I. Материална и духовна култура на славяните и прабългарите до образуването на българската държава
3. Прабългарската култура и нейното развитие
Таштъкската култура в Минусинската долина
Прабългарското движение на запад
Заселване на прабългарите в Приазовието и Прикаспието
Салтово-маяцката култура и прабългарите
Кутригурите и пастирската култура
Таштъкската култура в Минусинската долина. За собствено прабългарска материална и духовна култура, в това число и изкуство, може да се говори едва от VI в., т. е. приблизително сто и петдесет години отпреди тяхното разселване и основаването на Дунавска България. Но техният тюркски език, обществен строй и военноплеменна организация, тяхната религия, календар и някои белези на тяхното традиционно приложно изкуство говорят за далеч по-дълбоката древност на тяхната етническа, политическа и културна история.
Най-ранната, уловима в археологическо отношение общотюркска фаза на тяхната култура би могла да се открие в сърцето на вътрешна Азия около Алтайските планини. В епохата, когато древните тюрки попадат под властта на хуните — около III в. пр. н. е., съюзът на 24-те хунски рода (от монголски произход) се превръща в господар на цяла степна Азия от Тиеншан до Манджурия. [41] В тази епоха, когато в икономиката на алтайските народи навлиза желязото на смяна на бронза, ярки по своя характер паметници илюстрират културата на древнотюркското население в тучните планински долини. Особено показателна в това отношение е тъй наречената таштъкска култура, изучена в Минусинската долина под северните хребети на Алтайските планини. [42]
Таштъкската култура е оставена от население с развито земеделие, но с още по-развито скотовъдство. Сезонното чергаруване на скотовъдците между високопланинските пасища през лятото и дълбоките топли долини през зимата осигурявало бързото натрупване на богатства в ръцете на едни за сметка на други. Земеделието било мотично независимо от наличността на соха и плуг, но осигурявало постоянно зърно за цялото население. Уседналостта на част от населението се доказва и от наличността на домашни птици.
Най-пълни данни за характера на културата през тази епоха предлагат некрополите. Независимо че погребалният обред на богати и бедни бил трупоизгарянето, което остава типичен древнотюркски ритуал, гробовете съдържат интересни находки, разкриващи важни черти на тяхната материална и духовна култура. Освен трупоизгаряне практикувано било и трупополагане в гробове, обложени с цели греди в 2—3 реда.
Обикновеното население прибирало изгорените останки на своите покойници в глинени съдове и ги поставяло в малки квадратни или правоъгълни камери, образувани от изправени каменни плочи. На дъното им покрай урната с горените кости слагали съдове и дребни предмети. Много по-богати и по-големи били дървените подземни камери, квадратни по план, със страни до 9 м дълги, строени от цели стволове на дървета. Наклонен ход води до гробницата. Такива гробници съдържат останките на богати представители на родовете, превърнали се вече в аристократична върхушка на тюркското общество. В някои от тях са били оставени погребални маски, моделирани от глина и оцветени, предаващи чертите на знатния покойник. Останки от чадъри в някои големи гробници, части от церемониално копринено облекло издават далечното влияние на китайската култура, пренесена от хуните. Някъде в гробниците слагали и ритуални кукли, облечени в коприна, предназначени в представите на населението да заместят покойника. При погребването на останките на знатни покойници убивали и заравяли често голямо количество домашни животни. В една гробница са намерени кости на 14 коня, 58 глави едър рогат добитък, 25 глави дребен рогат добитък, нещо, което красноречиво говори за изключителните възможности на скотовъдното население.
За обстановката, в която живеело местното тюркско население под властта на хуните, говори откритият при гр. Абакан и изучен чрез разкопки дворец на хунски наместник в Минусинската долина. [43] Той бил ограден с глинена стена с тържествена порта и кули. Самата сграда била богато украсена. Бронзови дръжки на вратите
25
Глинени съдове от Ноин-ула.
Украсени с излъскани ивици по повърхността и с релефни знаци по дъната
изобразявали рогати демони. Специална отоплителна инсталация под пода правела сградата топла зиме. Керемидите на покрива носят надписи-благопожелания. Останки от богата покъщнина издават връзки с Китай. Освен местните съдове намерени са типично хунски. Но и те, както и местната керамика в отделни случаи напомняли с някои специфични форми на високи котли, стари образци от скитско време.
Битът на тюркското население независимо от разнородния му състав бил типичен за бита на всички степни пастирски народи на вътрешна Азия в този етап, когато водещ отрасъл в икономиката им става екстензивното скотовъдство. [44] Независимо че желязото е основната суровина в производството, в бита на населението широко място заема бронзът, особено за украшения, прикрепени към кожени дрехи, колани, конска сбруя. Кожата има всестранно приложение. Вълнените тъкани са всеобщо разпространени. Използуват за разни цели плъст. Костени детайли в облеклото и конското снаражение се срещат навсякъде. Скелетът на подвижната сглобяема шатра (юрта), конструкцията на леки или тежки четириколесни коли са от дърво. Дървото се обработва умело за всякаква подвижна покъщнина. Широко приложение има у номадите на вътрешна Азия керамиката независимо от меховете, удобни при пренасяне на течности. Лепени на ръка глинени съдове се срещат заедно с произведени на леко грънчарско колело. Последните носят и украса от проста права или вълниста линия или от лъскави ивици, блестящи на сивочерния матов фон на съда.
Художествената култура на пастирските народи от всички времена, в които са живи родовите традиции, се изразява в изключително богатство на тъкания орнамент. Одежди, настилки, покривки от най-различен вид са една насъщна необходимост за живота. Те са предмет на особено богата украса от орнаментални мотиви. В тази епоха във вътрешна Азия са живи и плодовити традициите и на едно своеобразно изобразително изкуство, което се оформя още през скитско време. Това е т. нар. зверинен стил, гдето реалистичните образи и групи главно на животни се разчленяват, стилизират или геометризират, за да се превърнат в орнамент. Многобройни бронзови апликации с животински образи са често явление във вътрешна Азия още в епохата на хунското могъщество там. В некропола на хунските шанюи (вътрешни вождове) в Ноин Ула (Монголия) са намерени тъкани с богата везана украса в зверинен стил, гдето наред с изображения, в които се чувствува китайско влияние в тематика и трактовка, има и великолепни образци на собствено вътрешно-азиатски художествен вкус, продължител на древните алтайски традиции от ранната класическа епоха. Някои от големите погребални камери в Ноин Ула възпроизвеждат вътрешната обстановка на богато номадско жилище в тази епоха с големи везани тъкани по стените или плъстени килими. Значителна част от тези произведения на
26
художествената тъкан са очевидно внесени в хунската държава отвън, от Средна Азия или от по-далеч, но това означава, че изкуството на народите от вътрешна Азия не се е развивало откъснато от големите художествени средища на късната античност в Предна Азия и Средиземноморието или Причерноморието. [45]
Произведенията на това богато изкуство са загубени в много други райони на Азия. Само щастливото обстоятелство, че в големите погребални камери от скитската и хунската епоха, градени с огромни греди дълбоко под нивото на терена в зона на вечна замръзналост, са били внесени такива килими, е позволило тяхното запазване. И днес произведенията на това изкуство, предназначено за уюта на номадското жилище, правят изумително впечатление с размерите си и със замаха на своето изпълнение. Изглежда, че подобни тъкани са били присъщи и на тюрките през тази епоха. Запазените произведения на художественото бронзолеярство от по-късно време в древнотюркски комплекси показва непрекъснатите традиции на едно богато и разнообразно приложно изкуство.
Прабългарското движение на запад. Притиснати откъм изток от Китай и от сянбийците, един дял от хунските народи се оттегля към запад през втората половина на II в. от н. е. [46] Хунското придвижване към Европа е било бавно и постепенно по тия пътища, по които във вътрешна Азия са достигали далечни сведения и редки стоки. Такова бавно и постепенно преместване на малобройния вече народ му е позволило да си отдъхне от предишните сътресения и беди. В същото време то дало възможност с течение на десетилетията обезсилените родове да нараснат по численост и сила. Главна роля в този етнологически процес, изглежда, е играл двувековният контакт на хунската орда с племената на Южен Урал и на Южен Сибир. В този период от историята на хуните има много неяснота. Не е ясно например каква е била обществената организация, която е успяла да съхрани хунската общност, кои са били в същност угорските племена, с които хуните влизат в траен контакт, и в какво се е изразявал той. Но от анализа на описанията, които римските автори правят на хуните като физически тип, става ясно, че при първите си контакти с европейските народи те вече далеч не са имали монголоидни черти, каквито, трябва да се предполага, са имали първоначално. И все пак неяснотите се увеличават, когато съпоставим данните за хуните с тези за тюрките.
Независимо че самите тюркоезични народи са представлявали смесица от антропологични черти и култури, все пак хуните през цялата си вътрешноазиатска история остават чужди на тюрките и различни от тях. Трябва да се заключи следователно, че и като етническа и езикова общност те са били по-скоро монголско племе. При тяхното придвижване през казахстанските степи никъде не се явява в историческо свидетелство или археологически паметник сведение за тюрките, които, предполагаме, са споделили тяхната съдба. А за придвижването на тюрки заедно с хуните на запад се заключава от появата на тюркоезичните прабългари по време и след хунското господство в Средна Европа. От друга страна, смята се, че вече по източните европейски и южноуралски степи хуните са тюркоезичен народ и като наследник на техния език се сочи чувашкият език по Средна Волга. [47] Ако последното е вярно, трябва да се приеме, че още с преминаването си в Западна Азия и Източна Европа хуните са били тюркизирани дотам, че да възприемат езика на своите съюзници, споделящи тяхната съдба.
Всичко, което се отнася до историята на хуните в периода между 155 и 350 г., остава несигурно и оскъдно. Не по-сигурно е то и за тюркските народи и по-специално за прабългарите, които по същото време според някои изследвачи живеят в тесен контакт п угорско население на Южен Урал. [48] Във всеки случай може да се смята за напълно сигурно, че около началото на новата ера значителна част от тюркските племена заемат обработваемите земи по горното течение на Аму и Сърдаря, независимо че основната им маса продължава да обитава Джунгария и плодородните оазиси по долината на р. Тарим и Източен Туркестан, отвъд Тиеншан и Памир. Но запла-
27
хата от страна на Китай, борбите с хуните постепенно карат значителни маси тюркско население да бяга на запад и да дири убежище във Фергана, Согдиана и Бактрия, райони на древна земеделска цивилизация. Както е известно, едно от тези тюркски племена, юечжи, което през II в. пр. н. е. напуска Джунгария и се заселва в Бактрия, става ядрото на една огромна империя, създадена около началото на н. е. и просъществувала до III в. — Кушанското царство. [49] Непосредствената близост до старите културни и стопански центрове на Средна Азия и Хорезм, възможностите за общуване с иранската култура по време на партската държава и Северозападна Индия се отразяват много сериозно на развитието на културното ниво на тюркските племена и народи в тази част на континента. Това се отнася не само до земеделските племена в предпланините и в горното поречие на двете големи средноазиатски реки, но и до номадските племена. Прабългарите през тази епоха са несъмнено номади. Но, както е установено за средноазиатските номади в ново време, древните тюрки също са извършвали със своите стада огромни преходи, надминаващи 2000 км всяка година. Зиме те живеят далеч на юг в близост до своите земеделски сънародници. На пролет излизат със стадата си и се придвижват към север постепенно с изгарянето на тревата на юг и с диренето на свежи пасища на север. Така средноазиатските номади са могли не твърде интензивно да общуват с големите цивилизации на Близкия Изток и Средна Азия и същевременно с народите на Южен Урал. Навярно така ще да е било и с прабългарите в началото на н. е.
Заселване на прабългарите в Приазовието и Прикаспието. Когато хуните настъпват в Източна Европа и стоварват своя удар в 370 г. над готите в степите на Северното Черноморие, техните дотогавашни земи остават свободни. За прабългарите настъпва един стогодишен период на мирно собствено развитие на обширните простори на степите на днешен Казахстан. [50] Укрепва тяхната икономическа сила, засилват се и се увеличават техните родове. От общата маса на тюркските племена и народи в тази епоха може с по-голяма сигурност да се отделят прабългарите. За това помагат сведенията на един византийски автор, Приск, който разказва как аварите, вътрешно-азиатски тюркски народ, в натиска си на запад принудили сабирите да нахлуят в земята на сарагури, огури и оногури и да ги изгонят към запад. [51] А знае се, че тези три племена и особено последното се свързват или идентифицират по-късно определено с прабългарите на Северен Кавказ. Анализът на данни от различен характер, главно исторически и археологически, показва, че изселването на прабългарите от казахстанските степи ще да е станало на три вълни, които последователно заемат югоизточноевропейските и предкавказките степи, полуопразнени или напълно обез-людени от вълната на хунското нашествие преди това. [52] Това изселване започнало през шестдесетте години на V в., сиреч след разпадането на хунската държава в 453 г. Потокът от прабългари — заселници на черноморските и приазовските степи, е срещнал навярно обратния поток на хуните, които опразвали среднодунавската равнина и се пръскали на изток. От втората половина на V в. насетне основната маса от чергарско население в степната зона на Източна Европа е била съставена от прабългарите и други тюркски племена.
Една част от тях, не намирайки достатъчно простор .за своите стада, се пръскат на няколко места още по към запад и техните следи се откриват по-късно в областта на Карпатите, в Среднодунавската равнина и дори в Италия. [53]
Пребиваването на прабългарите в степите на Северното Черноморие и Предкавказието представлява повратен момент в тяхното икономическо, социално и културно развитие. Два века прабългарските родове и племена живеят в земи, по чието крайбрежие векове наред е цъфтяла висока култура.
В тези земи прабългарите заварват остатъци от едно древно уседнало население от сарматски произход — аланите, и заживяват в близък контакт с него. Тази близост се е диктувала от чисто икономически фактор — необходимостта от обмен на продукти
28
на скотовъдите с тези на земеделците. Но последствията от този контакт са били големи в областта на материалната и духовната култура.
Не всички територии в южната европейска част на СССР, гдето са живели прабългарите, са изучени в археологическо отношение достатъчно подробно. Така, докато по поречието на Дон, крайбрежието на Азовско море и течението на р. Кубан са вече познати стотици находища, когато в степите е живяло прабългарско население, [54] сведенията, с които разполагаме за поречието на Днепър и особено за територията западно от тази река, са твърде ограничени. Независимо от това благодарение на обширната изследователска работа, извършена от съветските археолози в посочените райони, може уверено да се каже, че са изучени главните етапи, по които се е развивало прабългарското общество в продължение на 4—5 века.
Преди всичко вече са установени формите, в които се е осъществил преходът от номадски към уседнал бит на прабългарското население. Установено е, че този преход е закономерно следствие в развитието на всички номадски народи. [55]
Прабългарите пристигат в Европа с едно напълно подвижно скотовъдно стопанство, при което цялото население се движи със стадата през цялата година. Не е могло да бъде иначе при условията на движението на цяло племе от Казахстан до Черноморието в продължение на десетина-двадесет години. Установили се веднъж в новите си земи, прабългарите преминават към друга стопанска организация, при която цялото население чергарува от пролет до есен из степта, а зиме се завръща в постоянни зимовища покрай реките в защитени топли жилища. Така минават годините на петия и шестия век. Поради тези условия на живот в земите, обитавани от прабългарите, не са открити трайни следи от тяхната култура, датирани през V—VI в. Едва през VII в. започва да се образува културен пласт в зимовищата, но много тънък и понякога едва забележим. Най-трайният археологически материал в такива сезонни селища край реките са късовете от византийски амфори, с които прабългарите са си доставяли вино и масло от градовете на черноморското крайбрежие. При оценката на тези факти трябва да се има пред вид, че в постоянни селища с глинени жилища остават да живеят бедните членове на обществото, чието стадо е вече толкова малко, че няма нужда от широки степни пасища. Такова бедно население живее със старата си номадска материална култура и от неговото жилище не остава в земята почти нищо освен няколко къса от глинени съдове. Богатите чергарски родове в зимовищата си оставят обширни следи, много по-големи от селищата на бедното население. Това са следи от т. нар. аили, т. е. обществени групи, обвързани в общия икономически живот у тюрките номади. Терминът е взет от тюркското номадско стопанство в ново време.
През VII в. започват все по-отчетливо да се очертават в долините на големите пълноводни реки земеделски поселения, разположени около каменна крепост, която се явява заедно със социално-имуществените противоречия в прабългарското общество и става форма, характерна за следващите векове. Някои отделни трайни селища се укрепват с ровове и валове, а в замъците се издигат стени от бели дялани блокове.
Салтово-маяцката култура и прабългарите. Районите на разпространение на прабългарите в северночерноморските степи (Приазовието) се характеризират с ареала нат. нар. салтово-маяцка култура. Това е една своеобразна култура, която представлява резултат от повече от двувековната симбиоза на тюркската прабългарска култура със сармато-аланската, по произход иранска култура на местното заварено население, оцеляло след хунското нашествие.
Салтово-маяцката култура [56] носи названието си от двата големи паметника по течението на р. Донец и р. Дон: градището и некропола при с. Салтов на р. Донец и градището при с. Маяцкое на р. Тихая Соена, приток на Дон. Нейните паметници се датират в периода VII—X в. и разкриват ония страни на материалната и духовната култура на степното население на Причерноморието, които съответствуват на класовата структура на обществото и на фазите на политическа организация. Извън-
29
редно важен е обаче фактът, че тъкмо към края на VII в., когато се появяват първите характерни белези на тая култура, тя получава широко разпространение на запад от югозапад по Долния Дунав, в Кримския полуостров, а през VIII в. и по средното течение на р. Волга и р. Кама. С други думи, появяването на тази култура в различни европейски области става едновременно с разместването на нейните носители. Хро-нологически това съвпада с разселването на прабългарите през втората половина на VII в., документирано от сигурни писмени исторически свидетелства. По този начин се потвърждава едно от най-важните явления при мигрирането на една култура — по-старите черти се явяват в старите живелища, а по-новите — там, където носителите на дадена култура серазселват. При салтово-маяцката култура е характерно още и това, че докато нейната предистория се долавя в степите на Южна Русия, то в Подунавието, Карпатската област и в Поволжието тя няма местни корени, а идва в завършен вид. [57]
Салтово-маяцката култура в степната област на Северното Черноморие през VII—X в. има пет варианта, които се разполагат в различни части на създадения към края на VII в. хазарски хаганат. [58] Основната част от населението — носител на тази култура, в самия хаганат са били прабългарите, икономически и политически тясно свързани с аланите. Последните са се намирали в привилегировано положение в хаганата.
Основните белези, които характеризират прабългарския вариант на салтово-маяцката култура, се съдържат в погребалните комплекси. Навсякъде прабългарите погребват своите мъртви чрез трупополагане в обикновени правоъгълни ями, докато аланите правят дълбоко в земята куполовидни камери (ями), до които води наклонен ход (дромос). Тези катакомби са устроени така, че да приемат останките на няколко души. Обредът е трупополагане. Докато аланите погребват заедно с мъртвите и цели коне в дромосите, прабългарите полагали убития при погребението кон направо в гроба на покойника. В сравнение с богатото разнообразие от вещи, положени в аланските катакомби, в гробовете на прабългарите инвентарът се състои от ограничен брой предмети — части от облекло, оръжие и керамика. Тези различия в погребалния обред стават още по-подчертани с различията в антропологическите белези на погребаните. Докато аланите в катакомбните погребения са кавказци — европеоиди, прабългарите в ямните погребения покрай европеоидните си белези имат подчертано ясни монголоидни примеси. Този факт особено недвусмислено показва еволюцията, която се е извършила с прабългарите. Групата племена, която носи названието българи през тази епоха, е съставена от смесено население с преобладаващо европеоидни черти.
Дълбокото влияние на старата степна сарматска култура върху прабългарите, което е действувало в продължение на няколко столетия, се е отразило не само върху някои външни форми в материалната култура, но и върху такива традиционни прояви на племенността — погребалния обред. Масово в районите на разпространение на прабългарския вариант на салтово-маяцката култура е прилаган обредът на трупополагането, традиционният сарматски ритуал, възприет от прабългарите. Там древният тюркски обред на трупоизгарянето е почти забравен. [59] Тук-там из степите на Черноморието и на Поволжието се появяват след разпадането на хунския племенен съюз погребения с трупоизгаряне, несъмнено оставени от тюркски, и то тъкмо прабългарски обитатели на степта. Всичко това означава, че процесът на промени, който настъпва у прабългарите в Европа, не се е отразявал равномерно у всички, че е имало и племена, където трупоизгарянето се е задържало много по-дълго, отколкото у други техни сънародници. Може да се предположи също, че този процес не се е развивал равномерно във всички прослойки на прабългарското общество, което в V—VII в. се е намирало в процес на усилено социалнокласово разслоение.
Има няколко важни указания за това неравномерно развитие у различните прабългарски племена. Така по времето, когато в северночерноморските степи господствуват прабългарските племена, в Поволжието се появяват погребения с трупо-
30
изгаряне и същите вещи, каквито се намират в ямните погребения в черноморската област (части от голям рефлексен лък, върхове на стрели, коланни токи, апликации и подобни). [60] Из степните земи тук-там се срещат трупоизгаряния и между гробове с трупополагания в обикновени ями. При това някои трупоизгаряния по своя инвентар издават богатството и знатността на погребания. Това вече навежда на мисълта, че древнотюркският обред се е задържал поне у някои родове и че тези родове ще да са представители на родовата прабългарска аристокрация. Обикновеното население от обединяващите родове, които не са могли да живеят по старому като номади, са предпочитали да усядат на постоянни живелища и да преминат към земеделие като средство за прехрана. Тази част от прабългарите очевидно се оказала и най-възприемчива към заварената сармато-аланска култура на степното население и към влиянието на византийските търговски градове на черноморското крайбрежие. [61]
Кутригурите и пастирската култура. За прабългарското население, което заемало земите източно от р. Днепър и в Приазовието, византийските автори през VI—VII в. съобщават различни племенни названия, които озадачават изследвачите, затрудняват ги в точното определение на етническата им принадлежност дотам, че за много от тези племена се отрича прабългарският произход. [62] Тези трудности се обясняват с подвижността на отделните племена, с тяхната сравнителна разнородност, резултат от различните кръстосвания и етнически заемки, както и с разновременността на сведенията за тях, взети по повод на техните взаимоотношения или на нападенията им срещу Византия. За прабългарските племена, които обитавали земите западно от р. Днепър или изобщо били разположени най-далеч на запад от всички други прабългарски племенни групи, се дава от някогашните извори и от новите изследвачи названието кутригури («малките гури»). Една интересна археологическа култура, датираща от втората половина на VII в., се отъждествява с кутригурите. [63] Това е така наречената пастирска култура, наречена по прочутото Пастирско градище на р. Рось. В старото скитско градище, укрепено с валове, по това време живеело едно полууседнало-полуномадско население, в чиято материална култура наред с общите за много народи в тази епоха черти се чувствуват специфичните белези на културата на прабългарите в процес на усядане. В тази култура се долавят известни реминисценции на черняховската култура от предхунската епоха, белези, които я свързват с културата на сарматите, и във всички случаи черти, които по-късно се развиват в т. нар. салтово-маяцка култура на Черноморието и Подунавието.
Но в случая с пастирската култура археологическите данни се свързват много добре с историческите свидетелства за съдбата на прабългарското население в тази част на степните земи. От една страна, това е аварската вълна, която повлича към запад големи части от кутригурите, и, от друга страна — нахлуването на славяните по средното Поднепровие и загиването на тази култура.
Докато за рамките на историческата картина могат да се изтъкнат противоречиви съображения, нейното археологическо съдържание не може да буди сериозни възражения. Факт е, че наред с находките в Средното Поднепровие аналогични находки и особено находки на масов материал — керамика, се намират в Карпатската област, която по-късно се нарича Трансилвания. Известно е от историческите сведения за аварския хаганат, че наред със славянско население под властта на аварите е била и значителна група прабългари, които доживяват там до началото на IX в., когато биват присъединени към Дунавска България. В прабългарските находища по Североизточна България наред с находки, аналогични на т. нар. салтово-маяцка култура, се намират и съдове и други вещи, типични за пастирската култура, което показва, че това население се изтегля през втората половина на VII в. към юг по долнодунавските земи заедно с племената на Аспарух.
Прабългарите и Византия в Северното Черноморие. И така в Долноду навския басейн прабългарите идват с култура, вече дълбоко повлияна от културата на местното се -
31
верочерноморско население. Hо много важно обстоятелство за по-нататъшния ход на развитието на собствена прабългарска култура на Балканския полуостров е това, че от Предкавказието и долината на р. Кубан до Хемус тя се развива при почти еднакви географски и културно-исторически условия. Целият този обширен район представлява преди всичко подчертано единство в географско отношение. Това е степна зона, която като ветрило обхваща цялото северно, част от източното и част от западното крайбрежие на Черно море. В източния и в западния край на зоната степите съседствуват с обширни гори, свързани с планинските вериги. Гори ограждат и откъм север значителна част от степите. Кавказ и Стара планина представляват естествена граница на тази зона. Крайбрежието на Понта е заето по всички удобни за пристанища заливи от Таманския полуостров (Боспор Кимерийски) през Крим (Таврика) до Добруджа (Малка Скития) от старите градове, някои от тях към VII в. в развалини, но други все още живи и дейни. Ролята, която тези градове играят в историята на Северното Черноморие, е многовековна и разнолика. Освен като търговски и политически центрове те са и междинни средища на културно влияние и взаимодействие между варварския свят и средиземноморската цивилизация. [64]
В епохата, когато непосредствени съседи на крайбрежните византийски градове стават прабългарите, веществени белези на търговските отношения между тях са фрагментите от византийски амфори — транспортни амбалажни съдове, — пръснати по зимовищата и становете на крайбрежието и далеч на стотици километри на север по Дон и Донец. [65] Няма съмнение, че заедно с дървеното масло и виното, пренасяно в амфорите, между прабългарските родове са прониквали всевъзможни продукти на средиземноморския свят и главно луксозни стоки. Пряко или косвено заедно с тях са прониквали и постижения на византийската култура, взета най-общо. Влиянието на византийските градове е зависело преди всичко от състоянието им, от живота и дейността на техните граждани, от връзките им с Цариград и най-вече от политическата обстановка в техния хинтерланд. Всичко това са постоянно променливи фактори както по време, така и по място.
Ако се вгледаме по-конкретно в обстановката на Източна Таврика и на Таманския полуостров, някогашно средище на Боспорското царство, ще констатираме постепенното замогване на градовете, сериозно пострадали при хунското нашествие. [66] През втората половина на V и през VI в. тези градове никога не достигат предишното ниво на своя живот, но много данни говорят, че тяхното съживяване се дължи на новите заселници на степите на Приазовието, у които хунският състав става много силен след изтеглянето на хуните от Средното Подунавие към изток. Заедно с това през VI в. се засилва и властта на Византия над Керченския и Таманския полуостров, което осигурява връзките на приазовските степни племена с Цариград. Известен е епизодът с прабългарския вожд Грод, който пътувал до Цариград, бил покръстен и се завърнал при своите като представител на византийската власт заедно с военен отряд, който трябвало да събира от пастирите добитък като данък на Византия. [67] Недоволството на живеещите тук прабългари се надигнало особено когато в християнска ревност Грод започнал да събира златни и сребърни идоли от своите сънародници, за да ги претопява. Във въстанието загинали и Грод, и византийският гарнизон на Керч, което предизвикало нови усилия от страна на византийската власт.
Местното сарматизирано население в старите боспорски градове през тази епоха става още по-рядко и малобройно. Голяма част от населените места се намирала в развалини. В самите градове около Керч и в самия него постепенно навлизали варварски заселници. Стопанството на тия градове било в неимоверен упадък, за което говори липсата на монети от VI в. Обменът с местното скотовъдно население ставал в натура. [68]
Докато на изток на Таманския полуостров, всичко било в ръцете на местните пастирски племена — сиреч хуни и прабългари, то на запад — в планинските райони на Таврика, се заселва готско население, прогонено от Средното Поднепровие от но-
32
Укрепления при с. Никулицел, Тулчанско (СР Румъния). Землен вал
Попина, Силистренско. Славянско гърне
Старобългарска керамика от Благоевград
Византийска керамика от Преслав
с. Скалистое, п-ов Крим (СССР). Кана от некропола
Нови Пазар. Кана от некропола
Кюстенджа (СР Румъния). Големият землен окоп
Мурфатлар (Басараби, СР Румъния). Каменни квадри на мястото на извличането им от кариерата
Северен вал на плисковския лагер. Разрез
Девня. Модел на юрта, изработен от варовик. По повърхността са гравирани символични изображения
Силистра. Крепостна стена, изградена от българите на мястото на разрушената стена на ранновизантийската крепост
Силистра (Дръстър). Средновековна крепостна порта в новоизградената част на стената
Мадара. Панорамен изглед
вите стопани на степите — прабългарските кутригури. Херсон, големият византийски град в западния край на полуострова, продължава да бъде опора и център на византийската власт по цялото Северно Черноморие. Заедно с готите в Западна Таврика живеят големи групи старо сармато-аланско население. Независимо от подема на икономиката на Херсон през VI в. животът в града остава на много ниско равнище. Многобройното градско население могло да се препитава главно по пътя на обмен с околното производително население, ако и да няма сигурни данни за развито градско занаятчийство в Херсон по това време (втората половина на V—VI в.). А и основният обмен, дирижиран от държавните имперски органи, е могъл да бъде по-резултатен не със земеделското население на планинските земи, а със скотовъд-ното население на степната равнина. [69]
Безспорни археологически свидетелства по тези краища на Таврика показват непрекъсващата връзка на населението в тази гранична византийска провинция с метрополията. Това от своя страна показва и онази постоянна възможност на степното население да използува тази връзка. За Византийската империя този район остава през много векове след това отправна точка за влияние и намеси в живота на номадите. Затова се укрепват старите крепости, затова се строят нови, особено през VI в. Югозападна Таврика със сармато-аланското и готското си население, с византийската си култура е важен фактор във формирането и на прабългарската култура дори и след завладяването ѝ от хазарите в края на VII в. Тъкмо по това време значителни райони на полуострова се изпълват с прабългарско население, идващо от Северното и Източното Приазовие, прогонено от хазарите. Така на Кримския полуостров в края на VII и през следващите векове се появява и развива т. нар. салтово-маяцка култура в един своеобразен вариант, твърде близък до този, който се развива в Дунавска България. Близостта на прабългарската култура на Таманския полуостров и в Таврика през VII—X в. с тази в Малка Скития и Долна Мизия е логичен резултат от взаимодействието на собствената вътрешна история на прабългарската култура независимо от политическите условия, в които се развива в различните части на Северното и Западното Черноморие, с провинциално византийската култура от Фанагория на Таманския полуостров до Марцианопол пред Варна. [70]
За това, че прабългарите, отмъкнати от аварите, живеели и далеч на запад, показват събитията от 630 г. В борбата за владичество над каганата след смъртта на аварския каган Баян прабългарите издигнали свой кандидат. Разгоряла се жестока схватка с аварите, която завършила нещастно за прабългарите. Тогава една част от тях побягнала на запад с намерение да се засели в Бавария. Франкският крал Дагоберт Добрият една нощ заповядал да избият пришълците на брой 9000 души, от които останали живи само 700 души. Под водачеството на Алцек те тръгнали наново на път и не след много ги виждаме трайно заселили се в Беневентското херцогство (Италия). [71]
Разбира се, не всички българи тогава се измъкнали от аварска власт. От аварско владичество през 70-те години на VII в. се вдигнал техният вожд Кубер и с помощта на византийски пленници у аварите се заселил в Керамисийското поле (около Битоля). Сигурно това са прабългари-кутригури, заселени преди това в Източна Панония.
Голямото разместване на прабългарските племена през втората половина на VII в. из степните земи на Източна и Югоизточна Европа е било несъмнено един дълготраен процес, а не еднократен акт. Може да се смята за достоверно, че оттеглянето на значителни части от народа на прабългарите от Приазовието до устието на Дунава е продължило не по-малко от двадесет години. За известен период от време от втората половина на VII в. прабългарите на Аспарух обитават степите между Днепър и Днестър и се опитват да задържат зад Днепър натиска на хазарите. От това време вероятно датират големите землени укрепления, които заграждат обширна земя между долното течение на Днестър и Прут и ъгъла между Прут, Дунав и морето. Неубедителни са опитите да се припишат тези укрепителни съоръжения на
33
германски или сарматски племена от по-ранната епоха или на късната Римска империя в усилията ѝ да защити долнодунавските земи от «варварите». Тези окопи, обърнати с фронт към север, са били предназначени, за да защищават откъм север цял един народ, приютен между пълноводните реки и морето. [72] За прабългарите, които многократно са минавали през Дунава за походи и грабежи на византийска територия през предишните сто и петдесет—двеста години, тези места са били много добре познати. Многолетните мирни отношения с византийските крайбрежни градове в Кримския и Таманския полуостров са ги привикнали да виждат наблизо владенията на империята.
«Велика България» и нейното разпадане. Отдавна в литературата е познато името «Велика България». Нейните предели обхващали обширни райони и според византийския хронист Теофан заемали пространството от Азовско море до р. Кубан. Като се има пред вид, че р. Кубан е била наричана Куфис (т. е. била сбърквана с Дон), вижда се, че е допусната неточност у Теофан. Куфис трябва да се отъждествява не с Кубан, а с реката, която се влива в Черно море западно от Крим, т. е. с Днепър или дори с Буг, който, както Кубан, се наричал Хитанис и затова понякога се смесвал с Кубан.
Без съмнение следва да се приеме, че това обединение на прабългарските племена, наречено «Велика България», ще да е било по-голямо и е обхващало територията от Буг до Кубан.
Известно е, че негов пръв вожд е бил Кубрат от тюркския род Дуло. За Кубрат се говори при император Ираклий (610—641 г.), но има сведение, че през 619 г. един хунски вожд посетил Цариград и заедно с дружината си се покръстил. Понеже името на този вожд не е споменато, различни изследователи от ново време свързват този хунски вожд с Кубрат или с негов предшественик. Във всеки случай важно за тезата е, че този вероятно прабългарски вожд се е насочил към нова религия и към установяването на тесни контакти с византийската власт. Отношенията между хан Кубрат и Ираклий били най-тесни и съвсем мирни. И така в пространството между Буг (или Дон) и Кубан се развива в VII в. култура, която може да се смята за култура на прабългарите.
Може да се предполага, че разкопките на Фанагория на Таманския полуостров разкриват останките на значително селище на прабългари от тази епоха. Столица на Кубратова България е била Фанагория. Заедно с това е ясно, че прабългарските селища на Крим от тази и следващата епоха трябва да се свържат с «Велика България» — военноплеменен съюз с нехомогенен характер на населението и с нетрайно съществуване, както показват събитията на тези територии във втората половина на VII в.
Като син на Кубрат и вожд на част от своя народ Аспарух не може да не е знаел състоянието на империята през този страшен в нейната история VII в. и да не се е чувствувал сигурен откъм юг. Голямата опасност, която надвиснала над прабългарите, идвала в същност откъм север и изток, затова и окопите били обърнати на север. Чувството за сигурност у Аспаруховите прабългари откъм юг се засилвало от обстоятелството, че в пределите на империята зад Дунава и Мала Скития живеели заселени от 200 години значителни групи хуни, оглавявани от наследниците на Атиловия син Ирник. [73] А родът на Аспарух и родът на Ирник бил все този древен тюркски род Дуло, който оставил в историята на тюрките много поколения прославени вождове. [74] Тази близост между управляващите родове у европейските хуни и у прабългарите дала основание на историческото предание у последните да постави начело на генеалогията на Дуловци легендарния Авитохол-Атила, бащата на Ирник.
Прабългарски съкровища от втората половина на VII — началото на VIII в. От времето, когато по северночерноморските степи Аспаруховите прабългари водели упорита борба срещу хазарите, опитвайки се да се задържат в западните райони отвъд
34
Съкровище от с. Малая Перешчепина, Полтавска област (СССР)
Днепър, датират няколко забележителни находки на скъпоценни златни и сребърни вещи, които се означават по мястото на намирането им. Някои от тези колективни находки представляват ценности, укрити в момент на опасност, възникнала внезапно в степта в тези години на остра борба между прабългари и хазари. Други са несъмнено вещи, положени в богати погребения на загинали номадски вождове. Три от тези находки имат пряко отношение към културата и историческата съдба на прабългарите; това са знаменитото Перешчепинско съкровище, съкровището при с. Глодоси и това при с. Възнесенка. И трите са сбор от богати дарове, поставени при погребения на номадски вождове.
Перешчепинското съкровище се датира в периода непосредствено след 668 г., откогато е последната византийска монета в него. Разнообразни предмети влизат в него, някои от тях много по-стари от края на VII в. [75] Основната част съставят златни апликации и тока от колан, желязна сабя със златни обковки за колчан — всичко това непосредствено свързано с облеклото на знатния покойник, погребан, положен в сандък. Но заедно с тях в гроба, изглежда, е бил заровен и любимият кон на вожда, защото са намерени многобройни апликации от кожените ремъци на сбруята. Към тези останки от погребението се прибавят и многобройни златни и сребърни съдове от различен произход. Част от тях са правени някъде по черноморското крайбрежие. Други са събирани и било като дарения на вожда от страна на различни видни и богати притежатели из балканските провинции на Византийската империя или в Закавказието, било като богата плячка от Балканите или Сасанидски Иран. Многобройни по-дребни скъпи вещи издават «варварския» вкус на притежателя им. Но покрай съдовете с типично ирански или византийски форми и техники в перешчепинската находка има съдове, типични за тюркските народи през тази епоха, и техни реплики и ремисценции на техните форми могат да се видят както у аварите, така и у прабългарите няколко века по-късно в обикновената домашна керамика. Така Перешчепинското съкровище с предметите в него отразява съдбата на владетелска фамилия у обитателите на степите към края на VII в. с трите основни компонента на нейната култура — тюркско-черноморски, сасанидско-ирански и балкано-византийски. Има различни мнения относно тълкуването на това съкровище и относно неговите притежатели. Но неговата датировка, културните и художествените традиции, отразени в него, и обстановката на намирането му карат с основание мнозина да го приписват на прабългарски вожд, който се опитвал да остане на старите си земи, противопоставяйки се на хазарите. [76]
Още по-интересни са данните от богатото погребение до с. Възнесенка при дне-
35
пърските прагове. [77] Това са остатъци от трупоизгаряне, извършено всред един правоъгълен лагер, укрепен с вал. Останките от обгорени ризници, желязно оръжие — бойни брадви и саби, войнско снаряжение, — колани с богати апликации по тях, конска сбруя и много повредени златни обковки на седла, колчани и калъфи за лъкове показват, че изгорените при погребението са били повече от един. Ако приемем, както М. И. Артамонов, че при погребението на знатния покойник са били убити и пленени неприятели, то тези изводи могат да намерят своите аналогии и в Дунавска България и да подкрепят само с данните на погребалния обред предположението,
Погребение с трупоизгаряне при с. Възнесенка (СССР)
че тук е бил погребан при походни условия паднал в боя прабългарски вожд. Погребението при Възнесенка се датира в самия край на VII в. Целият сбор от намерените при погребението предмети, особено коланните апликации с техните аналогии в находки от Дунавска България, плененият сребърен орел — традиционният военен символ на византийската войска, попаднал в ръцете на тия, които неведнъж са разбивали ромеите и към края на този век са се вече настанили на старата византийска земя на юг от Дунава, всичко това прави несъмнен извода, че и тук ние имаме работа с паметник ка епичната борба на прабългарите с хазарите. Тази находка (заедно с няколко други по-незначителни) потвърждава установения и по други източници факт, че и след създаването на държава в Долнодунавската равнина прабългарите запазват под свой контрол степните земи на Северното Черноморие чак до р. Днепър.
36
Погребение при с. Възнесенка.
Метални украси
Загиналият двадесетина години след основаването на Дунавска България вожд при днепърските прагове е защищавал българската част от степта срещу хазарите, които към това време са се били вече трайно настанили източно от Днепър.
Без да се опитваме да обосноваваме по-нашироко една хипотеза, не можем тук да не изтъкнем едно съвпадение на твърде любопитни данни, заслужаващи сериозно внимание.
В полулегендарните сведения, които се съдържат за ранната българска история в българската апокрифна летопис от XI в. се говори за трагичната съдба на първия български владетел и основател на Дунавска България Аспарух. [78] Отбелязано е, че той загинал във война срещу измаилтяните. А «измаилтяни» по времето, когато незнайният автор е писал своето историческо сказание, са били хазарите. Следователно,
37
|
Погребение при с. Възнесенка. Скулптиран сребърен орел
Съкровище, намерено при с. Глодоси. Накити |
 |
|
Съкровище, намерено при с. Глодоси (СССР). Кръст
Съкровище при с. Глодоси. Огърлица |
 |
като наистина Аспарух загива във война с хазарите, това ще да е станало тъкмо някъде към края на VII в., когато се датира величественото със своята сурова простота и богато със своето съдържание погребение при днепърските прагове. Не е ли то в същност гробът на Аспарух?
Третото съкровище, това при с. Глодоси, открито през 1961 г., съдържа подобни, но много по-малко вещи от типа на перешчепинските. [79] Важно е обаче, че и тук те се намират в погребение с трупоизгаряне, при което, както във Възнесенка, костите на знатния покойник са били положени в земята без никакви специални съоръжения, т. е. по традиционния древнотюркски погребален обред, запазил се като погребална практика у някои знатни владетелски или аристократични родове и у прабългарите.
38
Погребение при с. Възнесенка.
Метални апликации
Съкровище при с. Глодоси.
Обеци
39
|
Съкровище при с. Глодоси. Коланен ремъчен край
Съкровище при с. Глодоси. Възстановена украса върху кания
Съкровище при с. Глодоси. Възстановка на ремъчни украси |
 |
И така през втората половина на VII в. голям дял от прабългарите начело с един от тримата Кубратови синове обитава степите между Днепър и устието на Дунава, водейки отбранителни битки с хазарите и правейки опити да се задържи северно от дунавската делта. Те живеят следователно при условия, които не се отличават географско-икономически от условията, в които се намирали дотогава. Сериозни промени, изглежда, настъпват в социалните и политическите им отношения особено и под влияние на изменилата се политическа обстановка. Преминаването на Дунава в 680 г. е само по-нататъшна, следваща стъпка от един процес, нормално развиващ се в една и съща среда. Както се вижда, преминаването на Дунава е означавало придвижването към по-спокойните и по-защитени земи на една и съща географска област с почти същите познати или сходни условия, така привични на степните обитатели на Черноморието.
Точната картина на преминаването на Дунава не е известна. Има неясноти в хода на събитията. Ясно е обаче, че защитени откъм север в своя онгъл, както се наричала прабългарската укрепена територия в Бесарабия, прабългарите започнали да подготвят ново укрепление и южно от реката. [80] Само на няколко километра от дунавския бряг, във високите гористи хълмове, които се издигат в северния край на Добруджа, те започнали да издигат нов огромен лагер, годен да побере цял народ с неговите стада и имущество. Добрата организация на прабългарското общество позволила в кратки срокове да се издигнат по високите бърда, долините и поляните землените укрепления, които ограждат четиридесет и осем кв. км площ. За обширната територия на онгъла северно от Дунава, равняваща се на територията на малка Скития — Добруджа, този лагер трябвало да бъде навярно само един преден пост, опора за понататъшното придвижване към юг. Но не било съдено на лагера при с. Никулицел да играе пълноценно ролята, за която бил подготвен. Бързото развитие на събитията отклонило вниманието на Аспарух от него и той останал недовършен.
Опитите на прабългарите да се укрепят на юг от реката през 680—681 г. не оста-
40
нали дълго време тайна за централната византийска власт. Император Константин IV Погонат, който по това време председателствувал вселенски църковен събор, трябвало да действува бързо. Но войната била кратка. Възползувани от суматохата всред византийската войска и флота, прабългарите, които били готови да се отбраняват, нанасят мощен удар на главната византийска сила, разбиват я и се спускат далеч на юг чак до Хемус. [81] В разстояние на няколко месеца през 681 г. успехът бил закрепен с договор между прабългарите и византийската власт и в Европа се появила една нова държава. Не случайно един западен хронист бележи под тази дата: «Adhuc regnum Bulgarorum adnotandum est» [82] («От този момент трябва да се отбележи царството на българите»).