Формиране на старобългарската култура VI-XI век

Станчо Ваклинов

 

III. Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в.)

 

□ □ □  Хан ювиги Омуртаг е от бога владетел в земята, гдето се е родил. Оставайки в стана Плиска направи дворци на Тича и премести войската си срещу гърците и славяните, направи изкусно мост на Тича заедно с Двореца и постави в същия дворец четири стълба, а върху стълбовете постави два лъва. Нека бог да даде на владетеля да тъпче с крака императора и да подчинява своите врагове начело на многобройните българи, докато тече Тича, и да живее в радост и веселие сто години. Времето, когато се съгради (аулът), бе по български шигор елем по гръцки петнадесети индиктион.

Надпис на колона, поставена при входа на аула на Омуртаг при с. Цар Крум (821 г.)

 

□ □ □  . . .Издигнах тези писмена, (защото) човек дори и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като вижда направеното, да си спомня този, който го е направил. А името на владетеля е Омуртаг, велик хан.

Надпис на колона от времето на хан Омуртаг — IX в. (сега в черквата «Св. 40 мъченици» във Велико Търново)

 

□ □ □  Ако някой търси истината, Бог вижда и ако някой лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните (ромеите), а християните забравиха. Но Бог вижда.

Надпис на хан Персиян от Филипи (837 г.)

 

□ □ □  . . .Император Юстиниан сключи договор и опита. . . у българите. . . .и дойде при Тервел. Моите чичовци при Солун не повярваха на носоотрязания император и си отидоха в Кисинските селища. . . архонтът Тервел с договор даде на императора. . . 500 . . . императорът с мене добре победи.

Надпис от времето на хан Тервел при Мадарския конник (VIII в.)

 

  1. Организиране на българската държава и изграждане на първите ѝ центрове

Укрепителни гранични съоръжения на българската държава

«Европеизиране» на прабългарската култура

Раннобългарската поселищна мрежа

Плисковският укрепен стан

Произход на старобългарската монументална архитектура

Аулите

Мадара — прабългарско култово средище

Мадарският конник и култът към Тангра и хановете

 

Укрепителни гранични съоръжения на българската държава. Създадената през 680—681 г. българска държава от единението на прабългарите, мизийските и отвъддунавските славяни не обхващала първоначално всички области на Балканския полуостров, заселени със славянски племена. Но първите големи строителни работи, свързани с организирането на държавната територия, разкриват замаха, с който е било укрепено първоначалното ядро на тази държава.

 

По самото черноморско крайбрежие от Варна на юг прабългарите укрепили всички брегови ивици, където е могъл да направи десант византийският флот. [1] Непосредствено на бреговата ивица или на първата достъпна тераса над нея те издигат висок насип, представляващ окоп, обърнат към морето. Така е в дъното на Варненския залив при т. нар. Аспарухов вал. Той е много засегнат сега от новото строителство във Варна, но това позволи и неговото окончателно проучване, започнато още през 20-те години на века от К. Шкорпил. Първоначално съоръжението е било дълго повече от три километра. Днес запазената известна дължина не надминава няколкостотин метра. От него произхожда и намерена по-рано мраморна колона с IYI — прабългарски знак.

 

При Обзор низината на р. Двойница е преградена с вал, по който доскоро минаваше ново шосе. Вал има и при Шкорпиловци, древното Ерите. Гъстите и блатисти гори при устието на р. Камчия, изглежда, са били достатъчна защита, за да няма нужда от допълнителни укрепления. Укрепени лагери били изградени и по високия бряг над Каварненския залив.

 

Интересни и важни паметници на укрепителното дело от различни епохи са запазени в най-тясната част на Добруджа. Два от тях са свързани с българската държава.

 

В най-ниската средна част на Добруджа, гдето Дунав отстои най-близо от морето при Кюстенджа, през полета и хълмове страната пресичат три вала. [2] Двата от тях — малкият землен окоп и големият землен окоп, се различават по големината на насипа си. Третият — т. нар. каменен окоп, е обложен по челното северно лице с каменни (варовикови) дялани правилни блокове. Смята се, че малкият окоп е много по-стар от интересуващата ни епоха. Но големият каменен окоп, който вероятно е бил заварен от прабългарите, е бил рационално използуван от тях.

 

79

 

 

Отначало големият землен окоп е бил насочен с лице към север. [3] Неговото издигане се датира от някои изследвачи в късноантичната епоха — IV—V в., и не е изключено, ако се приеме тази датировка, причината за укрепването на тази тясна част на Малка Скития да е била опасността от готи или хуни. Пред северното лице на окопа минава широк ров, който го прави трудно преодолим откъм север. От вътрешната страна на окопа, т. е. откъм юг, към земления насип, са разположени големи землени укрепления — лагери, гдето е стояла войската за неговата отбрана. Но в един момент, когато в северната част на Малка Скития са се били настанили нови обитатели на страната, за която главната опасност е идвала откъм юг, те обърнали лицето на окопа към юг, като прокарали по южната му страна нов ров, пресичащ валовете на големите лагери. Тези обитатели, струпани в северната част на Добруджа, са тъкмо прабългарите. Това преустройство на големия вал е станало едновременно с бързото строителство на големия лагер при Николицел, който останал недовършен. Обстановката в този район на полуострова обаче се променила бързо, защото големият окоп отново бил обърнат в първоначалната си посока към север. Сега по неговата южна страна наред с остатъците от развалените преди това големи лагери били издигнати по-малки землени укрепления.

 

Дали картината, която се опитваме да възстановим по промените в устройството на вала, е вярна, трудно може да се потвърди с положителност. Но обяснението на тези промени намира своята логика само в присъствието и активната намеса в режима на вала на народ, за който неговата линия е могла да бъде надеждна защита ту откъм юг, ту откъм север. А такъв народ са могли с най-голяма вероятност да бъдат прабългарите. Сигурно археологическо свидетелство за това са находките край вала и особено откъм южната му страна, гдето при частичните разкопки са намерени големи количества прабългарска керамика. В цитираната вече по-горе българска апокрифна летопис от XI в. се говори, че Испор цар (хан Аспарух) градил «велик презид от Дунава до морето». В народната памет, изглежда, се запазил чак до XI в. споменът за строителни и укрепителни работи на Аспарух в тази част на Добруджа. Но дали това сведение се отнася тъкмо за големия земен вал? Защото има още един, който също може да претендира за дело на основателя на българската държава. Каменният вал.

 

Каменният вал е също обърнат с фронт към север. [4] Това е землено съоръжение, както другите, но лицето му е обложено с дялани варовикови блокове. Пред него минава ров, който, както другите, го прави по-непристъпен. Но правилните дялани блокове, които са му придавали много монументален вид, представляват несъмнено аналогия със строежа на големите каменни постройки в централния онгъл на прабългарите — Плиска. Един старобългарски надпис от 943 г. на каменен блок от неговата обложка, намерен при Мирча вода, в западния му край, представлява важно указание за неговото съществуване вече преди тази година. [5] Но с този вал се свързват няколко други паметника, които взаимно допълват представените от всеки от тях данни. Така при с. Мурфатлар (дн. Басараб), западно от Кюстенджа, [6] при разчиствания на един голям хълм от мека варовикова скала (креда) се откриха кариерите, гдето са рязани и извличани голяма част от варовиковите блокове за обложката на каменния вал. В същия ъгъл са открити многобройни скални килии и проходи между тях, черкви и много надписи с кирилско, глаголическо и рунно писмо. Материалите, които характеризират живота и културата на обитателите, по нищо не се отличават от тези, които се срещат изобилно в средището на Първата българска държава, и следователно всички тези паметници следва да се разглеждат като проява на една и съща култура в различни моменти на развитието ѝ. [7] По въпроса за скалния манастир в Басараб ще се върнем отново по-нататък. Тук бе важно да отбележим, че много съображения и съпоставки на данни от различен характер говорят за българския произход на така наречения каменен вал в средната част на Добруджа.

 

Укрепването на държавната власт е вървяло без съмнение паралелно с укрепването на държавните граници. България при своето създаване е била разположена

 

80

 

 

с. Цар Крум, Шуменско. Мраморна статуя на лъв с рунически знак

с. Цар Крум, Шуменско. Мраморна статуя на лъв с рунически знак

 

с. Златна нива, Шуменско. Девташлари

с. Златна нива, Шуменско. Девташлари

 

 


 

Варна. Некропол при завод «Черно море». Гроб на майка с дете

Варна. Некропол при завод «Черно море». Гроб на майка с дете

 

 


 

с. Разделна, Варненско. Славянско погребение чрез изгаряне. В гроба е положен и сърп

с. Разделна, Варненско. Славянско погребение чрез изгаряне. В гроба е положен и сърп

 

Некропол при Нови Пазар, Шуменско. Керамика

Некропол при Нови Пазар, Шуменско. Керамика

 

 


 

Некропол при с. Разделна, Варненско. Гроб 117

Некропол при с. Разделна, Варненско. Гроб 117

 

Девня, некропол 3. Гроб 22 с инвентара

Девня, некропол 3. Гроб 22 с инвентара

 

 


 

Некропол при Разделна, Варненско. Гроб 117 – трупоизгаряне с поставяне на останките в касета от преупотребени антични тухли

Некропол при Разделна, Варненско. Гроб 117 – трупоизгаряне с поставяне на останките в касета от преупотребени антични тухли

 

Девня, некропол 3. Гроб 149

Девня, некропол 3. Гроб 149

 

 


 

Славянски наушници

Славянски наушници

 

 


 

Мадара. Първи коланен накит. IX век

Мадара. Първи коланен накит. IX век

 


 

Мадара. Втори коланен накит. VIII век

Мадара. Втори коланен накит. VIII век

 

 


 

 

между две големи сили — откъм юг Византия, откъм север и запад — Аварския каганат. Старопланинските проходи са били надеждна защита откъм юг. Независимо че прабългарите отдавна познавали византийските градове, население и култура, свикнали на досега с тях, а славяните отдавна живеели фактически на византийска територия, сега вече навлизането на прабългарите на византийската земя създавало постоянни условия за недоверие и конфликти между тези, които били същински стопани на долнодунавските провинции, и тези, които номинално се чувствували техни собственици. И българската държавна власт, и византийската полагали усилия да укрепват достъпните места на проходите и превалите в Стара планина. [8] Такава една преграда, дълга няколко десетки километра, се простира от черноморското крайбрежие при Обзор (средновековния Козяк) навътре в планината. Тя представлява на места все още внушително землено съоръжение и е известно под късното си турско название Герме. [9]

 

Проблемът за защитата срещу аварите е бил твърде сериозен за младата държава. Независимо че аварите са били народ, близък по произход и култура с прабългарите, те са представлявали опасен техен враг. Дълъг землен защитен пояс бил издигнат през цяла Влахия. Двата му края опирали на Дунава. [10] У местното румънско население той носи названието Новакова бразда, но то е легендарно и не е свързано с достоверно историческо предание. Земите, които защищавал валът на юг, са били все тези степни дунавски простори, присъщи на още живите номадски черти в поминъка на прабългарите. В тези земи живеело и пръснато по течението на реките славянско население. Северно от вала се простирали хълмисти области и предпланините на Карпатите, заети от славяни и всяка година през зимните месеци посещавани от пастирското романизирано население с неговите стада, обитаващи главно тучните долини на голямата планина. Създадена е била една межда между ядрото на държавата на юг и ония територии на север, които прабългарите в този момент не са могли да оспорват от аварите.

 

Западните краища на страната достигнали някъде до Ломско. Дотук се простирала територията на прочутите седем славянски племена или ако приемем друго и може би по-вярно тълкуване на израза у византийския хронист Теофан, седем рода. [11] При създаването на държавата прабългарите изместили това племе от седем рода към запад срещу аварите. Като имаме пред вид, че под аварско иго се намирали многобройни славянски племена в Среден Дунав, можем да си представим какъв израз на доверие към седемте рода е представлявал този акт и какво чувство за сигурност у създателите на новата държава! Три окопа в Ломско, Оряховско и Белослатинско бележат три последователни вътрешни укрепителни съоръжения откъм запад на територията южно от Дунава. Зад тези окопи наред със славянските воини са стоели и прабългарски заселници, както показват находките във и покрай островския вал [12]. Въпреки че валовете не са изучени системно по археологически път, тези находки и околните старобългарски селища и некрополи говорят убедително за населението, което е живяло около тях и ги е отбранявало през първите стотина години от съществуването на държавата.

 

 

«Европеизиране» на прабългарската култура. Ние проследихме пътищата и формите, в които се е изразило взаимодействието между новото славянско население на полуострова и заварената култура. Да видим сега в какво и как се е изразил този процес у прабългарите.

 

Началото на «европеизирането» на прабългарската култура не може да се установи. Но към VII—VIII в., както вече отбелязахме, антропологическият тип на прабългарите показва дълбоката европеизация, която е резултат на дълготрайно общуване и кръстосване с европеидно население, което е могло да стане и далеч преди идването на прабългарите в Европа, например още в Средна Азия. Но европеизацията на антропологическия тип е нещо съвсем различно от приобщаването към европейската култура. Последното започва, както видяхме, едва в европейските степи и

 

81

 

 

Обект 31, Плиска

Обект 31, Плиска.

Славянско жилище. План

 

 

особено в Приазовието и Таврика. Този процес се развива успоредно с придвижването на прабългарите към Балканския полуостров. Той продължава още по-интензивно след настаняването им там.

 

Възприемането на европейската култура в нейния балканско-византийски вариант е ставало у прабългарите успоредно с прехода от номадско скотовъдство към уседнало земеделие. Изоставяйки стария си начин на живот, те се обръщат много естествено към тези форми на материалния бит, пригодни за новия им начин на живот, които са им били непосредствено достъпни. Още в степните и гористо-степните райони на Южна Русия те влизат в непосредствен досег с уседналата земеделска култура на славяните. Настанявайки се в Долнодунавския басейн, те не само не променят своя непосредствен партньор в икономиката, но, напротив, заживяват в организирани отношения с него. Така за широките маси на доскорошното номадско население контактът с българските славяни не само не нарушава, а засилва процеса на възприемане на славянските форми на уседнал бит. Този процес е засвидетелствуван на няколко места и на наша земя с един основен белег — жилището.

 

Масовото славянско жилище както в Южна Русия, така и тук е землянката. Настанявайки се в съседство с уседнало земеделско население, прабългарите възприемат най-пригодното за природните и климатичните условия на земята жилище. Но този преход не се осъществява изведнъж. В течение на VIII и IX в. се забелязват в няколко селища, изучени по археологически път в Североизточна България, преходни, хибридни форми. Констатирани са например постоянни жилища, строени с дървени колове, и плет, замазан с глина, както землянките, но не вкопани в земята, както същинските славянски жилища, а на повърхността на терена, както юртата. Типична за славянското жилище с пещта, градена с камъни и омазана с глина. В прабългарската номадска юрта няма пещ, а огнище. И ето в наземните хижи на уседналото прабългарско население срещаме не пещ (или печка) от камък, а открито традиционно номадско огнище. Жилището е вече възприело типа на землянката, ако и да не е още землянка в точния смисъл на думата, но огнището продължава да бъде номадско, открито. Особено явление, което навярно се дължи на прехода и дълбоките промени в бита на прабългарите, са глинените куполовидни пещи, вдълбани настрани вън от жилището в отвесно изрязван бряг. Понякога тези пещи се вдълбават направо в плитко врязаната стена на колибата и излизат вън от очертанието ѝ. [13]

 

Но покрай тези заемки от славяните и масовата битова култура на прабългарите в долнодунавските земи се появяват черти, идващи от местната провинциално византийска култура. Това е каменната зидария.

 

Известно е, че Балканският полуостров е бил винаги част от средиземноморския свят, гдето от древни времена живеят традициите на каменната зидария в най-различни форми. Най-разпространеният тип е бил строежът от ломени камъни на кал, който е имал непрекъснато приложение за обикновени нужди от класическата и елинистическата епоха. Така в землянки от VIII—IX в. на обикновено прабългарско население в Добруджа са открити не само врязани в земята стени, но и обложени с камък стени. Зидарията е проста, каменният материал е ломени нареждан в редове

 

82

 

 

попълвани с глина. Някъде като в средновековното селище при Истрия в тази проста каменна конструкция са били взидани и хоризонтални или отвесни греди, свързани с дървената надстройка на землянките. [14]

 

Употребата на каменната зидария, засвидетелствувана в заетите от прабългарите земи, има пълни аналогии с това, което е установено в прабългарските поселения на Таврика. Тези аналогии на наша територия се намират във и около средищата на Първата българска държава — ханските онгъли и укрепените дворци — аулите. Между прабългарските жилища в Източен Крим и тези в Плиска и Преслав, разбира се, има и някои отлики, но изобщо планове на наземни двуделни или едноделни постройки, каменни основи на леки дървени или дървено-глинени жилища показват поразителни аналогии. [15] Обяснението на тия факти идва от два важни културно-исторически аргумента. Единият се състои в еднаквото развитие на социално-икономи-ческите и културните условия на прабългарското общество в Крим и на Долния Дунав през VIII—X в., а другият — в еднаквите или приблизително еднаквите условия, които заварват в Източна Таврика и в Малка Скития и Долна Мизия разселилите се прабългарски племена. Еднаквите вътрешни и външни условия довеждат до еднакви прояви в тяхната материална култура.

 

Всички археологически данни, с които разполагаме, свидетелствугат, че териториите, гдето се настаняват прабългарите, и особено земите настарите провинции на юг от Дунава са били най-сериозно опустошени преди това и напуснати от старото византийско население. Несъмнено е обаче също така, че прабългарите, също както славяните, са имали пряк допир с византийско население. Къде се е намирало обаче то? Най-вероятно ни се вижда това население да се е намирало в единствения запазен на север от билото на Хемус византийски град — Одесос, преименуван по славянски във Варна. Близостта на Несебър също ще да е играла немаловажна роля не само в политическите отношения с империята, които са сравнително добре известни, но и в областта на материалната култура. Може да се предполага също така, че немаловажна роля в досега между византийската и прабългарската култура ще да са играли някои оцелели манастирски обители в планинската зона и по крайбрежието. Но въпросът за ранновизантийските манастири на българска територия или в непосредствената ѝ близост не е изучен, както трябва, и поради това ги оставяме настрана.

 

Двата основни компонента на старобългарската култура, славянският и прабългарският, заживяват обединени в единна държавна организация. Единството и сцеплението между тях се е гарантирало не само от общата държавна организация, но преди всичко от естествената икономическа необходимост и взаимното допълване между преимуществено земеделската икономика на славяните и преимуществено скотовъдното стопанство на прабългарите. Така са минали повече от сто години. Но новата култура се е създавала не само на територията на българската държава северно от Хемус. На юг от планината — в Тракия, средните и югозападните части на полуострова, тя се е зараждала при по-други условия. Там вместо двата основни етнически компонента — славянския и прабългарския, в действие са били славянският и местният балканско византийски. Поради тази причина ранната българска култура в северната част на страната по двата бряга на Дунава има свои специфични черти, в които доминира прабългарският елемент, колкото се отива по на изток, а южно от планината тя се характеризира с византийско балканските белези на фона на славянската култура. [16] Така славянският културен елемент е общ за всички земи, гдето се заражда старобългарската култура. Той става и поради тази причина обединяващият културен елемент в епохата, когато от началото на IX в. българската държава започва да разширява своите граници както на север и северозапад, така и на юг и югозапад. Отвъд Карпатите и в Среднодунавската равнина наред с пастирското ро-манизирано население на планинската област в границите на държавата влиза многобройно прабългарско население, настанено от доскорошните си аварски господари в източната част на бившия Аварски хаганат като федерати, и големи маси славяни, освободени от аварски гнет. На юг от Стара планина заедно с големите маси славян-

 

83

 

 

ско население в пределите на страната влизат отделни групи местно, романизирано тракийско население, обитатели на планините и отвсякъде оградени от славянското земеделско население на обработваемите равнини и полета. Влиза в южните предели на България и малобройно градско население от различен произход, носител на провинциално византийската култура. В българската държава към началото на IX в. се създават две области Загора. Едната се простира на юг от Хемус (Стара планина) и нейното ядро представлява онази област от Черно море до Тунджа, която била отстъпена още в началото на VIII в. на България от страна на носоотрязания император Юстиниан (685—695; 705—711 г.) и която била укрепена с прочутия граничен окоп Еркесията от Девелт до Марица. Еркесия се нарича повече от 130 км дългият укрепен вал в Югоизточна България, почти от бреговете на Черно море до р. Марица. Тунджа го разделя на две почти равни части. По безспорен начин с археологически проучвания на т. нар. Циганска Еркесия се установи нейният български произход. [17] На юг е положен изкопът, а на север е граничният вал. По протежение на вала са били разположени укрепени лагери на гарнизони за защита на укрепената линия. Че този вал е съществувал в средата на X в., се споменава у Скилица–Кедрин. [18]

 

Втората област Загора е била преименувана по-късно в Трансилвания, название, което означава същото. Очевидно името Загора е имало този смисъл за българите от Дунавска България.

 

Но още с появата си на Балканския полуостров славяните и прабългарите носят култура, в която зрее раздвоение. Това раздвоение се корени в наченките на класова структура както у славяните, така и особено у прабългарите. Много естествено е, че на фона на традиционните прояви на славянската и прабългарската култура ще се появят нови, които ще отговарят на новите вкусове и изисквания на онази прослойка от родова аристокрация, която се превръща при държавната организация в класа, експлоатираща своите сродници и съплеменници вече не само по силата на икономическата си власт, но и със силата на държавата. В условията на ранното средновековие родовите традиции и културата на рода и племето отмират, за да бъдат заместени от прояви, които се диктуват вече от класови и държавни съображения. В историята на старобългарската култура се проследяват тъкмо в епохата след създаването на държавата двата потока на творчество: единият традиционен, свързан с бита и културата на широките народни маси, поток силен и пълноводен, подхранван от творческите сили на една формираща се или формирана жизнена етническа общност. Другият, чужд на собствените племенни и народни традиции, но мощен и красив изразител на политическите и духовните тежнения на държавния живот на страната. Единият е постоянен фактор, доколкото е трайна племенната и народната общност. Другият прекъсва, когато загива държавата или местната феодална власт, и се появява отново, когато България възкръсва от пепелищата на чуждо владичество. През ранната епоха племенните различия между славяни и прабългари са още чувствителни въпреки взаимното проникване и влияние на двете култури. Те се развиват по свои собствени пътища до времето, когато ще се слеят в едно заедно с двата етноса-носители. В същото това време официалната държавна култура, създавана по вкусовете на управляващата племенна аристокрация в центровете на страната, служи като изравняващ елемент в надстройката на обществото. В това се изразява и една от главните ѝ страни като фактор в сложния процес на изграждане на единна народностна българска култура.

 

 

Раннобългарската поселищна мрежа. Плиска и Преслав представляват не само столици на Първата българска държава. Като художествени и археологически ансамбли те са върховете, до които достига старобългарската култура през двата основни етапа на нейното развитие — езическия и християнския. При това Плиска и Преслав са само брънки от славянската укрепителна система и селищна мрежа, която обхваща цяла Североизточна България и Добруджа.

 

Като хвърлим поглед върху селищата от първите векове на съществуването на

 

84

 

 

българската държава, налага се общото впечатление от селския им земеделски характер. Открай докрай в границите на държавата и извън нея живее население, заето със земеделие и скотовъдство. [19] Тази картина е особено ясна в Североизточна България. В общата селищна мрежа и разположението на новото население на долнодунавските земи не може да не прави впечатление, че военноадминистративният център на страната е разположен в самата югоизточна окрайнина на новата държава. На юг от ханския лагер са разположени главните проходи на Стара планина, на изток — морската граница на България, т. е. ударната военна сила на новата държава е разположена на линията на главната опасност, с която имало да се справи централната държавна власт — опасността откъм византийската столица — Цариград. На север зад главните онгъли, гдето е била разквартирувана войската, се простират открити селища и станове, гдето живее земеделското и скотовъдното население. Тук-там между тези неукрепени селища са разположени крепости, в които живее малобройно население и главно малки военни поделения. Тези крепости са разположени на възлови места по пътищата на удобни за защита високи брегове, близо до постоянни води.

 

Местоположението на централните онгъли е показателно. Пред тях на юг се простира чуждият свят на Византия с нейната средиземноморска култура и дълбоки класически традиции. Зад тях към север е «варварският» свят с не по-малко старите си европейски и азиатски културни традиции. Като цяло тези центрове представляват челната ударна сила на този нов свят на варварска Европа, чиято цел е да го пази от могъщата Византийска империя. И наистина историята на Първата българска държава оправдава с цялото си развитие ролята, която са играли държавните центрове. [20]

 

В същото време обаче с местоположението си първите центрове в българската държава си изиграли ролята на първите потребители и трансформатори на новата официална култура, която е трябвало неминуемо да се яви около обществените върхове на страната. Плиска, Преслав, Мадара и другите военноадминистративни, държавни и култови средища и владетелски резиденции са станали изразители на онова своеобразно съчетание на политически и културно-художествени тенденции, които характеризират така ярко развитието на Първата българска държава. Създаването и развитието на средищата на държавата илюстрират сложния процес на взаимодействие между масовата култура на славяни и прабългари и заимствуваната култура на управляващата родова и служебна аристокрация в младата раннофеодална държава.

 

Предстои ни да разгледаме последователно различни художествено-културни явления в известните и отдавна изследвани центрове на държавния живот през Първата българска държава. Авторът няма за цел конкретното описание на отделни паметници, по-скоро техния анализ като произведения на сложен и разностранен, но единен процес.

 

Да се спрем най-напред на историята на формирането и живота на държавните центрове като укрепени средища.

 

 

Плисковският укрепен стан. Първият хански център, Плиска, е само един от трите огромни укрепени стана, които са били изградени в Плисковското поле. [21] Преди 80 години първите изследвачи на Плиска са установили останките от двата други, разположени източно и западно от централния — плисковския. Източният е бил разположен при сегашния град Нови пазар, а западният — при конезавода «В. Коларов». [22] Така, както лежат симетрично в полето, обърнати на юг, те напомнят една прастара тюркска система на разполагане на войската и ориентиране по посоката на света. Лявата страна във военния строй на тюрките е винаги източната, дясната — винаги западната. [23] Това означава традиционната насоченост на ударната сила към юг. Така е било пред Великата китайска стена, така е и пред Византийската империя. В автентичен прабългарски писмен документ — Чаталарския надпис — Плис-

 

85

 

 

ка е наречена с названието κάνπος (-κάμπος), което идва от латински и означава «лагер». [24] Наистина не само този термин, но и видът и устройството на Плиска говорят за това, че тя е замислена първоначално като лагер. Така ще да са били замислени и двата други лагера от двете ѝ страни, предназначени за двете крила на въоръжената орда. Но постепенното развитие на държавата, промените, които настъпват във военната организация, строежите и централният, ханският лагер довели постепенно до изоставянето на двата други и до превръщането на централния в една постоянна ханска резиденция. Употребата на думата campus в гръцкото ѝ изписване е естествено за един документ, издаден на гръцки език. Но един от основните източници за ранната история на прабългарите — съчинението на византийския патриарх Никифор, като говори за лагерите на Аспарух отвъд Дунава, употребява тюркското название онгъл: «място, удобно за заселване, наречено на техния език Онгъл». Не може да има съмнение, че лагерите, за които става дума, включително и централният, са били наричани у прабългарите онгъли. А названието онгъл отговаря на древнотюркската дума ἁνιλ, което означава не само селището, но и обществената и стопанската организация на полууседнало скотовъдно население. [25]

 

Наистина плисковският укрепен стан със своите 23 км2 площ представлява внушителна гледка. В територията му влиза горното течение на един поток с няколко извори, които някога са били пълноводни. Обширни свободни пространства са били покрити с многогодишни степни треви — осигурена паша за добитък и особено за конете на ханската войска. Тук-там из това пространство се разполагат юртите или землянките на постоянните обитатели на онгъла. Почти в средата на тази укрепена територия се издига ханската резиденция. [26]

 

Външният укрепителен пояс на централния онгъл е изследван частично по археологически път — чрез разкопки. Предполагаше се обикновено, че по билото на насипа е минавала ограда от плътно един до друг наредени колове с изострени върхове. Такава не е открита. Сигурно е обаче, че в дълбокия ров не е могло да има вода, тъй като общият наклон на полето към юг не ще е позволявал на тази вода да се задържа.

 

В днешния си вид укрепеният лагер на Плиска има една централна вътрешна каменна крепост. Въпросът за относителната хронология на външния и вътрешния укрепителен пояс не е също така подробно изучен. Съществуват, обаче някои косвени указания, които ни карат да приемем, че каменната крепост, която е ограждала около ханската резиденция един особен Вътрешен град, е издигната по-късно. На този въпрос ще се спрем по-нататък. [27]

 

И така през първите сто-сто и петдесет години плисковският укрепен стан е представлявал единно цяло като територия. Постепенно подвижните номадски жилища — юртите — изчезвали, на тяхно място се създавали малки поселища от трайни уземни жилища, удобни за уседналите пастирски родове. Такива землянки, по своето устройство типични за славянското население, били възприемани и от прабългарите като подходящи за уседнал живот. На две места във Външния град на Плиска са открити останки от землянки — в североизточния район на укрепената територия (обект № 31) [28] и западно от Вътрешния град — в долината на Асардере. [29] С течение на годините обаче наред с уземните жилища започнали да се явяват и надземни постройки от ломен камък или на каменна основа. Повечето от тях са едноделни прости правоъгълни помещения с входове, обърнати обикновено към юг, но има и по-сложни — двуделни. [30] Както вече посочихме, те представляват много близък паралел на съвременните им надземни жилища в източната част на Кримския полуостров и са очевидно резултат от аналогично социално и културно развитие на прабългарското население там и тук. Такива надземни постройки продължават да се строят и по-късно все по-често, но те никога не изместват масовия тип жилище — землянката. [31]

 

Плисковският дворцов център е отдавна обект на разкопки и проучвания. Още в края на миналия век са разкрити някои от главните съставки на ансамбъла и най-монументалните сгради. Оттогава насетне отделни части са допроучвани, разкривани са нови дялове от комплекса, прибавяни са нови данни за историята на изграждането

 

86

 

 

Плисковският укрепен стан

Плисковският укрепен стан.

План

 

Плиска, Вънкашен град

Плиска, Вънкашен град.

Сграда 33

 

 

му. С много колебания и предпазливост след първите разкопки в 1899—1900 г. се затвърди становището, че откритите тогава монументални постройки — така наречени Тронна палата, или Големият дворец, Малкият дворец и Дворцовата базилика — трябва да се датират общо в периода IX—X в. По-късно обаче, когато в резултат на допълнителни разкопки и проучвания се откриха нови части на ансамбъла и особено сгради, чиито основи се намират под нивото на каменната настилка около дворците или се застъпват от основите на сгради, които се дигат сега над терена,

 

87

 

 

бяха направени опити за сравнителна и абсолютна датировка на отделните сгради. В тези опити, от една страна, съществува страх да се прекрачат горната и долната (т. е. късната и ранната) хронологична граница на периода IX—X в., а, от друга страна, се появи у някои автори тенденцията да датират най-старите, първите монументални строежи в различни епохи на предбългарския период. Така се създаде известна несигурност изобщо във възможностите за по-точно датиране на монументалните сгради.

 

Основната причина за създаденото положение по отношение на датировката на монументалните паметници на плисковския център е може би липсата на точно датиращи находки в непосредствена близост до сградите. Известно е, че в най-горния слой на културния пласт в дворцовия ансамбъл наред с масово явяващите се византийски монети от 70-те години на X в. насетне се срещат изолирани екземпляри от римски и ранновизантийски монети (IV—VI в.). Знае се също така, че монети от средата и първата половина на X в. или от края на IX в. са изключително рядко явление не само в Плиска, но и във всички други старобългарски находища. На този факт, който има важно културно-историческо значение, ще се спрем отделно по-нататък. Най-после всички досегашни разкопки и дълбоки сондажи в плисковския дворцов център са показали, че културният пласт, в който няма видими различия в напластявания и съставки, представлява едно единно цяло и лежи върху чист здрав основен почвен пласт (льос). Никъде не са открити следи от по-стар, сиреч предбългарски културен пласт. Всички тези факти, като затрудняват, от една страна, периодизацията и хронологията на отделните сгради и съоръжения, утвърждават схващането, че всичките строежи трябва да бъдат поставени най-общо в българско време, т. е. че още първите строежи на дворцовия комплекс лежат на здрав терен, гдето преди това не е имало никакви други останки. При общата периодизация и хронологията, която предлагаме тук за строежите в плисковския център, ние излизаме от няколко основни изходни положения. Преди всичко за относителната хронология на сградите ние се основаваме на връзката или отношението, което има всяка една от тях към нивото на основната дворна настилка в комплекса на Малкия дворец, взаимното разположение на сградите спрямо тайния подземен коридор, който свързва така наречения Крумов дворец с по-старата жилищна сграда на Малкия дворец, и най-после отношението, което имат отделните сгради към останките от пожарища и рушевини, улавяни на различни места в комплекса.

 

При решаването на въпросите за хронологията на отделните сгради, за тяхната строителна история поотделно или в общия ансамбъл основен показател според нас са находките от битов материал в тях или около тях. На този битов материал ние ще се спрем отделно, но тук трябва да подчертаем само неговия несъмнен български произход и датировка, която съвпада с живота на Първата българска държава и при редки изключения от по-късно време.

 

Но във връзка с този проблем ние имаме още едно важно съображение от общо-исторически характер.

 

Познавайки историята на славянската и на прабългарската култура през преддържавния период, тенденциите в развитието и на другите «варварски» култури на ранносредновековна Европа и редица добре известни факти от историята на връзките и отношенията между прабългарите и Византия, ние намираме, че високото чувство за държавност и проявеното съзнание за историческа перспектива още в първите стъпки на централната ханска власт в България, укрепяването на държавните граници, умелата политика спрямо победения, но силен и опасен неприятел не са могли да не се изразят и в едно монументално строителство в централната ханска резиденция още в първите години на нейното създаване. Така първите строежи в дворцовия център на Плиска са могли да бъдат извършени още през първите 10—20 години след основаването на държавата, тъй че те са могли поне да бъдат замислени и започнати при нейния създател, хан Аспарух, още към края на VII в. Тези първи строежи стават ядрото, около което с течение на следващите векове са се прибавили

 

88

 

 

Плисковският дворцов център. Първоначален план

Плисковският дворцов център. Първоначален план

 

 

нови сгради и съоръжения, чиито останки днес представляват на пръв поглед един неразгадаем лабиринт.

 

Но какво според нас е представлявал първоначалният вид на дворцовия център в Плиска?

 

В средата на голямото землено укрепление се издига огромна, почти квадратна сграда, заемаща площ повече от четири декара. [32] От двете ѝ страни — към изток и към запад — пред фасадата ѝ се издигат по две четириъгълни кули. За вътрешното устрой ство на постройката трудно може да се говори с положителност, тъй като зидарията на сградата е изцяло извадена дори из леглата на нейните основи. Последните образуват правилна мрежа от квадрати и правоъгълници, които обхващат цялата площ на сградата. Върху така поставените основи теоретически може да се изгради всякаква надстройка. Състоянието, в което са дошли до нас тези основи, не позволява

 

89

 

 

възстановка, обоснована от самите тях. Ето защо, за да си представим цялата сграда, трябва да имаме пред вид възможните исторически оправдани решения.

 

Големината на сградата показва във всички случаи, че тя е играла ролята на укрепен дворец. Може да се предполага във всички случаи, че средната част на този дворец е била открита, без покрив, за да влиза светлина и във вътрешните части. При това логично предположение остава необяснимо защо мрежата от масивни каменни основи минава и под тази средишна част на сградата, щом като там не би могло да има надстройка. Тогава остава да се допусне, че откритата средна част на сградата е или била открита само в един горен висок етаж над изцяло покрито със сводове на зидани стълбове приземие, или е била твърде малка по пространство, за да наруши ритъма на дълбоките каменни основи на целия корпус. Около този двор са се редели помещения, които вероятно са имали чардаци към него. Двете кули на западната и на източната фасада придавали монументален вид на сградата и служели за защита. В същност това бил типичен укрепен дворец, замък — резиденция на централната държавна власт. Едно високо, плътно затворено отвън приземие служело като висок цокъл, на който се извишавал етажът. Навярно най-малко покривната конструкция е била от дърво, защото рушевините на сградата са примесени с изобилни количества пепел и въглени. От дърво са могли да бъдат и подовете на помещенията от горния етаж.

 

Северозападно от този укрепен дворец се намирало жилището на хана. То било каменна сграда, чиито основи сега се намират под източната постройка на т. нар. Малък дворец. [33] По своя план тази сграда е напомняла по-късната, издигната на нейно място. Това е един много типичен план, прилаган в различни варианти не само в Плиска, но също и в Мадара и Преслав.

 

Западно от това жилище се намирали три постройки, свързани с интимния бит на обитателите на двореца. В най-северната част имало някакъв кръгъл басейн с малки размери, но с дебели основи, градени от ломени камъни. [34] По на юг се простирала грамадна цистерна — водохранилище, разделено на два басейна. Няколко тръбопровода откъм север са наливали вода в първия, северния басейн, а чрез преливна тръба, след като се утаи тинята, тази вода минавала в южния басейн. Оттам тя е била използувана в една баня, чиито останки се намират южно от басейна. Една самостоятелна правоъгълна сграда се намирала източно от жилищния дворец.

 

Това са били, както изглежда, първите сгради в дворцовия център на Плиска. Те са стоели открити, разположени пръснато в средата на огромния онгъл. Разбира се, те не ще да са били единствените жилища на управляващата родова аристокрация около ханското семейство. Навярно близко до тях, също така пръснати, са се разполагали традиционните юрти на длъжностните лица и обслужващия персонал около хана и държавната канцелария. Така всред землянките и юртите в България се появява монументалната гражданска архитектура.

 

Както се вижда, първите трайни строежи от такъв монументален вид се явяват не другаде, а в средищния онгъл на държавата. Това, разбира се, не е случайно. Ако погледнем назад, ще намерим историческите и психологическите предпоставки за появата на тази архитектура. За социално-икономическите вече говорихме.

 

Известен е постоянният стремеж на номадите към удобства, които предлага животът в близост до уседналите цивилизации на юга. Историята на всички номадски народи илюстрира този стремеж от Китай до Средна Европа. Дори и когато те са далеч не само от възможността, но и от желанието да променят своя начин на живот като волни пастири, те гледат със завист на оня лукс у уседналите земеделци и особено у обитателите на класическите градове на изток и на запад и той изглежда двойно по-голям в очите на нямащите. [35] Така е било и с прабългарите. Много показателен за техния стремеж към удобствата на живота в пределите на Византийската империя е следният случай:

 

В 551 г. кутригурите нападат Византия. Император Юстиниан не може да се справи с тях и привлича на своя страна утигурите, които нападат селищата на ку-

 

90

 

 

Девня. Модел на прабългарска юрта, изпълнен от варовиков камък

Девня. Модел на прабългарска юрта, изпълнен от варовиков камък.

Повърхността е покрита с гравирани символични изображения

 

 

тригурите и ги разгромяват. Като не успяват да се върнат в своите владения, група от две хиляди кутригури получават разрешение да се поселят в пределите на империята като федерати. Научавайки за това, утигурите пращат посолство до Юстиниан и ето между другото как според писателя Прокопий Кесарийски те се оплакали: «Ние живеем в колиби в пуста страна и във всяко отношение безплодна, а на тези кутригури се дава възможност да се наяждат с хляб, имат пълна възможност да се напиват с вино и да си избират всякакви подправки. Естествено те могат да се мият и в бани, в злато сияят тези скитници, имат и тънки одежди, разноцветни и украсени със злато.» Мечтите на номадската племенна аристокрация са предадени тук с неподражаема откровеност. Те показват онова, което са се стремели да постигнат обитателите на степите при първа възможност. [36]

 

И ето прабългарската родова аристокрация в Дунавска България получава тази възможност. В нейни ръце е централната държавна власт с всички средства, които тя притежава за осъществяването на програма от такъв характер. Естествено първата грижа на хана е да издигне в централния онгъл дворец, да си изгради хубаво жилище, да си направи баня и да я осигури с постоянна вода. При това дворецът не е каква да е сграда, а огромен замък, достоен да представлява неговата власт в новосъздадената държава. Отсега нататък византийските автори ще започнат да означават Плиска и другите укрепени дворци на българските владетели с гръцката дума ἀυλή — която има смисъл на «дом», «жилище», «дворец». [37]

 

При пръв удобен случай ханът се стреми да получи от Византия предмети на разкоша. Освен кесарската титла Аспаруховият син Тервел получава през 705 г. голямо количество пари, копринени дрехи, златни и сребърни предмети от страна на император Юстиниан II. [38] Но нещо повече — изглежда, една от първите грижи на централната държавна власт е била да регламентира търговските отношения с Византия, които са могли да гарантират преди всичко за управляващата ханска администрация приток на скъпи и луксозни стоки. През 716 г. един официален договор уредил търговските отношения между двете страни. В преразказаното от Теофан съдържание на договора се говори за търговци (ἐμπορευόμενοι) от двете страни, за официално подпечатване на стоките. Изминали са се следователно само 35 години от съществуването на България и трафикът на стоки между двете страни, който сигурно и дотогава съществува, бил официално уреден. И независимо от временните неприятелства и стълкновения този трафик продължавал, за да се превърне във важен фактор в икономическия живот на цялата страна през следващите столетия. Този факт става още по-забележителен, като се вземе пред вид, че в същото време

 

91

 

 

търговските връзки в западноевропейските страни отслабват и съвсем замират по пътя към феодалната затвореност и самозадоволяване. Заедно с това обаче налице е едно противоречиво явление, което остава все още неизучено. Това е паричното обръщение. У нас при очевидно поощряване и регламентирана търговия с Византия липсват не само собствени български монети, но не са засвидетелствувани монетни находки от VIII и дори — с много редки изключения — от IX в. Не можем следователно да допуснем, че изобщо у нас са циркулирали каквито и да е монети. [39] В същото време, когато у франките търговският обмен замира и се свежда до най-елементарното, меровингските владетели секат свои монети. [40]

 

 

Произход на старобългарската монументална архитектура. Много важен и много дискутиран е проблемът за произхода на монументалната архитектура в първите столици на средновековна България. Вече ние разгледахме въпроса за нейната поява като закономерно явление в развитието на славянското и прабългарското общество. Още в първите строежи в ханския център се вижда, че тази архитектура идва като нещо завършено както в техническо, така и в архитектонично отношение. Още първите строежи издават зрял технически опит и утвърдени принципи при планирането и оформянето на пространствата. Много естествено довчерашните номади не са притежавали необходимото техническо майсторство. Такова майсторство не са притежавали и славяните, ако и да са живели много по-дълго от прабългарите в страна с класически архитектурни традиции. [41] Доказано е от многовековната история на човечеството, че технически опит се придобива не с наблюдаване на завършени произведения, а с пряко участие в тяхното създаване. Поради тази причина животът покрай развалините на античните градове не е могъл, да научи на строителство нито славяни, нито прабългари. Трябвало е да се намерят майстори, притежаващи жив и непосредствен опит в монументалната архитектура от такъв характер. [42]

 

Ние видяхме по-горе, че по времето, когато се е зараждала монументалната архитектура в българската държава, на нейна територия не е имало отдавна такова население, у което да се намерят подходящи майстори. [43] Крайбрежните черноморски градове са в упадък, строителната практика у тях се е ограничавала до елементарното. Майстори са могли да дойдат от градовете в по-южните части на полуострова, от Тракия, Беломорието, от Македония. Но характерът на строителството в тези райони на полуострова е бил винаги по-различен от този, който констатираме в дворцовия център на Плиска. Във всички случаи тук и дума не може да става за собствено тракийското местно заварено население, от което не е имало какво да се научи в това отношение. [44]

 

Строителството с едри каменни квадри, което отличава още първите монументални строежи в Плиска, а след това и главните строежи в другите хански аули в Североизточна България, има известни стари традиции в Мала Скития, датиращи още от края на римската епоха — IV в. Но строителство с такъв характер отличава и византийската Таврика, и то тъкмо в епохата, когато започват интензивните връзки на прабългарите в Приазовието с градовете там (V—VI в.). [45]

 

Една област, гдето каменната архитектура от вида, който имаме в Плиска, има стари и творчески традиции, е Закавказието. Многобройни са в историята на прабългарите случаите на пряк контакт между тях и отвъдкавказкия свят. Нападенията и нахлуванията на прабългарите в тези земи, оспорвани между двете велики държави в ранното средновековие, Византия и Сасанидски Иран, са правели тамошните строежи близко познати на нападателите. [46] Създадените връзки с този район дори привличат още през IV в. група прабългари да се заселят в Армения около езерото Ван. Мощното влияние на сасанидската култура, с която те са се сблъсквали още под грамадните каменни стени на Дербент на Каспийско море, са възпитавали поколения наред и всред прабългарската родова и племенна аристокрация на вкус към тържествените представителни и тежки форми във всички изкуства. Тази култура впрочем дава тон не само на вкусовете в целия Среден и Близък Изток, но и на официалното вла-

 

92

 

 

Спалато (Сплит).

Дворец на Диоклетиан.

План

 

 

Каср ал Харана.

Укрепен замък. План

Спалато (Сплит). Дворец на Диоклетиан. - Каср ал Харана. Укрепен замък

 

 

детелско изкуство и в Европа, включително и във Византия. Цялата предходна и съпровождаща образуването на българската държава история на прабългарите се разгръща, както се вижда, край един свят, гдето каменната строителна техника представлява жива практика.

 

Ние имаме следователно всички историко-културни основания да допуснем, че когато родовата и племенната аристокрация към края на VII в. е имала и нужда и е могла вече да си позволи строителство на трайни дворци за хана, тя е могла да се обърне към майстори-строители от ония земи, с които ще да е поддържала връзки. За създателите на българската държава тези връзки са били по онова време много по-нормално допустими и възможни, отколкото с официална и неофициална Византия, гдето освен всичко друго в тази епоха се строи главно с тухла.

 

Проблемът за монументалната архитектура има две страни. От една страна са въпросите на техниката на строежа, от друга — въпросите на плана и пространствата. Ако не се установят пътищата и източниците на архитектурната техника в първите монументални паметници на Плиска, не може да се даде отговор на въпроса за художествените и културно-историческите източници на монументалната архитектура в България през този ранен период. Многобройни са примерите на архитектурни заимствувания отдалеч, изпълнени съгласно местни строителни възможности и пречупени през местните нужди и традиции.

 

Ранното средновековие в целия средиземноморски свят, попаднал под властта на новите народи, се характеризира с разнообразни опити и резултати във възприемането на късноантичното културно наследство. Особено интересни аналогии за нас представлява опитът на номадските народи на Близкия Изток. Това са Сасанидски Иран в по-старата епоха и първият арабски халифат — съвременник на ранната българска държава. И в двата случая на фона на една номадска по-своя характер масова култура се явява монументално изкуство, включително монументална архитектура. Но докато сасанидската култура се оформя на основите на собствена по-стара традиция, културата на Омейадския халифат се създава без собствени традиции на монументалните изкуства. В последния случай ние имаме типичен пример на възприемането на традициите на завладените стари културни области от едно «варварско» население, което става господар не само на политическия, но и на културния живот в завладените близкоизточни провинции на Римската империя. Още първите арабски завоевания поставят пастирите бедуини от вътрешността на Арабския полуостров в непосредствен контакт с живота на Палестина, Сирия и Месопотамия. [47] Там те навлизат в градовете, завземат земите или преустройват икономиката на земеделските райони. Центърът на халифската власт става Дамаск — град стар и жизнен, със запазено население. Но много халифи строят замъци не в старите земеделски райони, а в степта, на границата с пустинята. Тези замъци се издигат обикновено по стари

 

93

 

 

Анджар (Ливан)

Анджар (Ливан).

Град, разположен в подножието на планината Антиливан

 

 

Ал Мафжар, разположен в долината на р. Йордан (Израел)

 

 

Ал Кастал. Ранноарабски дворец

 

 

Звартноц (Армения). Дворец

Ал Мафжар, разположен в долината на р. Йордан (Израел) - Ал Кастал. Ранноарабски дворец - Звартноц (Армения). Дворец

 

 

94

 

 

Двин (Армения). Дворец

 

 

Аруч , (Армения). Дворец

Двин (Армения). Дворец - Аруч (Армения). Дворец

 

 

кервански пътища. [48] Настрани от тях, те служат за ловни резиденции с всички удобства. Всички те се укрепяват и някои се превръщат в търговско занаятчийски средища. [49] В земеделските райони се строят баражи за събиране на води с водопроводни канали. С други думи, доскорошните обитатели на пустинята започват да строят нашироко, без да забравят родната си пустиня. Строежите, извършвани за тях, напомнят доскорошните крепостни съоръжения и граждански сгради на късноримската и византийската власт, но те са вече изпълнени по новому с оглед на новите обществени и политически нужди на страната. Крепостните стени и порти са градени от дялани каменни блокове, а в горната си част — от тухли. Някои укрепени замъци по планова концепция стоят близо до прочутия Диоклетианов укрепен дворец в Спалато, но са предназначени вече освен за владетеля още и за едно многобройно редово население. В гражданската и религиозната архитектура се използуват планови схеми, заети от византийската базилика. Баните се строят по древноримски образци. [50] Във вътрешната и външната декорация голямо приложение придобиват скулптурата с орнаменталния релеф, мозайката, стенописът. В областта на строителството и монументалните изкуства арабските халифи стават в точния смисъл на думата приемници и продължители на ранновизантийското наследство.

 

Както се вижда, зараждането на монументалната архитектура и изкуства у арабите представлява един точен културно-исторически паралел за нашата ранна културна история. Но паралелите не се ограничават само в областта на културно-историческите явления. В областта на дворцовата архитектура тези паралели достигат до точни съвпадения. Такъв е случаят с плановата схема на жилищния дворец при Плиска. Ние го откриваме често в ранноарабски дворци, като Мшата [51], Ухайдир [52], Анджар [53] и някои други. Старинността на тази схема в близкоизточните цивилизации обяснява и появата ѝ в Армения в същата епоха, когато тя се явява в ранноарабската архитектура. Известни са арменските предходници на арабските и старобългарските сгради от този тип. Това са дворецът в Двин от края на V в. и дворецът в Звартноц от средата на VII в. Арабските примери датират от епохата, когато са строени и нашите дворци в Плиска. [54]

 

Така първите монументални строежи в плисковския дворцов център се явяват като продължители на една антична традиция, но не в нейния местен балкански вариант, а в нейния близкоизточен сирийско-арабски вариант. Влиянията на сирийската архитектура в североизточните райони на Балканския полуостров, там, гдето се създава българската държава, датират от твърде ранна епоха. Известен е планът на раннохристиянската базилика на Джанавартепе при Варна (V в.) Неговите пропорции и особено разпоредбата на олтарната част отговарят напълно на сирийски и сирийско-арменски образци. [55] За жизнеността на тази традиция въпреки временно прекъсване, което може да се предполага в ранновизантийската епоха (VII в.), са допринесли веднага след това вкусовете и изискванията на прабългарските знатни

 

95

 

 

родове, настанени в този район. Нова вълна от пряко влияние от тези земи се появява през втората половина на VIII в. На този въпрос ще се спрем по-надолу.

 

Плисковският дворец живее в този си вид почти през целия VIII в. Но с течение на десетилетията настъпват постепенно нови условия, които налагат някои промени в него. Най-съществената е била прокарването на подземен съобщителен коридор между укрепения замък и жилището на хана. [56] Причините за създаването на тази тайна съобщителна връзка между двете сгради са имали сигурно политически характер. По всяка вероятност това е станало през шестдесетте години на века, когато се създава натегната обстановка между отделните знатни прабългарски родове около централната ханска власт. Междуособните династически крамоли и съперничества, тайната и явната намеса на византийската дипломация в раздухване на страстите довеждат до няколко промени на хановете и създават известна несигурност в ханския двор и изобщо в страната. Тайният подземен коридор е бил навярно предназначен за безпрепятствено преминаване на хана от неговото жилище към укрепената резиденция на държавната канцелария.

 

 

Аулите. Разбира се, дейността на централната държавна власт не се е ограничавала с централния онгъл и с ханската резиденция. Както вече видяхме, интензивна дейност е била разгъната в граничните земи на територията на страната с предприемането на укрепителна дейност. Имаме основание да предполагаме, че успоредно с консолидирането на държавата, с успешната намеса в живота на Византия чрез оказваната помощ на император Юстиниан Носоотрязания и похода срещу арабските войски под стените на Константиновия град, което още повече създава международен авторитет на младата България, централната власт в Плиска се е занимавала и с вътрешната териториална организация. На различни възлови места в средищната част на страната ще да са били издигнати малки укрепления, чиято цел е била да засилят отбраната на столицата. Това широко укрепяване и разполагането на постоянната ханска войска в дълбочина из тези крепости дава своите плодове през съдбоносното лято на 811 г. В своя поход срещу средището на България византийският император Никифор Геник се натъква на тези укрепления и ако и да превзел и изгорил много от тях, ако и да завзел самата Плиска, той не можал да унищожи ударната сила на българската войска, която, разположена в тези укрепления, не му позволила да опустоши цялата страна.

 

Византийските писатели, които разказват това събитие, наричат тези крепости αὐλαὶ — дворци и дворове. Оттам в нашата научна литература се е утвърдило названието аул [57]. Проучванията в Североизточна България дадоха конкретно съдържание на това название. Както се вижда, аулите са укрепени дворци. В тях е настанена войска и е издигната малка дворцова сграда. Известен е от първата половина на IX в. аулът, издигнат от хан Омуртаг на р. Тича. Такъв аул ще да е бил първоначално в Преслав, преди да се превърне в столица на страната. На тях ще се спрем подробно по-нататък. Но и дворцовият център на централния онгъл Плиска ще да е бил един аул в точния смисъл на думата. Един такъв ранен аул, предназначен да охранява пътя между Плиска и Дръстър, бе открит и изучен частично при с. Кладенци, Толбухински окръг. [58] Там наистина няма следи от дворец в точния смисъл на думата, но първите жилища на обитателите му са били юрти. Едва по-късно на тяхно място са започнали да правят землянки. Този аул е четириъгълник със страни 160—200 м. Укрепен е с вал и ров. Изграден е бил на място, гдето е имало многобройни кладенци с обилни води в този някога безводен край. Това е придавало особено значение на укреплението. И най-важното — разположен е точно на средата на пътя между централния онгъл Плиска и важната дунавска крепост Дръстър (дн. Силистра). Несъмнено настанената в него войска е имала за задача да защищава многобройните открити селища в речните долини, обърнати към Дунава, между горите и степта. Самият Дръстър е бил включен в системата на отбраната на страната. За това свидетелствува българската апокрифна летопис от XI в., гдето четем: «И този цар Испор (хан Аспарух)

 

96

 

 

Ак-алан до Цариград. Коланни украси, VII век

Ак-алан до Цариград. Коланни украси, VII век

 

 


 

Плиска. Бронзова статуетка-ключ

Плиска. Бронзова статуетка-ключ

 

 


 

Преслав, Аврадака. Ажурна коланна тока, украсена с грифон

Преслав, Аврадака. Ажурна коланна тока, украсена с грифон

 

Амулет. Човешка глава върху кон

Амулет. Човешка глава върху кон

 

 


 

Съкровище от Сънникулау маре (Над сент Миклош), СР Румъния. Златна кана 2

Съкровище от Сънникулау маре (Над сент Миклош), СР Румъния. Златна кана 2

 


 

Съкровище от Над сент Миклош. Медалион с релефно изображение върху кана 2

Съкровище от Над сент Миклош. Медалион с релефно изображение върху кана 2

 

Съкровище от Над сент Миклош. Медалион с конник, победил неприятеля си. Върху кана 2

Съкровище от Над сент Миклош. Медалион с конник, победил неприятеля си. Върху кана 2

 

 


 

Съкровище от Над сент Миклош. Сцена на борба на две животни. Върху кана 2

Съкровище от Над сент Миклош. Сцена на борба на две животни. Върху кана 2

 

Съкровище от Над сент Миклош. Медалион с релефно изображение. Кана 2

Съкровище от Над сент Миклош. Медалион с релефно изображение. Кана 2

 

 


 

Съкровище от Над сент Миклош. Разлата чаша с крачета и скулптурирана глава на бик. Детайл 13

Съкровище от Над сент Миклош. Разлата чаша с крачета и скулптурирана глава на бик. Детайл 13

 

Съкровище от Над сент Миклош. Патера 16

Съкровище от Над сент Миклош. Патера 16

 

 


 

Съкровище от Над сент Миклош. Чаша с гръцки литургичен надпис и тока за прикачване към колана 21

Съкровище от Над сент Миклош. Чаша с гръцки литургичен надпис и тока за прикачване към колана 21

 

[[  Увеличено изображение на надписа ]]

 

Съкровище от Над сент Миклош. Елипсовидно канелирано блюдо 8

Съкровище от Над сент Миклош. Елипсовидно канелирано блюдо 8

 

 


 

 

Старобългарско селище при с. Кладенци, Толбухинско.

Землянка

 

 

Старобългарско селище при с. Кладенци, Толбухинско.

Юртообразно жилище с две огнища

Старобългарско селище при с. Кладенци, Толбухинско

 

 

създаде велики градове: на Дунава Дръстър град». . . Независимо че известието има легендарен характер и историческата действителност е изменена и пречупена от религиозния иносказателен стил, в него се съдържа една историческа истина. Точно каква е истината обаче, ние все още не можем да кажем не само поради характера на известието. Има изследвачи, които смятат, че Дръстър не е преживявал пълно разрушение в края на античността, а е преминал направо в служба на новооснованата държава, нещо, което не е само недоказано, но изглежда при отбелязаните по-горе данни невероятно. [59] Много по-вероятно изглежда централната власт в Плиска да се е погрижила веднага след създаването на държавата да преукрепи този важен стратегически възел на отбраната на долнодунавските земи. Както се вижда от досега разкритите части на крепостните стени, навярно новите господари на Дръстър са преустроили все още запазените части от старата крепостна стена. Новите строежи ще да са имали много сериозен характер, за да остане в паметта на поколенията до XI в., че хан Аспарух създал и Дръстър град.

 

За създателите на българската държава монументалното строителство не е могло да има само утилитарно предназначение. От собствен опит и от опита на поколенията преди тях те са гледали на монументалните дворци като на израз на сила и авторитет както пред собствените си народи, така и пред лицето на чужденците. Всичко това ново, изграждано всред традиционните форми на материална култура и бит, не е могло да се въздействува върху съвременниците, да няма отражение върху масовото съзнание в страната. Държавата като организация е имала нужда от своя идеология, която да я крепи. Естествена опора на ханската власт е била, разбира се, религията на прабългарите с всичките ѝ проявления и многовековна практика. Проява на зряло държавническо съзнание е било създаването на едно централно култово място, гдето да се упражнява оная религиозна власт, така необходима на свет ската. Такова величествено култово средище става Мадара.

 

Като оставим настрана паметниците на античността в Мадара, хронологията на средновековните български строежи и отделни находки не е сигурна, нито е точна. Но относителната им хронология може да се смята за установена, ако и в нея да са налице различия, понякога трудно преодолими.

 

97

 

 

 

Мадара — прабългарско култово средище. Управляващата родова аристокрация в България заварила в Мадара стари култови традиции. Сигурно през VII в. все още е съществувал спомен за езическото светилище — в огромния скален навес. Освен изоставената в развалини византийска крепост върху скалната тераса нямаме сигурни данни за живот през ранновизантийско време под скалите. И все пак не е изключено в този закътан между скалите ъгъл да е навлязъл новият християнски култ. За ранновизантийска черква се смята от някои автори една базилика в местността Даулташ. Но, както ще видим по-долу, много по-вероятно е тази черква да датира от по-късно време. Отделни пръснати ранновизантийски находки все още не дават представа за интензивен живот под скалите. Голямата късноримска вила на равнището километър по-долу от терасата под скалите е била в голямата си част в развалини. Но величествената панорама на местността, дълбокият ъгъл, образуван от крилата на скалния праг, тишината на горските усои и грохотът на буйния извор, излизащ из дълбините, страшният шемет на каменната стена — всичко това привлякло вниманието на прабългарските шамани. В този чуден кът на природата те виждали навярно духа на своя върховен бог — Тангра, — бога на слънцето и небето, покровителя на народа на тюрките. Още от най-древни времена бог Тангра е бил тачен всред природата, на планински върхове или под вековни дървета. Нямаме сериозни причини да се съмняваме, че тук, под мадарските скали, се населил култът на бога, покровител на стопаните на широката земя наоколо. [60]

 

Светилището на Тангра се е намирало при грамадния скален блок, откъснат от скалистия масив преди хилядолетия и обрасъл с патината на лишеи и мъхове. Той носи новото название «даулташ» («камък тъпан»). Дали това название идва от неговата форма, която според някои напомня формата на тъпан, според нас неубедително, или идва от далечния спомен, запазен през вековете за тъпаните на шаманите, които са отеквали в скалите в продължение почти на двеста години? Трудно е да се докаже това предположение. Към тази локализация на светилището обаче и към това осмисляне на името на скалата ни насочват косвени свидетелства.

 

Точно под Даулташ са разположени сега развалините на голям архитектурен комплекс. [61] Основното ядро на този комплекс и най-ранният паметник тук по всичко личи е една огромна сграда, строена от едри каменни блокове в правилна ритмична зидария. Нейният план представлява два правоъгълника, поставени един в друг, с една преграда във вътрешния, по-малкия. Сградата е ориентирана с главната си ос по посока на тази скала. За това, че тази голяма и монументална сграда е била култова, говори фактът, че над нейните развалини била издигната по-късно християнска черква. [62] Това става винаги когато един нов култ трябва да воюва със заварения. [63] Примери от подобен характер има на няколко места и в старобългарските центрове. И ако това е така, ние имаме известни основания да предполагаме, че старият езически храм е бил приемник на откритото светилище на Тангра.

 

Тези заключения почиват на съображения от общ характер и на съпоставка на данни, които трудно могат да бъдат доказани с конкретен археологически материал. Във всеки случай, ако се тръгне от черквата под Даулташ и се върви назад във времето, несъмнено трябва да се приеме, че голямата каменна сграда е издигната не случайно на това място. Може да бъде направен изводът, че с развитието на България и на културата на ханския двор, основана на прабългарските религиозни традиции, култът на Тангра от открито небе е преминал в специално изградени храмове като този под Даулташ. Трудността в този случай се явява, когато трябва да датираме по-точно този храм в пределите на VIII в. и през езическия период на IX в. (до 864 г.) По-важен е установеният факт, че в самата езическа култова практика на прабългарите през този период на господство на езичеството са настъпили промени, които дават на древния тюркски култ европейска архитектурна рамка.

 

 

Мадарският конник и култът към Тангра и хановете. А за това, че в Мадара се е тачил култът на върховния тюркски бог, има пряко свидетелство от един епиграфски

 

98

 

 

Мадара. Езически храм под Даул-таш

Мадара. Езически храм под Даул-таш

 

 

документ, намерен там. Фрагментът от каменна колона носи част от надпис от името на хан Омуртаг, написан на гръцки език с името на Тангра.

 

Главният жрец на върховния бог на тюрките е ханът. Ханът у прабългарите е свещено лице, оградено с почитта на сънародниците си. Затова и всичко тук под величествената скала е свързано с хана-жрец. Делата на хана са подвизи, достойни за паметта на всички българи. Затова и не случайно тук на 23 м високо на скалите е изсечен един от най-важните паметници на ханската власт в България и заедно с това една от най-старите монументални творби на художествената култура в страната, така нареченият Мадарски конник. [64]

 

Този забележителен паметник представлява композиция от три фигури — конник, куче и лъв, разположени в триъгълник. Трите части на композицията са хармонично свързани помежду си във възходяща перспектива; централната фигура — конникът, е разположен най-високо, защото ваятелят е искал да го представи най-отдалечен за погледа отдолу; под коня, т. е. между конника и зрителя, е изсечен лъв, прободен от късо копие; зад коня, но под него, т. е. пак между зрителя и конника, е представено тичащо куче, устремено към лъва.

 

И трите фигури в композицията са представени в движение. В бавно, спокойно и тържествено движение надясно е представен конникът. Огромното туловище на тежкия и тромав кон е раздвижено. Това е особено добре изразено в краката и преди всичко в двата задни крака, които правят широка крачка. Левият преден крак е също високо вдигнат напред и загребва широко. В движение е кучето, скочило с двата предни крака във въздуха, с изплезен език между острите зъби. Движение има дори и в прободения лъв. Той не е убит лъв. Копието, забито в гърба между плещите му, го е омаломощило, той губи сили, предните му и задните крака с разперени лапи са приклекнали, муцуната, обърната срещу зрителя, е отпусната напред, но опашката му още се вие и удря земята. Тя е високо вдигната и свита в топка накрая. [65]

 

За правилното разбиране на произведението имат особено значение някои стилови белези, които все още могат да се доловят върху повредения от многовековна ерозия релеф.

 

Самият ездач е представен с несъразмерно къс торс. Подробностите на главата липсват, но очевидно е, че лицето е било представено в профил [66]. Косите падат зад тила в една сега неразчленена тежка маса. Гърдите на ездача обаче са представени насреща. Лявата му ръка е вдигната над конската грива и държи поводите на коня, а дясната е свита пред гърдите. Главата на коня е обърната към зрителя и стои като залепена върху шията, дадена в профил. Докато задната половина на коня е представена добре оразмерена, макар и тежка и тромава, предните крака, особено десният.

 

99

 

 

са несъразмерно слаби. Фигурата на ездача е като че ли потънала в едрото тромаво тяло на коня. Изобщо ваятелят не е успял да уравновеси масите в отделните части на конника. На общата насоченост на фигурата към дясно в профил са противопоставени торсът на ездача и главата на коня, дадени насреща. Известна неумелост личи и при фигурата на лъва. Тялото му е в профил. Главата му обаче е насреща, обърната към зрителя. В неумело и пресилено движение са представени предните лапи на лъва, дясната е представена много напред. Но в това има своеобразна изразителност, която засилва впечатлението за агония на раненото животно. Най-реалистично е изобразено тичащото куче. Но върху озъбената му глава, дадена в хубав, изразителен профил, окото лежи изрязано насреща. [67]

 

Интересни са тия белези, които ни разкриват как ваятелят е постигнал търсения художествен ефект. [68] Преди всичко преодолени са огромни трудности, които и днес представят нелек проблем за скулптора. Качен на 25-метровото скеле, което не му дава възможност да следи хода на работата си от мястото на обикновения зрител, ваятелят е създал образ, който въздействува от десетки, дори стотици метри разстояние — една съзнателно търсена дистанция. Снемайки фона около фигурите, ваятелят не е оставил рамка нито около надписите, нито около релефа. Той е използувал една отвесна гънка в тая наклонена назад част на скалния масив, за да насочи релефа по-добре към зрителя отдолу. Той използува една естествена издатина на скалата, за да извае на нея и направи още по-релефна главата на лъва.

 

Около фигурите майсторът е направил дълбок жлеб, за да ги подчертае още повече на околната плоскост. Загладени и заоблени са само краищата на релефните фигури. Като цяло те остават плоски. При задния десен крак на кучето ваятелят се е опитал да премине границата на релефа и да направи кръгла скулптура. Опитът му при кучето излязъл несполучлив — кракът се отчупил.

 

От облеклото и снаряжението на конника личат малки, но твърде важни подробности. Конникът е облечен в дреха до колене. Седлото е с високо облегало, две покривки под него, заден и долен ремък. Десният (видимият) крак на конника е пъхнат в стреме. На гърба си носи калъф за лък. Върху копието, забито в лъва, личи знамение. Върху челото на коня е било закрепено някакво украшение от друг материал, което сега липсва.

 

Особено е желанието на ваятеля да разнообрази и наруши монотонността на големите плоски маси. В едрия десен хълбок на коня е плитко врязана една миндаловид-на вдлъбнатина. Това издава стремеж към декоративност у майстора.

 

От всичко казано дотук се вижда, че майсторът на тоя релеф е работил в една преходна епоха. Тя се характеризира с отмирането на реалистичната скулптура на античността и с появата на едно ново, плоскостно и декоративно предаване на художествения образ. Ваятелят се мъчи да представи реалистично образите, но вече му липсва похватът на античната школа. Той търси да съчетае новата, средновековна концепция на пластичния образ с рутината на традиционните средства. Изпъква новият, средновековният дух на цялата композиция, изпъква и се налага новата тематика, въплътена в произведението. Тържественият характер на сцената, тежкият, спокоен и скован израз на конника са обусловени от един етикет, типичен за средновековието. Не е случайно и това, че конят пристъпва не с обикновения си ход при диагонално местене на краката. Походката на коня е алюр на един специално обучен кон. Тази дресировка е особено разпространена в бита на източните народи. Във всеки жест на конника, във всяко положение на фигурите се чувствува много изкуственост и поза. Във всичко това се проявява основната идея на творбата, изразена символично — героизирането на владетеля в една сцена на триумф.

 

Датата на този паметник се определя добре не само с помощта на стиловия анализ, а ис непосредствените данни на релефа и надписите около него. Наличността на стреме изключва релефа от произведенията на античната скулптура, защото стремето е донесено в Европа в края на VI в. и неговият произход е от вътрешна Азия. Ако  и зле запазени, надписите около конника говорят определено за събития от българ-

 

100

 

 

Мадарският конник

 

Мадарският конник

Мадарският конник

 

 

101

 

 

ската история на VII и началото на VIII в. Връзката между надписите и релефа е безспорна. Последните проучвания доказаха, че релефът заедно с първия надпис около конника датира в самото начало на VIII в. Името на втория български владетел, сина на основателя на държавата хан Тервел, се поменава наред с византийския император, носоотрязания Юстиниан II. Споменават се чичовците на хана, т. е. братята на Аспарух, заселени около Солун. Всичко това говори, че владетел може да бъде самият Тервел.

 

Но заедно с всичко това мадарският скален релеф представлява един много важен момент в развитието на художествената култура на прабългарите.

 

Многобройни каменни гравюри из степите на Европа и Азия, в средната планинска част на стария континент — родината на тюркските народи — илюстрират простодушно и примитивно, но вярно всекидневния бит на обикновения човек. [69] Това са обикновено грубо изпълнени врязани в мек камък линеарно предадени изображения на хора и животни, понякога композиции от няколко фигури, в които липсва природната среда. И това е обяснимо за степта, гдето няма нищо, което да привлече вниманието на примитивния самоук художник. Затова цялото му внимание е съсредоточено върху обитателя на степта, животното и човека, и то не простия пешак, а героя-конник. Любима тема за всеки, който иска да изобрази върху камък своите впечатления и мисли, е конникът. Обикновено конникът е воин. Той носи копие или стреля с лък, облечен е с ризница, има островръх шлем. От едната му страна виси колчан стрели. Понякога той е хвърлил аркан — ласо. Най-често срещаната композиция е конник и животно в сцена на лов. Покрай конника скача куче, а пред него бяга дивеч — елен или сърна. Но понякога конникът е изобразен в сцена на битка. На копието му има знаме. Лъкът му е тежкият релфлексен лък на степните номади, а отстрани окачен на седлото му стърчи кобур за лъка. На коня са нарисувани обикновено много вярно и често твърде подробно частите на сбруята, характерна с висулките по хоризонталните ремъци. Такива са изображенията, гравирани в Алтай, такива са и по каменните блокове на замъците по Донец и Дон, такива са и по крепостните стени на Плиска и Преслав. [70] Те са един много характерен жанр на примитивното общонародно изкуство на степните тюркски народи. [71] В същото време обаче те са и белег за онова масово идейно-художествено съдържание на духовната култура на народите, обитаващи тези обширни вътрешноконтинентални земи през втората половина на I хилядолетие от н. е. [72] Обаче тази тематика, която има за цел да възпее в образи подвизите на обикновения, близък до народните маси герой, излязъл от тяхната среда, се преплита с традициите на едно знатно изкуство, предназначено да възхвали делата и подвизите на хана — владетел и жрец на небесния бог. [73] В импозантния паметник на Мадарската скала се синтезират тези две направления. Едното идва от собствено тюркската художествено-културна традиция, пренесена през много поколения из степите и възпявана в народния епос. Другото е подчертано от старите близкоизточни художествени центрове, гдето царският лов в асирийското монументално изкуство, претворен в сасанидско-иранското приложно изкуство, се превръща вече в една символична сцена, придобила друг смисъл. Това е победата над неприятеля, триумфът на победителя. Тази тема оживява в ранновизантийския дворцов церемониал и се подхранва от многобройни изображения в приложните изкуства — тъкани, резби и торевтика. [74] В Мадара тази тема е изпълнена със средствата на монументалната скулптура в техниката, присъща на старите художествени традиции на Европейския югоизток, но в духа на средновековната художествена концепция и на източния етикет в едно раннофеодално владетелско изкуство. Така и в този паметник собствените художествени традиции на прабългарите намират нов, вече европейски монументален израз.

 

Но този паметник придобива още по-определен смисъл с изсечените в скалата около него надписи. Сравнявайки ги със старотюркските епиграфски паметници в долината на река Орхон (Северна Монголия), не може да не ни направи впечатление близостта в техния стил, дори съвсем близките съвпадения на изрази, независи-

 

102

 

 

Плиска. Рисунка върху варовиков блок

Плиска. Рисунка върху варовиков блок

 

Преслав. Рисунка върху варовиков блок

Преслав. Рисунка върху варовиков блок

 

 

мо че мадарските надписи са на гръцки език и са написани с гръцко писмо. [75] Естествено можем да си обясним гръцкия език и писмо в такъв важен документ, написан, за да възхвали делата на един владетел, който вече носи византийска титла кесар и архонт, [76] който се намесва във вътрешните дела на империята и който се стреми да подражава на императора. Духът на надписа, назидателният тон на някои пасажи, гордостта, която лъха от текста, са напълно в стила на ханската власт у тюрките:

 

«. . .Император Юстиниан сключи договор и опита. . . у българите. . . .и дойде при Тервел. Моите чичовци при Солун не повярваха на носоотрязания император и си отидоха в Кисинските селища. . . архонтът Тервел с договор даде на императора. . . 5000. . . императорът с мене добре победи.» [77]

 

А известно е, че Тервел е имал основание да се гордее с отношенията си с императора, който «благодарение на него» победил своите лични неприятели. Основната мисъл, прокарана в надписа, е, че Аспаруховият народ по Долния Дунав правилно съзнава ролята, която има да играе пред старата империя. Така мадарският скален релеф се превръща в паметник на основаването на Дунавска България.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

 

1. X. и К. Шкорпил, Преглед на древнобългарските паметници. — ИВАД, VII, 1921, с. 118 сл. и особено с. 121 сл. Нови данни за укрепяването на черноморското крайбрежие от страна на българската държава станаха известни през пролетта на 1971 г. Валовете се оказаха много по-дълги от констатираните от Шкорпил. Прекарани са преградни окопи не само напряко на речните долини, които са отворени към морето, но и по самия ръб на високия бряг над широките плажове, гдето е могла да слезе неприятелска вейска. Новите данни още не са обнародвани. На високия добруджански бряг над гр. Балчик също бе открито обширно селище, укрепено с валове.

 

2. За тълкуването на валовете и тяхната периодизация се основаваме на установените от румънски археолози преди двадесетина години факти от самите паметници. В последно време се правят опити да се отрече българският произход на големия землен окоп и на каменния вал. Срв. I. Barnea, Ş. Ştefanescu, Din istoria Dobrogei, III, Bucureşti, 1971, c. 97—120.

 

3. I. Barnea, Ş. Ştefanescu, op. cit., c. 100—102.

 

4. Istoria Rominiei, I, Bucureşti, 1960, c. 657.

 

5. В. Гюзелев, Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г. — ИПР, XXIV, 1968, кн. 6, с. 40—48; Iv. Bozilov, L’inscription du jupan Dimitre de l’an 943 (théories et faits). — EH, VI, 1973, p. 11 сл.

 

6. D. Bogdan, Grafitele de la Basarabi. — Materiale, VI, 1959, c. 562—563; G. Mihăilă, Inscripţii slave vechi de la Basarabi (reg. Dobrogea). Studii şi cercetări lingvistice, XV, 1964, I, c. 40; Д. Овчаров, За характера и принадлежността на средновековните рисунки от Басараби (Мурфатлар). — Арх., 1975, кн. 3.

 

7. Имахме възможност да се запознаем непосредствено с останките от кариерата и скалния манастир на два пъти. Втория път, през 1962 г., прегледахме и находките от комплекса благодарение на любезността на Й. Барня.

 

8. K. Škorpil, Стратегически постройки в Черноморската област на Балканския полуостров. — BSl, II, 1930, с. 207—208, обр. 7.

 

9. К. Шкорпил, ИРАИК, X, 1905, с. 534.

 

10. Пак там, с. 525.

 

11. Това становище се застъпва от Г. Цанкова-Петкова, Бележки към началния период от историята на българската държава. — ИИБИ, V, 1954, с. 321—328.

 

12. Б. Николов, Раннoбългарски находки край Островския окоп. — Арх., IV, 1962, кн. 2, с. 33—37; Ж. Въжарова, Славяне и праболгары в связи с вопросом средиземноморской культуры. — Славяните и средиземноморският свят, с. 245—253, обр. 14.

 

13. В укрепеното с валове старобългарско селище при с. Кладенци, Толбухинско, са констатирани правоъгълни по план жилища, леко вкопани (на не повече от 40 см) в земята и без каквито и да било следи от колове от конструкцията. Пещта се намира или в стената на жилището вън от неговите очертания, но отворена към вътрешността, или съвсем отделно от жилището, вън от него.

 

14. Вл. Зирра, Двуобрядовый могильник раннефеодальной эпохи в Капул Виилор — Истрия. — Dacia, N. S, VII. 1963, с. 401—402.

 

15. А. Л. Якобсон, Раннесредневековые сельские поселения югозападной Таврики. — МИА, 168, 1970, 59—121.

 

16. Д. Ангелов, Образуване на българската народност, с. 180.

 

17. Н. i К. Škorpil, Pohranični val v jižnim Bulharsku. — Slovansky Sbornik, III, Praha, 1884;  К. Шкорпил, Окопы и земляные укрепления Болгарии. — ИРАИК, X, 1905, с. 503 сл.; И. Благоев, Пограничният окоп Еркесия. — Сборник в памет на Луи Леже, С., 1925, с. 293 сл.; Д. Овчаров, Наблюдения и археологически разкопки на пограничния вал «Еркесията» в южна България. — ГСУ—ФИФ, LXIII, 3, 1970, с. 445—462.

 

18. ГИБИ, XI, с. 259.

 

19. Ст. Ваклинов, Някои проблеми на Преслав. —I Międzynarodowy Kongres arch. słowiańskiej, 1965, IV. Wrocław—Warszawa—Kraków, 1968, c. 206—223; Д. И. Димитров, Някои въпроси по застрояването на ранносредновековните селища в Североизточна България (VIII—XI в.), пак там, с. 71 сл.

 

20. С. Ваклинов, За характера на раннобългарската селищна мрежа в Североизточна България. — Арх., 1972, кн. 1, с. 9—13.

 

21. К. Шкорпил, Укрепления Абобской равнины.—ИРАИК, X, с. 30—61.

 

22. Пак там, с. 38—42.

 

23. Л. Н. Гумилев, Древние тюрки, М., 1967, с. 60.

 

24. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, c. 255 сл.

 

25. В. H. Златарски, История. . . , c. 145 сл.; Ив. Кинкел, Стопанска култура на прабългарите (през V—XIV в). ГСУ—ЮФ, III, 1926, с. 45—56, 99—124.

 

26. К. Шкорпил, Укрепления, с. 32—38.

 

27. Ст. Станчев, За периодизацията на плисквовския дворцов център. — Във: Изследвания в памет на К. Шкорпил, С., 1961, с. 107.

 

28. Ст. Михайлов, Археологически материали от Плиска. — ИАИ, X, 1955, с. 139—168.

 

29. Ат. Милчев, Археологически разкопки и проучвания в м. Асардере, с. 30—43.

 

30. Кр. Миятев, Архитектурата в средновековна България, С., 1965, с. 63—71.

 

31. А. Л. Якобсон, МИА, 168, с. 187 сл.; М. А. Фронджуло, Раскопки средневекового поселения на окраине с. Планерское 1957—1959 гг. — Във: Археологические исследования средневекового Крыма, Киев, 1968, с. 99—132.

 

32. Кр. Миятев, Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска. — ИАИ, XIV, с. 73 сл.; Р. Karassimeonov, Neue Ausgrabungen in der Rezidenz von Pliska. — ИАИ, XIV, 1943, c. 136 сл.

 

33. Сведение на Ст. Михайлов.

 

34. Ст. Станчев, Периодизацията на плисковския дворцов център.

 

35. Л. И. Гумилев, Хунну, passim; Древние тюрки, passim; М. И. Артамонов, История хазар, passim.

 

36. ГИБИ, II, с. 142 сл.; М. И. Артамонов, История хазар, с. 96.

 

37. В. Тъпкова-Заимова, Първоначалното българско селище и въпросът за аулите. — ИИБИ, VI, 1956, с. 439—452; Ст. Ваклинов, За характера на раннобългарската селищна мрежа в Североизточна България, с. 9—14.

 

38. В. Н. Златарски, История. . . , I, 1, с. 240 сл.; Вл. Кутиков, Българо-византийският договор от 716 г. (правно-историческо изследване). — ГСУ—ЮФ, LXV, 1974, с. 71—116.

 

39. С. Лишев, За проникването и ролята на парите във феодална България, С., 1958, с. 81—82, 112—117.

 

40. Н. Pirenne, Les villes du Moyen Age, Paris, 1971, c. 21—42.

 

41. За липса на технически опит в това отношение говори цялата практика на дървено строитество у славяните.

 

42. Несъстоятелността на тезата за славянския произход на монументалната архитектура в Плиска се опровергава от самия факт, че първите големи архитектурни сгради са издигнати за нуждите на прабългарската родова аристокрация.

 

43. Д. Ангелов, Образуване на българската народност, с. 178.

 

44. В тази епоха същинско тракийско население е могло да се запази в планинските райони на пополуострова, но неговата икономика, бит и култура не са могли да насърчават развитието на монументалната архитектура.

 

45. А. Л. Якобсон, Средневековый Крым, с. 25 сл.

 

46. М. Артамонов, История хазар, с. 167—168.

 

47. Е. А. Беляев, Арабы, ислам и Арабский халафат в раннее средневековье, М., 1966, с. 170 сл.

 

48. D. T. Rice, L’Art de l’lslam, Paris, 1966, c. 20 сл.

 

49. R. W. Hamilton and O. Grabar, Khirbat al Mafjar, an arabian mansion in the Jordan valley, Oxford, 1959.

 

50. S. Vaklinov, L’Orient et l’Occident dans l’ancien art bulgare du VIIe au XIe s., c. 262.

 

51. G. Marçais, L’Art de l’Islam, Paris, 1946, c. 29, fig. 4.

 

52. G. L. Bell, Palace and Mosque at Ukhaidir. А study in early Mohammadan Architecture, Oxford, 1914.

 

53. M. Chehab, The Umayad Palace at Anjar. — Ars Orientalis, V, 1963, c. 17—25.

 

54. А. Л. Якобсон, К изучению раннесредневековой болгарской архитектуры, с. 201—202, рис. 1, Б, рис. 2, Д.

 

55. Пак там, с. 202 сл., обр. 3.

 

56. Кр. Миятев, Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска, с. 105; Р. Karassimeonov, Neue Ausgrabungen, c. 147—148, обр. 206—207; C. Михайлов, Археологически материали от Плиска, с. 112 сл.

 

57. В. Тъпкова-Заимова, Първоначалното българско селище и въпросът за аулите, с. 439 сл.

 

58. Разкопки на автора. Материалите не са обнародвани.

 

59. Последните разкопки на крепостните стени на стария Дръстър показват вече на няколко места преустройствата на ранновизантийските укрепителни съоръжения. Вижда се, че стените на ранновизантийската крепост са били в осемдесетте години на VII в. в такова състояние, което правело невъзможно използуването им. Това е наложило може би цялостно преустройство на заварените останки от ранновизантийската крепост, щом като е била изградена нова порта на място, гдето преди това е имало само куртина. Новата порта лежи на по-високо ниво и представя пълна аналогия на типа на плисковските и преславските порти. Ст. Ангелова, Крепостната стена на Дуросторум-Дръстър-Силистра (предварително съобщение). — Арх., 1973, кн. 3, с. 83—93.

 

60. J. Р. Roux, Tängri. Essai sur le ciel-dieu des peuples altaïques. Revue de l’Histoire des religions, 149 (1956), c. 49—82, 197—230; 150/1, c. 27—54, 150/2, c. 173.

 

61. Ив. Велков, Разкопки в Мадара (1924—1928). — Сб. Мадара, I, С., 1934, с. 87—99; Р. Рашев, Прабългарски култов паметник от Мадара. — Арх., 1973, кн. 2.

 

62. Ив. Велков, цит. съч., с. 105—116. Според първия изследвач на паметника черквата е по-ранна от голямата каменна сграда. Но анализът на състоянието и положението на основите на двете постройки и нивата, на които те лежат, показва друго. Вътрешното подово ниво на черквата е значително по-високо от запазените каменни основи на храма. Основите на черквата лягат по-плитко от основите на голямата каменна сграда. Очевидно, когато е била строена черквата, на мястото на стария храм е имало вече насип, който повдигал нивото на терена.

 

63. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, c. 148 сл.

 

64. Сб. Мадарският конник (Проучвания върху надписите и релефа), С., 1956.

 

65. Т. Герасимов, Проучване върху мадарския скален релеф. — Сб. Мадарският конник, с. 115—135.

 

66. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, С., 1958, с. 70, ми приписва тълкуването, че лицето на конника било представено насреща. В моята работа за реалните върху релефа на Мадарския конник такова твърдение няма. Освен това тълкуването на положението на лицето се основава на твърде незначителни следи.

 

67. Ст. Станчев, Реалиите, сб. Мадарският конник, с. 181—204.

 

68. Сб. Мадарският конник, С., 1956.

 

69. С. В. Киселев, Древняя история Южной Сибири, М.—Л., 1949, с. 290 сл.

 

70. ИРАИК, X, Альбом. Вена, 1905, табл. IV, 15, V, 1—3; Л. Огненова, Рисунки на конници върху вътрешната крепост на Преслав. — РП, IV, 1950, с. 195 сл.; Ст. Михайлов, Разкопки в Плиска. — ИАИ, XX, с. 60; Ст. Станчев, Разкопки и новооткрити материали от Плиска. — ИАИ, XX, с. 211, обр. 28; Н. Appelgren-Kivalo, Alt-Altaische Kunstdenkmäler. Helsingfors, 1931. Abb. 77 сл.; М. Аратамонов, История хазар, с. 289.

 

71. С. А. Плетнева, От кочевий к городам.

 

72. Пак там.

 

73. Т. Герасимов, Проучване върху мадарския скален релеф, с. 133 сл.; Ст. Станчев, Реалиите, с. 190.

 

74. Т. Герасимов, Проучване. . . , с. 133—135; Ст. Станчев, Реалиите, с. 203.

 

75. Г. Айдаров, Язык орхонских памятников древнетюркской письмености VIII века. Алма-Ата, 1971, с. 286 сл.

 

76. В. Н. Златарски, История. . . , I, 1, с. 226 сл.

 

77. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, c. 97.