РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ ВЪ СЕЛАТА НА БУНАРЪ-ХИСАРСКИЯ РАЙОНЪ
По спомени на мѣстни дейци
1. с. Куру-дере 99
2. Урумъ-Беглия 106
5. Ятросъ 123
6. Едига 126
7. Яна 126
9. Чонгара 139
10. Сатѫ-кьой 146
Стоянъ Бѣжановъ
Едно тайно революционно движение не може да се счита напълно изяснено само съ споменитѣ на виднитѣ дейци. Важни сѫ и споменитѣ на мѣстнитѣ водители въ селата. Тѣзи скромни дейци бѣха по неволя поставени въ двояка роль: да се показватъ покорни поданици и сѫщевременно да работятъ тайно срещу турската империя. Заради това тѣ съхраняватъ данни, които допълватъ сградата на движението отъ преди 25 години. Убеденъ въ това, постарахъ се да разпитамъ по-важнитѣ отъ тѣхъ, споменитѣ на които излагамъ тукъ по села.
Г. Мавровъ: Селото ни броеше около 200 кѫщи. Отъ тѣхъ 50 приблизително бѣха български, а останалитѣ гръцки. То е далеко по шесть часа отъ М.-Търново и Лозенградъ, а три часа отъ Б.-Хисаръ.
Нашата организация се създаде отъ главния учитель Хр. Настевъ. Той дойде въ селото ни и свика нѣколко души въ училището: учителя ни Т. Г. Карагьозовъ, Недѣлчо кехая Стояновъ, Никола Стояновъ, Петъръ Петковъ, Дико Стоговъ и мене. Говори ни върху положението на българитѣ и нуждата да се освободятъ. Безъ да образуваме комитетъ, той ни остави съ порѫка
*. По спомени на Василъ Поповъ отъ Велика, съобщени писмено на 9.II.1927 г. отъ гр. Кавакли; Тъдоръ Г. Карагьозовъ, съобщени писмено на 10.VIII.1927 год. отъ Ахтополъ; Стоянъ Илиевъ Бѣжановъ, разпитанъ въ Бургазъ на 15.VII.1927 год. и Петко Мавровъ отъ Куру-дере, разпитанъ въ Кара-баиръ, Бургазка община, на 18.I.1928 год.
99
да привлѣчемъ още нѣкои селяни. Това направихме тайно и много предпазливо, поради етнографския съставъ на селото ни.
Карагьозовъ: Рѫководството на организацията фактически бѣ въ мои рѫце. Броятъ на посветенитѣ стигна до 50 души. Освенъ гореизброенитѣ, помня Кара Димо Михалъ Стоевъ, Костадинъ кехая Николовъ, Атанасъ кехая Николовъ, Янко Цинигаровъ.
Поповъ: По Великдень 1900 год. Куру-дере бѣше посетено отъ Гоце Дѣлчевъ и Ст. Лазовъ, а Маджаровъ по болесть бѣ останалъ нейде изъ Лозенградско. На третия день на Великдень и азъ отидохъ при тѣхъ. Извика ме съ писмо, написано съ червено мастило, приятельтъ ми старъ учитель Петъръ Сармашиклиевъ, сега покойникъ. Отъ него притежавамъ едно писмо на турски езикъ, написано отъ Подрумъ-кале. Сѫщиятъ день Дѣлчевъ ме закле въ кѫщата на К. кехая Николовъ и ми даде препорѫка до околийския рѫководитель въ М.-Гърново — Стефанъ Добревъ, отъ когото научихъ шифъра.
Карагъозовъ. Презъ юний сѫщата година мина четата на Г. Теневъ. На връщане тя бѣ оставена въ Бунаръ-Хисарската мѣстность „Совате", а куриерътъ ѝ Ставре Нневъ дойде въ града и ни съобщи, че четата се нуждае отъ хлѣбъ. Съ нѣколко души отидохъ при нея съ храна. Това бѣ презъ месецъ юний пакъ, дене. Презъ нощьта тя се оттегли при „Текето", отдето куриерътъ Стодле Янакиевь отъ Бунаръ-Хисаръ я заведе въ Колибитѣ. Като залови Керемидчиоглу, отведе го въ Куру-деренската мѣстность „Мармара", дето го задържа до получаване откупа, донесенъ отъ куру-деренецътъ Михалъ Стоевъ.
Мавровъ: Понеже селото ни продоволствуваше четата, аферата го засегна много. Въ България избѣгахме: Недѣлчо кехая съ синоветѣ си Стоянъ и Стойчо, азъ, братя Тодоръ и Христо Димови, Атанасъ Николовъ, Михалъ
100
Стоювъ, братя Стоянъ и Димитъръ Панайотови, Яни и Христо Стоюви, Никола и Недѣлчо Стоянови. Избѣгахме на день св. Петка. Тоя день се празнуваше на селското ни аязмо, а въ Индже-кьой имаше панаиръ. Стража дойде въ селото ни и ние набихме гората. Отидохме чакъ въ Бургасъ въ хана на Тодоръ Минковъ.
Аферата разстрои организацията въ Куру-дере. По Димитровдень 1900 год. повечето отъ забѣгналитѣ се върнахме, наистина, подмамени отъ амнистия ужъ, ала пострадахме. Всички бѣхме арестувани и отведени въ Лозенградъ. При разпита единъ стражарь ме удари силно въ дѣсната страна на гърдитѣ. Оттогава останахъ недѫгавъ. Срещу рушветъ по 30 лири турски на човѣкъ, освободиха ни. Паритѣ натъкмихме като продадохме кой храна, кой крави, кой пъкъ дизиитѣ на жената си.
Бѣжановъ: Въ есеньта на 1902/903 уч. година Маджаровъ нареди чрезъ училищния инспекторъ да ида учитель въ Куру-дере, като важенъ пунктъ за революционната организация. Отидохъ семейно. Първата нощь квартирувахъ въ кѫщата на кмета Недѣлчо кехая Стояновъ, човѣкъ съ 500—600 овце, едно голѣмо богатство за онова време въ Турция. Следъ това се настанихъ за постоянно въ училището.
Кметътъ, разочарованъ отъ аферата, ми говори, че мрази революционнитѣ дейци и че ще предаде всичко на властьта, щомъ подуши да се работи нѣщо. Сѫщия езикъ държеше и бакалинътъ Войко Димовъ, членъ сѫщо на организацията до Керемидчиоглувата афера. Азъ не смѣехъ да отворя въпросъ. Това положение продължи до началото на януарий 1903 год., когато единъ день дойде урумъ-беглишкиятъ куриеръ Панайотъ Атанасовъ и ми съобщи, че ще дойдатъ Шишмановъ и Ташевъ. На 5 януарий вечерьта, срещу Водици (Богоявление), тѣ ми бѣха гости въ училището.
Още преди да съмне, извикахъ кмета въ училището подъ предлогъ да подпише доклада противъ селския
101
свещеникъ Василъ Янковъ, когото обвинявахме въ пиянство. Следъ Недѣлчо кехая повикахъ Войко. И двамата капитулираха предъ вида на острия войвода. Той поиска отъ насъ да му устроимъ вечерьта срещу Ивановдень събрание за ново организиране на хората.
На Богоявление, следъ отпускъ черква, претихъ въ училището свещеника В. Янковъ ужъ да ръси. Като излѣзе, цѣлъ бѣ пожълтѣлъ и изплашенъ.
Срещу Ивановдень вечерьта събранието стана въ училището. Организацията се възобнови и постави подъ мое рѫководство. Таксилдаринътъ на селото — Ангелъ Кирязовъ — стана секретарь, Недѣлчо Стояновъ — касиеръ, а Никола Стояновъ и Тодоръ Димовъ — съветници. П. Мавровъ получаваше писмата и ги предаваше на касиера.
Въ края на февруарий 1903 год. Калканджиевата чета устрои събрание сѫщо въ училището. Всички българи бѣха вече посветени. Гърцитѣ подушили пребиванието ѝ, та месецъ следъ като замина, предложиха да посвети и тѣхъ. Свещеникътъ имъ Григоръ Стаматовъ (по произходъ българинъ, братовчедъ на свещеникъ В. Янковъ, обаче, жененъ за гъркиня и станалъ патриаршистъ) дойде при мене и каза: „И ние искаме да бѫдемъ членове на каквото сѫ българитѣ". Отговорихъ, че не зная какво вършатъ българитѣ, но че ще ги питамъ и тогава ще му кажа. Сѫщия день куриеръ ми съобщи, че вечерьта четата пристига въ селото. Бѣ края на мартъ. Сондирахъ я по желанието на гърцитѣ. Тя се съгласи да ги покръсти. За тая цель настанихме я въ две гръцки кѫщи: едната половина на четата у свещеника гъркоманъ, а другата — у гърчещия се Георги Яланджиоглу (по баща българинъ, а по майка гръкъ и жененъ за гъркиня), познатъ на Ст. Петровъ отъ затвора въ Лозенградъ. Още сѫщата нощь бѣха посветени всички гърци, и то чисти гърци по народность, които знаеха български, когато нашитѣ селяни не знаеха гръцки.
102
Следъ това заедно съ българитѣ бѣха разпредѣлени на групи по 10 души на чело съ десетници. Гърцитѣ изпълняваха добре и точно задълженията си.
Непокръстени остачаха само двама арнаути и гръцкия учитель, синъ на единия отъ тѣхъ, помеже считаха ги за доносчици.
Следъ това кръщение четата замина за Урумъ-Беглия.
Калканджиевъ се обличаше като турчинъ и бръснѣше темето си по турски.
Веднажъ съ четата си бѣ у Тодоръ Димовъ, отдето се премѣсти у Никола Стояновъ. И въ дветѣ кѫщи посвети нѣкои изоставени до тогава хора.
Въ Куру-дере имаше 50 души аскеръ на чело съ юзбашии. Този единъ день извика мене и кмета Недѣлчо кехая. Съобщи ни, че дочулъ какво хайдути обикаляли въ гората, та да се оповести на селянитѣ да имъ даватъ каквото искатъ, за да си отиватъ по-скоро. Кметътъ почна да му разправя, че нѣма такива хора и че той като куршумджия (стрелецъ), ако има, би ги избилъ, а не да имъ дава храна. Обаче, юзбашията настоя на своето. Населението се окуражи. Съюзътъ на гърцитѣ и българитѣ се усили.
Около 10 май куру-деренскиятъ куриеръ Грудъ Стойчевъ доведе четата отъ Урумъ-Беглия. Сега тя провѣри дейностьта на селския комитетъ и редовностьта на вноса му, следъ което замина за България. Сѫщия месецъ имаше обиски и разкрития въ Лозенградско. Чета не влѣзе вече въ селото. Войската въ него се увеличи. Една сутринь въ дюкяна на Войко чаушина на аскера обвини българитѣ въ комитликъ. Ив. Николовъ, младъ и строенъ българинъ, отрече достовѣрностьта на обвинението и влѣзе въ пререкания съ турчина. За тая смѣлость изяде единъ шамаръ. Българитѣ пламнаха. Тѣ горѣха отъ желание за мъсть. Азъ не ги оставихъ да запалятъ преждевременно селото. Група младежи,
103
обаче (десетина души), на чело съ Иа. Николовъ избѣгаха въ гората и дебнеха да избиятъ патраула. Настояхъ да не посегнатъ никому и тѣ наскоро заминаха въ България.
Куру-деренскиятъ гръцки учитель Димитъръ Арнаудовъ отишълъ въ Лозенградъ и предалъ всичко на владиката, а този на мютесарифина. Отъ Б. Хисаръ дойдоха стражари. Тѣ забраха Недѣлко кехая и братъ му Димо, а отъ гърцитѣ — Георги Яганджиоглу и Щерината. Отвели ги въ Лозенградъ и после въ Одринъ.
Кметътъ ми повѣри селския печатъ. Съ него на рѫка почнахъ да издавамъ удостовѣрения на по-младитѣ да отиватъ въ гората да сѣкатъ дърва, отдето вече не се връщаха, а отиваха въ България. Това правѣхъ отъ страхъ да не би арестуванитѣ гърци да издадатъ хората. Въ селото останаха по тоя начинъ само по-възрастнитѣ българи.
Турцитѣ търсѣха избѣгалитѣ. Азъ спокойно отговаряхъ, че ги нѣма. Укривахъ и нѣкои незабѣгнали още, за да ги улесня отпосле да бѣгатъ. Благодарение на това, нито единъ издаденъ отъ гърцитѣ не се залови.
Всѣки день очаквахъ двамата гърци да издадатъ и мене. Обаче, заради приятелството ни тѣ не направиха това.
Смѣтахъ да седя въ селото докато ме търпи войската, за да окуражавамъ хората, ала една нощь гръцкиятъ свещеникъ ми съобщи, че турцитѣ се готвѣли да ме убиятъ. Веднага си съставихъ пѫтенъ листъ (икми хаберъ) и заминахъ съ сина си Георги за родното ми село Каваклия, Лозенградско. На пѫтя при турското село Искюпъ-дере, залови ни патраулъ, но ни освободи, като снабдени съ листъ за пѫтуване. Вечерьта останахме да спимъ въ с. Къзълджикъ-дере, въ дюкяна на налбантина Пеньо Желѣзковъ отъ Лозенградъ. Мухтаринътъ на това турско село ме арестува подъ предлогъ, че съмъ учитель въ гнѣздото на комититѣ, поради което
104
и азъ трѣбва да съмъ непременно комитинъ. Ходжата на селото, Халилъ, съ когото се запознахъ отъ по-рано, се намѣси и ни освободи. Той ме посъветва да вървя право въ родното ми село, защото времената сѫ лоши. Така и направихъ. Въ Куру-дере вече не се върнахъ. Бѣ края на юний 1903 год., следъ изпита.
Мавровъ: Презъ юлий въ околностьта на селото ни се яви голѣма чета на чело съ Ст. Петровъ. Тя не можеше да влѣзе въ село, понеже постоянно пазѣше войска. Единь день дойде при мене овчарьтъ Иванъ Филинъ и ми съобщи, че четата чака за хлѣбъ. Веднага обадихъ на двама селяни. Тримата заедно подъ предлогъ, че отиваме на жетва, занесохме ѝ хлѣбъ. Оказа се, обаче, много малко. Съ насъ бѣха и женитѣ ни. Върнахме се веднага да вземемъ още хлѣбъ, като го поставятъ въ по единъ пчелинъ кошъ, ужъ че идватъ за ловъ на открити пчели. Другъ пѫть отнесохме хлѣбъ на четата по другъ начинъ. Тя бѣ на Липовия баиръ. Съ Яни Стоювъ тамъ имахме ниви, които жънехме заедно. Събрахме около двадесеть жътварки и ги отведохме на нивата на Яни, като натоварихме и едно магаре съ множко хлѣбъ. Жетваркитѣ не знаеха предназнечението му. Така постѫпваха и други. По тоя начинъ продоволствувахме четата презъ юлий, предвестникътъ на бурята въ началото на августъ.
Веднажъ ходихъ въ маглаикьойския балканъ при четата на Ст. Петровъ. Съ мене бѣше и Недѣлчо Продановъ. Взехме 3—4 пушки.
Смъртната ни дружината се състоеше отъ Петко Куртата, Ив. Николовъ, братя Петко и Вълчанъ Маврови, отъ които послѣдниятъ ходѣше съ четата; Стойчо Тодоровъ, Янко Георгиевъ, Танасъ Николовъ, Кирякъ Георгиевъ, Ив. Филинъ и други, всичко около 20 души. Обучаваше ни Христо Старшията. Той бѣ и войвода на смъртната ни дружина.
105
На 5 августъ вечерьта селото ни не бѣ нападнато отъ възстаници. На другия день войската сама си отиде. Следъ нея влѣзе смъртната ни дружина и нѣкои други момчета отъ околнитѣ села.
При нападението на Индже-кьой отъ селото ни участвуваха братъ ми Вълчанъ, Петко Куртата, Ангелъ Кирязовъ, Стойчо Тодоровъ и Ив. Николовъ.
Харманитѣ довършихме на свобода. По заповѣдь на четитѣ складирахме малка часть брашно въ Липовъ баиръ и Мармара, а останалата часть прибрахме въ хамбаритѣ си. Преди да свършимъ това окончателно, почна отстѫплението, по право бѣгството ни. Отъ селото ни почти всички българи се изселиха. Останаха само гърцитѣ.
Следъ амнистията, повечето семейства се върнаха въ Турция. Мене, Недѣлчо Неновъ и синъ му Стоянъ пакъ арестуваха. Отведоха ни въ Индже-Кьой. Ядохме бой, но се спасихме отъ затворъ само съ по 2 лири рушветъ.
Калояновъ: Роденъ съмъ въ М.-Търново на 11 май 1877 год. Свършихъ VI класъ въ Одринъ презъ 1896/97 учебна година. Три учебни години наредъ учителствувахъ въ Докузъ-Юкъ. Тукъ по Коледа 1898 год. Маджаровъ ме покръсти. Въ 1900 год. отидохъ въ Раклица на среща съ Дѣлчевъ. При Керемидчиоглувата афера съ учителитѣ Яни Ивановъ въ Ениджия, Коста Георгиевъ въ село Ени-Махле и селянина Щерьо Димитровъ отъ с. Докузъ-Югъ събрахме се въ Кара-Хадъръ у свещеникъ Никола Яневъ, у когото и нощувахме. Сутриньта отидохъ самъ въ граде да проуча положението и да видя
*. По спомени на учителя Георги Калояновъ, разпитанъ въ Бургазъ на 9. IX. 1926 год, и шурея му Найденъ Димовъ Молловъ, разпитанъ въ Василико на 18. VIII. 1927 год.
106
дири ли ни властьта. Върнахъ се съ донесение благоприятно за насъ. Разотидохме се. Аферата, обаче, засегна Урумъ-Беглия въ лицето на Михаилъ Илиевъ, Стаматъ Жековъ, Добри Николовъ и Ив. Каракашевъ, които бѣха отведени въ Б.-Хисаръ и освободени срещу рушветъ отъ десеть лири, безъ да се заведе дѣло противъ тѣхъ. Въ селото имъ азъ станахъ учитель отъ есеньта на 1900 година и стояхъ такъвъ редовно до надвечерието на Преображенското възстание.
Георги Калояновъ
Понеже заварихъ населението подъ впечатлението на ужаситѣ отъ Керемидчиоглувата афера, първата учебна година (1900/901) не отворихъ никому дума за организацията. Такава се зароди наново въ Урумъ-Беглия съ идването на първата чета въ него.
Молловъ: Родното ми мѣсто бѣ единственото чисто българско село въ Бунаръ-Хисарско. То имаше около 170 кѫщи. Презъ августъ 1902 год., въ време на харманъ, Калояновъ, който бѣ годенъ за сестра ми, посвети предварително мене и братовчеда ми Димитъръ Георгиевъ Гоговъ и отиде въ Пенека да доведе тримата първи четници въ нашия край, отъ
107
които Шишмановъ бѣ войводата. Настанихме ги въ саманлъка ни за сѣно, безъ знанието на родителитѣ ми. Тамъ кокошкитѣ ни снасяха яйцата си. Майка ми (Дона Д. Мрнаудова) влѣзла да ги прибере. Натъкна се на въорѫженитѣ и припада отъ страхъ. Нелегалнитѣ изкочили да я успокояватъ, като ѝ казали, че сѫ скрити отъ сина и зетя ѝ. Жълта като восъкъ, тя дойде на хармана ни и разказа случилото се съ нея на баща ми. Той ме навика, защо се бъркамъ въ такива работи и защо не му обадихъ. Успокоихъ го. Тайната се запази.
Четата събрание не устрои, а само посвети поединично нѣколко души, които ѝ представихме. Тѣ бѣха: голѣмия ми зетъ Вълчо Райковъ, Стаматъ Жековъ, Добри Николовъ, Михаилъ Илиевъ, Петко Янакиевъ и нѣкои други.
Калояновъ: Въ есеньта на 1902 год. самъ доведохъ втората чета на Шишмановъ и я настанихъ въ долния етажъ на училището. Тоя пѫтъ тя покръсти най-първо младия свещеникъ Панайотъ Димитровъ отъ сѫщото село. Сега организацията се нареди добре. Стаматъ Жековъ стана председатель, азъ — секретарь, Христаки Николовъ — касиеръ, Панайотъ Атанасовъ Дудушинъ — задграниченъ куриеръ за прекарване въ България подозрителни за властьта и провинени членове, и Атанасъ Карабакала — куриеръ за съседнитѣ села, главно Велика, отдето презъ Куру-дере четитѣ слизаха въ Урумъ-Беглия. Членски вносъ се опредѣли месечно едно чентензче. Въ цѣлия районъ такъва бѣ вноската.
Въ края на януарий убихме гърка Йоргаки Периловъ, двамата синове на когото бѣха гръцки учители въ Мидия и Виза.
Щомъ Йоргаки подушилъ, че четата е въ селото, отишълъ въ Лозенградъ да увѣдоми властьта. Тамъ предварително открилъ намѣрението си на двама гърци — Димитъръ Додоглу и чаракчията Димитъръ Кабата, отъ когото организацията ни купуваше царвули и патрондаши.
108
Двамата гърци го посъветвали да не обажда на властьта, че може да пати. Йоргаки, обаче, не послушалъ. Кабата съобщи, че има предателство. Докато лозенградскиятъ мютесарифинъ нареди да дойде стража отъ Б.-Хисаръ Йоргаки бѣ убитъ, още щомъ се върна отъ града, отъ Никола Георговъ Дупчовъ, Янаки Ангеловъ и Димитъръ Кустадиновъ. Тѣ станаха първитѣ нелегални отъ Урумъ Беглия.
Убийството привлече около 20 души стражари, войници и следователь. Констатираха само убийството и безъ да извършатъ арести върнаха се всички пакъ въ Б.-Хисаръ.
Презъ февруарий 1903 год. Ташевъ ми съобщи устно, че Шишмановъ е отстраненъ отъ организацията задето нападналъ Ювалията и не внесълъ взетитѣ пари въ касата на организацията. Едва на конгреса въ Варна 1904 год. научихъ сѫщинската причина за отстранението му — пасивни неморални деяния. Ташевъ, азъ и други възразихме, че други вършеха подобни делния. Герджиковъ остана посраменъ отъ изнесенитѣ обвинения по адресъ на негови любими дейци и задето отстрани Шишманова безъ следствие.
Населението въ Б.-Хисарско обичаше Шишмановъ, обича го и сега. Той остави срѣдъ него дълбоки следи съ пълнотата и стройностьта си, съ широкитѣ си плещи и лице и съ своя простъ, но разбранъ и красноречивъ говоръ. Славата му порастна още повече презъ войводството на Калканджиевъ, който нѣмаше качества, съ които да му съперничи.
Найденъ: Въ пролѣтьта на 1903 год. въ селото ни се образува смъртна дружина на чело на Г. Калояновъ. Въ нея влизаха: Добри Николовъ, Недѣлчо Христовъ, Панайотъ Атанасовъ, Димитъръ Чалъоглувъ, Георги Маджуровъ, Георги Атанасовъ Войниковъ, Христаки Яневъ, Стоянъ Чалъоглувъ, Андрея Стояновъ, Димитъръ Гоговъ. Яни Мънгиновъ, Никола Г. Дупчовъ, Петко Райковъ,
109
Димитъръ Михаиловъ, Янаки Ангеловъ, азъ; броятъ ѝ изобщо се движеше отъ 10 до 20 души. Ноще се обучаваше въ мѣстностьта „Габрака" въ Бъкльовата кория, наричана така по кашлата на дѣдо Бъкльо.
Калояновъ: Калканджиевъ иска пари и отъ Урумъ-Беглия ужъ за орѫжие, но не му дадохме. Съ него пѫтувахъ за България презъ лѣтото на 1903 год. По това време българската власть преследваше комититѣ. Ние, обаче, свободно минахме границата, понеже пограничниятъ офицеръ бѣ познатъ на Калканджиевъ, Стигнахме въ Бургасъ. Пасковъ ми каза, че Шишмановъ внесълъ десеть лири, които му бѣхме дали за две манлихерки.
Калканджиевъ се оправдавалъ, че 80-тѣхъ лири, взети отъ Пенека, Чонгара и Сатѫ-кьой, откраднали му ги въ Урумъ-Беглия. На конгреса въ Варна азъ разкрихъ тая лѫжа. Осѫдиха го на смърть. Той, обаче, не се яви въ организацията.
На конгреса въ Петрова нива присѫтствувахъ и азъ. Отъ тогава станахъ нелегаленъ въ четата на Ст. Петровъ,
Азъ бѣхъ прочемъ войвода на Урумъ-Беглийската смъртна чета, чието село спадаше въ Величкия участъкъ. Четата ми ноще винаги се увеличаваше, понеже нѣкои селяни, отъ страхъ да не ги арестуватъ внезапно, идваха въ нея и дене пакъ се връщаха въ Урумъ-Беглия.
Найденъ: Презъ месецъ юний 1903 год. офицеритѣ прогониха смъртната ни дружина и тя се настани около Цикнихоръ, дето се обучаваше заедно съ дружината на това село. Тукъ бѣ и Кустада Николовъ отъ с. Пиргопуло. Обучението се рѫководѣше отъ Михалъ Райковъ Ивановъ, войвода на цикнихорската смъртна дружина. Той бѣше служилъ въ първия наборъ въ България, та ни командуваше по руски. Войводата пъкъ на кладарската смъртна дружина — Стоянъ Желѣзковъ — имаше за мушка една дъсчица съ иглена дупка. Единъ день,
110
като обучаваше едного на прицелъ, падна убитъ отъ куршума на пушката му.
Малко преди възстанието, Шишмановъ, съ рискъ да бѫде убитъ отъ четитѣ съгласно издаденото противъ него окрѫжно, влѣзе въ Турция. На пѫть къмъ Урумъ-Беглия, той налѣтелъ на турци, които карали въ Индже-кьой кола съ карпузи. Въ тъмнината взелъ ги за българи, та имъ се обадилъ. Турцитѣ му стреляли. Шишмановъ наранилъ единия съ револвера си и продължилъ. Още сутриньта рано войници обградили селото ни. Шишмановъ билъ въ кѫщата на Георги Жековъ, въ източния край на селото. За да го спасятъ, нѣколко баби излѣзли ужъ за дърва въ гората; съ тѣхъ заедно маскиранъ излѣзълъ и Шишмановъ. Той продължилъ пѫтя си за Пенека. Тамъ стигналъ тъкмо, когато Керимъ чаушъ съ кавалерията претърсвалъ родното му село.
Калояновъ: Въ деня на възстанието едни отъ урумъбеглийци взеха участие въ нападението на Индже-кьой, а други съ мене заедно скѫсаха телеграфнитѣ жици Виза и Бунаръ-Хисаръ. Дружината ми се състоеше отъ 12 души. Въ надвечерието на възстанието криехме се въ курията на турското село Пуралия, четири часа далеко отъ Индже-кьой. Кучета на турци ловджии ни откриха презъ деня на 5 августъ. До като ловцитѣ обадятъ на властьта, скѫсахме линията и се отправихме за четата на Ст. Петровъ.
Преди отстѫплението забрахме отъ Урумъ-Беглия наши роднини, повечето млади хора, и се оттеглихме къмъ Велика. По пѫтя се събрахме съ бѣглеци отъ Сергенъ, Яна, Чонгара, Б.-Хисаръ. Въ началото на септемврий всички стигнахме въ Аланъ-Кайрякъ.
При настѫплението си турцитѣ убиха въ селото ни свещеника Димитъръ Вълковъ и Тодоръ Поризана.
При амнистимта отъ 1904 год, почти всички се върнаха. Върнахъ се и азъ и шуреятъ ми Найденъ.
111
Калояновъ: Това село бѣ далеко отъ Урумъ-Беглия часъ — часъ и половина. Имаше 200 гръцки кѫщи и по 100 турски и български. Уговорихъ съ Шишмановъ да се създаде въ него пунктъ. За това единъ день извикахъ Русинъ кехая Георгиевъ и го покръстихъ. Той бѣ богатъ сергенски овчарь, но обичаше да подържа разбойници.
Апостолъ: Въ селото ни трѣбваше да се действува много предпазливо. Българитѣ бѣхме патритршисти. Презъ августъ 1902 год. ноще дойде въ Сергенъ урумъбеглиецътъ Добри Камбуровъ и ме покани веднага да замина съ него, че братъ ми живущъ въ Урумъ-Беглия е тежко боленъ. Зазеде ме, обаче, въ друга кѫща, дето имаше трима въорѫжени. Войводата ми откри защо ме вика и после ме закле на револверъ, сабя и пушка. Следъ това поведохъ ги за Сергенъ. Оставихъ ги на края и самъ влѣзохъ вѫтре. Намѣрихъ братъ ми Петъръ, който бѣ мухтаринъ, и Русинъ кехая. Този ги прие у дома си. Тукъ имъ представихме по-виднитѣ съселяни. Въ два дни тѣ покръстиха около 20 души. Между тѣхъ бѣха и Кирякъ Василевъ, Из. Димитровъ, Кустадинъ Бунаръ-Хисарлията, Ив. Тодоровъ и Мавроди кехая. Рѫководитель стана братъ ми Петъръ, а касиеръ — Ив. Тодоровъ. Организацията ни фактически се рѫководѣше отъ Калояновъ, Урумъ-Беглийския учитель. Той ни пишеше писмата, съставяше ни списъцитѣ, нагледваше събирането на членскитѣ вноски и пр.
Революционната организация ни накара да се почувствуваме българи, каквито си бѣхме по рождение и езикъ. Благодарение на това, по-късно се отдѣлихме отъ Патриаршията.
*. По спомени на Г. Калояновъ и Апостолъ Георгиевъ, живущъ сега въ с. Бродилово, Василиковско, чиито спомени сѫ записани по мой въпросникъ на 4. XI. 1927 год.
112
Въ селото ни имаше само три пушки: моята, на братъ ми Петъръ и на Русинъ кехая. И тритѣ ги пазѣхъ азъ въ кѫщата си. Една нощь братъ ми дойде и ми каза да ги скрия на всѣка цена, че има обискъ. Азъ натирихъ магарето вънъ и после тръгнахъ и азъ навънъ съ орѫжието. Моята пушка напълнихъ за всѣки случай, а дветѣ взехъ на рамо. Патраулътъ ме усети, ала доде разбере, кой съмъ, какъвъ съмъ, уфейкахъ вънъ отъ село, скрихъ орѫжието и спокоенъ се върнахъ съ магарето, готовъ да се оправдая, че за него съмъ закъснѣлъ до сега.
Нѣколко дни преди възстанието Калканджиевата чета ни съобщи, че е на Караманъ баиръ, за да ѝ отнесемъ храна и да получимъ инструкции за предстоящата борба. Съ братъ ми Петъръ още сѫщата вечерь въ кѫщата ми обмислювахме, какъ незабелязано оть турцитѣ да изпълнимъ исканото. Презъ сѫщото време единъ нашъ съселянинъ — Ив. Вълчановъ — пиянъ отивалъ на хармана си съ брадва на рѫка, като чукалъ съ нея по камънитѣ. Патраулътъ се усъмнилъ, та го завѣлъ на хармана му и почналъ да чука брадвата на камъкъ, за да примамятъ, ако Вълчановъ е чукалъ въ знакъ на нѣкои тогава. Тогава излизалъ отъ селото на вънъ братъ му Желѣзко кехая, съ мехъ сирене, предназначено за четата. Ударитѣ на брадвата го накарали да се прехвърли презъ единъ плетъ и да избѣга. Патраулътъ стреля залпово и го нарани леко по рамото. Желѣзко стигна, обаче, при четата безъ да му уловятъ диритѣ.
Гърмежитѣ раздвижиха войската. Съ братъ ми не можахме да излеземъ тая нощь отъ селото навънъ.
Сутриньта рано отидохъ на единъ отъ гръцкитѣ дукяни да купя ужъ тютюнъ, но въ сѫщность искахъ да науча какви бѣха снощнитѣ гърмежи. Следъ това отидохъ у Желѣзко кехая, който се върналъ още сѫщата нощь. Казахъ му веднага да напусне селото предпазливо.
113
И азъ го последвахъ. Присъединихме се къмъ четата.
Следъ бѣгството ни, войската арестува 30—40 българи. Михаилъ Стояновъ, при опитъ за бѣгство, бѣше убитъ. Останалитѣ съ бой отвлѣкоха за Одринъ.
Отъ Сергенъ въ възстанието участвувахме само 5 души. Бѣхме въ смъртната дружина на Пенека, рѫководена отъ Т. Шишмановъ. Между село Евренджикъ и Виза имаше постъ. Като го нападна групата ни, нѣмаше никакъвъ турчинъ. Скѫсахме жицата и отидохме въ Велика, сборния пунктъ. Следъ известно време, поради настѫплението на турската войска, се оттеглихме въ България.
Найденовъ: Селото ни бѣ въ Визенска кааза. То имаше около 300 кѫщи. Всички бѣхме българи, но патриаршисти. Като свършихъ V класъ въ Одринъ, станахъ учитель въ родното ми село за 1899/900 уч. година. Черквата ми плащаше 15 лири годишно. И Св. Екзархия тайно ми даваше пособие до 20 лири. Тъ очакваше отъ мене да възвърна съселянитѣ ми чрезъ училището въ нейното лоно. Една часть отъ децата учехъ само на български, друга — на гръцки, а трета — на български и гръцки. Най-леко имъ бѣше на български, понеже въ цѣлото село другъ езикъ не се говорѣше съ изключение на черквата, дето се служеше на гръцки.
Визенскиятъ владика Доротей, по произходъ арнаутинъ, се опита да ми пречи, но не успѣ. Училището накара селото ми да се почувствува българско. Въ 1900 год. вече имаше само десетина гъркомански семейства на чело съ чорбаджи Михаилъ Вълчевъ Футакоглу.
*. По спомени на Василъ Поповъ, Георги Шишмановъ, разпитанъ на 23. VIII. 1926 год. въ Василишко, Георги Найденовъ, учитель, разпитанъ на сѫщата дата въ сѫщия градъ и втори пѫть на 18. V. II, 1927 г. пакъ въ Василико, заедно съ Калудъ Стояновъ.
114
Всички други бѣха екзархисти. Ние държахме училището, а патриаршиститѣ, макаръ и меншество, — църквата.
Георги Найденовъ
Шишмановъ: Въ 1900 год. въ селото ни имаше вече и революционна организация. Създаде и въ тѣсенъ крѫгъ братъ ми Тодоръ, за което дойде единъ день отъ Лозенградъ съ конь. Бѣше месецъ августъ 1899 год. Въ кѫщата ми събра четирима души: мене, учителя Г. Найденовъ, Петко Алексовъ и Георги Хаджийкинъ; следъ като ни посвети, закле ни и се върна презъ Лозенградъ въ България съ паспортъ.
115
Поповъ: Отъ нашето село Велика до Пенека разстоянието е 8—10 часа. Найденовъ всѣка сѫбота, щомъ разпуснѣше дѣцата, подъ предлогъ, че отива на бащината си рѣчна воденица, стигаше посрѣдъ нощь въ селото ни, събуждаше ме, решавахме и по петли време си заминаваше обратно. Колко мили срещи и още по-сърдечни раздѣли съмъ ималъ съ него до манастирчето „св. Петка", и то все преди зора да пукне!
Найденовъ: Въ пролетьта на 1902 год. Шишмановъ съ първитѣ си двама четници Д. Ташевъ и Д. Георгиевъ дойде въ селото ни, като нелегаленъ рѫководитель на Б.-Хисарско. Видѣ се най-първо съ братята си Георги и Иванъ и съ мене. Тримата отъ своя страна му представихме други лица. Азъ напр. пратихъ му мухтарина на екзархиститѣ Михаилъ Петковъ, Вълчо Димитровъ, Петко Алексиевъ, Стоянъ Георгиевъ и Фотаки Димитровъ, мой свинарь, когото назначихме куриеръ на организацията ни.
Шишмановъ: Когато братъ ми дойде въ селото ни съ втората си чета презъ есеньта на сѫщата година (1902), решихме да оберемъ въ полза на организацията Ювалията. Съселянинътъ ми Петко Алексиевъ предложи това. Войводата му каза : „Гювендисвашъ ли се" ? (Наимашъ ли се?). За тоя обиръ дадохме въ помощь на четата нѣколко селяни, между които бѣ и Фотаки свинаря.
Найденовъ: Последнитѣ ми съобщиха, че много малко пари взели отъ попа. Тѣмъ се падна за труда половинъ лира. Купиха си едно агне и гуляха за спасението си.
Шишмановъ: Братъ ми искаше да убие следъ обира П. Алексиевъ, задето предложи безъ да знае положението на Ювалията. Той ималъ жива стока, но не и пари.
Найденовъ: Въ пролѣтьта на 1903 год. Калканджиевъ иска отъ мене, като рѫководитель на селския комитетъ, устно обяснение за обира на Ювалията. Пита
116
ме: На какво основание дадохъ хора и кого питахъ. За постѫпката ме мъмри устно и всичко се свърши.
Чухъ, че отстраниха отъ организацията Шишманова за тоя обиръ. Не е право. Той не отиде на своя глава и почти нищо не взе отъ попа.
Къмъ края на есеньта 1902 год. въ селото ни дойдоха Кондоловъ, Шишмановъ, Ташевъ и Камилски. Посрѣдъ нощь устроиха масово събрание въ черквата и посветиха Михаилъ чорбаджи, съ което раздоритѣ въ селото ни се прекратиха. [*]
Презъ 1903 год. турската власть следѣше чрезъ куруджиитѣ, какво става по българскитѣ села. Нашиятъ куруджия се казваше Мустафа. Следъ конгреса на Петрова нива веднажъ той срещна въ селото ни Калканджиевата чета, тъкмо когато тя излизаше за гората. Четата го забра съ себе си и го уби. Уби го Ст. Мариновъ българанчето (той бѣ дезертьоръ отъ България, заселенъ и ожененъ въ Пенека) отъ смъртната ни дружина, създадена при войводството на Калканджиевъ.
Смъртната ни дружина се състоеше отъ мене, Ив. Райко Кехайовъ, Ст. Георгиевъ (майсторъ Стоянъ [**]), Фатаки свинаря, Димитъръ Тодоровъ Драмовъ, Димитъръ Николовъ Козинаровъ, Ив. Николовъ Демековъ, Стоянъ Мариновъ, Атанасъ Купеновъ Катеринчевъ, П. Алексиевъ, Георги Михалевъ Крундирата и . . .
Понеже станахъ много подозрителенъ за властьта, презъ юлий 1903 год. постѫпихъ въ четата на Калканджиевъ. Следъ Илиндень той искаше да посети селото ни. Уведоменитѣ мои съселяни бѣха се събрали въ кѫщата на дѣдо Яни Самоковлията, за да го чакатъ. Войводата
*. Вж. кн. I „Георги Кондоловъ . . .", Бургасъ, 1927 год., стр. 51-52.
**. Той бѣ възстаникъ въ 1876 год. Родомъ бѣ отъ с. Ениджия, Лозенградско. Въ Урумъ-Беглия бѣ праматаринъ и шивачъ. Следъ това, поради нѣкаква случка, избѣга и се укри въ Пенгка, дето после остана да живѣе и се ожени.
117
влѣзълъ при тѣхъ въ турски дрехи, съ саръка на убития Мустафа. Помислили го първоначално за турчинъ, та се изплашили.
Найденовъ и Калудъ: Убийството на Мустафа създаде афера въ селото ни. Четата накара мухтарина да съобщи на властьта за изчезването на куруджията. Веднага отъ Виза дойде кавалерия на чело на Керимъ чаушъ. Тя обгради селото и би много хора, за да се добере до истината по изчезването на Мустафа. Най-сетне намѣри гроба му. Върху него четата бѣ изгорила цѣла кола дърва, за да прикрие следитѣ му. Намѣриха и трупа на кучето му, убито сѫщо отъ четата и заровено до него.
Когато селото бѣ заградено, отъ къмъ юго-западната му страна, по водата за селската воденица, влизалъ върѫженъ Т. Шишмановъ, явилъ се въ кѫщата на Цвѣтко Георгиевъ. Той му казалъ да се върне назадъ, че селото е заградено.
На другия день сутриньта кавалерията забра и откара въ Виза 20 души, между които бѣха и свещеникътъ Димитъръ Яневъ, Ив. Фотакиевъ (гъркоманъ), чорбаджи Михаилъ, Ив. Радиловъ, братъ ми Райко Найденовъ, когото просто пребиха отъ бой заради мене. Презъ Лозенградъ откараха ги въ Одринъ. По пѫтя за Лозенградъ чорбаджи Михаилъ едва вървѣлъ, влаченъ отъ другитѣ арестанти. Близо до града конвоятъ го пребилъ съ прикладитѣ на пушкитѣ си.
На 1 августъ около 90 души пенечани и ятросци отивахме въ Велика за орѫжие. Въ мѣстностьта „Чардака" натъкнахме се на патраула Тодоръ Калудовъ (Тончето отъ Б.-Хисаръ) отъ четата на Ст. Петровъ. Войводата ни събра всички на една поляна и отдѣли само 12 души, изброени по горе, понеже въ Велика нѣмало пушки за повече хора, а останалитѣ ги върна въ селата имъ. До тоя день у насъ имаше само револвери и ками.
118
Найденовъ: Преди възстанието смъртната ни дружина прие за войвода Т. Шишмановъ. Той дойде при насъ въ гората. Въ надвечерието на възстанието азъ съ единъ съселянинъ още отидохъ къмъ Ятросъ при Калканджиевата чета. Съобщихме на войводата ѝ, че съселянитѣ ни искатъ Шишмановъ за войвода. Калканджиевъ се съгласи при условие да не иде самъ Шишмановъ въ четата му, което прочее и последниятъ не желаеше, понеже знаеше окрѫжното до четитѣ за него.
Шишмановъ: Въ пенешкия участъкъ се образуваха три групи отъ по четири селяни и по единъ четникъ, съ назначение да скѫсатъ телефоннитѣ жици на Сарал (Малъ тепе), при Визенското беклеме — жицитѣ за Б.-Хисаръ и при маджурското село Султанъ бахче — жицата за Мидия.
Найденовъ: Смъртната ни дружина на чело съ Шишмановъ на 5 августъ вечерьта изгони отъ Пенека мюлтезимитѣ (юшураджиитѣ) и върна дошлитѣ коля отъ Виза за храна. Така започнахме възстанието. Ние станахме господари на селото ни.
Нѣкои пенечани имаха колиби (10—15 високо) въ северо-източна посока отъ селото, далеко единъ часъ и половина. Наричаха се Апартесъ. Единъ селянинъ ни донесе въ първитѣ два дни на възстанието още, че въ тѣхъ се намира колъ (патраулъ) отъ 9 души. Шишмановъ поведе веднага смъртната дружина. Азъ по болесть не можахъ да ида.
Колътъ нощувалъ въ една отъ колибитѣ. Дружината го обградила и сутриньта запалила колибата. Войницитѣ си пробили изходъ презъ една дупка и излѣзли. Завързало се сражение. Паднаха двама турци, убитъ бѣ, обаче, и Фотаки свинаря. Дружината се върна пакъ въ село.
Шишмановъ: Около десеть дни прекарахме въ безцарствие. Хората си работѣха спокойно. Щомъ чухме, че иде войска, селото се изпраздни. Всички се оттеглиха
119
въ гората. Братъ ми Тодоръ въ качеството си на войвода нареди да се върнатъ всички старци, баби, жени, моми и деца, а да останатъ само мѫжетѣ. Тѣ се прибраха въ Дрънката (курия) и „Куртъ-баиръ", който се намира единъ часъ източно отъ Пенека. Братъ ми Иванъ бѣ изпратенъ въ Велика да съобщи за турцитѣ и да иска помощь. Той се върна съ десетина четници, които не стигнаха до насъ. Къмъ с. Динне отъ върха „Бузалъцитѣ" видѣли до Пенека палаткитѣ на турцитѣ. Четницитѣ предъ тая гледка смѣтнали, че страшно ще е да се иде на Куртъ-баиръ. Войската ги забелязала. Нѣколко конници ги подгонили. Четницитѣ съ Калканджиевъ избѣгали къмъ Велика. Братъ ми се върна самъ на Куртъбаиръ.
Найденовъ: Нашата смъртна дружина почна да се разочаровава. Нѣкои пожелаха да се върнатъ въ село. Войската не само че не ги закачи, но поиска отъ тѣхъ да привлѣкатъ и останалитѣ въ гората. Така почна разлагането на дружината ни. Отъ день на день все намаляваше. Патраули почнаха да обикалятъ около насъ. Искахме отъ войводата да ни води при четитѣ, той, обаче, не се съгласяваше, понеже се опасяваше отъ тѣхъ поради окрѫжното. Предложихме му другаде да идемъ да се скриемъ. И това не прие. Азъ бѣхъ годеникъ. Дѣдо ми идваше на Куртъ-баиръ два-три дни наредъ и ме убеждаваше да се върна въ село. Съгласихъ се най-сетне и се върнахъ, заедно съ нѣколко души още.
Шишмановъ: Братъ ми Тодоръ имъ казваше да не си отиватъ съ пушкитѣ. Учительтъ Найденовъ и П. Алексиевъ, обаче, не го послушаха и се предадоха съ пушкитѣ. Като заминаваха, той заплака и каза: „Всичко става за моята глава". Той предвидѣ участьта си. Турцитѣ, като запитали учителя и Алексиевъ, защо до сега не се предадоха, отговорили, че ги спиралъ единъ човѣкъ, който спира изобщо всички хора и не дава орѫжието имъ. Юзбашията повдигналъ веднага въпросъ за
120
залавянето му безъ кръвопролитие. Кметътъ Вълчо Димитровъ и нѣкои други първенци съ юзбашията заедно решили: селяни да идатъ напредъ, и следъ тѣхъ наблизо да върви войска; щомъ първитѣ го заловятъ, тя ще се притече и ще го задържи.
Найденовъ: Войводата ни бѣ останалъ на Куртъ-баиръ съ около 9 души. Неговото залавяне тури край на пустнатия слухъ преди това, че за назидание и примѣръ на селото ще ме обесятъ срѣдъ мегдана му.
Една сутринь двама селяни заминаха съ аскеръ къмъ Куртъ-баиръ. Селянитѣ съобщили на недоволницитѣ въ дружината да уловятъ войводата и да го предадатъ на войската.
Шишмановъ: Самото залавяне стана така. Двама души го повикаха настрана, а други отзадъ го заловиха, притиснаха и завикаха. Задържаха и мене. Веднага войници налетѣха и почнаха да биятъ мене. Казаха имъ, че азъ не съмъ войводата. Спустнаха се къмъ него, вързаха го съ вѫже и заедно съ 5—6 души още, оставени свободно, откараха го въ Пенека. По пѫтя спрѣха ни въ мѣстностьта „Цървенака" и почнаха да биятъ брата ми да каже де сѫ пушкитѣ на убититѣ двама войници при Апартесъ. Каза, че азъ ги зная, де сѫ. Върнаха ме въ Куртъ-баиръ, за да вземемъ пушкитѣ, скрити въ трески отъ дѣлани керестета.
Найденовъ и Шишмановъ: Въ село войводата ни бѣ затворенъ самъ, а останалитѣ бѣхме наедно. Още на другия день сутриньта ни отведоха въ Виза. Навързаха ни по трима. Войводата ни само бѣ вързанъ самъ и вървѣше напредъ. По цѣлия пѫть го биха. Въ Виза, обаче, положението му коренно се промѣни: поднесоха му храна и госби, но той нѣмаше охота за ядене, поради боя отъ предния день.
Войводата отказа да даде показанията си въ Виза подъ предлогъ, че само биятъ и не знаятъ, какъ да питатъ ; заяви, обаче, че на голѣмото мѣсто е готовъ
121
да каже всичко. Телеграфически се нареди отвеждането ни въ Цариградъ. Презъ Сараи отправиха ни за гара Черкезъ-кьой (Тюлбе-дере). Бѣхме 15 души. Войводата бѣ каченъ на каруца, понеже отъ побой не можеше да върви, а останалитѣ вървѣхме пѣшъ, навързани пакъ по трима. Конвоятъ биеше последния редъ, следъ което го смѣняваше съ предния. Така изреди всички редици. Преби ни отъ бой. Т. Шишмановъ сегисъ-тогисъ се подсмиваше отъ каруцата и ни подхвърляше, че теглото ни е награда за предателството. Старшията на конвоятъ, най-сетне, се застѫпи и забрани на войницитѣ да ни биятъ. Той имъ каза остро, че нему ние сме повѣрени, да ни отведе въ Цариградъ живи, а не лешъ и че ако сѫ мераклии да биятъ, да идатъ на балкана, а не тукъ вързани хора да мѫчатъ.
Отъ гара Черкезъ-кьой свалиха ни на Сиркеджи въ Цариградъ. Прие ни полиция. Тя ни качи на едно параходче и ни заведе въ Селемли кашласѫ. По пѫтя войводата се опита да се хвърли въ морето, ала полицията го залови и застави да седне съ думитѣ: „кѫде? тукъ не е балканъ, а море".
Въ Селемли кашласѫ затвориха ни по единично въ залата съ желѣзни подове. По едно време войводата завика: „Всички тука ли сте ?" часовоятъ напраздно се опита да го спрѣ. Той продължи: „Кабаата само върху ми да хвърлите. Вие мене не можите да отървете, но азъ васъ мога". При следствието всички казахме, че той ни направи комити, той изгори селото ни.
Найденовъ: На другия день отъ затварянето ни въ Селемли кашласѫ мене и войводата разпитаха едновременно въ една стая. Обвиняваха ме, че съмъ участвувалъ въ нападението на Василико. Шишманова разпитваха на другото кюше. Чухъ въпроса: знае ли какво мисли Русия и България да вършатъ следъ обявяването на възстанието ? Отговори, че знае. Следовательтъ му, единъ ходжа, каза, че ще му даде листъ да напише
122
показанията си самъ. Презъ нощъта Шишмановъ писа въ сѫщата стая. На другия день го извадиха отъ затвора. На излизане го фотографираха и после го отведоха въ двореца, отдето се върна при насъ свободенъ обръснатъ и премѣненъ, заедно съ офицера на Селемли кашласѫ.
Шишмановъ: Братъ ми казалъ на султана, че злото произлиза отъ гърцитѣ. „Тѣ подкупватъ пашитѣ и ги настройватъ срещу българитѣ. Вие тукъ не знаете нищо, понеже сте като въ затворъ. Отъ гърцитѣ ще пострада единъ день държавата Ви". Султанътъ го опрости и постави на служба да следи и донася за положението. Опредѣлиха му да живѣе въ Кади-кьой съ 30 лири месечно.
На насъ въ затвора каза, че следъ нѣколко дни ще бѫдатъ освободени още 5 души: азъ, Петъръ Стомковъ, Ст. Георгиевъ, Вълчо Ивановъ и Тодоръ Найденовъ, братъ на учителя ни. Този го запита: „Ами насъ, кога ще освободитъ, г-нъ Шишмановъ?" — „Когато освободятъ всички затворници, тогава и васъ ще освободятъ", му отговори братъ ми. — „Значи следъ 15—20 години?" каза учительтъ. — „Не, следъ 7—8 месеци".
Найденовъ: Въ затвора останахме само 9 души. Военниятъ сѫдъ ни осѫди на доживотенъ затворъ. Отъ Селемли кашласѫ премѣстиха ни въ Цариградския затворъ. Следъ 2 години мене изпратиха на заточение въ Синапъ. Тамъ ме освободиха презъ мартъ 1907 год. заедно съ съселянитѣ ми отъ Цариградския затворъ.
Селото ни броеше 120 кѫщи. Само четири отъ тѣхъ бѣха на цинцари, женени, обаче, за българки. Злото бѣше въ патриаршизма ни, по който вървѣхме и дълго време следъ възстанието.
*. По спомени на Костадинъ Тодоровъ Кехайовъ, разпитанъ въ Василико на 18. VIII. 1927 год.
123
Тодоръ Шишмановъ
124
Една Томина недѣля отидохъ съ Димитъръ Градевъ Крачолувъ въ Велика на сборъ при „Къзъ Аязмо". Тукъ и двамата ни посветиха. Презъ Керемидчиоглувата афера азъ попаднахъ въ затвора по подозрение. Лежахъ въ Акий калеси 32 месеци. Като се върнахъ свободенъ, заварихъ войвода Калканджиевъ.
Селскиятъ ни комитетъ се състоеше отъ Димитъръ Райковъ — рѫководитель, помощникъ — азъ и секретарь-касиеръ Стоянъ Кустадиновъ. Ние въ всичко следвахме Пенека, чийто рѫководитель, Г. Найденовъ, бѣше и нашъ, понеже съ Пенека образувахме единъ учестъкъ въ организационно отношение. Първоначално посветенитѣ бѣха до 20 души, а при войводството на Калканджиевъ — цѣлото село.
Презъ юлий 1903 год. 8 души отидохме въ Велика и взехме пушки. Другитѣ бѣха: Кирязи Яневъ, Никола Вълчановъ, Никола Плешковъ, Георги Стояновъ, Димитъръ Ругачевъ, Георги Костовъ и Ташо Янивъ. Рѫководителътъ ни имаше отъ по-рано още револверъ. Цинцаринътъ Ташо Янивъ скри пушката си, та останахме само 8 души въорѫжени — 7 пушки и 1 револверъ. Ние съставлявахме смъртната ни дружина подъ мое войводство.
За възстанието никой не ни потърси. Селото ни не взе участие въ това бунтовническо движение. Войска, обаче, дойде и у насъ. Братята цинцари Ташо и Георги Яневи ѝ предадоха, че имамъ пушка. Азъ отричахъ. Цѣлия день ме държаха правъ. На всѣко мое отричане, Ташо отговаряше, че имамъ. Най-сетне, вечерьта дадохъ пушката и ме освободиха. На другия день пакъ ме потърсиха, ала бѣхъ избѣгалъ въ гората на селото ни. Сѫщия день заловиха останалитѣ 6 души съ пушки и рѫководителя ни и ги откараха въ Виза, Лозенградъ, Одринъ. Освободиха ги едва на 20 априлъ 1904 год. заедно съ всички българи амнистирани като политически престѫпници.
125
Селото ни бѣше къмъ Лозенградската кааза. Състоеше се отъ 87 български и 42 гърцки кѫщи. До 1900 год. часть отъ българитѣ бѣха гъркомани, но после станаха екзархисти. Свещеникътъ ни Койчо . . . бѣ старъ, та стоеше настрана. Учительтъ ни Д. Бомбашировъ, обаче, влизаше въ организацията. Тя се създаде за първъ пѫть отъ Шишмановъ и Ташевъ въ края на октомврий или началото на ноемврий 1902 г. Преди това знаехме, че има въ Паспалово, ала нѣмаше кой да вземе инициатива, па ни плашеше смѣсения съставъ на селото ни.
При второто посещение на Шишмановъ и Ташевъ презъ януарий 1903 год. организацията се устрои добре: рѫководитель стана бакалина Георги Найденовъ, касиеръ — азъ, съветници — Мавроди Стояновъ и Панайотъ Георгиевъ Гайдаровъ, а куриеръ — Георги Кировъ Явашевъ.
Отъ началото на пролѣтьта 1903 год. селото ни почна да се посещава отъ малко-търновски чети първо на чело съ Дико Джелеповъ, а по-късно и Кондоловъ. Отъ Бунаръ-Хисарския районъ се откѫснахме. Това се наложи отъ географското мѣсто на селото ни. Понататъшната история на организацията ни е свързана съ движението въ М.-Търновския районъ.
Александъръ: Въ съ селото ни отъ извора „Камара" протича рѣка, която дѣлѣше българската махала (булгаръ баиръ махлеси) отъ гръцката (румъ дере махлеси).
*. По спомени на Тодоръ Продановъ Калудовъ, разпитанъ на 18. VII. 1927 год. въ Василико.
**. По спомени на Никола Гандиевъ, разпитанъ въ Василико на 2. VIII, 1926 год., Александъръ Яневъ, разпитанъ въ Бургазъ на 28. VIII. 1927 год. и Димитъръ Яневъ — на 2. 11. 1928 год. въ Бургазъ.
126
Нашата махала имаше около 150 кѫщи; останалитѣ бѣха гръцки. Първоначално всичкитѣ българи признавахме патриаршията. Къмъ 1890 год. братъ ми Стоянъ доведе български учитель Димитъръ Айвазовъ. Съ това се постави начало на отцепването ни отъ гърцизма. За това братъ ми бѣ отровенъ по настояването на наши гърци отъ гръцкия лѣкарь на Скопо, като го лѣкуваше.
Н. Гандиевъ.
Гандито: Следъ смъртьта на Стоянъ Яневъ азъ застанахъ на чело на българското движение противъ Патриаршията. Бѣхъ връстникъ на Стоянъ. Дванадесеть души съ него образувахме съветъ за отцепване отъ
127
гърцитѣ, като го избрахме кметъ на българитѣ, какъвто стоя до смъртьта си, всичко три години.
Въ мое време българитѣ се раздѣлиха на две партии. Тѣ се мразѣха помежду си, пречеха си, докато се намѣси революционната организация и ги помири.
Въ началото на една есень въ селото ни дойде презъ Б.-Хисаръ Маджаровъ съ още единъ учитель. Гостуваха въ кѫщата ми. Маджаровъ посвети мене и кмета ни Стоянъ, следъ което замина за Лозенградъ. Наскоро се помина Стоянъ (1898 год.), та нищо не се работи въ това направление.
Александръ и Димитъръ: Седмица преди Коледа — месецъ декемврий 1902 г. — дойдоха у насъ Шишмановъ и Ташевъ. Учительтъ ни Манолъ Хаджи Атанасовъ говори на баща ни — дѣдо Яно Стоянъ Кехайовъ — да ни приеме, обаче, той не се съгласяваше отъ страхъ да не се научи Гандито, който сѫщо не искалъ да ги приеме отъ страхъ да не се научи баща ни. Най-сетне при условие, че ще се пази приема въ тайна, четницитѣ отидоха първо въ кѫщата на Никола Гандиевъ.
Гандито: Понеже се дѣлѣхме на две партии, поканихъ у дома си само своитѣ привърженци. Тѣ бѣха около 20 души, отъ които помня: Стоянъ Киро Гавазовъ, Тольо Вълковъ, Костаки Пасковъ, Анести Пасковъ, Никола Цвѣтковъ, Панайотъ Цвѣтковъ, Георги Томовъ, Никола Стояновъ Купеновъ, Димитъръ Николовъ Залоговъ и Кустандинъ Дилидинковъ. Всички бѣха посветени и покръстени. Оставаше да се направи сѫщото и съ хората на дѣдо Яно. Три дни следъ заклеването на моитѣ, Шишмановъ, Ташевъ и азъ съставихме заплашително писмо за обединение. Предадохъ го на Александъръ подъ предлогъ, че е донесено отъ Б.-Хисаръ и оставено на менъ за предаване по принадлежность. Още сѫщия день привечерь отговори ни се, че
128
предложението се приема и кѫщата на дѣдо Яно е отворена.
Димитъръ: Учительтъ действуваше по другъ начинъ. Той каза на баща ми, че гоститѣ ще дойдатъ отъ Б.-Хисаръ направо. Бѣше студено, снѣжно време. Баща ми чудѣше се, какъ ще иде при такова време учительтъ въ града да ги вземе. Учительтъ му каза, че ще ги причака само край селото ни. Въ два часа по турски презъ нощьта тѣ дойдоха, наистина, но не отъ града, а отъ кѫщата на Гандито, който ги съпровождалъ до насъ и се върналъ у дома си самъ.
Двамата нелегални ми направиха впечаление съ бѣлитѣ си калпаци и пушкитѣ. Заклеха веднага всички присѫтствуващи: баща ми, майка ми, братята ми Александъръ и Николи и мене. По тѣхно желание даде имъ са да вечерятъ свинско печено. Много се чудѣхме, какъ може въ коледни пости да се блажи. Стана разговоръ за дѣлото. Баща ми се очудваше, какъ може безъ Русия да се постигне нѣщо. Войводата изтъкна, че като се организира и въорѫжи народа, самъ ще се освободи. Баща ми отговори, че не може шепа хора да съборятъ така лесно една вѣковна империя. Ние младитѣ, разбира се, съгласяваме се съ Шишмановъ.
Следъ вечерята двамата нелегални легнаха на хубавитѣ постелки съ обути царвули и съ орѫжието до тѣхъ.
На другата вечерь извикахме у насъ подъ различни претексти наши роднини и близки. Щомъ влѣзеха въ приемната, побледняваха първоначално, но после се успокояваха и цѣлуваха камата и револвера. Така посветиха у насъ около 20—30 души.
Гандито: Следъ две вечери Шишмановъ и Ташевъ ме поканиха да ида въ кѫщата на дѣдо Яно. Тамъ ми съобщиха, че има вече помирение между българитѣ. Тогава се уговорихме за посветяването на Костадинъ Стояновъ Шехтановъ.
129
Димитъръ: Неговата кѫща бѣ срещу нашата — на дѣдо Яно. Повикаха го да доиде у насъ, ала отказа, понеже подушилъ, че има нѣщо. Щомъ съобщиха отказа му, Шишмановъ рипна и дръпна другаря си по орѫжие да идатъ у дома му и да го убиятъ, за да не би да ги издаде. Баща ми и други спрѣха нелегалнитѣ и се установиха на следното: идната нощь компания посветени да отведе Шехтана у Гандито, за посвещението на когото първиятъ още не знаеше, и тамъ нелегалнитѣ да му се яватъ. И наистина, щомъ го отведоха, тѣ, премѣстени пакъ у Гандито, явили му се съ орѫжие. Войводата съ голъ ножъ се отправилъ къмъ него заканително съ въпросъ: „Ти ли си Кустадинъ Шехтановъ" — Намѣсата на присѫтствуващитѣ отклони работата къмъ покръстване.
Гандито: Въ кѫщата ми стана общо събрание. То избра комитетъ въ съставъ: рѫководитель — мене, помощникъ — Александъръ, секретарь — Николи Яневъ, касиеръ — Стоянъ Атанасовъ Касъровъ и съветници — Д. Н. Залоговъ и К. Н. Шехтановъ.
Втори пѫть дойде въ селото ни четата на Калканджиевъ. Настанихме м въ две кѫщи: у Ст. Томовъ, която бѣ въ северо-източния край на селото, и у Ст. Купеновъ — въ северо-западния. Войводата събра всички организирани, за да ги види и въодушеви. Сега се реши комитетътъ ни да събира пари по една лира на човѣкъ за кримки. Събрахме около 13 лири. Отъ тѣхъ тритѣ бѣха на дѣдо Яно и двамата му синове (Александръ и Николи). Орѫжие, обаче, не ни се достави.
Презъ пролѣтьта 1903 год. Калканджиевата чета дойде пакъ въ селото ни. Тоя пѫть извикахъ я азъ, за да се справимъ съ появилата се разбойническа банда въ околностьта на селото ни. Въ тая банда имаше единъ отъ Яна — Петко Димитровъ и единъ яненски зеть — Стоянъ Димовъ Нонковъ отъ Куру-дере. Роднинитѣ имъ криеха цѣлата банда. Тя ненадейно се явила и на свещеникъ
130
Стоянъ Калчевъ, та се изплашилъ. Ецна нощь посетила и Николи Яневъ, роднина на разбойника Нанковъ по жена. Като секретарь на организацията, Николи ме увѣдоми веднага. Поискахъ отъ него да ми устрои среща съ разбойницитѣ. Тя се състоя въ кѫщата му. Понеже въ селото ни нѣмаше смъртна дружина, поканихъ ги да се зачислятъ въ урумъ-беглийската. Тѣ не се съгласиха, а ме помолиха да ги остави да се видятъ съ домашнитѣ си, следъ което ще си заминатъ. Удовлетворихъ ги при условие, че никому нищо нѣма да правятъ и веднага после ще заминатъ въ България. Тѣ не удържаха обещанието си.
Въ околностьта на с. Манастиръ-дере, единъ и половина часъ далако отъ селото ни, въ с. Скопо и въ нашата мерия направиха пакости. У насъ напр. заклаха за няене едно яре въ мандрата на гърка Янко п. Анастасовъ, а две промумиха за удоволствие. Пратихъ куриера Димитъръ Делидинковъ въ Урумъ-Беглия и доведе четата направо въ кѫщата ми, дето се събра и комитета ни. Решихме разбойницитѣ да бѫдатъ убити. Николи, обаче, за да спаси роднината си Нанковъ (Дели Наньо Нанковъ), издаде решението ни. Разбойницитѣ своевременно избѣгаха отъ кѫщата на Георги Вълковъ. Тѣ намѣриха въ гората дѣдо ми Дели Динка, като пасеше кравитѣ си, и ми пратиха съ него бележка, че ще ме убиятъ задето ги преследвамъ. Това бѣ на 15 аирилъ 1903 год.
Още първия день следъ бѣгството имъ отъ село, разбойницитѣ се явили на полето и взели хлѣба на организиранитѣ наши съселяни Никола Вълковъ и Ставри Стояновъ Купеновъ, което видѣлъ гъркътъ Сава . . . . Властьта бѣше разпоредила въ такива случаи веднага да ѝ се съобщава. Българитѣ не изпълниха това. Гъркътъ, обаче съобщи. Властьта ги арестува като ятаци. Тъкмо бѣхъ уговорилъ съ свещеникъ Ст. Калчевъ да се яви при лично познатия му каймакаминъ, съ цель да
131
освободи съ подкупъ арестуванитѣ, за да не би да издадатъ организацията, арестуваха и мене, дѣдо Яно, Тольо Вълковъ, Горги Томовъ, Димитъръ Коларовъ и свещ. Ст. Калъчевъ, който успѣ да избѣга до Урумъ-беглия, дето го заловиха и биха тежко.
Н. Вълковъ и Ставри Ст. Купеновъ признали предъ властьта, че се покръстили въ кѫщата на дѣдо Яно. Заедно съ това издали синоветѣ му и всички заловени, изброени по-горе.
Димитъръ: Въ селото ни имаше трима стражари: Османъ чаушъ, едно проклето гърче отъ с. Азбуа, Визенско, на име Яньи и още единъ турчинъ. Като бѣхъ единъ день въ дюкяна ни, тримата стражари минаха въорѫжени и се раздѣлиха, като напълниха пушкитѣ си. Следъ малко Османъ караше Гандито, а гърчето — баща ми. Арестуваха ги въ кууша. Тон день голѣмитѣ ми братя бѣха на нивата. Стражаритѣ туриха падаритѣ на постъ въ южната часть на селото, за да задържатъ търсенитѣ, като се връщатъ отъ полето. Падаритѣ бѣха все гърци. Братъ ми Александъръ попадна въ рѫцетѣ на Стерьо. Щомъ разбра каква е работата, съгласи пъдара да се отбиятъ у насъ да си вземе нѣкаква дреха. Стерьо останалъ да чака на външната ни врата. Майка ми съобщи на Александъръ, че властьта го дири. Той изкърти едно желѣзо отъ прозореца на втория ни етажъ и се хвърли отъ 5—6 метра височина въ съседната кѫща, отдето избѣга. Стерьо дълго чака на вратата ни, викайки напраздно: „Хайде бре, Александро, хайде бре, Александро".
Вънъ отъ селото Александъръ срѣщналъ да се връща братъ ми Николи. Забира и него къмъ Урумъ-Беглия.
Още сѫщия день се чу, че ще отведатъ арестуванитѣ въ Бунаръ-Хисаръ. Надвечерь дойде при мене Вълчо Шехтановъ и ми поиска нашата мартина, за да освободи арестуванитѣ, като ги причака на пѫтя и убие
132
гърчето, което щѣло да ги отведе въ града. Следъ туй дойде майка ми на дюкяна и ми съобщи, че Александъръ избѣгалъ. Азъ бѣхъ тогава на 15 години. Бѣше ни нагости братовчедъ ми Найденъ Стояновъ отъ Урумъ-Беглия, младежъ като мене. Двамата заедно решихме да избѣгаме. Още сѫщата нощь, въпрѣки че никой не ни дирѣше, хванахме пѫтя за селото му и осъмнахме до него. Сутриньта видѣхме наоколо и други Яненци. Между тѣхъ бѣха и моитѣ братя. Надвечерь дойде при насъ учительтъ Г. Калояновъ. Говори ни неподозренитѣ да се върнатъ по селата си, а само търсенитѣ отъ властьта да заминатъ за България. Имаше много хора и отъ разни села. Нѣкои се върнаха. Отъ Яна не се върна нито единъ. Презъ Велика стигнахме въ Аланъ-Кайрякъ, а отъ тамъ въ Бургасъ.
Гандито: Следъ седмица отъ Бунаръ-Хисаръ изпратиха ни въ Лозенградския затворъ. Тамъ лежахме 16 дни и се освободихме съ 80 турски лири рушветъ. Въ затвора останаха само предателитѣ ни К. Вълковъ и Ставри Ст. Купеновъ.
Следъ като ни изпратиха въ Лозенградъ, Бунаръ-Хисарскиятъ мюдюринъ извикалъ на следствие К. Шехтановъ. Той призналъ, че е покърстенъ въ кѫщата ми. Поради туй извикали на следствие и жена ми. Питали я, дали на втория день на Коледа Шишмановъ и Ташевъ сѫ били у насъ. Отговорила, че дошли кулджии. Така се спаси отъ затворъ.
Следъ освобождаването ни, мюдюринътъ задължилъ Шехтановъ да ни каже да му дадемъ 30 лири, че иначе ще ни арестува отново и ще ни прати въ Одринъ.
Шехтановъ се оправдаваше предъ менъ, че отъ карезъ ме издаде, задето съ измама го покръстихме, следъ като отказа на Александъръ Яневъ да иде у тѣхъ. Щомъ самъ предъ мюдюрина се е призналъ, задължихъ го да не казва втори пѫть, че е посветенъ, ако пакъ ни арестуватъ.
133
Александъръ. Въ Бургасъ се срѣщнахъ съ Шишмановъ въ Инчовия ханъ. Оплака се предъ мене и братъ ми Николи, че е отстраненъ отъ организацията, следъ като подготви района си; каза ни дори да останемъ при него да образуваме самостоятелна чета.
Димитъръ: Въ Аланъ-Кайрякъ готвѣха се нѣкои да заминатъ за Петрова нива. Щомъ зачухъ, тайно отъ братята си заминахъ отъ Бургасъ за това село. Въ училището му имаше много дрехи и шапки. Облѣкохъ се по четнишки. Харесахъ си една шапка съ тритѣ различни цвѣта на българското знаме. Носѣхъ я, докато бѣхъ четникъ.
Въ Аланъ-Кайрякъ ни пообучиха на орѫжие. Хр. Караманджуковъ изгърмѣ нѣколко бомби, за да ни покаже, какъ се работи съ тѣхъ. Обучението завършихме, като изгърмѣхме по единъ патронъ и навлѣзохме въ Турция да се боримъ за свобода на робитѣ. На изпращане край една воденица въ рѣката на Аланъ-Кайрякъ дадоха ни угощение и ни направиха една снимка.
Тръгнахме 35 души. Бѣха и В. Пасковъ, В. Думевъ, Хр. Караманджуковъ, Д. Катерински и Димо Янковъ. Водѣше ни Кръстьо Българията.
На Петрова нива всички чети бѣха построени на една поляна. Извикаха войводитѣ. Край редицата ни мина и Маджаровъ. Позна ме, спрѣ се и ме запита, какво търся тукъ и защо не съмъ ученикъ. Презъ 1902/903 уч. година азъ не следвахъ по болесть. Маджаровъ ме знаеше като неговъ ученикъ въ Лозенградъ. Веднажъ ни преподаваше за „хардъча" (отъ хвойновитѣ растения). Каза, че то расте само въ мѣстностьта „Марко баири" на Яна, което ме очуди. Сега вече знаехъ, защо бѣ проникналъ като учитель въ Лозенградъ чакъ къмъ селото ни.
Паднахъ се въ четата на Ст. Петровъ. Всички се радваха, че не ни е войвода Българията. Петровъ бѣше благороденъ, добъръ и винаги предпочиташе преди всичко себе си да изложи на рискъ, а сетне другитѣ.
134
Всички четници се закачаха съ мене, особено като обучавахъ селяни.
Ташевъ се върна отъ България съ голѣма група изъ Бунаръ-Хисарско. Въ нея бѣха и братмта ми Длександъръ и Николи. Тѣ още въ Аланъ-Кайрякъ ме бѣха настигнали и настояваха да не заминавамъ. Сега ми запѣха сѫщата пѣсень. Войводата се съгласи съ тѣхъ да ме изпрати въ Яна, понеже оставихме майка ми сама. Още сѫщия день ме обезорѫжиха. Пѫтувахъ съ мнозина отъ групата на Ташевъ. Бѣха и съселянитѣ ми Тома Георгиевъ и Тальо Гавазовъ, млади сѫщо и подозирани отъ властьта. КЗжно отъ Урумъ-Беглия останахме само тримата. Въ село влѣзохме единъ следъ другъ ноще. Много се изненадахъ, че намѣрихъ баща ми у насъ. Той даде малко рушветъ на Османъ чаушъ, за да не води следствие за мене и после ме прати въ Лозенградъ, дето ме свари възстанието.
Гандито: На 5 августъ 1903 год. получихъ писмо отъ Г. Калояновъ. Съобщаваше ми, че шурея ми Д. Делидинковъ, Николи Динковъ и Стоянъ Костовъ отъ четата на Ст. Петрозъ се изпращатъ въ селото ни съ двояка цель: да убиятъ К. Шехтановъ за предателството на учителя Стойко Станемировъ и да скѫсатъ жицитѣ отъ Яна до турското село Каранджикъ, половинъ часъ далеко отъ нашето село.
Шехтановъ не бѣ убитъ. Той бѣше интименъ приятель на Николи, който го предизвести да се скрие. И днесъ Шехтановъ признава, че дължи живота си на своя приятель и роднина. Вгората цель, обаче, се осѫществи : четницитѣ скѫсаха жицитѣ.
Следъ това отидоха да търсятъ четата си на опредѣленото мѣсто — Караманъ-баиръ. Лутали се два-три дни напраздно и най-сетне се върнали въ Яна и се укриха. За всичко това ме увѣдоми шуреятъ ми. Щомъ войската престана да пази, тримата четници избѣгаха въ България.
135
Ст. Петровъ ми бѣше писалъ да прибера и му изпратя орѫжието на Стоянъ Томовъ и Христо Томовъ, които следъ 15-дневно ходене съ четата, избѣгали въ Яна въорѫжени. Не можахъ да изпълня исканото, понеже домашнитѣ криеха бѣглецитѣ, а азъ пакъ бѣхъ арестуванъ на 25 септемврий 1903 год. заедно съ предишнитѣ ми съселяни. Дѣдо Яно успѣ да се отърве сега, като хвърли вината върху двамата си нелегални вече синове. Останалитѣ бѣхме осѫдени по 5 години. Спаси ни общата амнистия на день Великдень 1904 год.
Герджиковъ бѣ доведенъ въ селото ни отъ куриера Ральо Стияньиоглу отъ Бунаръ-Хисаръ, и то първо въ кѫщата на покойния Котковъ (Ив. Темелковъ Златановъ). Жена му веднага ме извика. Изненаданъ останахъ отъ непознатия. Обясни ми кой е, какъвъ е и защо ме вика. Представихъ му нѣколко души: Велко Стояновъ, Димитъръ Желѣзковъ, Георги Николовъ Трулевъ и Стаматъ Николовъ. Говори ни за дѣлото, четитѣ и завърши съ пожелание да основемъ комитетъ, който да работи за посветяването на съселянитѣ ни. Следъ като ни закле, Герджиковъ ни поиска куриеръ за Каваклия. Опредѣлихме Велко Стояновъ. Тъкмо на тръгване пристигна у Котковъ майката на Ташевъ и съобщи, че синъ ѝ и Шишмановъ сѫ пристигнали. Тѣ придружиха Герджиковъ до Каваклия и пакъ дойдоха въ селото ни. Устроиха събрание отъ повечко хора у Стаматъ Николовъ.
Въ пролѣтьта на 1903 год. въ селото ни доведоха Калканджиетата чета. За цельта една сутринь тръгнахъ за Сатѫ-кьой, три часа далеко отъ нашето село. Намѣрихъ четата у Христо Тодоровъ Мангафата. Часовой
*. По спомени на Никола Димовъ Кирязовъ, разпитанъ на 4. IX. 1927 г. въ Карнобатъ. Тѣ допълватъ споменитѣ на Д. Ташевъ за Колибитѣ, следъ бѣгството му въ 1900 г. въ връзка съ Керемидчиоглувата афера.
136
бѣше Димо Георгиевъ, наричанъ за хубавата му брада „сакаллѫ даи". Въ кѫщата имаше доста сатѫ-кьойци на събрание. Презъ кѫщата потеглихме за Колибитѣ. Тукъ разквартирувахме четата у Ташеви и въ моята. Бащината кѫща на Ташевъ имаше дворъ до 20 декара, та излизаше на самия край на селото. Моята пъкъ бѣше въ срѣдата му. Това положение даваше възможность да се наблюдава, кой влиза въ селото и кой излиза.
Презъ деня четата почива, а вечерьта устрои публично събрание въ черквата ни „Св. Марина".
Селото ни броеше 80—90 кѫщи все български. Мѣстенъ свещеникъ нѣмахме. Редуваха се бунаръ-хисарскитѣ свещеници Ст. Калъчевъ и Д. Бодуровъ. Учитель ни бѣ чорбаджийския синъ Морфи Димитровъ. Имаше само двама гърци овчари. Всички други бѣха българи. Затова колективно ни заклеха въ черквата. Рѫководитель на селския комитетъ стана Велко Стояновъ.
Г. К. Трулевъ имаше три свинета. Падаринътъ Мехмедъ Бѣжаноглу отъ Иванъ кьой, разположено единъ часъ западно отъ Колибитѣ, наранилъ ги, задето ровили изъ нивитѣ. Трулевъ и Мехмедъ се скараха. Мехмедъ каза на Георги да не приказва много, че той е пиле, месото на което не се яде. Георги му отговори, че ще го изяде. Мехмедъ отиде въ Мандрица и разправилъ, че селото ни е комитско, та иска да го убие. Следъ това отишелъ и въ Б.-Хисаръ при властъта. Каймакаминътъ (арменецъ) изпрати 6 стражари, които да заловятъ Георги. Тѣ забиратъ отъ Мандрица около 50 турци и заграждатъ селото. Преди това, обаче, Трулевъ, заедно съ В. Стояновъ, Д. Желѣзовъ и Ст. Николовъ, избѣга въ селската курия щомъ забелязалъ, че идатъ мандренци. Заловиха мене, Димо Стояновъ, Янко Стодлевъ циганчето, Стоянъ Яневъ (Стоянчето) отъ Каваклия и още нѣколко души, всичко десеть. Откараха ни при залѣзъ-слънце въ Мандрица. Цѣла нощь ни изтезаваха за орѫжие. Циганчето само издаде Димитъръ касапина.
137
Щомъ съмна, двама стражари и двама падари ни подкараха за града. Отъ воденицата на Мистанъ ефенди върнаха ни пакъ въ Мандрица, вързаха ни по двама съ вѫжета и така ни откараха въ Бунаръ-Хисаръ. На улицата излѣзе да ни гледа единъ мандраджия гръкъ. Падаринътъ (помакъ) спрѣ ни и поиска вода, че много се уморилъ отъ каране комити. Гъркътъ бѣше младъ, свободенъ мѫжъ. Той отвърна на падара сърдито, че вода за него нѣма и че ние не сме никакви комити, а мирни хора, заловени въ селото и нивитѣ и че, ако му държи, въ планината да иде за комити.
Единъ день следъ нашето арестуване въ града, стражаритѣ доведоха въ затвора и Димитъръ Касапина. Сѫщия день каймакаминътъ ни извика единъ по единъ, разпита ни за случката Трулевъ-Мехмедъ и ни освободи; задържа, обаче, Д. касапина, чичо на Д. Ташевъ. Него изпрати въ Лозенградъ—Одринъ.
Отъ страхъ да не бѫда арестуванъ пакъ, отидохъ въ Урумъ-Беглия. Тамъ заварихъ Трулевъ. Съ него отидохме въ България презъ Велика. Като излѣзохме половинъ часъ отъ това село, срѣщнахме едно отдѣление войници. Веднага набихме въ папрата по стръмно нанадолище, та се търкаляхме безъ да ни олучатъ. Куриерътъ ни се казваше Кирязи .... По-нататъкъ спокойно стигнахме въ Аланъ-Кайрякъ. Тукъ комитетътъ ни скѫса фесоветѣ и ни даде калпаци.
Отдѣлно отъ насъ двамата, избѣгаха и В. Стояновъ, Д. Желѣзковъ, С. Т. Николовъ и Атанасъ Адамовъ.
Отъ Аланъ-Кайрякъ отидохме въ Бургасъ, а после въ Герге-Бунаръ. Тукъ ни обучиха и въ срѣдата на юний 1903 год. заминахме съ голѣмата чета за Петрова нива. Тамъ се паднахъ въ Калканджиевата чета.
Като полско, селото ни не успѣ да се въорѫжи и не взе участие въ възстанието. Много забѣгнали колибчани, обаче, имаше изъ четитѣ.
Срещу деня на възстанието Калканджиевата чета
138
скѫса телеграфнитѣ жици между Б.-Хисаръ, Виза и Мидия. Тя събра тела на колело и, вързанъ на камъкъ, го пусна въ единъ гьолъ. Следъ това се върна въ околностьта на Пенека. Тукъ Калканджиевъ съгласи се Шишмановъ да бѫде вайвода на смъртната дружина на родното му село. Като се оттегли четата ни въ Велика куриеръ донесе, че въ Пенека стигнала много войска. Върнахме се назадъ. Отъ единъ баиръ наблюдавахме войската, разположена на палатки. На нея пенечани сѫ предали Шишмановъ. Тя го залови живъ.
Безъ да влиза въ сражение, четата ни, по заповѣдь, се оттегли въ България съ бѣглеци отъ Пенека и Ятросъ.
Следъ дадената амнистия, върнахъ се презъ с. Кайбиларе въ Колибитѣ заедно съ Д. Желѣзковъ и Ст. Николовъ. Прие ни на границата една комисия отъ двама турски офицери и Д. Кадиновъ. Тя върна другаря ни Д. Дерменджиоглу, като емигрантъ отъ лѣтото на 1900 г. — Керемидчиоглувата афера.
Стоянъ Комитина: Селото ни се състоеше отъ отъ около 300 кѫщи. Всички бѣхме българи, но раздѣлени на патриаршисти и екзархисти, та враждувахме помежду си. Въ разправиитѣ ни факторъ бѣше арнаутинътъ Али-а, управитель на чифлика на Ракибъ паша. Тоя чифликъ се намираше въ дветѣ половини на мерата ни — Кишкинли и Мандра. Управительтъ му постоянно бѣше въ селото ни. Нищо не можеше да избѣгне отъ окото му. Той караше селянитѣ на ангариq, бъркаше се въ работитѣ имъ, опредѣqлше кои да бѫдатъ
*. По спомени на Стойко Вълчевъ Станемировъ отъс. Пирокъ, разпитанъ въ М.-Търново на 4. VIII. 1926 год. и на Стоянъ комитина (Яневъ) отъ Чонгара, разпитанъ на 18. XI. 1927 год. въ Бургасъ.
139
екзархисти и кои патриаршисти, дори и кое момче, коя мома да вземе. Думата му две не ставаше. И въ общитѣ и въ частнитѣ си работи безропотно му се подчинявахме.
Стоянъ Комитина.
При такова положение никои не смѣеше да работи за дѣлото, въпрѣки че слушахме подобно нѣщо другаде. Лично азъ знаехъ за него отъ лозенградски учители. На никого отъ съселанитѣ ми, обаче, не повѣрихъ тайната, понеже бѣха много непостоянни: отъ амбиция днешниятъ екзархистъ утре се обявяваше патриаршистъ.
Станемировъ: Организацията се създаде едва презъ декемврий 1902 год. при моето учителствуване въ селото.
140
Единъ день дойде при мене селския мѣстенъ свещеникъ Стоянъ Георгиевъ и ми съобщи, че у него дошли комити, та да ида да ги видя. При Шишмановъ и Ташевъ заварихъ братя Каракадиеви (Христаки, Стаматъ и Кустадинъ). Дойде и Стоянъ комитина. Съ попа и нелегалнитѣ станахме всичко 8 души.
Комититѣ бѣха дошли отъ Сатѫ-Кьой право у попа по сведение на бунаръ-хисарецътъ Янко Хаджи Панайотовъ. Събранитѣ говорихме за организирането на екзархисти и патриашисти. За обвързване на последнитѣ решихме Шишмановъ и Ташевъ да посетятъ кѫщата на Илия пѣвеца, които лавираше между дветѣ страни, та имаше връзка и съ гъркоманитѣ. Извикахме го съ попа и го излъгахме, че азъ имамъ писмо отъ четата, въ което ми собщава, че ще посети селото, като гоствува у него. Първаначално Илия се изплаши ; Успокоихме го, обаче, и той се съгласи да приеме четата.
Въ кѫщатата на Илия поканихме и 5—6 души оть първенцитѣ на гъркоманитѣ. Войводата имъ говори за целитѣ на организацията. Изтъкна имъ, че тѣ сѫ въ интереса на всички народности на империята, а не само на българитѣ. Първенцитѣ дадоха клетва.
Въ Чонгара комитетътъ се конституира както следва : свещеникътъ — рѫководитель, азъ — секретарь, а членове братя Каракадиеви и Стоянъ Комитина.
Организацията помири и свърза чонгарскитѣ екзархисти и патриаршисти. Тя сближи и мене, като учитель, съ последнитѣ. Тѣ често почнаха да даватъ отпускъ на гръцкия учитель и презъ отсѫтствието му пращаха децата си въ българското училище. Самитѣ деца почнаха да ме предпочитатъ, понеже на български по-лесно имъ бѣше. Патриаршиститѣ намалѣха много. Презъ лѣтото 1903 год. гръцкиятъ учитель си отиде безъ да произведе изпитъ.
Следъ отстранението на Шишмановъ, дойде войвода Калканджиевъ. Между населението, обаче, се славѣше
141
името на Шишмановъ. Той имаше внушителна външность.
Ст. Комитина: На Гергьовдень сутриньта четата стигна въ селото ни. Настанихме я въ кѫщата на Тодоръ Бодуръ Петковъ, която бѣ до хорището. Азъ бѣхъ тогава мухтаринъ на екзархиститѣ. Тодоръ ми каза, че влизането и излизането на хора въ кѫщата му може да създаде подозрение у гъркоманитѣ. Вънъ отъ туй, имаше пияни, които се отпускаха и казваха на хорището: „Ние сме организирани, да додемъ да ги видимъ". За да избѣгнемъ каквато и да е опасность, още на Гергьовдень вечерьта премѣстихме четата въ други две кѫщи — войводата съ нѣколко четници у Илия пѣвеца, а другитѣ — у синоветѣ на дѣдо Гьоньо — Бодуръ Димовци. Попътъ, учительтъ и азъ пращахме имъ поединично въ тѣзи две кѫщи екзархисти главно. Въ една нощь покръстиха се доста хора. Преди да съмне, четата замина за Пенека съ куриера ни Димо Мавровъ.
Наскоро четата дойде пакъ въ селото ни. Сѫщиятъ куриеръ отиде да я вземе отъ Пенека. Опредѣлихъ му за отиване и връщане гората подъ гръцкото село Евренджикъ и балканската поляна „Керася" (дива череша). Д. Мавровъ, обаче, се напилъ въ Пенека и я прекарва по другъ пѫть. Вина има и Калканджиевъ, който сѫщо се напилъ, та настоялъ четата да мине покрай турското село Ташъ-Татарли, близо до Виза. По пѫтя той изгубилъ списъцитѣ на организацията. Това забавило четата, понеже войводата ѝ останалъ съ Ташевъ да ги търсятъ въ тъмнината. Вмѣсто въ Чонгара, четата осъмва въ Чирбашката мерия на турското село Девелия. Презъ деня се спотайвали въ шумака. Наоколо имало дървосѣкачи и овчари. Върху тѣхъ налетѣлъ единъ кехая — българинъ съ две деца турчета. Кехаята подминалъ престоренъ, че не ги вижда. Децата, обаче, му извикали: „Кехая! Бакъ, бакъ, комиталаръ". Кехаята имъ даде знакъ да мълчатъ и се отдалечиха.
142
Цѣла нощь чакахме четата да доиде у попа. Деня прекарахме въ безпокойствие. Не знаехме какво се е случило. Едва вечерьта тя стигна. Куриерътъ я завелъ у дома си.
Щомъ ни съобщиха за пристигането на четата, азъ, попътъ и учительтъ отидохме у Д. Мавровъ. Заварихме я да вечеря фасулъ, твърде недостатъченъ по количество, понеже не бѣ сготвенъ за нея. Войводата ѝ подметна ми подигравателно: „Заповѣдайге, заповѣдайте! Вие, чорбаджиитѣ, такава манджа не ядете". Следъ това ми се скара, че и мухтаринъ съмъ, а не съмъ сготвилъ нищо. Отговорихъ му, че по другъ пѫть и въ друга кѫща чакахме, дето бѣ сготвено още за миналата нощь. На забележката ми, какво сѫ търсили къмъ Виза, когато опредѣлихъ точно отъ кѫде ще ги чакаме, Калканджиевъ отговори съ обидни нападки. Четницитѣ се намѣсиха въ моя полза. Помня, напримѣръ, Д. Георгиевъ и Д. Ташевъ, че му споменаха за търсенето на загубенитѣ списъци, което забавило четата. Караницата се пренесе между войводата и четницитѣ му, които гледаха на него, като натрапникъ. Наскоро отъ Колибичѣ Ст. Петровъ и Ташевъ го напуснаха и заминаха за орѫжие въ България.
Отъ Д. Мавровъ още сѫщата нощь премѣстихме цѣлата чета у попа. Тукъ ѝ се оплакахме отъ гъркоманитѣ. Калканджиевъ предложи да се хвърли бомба праздниченъ день въ черквата имъ. Азъ се противопоставихъ, понеже това ще създаде афера, а предложихъ масово да се посветятъ и тѣ — гъркоманитѣ. Предложението ми се изпълни. Екзархистътъ Яни Кехая имаше сватове гъркомани. Покани ги въ кѫщата си на среща. Тѣ бѣха кметътъ имъ Паско Арнаудовъ и Михаилъ Анегностовъ, който се познаваше съ Ст. Петровъ отъ лозенградския затворъ. Това обстоятелство много улесни задачата ни. Повечето гъркомани бѣха покръстени въ кѫщата на Стоянъ Арнаудовъ. Тѣ се викаха сами.
143
Покръстенъ бѣ и свещеника имъ Василъ Ивановъ, родомъ отъ М.-Търново, заселенъ съ майка си въ селото ни, когато се ожени тя втори пѫть за единъ отъ Арнаудовци, първитѣ наши гъркомани, поради което и Василъ се гърчееше.
Тоя пѫть четата прекара въ селото ни две нощи. Тя замина за Сатѫ-кьой и Колибитѣ.
На 10 юлий 1903 год. властьта арестува учителя ни. Въ една бурна и дъждовна нощь той избѣга отъ затвора на Б.-Хисаръ и се спрѣлъ въ околностьта на Яна. Понеже билъ по чорапи само, поискалъ отъ селото царвули. Натоваренитѣ отъ него жени доложили на кмета Шехтановъ. Той, обаче, уведомилъ участъка и Станемировъ бѣ заловенъ.
Станемировъ: Залови ме Османъ онбаши, завеждащъ участъка на Яна, заедно съ нѣколко души още. Азъ лежахъ въ една дупка. Въртѣха се около мене и неможаха да ме видятъ. Когато единъ идѣше право върху ми, азъ се дигнахъ самъ. Орѫжието се насочи срещу мене да бѫда убитъ, съгласно нареждането на мюдюрина, ала онбашинта се спусна съ разтреперана рѫка да не посѣгатъ и добави: „Даскале бизимдъръ". Той ме спаси отъ смърть. Съ това той ми се отплати, загдето по-рано азъ го спасихъ отъ уволнение по поводъ постѫпки отъ Яненци чорбаджии-гърци, като събрахъ подписитѣ на българскитѣ чорбаджии въ негова полза.
Въ яненския участъкъ лежехъ на гърба си отъ умора, гладъ и изтезание. Извикаха Атанасъ Коларовъ да прочете керемидкитѣ, върху които бѣхъ надраскалъ, като лежехъ въ дупката, следното: „Тукъ лежа три дни и три нощи босъ, гладенъ и жаденъ учительтъ Стойко Станемировъ".
Шехтановъ днесъ се оправдава, че ме издалъ, защото иначе женитѣ щѣли него да издадатъ. Толкова души тогава отъ Яна страдаха, било въ планината съ
144
четитѣ, било въ затворитѣ, било въ изгнание. Нима и той не биваше да върви по единъ отъ тѣзи три пѫтя, а отиде да ме предава, за да се оправдава днесъ съ жени, които азъ пратихъ да ми услужатъ?!
Ст. Комитина: Още на втория день следъ първото му арестуване отидохъ въ Б.-Хисаръ да действувамъ предъ мюдюрина да го освободи подъ моя гаранция. Обеща ми. Вечеръта, обаче, учительтъ избѣга. На другия день мюдюринътъ извика мене и гъркоманския мухтаринъ. Поиска ни пѫтната тегоба. Имахме само по петь лири. Той направи бележка, какъ може на 80—90 екзархийски семейства и на 190 патриаршистки тегобата да е еднаква. Следъ това освободи ги да си вървятъ. Отъ вратата, обаче, върна мене. Съобщи ми, че учительтъ е заловенъ. Подиръ малко го доведоха въ сѫщата стая. Той изглеждаше много изнемощѣлъ, едва вървеше и говорѣше. Отъ разпита разбрахъ, че нищо не бѣ издалъ. Изведоха го навънъ. Мюдюринътъ насаме ми каза: „Е-е, Стояне! Тебе само името е Ст. Комитина, но не си въ селото самъ комитинъ". Потупахъ го по рамото и му отговорихъ, че какъвто ме знае, такъвъ съмъ и, че цѣлото село ще го благославя, ако го запази отъ разорение.
— Това става съ пари, каза ми той, и поиска 500 лири.
— Ще сондирамъ и гъркоманскитѣ чорбаджии, отговорихъ му азъ. Следъ единъ-два месеци, като събираме мера парасѫ, незабелязано ще съберемъ и тая сума.
Съ общанието целѣхъ да запазя селото ни отъ разорение. Съселянитѣ одобриха деянието ми. Само Илия пѣвеца използува случая, за да се бори съ мене, ала нѣма успѣхъ. Той агитираше между екзархиститѣ, че съмъ имъ докаралъ само товаръ и че спасението имъ е да станатъ пакъ патриаршисти. Състави списъкъ и съ него се яви при визенския владика Доросеусъ. Той го отклони подъ предлогъ, че сега не е време за
145
такива разправии, щомъ огънь гори надъ главитѣ на всички чонгарци.
Въ такива разправии ни свари възстанието. Селото ни не взе участие въ него. Пари за пушки дадохме. Тѣ стигнаха, обаче, до Урумъ-Беглия само.
Тримата: Селото ни бѣ чисто българско. Имаше до 180 кѫщи. То спадаше къмъ Лголе-Бургаската кааза.
Съселянинътъ ни Петко Щеревъ бѣ кръстникъ на Д. Ташевъ. Този му писалъ презъ септемврий 1902 г., че ще дойде четата. Петко откри това на брата си Петъръ. Тя дойде, обаче, едва презъ декемврий. Доведохъ я азъ — Стоянъ Тодоровъ (Таралешовъ). По пѫтя презъ нощьта се отбихме въ кашлата ми, която се намираше между Колибитѣ и нашето село. Като ги настанихъ при черквата у попа, отидохъ да извикамъ най-първо Петко Щеревъ, а после овчара Стоянъ Пеналовъ (когото не намѣрихъ у дома му), Вълчо Бънбаровъ (той не отиде), Панайотъ Димитровъ, Димитъръ Коджабашевъ и Тома Ламбантина. Следъ това се отправихъ за кашлата, като минахъ пакъ презъ Петко Щеревъ и му доложихъ за резултата. Той нареди, щото азъ (Купенъ Георгиевъ) да отнеса едно агне въ източния края на селото у Христо Мангафовъ, дето се премѣсти четата и устрои събрание. Тамъ присѫтствуваха: братята Петко и Петъръ Щереви, Ст. Пеналовъ, Хр. Ивановъ, баща му Ив. Айряновъ и братъ му Янко Айряновъ, Пеню Николовъ, героятъ Георги Ташевъ, Купенъ Георгиевъ, Димитъръ Панайотовъ, Димитъръ и Стоянъ Коджабашеви,
*. По спомени на Георги Гьорговъ Дюлгеровъ, 70 годишенъ, разпитанъ въ Карнобатъ на 4. IX. 1927 год.; Рада Пеналова (по баща Ст. Зайкова), разпитана въ Айтосъ ; Ст. Станемировъ и тримата: Ст. Тодоровъ, 62 годишенъ, Купенъ Георгиевъ, 65 годишенъ и Петъръ Щеревъ, 45 годишенъ, разпитани заедно въ Карнобатъ на 6. XI. 1927 год.
146
Стоянъ Кировъ, Стоянъ Бахчевановъ, мандаджии Димо Стояновъ, Василъ, Ташо и Янко Радюви и Димо Каракировъ. Войводата ни говори за цельта на организацията и ни закле. Избрахме и комитетъ въ съставъ: Петко Щеревъ, Ст. Пеналовъ, учителя Георги куция (Продановъ) отъ Курията, Георги Димитровъ Панайотовъ (касиеръ) и свещеника ни Андрея Ж. Домусчиевъ.
Дюлгеровъ: Единъ день властьта повика въ Люле-Бургасъ мухтарина ни Стойко Бахчевановъ заедно съ съветницитѣ. Питала ги за комити въ селото ни. На отказа имъ не повѣрвали. Дойдоха две роти и претарашуваха мерата ни. Случихъ се на къра — копаехъ мамулитѣ си. При мене дойдоха арнаутина Исаатъ съ още двама и Али-а отъ с. Ашакьой, мюдюринъ на четири села. Искаха отъ мене сведение, де сѫ комититѣ. Ядохъ доста бой.
Следъ тая потера дойде друга отъ Бунаръ-Хисаръ. Али-а сега изпрати арнаутина Рушудовъ да спре обиска, понеже вѣрва на съселинитѣ ни. Въпрѣки това, потерата забра селския ни пазачъ Димитъръ Стояновъ подъ предлогъ, че носѣлъ хлѣбъ на комититѣ. Арестуваниятъ бѣ изпратенъ чакъ въ Одринъ, отдето се освободи въ началото на 1903 год.
Потеритѣ не откриха нищо. Четата бѣ въ околнитѣ села. Намѣриха се турци, които да изнудватъ за пари. Единъ старшия затвори нѣколко пѫти мене (Ст. Тодоровъ) съ цель да ме изнуди за пари.
Пеналката: Калканджиевата чета веднажъ накара мѫжа ми Стоянъ да напусне дене овцетѣ си, за да дойде въ село и порѫча да направя повечко храна. Вечерьта четата дойде у насъ. Гъркоманинътъ Тома Маноловъ се научилъ за това гостуване. Властьта би мѫжа ми много. Той се поболѣ и по-късно умрѣ.
Станемировъ: Ст. Пеналовъ имаше около 200 овце. Той се увлѣче по дѣлото много и се разори почти, като напасть изтреби стадото му. Когато въ 1903 год. отидохъ
147
да произвеждамъ изпита, селенитѣ ми представиха жена му съ думитѣ „нашата героиня". Сѫщевременно тѣ ми се оплакаха отъ гъркоманина Атанасъ Чаталсакалията отъ Урумъ-Беглия. Азъ го извикахъ, говорихъ му, покръстихъ го и го заплашихъ съ смърть, ако извърши предателство. Цѣлото село се успокои.
Тримата: Едно петнадесетгодишно момче — Пеньо Николовъ се похвали, че съ Никола Балимезовъ носѣли хлѣбъ на комититѣ. Властъта ги арестува. Тѣ се признали виновни, та лежаха две години въ Синапъ.
Селскиятъ ни падаръ се казваше Баяръ, арнаутинъ по народность. Той подуши всичко, особено веднажъ като внисаше седлото си у Пеналовъ, дето бѣ и четата, обаче, се преструваше, че нищо не вижда.
Тринадесеть души дадоха на Калканджиевъ пари за пушки, ала нищо не имъ достави. Тия лица сѫ: Димо Продановъ и Никола Кировъ (по лира и половина за пушка и сабля), Петко и Ст. Тодорови, Ив. Николовъ, Киро Василевъ, Георги Станковъ, Купенъ Георгиевъ, Вълчо Бъмбаровъ, Динка Казаковъ, Янко Поповъ и Стоянъ Георгиевъ.
Въ селото ни смъртна дружина нѣмаше. То не взе участие и въ възстанието, като село въ най-южния край на района.
Никола: Селото ни [**] имаше всичко около 1200 кѫщи. Отъ тѣхъ 700 бѣха български, 300 — гръцки и 200 — турски. Цѣлиятъ градъ бѣ раздѣленъ на 13 части, съ 13 мухтари.
*. По спомени на Никола Д. Драшевъ, 58 годишенъ, овчарь, отъ Бунаръ-Хисаръ и Тодоръ Георгиевъ Карагьозовъ, 63 годишенъ, отъ сящия градъ. Разпитахъ ги въ Ахтополъ на 24 августъ 1928 год.
**. Бунаръ-хисарци така наричаха града си.
148
Карагъозовъ: Въ 1898 год. главенъ учитель въ Бунаръ-Хисаръ бѣ Димитъръ Божиловъ (отъ Македония). Той посвети нѣколко души, между които бѣха и Андрей Стояновъ и Димитъръ Кустадинъ Боруджиевъ. Азъ не влизахъ още въ организацията, но знаехъ за сѫществуването ѝ отъ Боруджиевъ, който бѣ мой близъкъ. По това време тя получаваше частно вестници отъ Лозенградъ, до който пъкъ идваха отъ Одринъ, гдето се получаваха чрезъ австрийската поща.
При главния учитель Хр. Настевъ въ Бунаръ-Хисаръ имаше вече околийски комитетъ. Въ организацията бѣха и Кирякъ Калудовъ и Стоянъ Коджа Ивановъ.
Два дни преди залавянето на хората въ връзка съ Керемидчиоглувата афера, азъ дадохъ на Хр. Настевъ 150 гроша членски вносъ отъ Куру-дере, гдето бѣхъ учитель и рѫководитель на селския комитетъ. Следъ това Настевъ замина за България презъ Лозенградъ — Одринъ.
Никола: Презъ май 1903 год. явиха се разбойницитѣ Атанасъ Келешътъ (Димитровъ) отъ селото ни, Станчо Димовъ отъ Куру-дере и Стойчо . . . отъ село Сармашикъ. Тѣ се представяха за комити. Наскоро заловиха едно турче отъ с. Казанкьой, Бунаръ-Хисарско. Понеже не получиха исканата сума, тѣ заклаха турчето. По тоя поводъ излѣзе башибозукъ отъ Бунаръ-Хисаръ и селата: Караагачъ, Тузаклия и Казанкьой, все турски. Бѣ тъкмо време за усилена работа по царевицата. Потерата не можа да залови мнимитѣ комити, но много хора изъ полето бѣха набити : Бирбучукътъ Яни, Христаки Русеновъ (окуцѣлъ отъ бой) и други. Тогава азъ, заедно съ главния ни учитель Атанасъ Спасовъ, Димитъръ Айвазовъ и Тодоръ Калудовъ, избѣгахъ въ Аланъ-Кайрякъ, (България) презъ Урумъ-Беглия — Велика — Керациново.
На конгреса на „Петрова нива" бѣхъ. Тамъ попаднахъ въ четата на Калканджиевъ. Тя броеше 25 души.
149
По-късно отъ Сергенъ се присъединиха къмъ нея още 12 души, та станахме всичко 37 души. Тия сергенци бѣха: Апостолъ Георгиевъ, Петъръ Георгиевъ, Желѣзко Вълчановъ, Наньо Георгиевъ, Иванъ Тодоровъ, Войно Стояновъ, Тодоръ Димовъ, Димо Петковъ, Димитъръ Наневъ, Янко Мариновъ, Вълчанъ Камбуровъ и Стойчо Градевъ.
Преди възстанието около Пенека заловихме Т. Шишмановъ. Два дни чакахме нареждане отъ Герджиковъ. Два пѫти той нареди да го убиемъ, ала ние настояхме и го оставихме само въ Пенека. Нѣкои отъ пенешката смъртна чета после го предадоха на турцитѣ.
Въ надвечерието на възстанието отрядъть на Пенешкия участъкъ се раздѣли на три групи: едната, на чело на Шишмановъ, скѫса при Соуджакскитѣ лозя телеграфа отъ Виза за Лозенградъ, втората — телеграфа отъ Виза за Мидия, а третата — телеграфа при Апартесъ за Сарая.
Презъ време на възстанието въ Бунаръ-Хисарската мерия турцитѣ убиха овчаритѣ Георги Янелията (родомъ отъ с. Яна, а жененъ въ Бунаръ-Хисаръ) и Ставри Карагоглувъ Димитъръ, а Мавроди Кустадиновъ бѣ убитъ, като работеше на нивата царевицата си.
Все по това време изгориха живи и овчаритѣ отъ с. Яна — Илия Стойковъ Гандиевъ и Киро Стояновъ Гавазовъ, взети направо отъ овцетѣ. [*]
*. За движението въ самия градъ Бунаръ-Хисаръ да се иматъ предвидъ споменитѣ на Хр. Настевъ и Ан. Спасовъ особено.
Заб. Страницитѣ за Бунаръ-Хисаръ прибавихъ следъ одобрението на настоящата книга отъ редакционния комитетъ.