Както априлската епопея от 1876 г., така и Илинденско-преображенската драма от 1903 г. е един от ярките върхове в стремежа на българите към свобода и социално равноправие, закономерно продължение на българската национално-демократична революция. Корените на този стремеж у илинденци и преображенци се крият дълбоко в миналото на българския народ. Те са тясно преплетени в неговите национално-освободителни борби от предосвобожденския период. Руско-турската война от 1877-1878 г. не донесе това, което очакваха от нея българите. Всъщност Великите сили с решенията си от 13 юли 1878 г. в Берлин предопределиха взривоопасната обстановка на Балканите. Нежеланието на Европа да види една обединена в етническите си граници българска държава най-ясно личи от изказването на германския канцлер при откриването на Берлинския конгрес: “Господа, събрали сме се тук да осигурим европейския мир, а не щастието на българите.” Всъщност Великите сили посяха семената, от които неизбежно трябваха да покълнат противоречия и недоволства, бунтове, въстания и войни.

Известието за подписването на фаталния Берлински договор бързо облетя всички български земи и даде тласък за организиране на повсеместна съпротива против решенията на конгреса.

Не бяха минали и четири месеца след подписването на Сан-стефанския мирен договор, когато се появи зловещата вест от Берлин. Съобразно неговите решения България бе разпарчетосана на пет части. Македония и Тракия бяха оставени отново под турско владичество. При новата ситуация Княжество България като официално държавно обединение се оформи като притегателен център за всички българи извън неговите предели. Неестественото разделение на българския народ формулира една от основните цели на външната политика на България - осъществяването на националното обединение. То включваше съединение с Южна България и освобождение и присъединяване на Македония и Одринска Тракия.

Турските власти засилили още повече моралния и физически гнет над българския елемент в земите, останали в пределите на Турция. Най-тежко било положението на селските маси. В Македония и Одринско, където по-голяма част от земите била в ръцете на бейовете, в голяма степен били запазени старите феодални порядки. На бейските земи работели българи-изполичари, зависими фактически от бея земевладелец. При всесилието на бейовете и безправното положение на раята експлоатацията на селската маса вземала чудовищни размери. Тежко било положението и на селяните дребни собственици. Наравно с изполичарите и те били ограбвани от лихвари, от чиновници - рушветчии и от обикновени насилници. Селската маса, която съставлявала огромната /80%/ част от населението била обременена, освен десятъка и с ангарии и с други многобройни данъци, при събирането на които били вършени груби злоупотреби и насилия. Селяните били изложени на всевъзможни грабежи от корумпирани чиновници и професионални разбойници.

Тежко било положението и на градското българско население. Евтините европейски фабрики и продукти наводнили пазарите на Македония и Одринско и нанесли непоправим удар на занаятчийската ръчна промишленост. Занаятчийското производство изпаднало в дълбока криза, изход от която при съществуващата в Турция обществено-икономическа система не се виждал. Старите занаяти пропадали, без да се създаде на тяхно място нова модерна индустрия. В тежко положение били и интелектуалците. За тях били спуснати резетата на държавните и общинските учреждения в европейските владения на турската империя. Хиляди несретници били принудени да напуснат родните си места и да търсят препитание в чужбина и в България.
Съществуващата историческа литература в много голяма степен е изяснила проблема за изграждането на политиката спрямо несвободните от турско владичество българи. В научно обръщение в последните години се появиха множество фундаментални документални сборници като: “Освободителните борби на българите в Македония и Одринско 1902-1904 г.” /дипломатически документи/ С., 1978 г.; “Британски дипломатически документи по българския национален въпрос”. С., 1993 г.; “Македония през погледа на австрийските консули. Дипломатически документи”. С., 1994 г. Двутомното издание на Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи. С., 1994 г.; “Македония и Тракия в борба за свобода /края на XIX - началото на XX в./”. С., 1995 г. Множество са монографиите, студии и други публикации по темата.

При издирване на документи в архивните фондове на българското външно министерство от погледа на досегашните изследователи бе убягнал един твърде интересен документ - Рапорт на княжеското Българско търговско агентство в Битоля, отправен до Министър - председателя на Княжество България - ген. Рачо Петров,в който се дава подробно описание на икономическото, политическото социално положение на българите от Битолския вилает. Разказът на тогавашния княжески агент Андрей Тошев в Битоля, който твърде добросъвестно е проучил и с много факти описва съдбата на отделни лица и съсловия, подложени на нечувани жестокости, извършвани по време на мандата му в Битоля, непосредствено след потушаването на Илинденско-преображенското въстание през 1903 г. Този документ за първи път в пълния му текст влиза в научно обръщение.

Документът е преписан от секретаря на министъра на външните работи Т. Радев и впоследствие е разпространен за сведение на чуждите дипломатически представители в Цариград, така също и за дипломатическите агентства в европейските владения на Османската империя.

В много случаи документа допълва представата ни за хора, събития, за които знаем по нещо от други публикации. В това се заключава и неговата стойност като документален извор. Всички архаични изрази, срещани в текста са запазени, както са в оригинала. С оглед автентичността правописът не е осъвременяван. Текстът е публикуван цялостно без каквито и да била съкращения. Променени са само буквите “h” (ятова гласна) с “е” и “я” и “@” (голяма носовка) с “ъ” и е махната буквата “ъ” (голям ер) в края на думите, там където е употребена според ръкописа на времето. Бележките по текста и коментарните бележки по съдържанието са изнесени в края на публикацията.

Тодор Добрянов

 
Препис от поверителното писмо на Княжеското Българско Търговско Агентство [1] в Битоля, с дата 24-ти Април 1904 година, под № 319, отправено до Господина генерал Р Петров, Министър-Председател и Министър на външните работи и на Изповеданията [2].

1.  Костурска и Леринска каази
2.  Битолска и Прилепска каази
3.  Преспа и Охридска каази, Демир-Хисарска и Крушевска нахии
4.  Кичевска кааза и Поречка нахия

 За да се запознае човек по-основно с поминъчното състояние на населението в Битолския вилает [3] трябвало би да разполага с много повече данни, отколкото тия що са предмет на настоящия рапорт, трябва при това и повече време. Моя главна цел в случая е да обрисувам, тъй да се каже, в едри черти нелесното положение на населението в този край. А за да бъде картината по-ясна, аз намерих за целесъобразно да разделя вилаета на четири части, които според нуждата се подразделят от своя страна. Тая групировка, неестествена може би на пръв поглед, ми се видя най-удобна, защото тъй по-лесно се изпъква общността - от една страна, разликата - от друга в поминъчно отношение на разните каази [4] във вилаета. Към първата група се отнасят Леринско и Костурско каази, които стоят най-добре икономически; към втората спадат Битолска и Прилепска каази; към третата- Преспа, Охридска каази, Демир-Хисарска и Крушовска нахии и към четвъртата група спадат Кичевска кааза и Поречка нахия. Към последната група се отнасят ония села, чиито жители се намират в най-западнало поминъчно положение.

Там, гдето нуждата го изисква, всяка кааза и нахия се подразделя по реда си на села: планински, крайпланински и полски. Какъв е поминъка в вилаета, кои са причините за неговия силен упадък, где и как населението може да се повдигне економически, при какви условия и пр. ще се види от редовете, що следват.

I.  КОСТУРСКА [5] И ЛЕРИНСКА [6] КААЗИ
 
 Поминъчното състояние на жителите в Костур е средно. Главният занаят е кожухарството. Преди 20 - 30 години той е бил много по-цветущ, ала от тогава значително западна, главно за туй, че голяма част от населението, по липса на достатъчно средства или заразено от модата почна да се облича във френски дрехи. Сега от 5 - 6 години този занаят отново се съживява, благодарение на няколко солидни търговски къщи като: Джата, Мандопулос, Зисиядис и пр. , които отвориха кантори в Лайпциг, Одеса, Москва и в главните градове в Турция, като Цариград, Измир, Солун и пр. Тези къщи си доставят суров материал най-вече из Лайпциг, обработват го в Костур и тогава го разпращат в странство. Повече от 600 къщи се прехранват от кожухарство.

  По-долната класа се занимава с риболовство. Главен източник за туй е езерото, отгдето изкарват най-вече крап и сомове. По-голямата част от тая риба се изнася главно за Еласона, Гревена, Населица, Корчанско, та дори и за Битоля и Солун. Развит е така също и ханджилъка, но в по-слаби размери. Пазаря става в понеделник.

  Главният поминък на Лерин е дребната търговия и лихварството. Последното е повече в турски ръце. Практикуват го и някои българи. Особено откакто почнаха мнозина сиромаси да заминават за Америка, лихварството се усили твърде много. Най-умерената лихва, и то най-често срещу ипотека е 20%. Достига обаче и до 60%. Всекой, който заминава за Америка взема 20 лири с условие, че на годината ще ги заплати 28.

  Част от градското население се препитава със земледелие и с градинарство. Около 70 - 80 къщи се занимават с първобитно грънчарство. Глинените изделия изнасят за Леринско и Костурско. Панаир става от 1 - 15 май и то главно за добитък Пазаря е в сряда.

  В самия град виноделието е съвсем слабо; особено от четири години насам, то е съвсем западнало по причина на перноспората.
 
 ************
 
  Селата на тия две каази могат се подраздели на:
 а) планински, б) край-планински и в) полски.

  Селяните на планинските и край-планинските села и в двете каази се отличават по своята интелигентност, свободолюбие и народолюбие. В туй отношение те стоят много по-високо не само от селяните на другите каази във вилаета, но дори и от гражданите в някои от вилаетските градове.

 Едно тукашно семейство от 8 - 10 члена харчи ежегодно най-малко 30 лири, когато разноските на подобна челяд в другите каази на вилаета не превишават 15 - 20 лири. Изобщо може да се каже, че жителите на тия две каази до ланските събития прекарваха доста охолно.
 
   А.) Планинските села
 
  Поминъкът на чисто планинските села, разположени на източните и западните склонове на Неретска планина и в двете каази е въобще чужбината. Няма българин от тия места, който да не е бил в странство: България, Румъния, Австрия, Гърция, Цариград, Мала Азия, а от някое време и в Америка. В силата на стар обичай, всякой младеж е длъжен за прекара известно време на чужбина. Иначе той не може да се ожени лесно, макар и да бъде и от добро състоятелно семейство. Домоседите са за присмех на другарите си, особено пък на момите. Благодарение на странствуванието им и на сношенията им с по-просветени люде, всички почти селяни от тия краища, дори и неграмотните са много развити. Заедно с припечеленото те отнасят в селата си и известна Култура. За туй между впрочем сведетелстват техните спретнати жилища, много от които представляват солидни каменни постройки. Покъщнината им е проста, но чиста и наредена с вкус. Местността тук е планинска и неплодородна. Нивите се сеят на три години веднъж и то само ръж. Един дюлюм (1600 кв. м.) нива дава средно до два хектолитра ръж на стойност около 120 гроша. От друга страна разноските по обработването на един дюлюм земя не са малки. Преди да се посее нивата трябва да се изоре през лятото най-малко по
 
 пет пъти по 10 гроша                 = 50 гроша.
 Пренос, вършитба и пр                 20 “
 Десятък                                           20 “
                   или всичко: . . . . . . . . .90 гроша [7]
 
 Значи на дюлюм остава чиста печалба 30 гроша.

 От няколко години насам скотовъдството е западнало до най-долна степен. Главната причина за туй лежи в обстоятелството, че правителството, обвинявайки овчарите по тия планински села в разбойничество, не им дава мира.

 Ето защо тук скотовъдството, което се намираше в доста цветущо състояние преди 20 - 25 години; сега почти досущ се затри. Преди двайсетина години в село Бабчор (Костурско) имало неколцина търговци - скотовъдци, като Коле Георгиев, Янаки Камфунов, Тодор Ставревски и др., които всяка пролет купували множество овци и кози, ползували се лете от млякото и вълната им и на есен ги продавали. Тая търговия докарвала всекиму от 80 - 100 лири най-малко, при всичко, че плащали доста тежки лихви за капитала, тъй като свой нямали. По настоящем в тия две каази са останали само тук - там някои куцовласи, които се занимават още със скотовъдство и то в твърде слаби размери. По-горе се каза, че единствения поминък в тия села е чужбината, ала при едни по-благоприятни условия, скотовъдството с голям успех би могло да се развие, защото по тия планински места има прекрасни пасбища и води. В такъв случай вместо да скитат далеч от своите огнища много от жителите на гози природно красив и богат край ще могат да се заемат със скотовъдство, масларството, сиренарство и пр., което няма да ги възнагради по-малко от странствуването им по целия Балкански полуостров и по-далеч.

 Веднага след Освобождението на България селяните от горните села почувстваха нужда от по-охолен живот. Свободата ги зарази. Още през 1878 год. тук се образуваха чети, с цел да прогонят поляците - турци от селата и да отмъщават на злодеите турци [8]. През лятото 1878 г. тия чети сполучиха да пропъдят или избият поляците от всички планински села. Тия чети бяха под водителството на войводите Стефо от с. Бесфина (Преспанско), лани този войвода замина в с. Чеган (Леринско), като посрещаше четата на Янкова; Хаджи Павел . . . . . от с. Желево (Костурско) още жив в селото си; Капитан Наум . . . . . от с. Косинец (Костурско) убит; Митре Недин от с. Бабчар, тоже убит; Божин Йованов от с. Арменско (Леринско) жив; Дельо Стоев от с. Кучковени (Леринско) и пр.

 След като очистиха планинските села от неприятните им турци- поляци, тия чети се присъединиха към някои гръцки банди, дошли от Гърция, а именно с главатарите: Катарахисар, Спано Николас, Чанакас и пр. и заедно с тях прегърнаха чисто разбойнически живот. Край другите пакости що вършеха, те започнаха да пленяват по-видните и богати селяни, които отпущаха срещу тежък откуп, според състоянието им от 50 - 300 лири. Няма село в този край незасегнато от подвизите на тия разбойници - патриоти. Това трая до 1882 година. От тогава до 1898 год. по тия села турчин - поляк не е стъпил. През 1898 год., обаче правителството се разпоредила да се назначат турци-поляци по всички християнски села. За да ги гарантира, то правеше отговорни кметовете и първенците за всичко, което може да ги сполети. При все туй в много села поляците бидоха убити, а други принудени да пренасят оръжие на селяните, без да обаждат на властта. Полякът Фетка в с. Нерет, на два пъти бе жестоко бит от войници и офицери да каже що знае за четите или за някои от селяните, ала той нищо не обади. Десятък в планинските села много рядко се е продавал на турци. Най-често го закупуват самите селяни, събират житото в пари и плащат на държавата, което им струва не по-малко от 20% вместо 12 и 1/ 2, което е нормалното. Туй се обяснява с обстоятелството, че самия десятък се купува скъпо, правят се разноски по събирането на парите, а понявга и кметовете в съгласие с аазите правят големи злоупотребления.

 Мимо, това тия села са по-изостанали в туй отношение от полските, които прекупвачът на десятъка, така наречения мюлтезим- турчин е все и вся. Част от Костурските планински села - Корещата - много пострадаха от тая страна, защото двамата богати турци - Омер-ага от с. Св. Неделя и Касъм-ага от с. Капетница (и двамата в Костурско) бяха успели, благодарение подкрепата, що им оказваха властите и на съгласието им с албанските разбойници, да се натрапят за постоянни прекуповачи на десятъка. Ред години те го прекупуваха и събираха от селяните почти на половината от цялото. Омер-ага чрез брата си Нури-бей ежегодно ограбваше селяните от югозападната част на Корещата, а Касъм-ага - ония от североизточната част на същата местност. Ама най-сетне Нури-бей падна убит близо до гр. Хрупища през 1900 год. Година по-късно, недалеч от с. Писодер (Леринско) същата участ постигна и другаря му Касъм-ага.

 По този начин измъчваните до тогава християнски села си отдъхнаха. И те биха противостояли смело на всеки един нов опит на потисничество от страна на подобни изедници, ако не ги бяха сполетели ланските тежки събития. Трябва да забележа, че всичките тия села са самостоятелни. Арменско (Леринско) бе единственото село, което по-рано плащаше около 700 лири данък годишно на Орхан-бей от Костур, собственик на селското землище. Ала от 1888 год., то се отказа да признава бега за стопанин, под предлог, че къщите в селото не са негови. Независимо от туй, много от по- състоятелните селяни бяха успели да си купят земи в землището на близкото село Мотешница, което ги правеше по-смели да откажат да заплащат на бега. Тогава последният заведе против тях дело, като изяви притежание над цялото село, а заедно с туй да му се заплатят и по 700 лири турски на година, заедно с лихвите за годините през, които не му бяха платили. Това дело заведено в 1888 г. се води до 1903 година. През този период то се е решавало ту в полза на бега, ту в селска полза; кога се е решавало в полза на бега, последният се е опитвал да секвестира имотите на селяните, но туй никога не му се е отдало, благодарение енергичния отпор, що е срещнал. През 1896 год. той отишъл в селото през Юний М. с 10 - 20 души стражари и с 25 кола да вдигне покосеното сено, но много селяни, преоблечени в женски дрехи, пропъдили както него тъй и стражарите, след което ги набили. Тая е една от причините за изгарянето но с. Арменско, през ланските събития. За да не се протака повече делото, селяните и бег, лани се спогодили селото да заплати на бега 2500 лири и да остане напълно самостоятелно. От тая сума, обаче селяните са заплатили до сега само 600 лири, а за останалите вероятно ще помислят.
 
   Б.) Край - Планински села
 
  Досежно жителите на край-планинските села, които се спущат до полето, каквито са: Тихолища, Сетома, Апоскеп и др. в Костурско и селата: Лаген, Крапещина, Котори, Неволяни, Кабасница, Кладораби, Клещина и пр. (Леринско) може де се каже, че страдат доста много, както от страна на правителството, така и от турския елемент въобще,поради съседството им с много турски села. Ежегодно всевъзможни турци-гладници прекупуват скъпо и прескъпо десятъкът в тия села, без да му мислят, отгде и как ще покрият парите. Те знаят само това, че и цялата реколта да приберат от селяните, властите няма да им попречат. Това и става. Ето защо често пъти селяните от тия села, в неравната си борба с властите и мюлтезии дохождат до самозащита.

 Такъв бе случаят напролет със селото Котори през 1896 год. Десятъкът на туй село през тази година беше купен от трима турци. Хасан-уста от Лерин, Даут-ага и Алюш-ага от албанското село Кишава (Битолско). Понеже десятъкът бил купен тая година от тях много скъпо, а при това и реколтата била на висока цена, та още от началото на годината започнали да мъчат и да изтезават селяните и да ги заставляват всячески да им препродават десятъка на още по-голяма цена, от оная срещу която те се били ангажирали да го вземат.

 При все туй, обаче селяните не се уплашиха от това и противостояха до край. Тогава двамата Кишавци се оттеглиха и изпратиха на тяхно място двама разбойници от Кишава. Без всякакво стеснение те започнаха да бият и терзаят селяните дотолкова, щото последните решили да се оплачат на властта; ала когато видели, че и от туй нищо не излиза те прибягнали към саморазправа и една нощ убили двамата Кишавци, а Хасан-уста ранили така, че едва подир осем месечно лекуване можел да стане от легло. От тогава по-свестните селяни избягали по чужбина, а останалите в село не могат да се занимават свободно с полските си работи, поради постоянните заплашвания на турците.

 Също е и в другите села, където се взема от земледелците десятък най-малка 30 до 40 % вместо 12 1/ 2 % . Колкото се касае до смесените българо-турски села като: Неволяни, Клещина, Песотница, Арменоро, Воищарани, българите плащат във време на реколтата и оня десятък, който се следва да заплатят турците. Това става така, защото турците жънат, вършеят и прибират храната си без позволение, преди още да се е продал десятъка, така че когато дойдат после мюлезимите по селата, не намират турска стока, а събират пари за изплащане на ангажираната сума както и своя бенефис само от българите.

  Землищата на край-планинските села са най-плодородните, ала по горните причини селяните не могат да извлекат от туй особена облага, поради което се принуждават да дирят прехраната си в чужбина. По тия край-планински покрайнини се сее повече кукуруз и фасул. От един дюлюм (1000 кв. м.) се добива средно 6 - 10 хектолитра кукуруз и 60 - 150 килограма фасул, който се сее между кукуруза. От всичко туй земледелеца добива бруто до 500 гроша на дюлюм.
 
 Разноските са следните:
  5 орания по 10 гроша           = 50 гроша
  2 прашения по 10 “              = 20 “
  пренос и прибиране           = 20 “
  десятък                                 = 120 “
  торене                                  = 50 “
                                     всичко 260 гроша

 Значи остава един бенефис от около 140 гроша на дюлюм.
 
 Във всички почти край-планински села като: Котори, Махала, Неволяни, Кабаница, Кладораби и Клещеник /в Леринско/, Тихолища, Кондораби, Сетома и Апоскеп (Костурско) приблизително 1/ 4 от работната земя дваж в годината се оползотворява. На есен се сее ечемен, за да се прибере през май, след което нивата се изорава и се сее с царевица и фасул. Тези ниви се смятат за най-добрите. Един такъв дюлюм чини от 20 - 30 лири.

  На много места в Леринско, особено в Саръ-гьола, т.е. по селата: Екши-су, Аетос, Зелениче, Петерско, Соровичево и Пътеле сеят и разни зеленчуци, като репички за ядене и за семе, семизат или тучница (Poctulaca aleraeca), магданоз, спанак и пр. По-голяма част от тия произведения се изнася за Цариград, от което доста се печели. Тъй например от един дюлюм репички, при една удовлетворителна реколта се добива до 60 килограма семе, чиято цена нивга не е била по-долу от 10 гроша килограма, а много пъти достига и до 40 гроша. Печалбата от тая търговия не е малко и много селяни са се обогатили от тия реколти. От друга страна спахиите (мюлтезимите), като не знаят често пъти цената на семената, десятъкът бива доста евтин.

  В тоя край се сее и не малко тютюн, ала с тая доходна култура се занимават преимуществено турци. Главната причина е, че те могат сами да правят контрабанда. От един дюлюм добре наторена нива може да се добие до 200 килограма тютюн, което не е малко. Даже този артикул би могъл да бъде предмет на един доста сериозен износ за странство и то на много износна цена, ако се обработва в по-големи количества и по-рационално. Почвата за тая култура е много благоприятна, особено в Саръгьолско, гдето би могло да се извади тютюн, който в нищо да не отстъпва от Ениджеския. Няколко села в Леринско като: Неволяни, Комори, Песотница, Лесковец напоследък тръгнаха да се занимават и с копринарство, но като нямат нужните познания, нито пък някакво насърчение от страна на Правителството, не могат да успеят. Вярвам обаче, че в бъдеще при по-добри времена и условия копринарството може да стане едно от първите поминъчни средства.
 
   В.) Полски села
 
 В Леринско и Костурско тези села се подразделят на чифлици и на самостоятелни. До преди 8 - 10 години жителите на тия села умствено са стояли много по-ниско от колкото сега. Причината на това ще видим по-долу. Жителите на самостоятелните полски села се занимават със земеделие, от което черпят достатъчни средства за поминък, мимо злоупотребленията от страна на власти и спахии. Те имат свои собствени ниви, които обработват сами. Семейството обикновено е многочислено. Нарядко се среща къща с по-малко от 8 души. Всяко семейство притежава средно до 10 дюлюми ниви, от които получава до 2000 гроша приход годишно. От всеки дюлюм, посят с пшеница, която се сее най-много в тия села се получава минимум до 4 хектолитра.
 
 Разноските по това са:
 за две орания по 10 гроша    = 20 гр.
 пренос и вършитба . . . . . . .    30 “
 десятък . . . . . . . . . . . . . . . .      40 “
                                      всичко 90 гр.
 
 От получените 4 хектолитра по 60 гроша хектолитъра земевладелца добива 240 гр., така, че чиста печалба му остава около 150 гр. на дюлюм. Ечемик се сее по-слабо. От един дюлюм средно може да се добие до 6 хектолитра по 40 - 50 гроша прави 250 - 300 гроша. Понеже разноските са почти същи като при сеитбата на пшеница излазя чиста печалба от 150 - 200 гроша на дюлюм. Нивите изобщо са изтощени, по липса на тор. Обикновено се торят само ония ниви, предназначени за царевица и то от някои по събудени земледелци [Някои са се опитвали да си изпишат изкуствен тор от странство, но властите не са допуснали това. Пред 1897 год. Наум Христов от с. Неволяни докарал за опит 6 чувала такъв тор от Марсилия, но торът бил спрян в Солун и парите на човека пропаднали.] .

  И от тия села мъжете ходят във чужбина. От всяко семейство има поне един мъж в странство, преимуществено в Америка, който ежегодно изпраща на своите не по малко от 2000 гроша за изплащане данъците, погашение заемите и др.

 До преди десетина години селяните от полските самостоятелни села в нищо почти не се отличаваха от чифлигарите, ала откато почнаха да странствуват те се подигнаха не само икономически, но и в културно отношение.

 Чифлигарите обработват чужди ниви, повечето турски наполовина. Агата, т.е стопанина на чифлика ги употребява.като свои слуги. За тия сиромаси няма бял ден. Те са същински роби. Цяло лято, делник и празник, те са длъжни да работят на нивите на Агата. Във всеки чифлик агите обработват част от земята - по 200 - 300 дюлюма сами, с така наречените момци (слуги). Най-важната роля в тия чифлици играят кехаята и поляка. Те назначават кметовете, аазите и др. като ги подбират винаги из своите приятели, които не им пречат да злоупотребяват с правата на селяните.

 Може да се каже обаче, че в Леринско и Костурско, от две години насам се тури край на тия произволи [9]. Селяните, които работеха на турските чифлици, отначало слабо, а после по-силно взеха да се опират на агите, след като в повечето места успяха досущ да се отърсят от тяхното господарство, а заедно с туй им покрусиха и привилегиите. Само, че туй им струва доста жертви. През 1900 - 1901 - 1902 год. не се минаваше ден да не стане убийство. Разгневените аги трепеха ония свои роби, които с осмеляваха да роптаят и вдигат глава срещу господаря. В архивата на агентството личат имената на мнозина от тия убити. Ала вместо да се сплашат, селяните добиваха повече смелост в своето озлобление против агите. Мнозина от тях, жадни за отмъщение, отиваха и си присъединяваха към върлующите вече чети. Сплашените аги не смееха да отидат даже до чифлиците си.

 До минимум се намали и числото на момците, с които агите обработваха нивите си. По-голяма част от тях зарязаха агите и с помощта на свои роднини заминаха за Америка, гдето печелят стократно повече. Изобщо може да се каже, че земеделието в Костурско е по-слабо, едно по липса на земя и второ, че и малкото пространство, което би могло да се обработва постоянно, се зарива от сипеите на голите околни планини. В околността на Хрупища то е по-добро, защото почвата е по-силна и оросявана от река Бистрица. Лозарството изобщо е слабо развито в Леринско и особено в Костурско. Било е добре преди 20 - 30 години; ала поради тежките данъци от онова време насам, то запада значително. Единствените места, гдето още лозарството се крепи са: Екши-су, Суровичово, Пътеле и Петерско (Леринско) и гръцкото село Боготско (Костурско). Добро вино днес излиза само в тия села и най-вече в Екши-су и Суровичово. Износ се прави за целия Битолски и част от Солунския вилает, дори и за България.

 При едно подобрение на работите в Македония, краища като Леринско и Костурско за по-малко от 2 - 3 години ще се повдигнат икономически, за да направят в бъдеще още по-големи успехи, както в поминъчно, тъй и в културно отношение,благодарение на техния бодър и трезвен ум, на голямата им възприемчивост, на енергията и на пословичното им трудолюбие.
 
II.  БИТОЛСКА И ПРИЛЕПСКА КААЗИ
 
 Битоля е търговски център на цяла западна Македония. Всички стоки, предназначени за разни градове и паланки по целия вилает, както и за арнаутлука минават и се разпределят оттук. От друга страна тук се събират всички сурови произведения, произходящи из вътрешността и се изнасят за Европа през Солун. Поминъкът на градското население е твърде разнообразен. Със земеделие се занимават малцина и то преимуществено ония българи, които живеят по краищата на града. Мнозина от по-богатите турци владеят в околността обширни земи и чифлици, от които получават добри приходи. Нещо преди 24 години тук опитаха обработването на афиона, но без успех, вследствие на което тази култура се изостави окончателно. На пропадане е и табаклъка, който по-рано е бил в доста завидно състояние.

 Преди години тук са се обработвали голямо количество кожи, особено овчи и кози на мешини и сахтияни. Главната причина за пропадането на тази индустрия е неумението на местните работници и конкуренцията на европейските фабрики.

 Главната търговия е в ръцете на власите. Еснафското съсловие се състои преимуществено от българи. Евреи има малко, повечето от тях са манфактурджии. Арнаути има повече. Те се занимават главно с разни занаяти като: тюфекчилък, кожарство, брашнарство и ахчилък. На пазаря, който става всеки понеделник, тук се стичат много селяни от околните места. От Прилепско, Мариово и Дебър донасят за продан сирене, масло и добитък за клане; от Пътеле, Суровичово и пр. - вино; От Охрид, Преспа и селата около река Черна - риба; от Преспанско - дърва; от Крушево - Цапари и др. въглища; от Брустник - най-вкусни череши и пр.

 Поминъкът на жителите от гр. Прилеп е в плачевно състояние. Занаятите западат един след друг - даже занаяти като медникарството и демирджийство, които се славиха едно време тук, сега едва въреят. Железарството се крепи кое как за удовлетворение повече на местните нужди. От някое време насам за Сърбия се изкарват тесли, които се работят в града. Тук се приготовляват тъй също и кантари. До преди 4 - 5 години Прилеп въртеше доста голяма търговия с износ на жива стока, главно овни, които се изкарваха за Цариград. Но сега и този поминък западна съвършено.

 Табаклъка е в същото положение, както в Битоля. Земледелието и виноделието са тоже в упадък. Лозя има доста, но зле се обработват, поради липса на добри условия. От три години тук гроздобер не може да стане, понеже войниците изпояждат гроздето по лозята. В околността на града, прилепчани обработват доста много афион,който се изнася през Солун главно за Франция. Ежегодно от тая култура в града падат от 8 - 12 хиляди лири.
 
 А.) Планински и Край-планински села
 
 Жителите на тия села в Битолска и Прилепска каази са по-интелигентни, от колкото жителите на полските села, в същите каази. Понеже нямат добри ниви голяма част от тях открай време са зарязали земледелието и са се заловили главно със всевъзможни занаяти. Едни от тях са зидари и дърводелци като например жителите на голямото село Смилево; въгленари от селата Цапари и Гявато, Дреновци; воденичари като например жителите на селата Брусник, Лахци, Диково и пр., ханджий - от Буково, Оряхово, Кръстофор и други. Благодарение на чужбината и на занаятите селяните от планинските села на тия две каази държат може да се каже първо място между жителите на останалите села в Битолско и Прилепско. И най-простия селянин от тия села печели годишно не по малко от 20 (двадесет) лири турски.
 
 Б.) Полски села.
 
 В противоположност на Леринските и Костурските полски села, в Битолско и Прилепско тия села се намират в много западнало състояние, както в материално, така и в морално отношение. Жителите на тия села, както и ония на планинските в Марихово са много зле икономически. Понеже не странствуват, техния живот е първобитен. В жилищата им, обикновени кошари, редом с мизерията владее и голяма нечистотия. В туй отношение почти не съществува разлика между състоятелен и сиромах. Семейство от 10 члена не харчи повече от 10 - 15 лири. Никакъв подтик към економическо повдигане не се забелязва. При всичко, че всяка къща има колко-годе домашен добитък и киринни птици, не умее и не може да извлече от туй почти никаква облага. Когато млякото поскъпне до 2 - 3 гроша оката в града, те не могат да го донесат тук по нямане лесни съобщения и поради турски разбойничества. Ето защо те се принуждават да го правят на сирене, от което, като недотам добро, не могат да изкарат на четвърт от стойността на млякото. Изобщо икономическото положение тук мъчно може се повдигна, докато не настанат по-добри времена.

 Тук повечето села са турски чифлици гдето нещастните селяни работят денонощно само за своите господари. С непосилен труд, те едва изкарват за себе си насъщния залък. За пример могат да се приведат чифлиците Кравари, Жабени, които са притежание на прочутия злосторник Абдуллах Шабан. Жителите на тия два чифлика в нищо не се отличават от същински роби. Едно осем членно семейство може да придобие през цялата година най-много 20 - 30 хектолитра жито и до 60 оки фасул. При това такова семейство може да се счита за щастливо.

 Наистина между селяните из тия села има и собственици, ала те не са по-щастливи от чифликчиите, защото във всичките почти полски села има по няколко чифлици, чиито стопани - аги еднакво гледат на чифликчиите, както и на собствениците. Един собственик притежава най-много 30-40 дюлюма ниви, на които цената варира от 2 - 5 лири турски. Обработването на тия ниви, кога се сее например кукуруз, което е най-доходно например струва:
 
 оране 4 пъти. . . . . . . . . . . . . . 30 гроша
 семе. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .6 “
 превоз. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 15 “
 десятък . . . . . . . . . . . . . . . . . . 31“
     всичко 84 гроша
 
 От един дюлюм се получава от 5 - 7 хектолитра, които продадени по 50 гроша дават около 250 гр.; спаднати разноските, остават около 150 - 170 гр. като печалба от дюлюм. Ала трябва да се вземе предвид, че с един чифт волове не могат да се посеят повече от 10 дюлюма с кукуруз. Ето защо земята остава най-често необработена, понеже хората нямат достатъчно впрегатен добитък. Колкото до другите култури не остава повече от 40 гр. печалба на дюлюм, благодарение най-вече на безбожната експлоатация от страна на агите. Обработването на нивите за жито е същото както в Леринските полски села. Тъй като селяните не могат да си приготвят жито за през цялата година, те го привършват към края на Март. Тогава по неволя се обръщат към агите, които им дават такова. В началото на М. Април, като им вземат три за две и то само за един период от три месеци, понеже през Юлий и Август те събират даденото. Редом с туй върви и десятъкът, който отнима и последния залък на селяните. Касателно своеволията, грабежите и злоупотребленията от страна на агите в Битолската и Прилепската каази, може да се каже същото както за много села в Скопския вилает ( Вижд. Рапорта на Скопския Търговски Агент от 8-ий Януарий 1904 г. под № 22, отдел II, стр. 3 - 4 и отдел ІІІ-ти). Тождествеността е удивителна, за да има нужда да се излагат и тук същите факти.
 
ІІІ. ПРЕСПА И ОХРИДСКА КААЗИ, ДЕМИР-ХИСАРСКА [10] И КРУШЕВСКА НАХИИ.
 
 Думата "преспа" населението по тия места разбира всичката околност на Преспанското езеро, както и Ресенското поле. Различаваме Горна - Преспа, към която спада северния бряг на езерото и Ресенското поле и Долна - Преспа, която обгръща: южния, западния, и източния обръч на същото езеро. Цялата Преспа, състояща от град Ресен и от 63 села се разделя на две нахии: Ресенска с 29 села (Горна - Преспа) и Преспанска нахия с 34 села (Долна - Преспа) със седалище Наколец, а първата със седалище Ресен. Тия два административни центрове са мюдюрлци и спадат съм Битолската кааза. От всички села в Преспата нещо около 35 са чифлици, 7 са смесени, а останалите са самостоятелни.
 
 РЕСЕНСКА НАХИЯ
 
 Ресен е малък градец със твърде изпаднал поминък. Голяма част от жителите му се занимават с градинарство и овощарство. Вирее и грънчарството. Около тук има повече от десетина първобитни грънчарници, които изкарват разни глинени съдове за цяла Преспа. Мнозина се препитават и с риболовство. Другата търговия е нищожна. Лихварството е ужасно. Мнозина сиромаси са принудени да плащат по 30 до 50% докато се обърнат във истински роби. Кожарството е тоже съвсем почти изоставено.

 По-рано тук са падали ежегодно по 10 - 12 хиляди ягнешки, ярешки, овчи и кози кожи, които са се продавали на външни търговци или са били отнасяни в Охрид, гдето са били обработвани. Мнозина ресенци са се изселили в разни места на Балканския полуостров, главно в България. Земледелието е съвсем слабо развито в Ресенска нахия, при всичко, че тук-там има села с доста добра и плодородна почва. Причината на туй трябва да се търси сигурно отчасти в постоянното злоупотребление на спахиите и във непосилните данъци. Повечето от селяните не притежават ни педя земя, та се принуждават чужди ниви да обработват, срещу което едва изкарват необходимия залък. При туй работната земя изобщо е малко и изтощена. Торението е съвсем слабо. Скотовъдство няма никакво, поради систематичните грабежи, които се практикуват безпрепятствено в най-големи размери. Сиромашията е въобще голяма. Ето защо по-голяма част от селяните из Ресенско са принудени да дирят прехраната си в чужбина. Ежегодно от тук заминават стотини работници, главно за Цариград, гдето се занимават с градинарство и овощарство, което много им приляга. Завръщат се обикновено еднаж на 2 - 3 години и пак заминават. Въобще те са отлични градинари.

 От известно време насам обаче тяхното положение е от най-несносните, защото да отидат в Цариград не им се позволява. Да се занимават със земеделие тоже не могат, защото турци и арнаути им отнеха всичкия добитък. Не могат и за Америка да заминат, защото нямат пари. Като се вземе предвид и обстоятелството, че голяма част от тукашните села много пострадаха във време на въстанието, всекой може да си състави понятие за печалното състояние,в което са изпаднали по настоящем жителите на тая нахия. Ако при едно подобрение на работите в страната те във късо време могат да дойдат на себе си, защото са предприемчиви и работни люде. В некои тукашни села като: Кране, Бела - Църква, Козяк, та и самия Ресен, от двайсетина години насам обработват овощни градини, но понеже нямат необходимите знания за едно рационално овощарство, последното куца в голяма степен, вследствие на което и стопаните слабо се ползват от него. При все туй, от някое време насам и овощарството значително се разпространява из цялата нахия, благодарение насърчителния пример даден от Ресен. Преимуществено се култивират добри сортове круши и ябълки, част от които се консумират в Битоля, а малка част се изнасят дори в Солун. Добре би сторили селяните от тази нахия, ако се заемеха с отглеждането но Кюстендилски сливи, които струва ми се тук биха станали много добре, защото не са климатическите и почвени условия що липсват за това.
 
 ДОЛНО-ПРЕСПАНСКА НАХИЯ.
 
 Повечето села от тая нахия са чисто български. Те са разположени по бреговете на прекрасните Мало и Голямо - Преспанско езеро. Земледелците в този край се намират в горе-долу същото положение като в край-планинските села на Леринско и Костурско. Почвата е доста плодородна, ала зле обработвана. Жителите от тая нахия се занимават главно със зидарство, риболовство и пр., но главният им поминък е чужбината. Българите от този край отиват главно в Смирна и в Мала Азия въобще, гдето се занимават със зидарство. Ала от година насам по-голямата част от тия работници почнаха да заминуват за Америка.
 
 ОХРИДСКА КААЗА.
 
 Голям е икономическия упадък на Охрид. Кожухарството, тъй цветущо преди 30 - 40 години, днес е на изчезване. Едно време тук се донасяха сурови кожи не само от цяла Македония, но и от Албания, Босна, Херцеговина, обработваха се и се изпращаха по целия Балкански полуостров, Египет, Мала - Азия, Австрия и Германия, особено в Лайпциг. Голяма част овчи кожи се изнасяха и за Елбасан, гдето правят от тях толуми за масло и сирене. Всяка година Охрид е изнасял за Австрия, Германия, Франция и Америка не по-малко от 35 - 40 хиляди ягнешки, ярешки, овчи и кози кожи. От 20 - 30 кожарски заведения, гдето по онова време работеха непрестанно по 1000 - 1500 души работници, сега не е останала ни една къща.

 Западна значително и риболовството, главно поради намалението на рибата, вследствие нерационалното й ловене. Правото за риболовство се продава от държавата за две годишен срок през м. Март. Обикновено се явяват крупни предприемачи, които отсетне разделят езерото на по-малки части и ги препродават на местните рибари. Най-вече се цени Стружката и по на изток Пешчанскате части, гдето се лови най-вкусна и едра пъстърва. В изобилие ягули падат при устието на р. Дрим. В по-малко количество се лови много вкусен шаран и мрена.

 Край града има добри градини за зеленчук, който се изнася отчасти за Дебър, Поградец и пр. За Битоля се изпращат от тук до 20 000 оки вкусни ябълки. Лозарството не е в добро състояние,при всичко, че лозя не липсват. Причината трябва да се търси в неумението им да култивират лозята и в трудните условия, създадени от местните турци.

 Благодарение силния икономически упадък, голяма част от Охридчане се изселват главно за България (София), Солун, Битоля, Цариград, а някои отиват и в Атина. Поминъка в Струга изглежда по-добре. Българите тук се занимават със земеделие, градинарство, грънчарство, дърводелство и кожухарство. Кожухарството е западнало. Поради разбойничеството, особено на арнаутското с. Велешча, земледелието тук тоже е много западнало. Градинарството е поставено по-добре. Изнасят зеленчуци, пипер и лук за околните места, за Дебърско и пр.
 Глнените съдове, що се приготовляват тук, са хубави и съставляват предмет на доста оживена търговия. Разнасят и по Албания, Елбасан, Охрид и др. Риболовството в Струга е тоже на упадък. От 15 Април до 15 Юний в устието на Дрим ловят шаран, който през този сезон напуща езерото, за да се мърсти. Зиме ловят пъстърва. В най-голямо количество пада ягула. Поради близкото блато тук върлува много треска.

 Пазар става в събота.

 Поминъкът в Крушево е много слаб. Живущите в града граждани се прехранват чрез дребна търговия. Главните занаяти са: Обущарството и дърводелство. Жените плетат чорапи, които изнасят дори за Смирна и Цариград. В самия градец има парни четири воденици. Има и дараци за вълна движени с пара. С тая търговия се занимават главно власите. Българите се занимават със зидарство и въглищарство. Земледелието и нищожно. По-рано ежегодно от тук са изкарвали 120 - 150 хиляди само кози кожи, ала сега този износ съвсем отслабна. Виноделие не съществува. От 2 - 3 години са направени опити с лозарство, което едва ли ще вирее, тъй като местността е висока и планинска. Поминъка е чужбината. Власите скитат по Румъния, повече по Яш, по-малко в Букурещ като механджии преимуществено. По-голямата част власи отиват в Египет, гдето се занимават главно с лихварство. От 10 - 15 години насам от Крушево се забелязва едно намаление на влашките къщи, които се изселват повече за Битоля.

 Българските къщи наопаки - растат. Економическото положение на селското население в Охридската кааза е още по-лошо.То не е било цветущо и преди ланските печални произшествия, главно поради съседството на Албанците, които открай време безпрепятствено произволничат и разбойничествуват по тия беззащитни села. Изобщо може да се каже, че земледелието е като в Долна - Преспа. Понеже цялата кааза е повече планинска, место за обработване сравнително има малко. Най-добри ниви се намират в Малисията и в Охридското поле. Малисията или Стружката нахия представлява красиво поле, прорязано от р. Дрин и оросявано от множество нейни притоци. Тук почвата е добра и трудът би бил широко възнаграден ако не бяха хищните арнаутски банди главно от с. Велеща, които всичко плячкосват. Цялата Малисия има 22 села с град Струга за център. Тук, както и в Охридското поле, се ражда жито, овес, ячмен, по-малко кукуруз, още по-малко леща, просо, а тук там коноп и лен. Нивите са изтощени, поради непрекъснатото обработване и слабо торене. Собствениците в Охридската кааза са малцинство. В повечето полски села земите са притежание на разни турски бегове. Колкото се касае пък до планинските села, там нивите са много слаби, за да се не каже, че не струват нищо. По тая причина и от тая кааза жителите са принудени да скитат по чужбина да дирят прехраната си. Така напр. много от жителите на селата от Малисията отиват по целия Балкански Полуостров, дори и в Австрия, гдето се занимават с текерджилък, а ония от нахията Дебърца отиват в България, като дюлгери и зидари. От Дринско (селата около р. Дрин) излизат бозаджии и алваджии. Селяните от другите места на каазата отиват главно в Румъния, като аргати и хамали, отчасти в Сърбия и Черна - гора. Гурбетчиите, чиито число особно през последните години значително се увеличи,се завръщат обикновено след 2 - 3 години, плащат си дълговете и царщината и след 5 - 6 месеца отново отпътуват, за да дирят прехрана далеч от своите огнища.

Злоупотребленията по десятъка в тая кааза са несравнено по-големи, отколкото в другите части на вилаета, защото прекупниците са само арнаути - делрани, известни по своята развала и ненаситничество. Най-злочеста нахия в Охридската кааза е Дебърца с мюдюрски център Издеглавие. Търговия няма почти никаква. За скотовъдство и дума не може да стане. То е извънредно слабо, при всичко че в тия планински места би могло да бъде отлично. Преди 20 - 30 години то е било сравнително по-добре, ала сега съвсем е западнало вече. Добитък за клане сега се докарва повече из Албания. Главната причина за туй се крие от една страна в невероятните пречки, които се правят на скотовъдците от самите власти, както туй се забелязва и по другите каази, и от друга в постоянното разбойничество, практикувано от Дебърските арнаути. Тия готовани всяка есен налитат на орди в Охридските села и отвличат всичкия почти едър и дребен селски добитък. При всичко, че от две години насам, благодарение на българските чети, то попрестана, но не само, че не е още изкоренено, но даже се предполага, че ще се развие с нови сили щом престанат четите да бродят по тия места и да пазят интересите на бедното българско население.

 От черниците в някои села, като например с. Родожда, на разстояние нещо около два часа от Струга, приготовляват особена ракия, която се много цени. При по-добри условия това производство с полза би могло да се усили.

 Положението на Демир - Хисарската и Крушовската нахии напълно отговаря на онова в Охридската кааза.
 
IV.  КИЧЕВСКА КААЗА И ПОРЕЧКА НАХИЯ

Кичево е населен преимуществено с турци. Български къщи има около 40. Търговията е в ръцете на Крушовските власи и на неколцина турци. Българите се занимават с градинарство и с месарство. Отиват на чужбина, повече в България, гдето се занимават главно с млекарство и хлебарство. И тук по-рано износът на кожи е бил доста сериозен, ала сега както и по другите градове из вилаета, тази индустрия съвсем е занемарена. Надали има във вилаета кааза, в която жителите да са по-безжалостно преследвани, както от местните турци, така и от страна на правителствените чиновници, които не познават граници на своите грабежи и произволи. Тук всички българи са вън законите. Всяко оплакване от българска страна влече подир себе си жестоки последствия. И последния жандарин тук е пълновластен господар. Прищевките и на най-долния турчин трябва да бъдат безусловно изпълнени от потиснатата рая, изложена на най-големи зулуми от страна на ненаситните аги. Примерите от такива злодеяния са в изобилие. За илюстрация ще приведа тук следния факт. През 1899 година в началото на м. Декемврий около 300 души албанци навлезли в с. Осой, състоящо се от стотина къщи, гдето прекарали около един месец. След като унищожили всичко, ограбили добитъка, изгорили 8 къщи и си заминали. Туй е станало, тъй да се каже под носа на цял табор войска, квартируваща в близкото турско село Могорче. Докото арнаутите стояли в с. Осой, жителите на туй село избягали в българското село Гаре (тоже в Поречито). Същевременно от друга арнаутска банда били ограбени и селата Лазарополе, Тресонче и Жупаселци (Дебърско). За да се види как гледат властите на справедливите оплаквания на потиснатото българско население в този злочест край, ще приведа само следния пример:

През месец Февруарий н. г. бе назначен в Кичево за полицейски стражар християнина Коце Йованчев от Лерин. След пристигането си в Кичево, той имал нещастието да забележи, че тамошните турски полицейски вършили големи безобразия. Всякой българин, който отивал в конака по някоя работа бил принуждаван да дава гарантин само и само, за да му вземат пет гроша. След туй нефалетнамето (гаранцията) била унищожавана. Така се постъпвало и с всички ония, които отивали да си изкарат паспорти за странство.Това Коце имал смелостта да съобщи телеграфически на баш-полиц в Битоля. Ала последният вместо да направи нужното изследване, повикал Коце в Битоля и веднага го уволнил. В ръцете на турците се намира както имота, тъй и живота и честта на всеки българин. Ако някой баща има девойка за мъжене не може да стори това без изричното съгласие на поляка. Ала най-често поляка сам решава съдбата на момичето. Той посочва момъка, който трябва да се ожени за нея и за тая своебразна услуга взема от бащата 5 - 10 лири възнаграждение. Всякой българин, що се връща от чужбина тоже е длъжен да заплати на поляка един бакшиш най-малко от 5 лири турски. Ако не стори това, тогава 5 -те лири се удвояват и учетворяват и ако пак не бъдат заплатени, нещастния българин плаща с живота си. Такава е участта на тия нещастни бащи, които за да изкарат прехраната на домочадието си, принуждават се да скитат с години по чужбин а, за да загинат след завръщането си в село при своите.

Десятъкът не е данък, а официален грабеж, неокачествимо разбойничество. Винаги той се прекупува от най-знаменитите хайдуци - кръвници, които нахлуват в селата със своите орди, уж да събират десятъка. Ядат, пият, безчестят и на заминуване вземат така нареченото диш-парасъ, т.е. възнаграждение, загдето са били там на българска сметка. В особени тефтери те записват имената на селяните, определят кой колко десятък трябва да заплати и си отиват. Ако след месец отново се явят в селото и притурят в тефтеря лихва върху десятъка за миналото време. Като знаят от опит какво ги очаква, оголените селяни настояват да заплатят припадающий им се данък, ала спахиите отказват да си приберат вземаното и продържават да прибавят лихви, докато най-после задигнат всичката реколта. Има дори случаи, гдето тая система докарва селяните до окончателно разорение. Тогава спахиите им продават и последната педя земя, за да си приберат останалата част от десятъка. Такъв е следния пример. През 1893 година Али Риза от Кичево прекупил десятъка на с. Малковец. Край другото той свил селянина Миладин Стоянов да му заплати 40 гроша десятък срещу стоте оки жито, що родила нивата на този бедняк. Понеже нямал пари, той предложил на агата да му се издължи в жито, ала молбата му не се приела. След три месеца Али Риза изново дохожда в селото и вместо 40 поискал сега 160 гроша, като заплашил Миладина със смърт, ако не му се издължи. Понеже и сега нямал пари Миладин се видял принуден тайно да избяга в чужбина, от дето се завърнал едва подир четири години. Известен за това Али Риза пристига в селото и поисква вместо първоначалните 40 гроша 60 лири турски от Миладина. Поставен в безизходно положение селянинът се принудил да му даде запис за 30 л.т. Недоволен обаче и от туй, турчинът му обсебил и нивата, която струвала други тридесетина лири.

Не по-добра е участта в Кичевско и на всички други селяни, които биха искали да се занимават със земеделие, което е невъзможно при тия тежки условия, макар земята да е доста добра. Предвид на тия преследвания и мъчнотии едва ли се среща мъж в Кичевско, който да не е прекарал половината си живот в чужбина, гдето търси препитанието си.

Селата Кленовец, Душегубица, Иваница, Елховец, Поповец, Малковец, Лахчане, Добреновец, Яворец, Кнежино, Осой и Ращани,край другите беди, принудени са да заплатят на арнаутските главатари в Долни - Дебър един вид данък от 40 - 50 лири годишно. Този данък се нарича "Деребейлък". Всяко от тия села си има свой "деребей",които еж защитава селото от нашествията на арнаутите от Долни - Дебър. Ако селото не заплаща редовно на своя деребей или пък се откаже въобще да му плаща деребейлъка, тогава той разгласява това между Долно - дебраните, които нападат беззащитното село и го плячкосват окончателно.

Горно - дебрани не вземат деребейлък, но за това пък са по-опасни за населението. Колчем им скивне събират се на орди и нападат селата. Тези ншествия са хронически и се практикуват най-вече на есен. За да се снабдят със зимнина, главно с пастърма, арнаутите налитат по тия села и заграбват колкото добитък им мине на ръка. За да бъдат запазени от Горно - Дебърските хищници, много села в Кичевско се принуждават да заплатят други 40 - 50 лири на известен бег от Горни - Дебър, който срещу това им изпраща някой свой човек в селото да го пази. Изобщо може да се каже, че в този край българите - селяни се третират по-зле от самия добитък. Между впрочем те, както и техните събратя от Охридско, Демир - Хисарско и Крушевско заслужават по-добра участ. Предприемчиви, пъргави и пестеливи по природа, при благоприятни условия те в кратко време биха си създали едно економическо положение, безспорно по-завидно от настоящето, което едва се приближава към посредственото. За сега обаче не може да става и дума за някакво подобрение на техния поминък, чиито най-големи врагове са липсата на добри съобщения, несигурността, дори и по царските друмища и непрестанните арнаутски разбойничества. И да има сам - там някой състоятелен човек, той не смее да използва своето имане, нито пък да подобри в нещо живота си от страх да не обърне с туй вниманието на арнаутите, които не биха се подвоумили да му задигнат и ризата от гърба.

Най-накрая трябва да се забележи, че и прокарването на железницата Солун - Битоля способства в твърде голяма степен от една страна за обогатяването на отделни личности, които разполагаха с по-крупни капитали, а от друга страна - за опропастяването на хиляди сиромаси в Битолско. По-голяма част от ония, които изкарваха прехраната си напр. с кираджилък, ханджилък, самарджилък, налбанство и пр. се видяха принудени да се простят със занаятите си. Едни от тях, които имаха каква - годе възможност, отидоха в чужбина, главно в Америка, а другите останаха почти без всякакви средства за препитание.

Такова е в общи чърти економическото положение на християнското, особено но българското население в Битолско. Такова ще пребъде то до тогава, до като в Македония равенството е пуста дума,до като раята работи за агата.
Приемете, и пр. и пр.

[Back]

2.  Правителството на ген. Рачо Петров е просъществувало от 6 май 1903 г. до 23 октомври 1906 г.

3. Вилает — област, най-голямата административна единица в Османската империя. Само в практиката при събиране на поголовния данък джизие /паричен данък/ с този термин се обозначавали по-малки административни единици - една или няколко кази.

4. Каза - административно-териториална единица с обхват на околия.

5. Костур /дн. Кастория/ гр. в Южна Македония.

6. Лерин /дн. Флорина/ гр. Южна Македония.

7. Грош, - монетна единица в Османската империя, въведена праз XVII в. Самата дума е от латински произход; с името денарио гроссо - голям денарий, се наричала една голяма монета. В немския език от "гроссо" станало на "грош", а оттам дошло и в Османската империя. Пълният грош имал 40 пари или 120 акчета.

8. За четническото движение в Македония и Одринска Тракия по-подробно виж: Горгов, Ив. /Иван Орманджиев/ “Четническото движение в Одринско до Преображенското въстание”. - В: “Преображенското въстание”, С., 1955, с. 31-53; Камбуров, Г. “Четническото движение в Одринско до Преображенското въстание” - Военноисторически сборник, 1968, № 6, с. 3-19; Данаилов, Л. и Ст. Нойков. “Четническото движение в Тракия и в периода 1897-1903 г.” - Известия на Тракийския научен институт, 1970, №2, с. 3-72; Пандев К. “Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903”. С. 1979, с. 187-213; Пандев, К. “Четническият институт на вътрешната македоноодринска революционна организация”. - ИИИ, 1979, т. 24, с. 72-94; Пандев, К. “Гоце Делчев и четническият институт на ВМОРО” - Военноисторически сборник, 1980, №2, с. 92-111; Силянов, Хр. “Освободителните борби на Македония”, т. І, С. 1933; т. ІІ, С. 1943; “Македония. Сборник от документи и материали”. С. 1978; “Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902-1904”. С. 1978 и др.

9. Съгласно чл. 23 от решенията на Берлинския конгрес Високата порта е била задължена да провъзгласи равенство между християни и мохамедани. През пролетта на 1896 г. турското правителство обнародвало султанско ираде за реформи в румелийските вилаети на империята - Одрин, Солун, Битоля и Скопие, но и така не били изпълнявани. Това принуждава Русия и Австро-Унгария да изработят в Мюрцщег на 2 октомври 1903 г. нов реформен проект под името Мюрцщегска реформена програма, която трябвало да послужи като основа за изработване на реформени проекти, засягащи различни страни на икономическия и обществения живот в македонските вилаети. Портата си давала вид, че е загрижена за положението на християните в Европейска Турция, но в действителност не правела нищо сериозно за облекчаване на положението им.

10. Демир-Хисар /Вальовица/ дн. Сидерокастрон, гр. в Югоизточна Македония, Гърция