» свят с не по-малко старите си европейски и азиатски културни традиции. Като цяло тези центрове представляват челната ударна сила на този нов свят на варварска Европа, чиято цел е да го пази от могъщата Византийска империя. И наистина историята на Първата българска държава оправдава с цялото си развитие ролята, която са играли държавните центрове. [20]
В същото време обаче с местоположението си първите центрове в българската държава си изиграли ролята на първите потребители и трансформатори на новата официална култура, която е трябвало неминуемо да се яви около обществените върхове на страната. Плиска, Преслав, Мадара и другите военноадминистративни, държавни и култови средища и владетелски резиденции са станали изразители на онова своеобразно съчетание на политически и културно-художествени тенденции, които характеризират така ярко развитието на Първата българска държава. Създаването и развитието на средищата на държавата илюстрират сложния процес на взаимодействие между масовата култура на славяни и прабългари и заимствуваната култура на управляващата родова и служебна аристокрация в младата раннофеодална държава.
Предстои ни да разгледаме последователно различни художествено-културни явления в известните и отдавна изследвани центрове на държавния живот през Първата българска държава. Авторът няма за цел конкретното описание на отделни паметници, по-скоро техния анализ като произведения на сложен и разностранен, но единен процес.
Да се спрем най-напред на историята на формирането и живота на държавните центрове като укрепени средища.
Плисковският укрепен стан. Първият хански център, Плиска, е само един от трите огромни укрепени стана, които са били изградени в Плисковското поле. [21] Преди 80 години първите изследвачи на Плиска са установили останките от двата други, разположени източно и западно от централния — плисковския. Източният е бил разположен при сегашния град Нови пазар, а западният — при конезавода «В. Коларов». [22] Така, както лежат симетрично в полето, обърнати на юг, те напомнят една прастара тюркска система на разполагане на войската и ориентиране по посоката на света. Лявата страна във военния строй на тюрките е винаги източната, дясната — винаги западната. [23] Това означава традиционната насоченост на ударната сила към юг. Така е било пред Великата китайска стена, така е и пред Византийската империя. В автентичен прабългарски писмен документ — Чаталарския надпис — Плис-
85
ка е наречена с названието κάνπος (-κάμπος), което идва от латински и означава «лагер». [24] Наистина не само този термин, но и видът и устройството на Плиска говорят за това, че тя е замислена първоначално като лагер. Така ще да са били замислени и двата други лагера от двете ѝ страни, предназначени за двете крила на въоръжената орда. Но постепенното развитие на държавата, промените, които настъпват във военната организация, строежите и централният, ханският лагер довели постепенно до изоставянето на двата други и до превръщането на централния в една постоянна ханска резиденция. Употребата на думата campus в гръцкото ѝ изписване е естествено за един документ, издаден на гръцки език. Но един от основните източници за ранната история на прабългарите — съчинението на византийския патриарх Никифор, като говори за лагерите на Аспарух отвъд Дунава, употребява тюркското название онгъл: «място, удобно за заселване, наречено на техния език Онгъл». Не може да има съмнение, че лагерите, за които става дума, включително и централният, са били наричани у прабългарите онгъли. А названието онгъл отговаря на древнотюркската дума ἁνιλ, което означава не само селището, но и обществената и стопанската организация на полууседнало скотовъдно население. [25]
Наистина плисковският укрепен стан със своите 23 км2 площ представлява внушителна гледка. В територията му влиза горното течение на един поток с няколко извори, които някога са били пълноводни. Обширни свободни пространства са били покрити с многогодишни степни треви — осигурена паша за добитък и особено за конете на ханската войска. Тук-там из това пространство се разполагат юртите или землянките на постоянните обитатели на онгъла. Почти в средата на тази укрепена територия се издига ханската резиденция. [26]
Външният укрепителен пояс на централния онгъл е изследван частично по археологически път — чрез разкопки. Предполагаше се обикновено, че по билото на насипа е минавала ограда от плътно един до друг наредени колове с изострени върхове. Такава не е открита. Сигурно е обаче, че в дълбокия ров не е могло да има вода, тъй като общият наклон на полето към юг не ще е позволявал на тази вода да се задържа.
В днешния си вид укрепеният лагер на Плиска има една централна вътрешна каменна крепост. Въпросът за относителната хронология на външния и вътрешния укрепителен пояс не е също така подробно изучен. Съществуват, обаче някои косвени указания, които ни карат да приемем, че каменната крепост, която е ограждала около ханската резиденция един особен Вътрешен град, е издигната по-късно. На този въпрос ще се спрем по-нататък. [27]
И така през първите сто-сто и петдесет години плисковският укрепен стан е представлявал единно цяло като територия. Постепенно подвижните номадски жилища — юртите — изчезвали, на тяхно място се създавали малки поселища от трайни уземни жилища, удобни за уседналите пастирски родове. Такива землянки, по своето устройство типични за славянското население, били възприемани и от прабългарите като подходящи за уседнал живот. На две места във Външния град на Плиска са открити останки от землянки — в североизточния район на укрепената територия (обект № 31) [28] и западно от Вътрешния град — в долината на Асардере. [29] С течение на годините обаче наред с уземните жилища започнали да се явяват и надземни постройки от ломен камък или на каменна основа. Повечето от тях са едноделни прости правоъгълни помещения с входове, обърнати обикновено към юг, но има и по-сложни — двуделни. [30] Както вече посочихме, те представляват много близък паралел на съвременните им надземни жилища в източната част на Кримския полуостров и са очевидно резултат от аналогично социално и културно развитие на прабългарското население там и тук. Такива надземни постройки продължават да се строят и по-късно все по-често, но те никога не изместват масовия тип жилище — землянката. [31]
Плисковският дворцов център е отдавна обект на разкопки и проучвания. Още в края на миналия век са разкрити някои от главните съставки на ансамбъла и най-монументалните сгради. Оттогава насетне отделни части са допроучвани, разкривани са нови дялове от комплекса, прибавяни са нови данни за историята на изграждането
86
Плисковският укрепен стан.
План
Плиска, Вънкашен град.
Сграда 33
му. С много колебания и предпазливост след първите разкопки в 1899—1900 г. се затвърди становището, че откритите тогава монументални постройки — така наречени Тронна палата, или Големият дворец, Малкият дворец и Дворцовата базилика — трябва да се датират общо в периода IX—X в. По-късно обаче, когато в резултат на допълнителни разкопки и проучвания се откриха нови части на ансамбъла и особено сгради, чиито основи се намират под нивото на каменната настилка около дворците или се застъпват от основите на сгради, които се дигат сега над терена,
87
бяха направени опити за сравнителна и абсолютна датировка на отделните сгради. В тези опити, от една страна, съществува страх да се прекрачат горната и долната (т. е. късната и ранната) хронологична граница на периода IX—X в., а, от друга страна, се появи у някои автори тенденцията да датират най-старите, първите монументални строежи в различни епохи на предбългарския период. Така се създаде известна несигурност изобщо във възможностите за по-точно датиране на монументалните сгради.
Основната причина за създаденото положение по отношение на датировката на монументалните паметници на плисковския център е може би липсата на точно датиращи находки в непосредствена близост до сградите. Известно е, че в най-горния слой на културния пласт в дворцовия ансамбъл наред с масово явяващите се византийски монети от 70-те години на X в. насетне се срещат изолирани екземпляри от римски и ранновизантийски монети (IV—VI в.). Знае се също така, че монети от средата и първата половина на X в. или от края на IX в. са изключително рядко явление не само в Плиска, но и във всички други старобългарски находища. На този факт, който има важно културно-историческо значение, ще се спрем отделно по-нататък. Най-после всички досегашни разкопки и дълбоки сондажи в плисковския дворцов център са показали, че културният пласт, в който няма видими различия в напластявания и съставки, представлява едно единно цяло и лежи върху чист здрав основен почвен пласт (льос). Никъде не са открити следи от по-стар, сиреч предбългарски културен пласт. Всички тези факти, като затрудняват, от една страна, периодизацията и хронологията на отделните сгради и съоръжения, утвърждават схващането, че всичките строежи трябва да бъдат поставени най-общо в българско време, т. е. че още първите строежи на дворцовия комплекс лежат на здрав терен, гдето преди това не е имало никакви други останки. При общата периодизация и хронологията, която предлагаме тук за строежите в плисковския център, ние излизаме от няколко основни изходни положения. Преди всичко за относителната хронология на сградите ние се основаваме на връзката или отношението, което има всяка една от тях към нивото на основната дворна настилка в комплекса на Малкия дворец, взаимното разположение на сградите спрямо тайния подземен коридор, който свързва така наречения Крумов дворец с по-старата жилищна сграда на Малкия дворец, и най-после отношението, което имат отделните сгради към останките от пожарища и рушевини, улавяни на различни места в комплекса.
При решаването на въпросите за хронологията на отделните сгради, за тяхната строителна история поотделно или в общия ансамбъл основен показател според нас са находките от битов материал в тях или около тях. На този битов материал ние ще се спрем отделно, но тук трябва да подчертаем само неговия несъмнен български произход и датировка, която съвпада с живота на Първата българска държава и при редки изключения от по-късно време.
Но във връзка с този проблем ние имаме още едно важно съображение от общо-исторически характер.
Познавайки историята на славянската и на прабългарската култура през преддържавния период, тенденциите в развитието и на другите «варварски» култури на ранносредновековна Европа и редица добре известни факти от историята на връзките и отношенията между прабългарите и Византия, ние намираме, че високото чувство за държавност и проявеното съзнание за историческа перспектива още в първите стъпки на централната ханска власт в България, укрепяването на държавните граници, умелата политика спрямо победения, но силен и опасен неприятел не са могли да не се изразят и в едно монументално строителство в централната ханска резиденция още в първите години на нейното създаване. Така първите строежи в дворцовия център на Плиска са могли да бъдат извършени още през първите 10—20 години след основаването на държавата, тъй че те са могли поне да бъдат замислени и започнати при нейния създател, хан Аспарух, още към края на VII в. Тези първи строежи стават ядрото, около което с течение на следващите векове са се прибавили
88