II. Славяните и византийското културно наследство в балканските области
2. Славяни и прабългари в културната история на Долния Дунав (VII—VIII в.)
Прабългарската миграция в долнодунавските земи
Прабългарската миграция в долнодунавските земи. Обикновено се смята, че броят на новите заселници в долнодунавската област — прабългарите, е бил ограничен. Проучванията обаче през последните двадесетина години на територията на нашата страна и в Румъния разкриват една съвсем друга картина. Прабългарски селища и некрополи са разположени на обширни пространства непосредствено от черноморското крайбрежие и Стара планина в цяла Североизточна България и Добруджа, а също така и на значителни пространства в днешна Мунтения. [81] Това са предимно неукрепени селища, които датират от периода VIII—X в. Техният брой и големината им издават присъствието на цялата степна и гористо-степна територия между предпланините на Балкана, Черноморието и предпланините на Карпатите на значително население с единна по своя характер култура, представляваща вариант на така наречената салтово-маяцка култура. По време съвпадайки със съществуването на Първата българска държава, тази археологическа култура отразява етническата и културната история на прабългарите в долнодунавските земи. [82]
Заселването на прабългарските племена в Долнодунавската равнина става около 150 години след славяните. Поради това селищата на прабългарските родове се пра-
62
Керамика от Хистрия, Сату-ноу, Гърлица и Кастели (СР Румъния)
Керамика, характерна за «култура Дриду»
стират твърде често в непосредствена близост до славянските. Някъде, като например в Попина (м. Джеджови лозя) върху пласт, който съдържа останки от раннославянско селище, датиращо към VI в., се разполага пласт с типични прабългарски материали. [83] Следва да се допусне, че на мястото на изселените обитатели на славянското селище били настанени прабългари. Подобна картина може да се очаква и на
63
Керамика характерна за «култура Дриду»
други места в Добруджа, както показват някои откъслечни данни в някогашния степен район на черноморската област. Такива случаи биха потвърдили сведението на византийските летописци за някои размествания на славянските племена, които се наложили при настаняването на прабългарите в бившата византийска провинция. [84]
Както се вижда от съпоставката на археологическите данни в днешна Северна и Североизточна България, Северна Добруджа и във Влашко, най-гъсто струпано прабългарско население е имало в Добруджа и особено в южната ѝ част. Този извод се дължи до известна степен и на факта, че тази територия, обхващаща Лудогорието и Южна Добруджа, е изследвана сравнително най-подробно. [85]
Като се има предвид, че в епохата, когато са се заселвали по долнодунавските земи прабългарите, климатичната и хидрографската картина на този район са били по-различни от днешните, може да се допуска със сигурност, че сегашните суходолия в Лудогорието и Добруджа, които са насочени към Дунава, са носели постоянни и обилни води. Покрай тях сега се намират останки от обширни открити прабългарски селища, които по своя характер отговарят на прабългарските селища по Дон и Донец от типа на номадските аули — стопанство на 20—30 семейства, които водят вече уседнал живот, но са свързани с някой богат свой роднина-скотовъд, притежател на големи стада из степта. Тези селища са вече свързани със земеделския бит на голяма част от доскорошните номади и представляват основа на феодалната класова структура у прабългарите. Културният пласт в тях е много тънък, което показва, от една страна, че животът на обитателите им не е бил така съсредоточен в тях, както
64
Плиска. Тайният ход в жилищната дворцова част
Плиска. Тайният ход
Плиска. Каменна сграда вън от оградната стена
Плиска. Езически храм в основите на Дворцовата църква
Плиска. Източна порта на каменната крепост
Плиска. Землянка в Асар дере
Мадара. Северният дворец
с. Цар Крум, Шуменско. Аулът на Омуртаг. Източна порта
Маламиров надпис от Шумен
Мадара. Северна дворцова сграда
Мирен договор между България и Византия по времето на хан Омуртаг, записан на колона.
Фрагмент, открит при с. Сечище (Сюлейманкьой), Шуменско
Плиска, Големият басейн в дворцовия център. Бронзова розета с рунически надпис
с. Цар Крум, Шуменско. Начална част на Чаталарския надпис, ознаменуващ изграждането на аул и мост на р. Тича (Камчия) по времето на Омуртаг
при славянските заселища, и, от друга страна, че голяма част от тях са били постепенно изоставени в течение на десетилетията и следващите векове от обитателите им, които се заселват в по-големи и укрепени пунктове.
Проучванията показват, че в гористите земи на Източния Балкан южно от Девненското и Белославското езеро и от Варненския залив славяните и прабългарите не са се заселили. [86] Имало е навярно само военни постове по билото на планината и по крайбрежието. Но от ареала на прабългарската култура в долнодунавските земи, от разпространението на селищата и некрополите, оставени от новите стопани на бившата византийска провинция, се вижда ясно, че центровете на новооснованата държава са се намирали в южните окрайнини на териториите, заети от прабългарско население. Трите големи онгъла в Плисковското поле, от които централният — Плисковският — става постоянно седалище на държавната власт начело с хана, укрепените пунктове по течението на р. Тича се превръщат в средоточие на военната сила на държавата, обърната с фронт към юг по посока на главната опасност откъм Византия. Основната част от населението се е разполагала зад тях на север в дълбочината на Долнодунавската равнина.
Разнородни по характер свидетелства показват, че тази част от бившата византийска територия е била преди заселването на славяните и на прабългарите опустошена и обезлюдена. Градовете, укрепените гарнизонни центрове и лагери по византийския лимес в Малка Скития са претърпели съдбата на долнодунавските градове на Мизия. Животът в тях, както и в някои големи стари градове на черноморското крайбрежие, като Истрия, замира в течение на VII в. все повече и повече. [87]
Монетните находки са най-точното свидетелство за това. В крайдунавските укрепени пунктове монети се срещат редовно до императорите Тиберий—Константин (578—582 г.), Маврикий (582—602 г.), Фока (602—610 г.) и Ираклий. По черноморското крайбрежие единствено в Томи са намирани монети чак до Константин Погонат (680 г.), т. е. до времето на настаняването на прабългарите в Малка Скития, нещо напълно нормално. Това показва, че животът в този главен византийски град на областта е продължил и тогава, когато той вече е престанал до дунавската гранична линия. Тези данни показват също, че животът във вътрешността на Добруджа замира в епохата, когато прабългарите чергаруват западно от Днепър, опитват се да се укрепят в Южна Бесарабия и постепенно проникват на юг от голямата река. От местното население, обитаващо равната и незащитена част от вътрешна Добруджа и Лудогорието, не ще да е останало нищо по-значително, което да предаде на по-старите славянски заселници и имената на реките, както е станало западно от р. Русенски Лом. Далечен спомен само от някогашните местни или речни названия се запазват в местните имена Черна вода от иранското Ἀxios (каквото е било названието и на Черно море) и на някогашното селище Петра, дошло до наши дни под името Камена. [88] Няколко селищни названия преживяват промяната на населението, видоизменени, както в Долна Мизия.
Като сравним положението, в което попадат на Балканския полуостров славяните, с това на прабългарите, веднага ще забележим съществена разлика. С местното население непосредствено контакт са могли да имат преди всичко славяните, и то само в някои полупланински и планински земи от вътрешността на полуострова, докато прабългарите влизат в досег само със славяните и с крайбрежното византийско население.
Прабългарското присъствие в Долнодунавския басейн се изразява по различни начини. В развитието на тяхната собствена култура вече тук, на Балканите, започват да надделяват черноморско-византийските черти и в жилището, и в материалната култура и изкуство. Но заселването на славяните и на прабългарите изобщо представлява едно дълбоко проникване на «варварския свят» в пределите на старата империя. Процесът на симбиоза между византийското население в завладените балкански провинции и «варварската» европейска (на славяните) или европеизирана (на прабългарите) култура на новите стопани на полуострова се засилва в сравнение
65
с предишните векове, когато варварски елемент се задържал за кратко или по-дълго време в пределите на старата империя, и поради обстоятелството, че и славяните, и прабългарите продължават да поддържат своите връзки със сънародниците и съплеменниците си зад Дунава. Нещо повече, освен обширните степни територии на Северозападното Черноморие, които продължават да бъдат и след 680 г. под контрола на прабългарите, в началните предели на страната влизат и почти всички равнинни земи на север от Дунава чак до Карпатите, населени преди това със славяни, а после и с прабългари.
Славяните и византийският град. При такива разнообразни културноисторически и политически условия се е извършвала симбиозата между културата на местното византийско население и тази на славянските заселници на полуострова, от една страна, и между културата на прабългарите и тази на славяните, от друга. Този дълговековен процес е бил под илиянието на два основни и постоянно действуващи фактора — икономиката и социално-икономическия строй.
Естествено е, че след като военните стълкновения между новите господари на полуострова и местното население в укрепените градове и в планинските райони били прекратени, животът постепенно наложил своите изисквания и на едните, и на другите. Славянските земеделци и скотовъдци започнали своя мирен труд с обработването на полята и развъждането на своя добитък, продължили работата си техните занаятчии, засилило се производството на домашното им занаятчийство. Въпреки относителната затвореност на тяхното стопанство досегът с местното население в градовете станал необходим по чисто икономически причини. [89]
Дълго преди своето окончателно заселване в територията на Византия славяните били свързани с нея чрез интензивни търговски връзки. Толкова по-прости и по-лесно осъществими стават тези връзки на територията на самите провинции на империята вън от първоначалните граници на българската държава, гдето те се превръщат в постоянен икономически контакт между славянското село и византийския град. Излишният селскостопански продукт на славяните става необходима за градското население стока. Но както преди векове, така и сега в замяна на селскостопанската суровина славяните търсят от византийския град готова занаятчийска продукция, която те не са в състояние да постигнат сами. Това са обикновено произведения на лукса с най-масов характер — облекло и накити.
Един преглед на археологическия материал в най-ранните славянски находища в България не може да не разкрие относителната бедност на домашния инвентар в раннославянското жилище. Глинени съдове, железни сечива, прешлени за вретено, някои костени предмети, железни части на земеделски оръдия — това са масовите или по-често срещаните находки. По-рядко се срещат медни, бронзови или сребърни части от облекло и накити, които се намират обикновено в некрополите. Материали, които да показват интереса на славянина-земеделец към по-луксозните и по-скъпите стоки на византийския занаятчийски град, почти не се намират. [90] Този факт може да се тълкува двояко. От една страна, ние можем да виждаме зад него липсата на интерес у славянина общинник-земеделец към стоките, присъщи на един чужд бит и непригодни за бита на неговото собствено семейство и род. Това, което го интересува от тържището във византийския град на Югозападна България и долината на Марица, са преди всичко богатите накити, които красят женската челяд и които мъртвите членове на рода отнасят в гроба. Но това може и да означава ниското битово и културно ниво на ония оцелели вътрешни градове във византийската провинция на полуострова, в които славяните са могли да имат достъп, полуселския характер на занаятчийското производство в тях, което е било принудено да задоволява най-елементарните нужди на обеднялото население. В това трябва да виждаме и отгласи от оня вътрешен процес на аграризиране на бита и обедняване на византийския град по пътя на раннофеодалната икономика.
Илюстрация на допира между ранновизантийската битова и техническа култура
66
Некропол при с. Скалистое, п-ов Крим (СССР).
Византийски съд със сасанидски орнаментален мотив
и ранносредновековната култура на славяните е техниката на грънчарското производство. Безспорни археологически свидетелства в различни части на Византия говорят за това, че грънчарското колело никъде не е престанало да се употребява за производство на кухненска, трапезна и амбалажна керамика. Неговото изчезване в същност означава скъсване на техническата традиция, означава цезура в живота на византийското население. Разкопките на Атинската агора, [91] на агората и някои квартали на Коринт, [92] многобройни находки от Константинопол [93] илюстрират, ако и не така пълно, както през предишните векове, характера и развитието на византийската керамика през VII—X в. За нас е особено важно да подчертаем, че византийски съдове от тази епоха са намерени и на българска земя всред находки от славянски и старобългарски произход. [94] Това обстоятелство уяснява някои страни от въпроса за културния допир между славяните и Византия. Добре датирани с монети са многобройните съдове от ранносредновековния некропол при с. Скалистое (Бакла) на Кримския полуостров. [95] В Херсон, Планерское и ред други обекти на полуострова е намерена керамика, която добре характеризира керамичния стил във византийските черноморски градове. [96] Всички тези находки ни дават известна опора за характеристика на ранновизантийската керамика и възможност за сравнение със съвременната керамика на славяни и прабългари.
Грънчарското производство. Основният технически белег на византийската керамика от епохата на VI—X в. е изработването ѝ на грънчарско колело. Всички видове съдове независимо от различията в състава на глината и качеството на опалването, както и от някои случаи на грубоватост или неумело дообработване, са точени на бързовъртящ се тежък грънчарски кръг. Като оставим настрана находките в такива големи градове като Цариград, Атина, Коринт, византийските съдове, намерени в България, могат да се датират според старобългарските находки, с които са намерени, най-общо в периода VIII—X в. Точната им датировка е засега трудно установима поради пълната липса на монетни находки заедно с тях. Такива съдове, точени на тежко грънчарско колело, са намерени в Хисаря заедно със славянска или славянобългарска керамика, работена на леко ръчно колело. [97] Напоследък в с. Абланица, Благоевградско, в долината на р. Места, недалеч от стария Никополис ад Нестум (до дн. с. Гърмен, Гоцеделчевско), започна проучването на славянски некропол, в който наред с типични славянски гърнета са намерени кани, работени на тежък крачен грънчарски кръг. [98] Някои съдове (гърнета), намерени в Преслав заедно с керамични и други находки от края на IX — началото на X в., се различават от останалите масово разпространени съдове не по състава на глината, а по съвършената техника на източването. [99] Подобни находки имаме спорадично в такива сигурни находища като Плиска, Нови пазар и др.
Всички тези случаи показват, че всред славяните и прабългарите са проникнали
67
грънчарски произведения, изработвани със съвършена техника и през IX в., и по-рано, тогава, когато масовото грънчарско производство на славяните и на прабългарите във византийските провинции и в територията на Дунавска България е изработвано на леко ръчно колело. Анализът на формите и техниката на старобългарската керамика показва, че тежкото крачно колело, което освобождава напълно ръцете на майстора-грънчар, остава чуждо на старобългарското занаятчийство. Освен това вътрешната техническа еволюция на раннославянската керамика на юг от Дунава показва не готовото възприемане на усъвършенствуваното грънчарско колело, наследство от античността в средновековното византийско грънчарство, а бавното преминаване през междинни технически етапи, които го довеждат до нивото на тази машина. [100] Този процес очевидно е траял през всички векове от епохата на заселването на балканските провинции до края на Първата българска държава. Всеобщото разпространение на продукция, изработена на тежко грънчарско колело, съвпада grosso modo c разпространението на византийската държавна власт по българските земи след падането на българското царство през 1018 г.
Тези факти, наблюдения и съпоставки показват двоякия характер на досега между местната византийска култура и културата на новите стопани на обработваемите земи на полуострова. От една страна, техният бит не е чужд на заемки от византийски произход. На тяхната трапеза е могло да се постави тънкостенно гърне или кана покрай лепените на ръка гърнета за масова и универсална употреба. В същото време обаче местните майстори са формували необходимите за бита на семейството и рода съдове по прадядовски обичай. Примитивната производствена техника се проявява и в начуканата печена глина, смесвана в тестото на новите съдове, и в опалването на суровите гърнета в обикновената жарава на огнището. Ние имаме всички основания да предполагаме, че ранната славянска керамика, лепена на ръка в селищата край Дунава и в равнината на Мизия и на Тракия, е дело на женския труд, затворена в тесните рамки на отделните семейни и родови общества. Това ограничено заимствуване на по-съвършена продукция и затвореността на собствено славянското грънчарско производство са удължили извънредно много периода на домашното производство на лепена на ръка керамика. Едва през VIII в. ние бихме могли да забележим прехода към употреба на ръчно леко колело, което тласка изведнъж развитието на грънчарското производство и го предава в ръцете на мъжа-занаятчия. Тогава именно се появяват и общоизвестните грънчар:ки знаци по дъната — марки, родови символи. Фактически високо производителното тежко крачно грънчарско колело на византийския градски занаятчия е останало чуждо на славянина-грънчар и неприсъщо на неговата работа чак до края на X и началото на XI в.
Още един характерен момент в производствения процес на грънчарството — опалването на гърнетата, е също показател за връзките между византийското и славянското грънчарство. У нас не са запазени грънчарски пещи с едно изключение в с. Гарван, свързани с раннославянския (V—VII в.) и ранния старобългарски период (VIII в.). Очевидно, когато византийските грънчари са пекли съдовете в големи специални пещи с традиционно принципно устройство, останало от римската епоха, славянските съдове са били печени в жаравата на големи открити огнища или в малки домашни пещи. Българските занаятчии се изравняват с византийските си събратя едва през IX или по скоро X в. Съдове именно от тази епоха намираме в една пещ от производствения комплекс от римската епоха (II—IV в.) в Хотница, Великотърновско. [101] Очевидно старата производствена традиция в околностите на Никополис ад Иструм се съживява тъкмо в тази епоха от българските грънчари. В една голяма двукамерна пещ в източния край на Южна Добруджа преди години бе намерено голямо количество старобългарска керамика от IX—X в. [102] Напоследък голяма двукамерна пещ със старобългарска керамика бе открита при с. Топола, Толбухинско. В Плиска в местността Асардере бяха открити няколко старобългарски грънчарски пещи от IX—X в. с устройство, което по принцип не се отличава от устройството на античните римски пещи. [103] В допълнение на всичко това достатъчно е да се приве-
68
дат големите комплекси от пещи за строителната керамика от същата епоха в района на Преслав (язовир «Тича» [104] и с. Овчарово, Търговищко [105]), за да се види, че именно едва в зрялата старобългарска епоха българското грънчарство усвоява класическата двукамерна грънчарска пещ.
Да се спрем на репертоара от форми и декорации в славянската и старобългарската керамика.
Славянска керамика. В това отношение славянската керамика не се отличава с особено разнообразие. Основният и масов вид е гърнето. То се среща и в старите славянски земи, и на Балканския полуостров. Различните типове славянски керамични съдове се обособяват в големи фамилии — представители на отделни славянски култури. Така в Северна България, край Дунава, е застъпен през VI—VII в. пражко-житомирският тип гърне, чието развитие на юг от Дунава се проследява през VIII в. [106] В Южна България обаче този тип гърне не се среща. Най-старите примери на славянски съдове (вероятно VIII в.) са намерени в София вън от крепостните стени на Сердика и по своя тип се свързват с керамиката на славяните в Панония. [107] Съдове от същия тип са намерени и далеч на изток в долината на Марица (Свиленград), но в случайни и изолирани находки. [108] Никъде в ранната епоха (между VI—IX в.) в репертоара на славянската керамика не фигурира каната, типичен съд за трапеза, не се среща чашата дори във вид на ниска паница. Широко разлатите съдове са по-скоро кухненски съдове, както са широките подници, намирани в раннославянските селища край Дунава.
Нови и разнообразни форми съдове започват да се явяват през IX в. Това са съдове, намерени в некропола на Абланица в долината на Места, в Хасковско. [109] Особено голямо е разнообразието на формите в битовата керамика на IX и особено на X в. Това разнообразие е резултат на два процеса в живота на славянското общество — първо, формирането на българската народност със сливането на българския елемент със славяните и с обединяването на всички славянски племена от българската група в обща политическа и икономическа организация — Първото българско царство, и, второ — интензивните културни и търговски връзки с византийските градове, някои от които влизат в територията на славянобългарската държава.
Досега ние съзнателно отделяхме явленията и процесите, които се откриват в живота и материалната култура на славяните във и извън границите на България, от аналогичните проблеми у прабългарите поради яснотата, необходима за точни изводи. Много от разгледаните вече въпроси се усложняват с намесата на фактори, свързани с културата и бита на прабългарите и с политическата, икономическата и културната роля на славянобългарската държава. Но при разглеждането на репертоара в битова керамика на славяните и неговото развитие и обогатяване невъзможно е да се отмине за голяма част от населението на средновековната българска държава онази роля, която е играла прабългарската керамика и особено като посредник в културния обмен между византийската и славянската култура. Многобройни примери от прабългарското керамично производство илюстрират преминаването на форми от византийската черноморска градска култура у прабългарите, подражанията на византийскочерноморски форми с техническите средства на прабългарските грънчари. [110] Важно е да отбележим, че обогатяването на славянската битова керамика по отношение на формите (а също така и по отношение на техниката и декорацията) се дължи и на общуването с керамичното производство на прабългарите в единния икономически и културен живот на държавата.
Прабългарската керамика. В репертоара на прабългарската керамика от епохата на уседналост — сиреч от края на VII в. насетне, се разграничават ясно по своето предназначение две групи съдове — кухненски и трапезни. Докато кухненската керамика е работена на ръка или на леко грънчарско колело, то трапезната е работена само на колело. [111] В едни от най-типичните форми на прабългарски трапезен съд —
69
каната, се вижда особено ясно влиянието на византийската трапезна керамика от това време. В последното господствуващо положение заема типът на ойнохоето — кана с една дръжка и трилистно усте. Характерна особеност на византийското ойнохое от VII—VIII в. са ясните белези на формуването му на тежко грънчарско колело. Отделни примери от Коринт [112], Атина [113] и Цариград [114] и многобройни находки от византийска Таврика, датирани в периода между IV и IX в., ни дават възможност да проследим развитието на типа на късноантичното и ранновизантийското ойнохое през следващите векове. [115] Проследявайки това развитие, ние констатираме в същност колко бавно се е развивал този тип съд след VI в. или по-скоро колко устойчив и неподатлив на промени се оказва той. Разликите между византийските еднодръжни кани с трилистно устие например от VIII в. и тези от VI в. и дори от IV в. са толкова незначителни, че отсъствието на точно датиращи други находки е в състояние да затрудни твърде много изследвача. Това явление, преценено от гледна точка на собственовизантийската материална култура, може да се смята като още един белег на архаизъм или забавено развитие през тези векове на трудности и изпитания в цялостния живот на империята.
Това задържане на стари форми в материалната култура на Византия през VII—IX в. или по-точно на византийските провинциални градски занаятчийски центрове обяснява в същност и появата на реминисценции на античното ойнохое в прабългарската трапезна керамика четири века след загиването на античния свят в края на IV в. Няма нищо по-логично от това да виждаме в прабългарските сивочерни еднодръжни кани с трилистно устие имитация на византийското ойнохое, но с традиционните средства на прабългарските грънчари, работещи само на ръчно колело и с възстановителен процес при опалването.
Важни аналогии между прабългарските сивочерни кани и византийските ойно-хоета са снопчетата от врязани линии, които също преминават от византийските върху прабългарските съдове. [116] Но по византийските кани се среща често и украса от червена ангоба, която независимо от изключително лошото си качество се мъчи да наподоби стария червен фирнис по съдовете. В отделни случаи се срещат геометрични орнаменти по рамото на каната, правени с бяла ангоба. Известен е и един великолепен съд от с. Скалистое в Крим с нарисувани в широки кръгове по туловището на каната птици с панделки по шията напълно в стила на сасанидската орнаментика. [117] Този пример показва една друга страна на художествените заимствувания в приложното изкуство на Близкия Изток, Византия и Черноморието. Така и в имитациите на червен фирнис с лошокачествена червена ангоба у прабългарските съдоие следва да виждаме появата в прабългарската материална култура на още една антична реминисценция.
Аналогично е поставен и въпросът за украсата на славянските съдове. Универсалната украса от единични или снопове от врязани линии по славянските гърнета е стара, колкото и производството с грънчарското колело. Тя се проявява обаче едва през VII и VIII в. по славянските съдове на наша територия тогава, когато тя е отдавна известна в местното занаятчийско производство — както в римската и византийската керамика, [118] така и в керамиката на прабългарите. [119] Около два века следователно е трябвало да минат, за да бъде възприет в примитивното грънчарско производство един примитивен орнамент, чието използуване върви успоредно с навлизането на грънчарското колело в практиката на грънчарите.
В същност същинската славянска керамика остава с украсата от врязани линии до края на своето самостоятелно развитие. Но още през IX в. наред с гърнетата, украсени с врязани линии, в България и главно в нейните центрове в североизточната ѝ част започват да се появяват съдове, покрити с глеч, при това с форми, типични за византийската черноморска култура. Това са характерните за Плиска и Преслав едно-или двудръжни кани. Този тип съдове се различават рязко с традиционната славянска и прабългарска керамика, която не познава глечта. Но заедно с тях се появяват и техните имитации, и то пак в районите на Подунавието, гдето преобладава прабългарско
70
Керамика от некрополите при Нови Пазар и Разделна (Варненско)
Съдове от Плиска и Преслав. IX—X в.
71
население. Много характерни за този район са издължените негледжосани двудръжни кани с фуниевидно устие и заоблен търбух, които влизат в репертоара на трапезната керамика. Техните непропорционално малки дръжки представляват своеобразно явление и съдовете като цяло са като че ли хибриди между амфората, идваща от византийските пазари, и каната с малка обла дръжка. [120] Всички тези нови форми, новите видове и типове в битовата керамика са резултат от засиления обмен на славянобългарското население с византийските градове, от все по-високото ниво на живота на славяните и прабългарите, от дълбокото социално диференциране на техния бит, от факта, че в процеса на интензивно заимствуване на нови постижения на материалната и духовната култура още от края на VII в. за славяните в Мизия и Малка Скития, а от началото на IX в. и за нови големи части от славянското население в Тракия и Македония се включва приносът на прабългарите. Така се създава онова богатство от форми, техники и декорация в битовата и трапезната керамика в България през IX—X в., което не е засвидетелствувано никъде в останалите славянски земи.