II. Славяните и византийското културно наследство в балканските области
□ □ □ . . .И завладяха [славяните] страната, и се поселиха в нея съвсем свободно и без страх като в своя страна. И ето до ден днешен те спокойно живеят във византийските провинции без грижа и страх. Владеят стада, коне и оръжия и се научиха на военно дело по-добре от самите византийци.
Йован Ефески — сирийски писател (VI в.)
□ □ □ И населиха земята Карвунска, наречена българска; беше опустяла от елини през 130 години. И населиха я с множество люде от Дунава до морето. И поставиха им цар из тях. Името му беше цар Слав. И този цар прочее сътвори сто могили в земята българска.
Български апокрифен летопис (XI в.)
□ □ □ Чудно било за далечни иблизки (народи), че той (императорът), който бе подчинил като поданици всички (народи) на изток и запад, на север и юг, бе победен от тоя мръсен и новопоявил се народ!
Теофан Изповедник — Хронография (IX в.)
□ □ □ Когато славяните живееха на Дунава, дойдоха от скитите [хазарите] така наречените българи, отседнаха по Дунава и бяха населници на славяните.
Повесть временних лет — руски летопис (XI в.)
1. Балканските провинции на византия и техните градски центрове през VI—IX в.
Етническите промени в източната половина на Балканския полуостров
Западното Черноморие в ранновизантийската култура
Характерът на ранновизантийската култура и степента ѝ на влияние
Нашествията, военните стълкновения, грабежите, отвличането на местно население на север и изтеглянето му на юг не са засегнали еднакво всички земи на Византийската империя и по-специално всички провинции на Балканския полуостров. Най-осезателно са били засегнати естествено северните провинции — двете Мизии, Малка Скития и Прибрежна Дакия, т. е. разположените най-близко до дунавския лимес. И, обратно — колкото повече се отивало на юг, толкова по-слабо се е чувствувал ефектът от нашествията на варварите и войните с тях. Засегнати били главно големите долини и полета в поречията на главните реки на полуострова — равнината на юг от Дунава, долината на Морава и Вардар, долината на Марица и Тунджа. В същност, веднъж преминали Хемус, за славянските дружини се откривали тези естествени пътища, които водели към Цариград и Солун, двата най-големи града на полуострова, обекти на постоянни стремежи у всички неприятели на Византия. [1]
Археологическите проучвания в различни части на България показват твърде ясно състоянието на старите градове, селските имоти, тържищата и пътните станции в отделните провинции. Ще се спрем последователно на отделните находища — най-напред в Северна, а после в Южна България.
От укрепените пунктове на долнодунавския лимес ние разполагаме с данни от няколко гарнизонни центъра на легиони и помощни части. [2] Не се спирам на данните от съществуващите днес селища, които в многогодишния си живот след загиването на римската укрепителна система са нарушили оная яснота на стратиграфията, която ни се разкрива в развалините на пустите днес и изоставени стари градове. Тези гарнизонни центрове и помощни крепости между тях са: Акве (дн. Видровац на устието на Тимок) [3], Рациария (до дн. с. Арчар, Видински окръг) [4], Ескус (до дн. с. Гиген, Плевенски окръг) [5], Нове (при дн. с. Стъклен, Свищовско) [6], Ятрус (до дн. с. Кривина, Русенски окръг) [7], Нигринианис — Кандидиана (до с. Малък Преславец, Силистренски окръг) [8], Капидава (до дн. с. Хърсово в Северна Добруджа) [9], Троезмис (до дн. с. Иглица в същата област) [10], Диногеция (до дн. с. Бисерикуца, в същата област) [11]. Ограничени данни има и за ред други пунктове на лимеса. Във всички тези укрепени селища се констатират два основни културни пласта (освен пласт от бронзовата епоха в Дортикум — дн. с. Връв, Видински окръг): долен пласт, който съдържа останките
47
от същинския римски град и неговия приемник през ранновизантийската епоха, и горен пласт, който съхранява развалините на средновековно българско селище. В долния културен пласт се различават два основни хоризонта — единият, който датира от същинския римски период II—IV, в., и вторият, който се отнася към ранновизантийския. Между двата хоризонта на този пласт има винаги приемственост, която се изразява не само в материалната култура, битовото съдържание на пласта, но и в строежите, които в повечето случаи се съобразяват с по-старите сгради и съоръжения. Горният пласт датира навсякъде от периода между VIII или IX в. и XIII или XIV в. Някъде той съвпада с живота само на Първото българско царство и завършва с XI в. [12] Другаде в този пласт има по-късни хоризонти, които покриват останките на периода IX—X в. и отразяват живота през и главно след XI в. В повечето случаи тези късни хоризонти са отнасят до живота на селищата през Второто българско царство. Дебелината на горния средновековен културен пласт е различна на различните обекти. Някъде тя е по-голяма, другаде — по-малка. Има обекти, където долният, античният и ранновизантийският пласт и горният, средновековният български пласт не съвпадат по площ. [13] Не винаги средновековният пласт е разположен изцяло върху останките на по-старото селище. Има най-после стари римо-византийски градове, като Нове, където върху техните развалини не са открити останки от средновековни български селища. Стратиграфските и топографските наблюдения обаче показват навсякъде, че между късноричския и ранновизантийския пласт, от една страна, и старобългарския, от друга, не съществува никъде функционално-градоустройствена и културна връзка. Двата основни пласта представят две различни по своя характер култури с ясно изразен стратиграфски хиатус между тях. Двете култури са отделени една от друга с историческа и етно-културна цезура. Средновековните български жилища (землянки) и други постройки (черкви и други) не се съобразяват с останките от старите градове и почти никъде не ги използуват цялостно или частично за предназначението, което те са имали в античността. [14]
Долна Мизия и Малка Скития. Положението на селищата във вътрешността на провинциите Долна Мизия и Малка Скития е аналогично. На сегашна българска територия разполагаме с данни от няколко важни възлови пункта — укрепени градове и пътни станции, като Сторгозия (при Плевен) [15], Абритус (дн. Разград) [16], Марцианопол (дн. гр. Девня) [17]. В градовете, като Абритус и Марцианопол, останките от средновековните (старобългарски) селища датират от епохата на Първото българско царство и са разположени над развалините на старите градове в очертанието на последните. [18] В Сторгозия старото селище на пътната станция се измества още в края на античността върху висока защитена скална тераса и останките от средновековното селище са разположени върху ясно изразен пласт от V—VI в. Изместването на старите римски градове от равнинната труднозащищавана част на провинцията към по-недостъпни места се забелязва и другаде (Мелта — дн. Ловеч) [19]. Постепенно в широкия предпланински район северно от Хемус се изтегля животът дори на големи градове от равнината като Никополис ад Иструм (дн. с. Никюп, Търновски окръг). Така се създава един вътрешен отбранителен пояс от цяла редица крепости, укрепени или допълнени с нови укрепени пунктове в цялостна система през VI в. Разкопките на Царевец във Велико Търново разкриха един такъв укрепен град, възникнал навярно като приемник на Никополис ад Иструм в трудно достъпните теснини на долината на Янтра в тази епоха на усилена отбрана на Византия. [20] В укрепения град на Царевец над останки от пръснати строежи от IV—V в. се простира ярко изразен пласт от VI—VII в., отразяващ интензивния живот на едно ранновизантийско селище. Монетните находки в ранновизантийски жилища там достигат до епохата на Ираклий и Ираклий Константин (до 641 г.). Следователно средата на VII в. може да бъде един терминус анте квем за живота на селището, ограбено и загинало в огромен пожар тъкмо по това време. Първите следи от живот след това датират пак от зрялата епоха на Първото българско царство — IX—X в., така както в придунавските гра-
48
Мадара. Фигура на шаман върху керемида
Мадарският конник. Детайл - куче
Мадарският конник. Детайл - лъв
Плиска. Рисунки върху варовиков блок
Мадарският конник
Плиска. Дворцовият център. Панорамен изглед [[ По-голям образ ]]
Плиска. Големият дворец
Плиска. Големият дворец
Плиска. Големият дворец
Плиска. Жилищен дворец. Детайл
Плиска. Езически храм
Плиска. Големият басейн
|
Градище при с. Гарван (ант. Диногеция). Стратиграфия на напластяванията - Насип черна пръст с остатъци от тракийски материали - жълта глина; - горяла пръст; - разновизантийски пласт - пласт от IX—XI век
Стратиграфия на пластовете в кастела Ятрус при с. Кривина, Русенско: - римска епоха - ранновизантийска епоха - старобългарска епоха |
 |
дове. Такава е картината на живота и в други ранновизантийски крепости в предпланините на Хемус, проучвани през последните години (Долна Кабда, Крумово кале, Търговищки окръг). [21] Типична е картината на живота в укрепеното селище и гарнизонната крепост при с. Садовец, Плевенски окръг (Големаново и Садовско кале), създадени тъкмо в ранновизантийската епоха и обитавани от военизирано население (готи? византийци?). [22] Следователно може да се подчертае, че засега няма данни, които да говорят за продължаване на един непрекъснат живот в античните и ранносредновековните селища и градове след средата на VII в. Монетните находки от Ираклий определят горна хронологична граница и за някои населени пунктове и в Малка Скития (по данни на румънски археолози). [23] Многобройни археологически свидетелства показват, че по-малките населени места и особено полските земеделски имения, малки и големи селски вили, престават да съществуват още в края на римския период — през IV в. и дори по-рано. [24] Всичко това ни дава основание да приемем, че непрекъснатата култура и традиция в дунавските византийски провинции северно от Хемус са могли да се задържат не по-късно от средата на VII в., когато животът в оцелелите укрепени пунктове е замрял окончателно. Някъде, като в крепостите при Садовец или на Царевец в Търново, това е станало внезапно и катастрофално, другаде — бавно и постепенно, ако и да нямаме сигурни данни за последното.
Очевидно е следователно, че като оставим настрана заселванията на готи през IV и V в. в Долна Мизия (при Никополис ад Иструм и Нове) [25], на хуни или прабългари-кутригури през V в. в Малка Скития и в западната част на Долна Мизия (при Рациария, Алмус и Утус) [26], ранните славянски заселища през VI в. са били създадени на юг от Дунава при още съществуващи стари населени места навътре в провинцията. Най-старите известни засега славянски селища са разположени било край самия Дунав (Попина [27], Гарван [28]), било по-навътре (Вълчедръм, Ломско [29], Цар Крум, Шуменско [30], Бежаново, Плевенско [31]), но не преминават в укрепената предпланинска зона на Хемус. В територията на старата провинция е замирала местната култура н се зараждала едновременно културата на новото население. Едно сведение у Теофилакт Симоката (VII, 2, 2) говори за стълкновение през 595 г. между византийските войски и славяни, които ограбили Залдапа, Акве и Скопи и се връщали в своите селища. Последните са могли да бъдат и на самия Дунав на десния бряг на реката.
49
Напоследък при с. Нова Черна, Силистренско, се откриват раннославянски жилища, в които материалът се датира в VI в. и е размесен с ранновизантийски находки от същото това време. [32] Данните от тези разкопки обаче не са достатъчно сигурни, за да се приеме, че едно раннославянско население се е настанило и живяло в оцелял ранновизантийски кастел. Археологическите факти там отговарят на фактите в останалите пунктове по лимеса. В раннославянските землянки са попаднали фрагменти от ранновизантийска керамика, която е свързана не с времето на землянките, а с културния пласт на унищожения преди това кастел.
Така между края на VI в., когато започва масовото усядане на славяните на Балканския полуостров, и средата на VII в., докогато е продължил животът на последните византийски кастели, в Долна Мизия е могъл да се осъществява контакт между славяните в равнинната придунавска област и оредялото население на предпланинския район и главно на полуразрушените и до голяма степен изоставени кастели. Този контакт обаче е бил, по всичко личи, враждебен, а не мирен и най-яркото доказателство за характера на този допир е трагичният край на градовете и кастелите от втората укрепителна линия на империята по северните предпланини на Хемус.
На юг от Балкана. Там картината е твърде различна от това, което видяхме на север от планината. Преди всичко най-големите градски центрове на тази територия, разположени в долината на Марица, като Филипополис (дн. Пловдив), Августа Траяна (дн. Стара Загора) и Адрианополис (дн. Одрин) или по големия път от Цариград към Сингидунум (дн. Белград), като Сердика (дн. София), не преживяват период на обезлюдяване и пълно запустяване. Археологическите находки от ранното средновековие, които свидетелствуват за присъствието на славянски елемент в тези земи (главно керамика), се намират както в непосредствена близост до големите градски укрепления (в Сердика [33] и Филипопол [34]), така и в самите тях. Никъде досега
Славянска керамика от с. Попина и Връв
50
Славянска и старобългарска керамика от София (Сердика) и Пловдив (Филипопол)
в тези големи градове не е засвидетелствуван особен старобългарски културен пласт над развалините на по-старите римски квартали. Строежите предимно от V или VI в. над тези същинско римски останки представляват сгради с ранновизантийски характер и повечето случаи се съобразяват с останките от по-старата епоха. Разбира се, старобългарската керамика се намира в по-горните културни пластове в тези градове, но никога в пласт, гдето архитектурните сгради и съоръжения да стоят откъснато от организма на римския или ранновизантийския град. Много типично в това отношение е мястото, гдето се намери голямо количество старобългарска керамика в Сердика. [35] Покрай крепостната стена при югоизточния ѝ ъгъл се разполагат редица помещения на една дълга сграда, очевидно предназначена за казарма. Сградата е строена, както изглежда, не по-късно от V в. Старобългарските материали се намериха в самата сграда, в която не личаха особени поправки и по-късни наслоявания. Старобългарската керамика датира от около X в. Всичко това показва, че нейните носители са се настанили със своята традиционна материална култура в сградата, която все още е могла да бъде използувана и през IX или X в. За отбелязване е също, че по-примитивни по своя тип и своята техника керамични съдове от раннославянски произход се намират в непосредствената околност на старата укрепена градска територия на Сердика, докато в очертанието на крепостните стени старобългарските находки датират от IX в. насетне. Старобългарската керамика във Филипопол е известна главно от източната част на днешния град, вън от крепостните стени на
51
стария Филипопол. Но на Небет тепе старобългарски керамични типове се срещат в прослойки от същата епоха. [36]
Старобългарското селище в Хисаря, древния Диоклецианопол, представлява едно малко петно в очертанието на римския и ранновизантийски град. [37] То не само че не заема старата територия на укрепения град, но населението му очевидно не е използувало нищо от стърчащите тук-там развалини на града. Тук обаче трябва да се отбележи един много важен факт — заедно със старобългарските керамични съдове в Хисаря са намерени местни, провинциално византийски форми. [38] Това показва, че непосредствено до старобългарското поселение в рамките на укрепения град или наблизо е живяло местно население от коренни жители или натурализирани стари заселници, които усвоили местната култура така, че към времето на възникването на старобългарското поселение — IX в., те са били за него носители на местната провинциално византийска култура. Находките в Хисаря илюстрират един много важен проблем — проблема за допира на новата култура — старобългарската, с културата на местното византийско население. Подобни на ранновизантийските находки от Хисаря има и в Пловдив [39] и ние можем да предполагаме, че и там този допир се е осъществявал по същия начин. Веднага обаче трябва да се каже, че техническото качество на тези ранновизантийски съдоие говори за големия упадък на нивото на живота всред местното провинциално византийско население по времето, когато тази територия е станала българска провинция и славянското население от обработваемите земи в долината на Марица започнало да навлиза трайно в оцелелите градски центрове.
Каква е била обстановката в Тракия към края на VI и началото на VII в., можем да съдим от живота на поселения — селски вили, манастири и тържища, за които имаме археологически данни. А тези данни говорят красноречиво, че в равната и открита земеделска част на Тракийската низина животът се е прекратил в същото време, когато се е прекратил той и в Дунавската равнина, т. е. в периода между IV—VI в. [40] Отделни укрепени пунктове в планинската периферия на планината са могли да се задържат и по-дълго време, но новата — българската политическа власт в провинцията и новата — славянската култура, която се формира в равнинната територия на поречието, ги заварва запустели, в развалини. Такива са всички без изключение селища в долината на самата река, в околните близки и по-далечни територии на големите градове Филипопол, Августа Траяна и Адрианопол. Такива са и укрепените вили всред големите земеделски имоти около градовете, в техните градски територии извън укрепените градове; [41] такива са укрепените черкви превърнати в манастири (базиликата в Исперихово и дори на Спасов връх над Белово или т. нар. Еленска черква в такъв затънтен край като Пирдопското поле). [42]
Същевременно новите заселници в Тракийската равнина живеят в удобните за земеделие земи в близката и по-далечна околоградска територия на Филипопол, Августа Трaяна.
Още пò към югоизток славянските селски поселения са били разположени непосредствено в близост до няколко крепости, които се споменават в 30-годишния мирен договор между Омуртаг и император Лъв и в т. нар. Хамбарлийски надпис [43], а именно Констанция (дн. гр. Марица), Валзина (до дн. с. Главан, Хасковски окръг), Агатоники, Макриливада (дн. с. Узунджово, Хасковски окръг) и крепостта Версиникия в околностите на Адрианопол ще да са били укрепления, поддържани като гарнизонни центрове от страна на византийската власт на важни за отбраната на Югоизточна Тракия места. [44] Какwо са представлявали обаче тези крепости и били ли са те населени с постоянно градско население, днес все още не можем да кажем. Няма сигурни данни и за датировката им, при всече е твърде вероятно повечето от тях да са възникнали още в римската и ранновизантийската епоха като Агатоники, която се споменава като епископско седалище. Някои проучвания в Констанция потвърждават това. [45] Новите крепостни съоръжения, издигнати върху развалините на старите, съще-
52
Керамика от Хисаря.
Византийски форми
ствували преди това, не са датирани точно и ние бихме могли да допуснем, че те са изградени през VIII—IX в. от византийската власт срещу България. Но те могат да датират и от IX или X в. като укрепления на една вече българска власт срещу Византия, така както показват материалите от друга една крепост — тази над гр. Хасково. [46] Тези материали, жилищата и целият комплекс от находки от м. Хисаря над Хасково говорят за едно българско население от епохата на разцвета на старобългарската култура, в чиято материална култура наред със славянската традиция се чувствуват и силните белези на прабългарската култура.
По всичко личи, че в плодородните земи на равнината славяните отсядат именно като земеделско население, което съживява запустелите обработваеми терени още в течение на VII—VIII в., т. е. още преди настъпването на българската държавна власт на юг от Хемус. Някои археологически материали в Констанция показват, че проникването на славяните в тази крепост е станало преди IX в. — това са груби глинени съдове, които представляват ранни примери на масово разпространената керамика от IX—X в. [47] Ние все още нямаме от този район точно датирани и изследвани ранни славянски селища от това време, но отделни находки на славянски керамични съдове в Пловдивско, Чирпанско, Хасковско, които могат да се датират вече в IX в., показват приемствеността на една славянска култура в продължение на два-три века. Някои различия в керамичните форми от Южна България в сравнение с тези от Северна показват, че находките от Южна България ще да са оставени не от население, което е преминало от Мизия заедно с българската държавна власт в началото и средата на IX в., а от население, което вече отдавна е живяло в Тракийската низина и до IX в. се е развивало самостоятелно от своите сънародници на север от Хемус в условията на своята земеделска икономика и на политическата власт на Византия.
Така ние виждаме един славянски земеделски хинтерланд и три-четири големи града (ако и в упадък и с малобройно население от различен произход), свързани с политическия и икономическия живот на империята. Градовете са предимно военноадминистративни центрове с едно западнало занаятчийство, което може да продължава своето производство само в рамките на полувоенната организация на държавните ергастерии, като изпълнява главно поръчки на държавната власт в провинцията. Тази естествена и неизменна връзка между производството на славянското село и търговско-занаятчииския живот на оцелелите византийски градоие дава живот на тази богата византийска провинция до IX в.
Положението в дн. Югозападна България е същото. Картината на тези вътрешни територии на полуострова е илюстрирана най-красноречиво от положението около големия градски укрепен център Сердика. Оживената извънградска територия на Сердика е запустяла още през V в. Богатите селскостопански имения в полето са ограбени и унищожени главно от хуните. [48] Една част от знатните фамилии на града го напускат и се заселват в Солун. [49] Оредялото население, което остава да живее в него, поддържа живота му само като административен и гарнизонен град. За новото славянско население в извънградската територия той играе само роля на тържище и административен център.
53
Югозападна България. По към югозапад укрепени селища като Перник [50] и Кюстендил (Pautalia) [51] показват картина, аналогична на положението в югоизточните краища на страната. Славянските материали (керамика), намерени в очертанието на по-старите крепости, датират от зрялата епоха на старобългарската култура (от IX в. насетне) и показват, от една страна, че чак до времето, когато югозападните български земи влизат в пределите на българската държава (средата на IX в.), славянското население в тази част на полуострова е живяло вън от тях и, от друга страна, че следователно тези здрави опорни пунктове на империята са били изоставени след VII в. Ако тези констатации от разкопките се окажат верни, то процесът на заемане и съживяване на старите византийски укрепени градове ще се разкрие като един всеобщ демографски процес в цялата страна, по всяка вероятност съпътствуван от политически и административни актове на българската държава.
В същото време градището при с. Долно Церово, Благоевградско, [52] укрепено с ров и вал, е вероятно изградено от новата власт в долината на Струма през IX в. като опорен пункт за славянското население тук, поставено в услуга на българската държава. Дългата редица от помещения с верижен план там, както и в Перник, говорят за организирания характер на заселването и режима на живота в тези крепости през IX в.
За общата картина на живота и промените в старите византийски провинции през VI—IX в. са особено показателни колективните монетни находки. Сумирани, данните показват следното:
В долината на Марица колективни монетни находки, които говорят за интензивен икономически живот, се срещат до средата на VI в. След тази дата в Тракия се явяват вече изолирани монетни находки. След средата на VI в. до 602 г. в Мизия колективни монетни находки има в Садовец, Реселец и калето при гр. Попово. В същия период — втората половина на VI в., в Югозападна България — високата част на полуострова, колективни находки на монети са засвидетелствувани само в с. Батулия и с. Садовик, Брезнишко.
От първата половина на VII в. колективни монетни находки са намерени в Горна Оряховица и напоследък в ранновизантийския град на Царевец в Търново.
От средата на VII в. насетне изчезват колективните находки. Тук-там съвсем спорадично се явяват отделни монети в VII в. Една единствена находка от златни монети на Константин IV е намерена в Несебър. Монети липсват напълно през VIII—IX в. и едва от края на този век (Лъв VI) започват да се явяват отделни екземпляри в старобългарските центрове в Североизточна България, за да станат масово явление едва през втората половина на X в. с монетите на Йоан Цимисхий и следващите го византийски императори. [53]
Етническите промени в източната половина на Балканския полуостров. Районите на интензивен живот до средата на VI в. са равнинните плодородни земи в източната част на полуострова. Населението тъкмо в тези части на провинциите е изложено най-много на нападения и унищожаване. През втората половина на века, когато славянските нападения стават особено масови, животът в плодородните открити земи замира. Продължават да живеят селищата и населението в предпланинските и главно в онези укрепени пунктове, които представляват опора на византийската власт и звена в общата отбрана на империята. В тези крепости живее и военно население от чужд произход (федерати), заплашлно от централната византийска власт. Само отделни укрепени поселения от втората укрепителна линия на северните предпланини на Хемус успяват да се задържат до средата на VII в. След тяхното загиване очевидно обширни земи на Мизия и Малка Скития, на Тракия, Хемимонт и Прибрежна Дакия запустяват окончателно. Загива старото население, разрушени са селищата, изчерпани са ресурсите на провинциите. Именно поради това и малкото оцелели, значителни по някогашните си възможности градове в Тракия и средната висока част на полуострова живеят в упадък и лишения. Тяхното бавно и постепенно замогване се
54
чувствува едва през IX в. и то е резултат от съживената селскостопанска икономика на обработваемите земи, които са отдавна в ръцете на славяните. Голямата част от старото население е унищожено още през IV—V в. Друга част се е оттеглила в недостъпните планински земи на провинциите. Подложени са на унищожение и изтребване и новите варварски заселници, които императорската власт е настанила в опразнените през предишните векове и обезлюдени територии. [54] В същност от старото тракийско население бива подложена на изтребление главно земеделската му част. Оцеляват онези, които живеят в планинските земи и се занимават със скотовъдство. Оцеляват и части от разнородно по своя произход и много размесено градско население, и то само в големите градове и в по-големи морски пристанища на Понта. Целият културен хинтерланд в източната част на полуострова «се пославянчил» [55] или се заел от прабългарски маси в североизточната си част, която с Дунава и неговото поречие по двата бряга и със степните си пасища представлява югозападната окраинина на огромните степни и лесо-степни земи, родина на номандските народи на Евразия. Пастирският бит и скотовъдната по преимущество икономика на прабългарите намира съответствие у планинските пастири на полуострова и здрава икономическа връзка със земеделското население на славянските обработваеми земи на старите провинции на север и юг от Хемус.
Така, от една страна, се създават условия за непосредствен допир на земеделското славянско население на полуострова с остатъците от старото население, главно в градовете на юг от Хемус, разположени по големия стар път между Цариград и Средна Европа, и, от друга страна, се създава икономическа спойка между земеделското славянско население и скотовъдното прабългарско население в дунавските и черноморските земи на север от Хемус.
Много важните въпроси за археологическия характер на ранновизантийските градове през VIII—IX в., за характера на културата на населението в планинските земи на полуострова все още не могат да бъдат осветлени дори в общи черти поради недостатъчно проучените паметници. Във всеки случай както за цялата Византийска империя, така и за Балканския полуостров тези три века и особено VII в. са една твърде неясна епоха на упадък и разруха. В градовете на балканските провинции в източната половина на полуострова почти не се извършва значително строителство. Това, което се строи, е бедно, незначително, с подръчни средства и със сполии от по-стари постройки. Казано най-общо, материалната култура на византийското селище в източнобалканските провинции е слязла на много ниско ниво. Една от причините е, разбира се, разрухата на икономиката, загубата на неизчислими производителни сили. Друга причина е основната промяна в състава на населението в градовете — едно сборно население, до известна степен също «варварско», с разнородни културни традиции, което също тепърва усвоява големите постижения на средиземноморската култура в нейния византийски аспект. Животът на запазилите се няколко по-големи града, които по силата на обективното развитие на събитията остават единствени средища на старата култура, също се варваризира. Тази обстановка може да бъде възстановена въз основа на анализа на развитието на новата култура, която се формира в източната половина на балканските византийски провинции.
Един от главните проблеми на византийската власт в балканските провинции през целия период на ранното средновековие е бил проблемът за суровината — селскостопанска и занаятчийска. Както изглежда, източниците на суровината за металургията на империята са се намирали предимно в южните части на северната половина от полуострова — Странджа, Родопите, рило-пиринските масиви и планините на Югозападна България. [56] Демографските и етническите промени, които разгледахме по-горе, показват от своя страна, че тъкмо в тези обширни планински земи трябва да се очаква оттеглянето на застрашените в равнината остатъци от старо на-
55
Разселване на славяни и прабългари. Карта. [[ По-голям образ ]]
56 & 57
селение и запазването на местния етнически елемент. Заедно с това обаче някои твърде ранни по своя тип и характер случайни находки на славянска керамика в сърцето на Родопите (Доспат) показват и ранното проникване на славяните в този планински лабиринт. [57] Дали това е самостоятелно проникване на славянски заселници, или е резултат от политиката на византийската власт, която привличала в родопските мини нова работна ръка, е въпрос, който трудно може да бъде изяснен, особено сега при недостиг на сигурни археологически данни. Сегашните данни показват, че мините в самите Родопи през тази епоха — след VI в. — са изоставени и не работят. [58] Продължава експлоатацията на мините в по-ниската южна периферия на планината. Фактът обаче, че славянско население навлиза в този район, и то очевидно преди присъединяването му към българската държава, разкрива някои възможности за осветляване на проблема за допира на местната култура със славянската. Но намерените материали, твърде примитивни по своя характер, традиционната изостаналост на бита и духовната култура на местното родопско население в сравнение с културата и опита на населението в равнините показват, че за общото развитие на новата славянска култура на Балканите този допир надали е играл особена роля. Славяните са били добри рудари и металурзи и преди балканските войни и завладяването на полуострова. В това отношение техническите новости за тях са могли да дойдат от големите императорски работилници в равнината и големите крайморски градове, а не в планинските мини, отдето добитият метал се е смъквал в Тракия и Беломорието.
В планините обаче се е осъществило сливането на новото население с остатъците от старото тракийско и пълното изчезване на последното. Там се е осъществил заедно с това и непосредствен допир на славянското езичество с остатъците от езичеството на местните траки и с мощното въздействие на воинствуващто християнство на бесите. Трябва да отбележим, че тази твърде правдоподобна теза среща в областта на археологията едно много сериозно затруднение. Всички ранновизантийски църковни и манастирски центрове (Гела, [59] Ракитово [60], Дорково [61]) загиват още през VI в. В старите големи християнски средища не се откриват следи от живот през следващите векове чак до X—XI в. Разбира се, това са данни, които могат да претърпят изменение в бъдеще. Но сега такива, каквито са, те затрудняват поддържането на горната теза и налагат да приемем, че заедно с разрушаването на големите християнски тракийски средища в Родопите и с навлизането на славянски етнически елементи в планините пресекнала християнската традиция, която трябвало да бъде възродена наново с внедряването на християнството в новата славянска държава — България, в чиито предели Родопите влизат изцяло.
Западното Черноморие в ранновизантийската култура. Една област, в която византийската власт и животът, свързан с общия държавен и културен живот на Византия, никога не са се прекъсвали, е крайбрежието на Западното Черноморие. [62] Запустяват някои стари градове, като Истрия, Дионисополис (дн. Балчик), но животът продължава в Одесос (дн. Варна), Месемврия (дн. Несебър), Анхиало (дн. Поморие), Аполония (дн. Созопол). Разбира се, вън от укрепените си градски квартали жителите на тези градове попадат в една вече чужда страна, населена на север от Хемус със славяни и прабългари, а на юг — със славяни. Запустели манастирите, разположени вън от крепостните стени на градовете, но останали навярно свързани с общия живот на близките градове ония отшелнически обители, които се образували по скалистите брегове на морето северно от Одесос. В техните черкви и килии, сгушени по скалистите прагове над морето, ще да е продължавал християнският живот, свързан със средищата на църковната организация, независимо че земите навътре в Мизия и Малка Скития били в ръцете на варвари-езичници. За живота на тези скални манастири ние не притежаваме никакви достоверни исторически и археологически данни, но те несъмнено са споделили в най-общи черти съдбата на големите манастирски отшелнически колонии по южното крайбрежие на Кримския полуостров — Таврика. [63] Те, също както скалните манастири край северно-
58
черноморските византийски градове, ще да са станали убежище за стотици монаси-бегълци от иконоборската политика на официалната Цариградска църква след двадесетте години на VIII в. при император Лъв III (717—741 г.) и неговите наследници.
Близостта на западночерноморските градове до Цариград, от една страна, и до средищата на славянобългарската държава на север от Хемус, от друга, ги е направила през ранното средновековие важни военни, търговско-занаятчийски пунктове, обект на постоянно внимание от страна и на византийската държава, и на България. Тук дори в най-трудните за Византия векове (VII и VIII) се заселват бежанци от други застрашени области на империята. Известна е фамилията на император Лъв III в Месемврия. [64]
Все още не разполагаме със сигурни археологически данни за живота и културата на жителите на западночерноморските градове след VI в., ако и да се извършват археологически разкопки в двата най-важни града — Варна [65] и Несебър [66]. Над останките на сгради и съоръжения от VI в. се явяват много неясни и допълнително много нарушени жилищни нива и никаква монументална сграда. Обеднелите жители на градовете и градските власти използуват до последни възможности построеното през предишните векове и с поправки и кърпежи поддържат годността на крепостни стени, кули и порти или обществени и култови сгради. Няма съмнение обаче, че в тези и в другите като тях градове е продължавал обикновеният ход на търговската и производствената дейност в духа на непрекъсващите традиции на една обедняла, но многовековна култура. [67] Икономиката на тези градове се е диктувала от постоянни фактори — морето и разнообразните нужди на населението, и от непостоянни фактори — политическата обстановка през определен период, възможностите за внос на храна и суровини и за износ към центъра на империята и към варварския хинтерланд. Последният не се нуждае от селскостопански и животински продукти, нито от метали. Българската държава на север от Хемус и византийската власт на юг от Хемус ги притежава. Главният износ на западночерноморските градове за населението във вътрешността е износът на масло, вино, скъпи стоки на лукса. Такъв е износът и на градовете по централния път Сингидунум — Цариград за местното земеделско население.
Черноморските градове по западното и северното крайбрежие живеят при еднакви условия от много векове наред: от една страна — морето и постоянната връзка с големите средища на империята, която ги приобщава към социално-икономическия, политическия и културния живот на Средиземноморието; и, от друга страна, варварският хинтерланд — някога скитско-сарматски и готски, сега хазарски, алано-прабългарски и славянски. Тази еднаквост и сходство в етнокултурните условия на северните западнопонтийски градове ни дава основание да гледаме на тях като на една обособена и в много отношения единна културно-историческа среда, действуваща еднакво на обширния степен хинтерланд и в епохата на ранното средновековие. Многовековният поток на културното влияние на крайбрежните гръкоримски и византийски градове от Фанагория до Аполония е имал значение на постоянно действуващ фактор дори за номадските народи, които са обитавали непостоянно отделни части на крайбрежните земи. Това се отнася за алани и особено за прабългари, които в големия процес на взаимодействието между средиземноморския свят и варварските култури играят изключително важна роля през ранното средновековие. На този въпрос обаче ще се спрем по-нататък. Важно е да отбележим тук постоянния стремеж на номадите-прабългари да проникнат в тези градове по мирен начин или насила, стремеж, който се засилва и от процеса на усядане на подвижното пастирско население през VII—VIII век [68]. Този процес съвпада с процеса на проникване на славяните-земеделци в оцелелите византийски градове на Балканския полуостров и отразява общи закономерности в допира между средиземноморската култура и варварския свят на Европа.
Повече от един век крайбрежните градове на Западното Черноморие служат
59
не само като междинни пунктове на търговски и културен обмен, но също така и като база за нападение срещу българската държава. [69] През Одесос и през Месемврия, която в устата на славяните звучи Несебър, бягат при византийците изменници на българската държава. През Месемврия и Анхиало византийската власт изселва през 761—762 г. група славянски заселници, разположени около Хемус. [70] Дали това е резултат от започващите в България вътрешни размирици, както мисли Златарски, или е сторено като противомярка на техните тежнения към българската държава, при оскъдните данни, с които разполагаме, не може да се каже с положителност. Не трябва да се забравя обаче, че още в началото на VIII в. значителна част от земите на юг от Хемус — областта Загора до пограничния окоп Еркесия — става българска държавна територия и остава такава чак до времето на Константин V Копроним и размириците през 60-те години, т. е. в продължение на почти половин век, и че след това при Крум влиза трайно в територията на България заедно със старото си славянско население. Тогава (в 812 г.) такава важна крепост като Месемврия става български опорен пункт на морето. [71] За тези контакти на българската държава с Византия има и преки археологически свидетелства в Несебър. [72] В южната кула на главната Несебърска крепостна порта, върху насипа и по-ранни нива, здито се характеризират с ранновизантийски находки, се откри ново ниво на тухлен под, над който се намери известно количество старобългарска керамика от двата основни типа — с врязани линии и сивочерна с лъскави ивици. Стратиграфията и характерът на находките говорят красноречиво, че засвидетелствуваното от историческите извори превземане на Несебър от войските на хан Крум е въвело в града и в крепостните съоръжения един живот, който по нищо не се отличавал от живота на населението на хинтерланда. Така чак до втората половина на IX в. Несебър е българска гранична крепост, гдето българският гарнизон живее в непосредствен допир с местното византийско население.
Характерът на ранновизантийската култура и степента ѝ на влияние. Важен период във взаимоотношенията между новите стопани на Балканския полуостров и византийската култура настъпва към средата на VIII в., когато в източнотракийските земи император Константин V Копроним (741—775) настанява ново арменско и сирийско павликянско население, произхождащо от Теодосиопол и Мелитина в долината на река Ефрат. [73] Това население имало статут на военнослужещи — федерати спрямо империята. Започнали край българския граничен окоп строежи на крепости, които се разполагали навярно като широка дъга северно от Адрианопол и главно в долината на Тунджа. В случая ние оставяме настрана драматическите събития, които се разиграли през следващите десетилетия между двете държави и в които новооснованата българска държава едва не била погубена. За нас е важно да подчертаем наличието на едно чуждо на Балканския полуостров население от закавказки и близкоизточен произход, което със своите свежи източновизантийски традиции строи крепости и живее заобиколено от новите стопани на обработваемите земи на Тракия — славяните. [74] При това не трябва да се забравя, че в Тракия били преселени още през втората половина на VI в. 30 000 души размирно арменско население, което било поставено под командата на византийски военоначалници,за да изпълняват службата на военни федерати в тази застрашена откъм север византийска провинция на важното в стратегическо отношение направление към Цариград. [75] Областта, в която се е осъществявал контактът между старите и новонастанените военни заселници и славяните в Североизточна Тракия, не е изучена още в археологическо отношение. Важни епиграфски паметници обаче (надписите от с. Хамбарлий — дн. Маломирово, Ямболско) показват, че по времето на хан Крум и хан Омуртаг, от началото на IX в. и насетне, това население не изчезва, а продължава да живее там вече на българска служба срещу империята. Ролята на това население в културно-историческо отношение тепърва има да се изучава, но още отсега е очевидно, че тази роля се проявява особено в държавата и чрез българската държавна организация. Още с влиза-
60
нето си в границите на България това население е попаднало под военноадминистративна зависимост на държавната власт. Без да се изменя неговият статут, то е могло да бъде използувано за различни нужди на държавата. В източната част на Балканския полуостров то е станало през VIII и IX в. носител на близкоизточните традиции във всички области на живота.
Във връзка с това трябва да се изтъкне разноликият характер на византийската култура като отражение на разнородното население в различните ѝ провинции. Съществена е била разликата между културата на населението от грузински, арменски и сирийски произход в източните провинции на Византия и населението в балканските земи. Като се прибави и културата на славянските земеделски родови общини по всички плодородни земи на Балканския полуостров, трябва да си дадем сметка за пъстрия и хетерогенен характер на оная етническа и културна среда, в която е живяло славянското население в Южна България в продължение на няколко века. Към тази пъстрота, която се изразява и в идейно-религиозни различия между ортодоксалното византийско християнство, еретическите павликянски общини, остатъци от старото езичество и езическите култове на новото славянско население, трябва да се прибави още един хетерогенен елемент — прабългарите.
Някои археологически находки в Североизточна Тракия, като се започне от византийската Месемврия, за които говорихме, по граничния окоп (Еркесията) между Понта и долината на Хеброс — Марица, и се стигне до някои крепости в района на днешните Хасково и Кърджали, и то главно находки на битова керамика от прабългарски произход, показват наличието на прабългарски етнически елементи в този край. [76] Ние не можем да допуснем, че това са потомците на ония кутригури, които император Юстиниан I (527—565 г.) настанил през 540 г. някъде в тази област на Тракия. [77] Това са по-скоро представители на българската държавна власт, които през първата половина на VIII в., а след това от началото на IX в. насетне живеят в Загоре и покрай южната държавна граница на България. Тези прабългарски етнически групи са създавали връзката между източнотракийските славяни и населението от средищата на българската държава. Разбира се, слабата още изученост на ранносредновековните обекти в Североизточна Тракия и досегашната датировка на повечето от тези находки — IX—X в., не позволяват да се правят по-широки изводи за ролята на прабългарския елемент в този район през VIII в., т. е. преди закрепването на българската държавна власт на юг от Хемус. Но те дават основание да се допуска още един етнически и културен елемент, още един цвят в пъстрата и без това картина на тази част от Балканския полуостров след VI в.
Но над цялата тази пъстрота, над това разнообразие в състоянието на отделните части на Тракия действува унифициращият фактор на византийската държавна власт с военноадминистративната си и финансова система, с материалната си и духовна култура, с обществения строй и с държавната и религиозната идеология. Разбира се, както през елинистическия и римския период, държавната власт на Източната империя не е могла да даде общ единен характер на културата в различните провинции на обширната страна, но разместването на населението (славяни във Византия, арменци и сирийци в Тракия) здравата военноадминистративна и църковна организация и единната икономика са позволявали на императорската власт да действува като представител на една обща система над всички местни различия . Над всичко това единният държавен говорим език — гръцкият, е позволявал в това своеобразно κοινή дифузията на отделните по-малки етническо-културни общности с най-многобройната — обществото на славяните.
В този процес решаваща роля се е падала именно на славянските селски общини и по чисто икономически причини. [78] Славянската селска община на свободни земеделци е била стълб на производителните сили в една епоха, чиято икономика се основавала главно на селскостопанското производство. Впрочем това явление е характерно за цяла «варварска» Европа. Така стопаните на земеделските обработваеми земи стават самостоятелни и икономически независими от старите градски центрове и само
61
принудата на византийската държавна власт е могла да осигури икономическата връзка между тях. Разбира се, тази връзка между славянското село и византийския град-тържище е тласкала развитието не само на икономиката, но и на културата. Високата славянска земеделска техника, създадена при други почвено-климатични условия в гористите земи на Средна Европа, е могла да се нагажда към новите условия на дунавските и балканските земи едновременно с придвижванията на славянските племена към юг и независимо от военните походи. Непосредственият допир с остатъците от местното земеделско население, самото аграризираке на ранновизантийския град на базата на старата земеделска техника са улеснявали повишаването на техническото ниво на славянското земеделие, още повече, че славянското земеделие вече в епохата на разселванията не се е отличавало принципно от техниката на ранновизантийското земеделие на полуострова. [79] Многобройни археологически находки и в долнодунавските земи, и в старите славянски територии потвърждават това. Така славянската свободна земеделска община става естествен приемник и продължител на балканската ранновизантийска земеделска техника при качествено нови обществени условия [80]. Но докато възприемането на балканската земеделска техника (или изравняването на славянската традиционна земеделска техника с балканската) е могло да се осъществи бързо и леко, защото нивото на самата славянска земеделска култура е било вече много високо през VI и VII в., то това не може да се каже за някои други страни на културното влияние на Византия върху новите жители на полуострова. Много векове е продължавала рязката разлика между славянското село и византийския град.
Но това не е могло да бъде иначе. В епохата на балканските войни и трайното усядане и заселване на полуострова славянското общество загубва родовообщинната си организация и става класово общество. При това то навлиза в една културна област с много стара обществена диференциация на културата. Следователно усвояването на местните форми и в областта на материалната, и в областта на духовната култура от страна на новите стопани на полуострова е ставало диференцирано в зависимост от нуждите на отделните обществени категории у славяните. Големите форми на византийската битова култура, изкуство и идеология останали за славяните в централните и източните територии на Балканския полуостров чужди до времето, когато техните племенни вождове, жупани и князе не се превърнали в управляваща феодална аристокрация на една държава — българската, от 680 г. насетне.