СЪРБИЗИРАНЕ НА МАКЕДОНСКИЯ КАЗИОНЕН „ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК”
(ЧАСТ ВТОРА)

Коста Църнушанов
 

V. Отявлени защитници на сърбизирането на македонските говори
VI. Тревожни гласове в Македония поради прогресиращото сърбизиране на езика
VII. Заключителни мисли

V. Отявлени защитници на сърбизирането на македонските говори

Защитници на това състояние на езика на македонските българи са една група българоненавистници начело с Лазар Колишевски, Блаже Конески, Харалампие Поленакович и Васил Ильоски. Кои са те?

Лазар Колишевски е всеобщо известен проводник на сръбската кауза в Македония. Родом е от малката паланка Свети Николе. Баща му е загинал на солунския фронт през Първата световна война. Като сирак от войната Лазар бива възпитан в сръбските сиропиталища, завършил в Крагуевац (Шумадия) пиротехническо уличище и като работник в арсенала в тоя град става активист на сръбската комунистическа партия. Забравил родния си език, той напълно възприема сръбския дух в партията. През втората световна война се проявява като борец срещу ръководството на Македонската комунистическа партия начело с Методий Шаторов поради неговата ориентация към БКП като българи. Арестуван от властта, бива осъден на смърт, помилван и изпратен в плевенския затвор, където остава до 9 септември 1944 г. Прибрал се в Скопие, той става върховен разпоредител със съдбата на всички проявени българи, които подлага на сеч, на първо място на Шаторовите другари. Оттогава той стои начело на най-висшите държавни институти: става дори за една година държавен глава на Югославия.

Блаже Конески е бивш председател на Македонската академия на науките и изкуствата. Роден е в с. Небрегово, Прилепско, като издънка на родоотстъпническото семейство Лямевци. Братов син е на най-големия родоотстъпник в Македония, предан орган на сръбската пропаганда Глигур Соколович-Ляме. Бивш върховистки четник, тоя Ляме след Илинденското въстание се продава на сърбите. Загнездва се в планинските места на родния си край Азот и Поречията, води война с БМОРО и успява от засада да убие трима прекрасни войводи - Стефан Димитров и Панчо Константинов, ръководители

22

във Велешко, и Георги (Гога) Ацев - в Прилепско. Неговият престъпен образ е изрисуван от Димитър Талев в романа “Гласовете ви чувам”, в лицето на Йосиф от Рапа.

Блаже Конески използува тъмната слава на своя чичо и бива удостоен с кралска стипендия за следване първо в шумадийския град Крагуевац заедно с прословутия Лазар Мойсов, а след това като студент по сръбска филология - в Белградския университет. Катастрофата на кралска Югославия го заварва още като начинаещ студент и той се записва в Софийския университет под името Благой Конев, българин, пак стипендиант. След 9 септември 1944 г. става Блаже Конески и застава начело на сърбизаторската акция на македонския говор. Той налага сръбската азбука, написва и граматиката на тоя език и неговата история, фалшифицирайки готовите съответни български научни трудове. Той вилнее и в историята на Българското възраждане, като фалшифицира делото на всички български възрожденци в Македония. Той е цялостен апологет на македонизма върху основата на научните прегрешения на прословутия Кърсте Мисирков.

Харалампие Поленакович е македонски куцовлах (цинцар) от Гостивар. Той бе и първият секретар на Македонската академия на науките и действуваше рамо до рамо с Конески. Цялото му житие-битие представлява дейност в сръбски дух. Женен за сръбкиня, следва сръбски език и литература в Скопския факултет, после бързо става асистент на своя професор по сръбска литература и взема най-активно участие в сръбските шовинистични списания в Скопие: „Южни преглед”, „Скопски гласник” и „Гласник скопског ученог друштва”. Там обнародва статии, в които народните песни от Македония представя като стари сръбски (виж статията му „Скоплье у народним песмама”). След катастрофата на кралска Югославия бяга в Белград, където става асистент в университета. Същевременно развива активна дейност сред заварените в Белград македонски печалбари, прибира около себе си и разни сърбомани и образува „Друштво южносърбиянаца-избеглица”. Скоро обаче бива порицан поради злоупотреби.

Изчакал края на войната, връща се в Скопие заедно със сръбската власт и при основаването на днешния скопски университет се настанява за извънреден професор по „стара македонска и южнославянска литература” и „македонска литература от XIX век”. Не изпуска обаче и лекции по югославска литература, за да поддържа сръбски огън в македонското висше просветно огнище. Особено е старателен да издирва и посочва връзките на македонските културни дейци през Възраждането със сръбски културни среди и да ги тълкува като

23

сръбски ориентирани. Забележителна е неговата спекулация специално с Йордан Хаджиконстантинов Джинот. Той е най-проявеният тълкувател на делото на македонските възрожденци като противобългарско, като сепаратистко. По всички славистически конгреси воюва в това направление и предизвиква скандали с ония, които не се съгласяват с него и подържат общопризнатите истини за Македония.

Васил Ильоски е също македонски куцовлах (цинцар), родом от Крушево, но живеещ в Куманово. Това е известният  кралска Югославия Василие Илич, автор на драматически опити на сръбски език. Завършва скопския университет по сръбска литература и в навечерието на Втората световна война пише по подражание на сръбския писател Стеван Сремац на местен кумановски говор драмата „Ленче кумановче”. С това той става един вид основател на днешната македонистка драма, макар и творбите му да имат само водевилен характер.

След създаването на СР Македония той се впуска да пише нови драми на македонски говор и като единствен дотогава драматически писател заживява със съзнанието, че е строител и на македонския литературен език и с това е „велик” деятел. За награда бива избран и за член на Македонската академия на науките. Заедно със сънародника си Поленакович и с Блаже Конески става защитник на македонизма. Той дири корените на македонския „език” далече в миналото и представя сички македонски възрожденци като македонисти, борци срещу „натрапвания им” български език.

Тези четирима корифеи на македонизма са типични образи на вредители в областта на македонските говори. Разбира се. те не са самотни - техни ученици са no-млади филолози от рода на Тодор Димитровски, Трайко Стаматовски, Божо Видоевски, Блаже Ристовски и др. Но тъй като те повтарят идеологията на своите учители, излишно е да се занимаваме с тях. Ще се спрем само на Колишевски и Ильоски, които в речите и писанията си най-безцеремонно защищават посърбяването на македонския казионен език. Ще цитираме от всекиго по някой откъс от категоричните им изяви за необходимостта от това посърбяване.
 

Лазар Колишевски. В качеството си на най-върховен партиен и държавен фактор в Македония през 1959 г. той отива във Велес по случай 100-годишнината на велешката гимназия и държи реч, в която най-недвусмислено брани сръбското влияние върху „македонския език” със следните думи:

„Днес македонският език във Федеративна народна република Югославия не може да бъде изолиран от взаимното влияние на езиците на югославските народи. Общото

24

обществено-икономическо развитие и социалистическа практика създават редица нови общи изрази и термини...” [1]

След това Колишевски развива теорията, че изостаналите в развитието си нации винаги са се влияли от по-развитите езици. И взима за пример българския език, който бил дълго време потискан от гръцкия език, а по-късно пък наводнен от руски думи и форми. За целта той си служи и с думите на дядо Благоев, че руското влияние върху българския литературен език е било необходимо и благотворно... Следователно и сръбското влияние върху македонския език е благотворно и необходимо и ... отваряйте вратите на македонския език за сръбските думи и форми! Милион и двесте хиляди македонски славяни в Югославия могат да си позволят тоя разкош едностранно да отстъпват пред вълните на сръбско-хърватското море от повече от 14 000 000 души, щом за тия вълни няма вълнолом. Нищо повече не е желаел и Новакович.

Аналогията с българския книжовен език и заемките му от руския език е само прикритие на коварната мисъл да се оправдае сърбизирането. Защото влиянието на руския език върху българския е от съвсем друго естество. Чрез руския език българският книжовен език само се е върнал към някои старобългарски форми, които руският език е получил преди векове от българския, както е доказал именитият руски учен А. А. Шахматов. Той пише: „В своя речников състав съвременният руски литературен език поне наполовина, ако не и повече, е останал църковнославянски, т.е. старобългарски.” [2] А Николай Державин допълва: „Българският език се е напластявал в руския еще от X век, без да спре до края на XIV век, а след това българските ръкописи са влияли чак до XVII век.” [3] Толкоз по кривините на извъртанията на Колишевски, който съвсем не е компетентен по езиковите въпроси.

Васил Ильоски. Неговите изказвания още повече подсилват „оправдаването” на сърбизаторския поход в езика на Македония. Тях намираме главно в неговата реч по случай 20-годишнината от приемането на сръбската азбука и правопис на Бук Караджич за македонски. В тая реч, обнародвана във в. „Нова Македония” от 8 юни 1965 г., той открито защищава нахлуването на сръбския език в македонския „книжовен” език. Ще цитираме откъси от нея на книжовен български език за
 

1. Вж. в. .Нова Македония” от 6 януари 1959 г., бр. 4487.

2. Вж. Из трудов А.А.Шахматова по современному русскому языку. Учпедгиз, Москва, 1952 г., с. 266 и с. 245.

3. Н. С. Державин. Племенни и културни връзки между българския и руския народ. София, 1945 г., с. 54 и с. 77 и сл.

25

по-голямо удобство на читателя, от които се виждат как се „обосновава” един човек на науката:

Ильоски почва отдалеч:

„Всеки диалект може да се оформи в литературен, дори и оня, който никога не е бил такъв”, понеже „всички литературни езици на всички народи са се оформили от някой техен диалект или комбинация от диалекти, включително и литературните езици, които са го смятали за свой диалект”. Такъв бил случаят и с „македонския език”, смятан от сърбите за сръбски, та може да включва и сръбски елементи.

„С делото на солунските братя Кирил и Методий - продължава Ильоски - македонският език веднъж вече се е оформил като литературен език, общ почти на всички славяни...”

Недостойното в тези разсъждения на Ильоски е в това, че той съзнателно премълчава признатия дори от сръбските историци факт, че езикът на Кирил и Методий е станал литературен за всички българи по волята на българските царе Борис I и Симеон Велики, защото е бил свой на вече изградения български народ. И този език е останал да служи на българите от всички краища на българската земя през вековете, единен, еволюиращ в една посока до наши дни. Тези основни истини за Кирило-Методиевия език е подчертал не някой друг, а сръбският историк Димитрие Анастасиевич в своята статия за Климент Охридски, обнародвана в „Енциклопедия српско-хрватско-словеначка” на Станое Станоевич. Като подчертава, че по това време (Климентовото) България е станала напълно славянска, т. е. вече е оформен българският народ като славянски, Анастасиевич продължава:

„Борис ... е възприел литургийния език на Кирил и Методий за език на българската църква и държава... и призовал Климента да работи върху това в македонската част на българската държава, в Охридската област... Борисовият син цар Симеон ...е бил възхитен от това дело на Климента... Наградил го е, поканил го при себе си във Велики Преслав и заповядал да го посветят за епископ. След това Симеон го върнал в Македония, като го поставил начело на тамошната Величка епископия... като незаменим и го изпратил да издържи до смъртта си на своето свято място...”

Още по-категоричен е сръбският филолог Александър Белич. Макар и голям шовинист, той поне тук не е имал дързостта да отрича истината за българския характер на Кирило-Методиевия език. В книгата си „Срби и Бугари у Балканском рату”, Београд, 1913, с. 39 той пише:

„Що се отнася до езика, известно е, че в Южна Македония се намира люлката на църковнославянския език, на

26

който са преведени първите книги на Светото писание през времето на Братята просветители. Тоя език заедно с езика на Източна България представлявал единен български праезик” (Taj je jезик са jезиком Источне Бугарске чинио jедан бугарски праjезик).

И наистина на тоя език е изградена цялата древна българска литература, на него е написал своите знаменити съчинения и самият цар Симеон. И тъй е вървяло през вековете.. Само за Ильоски не е така. Воден от антибългарските си чувства, той се прави съзнателно наивен, като твърди, че онова, което е извършено в миналото, когато не са били оформени литературните езици, трябва да се повтори и сега, когато вече националните езици са напълно изградени и използувани от ред поколения, т. е. да прави от македонския диалект нов литературен език. За целта, подобно на своите колеги Конески и Поленакович, той повтаря лъжата, че още през XIX век започнал да се оформя тоя език чрез творчеството на Кърчовски, Пейчинович, Константин Миладинов, при все че добре знае - те не само са наричали своя език „простий язик болгарски” (подобно на Софроний Врачански), но са и радетели за единен български книжовен език с елементи от източните и западните български говори. Кърчовски е първият строител на такъв език, а след него Неофит Рилски от Банско, Кузман Шапкарев от Охрид, Райко Жинзифов от Велес, Партений Зографски от Галичник, Йосиф Ковачев от Щип и пр. - все отлични български възрожденци и патриоти от Македония, борци за единен български език със съставки от отделните наречия. Ильоски това добре знае, известно му е, че на новобългарския книжовен език с усилията на всички български дейци взеха да пишат всички българи от всички краища начело с народните водачи Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Христо Матов и цялата ВМОРО в своите документи и печатни издания. Нещо повече: всички първи хора на Организацията са били и български учители и служители на тоя български книжовен език. Тъкмо затова дори и Кръстьо Мисирков - тоя кумир на скопските филолози, - след като призна грешката си да създава отделен македонски език, писа във в. „Мир”, бр. 7155 от 19 април 1924 г. , две години преди смъртта си - следното:

„Ние македонците доброволно си избрахме един общ с българите литературен език ...още преди Освобождението на България, когато последната не беше по-културна от нас и не можеше културно, нито политически да ни се наложи. С други думи, ние си имаме литературен език, което си е наша работа и резултат на свободен избор.”

27

Ильоски обаче си запушва ушите пред този глас и бърза да защити сръбското нахлуване в езика на Македония със следните думи:

„Според усвоения принцип македонският литературен език е открит език... широко отворен за всичко от всякой език, близък или далечен... Откритостта на македонския език е едно от условията за неговия относително богат речников фонд. Специално трябва да подчертаем факта, че в това си развитие задружно, в съдружие с по-развитите езици македонският език намира своята скъпоценна опора... Културната активност на другите езици в Македония е едно от условията за бързото и успешно оформяне на македонския литературен език... И не е случайно, че в трите случая вдъхновяващо и инструктивно въздействува примерът на Вук Караджич...” И накрая: „Политиката на една нация може да нанесе щети и зло на друга, но културата - не (!). Придобивките и добрините на културата навсякъде и винаги имат само добрини и нови придобивки.”

И тъй, „македонският език е открит език” - в него може да влиза отвън всичко, опора ще му бъде културната активност на другите по-развити езици, с които е и в съдружие... Не е опасно въздействието на тия езици - дайте им път!... Но тъй като новоизкованият „литературен македонски език” по самото си естество не е в съдружие нито с албанския, нито с турския, нито с цинцарския, а е потънал до гуша в морето на сръбско-хърватския език, то явно е за кой език ще бъдат отворени вратите. А като се има предвид, че българската книга в Македония се унищожава, преследва, забранява, че за пренасяне на български книги в Македония се осъждат хората на дълги години затвор, ясно става колко е действуващ лозунгът на Стоян Новакович: по-далеч от българския език, инфилтриране на сръбския!

Колко широко е отворена вратата на Македония за сръбския език можем да видим и в езика на самия Ильоски - в неговата реч, пълна със сръбски думи и сърбизми. Колкото за пример ще цитираме една поредица от тях:

мораме (длъжни сме), свесно (съзнателно), политички (политически), немокь (немощ), прифакянье (възприемане), заеднички (задружно), заедница (общност), убедливо (убедително), оповъргуванъе (опровержение), однос (отношение), скоро (почти), непобитно (необоримо), напоредно (успоредно), уметнички (художествено), постоенье (съществуване), прописи (предписания), претежно (предимно), тежище (център на тежестта), сведочат (свидетелствуват), осетна (чувствителна), децения (десетилетие), вредност (стойност), почетен (начало) и т.н.

28

И тъй, двама сърбомани и двама цинцари рисуват ярко образа си като агенти на сърбизаторската дейност в областта на езика и културата на Македония - по своята същност български.

За жалост, към тях се е присъединил и един изменник на българщината. Това е Димитър Влахов. В ролята си на по католик от папата той дори надминава гореспоменатите четирима сърбизатори. В книгата си „Моменти от историята на македонския народ” (1950) Влахов открито застъпва великосръбската формула за сливане на народите на Югославия в едно, изразена от комисията по езика още през декември 1944 г. За съдбата на македонския „език” той изказва следните чудовищни мисли:

„Македонският език... ясно говори за близката и тясна свързаност с братските югославски народи. В бъдеще политическата и културната връзка между братските югославски народи ще става все по-тясна. Тая връзка ще се отрази и в езиците и в тях ще настане един ускорен процес на взаимно преливане и уеднаквяване.”

Тези думи на Влахов са само упойка за ревнителите на чистотата в езика на Македония, за да не възпират буйния приток на сръбските думи и езикови форми. Защото, както вече посочихме, 14-те милиона сърби и хървати до днес - след четири десетилетия - не са възприели нито една македонска дума и езикова форма в своя език и няма да сторят това и в бъдеще. Всичко това е толкова ясно, че чертаната от Влахов перспектива за „взаимно преливане и уеднаквяване” на езиците (разбирай само славянските езици в Югославия) представлява нещо по-лошо от безсмислица.
 

VI. Тревожни гласове в Македония поради прогресиращото сърбизиране на езика

Пълно потвърждение на правотата на нашето изложение е неколкократното повтаряне на все по-тревожни сигнали за застрашителното състояние на македонския „литературен” език. Най-удивителното е, че тези сигнали отекват дори в колоните на в. „Нова Македония”, от които се вижда в какво състояние е тоя „литературен” език - трудно усвоим както от народа, така и от учениците в училищата. Ще цитираме откъси от тия сигнали. Даваме ги хронологично.

Още през 1959 г. покойният вече поет от Щип Ацо Шопов помества във в. „Нова Македония” (бр. 4485 от 4 януари 1959 г.) статия под заглавие „Язикот наш литературен”, в която надава тревожен вик:

29

„Някак си по навик, по инерция свикваме да търпим („толерираме”) оная езикова пъстрота, която срещаме по разни сказки, конференции и събрания, без това да дразни нашия слух ... Училищата, гимназиите и други школи са места, където най-много се води борба за чистотата на нашия литературен език. Но за съжаление и там също преобладават диалектите... Езикът на нашата администрация, изглежда, е все още най-далечен от литературния. Тук се срещат най-драстични езикови и правописни нарушения... Най-обикновените разходки по улицата на нашия главен град и градовете от вътрешността на нашата република ни откриват тревожното състояние на езика...” Преводната литература също тревожи, „а и да не говорим за ония диви или полудиви издания на художествена и друга литература.” Авторът завършва с тъжното заключение, че борбата е много трудна и е въпрос на „по-дълготраен и комплициран комплекс”.

Положението се очертава обаче като още по-трагично, ако се взрем в тоя апел на Шопов и установим, че и в него има сърбизми, които авторът очевидно е престанал да чувствува като чужди. Такива са:

улогата (ролята), непозволени (непозволени), акти (книжа), недоволна (незадоволителна, недостатъчна), язичка (езикова), постоят (съществуват), навредува (обижда), скоро (почти), най-обичната (най-обикновената), огласи (обявления), нестручни (неспециалисти), уметнички (художествен), едноставно (еднообразно) и пр. Седемдесет сръбски думи и сърбизми в 26 реда!

По същото време и със същата тревога се явява и един колективен апел на група македонски писатели и литератори, между които самият Ацо Шопов, „академикът” Димитър Митрев и пр., които се обръщат към „Народния одбор” на Скопската околия да вземе мерки срещу „непозволените езикови неправилности, които могат да се срещнат в преписките на администрацията, в текстовете на плакатите, рекламите и фирмите”. [4]

Рекъл би човек, че след тази акция положението се е поправило. В същност то се е катастрофално влошило. Двадесет и една година след споменатите апели - колективния и на Ацо Шопов - от колоните на в. „Нова Македония” отеква отчаян глас поради трагичното положение с „македонския литературен език”. Две вълнуващи статии - на редактора Ванчо Механджийски и на д-р Йонче Йосифовски - ни разказват, че през тези 21 години езикът е вървял по наклонената плоскост
 

4. Вж. “Нова Македония” от 6 януари 1959 г.

30

на сърбизирането и крайно време е да бъде спасен от бездната, към която се е хлъзнал. Ще цитираме по-важните места от тия статии.

В броя на в. „Нова Македония” от 3 август 1980 г. Ванчо Механджийски обнародва статията „Удивително безгрижие за езика”, в която между другото казва:

„Практиката ни е толкова богата с примери, от които се вижда, че нашият човек не зачита и най-елементарните норми на македонския литературен език, щото не знаем откъде да почнем най-първо...” Незачитането било навред, например в надписите в автобусите по сръбски, както и в рекламите на разните фирми - домашни и чужди. „В това отношение - изтъква авторът - владее истинско шаренило... Но в категорията на ония, които най-много нанасят вреда,... влиза и филмовият разпространител „Македонски филм” от Скопйе... Веднага, без прекаляване можем да кажем, че македонският превод е катастрофално лош - пълен със сърбизми...” Същото положение било и по телевизията: „Няма вечер, без скопската телевизия да не даде ...езиков коктейл.”

Много по-открити признания прави д-р Йонче Йосифовски в броя на в. „Нова Македония” от 10 август 1980 г. Той взема повод от статията на Механджийски и пише статия „Много повече от безгрижие”. Същественото в нея е следното:

„Работите с нашия език насъщен стоят донемайкъде лошо, от лошо по-лошо. Нашият литературен македонски език е доведен до онова дъно, хвърлен в калта на безгрижието, безчувствеността и на една фрапантна индиферентност, щото на човека му прилошава, когато чуе да се говори от хората, като се почне от ония с най-малко образование и се стигне до набедените дипломирани в нашите все по-многобройни висши училища и факултети и до все по-голямата дружина от магистри и доктори...” Между обърканите в езика авторът сочи на първо място „основните училища, средните учебни заведения, факултетите и дори Катедрата за македонски език и Института за македонски език и, на края, самата Македонска академия на науките и изкуствата”. А в тях - нека кажем ние - се разпореждат споменатите Блаже Конески, д-р Харалампие Поленакович, академикът Басил Ильоски и техните сподвижници, които изредихме, като напр. „академик” Божо Бидоевски и др. „Всички те - продължава Йосифовски - като че ли се надпреварват в изоставянето всичко на стихията, в примиряването с езиковата пустош и, бих казал, вандализъм. който се среща на всяка крачка... Трябва да изградим съзнание, че в „нашето всекидневие” с езика работите стоят толкова зле, щото човек дори би трябвало да се пита какво е останало от нашия литературен език

31

в разговорите, в предаванията при образователните институции, по радиото и телевизията, където не се зачитат и най-елементарните езикови норми; където хората с редакторски титли, с най-високи академически познания, с връх на политически функции, та дори и членове на Академията на науките като че ли са подивели, така че... от устата им се изхвърлят недодялани, нескопосни думи, примитивна лексика, невкусна акцентна система, а за стил, за артикулация и интонация и да не говорим. Да не говорим за образен израз... свойства, които задължително украсяваха езика на нашите необразовани родители и людето от народа, които още не са засегнати от нашето школско „просвещение и образование”. Няма страница на вестник, радио или телевизионна емисия, без да не ври от „негрижа”, от примитивизъм, от неотговорност и, рекъл бих, от нямане срам да се говори македонски толкова нечисто, изкълчено, грозно. Това е дори нещо по-лошо: нямане срам от себе си и от людето, с които така самоуверено и дръзко се общува... И това не само замърсява нашия всекидневен живот, но и... нашата причина за съществуване като нация ... Нашият литературен език се намира и в една особена ситуация, която трудно може да се срещне у другите народи. Именно: неговата всекидневна застрашеност от наплива на най-различен вид литература на сръбско-хърватски език, от радиото и телевизионните емисии от сръбско-хърватски обсег” и т.н. „Това е порой, който ни обсипва всекидневно и който навлиза в нашата езикова интимност, руши постигнатите норми, подяжда лексическия фонд, събаря, руши смисъла на особеното и неизразимо на други езици - онова, което прави нашия език достоен да съществува... Езикът ни е в опасност!... Застрашено е нашето национално битие, нашето съществуване!...”

Дълбоко развълнуван от всичко това, авторът завършва с трогателен зов: „Време е, и то крайно време, последните секунди до дванадесетия час, да се яви някой от призваните...” да спасява положението!

Ако някой от българските учени кажеше всичко това, щеше да бъде обвинен в необикновено пристрастие. Но ето, това е глас отвътре! По-силно подчертаване правотата на изнасяната от нас истина не може да се намери. Това е трагедията на откъсналата се от стадото овца, която вълкът дебне и всеки момент може да я изяде!

В такъв трагичен момент Йосифовски вижда и сочи спасителния път: връщане към праизвора на езика - езика на родителите. Това той изразява чрез цитираната прекрасна негова мисъл, че са потъпкани „свойствата, които задължително украсяваха езика на нашите необразовани родители и людето от

32

народа, които още не са засегнати от нашето школско “образование и просвещение”.

А това „школско образование и просвещение” е нашествието на сръбско-хърватския език в македонските говори. Затова следва неизреченият с думи спасителен лозунг: ПО-ДАЛЕЧ ОТ СРЪБСКОТО, НАЗАД КЪМ ЧИСТИЯ ИЗВОР НА НАРОДНИЯ ЕЗИК! А той е още от древността свещеният български извор! Изворът, от който изобилно черпеха безсмъртните възрожденци братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов и пр.

Но идва въпросът: какъв е отзивът на тия вълнуващи гласове? За съжаление - останали са глас в пустиня! Това узнаваме пак от Ванчо Механджийски. След повече от три години и половина от неговия тревожен вик той отново се обажда във в. „Нова Македония” от 14 септември 1983 г. със статията „Язикот во явната комуникация”. Той отново вдига тревога, макар и с попремалял глас:

„Колко ли пъти само досега този въпрос е поставян на страниците на вестника и на тези колони по-специално. Много пъти сигурно, но, за жалост, с малко конкретни ефекти... Като най-компетентни институции, които поради естеството на своята дейност са длъжни да следят и колкото е възможно да насочват правилното приложение на македонския език, на практика стоят на първия ред Институтът за македонски език и Катедрата за македонски език при Филологическия факултет в Скопие... и Съюзът на дружествата за македонски език... и Републиканският комитет за култура... Но... почти ни една от тях досега не се е проявила достатъчно като активен фактор... Незаинтересоваността и бездействието на тези институции имаше (и още има) като резултат многобройни пропуски в употребата на македонския език. А пропуските от езиково естество във всекидневието ги има колкото си искате или още по-конкретно: просто ври от такива пропуски и проблеми. Така например в практиката като че ли съвсем се примиряваме с изразите (надписите) в автобусите, продавниците и витрините от типа: „не наслонувай се на вратата”, „улаз”, „излаз”, „машки веш” (бельо, б.н.), „женски веш” и подобни... Такива примери можем да приведем със стотици... Обаче за да илюстрираме докъде е стигнало незачитането на основните норми на македонския литературен език, ще посочим още един наистина характерен пример. Този прекрасен „бисер” от нашата всекидневна езикова практика го забелязахме върху етикета на едно от пакетчетата с фъстъци от половин килограм. Върху този етикет между другото прочетохме: КИКИРИКИ BO JE3ГPO, ПОРЕКЛО: СЕНЕГАЛ. ПАКОРАЊЕ: 1/2... Питаме се дали може някой да спре тази

33

многогодишна неконтролирана неправилна употреба на македонския език във всекидневното общуване? Крайно време е да се договорят специално-научните и политическите компетентни фактори за тази проблематика в републиката... В противен случай последиците ще бъдат сериозни.”

Разбира се, и този апел остава глас в пустиня, защото не случайно бездействуват компетентните фактори. Та именно те чрез устата на Колишевски, Конески, Поленакович и Ильоски обосноваха законността на сръбското нашествие в „македонския език” - както красноречиво се вижда в цитираните откъси от техните речи и писания.

Че сърбизаторското дело в „македонския език” продължава фатално, можем да видим в нова статия във в. „Нова Македония”, поместена в броя от 18 юли 1984 г. - почти една година след последния апел на Механджийски. Един автор, с подпис Б .Цветкоски, в статийката си „Политичкиот” акцент - зощо?” потвърждава колко страшно е положението на езика в Македония. Той пише първо за ударението върху думите, което се поставя безразборно, противно на нормите на казионния език - ударението да пада на третата сричка от края на думата. „Некоректността в акцентирането - подчертава авторът - постоянно заразява много по-широк брой хора с различно образование и езикова култура.” Но не само това е страшното: „Тревожно е едно друго явление. Приемането на така наречения „политически речник” с всичките негови неспазвания на синтаксиса, лексиката, ударението и наплива на думи от сръбско-хърватския език е зачестило много сред оная част от интелигенцията, която се занимава с литературна дейност, когато са във функцията на делегати, докладчици, представители на сдружения...”

Авторът иска да каже, че тая интелигенция си служи с изкуствен, ненароден, сърбизиран речник от стремеж за постигане на повече научен и политически ефект.

Говорейки за причините на подобно поведение, Цветкоски се пита:

„Дали може да се говори и за някаква неунищожима високомерна етика на възприемане вредното за езика?”- и сам си отговаря: „За жалост – да!”

Тази присъда 40 години след създаването на казионния македонски „литературен език” говори за пропастта, в която е затънал тоя „език” в изпълнение на завета на Стоян Новакович.

Що се отнася до ударението, това ще бъде неизлечима болест. Защото само около една четвърт от Македония - най-западната - спазва ударението на третата сричка от края. Цяла останала Македония, като се почне от Скопска Черна гора по посока на изток от горния Вардар, към градовете Куманово,

34

Крива Паланка. Кратово, Кочани, Щип, Малешевията, Пиянец, Струмица, Гевгели, цялата Тиквешия, Марийово, цяло Леринско, Долна Преспа, Костурско, Воденско, та чак до Места ударението е от различни типове, подобно на българското книжовно ударение.

Още по-вълнуваща е статията на Тимче Благоев във в. “Нова Македония” от 20 октомври 1984 г. „Язикот и негрижата за него”. Смайващо действуват следните негови констатации:

„Разните емисии на ТВ Скопие, в които публично се показват наши видни обществено-политически дейци, стопановеди, културни работници, спортисти и други, са антипропаганда за македонския литературен език със сръбските думи: утакмица, пажня, щеденье, рачун, порез, потрошня... Ако дори средният познавач на език се заинтересува колко грамотно се говори и пише на македонски във всекидневието, той би дошъл до катастрофалния извод колко не си знаем майчиния език... Една разходка из центъра на нашия главен град - продължава авторът - не само ще потвърди горната констатация, но и нещо повече: данните ще бъдат тревожни („алармантни”) и смущаващи, защото онова, което ще прочетете по витрините на продавниците... с нищо не прилича на македонския език. Ето само някои примери: аутоделови (автомобилни части), кочиона (спирачка), роба (стока), халина, ташна, сиялица, златара, цвекяра, обавезно, улье, жмигавац, четкария, пиперкаш, пилярница, упаляч, поклон (подарък), върста, изволте, хвала, улаз...”

Друг автор - Лиляна Миджова Гюркова - публикува пак във в. „Нова Македония” от 5 декември същата 1984 г. статия „Преводот и синхронизацията на македонски”. Отнася се за телевизионните предавания. Тя пише: „Преводите на македонски са под всякаква критика, понеже са повлияни силно от сръбско-хърватския език и объркват на първо място младежта”. Вън от това тя подчертава: „Забавните списания и други материали в най-голям брой са печатани на сръбско-хърватски език... В киносалоните в нашата република (най-много посещавани от младежта) филмите са преведени на сръбско-хърватски език...” Изобщо - нашествие на сръбския език...

Във в. „Нова Македония” от 3 октомври същата 1984 г. артистът Илия Милчин в статията си „Дедото, сказните и преводот” говори за детската литература, написана на невъзможен език:

„Не съм могъл нито да сънувам, че на такъв грозен, изопачен, неестествен, на места дори неясен език са преведени тези детски приказки”. Това той установил при опита си да прочете на внучката си нещо от приказките. Милчин изповядва: Цял живот чета и говоря чужди текстове на сцената, а сега пред

35

собствената си внучка заеквах и приличах на най-лош дилетант... Аз не умеех нито гласно да ги прочитам, защото се заплитах в тяхната езикова грозотия” - и дава изобилие примери за речникови и синтактични сърбизми.

Още по-ново е признанието на Лиляна Мазова във в. „Нова Македония” от 15 юни 1985 г. в статията „Актьорският правоговор”:

„Общо е заключението, че от нашата театрална сцена се слуша лош говор, който отдавна зове на аларм...” И по-нататък: „Че положението по отношение на говора и правоговора от сцената е тревожно („алармантно”), е повече от очевидно...От сцената се чува говор, в който се смесват диалекти... думите се акцентуват погрешно, употребяват се думи или конструкции на изречения от други езикови области, най-често сърбизми...”

Ехото от бунта на д-р Йонче Йосифовски от 1980 г. стига и до декември 1988. Писателят Божин Павловски в статията си в „Нова Македония” от 5 декември се спира на лошия език в областта на търговията. След него, в навечерието на Новата година, бурно избухва по този повод друг автор - Благоя Григороски. В статията си от 20 декември 1988 г. още в заглавието се провиква: „Докога ще се търпи обезобразяването на македонския литературен език?” Той пише възмутен: „Онова, което става с неговата всекидневна употреба, надминава всички граници. Това е истинско злосторничество към собствения, майчиния език. Когато констатираме, че сега, след повече от 40 години свободен развой, употребата на македонския литературен език е в отчаяно положение, трябва всички да се загрижим”. Авторът особено се е възмутил от езиковото зрелище на десетия конгрес на Съюза на македонските комунисти. Почти всички участници-говорители на трибуната авторът ги оценява с двойка „поради тоталното непознаване на македонския литературен език”... Тук трябва да подчертая -продължава авторът, - че най-голямата част от тях бяха лица високообразовани, а не по-малък брой с титли д-р, м-р (магистър). От тая гледна точка конгресът беше истински парад на незнаене на македонския литературен език. Значителна част от македонските функционери като че ли се надпреварваха кой да употреби повече чужди, неразбираеми думи, навярно за да докажат, че имат големи интелектуални качества...” Като сочи трагичното положение и в радиото и телевизията, авторът заключава: „Една цивилизована нация никога няма да си позволи литературният език да бъде толкова обезобразяван, както това става с нашия литературен език”.

Но нека вярваме, че най-после ще се осъзнаят истините и ще се тръгне по посока на праизвора - родния български

36

език, чист от сръбски думи и сърбизми и използуван нашироко както от нашите възрожденци - от братя Миладинови до Димитър Талев, така и от Даме Груев и Гоце Делчев до Тодор Александров и неговите наследници.
 

VII. Заключителни мисли

След цялото ни изложение за всекиго ще стане ясна, че сърбизирането на македонските говори е най-надеждното средство за посърбяване на македонските българи.

Както видяхме, главният идеолог на този замисъл бе някогашният сръбски държавник и учен Стоян Новакович. Той бе начертал за целта и програма с двойна директива, която вече цитирахме, но ще я повторим:

1. „Да се използува всичко, което може да намали разликата между сръбския език и македонския диалект”;

2. „Да се изхвърли всеки български и.раз и да се въвежда сръбски”.

Видяхме също, че цели 60 години тая директива стоя погребана още в първите дни на нейното формулиране. Защото неколкократните опити за приложението й претърпяха провал пред вековната крепост на българския дух в Македония, така че - както цитирахме - самият й автор се отказа от по-нататъшни опити да създава отделен македонски език под прикритието на лъжеидеята за отделна македонска народност.

Но бацилът на тая идея биде запазен жив, макар и в латентно състояние, от сръбските социалисти, за да бъде по-късно - при края на Втората световна война - задействуван от техния приемник - титовизма.

При стеклите се извънредни обстоятелства за българския народ титовизмът безнаказано обезвреди съпротивата на безброй будни деятели на българщината във Вардарска Македония. Прогонена или унищожена бе българската книга и се наложи в училищата и в останалите просветни, културни и други обществени институции един език в сърбизирана форма точно според директивата на Новакович. Нейната разработка от днешните скопски строители на македонския казионен „литературен език” посочихме в подробности в нашето изложение.

И ето ни изправени пред погрознялото лице на народната реч в Македония. Вече няколко десетилетия тя е разпъвана на кръст. И това нещастие е толкова силно, че е уплашило дори такива просветени представители на СР Македония като споменатите Ванчо Механджийски, д-р Йонче Йосифовски.

37

Бранко Цветковски и навярно още много други като тях. От техните уста отеква тревожен вик:

“Езикът ни е в опасност! Застрашено е нашето национално битие, нашето съществуване!... сърбо-хърватският език... като порой... ни обсипва всекидневно... навриза в нашата езикова интимност... подяжда лексическия фонд, събаря, руши смисъла на особеното и неизразимото на други езици... Последните секунди до дванадесетия час текат!”
 

Това са потресаващи думи на увиснал над бездна, който с предсмъртен ужас зове за помощ. В този зов е отразено съзнание за великата истина, че езикът е душата на един народ, изгубиш ли го, изгубваш душата си, народностното си битие - умираш!

А в дадения случай изгубването на народностнот си битие означава чисто и просто ПОСЪРБЯВАНЕ!
 

Тогава какво да се прави? Отговорът на този въпрос се налага от самия трагичен зов. Той е: ВЪН НАТРАПЕНИЯТ ГОСТ!

Всичко е в ръцете на будните синове на Македония, които живеят със съзнанието за тежката опасност. Има ли ги много? Тревожните гласове, които чухме, говорят, че в Македония се надигат скрити жизнени сили, които народният инстинкт е съхранил н недрата си, на какво могат да се опрат те? Вряваме, че това ще става, вървейки по пътя на възрожденските просветни дейци на Македония от рода на братя Миладинови, Райко Жинзифов, Неофит Рилски, Кузман Шапкарев - път на връщане към народните езикови извори. Тия извори бликат под леда на сърбизаторската покривка, тях чувствуваме в ония творби на млада Македония, в които липсва или малко присъствува сръбският налеп. Те са голям брой стихотворения на ученици и на детски писатели, обнародвани всяка седмица в специални страници на в. „Нова Македония” под заглавие „Колибри”. От техния огромен брой ще подберем ония, в които чистотата на народния език е запазена напълно или почти. Доколкото може да се е промъкнал сърбизъм, ще го подчертаем. Всеки читател, от каквато и народност да е, но знае български, ще ги прочете с книжовно българско ударение. И тогава ще прозвучи хубав български език с по някой провинциализъм (главно изпускането на х и употребата на частицата ке за бъдеще време). Ще почнем със стихове за най-малките или от ученици от основните училища, след което ще дадем по нещо и от квалифицираните поети.

38

ЧУДО В СЕЛО
   (Из буквара за първолачетата)

Во Челопек е весело
игра мечка насред село,
чичо Манчо тупа, пее
и песничка чудна лее, старо,
младо сал се смее,

а Ружа со сито сее,
како овчар чува стада,
после невеста е млада.
Бакшиш дават леб и пари
и чорапи некой стари.
 

ДЕВОЙЧЕ В ГОРАТА
   (От Ирена Настева, ученичка в IV клас в Скопие)

Отиде девойче дури до гората,
слушало како шумолат лисята,
слушало како изворчето пее,
ветрето како гранки люлее.

По планини и по ниви
се простират темянушки сиви.
От кошници полни бели
разцветени цвекиня пролетта ни дели.

(Печатано във в. „Нова Македония” от 11.04.1967)

СМЪРТТА НА ГОЦЕ
   (от Олгица Михайлова, ученичка в V отделение на „Коле Неделковски” Скопие)

В Баница село загина Гоце
со своите другари смели;
борбата почна рано на утро
уще во мугрите бели (зорите).
Баница гори цела во пламен,
а Гоце се бори смело,

се бореше той смело долго,
 за да постигне големо дело.
Одеднаж куршум в сърцето го удри.

Гоце не ги доживея
мугрите (зазоряването) идни. (Печатано в. „Нова Македония”, 21.05.1964)

СЪРНА
   (От Ванчо Николески, детски писател)

В гора зелена, в гора горичка
живела сърна, сърна-сърничка.
Пасла росена сочна тревица,
гризла зелена шума-шумица.

Пила водица бистра, студена,
бистра, студена, сладка, медена.
Така весело в гора-горичка
живот вървела сърна-сърничка.

(Ванчо Николески. Македонче. Песни за деца. Скопйе, 1946)

ТУТУНОБЕРАЧИТЕ
   (От Коста Рацин, из сбирката „Бели мугри”)

От темни зори на утрини летни
до никоя доба на вечери зимни
той гладно пие тагата наша
и потта, и кръвта, и снагата ни.
Жълт, жълти прави лицата бледни
и жълта гостенка у градите носи.
 

ДОЙРАНСКО ЕЗЕРО
   (От Любен Ташковски, награждаван поет)

От тебе е тоа езеро толку убаво, от тебе, Руменке добра.
Ти си неговата бистра вода и дзвездите на Патарос.
Нема по-убаво младеене от ТИ во езерото мирно,
нема по-убава любов от твоите коси во търските (тръстиките).

За тебе пееме, Езеро, а Руменка я сакаме сите,
кога ти, драго езеро, не милуваш со своите сини раце,
Тогаш велиме, безкрайно е твоето лазурно сърце
во овие брегове, що со небето во бакнеж (целувка) се топи.
Ай навечер, кога Руменка спие во твоите модри води
и месецот со лодка се спрема за далек викенд,

кажи, драго езеро, во овая вечер, во овая залюбена вечер
кой дзвездите ти луля ва твоето корито сино?... (Вж. „Современост”, кн. 3, 1964)

СЪРЦЕТО НА ТАТКОВИНАТА
(От Глигор Поповски - предимно детски поет)

Во изворот, що клокоти, врие
под оние карпи, под планината
ке чуеш како спокойно бие сърцето на Татковината...
          Во детската игра, во смевот (смеха), що ечи,
          во цветот, во росата, во убавината,
          можеш да го видиш, можеш да го чуеш
          сърцето на Татковината.
Татковината наша големо сърце има,
сърце, що за любов не (ни) храни.
Во сърцето на Татковината драга
сите наши сърца во едно са сбрани.

(Вж. “Нова Македония”, 24.03.1968)

БУДЕНЕ
   (От Цане Андреевски - награждаван поет)

Добро утро, очи, добро утро, устни.
Прозорецот е тука.
Зад прозорецот е дървото.
Добро утро, птицо на дървото,
птицо во моите очи,
птицо во моите устни!
Сега можеш да си летнеш,
отложени се (са) мрачните простори,
отложена е последната сретба (среща) со тишината.

*

Отвори я вратата.
Ако зад нея стои друга врата,
отвори я и нея.
Ако зад нея има трета,
отварай, отварай...
Без друго има една последна врата.
Зад тая врата не е времето шуплива убавина,
зад тая врата воздухот не е притеснет от секяванье.
Таму светлата миела на огинот

никогаш не се меша
со подмолното виткано църнило на димот... (Сп. „Разгледи”, бр. 1 и 4 от 1969)

ТАТКОВИНО, ОТ СЪРЦЕ ТЕ ГРЕЯМ
   (От Славко Яневски - награждаван поет и белетрист)

Широка е како море, ей, земява мила.
широка е, а над нея орли шират крила.
Татковино наша, о, животе мой,
родена си, мила, во оган и бой!
          Се белее снежен Малеш ко пролетен кринок,
          а край Охрид се люлее езерото сино.
          Ой пенлива водо, ой брану мой злат,
          над тебе се движи галеб бърз и млад!...
По Кочанско росно поле
процветува ориз,
поздравуваат птици зора,
в Мавровските гори.
Разкрили се, цвету, пущи росен лист,
гердани ти ниже поток мил и чист.
          По Струмичко сонце врело
          ал афион грее,
          велешкото грозйе шуми, се злати и зрее,
          лози мои руйни, топени во кърв,
          цел век ке ве бранам, на пост ке сум първ.
Сега земя срекя слави во работа честна,
над бачила кавал свири, крила шири песна.
Летай, песно моя, по родниот кат,
во пазуви твои расне сокол млад!

Спираме дотук с примерите, защото те са неизчерпаеми. Но и това, което посочихме, е достатъчно, за да се види нагледно какъв е народният език на Македония, когато е свободен от сърбизми. От песента за първолачето до стиховете на изискания поет звучи прекрасен български език, макар и тук-таме смесен с по някоя диалектна форма: убава вместо хубава, търските вместо тръстиките, лула вместо люлее, изтекува вместо изтича и пр. Но нима по-близо до книжовния е езикът в хумореските на Елин Пелин на източен софийски говор, като напр.: „Я че ви кажем, що че ви кажем, ама сакам тук да си остане...” или „Темно, брате, темно, ете, като в катраница... Та нема ли кой да палне плевнико на кмето, да разсее това пусто темнило проклето”.

42

Неволята е лишила младото поколение от благата на българския книжовен език, но ето то пак се приближило до него, без да знае. Към него го е водила чистата народна реч, когато са избягвани сърбизмите. Тъй то неволно гради провинциална българска литература. А от нея до книжовния български език има само малки крачки.

Кога ще бъдат направени тези крачки ще покаже бъдещето. В тоя момент обаче този въпрос съвсем не е актуален. На първа линия стои другият, съдбоносният: спасяването на езика от смъртната опасност - сърбизирането. Тая задача остава в дълг на събуждащата се македонска интелигенция.

При изпълнението й обаче трябва да се има наум дълбоко правдивата мисъл на първите радетели на македонското освободително дело - предвестници на организираната револю ционна борба в Македония. Това са основоположниците на „Младата македонска книжовна дружина” с печатан орган сп. „Лоза”, от който получават прозвището си „лозарите” [5]. Те бяха първите, които се занимаха с езика на Македония. В книжка 2 от 1892 г. те направиха следното историческо изказване:

„Да създаваме отделен „македонски език” би било глупост от наша страна... Нашето убеждение е, че македонските наречия (говори - б.н.) нема да представят почва за образование отделен, самостоятелен, литературен език... и то главно по тези две причини, че:

1. За да могат да образуват македонските наречия особен, литературен от българскиот, треба да притежават, от една страна, голема близост помежду си, от друга - да имат некакви специални отличия от днешния литературен български език. Нито едното, нито другото имаме: между многуто македонски говори съществуват такива разлики, щото едва ли са по-малки от тие разлики, които стоят изобщо между македонските и източнобългарските говори. Тук ще забележим мимоходом, че често употребяваното название „македонско наречие”, под което разбират езикот на сичките македонци, е съвсем неверно, защото в действителност такова нещо не съществува...

2. ...Голема част от разпространението си в Македония българскиот литературен език дължи именно на онова различие измежду македонските говори - литературниот език се явява като един вид примирител измежду враждуващи страни.”
 

5. От тяхната среда са основателите на TMOPO Дамян Груев, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов, Христо Матов, Димитър Мирчев, Христо Попкоцев - всички в дадени моменти членове на ЦК на ТМОРО, историкът Георги Беласчев и пр.

43

С това правдиво разбиране „лозарите” в качеството си на водачи на македонското освободително движение използуваха докрай българския литературен език във всичките си документи и печатни издания, които скопските литератори и историци добре познават. Над родолюбивите разбирания и дела на най-първите дейци на ВМОРО нека всеки истински син на Македония се замисли в тия тежки дни и ще открие верния път за спасение на езика на родния край от смъртната опасност.
 

[Previous] [Next]
[Back]