Поражението на България в Първата световна война и последвалата втора национална катастрофа предопределиха за няколко десетилетия съдбата на българския народ. Изпариха се благородни идеали, претърпяха крушение много илюзии. Следвоенното българско общество малко приличаше на онова от края на XIX и първите години на XX век. Рязко се изостриха социалните и политическите борби. Ньойският мирен договор постави България в международна изолация. Тя беше лишена от армия и заобиколена от враждебно настроени съседи, които сложиха ръка върху български територии с важно стопанско и стратегическо значение. По-голямата част от Македония беше поделена между Сърбия и Гърция. Южна Добруджа отново бе дадена на Румъния. България загуби нови земи по своята западна граница. Най-тежък удар върху страната беше нанесен с отнемането на Западна Тракия. За кратко време в тази област се установи съвместна окупация и управление на няколко съглашенски държави начело с френски чиновници и офицери. Създадената военноадминистративна единица просъществува само седем месеца и половина (от 15 октомври 1919 до 28 май 1920 г.). Надеждите на местното население, че Западна Тракия ще се развие като самостоятелна държава, поставена под протектората на Обществото на народите (ОН) или на някоя от великите сили от Съглашението, не се оправдаха. Според решенията на конференцията в Сан Ремо (Италия), проведена през април 1920 г., областта трябваше да се предаде на Гърция. В края на май с.г. гръцките войски влязоха в Западна Тракия, като замениха съглашенските части (предимно френски). Започна нов период от историята на областта и нейното население, наситен с много динамични и драматични събития.
Съдбата на Западна Тракия през преломните за нея следвоенни години не е била обект на специални научни проучвания. Историческите изследвания са хвърлили известна светлина само
5
върху международните аспекти на тракийския проблем, но и тук са оставени без внимание съществени въпроси. Не са използувани важни документални източници. Несравнимо no-зле стоят нещата, свързани със съдбата и борбите на местното население в Западна Тракия. До тях перото на историка почти не се е докоснало. Повече от 65 години не е написано нищо върху създаването и дейността на т.нар. Съглашенска Тракия. Отпечатаната през 1921 г. книга на Иван Алтънов „Междусъюзнишка Тракия” и до днес остава единствената публикация на тази тема. Следващ горещите дири на събитията, написан от способен и компетентен автор, този труд и до днес не е загубил своето значение. И все пак това не е историческо изследване. Книгата има мемоарно-публицистичен характер с всички особености на този жанр. Ив. Алтънов е бил висш финансов служител в Западна Тракия, свидетел и участник в събитията. Може би именно по тези причини повече от две трети от написаното е посветено на финансовата организация на областта. Почти всички останали въпроси независимо от тяхната важност и значение са само маркирани. Ив. Алтънов е направил това, което е могъл за онова време. Той не е имал достъп, и това е напълно обяснимо, до документацията извън финансовото ведомство. Но и неговата задача не е била да прави историческо изследване върху появата и функционирането на съглашенското управление в Западна Тракия. През 1921 г. събитията още не са отшумели и тракийският въпрос се е намирал в центъра на международния живот. Тепърва под натиска на динамичните промени на Балканите и извън тях е предстояло да се вземат исторически решения, засягащи Тракия. В този смисъл книгата на Ив. Алтънов е била актуална и необходима.
Задачата на настоящия труд е да изясни съдбата на Западна Тракия и нейното население в първите следвоенни години. Направен е опит да се осветлят както обсъждането и решаването на тракийския въпрос по време на мирната конференция в Париж през 1919 г., така и проблемите, свързани със създаването и функционирането на съглашенското управление в Западна Тракия. Особено внимание е отделено на политическия живот в областта и на взаимоотношенията между различните етнически групи. Разкриват се положението на бежанците и опитите за разрешаването на бежанския въпрос, състоянието на учебното и църковното дело.
Хронологическият обхват на изследването се определя от ярки събития: поставянето и обсъждането на тракийския въпрос на мирната конференция в самото начало на 1919 г., френското управление в Западна Тракия, предаването на областта в гръцки
6
ръце през май 1920 г. и съпротивата на българското и турското население в началото на лятото на същата година.
За написването на книгата авторът трябваше да работи продължително време с български и чужди архивни източници Особено ценни материали бяха открити и обработени във френските военни архиви. Там, в старинния замък „Шато дьо Венсен”, се пази огромната, съдържаща десетки хиляди документи архива на съглашенското управление в Западна Тракия. Подробно и педантично френските административни власти са документирали почти всичко, свързано с политическия, стопанския и културния живот в тази област от есента на 1919 до лятото на 1920 г. Подробно бяха изучени архивите на Парижката мирна конференция. Запазените документи разкриват колко внимание и време е отделено за обсъждането на тракийския въпрос. Те дават възможност подробно да се анализират отстояваните позиции както от страна на силите победителки, така и на заинтересованите балкански държави.
Много ценни документи авторът издири и проучи в дипломатическите архиви на България. Не може да бъде отмината без внимание богатата документация на Българското представителство в Гюмюрджина. Оформило се като ръководен център на българите в Западна Тракия, в него са получавали информация и са събирали сведения за всички значими събития в областта. Документацията на представителството се допълва от подробните доклади за състоянието на българското учебно и църковно дело в Западна Тракия, изпращани от училищните инспектори, от директорите на училища и църковните архиереи до Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ).
Ценен източник на информация за историята на Западна Тракия са и българските военни архиви. На първо място тук трябва да посочим документацията на Десета беломорска дивизионна област. Много интересни сведения съдържат и рапортите на българските военни представители при ген. Шарпи.
За написването на книгата са привлечени и материали от печата. Специални проучвания бяха необходими, за да бъдат обобщени и използувани резултатите, до които се е добрала българската историческа наука по тракийския въпрос. По-съществените достижения в тази област са специално отбелязани.
Накрая искам да благодаря на архивните работници, оказали ми съдействие при издирването на обилния и разпръснат документален материал, както и на всички колеги и приятели, които са ми помогнали с нещо при подготовката на тази книга.