I. Материална и духовна култура на славяните и прабългарите до образуването на българската държава
2. Археологически култури, свързани със славяните
Пшеворска култура. Най-ранните археологически паметници, които се припишат на славяните, се намират в гористите земи на сегер от Карпатите. Те датират от епохата на прехода от ранножелязната към късножелязната епоха и в земите на днешна Полша са разпространени в поречието па р. Висла и между р. Висла и р. Одер. Най-сигурният белег за непрекъснатото развитие на местното земеделско население в тези и съседните земи са погребалните съоръжения, неизменно свързани с обреда на трупоизгарянето. В така наречената култура на камбановидните гробове изгорелите останки на умрелите се събират в една широко отво-
17
рена разлата урна, която се захлупва с плитка паница. Положена в проста яма, урната се покрива отгоре с дълбока и широко отворена делва, която я затваря с устието надолу подобно на камбана. Дребни незначителни останки от облеклото и накитите на покойника се слагат в погребалната урна заедно с изгорелите му кости. Този прост погребален ритуал издава скромния и непретенциозен бит на земеделско-скотовъдното население в тези земи в епохата, когато много древноевропейски народи се намират на същия стадий на развитие. Погребалният ритуал като своеобразно отражение на духовната култура на древните земеделски племена и народи в Европа показва устойчивите черти на определени етнически и социални отношения. Този обред не е присъщ само на населението в северната половина на Средна Европа. Той се среща и по на север в Прибалтийската област, и по на юг всред племената на големите южноевропейски етнически масиви на илирите и траките. По някои особености във формите и декорацията на съдовете, оставени от носителите на сродна земеделско-скотовъдна култура в разните части на вътрешността на континента, някои дребни различия и постоянно срещани съчетания от предмети, устойчивата връзка на този погребален обред с формата на погребението и вида на селището и жилището, с трайните белези на икономическия и обществения живот вече издават характерни особености, специфични за определени племенни групи. Тези постоянни белези, чието развитие може да се проследи през няколко века все в тази част на Европа, дават основание да се свързва културата на камбановидните гробове както с ранните, така и с по-късните култури.
Културата на камбановидните гробове служи като съединително звено в непрекъснатата еволюция на земеделските народи в тази част на Европа. Тази култура е култура на желязото, но нейните корени са потънали дълбоко в културата на бронзовата епоха, която в обширни земи на днешна Югоизточна Германия, Чехословакия и Полша е представена от блестящите паметници на лужичката култура в края на II хилядолетие пр. н. е. [21] Нейното по-късно развитие пък се слива с т. нар. пшеворска култура, която в същите тези обширни райони представлява следващата фаза на протославянската култура. [22]
Пшеворската култура обаче е само една от археологическите култури, които от последния век пр. н. е. и през първите три-четири века на н. е. биха могли да се свържат със славянските племена. В тази епоха, която съвпада с най-голямата политическа, икономическа и културна мощ на Римската империя, когато славянският свят става непосредствен съсед на Римската империя по Дунава, славяните навлизат в историческия си период успоредно с разширението си към юг. Римските писатели Плиний Стари (I в.) [23], Тацит (I в.) [24], Птолемей (I—II в.) [25] сочат обширни територии на изток от Висла, населени с венеди (това е първото име, с което славяните влизат в писаната история). Но на старите славянски територии, където е разпространена пшеворската култура, римските писатели споменават и германски племена и пред изследвачите на тази култура стои проблемът дали тази култура е чисто славянска, дали в някои райони нейните паметници не са оставени от племена от друг произход и дали следователно пшеворската култура не отразява само една по-висока фаза в развитието на много разнородни земеделски племена в този обширен район. Според римските писатели венедите се простирали и далеч на изток от Висла, там, гдето пет века по-рано древногръцкият историк Херодот (V в. пр. н. е.) поставя един земеделски народ, различен от скитите — неврите. [26] В такъв случай археологическите паметници в поречието на Буг и Припет, съвременни на пшеворската култура и също разглеждани като протославянски, са оставени от земеделско население — наследник на древните неври.
Пшеворската култура се характеризира неизменно с некрополи, в които погребенията са извършени с трупоизгаряне. Над погребенията не се издигат могили и затова и тази култура се означава като фаза от т. нар. култура на «полетата с погребалните урни». Но докато в по-ранната епоха погребенията се извършват в съдове с ярки къснохалщатски или латенски форми, сега всред тях се забелязва все повече
18
Пшеворска култура, Полша
Предмети, намирани най-често в селищата и некрополите
влиянието на провинциално римската керамика, която достигала по търговски път. По стените на урните се явяват меандрови ивици или редици от врязани точки, оставени от търкалящо се върху влажната глина назъбено колело.
Контактът със средиземноморската култура в нейния римски вид се отразява дълбоко в развитието на местните племена от старите им земи. Интензивната търговия е засвидетелствувана с многобройни находки на римски вносни предмети, предимно луксозни метални съдове от бронз или сребро, накити и стъклени предмети. В същото време в Римската империя се появява янтарът, който е бил важен продукт на славянския износ. Много колективни находки от римски републикански и императорски монети в земите отвъд Карпатите показват, че славяните са търгували не само с янтар, а вероятно са изнасяли различни традиционни за Средна и Северна Европа суровини и зърнени храни. В южната част на старите славянски територии се появява и местно производство на сива керамика, точена на бързо въртящо се грънчарско колело, докато в останалите райони славянската керамика е все лепена на ръка. Непосредствено северно от Карпатите около Краков са открити и производствени работилници за такава керамика; нейното разпространение върви в една ивица по посока към изток и югоизток и издава известни връзки и влияния и откъм земите
19
на Долния Дунав и понтийското крайбрежие. Желязната металургия в северните склонове на Карпатите достига до високо развитие. [27]
Селищата на земеделско-скотовъдното население на пшеворската култура са разположени на възвишения. Жилището е обикновена землянка с омазани с глина стени и под. Многобройни железни оръдия, между другото сърпове и лемежи, потвърждават земеделския и уседнало-скотовъден характер на поминъка на населението.
Зарубинецка култура. На изток и югоизток от ареала на пшеворската култура от същото време се оформят някои култури, които някои автори смятат отчасти или изцяло за славянски.
Към II—I в. пр. н. е. се появява в гористите ниски земи на Южна Белорусия, Западна и Средна Украйна т. нар. зарубинецка култура. [28] Това е типично земеделска култура, но обработката на земята се извършвала по още примитивен начин, но удобен за гористите земи, в които живеели нейните носители — с мотика. Населението обитавало укрепени селища, в които жилищата са полуземлянки или сглобявани от греди. Некрополите са все от типа на «полета с погребални урни», гдето над урните, съдържащи изгорелите кости на умрелите, няма високи насипи.
Керамиката на зарубинецкото население е лепена на ръка, твърде груба, сиво-черна, понякога с излъсквана повърхност. Явно грънчарското колело е още непознато на това раннославянско население. Но то навярно търгува с римските долно-дунавски провинциални градове, защото на територията на зарубинецката култура се срещат римски провинциални бронзови фибули, стъклени мъниста.
Укрепените селища и масово разпространеното желязно оръжие показват, че и тук, както в Полша, населението живее в условията на чести стълкновения между съседните родове и племена. Тази настъпателна политика се чувствува на север, гдето постепенно носителите на зарубинецката култура изтласкват местното балтско население и по течението на р. Десна и в Смоленска област занасят по-висока земеделска култура,
Черняховска култура. Към края на своето съществуване — III в. от н. е., крайните южни райони на зарубинецката култура попадат в ареала на една нова култура — черняховската, която става в известен смисъл продължител на земеделските традиции на гористо-степната област на Източна Европа. Черняховската култура е, както по всичко личи, една сборна култура, оставена от население с различен произход. [29] Основната му част са били германски племена, преминали във II в. от южнобалтийското крайбрежие през славянските земи и настанени в териториите на днешна Западна Украйна и Средното Поднепровие. В ареала на черняховската култура са влизали и местни степни обитатели от сарматски произход. Затова в некропола при Черняхов южно от Киев и в много други некрополи на тази култура липсва единство в погребалния обред. Наред с трупоизгарянето, което само не винаги продължава традициите на зарубинецката култура, често се откриват погребения с трупополагане, и то по различни начини. Селищата на населението, носител на тая култура, са неукрепени. Жилищата са прости землянки с глинени печки. Богатият и разнообразен инвентар, намиран главно в некрополите, се състои от бронзови и железни предмети, накити от бронз и сребро. Високо била развита желязната металургия и златарството. Грънчарството произвеждало великолепни сивочерни съдове с интересни форми и щампована или излъскана украса. Грънчарският кръг бил добре познат на майсторите. Освен това населението се ползувало от вносни съдове, между които и стъклени, идващи по търговски път от долнодунавските римски градове. За интензивна търговия с Римската империя свидетелствуват многобройните находки на римски сребърни монети в ареала на черняховската култура. Съществуването ѝ съвпада с историческите известия за пребиваването на готите — германски племена, в този район. Мно-
20
Зарубинецка култура. Белорусия, Украйна
Предмети от метал и кост
Черняховска култура. Южна Русия
21
гобройните пожарища, в които загива черняховската култура през втората половина на IV в., отговарят на историческите свидетелства за страшното нашествие на хуните.
Славяните във Великото преселение на народите. С хунското нашествие в Европа настъпва най-драматичният период от голямото движение на племена и народи в края на античността. Великото преселение на народите започва с преминаването на скирите и готите от Прибалтика към Черноморието и Средна Европа. [30] През II в. в раздвижването по северните граници на Римската империя и във войните с Рим се намесват карпи, бастарни и сармати. През III в. от север в Средна Европа нахлува германското племе гепиди. Тласъкът на хунската вълна през IV в. раздвижва най-вече германските племена, които за дълго са най-подвижните етнически групи в Централна и Югоизточна Европа. Почти половин век европейските народи живеят в ужаса от силата на хуните и когато обединените усилия на римските императорски войски и на западногерманските племена успяват да ги разгромят на Каталаунското поле през 451 г., хунската държава бързо изчезва от картата на Европа. [31] Отдъхват си и народите в границите на старата империя и многобройни европейски «варвари», които били притиснати от хунската мощ. Тогава в средноевропейските и долнодунавските земи след изтеглянето на германските племена се оказват славяните. Към края на V в. вече многобройни свидетелства на съвременници отбелязват тяхното присъствие навсякъде, гдето преди това граничните крепости на Източната империя се опитвали да задържат хунските отреди. Как славяните се озовават толкова на юг, все още не е напълно ясно, както не е било ясно и на тогавашните жители на стария свят. Във всеки случай за Източната Римска империя настъпвали тежки дни, които никакви мерки, предприети от императора за укрепване на балканските земи, не могли да предотвратят.
В края на V в. на дунавската граница на Византия започва да се надига голямата вълна. [32] Целият VI в. минава под знака на малки и големи нахлувания на славяните. Към техния натиск се присъединява неочакваната сила на нов азиатски нашественик — аварите, които заедно със славянски отряди или самостоятелно плячкосват старите богати провинции. [33] Намесват се от време на време през същия този век и прабългарите, които обитават Приазовието и Причерноморието. Към края на века в резултат от едновековните усилия на «варварите» картината в старите балкански провинции на Източната империя се изменила коренно. Дълбоко на юг от Дунава, чак до най-южните предели на континентална Гърция, опустошените обработваеми земи на полуострова са заети от славянски племена. Голяма част от старите цветущи градове са в развалини. Старото местно население се е оттеглило на юг и се е приютило в тук-там оцелелите градове на вътрешните провинции. Славянските земеделски общини съживяват буренясалите ниви и запустели градини, но не докосват тънещите в пустош развалини на старите римски вили. Техните селища се гушат в ниските равни долини край реките или по склоновете на бърдата. Бавно и постепенно древните земи се възвръщат към живот.
Раннославянската култура в долнодунавските земи. Културата на славяните в тази бурна епоха на нашествия и войни е твърде малко позната. В гористо-степните земи на Източна Европа почти не съществуват черняховски паметници или стават много редки. [34] Земеделското население се е оттеглило по-далеч от откритите степи на север в по-защитените гористи земи. Но славяните, които през предишните векове са се придвижили неусетно за обитателите на юга в земите на средното и долното течение на Дунава, останали на мястото си, защото не успели да се върнат назад в старата си родина, нито да преминат в пределите на империята. Затова по всички хълмисти полета на карпато-дунавските земи се появява една култура, която несъмнено при надлежи на тях. Тя носи своето название по най-характерния си белег — керамиката, изучена най-напред в Прага, а по-късно при Житомир в Западна Украйна. Посте-
22
Керамика пражки тип, Чехословакия
пенно пражко-житомирският тип керамика бе открит и на други места, особено в Румъния. Същият този керамичен тип се появява и на юг от Долния Дунав в най-старите славянски селища на територията на империята. [35] Селищата и некрополите, в които се среща тази керамика, пазят неизменно основните черти на древната славянска култура и това е най-сигурният аргумент за техния славянски характер. Керамичните съдове, намерени в Прага, имат свои дребни особености, които ги отличават от съдовете, намерени при Житомир или на други места, но по всички раннославянски находища тези находки издават онова вътрешно единство, което характеризира изобщо раннославянската култура по време на нейната най-голяма експанзия. Гърнетата са сравнително високи, широко отворени урни с несиметрични яйцевидни форми. Дъната им са плоски и дебели, а устията имат леко извърнати навън неравни ръбове. Глината е груба и в нея има голям примес от пясък или счукан шамот (предварително препечена глина), за да се улесни опалването на съда. Работени са на ръка, лепени без помощта на каквото и да е най-примитивно съоръжение. До епохата на своите разселвания славяните не познават грънчарското колело и дълго време и в новите си земи правят съдовете си на ръка.
Раннославянските селища са неукрепени дори в новозаселените земи и това говори несъмнено за силата на племенната организация, която е осигурявала спокойствието на обитателите им. Те се състоят от по 20—30 землянки, чиито стени са омазани с глина. В един от ъглите на четириъгълното, в повечето случаи правоъгълно помещение е разположено на каменна основа огнището или каменната или глинената печка. Обстановката в това скромно, но удобно и топло жилище е непретенциозна. Основният домашен инвентар са глинените съдове, няколко необходими сечива от желязо, костени предмети, глинени прешлени за вретено. Край землянките обикновено има ями, специално устроени и покрити, за да пазят сухо зърното, необходимо на семейството. Редовно в тези селища се срещат железни инструменти, железни наралници, железни части от оръжие, които говорят за добре развито железарство. Костите от домашните животни показват високо развитото скотовъдство, в което преобладава едрият рогат добитък. [36]
Славянската експанзия към вътрешността на Европа е била резултат от обществените изменения у славяните. Родовият строй достигнал до предела на своето развитие с военнодемократичната организация, която осигурявала необходимата строгост и дисциплина, така необходими в героичната епоха на завладяването на източноримските земи. Настанили се в новите територии на Балканския полуостров, славянските племена запазили своята военнодемократична организация, която обединявала не само военната сила на племето, но и стопанските сили на отделните родове и семейства. Постепенно в различни части на полуострова се обособили постоянни славянски обединения, които не проявявали особен стремеж към подчинение на
23
централната имперска власт. С течение на годините тази независимост на славяните, която се различавала твърде много от поведението на други «варварски» заселници в долнодунавските земи, настанени със или против съгласието на империята, но постепенно привличани на византийска служба като защитници от нови нашествия, започнала да тревожи местната и централната власт. Тревогата била още повече оправдана от честите нападения, които някои племена в Македония извършвали над втория по големина и богатство град на империята на полуострова — Солун, независимо че в същото време славянският земеделец и скотовъд мирно пазарувал в оцелелите градове по големите пътища и със своя мирен земеделски труд вливал нови сили в изнемощелия организъм на страната. [37] През VII в. и особено през следващите векове централната византийска власт засилила своя натиск над полунезависимите и независимите славянски области, които византийците наричали Славинии, но в цялата северна половина на полуострова вече това организирано завръщане на византийската власт било закъсняло. На политическата арена на Балканите наред със славяните се появява една нова сила, която попречила на византинизирането и елинизирането на славяните. Това била българската държава.
В общия натиск на юг през V—VI в. взели участие славяни от два големи клона. Едни идвали откъм равнините на Молдавия и Влашко през Долни Дунав, други — откъм северозапад по долината на р. Морава. Езиковите и етнографските данни отдавна са показали убедително още през миналия век, че централните и югоизточните части на полуострова са заселени от едно единно славянско население, което ранновизантийските автори наричали «славини». [38] Сродни помежду си племена заемат не само долината на Дунава, но и Тракия, вътрешна Дакия, Македония, Родопската област и континентална Гърция чак до Пелопонес. Те идват отвъд Дунава, гдето около Карпатите, източно и западно от високите планини, останало да живее също такова, сродно нему население. В науката е прието този голям етнически масив да бъде наричан «български славяни», тъй като тази група племена става основата, върху която се създава по-късно българската народност. [39] На запад тези племена съседствуват с друга голяма група славянски племена, които се простират на запад от р. Морава и образуват единно езиково и етнографско семейство в цялата западна част на полуострова до полуостров Истрия, Панония и Словашко. Малко след настаняването на тази първа славянска вълна откъм северозапад — от Панония, среднодунавската равнина — нахлува втора вълна от оная група племена, която по-късно става основата на сърбохърватското езиково семейство. [40] В борбата на Византия за възвръщане на зависимостта на новото население в европейските ѝ владения главните удари и главните загуби понасят племената от българската група славянски племена. Значителна част от тях, особено в Пелопонес и Средна Гърция, биват елинизирани до голяма степен вече към X—XI в., когато в средната и североизточната част на полуострова са в разцвет българската народност и култура в границите на българската държава.
Историческата съдба на южните славяни и по-специално на българските славяни ги довежда в една земя с много древна култура и в съседство с една империя, носител на традициите на висока многовековна цивилизация. Един варварски в очите на византийците свят влиза в непосредствен допир на място с постиженията на балканската и средиземноморската култура. Този допир и многовековното общуване на българските славяни, на славянската народност — българи, с Византия става един от факторите при формирането на българската култура през средновековието. Необходимо е поради това да се спрем по-подробно на конкретната обстановка, която славянските племена от българската група заварват в старите византийски провинции от сегашната територия на България, гдето разполагаме с точни данни, и на пътищата и формите, в които се е осъществявало възприемането на старото наследство и съвременния византийски опит в областта на бита и културата.
Преди това обаче трябва да се върнем назад, за да проследим пътищата на прабългарската култура преди настаняването на нейните носители в долнодунавските земи.