Коментари на Асен Чилингиров към т. 1 и 2 на Ђурић и Бабиђ-Ђорђевић, 1997 (юли 2018 г.):
- Душановата царщина - легенда на сърбите
|
Војислав Ј. Ђурић, Гордана Бабић-Ђорђевић, Српска уметност у средњем веку. Књига прва, IX-XIII век, стр. 179-180, 193:
Грчки уметници су у Милешеву дошли највероватније из Солуна, већ ослобођеног од Латина; наиме, у Солуну су се очувала старија и истовремена дела која наликују на њено сликарство. Солунски мозаици из раног V и из VII века (у Светом Георгију и Светом Димитрију) у основи су образовања милешевских сликара, као што су то били и код уметника који су, под царем Теодором Анђелом, сликали фреске (нпр., у селу Хортиатис код Солуна). Отуд су њихова схватања допирала и у Италију (до Ђунта Пизана). Могућно је да су они доспели у Србију преко моћног Владислављевог таста, бугарског цара Ивана II Асена, јер се у трновској цркви апостола Петра и Павла очувало неколико ликова у медаљонима који су најближи сродници милешевских дела. Милешевски сликари свакако су знали да раде и мозаик. Није им, наиме, било тешко да одговоре на захтев ктитора да наос и олтар цркве живопишу опонашајући мозаичко сликарство. Да би то остварили, они су на златним листићима у позадини исцртали коцкице, за натписе су, као на мозаику, припремили мале, плаве површине, а драперије обрадили тако што су на широким и мирним наборима извели осенчене и осветљене траке, како су то чинили мозаичари. Њихова вичност мозаичној техници и сликарска свест допринеле су да милешевско сликарство, у погледу пластичности фигура. надмаши Студеницу и Жичу, а у погледу монументалности постане још изразитије. Сваки од сликара који је ту радио дао је и нешто лично, а најособенији су, због чега су им дела најуочљивија, двојица: уметник Мироносница на Христовом гробу (Белог анђела), са светитељима великих, изразитих очију, раскошних боја, снажно осветљених облика, и сликар Успења Богородице, код кога се широке сенке постепено сливају у уске нагласке светлости, док је боја пажљиво нанесена у истанчаним хармонијама.
Следећи Савине поуке из Студенице, Владислав је раскошну златну позадину проширио на цео наос, а плаву предвидео само за позадину у припрати и иза пиластара у олтару. Исто тако, обезбедио је да српски зналци писма изведу натписе на фрескама на српскословенском јер грчки сликари га нису знали. Оно што је још битније, побринуо се да његови сликари не буду мање способни од Савиних и да не заостају за новим схватањима. Тиме је од Милешеве створио споменик од највећег значаја у православном свету. [4] . . . Појас класичних орнамената, изведених у позлаћеном штуку, красио је врхове пиластара и надвишавао лунету портала који води из припрате у наос и стојеће фигуре на том зиду. Најпотпунији утисак величанствености дали су Сопоћанима велики сликари које је краљ свакако позвао из Византије, можда чак и из тек ослобођеног Цариграда, јер се једино на грчком подручју наилази на трагове сличног стваралаштва (икона апостола Јакова на Патмосу и минијатуре једног псалтира из Ставрониките у Светој Гори). Србија је, кроз претходни живопис, била припремљена да прихвати њихова схватања и да им, уз помоћ богатства једиог српског краља, омогући да покажу своје способности.
|
Във връзка със "Старите српски записи" (Љубомир Стојановић, Стари српски записи и надписи. Књига I, Б., 1902) ще Ви изпратя евентуално за публикуване последната посмъртна книга на Джурич, която сканирах в пълен текст - издадена е вече в новото хилядолетие. Но във връзка с тези сръбски публикации, ще Ви моля да си направите труда да прочетете краткия текст /с картинките от сръбските църкви/ в моите "Бележки за палеографията":
| Асен Чилингиров, Бележки за палеографията на надписите към стенописи в български и сръбски средновековни църкви, С., 2015, стр. 15-16:
... В моите публикации аз съм подчертавал многократно, че тези стенописи (Ивановските стенописи) са едно забележително и оригинално произведение на българското изкуство, което не може да наподобява друго. Същото се отнася и за техните надписи, които бележат един от върховете на българската калиграфия. Голямо сходство във формата на буквите им откриваме при някои от надписите към стенописите в Съборната църква на манастира в Милешево [26] и в светилището на църквата „Свети Архангели“ в Печката патриаршия [27] - ние много често забравяме в каква тясна връзка се намират българската и сръбската църкви по времето на Иван Асен II, като дори не можем и да си помислим, че сръбската църковна живопис е могла да се повлияе от българската живопис при най-големия ѝ разцвет [28].
|
Там цитирам и изказванията на сръбските историчари за уникалния принос на српската царщина при разпространението на визанийската култура. А надписите във всички тези църкви, както и стенописите в тях очевидно са от български художници - надписите са с букви, които не произлизат от преработени гръцки образци, а са резултат от самостоятелно развитие.
И това не доказвам аз - а е последствие от предположението на Фьодор Успенски, но вече подкрепено с примери от БЪЛГАРСКАТА ПАЛЕОГРАФИЯ.
И от српските натписи.
Изпращам Ви, макар и в "суров" вид един мой етюд - ЗА ПУБЛИКАЦИЯ. Когато правих моите "разследвания", книгата на Флорински беше недостъпна и много важното заключение трябваше да копирам с принтскрин. Сега ЦЯЛАТА книга е достъпна, макар и във вид на сканове. Според мене тя напълно заслужава да бъде публикувана в промакедония - съдържа най-важните сведения за историята и на Македония малко преди "турското робство" с допълнени от мене "статистически" данни. Този финал може да се допълни с малък откъс от моето изследване за Бачковския манастир, посветен на "загадъчната" църква - сега музей на икони - в Хилендарския манастир: нейния произход и предназначение. Тя е НАЙ-МАЛКАТА църква в цяла Света гора и српските историчари не искат дори да допуснат мисълта, че техният "ВЕЛИК ЦАР" е построил тази НАЙ-МАЛКА църква:
| Асен Чилингиров, „Бачковският манастир“ - Изследвания, Б., 2015, Таблици X, XI:
|
А още по-малко биха били склонни да допуснат, че нейният прототип е у "бугарско".
|
Асен Чилингиров, „Бачковският манастир“ - Изследвания, Б., 2015, Таблици I, III:
|
А прототипът в Бачковския манастир е прототип и на най-красивия и най-прочут църковен комплекс в Цариград - манастира Пантократор с гробницата на Комнините!
|
Асен Чилингиров, „Бачковският манастир“ - Изследвания, Б., 2015, Таблици VIII, IX:
Constantinople, The Monastery "S. Saviour Pantokrator" (http://historicalcities.narod.ru):
|
И предназначението на трите църкви е отразено с най-големи подробности в Указа на манастира Пантократор - съставен също по подражание на Указа /Типика/ на Бачковския манастир (Dumbarton Oaks Research Library, Typikon of Gregory Pakourianos for the Monastery of the Mother of God Petritzonitissa in Bachkovo, 1984 - .pdf файл). Подробности в първата част от сборника ми за Бачковския манастир. (Асен Чилингиров, „Бачковският манастир“ - Изследвания, Б., 2015)
Изпращам комплектуваните книги /сканове/ на Джурич: непубликувани досега в интернет, с всички илюстрации + една моя на Съборната църква в Хилендар. Тя си има своя завършена-незавършена история. Ще я напиша накратко след малко.
|
Војислав Ј. Ђурић, Гордана Бабић-Ђорђевић, Српска уметност у средњем веку. Књига друга, XIV-XVI век, стр. 7-9:
Слика 1: ХИЛАНДАР, КАТОЛИКОН, СЕВЕРНА ФАСАДА
Изгледа да се краљ определио да најпре увећа и улепша манастир Хиландар и његову саборну цркву с трпезаријом и конацима. [3] Поштујући традиционалне облике светогорских католикона с пространим певничким просторима у облику конхи, где су при литургијским обредима стајали хорови монаха, нови ктитор je обезбедио саборној цркви у Хиландару тролисну основу комбиновану с уписаним крстом; ова црква (обновљена до 1303) разликовала се и начином зидања, редовима опеке и тесаника, од свих раније подигнутих цркава у Србији. [4] Раскошни мозаички под и пластични украси, понегде веома рељефни, али и плитко резани на мермерним гредама портала, капителима и мермерној олтарској прегради често и с тамном пастом која je истицала преплет, такође су представљали новину у односу на старију српску уметност. [5] Мајстори, зналци ових скупих уметничких техника, свакако су у Хиландар дошли из неких старих византијских градова, највероватније из Солуна, где су хиландарски монаси и српски краљ често навраћали. Јужни портал припрате хиландарске саборне цркве украшен je мозаичком траком, која у надвратнику има и плочице с грчким натписом у којем се помињу Михаило и Варнава; вероватно je то запис мајстора који су учествовали у обнови цркве по налогу краља Милутина. [6] Обимни радови обнове трајали су до краја његове владавине. Делимично очишћене фреске у саборној цркви и део сачуваног живописа у гробљанској цркви и хиландарској трпезарији сведоче о делу даровитих и образованих мајстора који се могу мерити с најбољим сликарима Царства тих времена. Портрет краља Милутина, насликан око 1318-1320, одаје умор на лицу опуштених црта, али још увек проницљив, јасан и бистар поглед владара седих власи. To je лик пун карактерних особина, насликан једноставним средствима, али руком даровитог живописца, који je с истом пажњом урадио и многе религиозне слике у католикону. [7]
У задужбинама краља Милутина преовлађује нов начин зидања опеком и тесаницима у наизменичним редовима, утапаним у малтер, као што се градило у грчким земљама. Већином су те нове тробродне или петобродне цркве с разуђеним сводовима, с једном или пет купола, плениле шаренилом фасада оживљеним с различитим керамичким украсима. [8] Сем у једном случају (Бањска), напуштена je једнобродна основа рашке владарске задужбине, с ниским, певничким простором и бочним капелама које се наслањају на зидове наоса и припрате, a усвојен je тип основе уписаног крста. У бочним капелама се у XIII веку славио култ св. Стефана, св. Николе и других заштитника Немањића, или првих домаћих светитеља, св. Симеона и св. Саве, сликањем њихових житија по зидним површинама. [9] Међутим, иконографи краља Милутина одбацили су житијне циклусе српских светитеља, Симеона и Саве, a истакли њихов заједнички портрет као нову слику чије ће место бити у најнижој зони црквеног зидног украса уз остале, одавно признате светитеље византијске цркве. |
За Хилендарската съборна църква. Хилендарският манастир беше на второ място в моя план за проучванията в Света гора. И вторият манастир, който посетих многократно от първото до последното мое пътуване в Света гора. И един от най-хубавите мои спомени беше от това първо пътуване в Хилендар. След влизането в манастира, още преди да се регистрирам и бъда настанен, се качих на терасата над манастирската порта, извадих си фотоапарата Пенкон сикс с по онова време още много рядък и скъп обектив с широк ъгъл на обхвата, с който единствено тогава можеше да се заснеме цялата църква. Докато снимах, при мене се доближи един възрастен монах и ме заговори на много чист немски език с подчертан австрийски акцент. Запита ме дали мога да "хвана" цялата църква - показах му и той не можа да скрие удивлението и възхищението си. Представих му се с моите "референции". Той също - името му е Митрофан, представител на Хилендарския манастир в Кария, столицата на Атон. Швейцарски поданик, избягал от ФНРЮ още преди години през телените мрежи, завършил университета във Виена, преселил се в Атон и заема по такъв начин втората по ранг длъжност в йерархията на манастира. Покани ме да го посетя в неговото "царство" - гостната грамадна сграда в Кария.
От тогава при всяко пътуване в Света гора ползвах неговото гостоприемство. И неговата библиотека с най-голямата сбирка на антикомунистическа литература, която съм виждал /и ползвал/ в живота си. Със своите служебни връзки /и в манастира/ ми е оказвал огромна помощ. За мене практически нямаше никаква забрана за правене на снимки - дори в съборната църква на манастира, което е обикновено абсолютно забранено. И в иконната сбирка. А някои от моите многобройни снимки в манастирския комплекс СА ВЕЧЕ НЕПОВТОРИМИ - след последния пожар, когато изгоряха повечето чудно красиви къщи, строени от български майстори и СЪЩЕСТВЕНА ЧАСТ ОТ БЪЛГАРСКОТО КУЛТУРНО И ХУДОЖЕСТВЕНО НАСЛЕДСТВО. Някои бележки за тези мои пътувания, заедно със САМО НАКОЛКО от многобройните ми снимки са публикувани в моя Светогорски дневник. Ако ми остане време /?!/ може по-нататък да пуснем албум промакедония. Повечето от снимките ми са дигитализирани и е въпрос "само" на време и "мукаетлък".
Паралелно с голямата книга на Джурич може И ТРЯБВА да се постави /отново/ текстът и приложението /илюстрациите/ от моите "Бележки върху палеографията...", където, особено в допълнението към моя доклад на симпозиума в Берлин, се дават много ЦВЕТНИ паралели на сръбските стенописи. Голяма част от БЪЛГАРСКИТЕ паралели тук се публикуват за първи път в цветни репродукции от 1950-те до 1980-те години и тяхното съвременно състояние вече не представя и сянка от междувременно зогубените или избледнели оригинали. Тук са дадени отделно също и надписите към българските и сръбските стенописи, в този вид ДОСЕГА НЕПУБЛИКУВАНИ И НЕИЗВЕСТНИ ДОРИ НА СПЕЦИАЛИСТИТЕ. Колкото и да е написана със симпатии към сърбите, статията на Флорински дава в този смисъл поне отчасти представа за отношенията между балканските страни през 14 век, от която епоха на българското изкуство Флорински няма и повърхностна представа - също както останалите европейски изследователи, включително руските и сръбските.
В моя текст особено важни са бележките ми и библиографията от допълнението в текста, като подчертавам още веднъж, че повечето от представените там репродукции са абсолютно непознати и на специалистите. От Ивановските стенописи тук са представени само тези с надписите, междувременно унищожени и запазени САМО НА МОИТЕ СНИМКИ. Още веднъж повтарям, че досега липсват публикации върху надписите към сръбските стенописи, макар и сред сръбските изследователи да има много добри специалисти в тази област. А "българските специалисти" дори не са си направили труда да видят стенописите и ползват фотоснимки, даващи, частно в случая с дарителския надпис в Иваново, съвършено погрешна представа за мястото, в което се реконструира от тях загубения или нечетлив сега надпис (Асен Чилингиров, Ивановските стенописи и техните изследователи. Критични бележки, С., 2015).
Още една кратка забележка във връзка с книгата на Флорински. Аз предложих нейната публикация поради твърде малкото материали, засягащи балканските страни и техните взаимни връзки през 14 век, с които нашата историография разполага и независимо от голямото пристрастие на автора към сърбите и частно към Душан. В публикацията ми за църквата "Св. Архангели" в Бачковския манастир съм засегнал по-подробно ролята на Душан в историята, където не само през 9-те години на неговата "царщина", но и след това, по време на регентството и, главният двигател е била царица Елена, поради което е била бърже отстранена от властта - и тогава започва стремителният разпад на "царщината", довел недълго след това до нейния край след битката при Косово поле.
| Војислав Ј. Ђурић, Гордана Бабић-Ђорђевић, Српска уметност у средњем веку. Књига прва, IX-XIII век, Слика 3 и стр. 15-16:
С већим уметничким тежњама подизане су једнобродне цркве с куполама, и то искључиво у области између Цетине и Бојане. Највише их је у Дубровнику (Свети Никола на Пријеком и Преображење) и на околним елафитским острвима (на Колочепу: Свети Антун Падовански, Свети Срђ и Свети Никола; на Лопуду: Свети Илија, Свети Никола и Свети Иван; на Шипану: Свети Михаило Пећински, у Пакљени, и Свети Петар, близу Шипањске Луке). Најизразитији и најлепши су међу њима Свети Михаило у Стону (Сл. 3) (коме је био сличан Свети Тома у Кутима код Херцег-Новог, у Боки которској, чији су само темељи очувани) и Свети Петар на Приком, код Омиша; најдаље на југу је Свети Ђорђе, у старој Подгорици (Титоград). Већином су то цркве с три травеја над чијим се средишњим пољем уздиже слепа купола помоћу тромпи, а понекад и посредством пандантифа.
"Св. Михаило" у Стону:
|
При Джурич "српска" е мимолетната /9-годишна!/ царщина на Душан. А след това се оказа, че при разпадането на новата Титова царщина, повечето от паметниците останаха извън Сърбия!
Тъкмо при издължените църкви, вдълбените ниши не са нито византийски, нито "српски", а български. И са именно отличителната черта на българските разчленени фасади, с гладките и неукрасени византийски фасади.
Така че Джурич /Бог да го прости!/ и тук има много здраве от мене. А тази
характеристика прави първи Саз. Залозйецки (Sas-Zaloziecky, Wladimir:
Die byzantinische Baukunst in den Balkanländern, Oldenbourg, 1955).
За съжаление забележителната негова публикация имам само във вид на
миниатюрни фотоснимки. Но не съм сигурен дали тя междувременно не се е
появила и в интернет.
Тази публикация е против "установените" норми на Мийе-Грабар и сърбите не я
признават. А българските "учени" не знаят немски!
Заглавието ѝ
давам на много места - най-лесно в
"Българската
Архитектурна
Школа" (2007), т.
1 и мисля в
"Софийската
"Света
София" и нейните изследвания"
(2013).
| Војислав Ј. Ђурић, Гордана Бабић-Ђорђевић, Српска уметност у средњем веку. Књига друга, XIV-XVI век, Сл. 83-84 и стр. 112-113:
Разлике у решењу основа и у обради фасада које се запажају на црквама Св. Андреје на Трески, у Кучевишту, у Мочарама и у споменицима у близини реке Јерме (Поганово и Трн) плод су неуједначених могућности домаћих мајстора који су покушавали да задовоље захтеве својих ктитора уносећи у план бочне конхе, a на фасаде камени плитки рељеф. У овој групи споменика јужних области Андрејашева задужбина се издваја као мала, али најскладније остварена замисао.
Најзанимљивији споменик у земљама које су држали браћа Драгаш после 1371. свакако je црква Св. Јована Богослова у Поганову. Тролисне основе, као све важније цркве овога доба, има куполу и припрату с кулом, a грађена je од ломљеног камена, док опеке, наслагане у веома размакнутим, хоризонталним редовима, чине неку врсту серклажа, али и украсних венаца. Скромна по употребљеном материјалу за градњу, омања, без првобитног живописа, ова црква не говори много о својим ствараоцима. Записи у камену, на кружним плочама уграђеним у прозоре, помињу Господина Константина и Госпођу Јелену, па се црква приписује познатом господару ових области, Господину Константину Драгашу (сину деспота Дејана) и његовој кћери Јелени (деспотовој унуци), која се 1392. удала за византијског императора Манојла II Палеолога. [71] Живопис није постојао у овој цркви до 1499. године, што би значило да je остала недовршена после погибије ктитора Константина 1395. и доласка Турака у ове крајеве. [72] У погановској цркви je, међутим, нађена икона, славна и данас по својој лепоти, намењена литијним свечаностима. Ha лицу су joj насликани Богородица и св. Јован Богослов, a на наличју визија два пророка (икона je данас у Бугарској, у Софији).
Сл. 83. Св. Јован Богослов у Поганову, изглед са југоистока Сл. 84. Богородица Катафиги, (прибежиште) и св. Јован Богослов, двострана икона из манастира Поганова, сада у галерији икона у Софији
|
Двустранната икона беше спасена малко преди
предаването на Поганово на сърбите. Със студия-описание на старините от
Андре Грабар.
Босилеградско/Димитровградско е изконна българска земя и никога преди 1924
г. не е влизала в Сърбия.
| Асен Чилингиров, Произведенията на византийското изобразително изкуство и художествени занаяти от Х-XII век и българското изобразително изкуство, С., 2014, Илюстрации 88 и 89:
88. Двустранната икона от Погановския манастир. София, Иконна
галерия: а) Богородица и св. Йоан Богослов
|
ДУШАНОВАТА ЦАРЩИНА - Легенда на сърбите
Много пъти съм се замислял върху „величието” и „славата” на „могъщата царщина” ва цар Душан – живата легенда на сръбския народ. Малцина са тези, които си дават сметка за краткотрайността на тази царщина, а и за произхода ва самия цар, както и за неговите семейни отношения. Напр., че е бил женен за сестрата на българския цар Иван Александър, която многократно го е превъзхождала във всяко отношение. Цар Иван Александър й дава за зестра цяла Македония, с надеждата населението да бъде опазено и да си осигури западната граница. А повече от 1/3 от кръвта и на самия Душан е била българска. Но ето няколко цифри, които авторът на дебелата книга, Флоренски, не взима предвид. Душан царува всичко на всичко 9 години, от 1346 до 1355. Толкова трае и неговата царщина. Наследява го българката царица (J)eлена, която е регентка в течение на две години, до пълнолетието на престолонаследника Стефан Слаби (Неjаки), когато е заставена да се замонаши. От този момент започва бързото разпадане на „могъщата” царщина, според точното определение на византийския император Йоан Кантакузин на „сто късчета” и само 34 години след смъртта му, след битката на Косово поле, ”ту су Србльи изгубили царство честитаго царя земальсога”.
Те това е цялата „српска царштина”.
Добавям заключителните страници на огромната книга :
| Тимофей Д. Флоринский, Южные славяне и Византия во 2-й четв. XIV в. СПб., 1882. Выпуск 2.
Мы прослѣдили процессъ образованія Сербскаго царства. Въ теченіе четверти вѣка вся дѣятельность одной изъ замѣчательнѣйшихъ историческихъ личностей XIV столѣтія была направлена на созиданіе новаго государства на полуостровѣ, которое по идеѣ своего основателя должно было включить въ себя Царьградъ и вполнѣ замѣнить Византійскую имперію. Страшныя усобицы Византійцевъ, усиленіе Турокъ въ Малой Азіи, непрерывныя вторженія ихъ въ Европу и, наконецъ, утвержденіе въ Каллиполи, почти у воротъ столицы восточно-православнаго міра, козни и происки Латинянъ противъ Грековъ и Славянъ—вотъ та обстановка, при которой путемъ завоеваній образуется монархія Душана. Конечная цѣль стремленій сербскаго царя осталась недостигнутой и прежде всего потому, что она была недостижима при тѣхъ средствахъ, которыми онъ располагалъ. Участь Цареграда и Византійской имперіи была уже рѣшена въ совершенно иномъ смыслѣ, въ пользу пришлой азіатской силы, сумѣвшей съ большимъ искусствомъ воспользоваться благопріятными обстоятельствами, чѣмъ славянскій завоеватель. Этотъ успѣхъ Турокъ и неудача Душана, безъ сомнѣнія, имѣли значеніе дурнаго предзнаменованія для южныхъ Славянъ. Но не въ нихъ однихъ заключалась опасность за будущее. Огромные размѣры имѣло Сербское царство Душана. Въ 50-хъ годахъ оно обнимало, кромѣ земель прежняго Сербскаго королевства, Мачву, Захолмье, Албанію, Эпиръ, Ѳессалію, Акарнанію, Этолію и всю Македонію (за исключеніемъ Солуни) до Христополя (Кавалы). Но представляла ли эта монархія, составленная изъ областей съ самымъ разнороднымъ населеніемъ, прочно связанное политическое тѣло? Разсмотрѣніе
274
внутренней дѣятельности сербскаго царя, требующее особаго изслѣдованія, дастъ точный отвѣтъ на этотъ вопросъ. Но приблизительно вѣрное рѣшеніе его вытекаетъ уже изъ наложеннаго нами политическаго положенія дѣлъ и изъ событій, послѣдовавшихъ за смертью Душана. Не успѣвъ осуществить своей, имъ самимъ поставленной, обширной задачи, основатель Сербскаго царства не осуществилъ и той, которая уже была поставлена ему предшествующею исторіей роднаго народа. Не смотря на образованіе новаго большаго государства, Южное Славянство по прежнему оставалось въ состояніи раздробленности, партикуляризма. Цѣлыя сербскія области продолжали быть отрѣзанными отъ новообразованнаго политическаго центра. Въ Сербскомъ царствѣ сербскій народъ не представлялъ собою преобладающаго этнографическаго элемента. Вынужденный отказаться отъ роли византійскаго императора, Душанъ долженъ былъ раздвоиться въ своей дѣятельности на царя Сербовъ и царя Грековъ. Какъ ни была проникнута самыми прекрасными намѣреніями его внутренняя дѣятельность, для которой, впрочемъ, за постоянными внѣшними предпріятіями оставалось очень мало времени, она не могла сама по себѣ ни придать прочность и могущество новому царству, ни тѣмъ самымъ отклонить созрѣвавшій важный переворотъ для всего полуострова. Исторически высока, во многихъ отношеніяхъ замѣчательна мощная личность Душана, царя-завоевателя, ставшаго однимъ изъ любимыхъ героевъ народной поэзіи; но воздвигнутое имъ политическое зданіе судомъ исторіи должно быть признано весьма непрочнымъ. Самъ царь, невидимому, понималъ это, и быть можетъ, потому еще при жизни роздалъ отдѣльныя области своей монархіи въ почти независимое управленіе своимъ довѣреннымъ людямъ. По смерти Душана Сербское государство, по мѣткому выраженію Кантакузина, распалось на тысячу частей; а черезъ 34 года послѣ этого событія разрозненнымъ южнымъ Славянамъ прошлось встрѣтить Турокъ на Коссовомъ полѣ, и
Ту су Србли изгубили царство Честитога цара земаљскога.
|
