Българското учебно и църковно дело в Западна Тракия
След освобождението на Западна Тракия българските власти положиха усилия за уредбата на училищата и изпращането на учители в областта. В това отношение бяха взети специални мерки, тъй като в градовете и селата на новосъздадените Гюмюрджински и Одрински окръг се настаниха десетки хиляди бежанци. Още до края на учебната 1913/1914 г. тук възстановиха своята дейност и възникнаха повече от 80 начални училища [1]. През следващата учебна година техният брой възлизаше на 102 (93 селски и 9 градски), в които 166 учители и учителки обучаваха около 10 000 деца [2]. Броят на училищата продължи да расте и надхвърли 130, което се дължеше предимно на бързото нарастване на българското население поради прииждащите бежанци [3]. Голямо внимание МНП отделяше на прогимназиалните училища. През 1915 г. в Западна Тракия те вече бяха 10. В тях се обучаваха 617 деца [4]. Прогимназиите в новоосвободените земи най-често възникваха върху основата на бившите екзархийски класни училища.
Важно постижение за българите в Беломорска Тракия беше откритата през есента на 1914 г. в Гюмюрджина частна непълна гимназия. Още същата учебна година съгласно приетия на 15 януари 1915 г. от Народното събрание закон тя се превърна в държавна. На МНП бе възложено да открие веднага непълна смесена гимназия в Ксанти [5]. Така в Гюмюрджински окръг се появиха 2 средни училища, на които се отреждаше да играят важна роля в културното издигане на този край.
Важен фактор за развитието на учебното дело в новоосвободените земи бяха учителите. През учебната 1914/1915 г. в Гюмюрджински окръг бяха назначени от МНП повече от 170 преподаватели в основните училища и в прогимназиите [6]. Почти всички бяха бивши екзархийски служители, бежанци от Македония и Източна Тракия или местни жители. Много от учителите бяха взели дейно участие в създаването и ръководството на ВМОРО и бяха
204
хора с високо съзнание и отговорност за патриотичното дело, което вършеха [7].
*
В четирите околии на бившия Гюмюрджински окръг (Ксантийска, Дедеагачка, Софлийска и Гюмюрджинска) французите завариха 76 български основни училища, 7 прогимназии и 1 гимназия. Учителите наброяваха близо 160 души. Тук имаше около 70 турски, 1 еврейско и 1 арменско училище. Броят на гръцките училища в Западна Тракия по това време не е установен, но те едва ли са били много [8].
Тези сведения не осветляват напълно състоянието на учебното дело в цяла Западна Тракия, тъй като няма данни за Караагачка и Димотишка околия, които също бяха поставени под властта на съглашенската администрация.
Френските власти отделяха специално внимание на просветата. Те виждаха възможност за мирно съревнование между различните етнически групи, които населяваха Западна Тракия. На 26 ноември 1919 г., няколко дни преди изтеглянето от областта на българската администрация, ген. Шарпи обнародва Декрет № 5, с който целеше да внесе яснота по уредбата на църковното и учебното дело. Религиозните общини получиха възможност да откриват църкви и училища, след като направят писмена декларация пред съответния околийски граждански администратор, но тяхна грижа беше ръководството и финансовата им издръжка. Намесата на новата власт се допускаше само за „публичния ред, морала и изискванията на хигиената” [9].
По силата на публикувания декрет от 26 ноември френската администрация предостави църквите и училищата изключително на частната инициатива. При наличието на няколко народностни групи, принадлежащи към различно вероизповедание, и при съществуващия национален антагонизъм това беше единствено възможното решение. Не биваше да се пренебрегва и установената традиция по тези земи. От векове училищата в Тракия се намираха в пряка връзка и зависимост от църковната власт, от религиозните общини идваше и тяхната финансова издръжка. Генерал-губернаторът с основание се надяваше, че образованието няма да изостане поради стремежа на всяка етническа група да добие по-голямо влияние в областта. Би следвало да се добави и едно допълнително обстоятелство. В лицето на религиозните общини властта намери добър сътрудник и сне от гърба си един финансов товар, който можеше да й създаде затруднения. Фран-
205
цузите схванаха, че при подобно решение на въпроса в София, Атина и Цариград нямаше да останат безразлични. И в трите балкански столици таеха надежди и вземаха мерки за укрепване на своето влияние в Западна Тракия. А просветата беше един от основните лостове за постигане на преследваните цели.
До 1 декември 1919 г. българските училища в Западна Тракия се намираха под егидата на МНП. Естеството на отношенията с новосъздадената администрация налагаше тяхното ръководство да се поеме от MBРИ. Този въпрос беше уреден с постановление № 11 на Министерския съвет от 1 февруари 1920 г. По силата на неговите разпореждания от началото на новата година всички български училища в Западна Тракия се поставиха под разпореждане на МВРИ „както по отношение на управлението, тъй и по отношение на материалната им издръжка” [10]. МВРИ получи правото да решава всички кадрови и финансови въпроси след съответни консултации с българските училищни органи в Западна Тракия.
Откъсването на Западна Тракия от България наложи да бъдат взети сериозни мерки за преустройството на българското учебно дело в този край. През януари 1920 г. беше създадена Тракийска учебна област, начело с областна училищна инспекция. Под ръководството на Тракийския комитет и по указание на Ал. Греков тя разработи „Наредба за управлението и надзора на българските училища в Тракия” [11], която беше изпратена за одобрение от МВРИ. Министерството направи някои корекции и я изпрати до Българското представителство в Гюмюрджина, а посредством него и до училищните органи в Западна Тракия [12].
Поради важността на тази наредба ще се спрем малко по-подробно на нейните основни постановки. Българските училища в Западна Тракия се поставяха под ръководството на специален Областен училищен съвет със седалище в Гюмюрджина. В неговия състав влизаха 6 души „миряни” – по трима от всеки окръг. Председателското място се отреждаше на главата на българската църква в областта. По право в заседанията на съвета вземаха участие областният и окръжните училищни инспектори. Първоначално мандатът на съвета беше едногодишен, но впоследствие се възприе избори да се провеждат на всеки четири години. Негови те членове се посочваха от подгласници, избрани от училищните настоятелства, по „един глас за всеки 100 български къщи или част, по-голяма от 50”. В Наредбата подробно се определяха правата и задълженията на Областния училищен съвет, който упражняваше общ контрол, обсъждаше мерките „за ръководенето и преуспяването на училищ-
206
ното дело в областта” и го представляваше пред властите. Той следеше и за работата на областния училищен инспектор, грижеше се за увеличаването на църковно-училищните фондове и за тяхното рационално използуване, събираше средства за издръжката на училищата, снабдяваше ги с помещения и учебни помагала, изработваше бюджета им. Областният училищен съвет имаше грижата да открива нови средни училища, прогимназии и практически курсове и пансиони към тях, носеше отговорност за изработването на училищните програми и правилници, разрешаваше свикването на училищни конференции за обсъждане на педагогически въпроси, одобряваше бюджетите на църковно-училищните настоятелства [13].
Важен фактор в ръководството на българското учебно дело в Западна Тракия беше инспекторската институция, която се оглавяваше от областния училищен инспектор, назначаван от Областния училищен съвет. Неговите компетенции, определени от цитираната разпоредба, се разпростираха върху почти всички страни на училищната дейност. В работата си беше подпомаган от двама окръжни и трима околийски училищни инспектори [14].
Специално място и внимание в Наредбата се отделяше на църковно-училищните настоятелства. Те се състояха от по четирима души в селата (старшият свещеник беше председател и трима „миряни”). Изборът на църковно-училищните настоятелства по традиция ставаше на 24 май – Деня на славянската писменост. В гласуването обикновено вземаха участие „всички пълнолетни (навършили 21 години) енориаши от мъжки пол”. Върху настоятелите лягаше отговорността за ръководството и издръжката на българските училища. Те бяха длъжни да се грижат за създаването, ръководството и изразходването на училищните фондове, съставяха бюджетите на подведомствените им училища, като отделяха за целта и част от църковните приходи, подбираха и предоставяха за назначение от училищните инспектори кандидатите за първоначални учители и назначаваха прислужниците по училищата, осигуряваха помещения, ако липсват и т.н. Църковно-училищните настоятелства предвиждаха средства в бюджетите си за заплати на учителите и за издръжка на самите училища. Те имаха и грижата да вземат мерки за „чествувания на дарители и за увековечаване на тяхната памет” [15].
*
Създаването на просветни институции беше от жизнено значение за българското население в Западна Тракия. Те играеха
207
отговорната роля на обединяващ нацията фактор, какъвто освен тях в създадените условия можеше да бъде само църквата. Тук, както и до войните, бяха намерени общите национално-патриотични и културно-просветни функции на училището и църквата в един откъснат от България, но жизнено важен за нея район.
Българските училищни органи в Западна Тракия се намираха под двойно попечителство. От една страна, съществуваше официалната френска администрация, от която те естествено бяха зависими. От друга страна, много от въпросите, главно кадрови и финансови, се решаваха в София. Това положение не беше характерно само за българите. Всяка една от големите етнически групи имаше свои институции, които поддържаха тясна връзка и фактически бяха подчинени на съответните органи и учреждения в България, Турция и Гърция. Разбира се, това ставаше прикрито, но по строго установен ред. Съществуваха невидими пътища, по които в Западна Тракия проникваха подробни инструкции и парични средства. В областта кипеше упорита борба за надмощие и училището наред с църквата беше най-сигурното оръжие.
След като пое ръководството на учебното дело в Западна Тракия, MBРИ разработи подробни указания, които посредством Българското представителство в Гюмюрджина бяха представени на училищните органи. От разпорежданията ясно се вижда, че Министерството си запазва правото на последна дума при решаването на всички, основни въпроси. Областният училищен съвет изработваше бюджета на училищата в Западна Тракия, но той можеше да влезе в сила само след като бъде утвърден в София. Българските училища в областта прилагаха законите, правилниците и програмите, които бяха в сила и в България. Всички промени, наложени от местните нужди, се осъществяваха след като бъдат одобрени от MBРИ. От същото министерство се назначаваше дидактическият и контролният персонал, като се вземаха под внимание желанието на училищните органи и властите в областта. Министерството на външните работи си запазваше по-широка свобода и в подбора на лицата, които щяха да бъдат „душата на народното ни училищно дело в новата област” [16]. В изработените директиви конкретно се сочеше, че МВРИ одобрява листата за членове на Областния училищен съвет и само с негово съгласие можеха да бъдат назначавани окръжните и околийските инспектори, както и директорите на гимназиите и прогимназиите. Всяко назначение се смяташе за валидно само след като бъде оформено със съответна заповед на МВРИ [17].
208
Сравнението на Наредбата с указанията, дадени от страна на MBРИ, насочва и към някои противоречия. Но това е само външно впечатление. Наредбата беше разработена в съгласие с Външното министерство и одобрена от него. Дори в София нанесоха някои поправки и едва тогава я изпратиха в окончателен вид „за знание и прилагане”. Всъщност става въпрос за съгласувани действия между училищните органи в Западна Тракия и МВРИ. Нещо повече. Областният училищец съвет, областният и окръжните инспектори се явяваха до известна степен като органи на МВРИ. Официално в Тракия те действуваха като напълно самостоятелни институции, но се намираха в непрекъснати връзки с Българското представителство в Гюмюрджина. Наредбата беше изпратена на ген. Шарпи за одобрение. Естествено е, че в нея не беше целесъобразно да се разкрива цялата сложност в отношенията между българското правителство и училищните органи в новосъздадената област, които официално се намираха под ръководството на западнотракийската администрация.
Първата учредителна сесия на Областния училищен съвет се проведе в средата на февруари 1920 г. (12-18 февруари) в Гюмюрджина. Присъствуващите бяха все авторитетни и уважавани от българското население ръководители и местни първенци. Сред тях личаха имената на управляващия Маронийската епархия епископ Иларион, председателят на Тракийския комитет за настаняване на бежанците Борис Мончев, окръжните училищни инспектори Д. Катерински и Д. Нашев. От предварително определените за членове на Областния училищен съвет отсъствуваха по уважителни причини Р. Славов от с. Малък Дервент, Софлийско, Д. Маджаров от Дедеагач и. И. Филипов от Ксанти, ткривайки сесията, епископ Иларион отбеляза, че само здравата просветно-църковна организация може да закрепи „незрялото и изразколебано по много, разбира се, причини, народностно чувство в нашето население тук” [18]. Главата на българската църква в Тракия намекваше за колебанията, които изживяваха бившите гъркомани. Под влиянието на усилената гръцка пропаганда и неясната съдба за утрешния ден някои от тях се върнаха отново към Патриаршията. Имаше опасност този процес да вземе застрашителни размери.
Областният училищен съвет проучи внимателно Наредбата и внесе в нея някои допълнителни поправки, които имаха за цел да я сложат в пълно съответствие с условията в Тракия. Особено внимание членовете на съвета отделиха” на църковно-училищните настоятелства. По тяхно мнение трябвало да се избират отделни настоятелства за църквите и за училищата. Този въпрос беше
209
поставен основателно. Почти навсякъде училищните имоти, доколкото ги имаше, бяха отделени от църковните. Докато областта принадлежеше на България, възникнаха отделни ръководни тела на тези две духовно-културни институции. Почти навсякъде в Тракия едно до друго работеха по две настоятелства. От друга страна, новите политически условия налагаха пълна съгласуваност в дейността на църквата и училището. Ето защо в своето решение за настоятелствата Областният училищен съвет възприе да се запази самостоятелността им, но да се осигури постоянен контакт между тях [19].
На своята първа сесия Областният училищен съвет разгледа някои важни организационни въпроси. Очакваше се училищата в Източна Тракия, доколкото бяха оцелели, да минат под негово ръководство. В такъв случай непълната българска гимназия „Д-р П. Берон” в Одрин щеше да прерасне в пълна реална гимназия. При тези условия можеше да бъдат удовлетворени нуждите на българското население от подготвени педагогически кадри чрез превръщането на Гюмюрджинската гимназия в „пълно педагогическо училище” [20]. За съжаление не беше съдено това решение да се реализира поради новата промяна в Западна Тракия, настъпила през пролетта на 1920 г.
Областният училищен съвет назначи Димитър Катерински на отговорната длъжност областен училищен инспектор на Западна Тракия. Катерински остана временно и окръжен училищен инспектор в Гюмюрджина. Димитър Нашев беше определен за окръжен инспектор на Караагачки окръг. Дългогодишният деец на българското просветно дело в Тракия Т. Петков стана околийски училищен инспектор на Дедеагачка и Софлийска околия [21].
Като се вслуша в критичните бележки на гюмюрджинските учители, Областният училищен съвет реши да разшири своя състав и да включи в него един представител на училищата. Така щеше да бъде поправена една несправедливост, която можеше сериозно да накърни чувствата и престижа на най-заслужилите хора за развитието на българското учебно дело в Западна Тракия [22].
След като приключи своите заседания, на 18 февруари 1920 г. Областният училищен съвет направи публично изявление. То имаше характер на обръщение към българите в Западна Тракия и беше отпечатано и широко разпространено. В него се изтъкваше, че българското учебно дело е в ръцете на самото население.
„Нашият народ е готов на жертви, продължаваше изложението, но ний, по-учените, трябва да го напътваме в туй направление.210
да го насърчаваме, да го учим. Да насърчаваме благотворителността на млади и стари; да приучаваме българина, че всеки лев, даден за училището, е камък, с който се гради бъдещето на народа ни; да му помагаме да се проникне от мисълта, че при радост и скръб той не бива да забравя Школото; да достигнем дотам, че в лицето на учителя народът да вижда свой съветник и свой искрен служител – това са средствата, чрез които ще достигнем онова сплотяване около родното си училище, от което очакваме толкоз много за бъдещето си” [23].
Членовете на Областния училищен съвет призоваваха учителите да се
проникнат от примера на онези българи, които в миналото, в тежката борба
около църковния въпрос и след това обезпечили „националното обособление
на нашия народ” и създали „условия за духовната му просвета” [24].
Това очевидно трябваше да им напомни, че и при новите условия стоящите
пред тях задачи не са много по-различни.
Изложените факти налагат следните изводи. За кратко време българите в Тракия изградиха стройна и ефикасна училищна система. Новите опасности и несигурното бъдеще изискваха мобилизация на всички материални и духовни сили на народа ни. Най-добрите и уважавани синове на българското население в Тракия вложиха своите сили и талант в едно дело, което обещаваше щедро да им се отблагодари. Почти навсякъде, където живееха българи, имаше открити народни първоначални училища, а в градовете – и прогимназии. Въпреки неблагоприятните условия за работа не затвори вратите си и Гюмюрджинската смесена гимназия „Паисий Хилендарски”.
Българското учебно дело в Западна Тракия имаше да преодолява затруднения от различен характер. Най-сериозни проблеми предизвика увеличаването на гръцкото население. „Първата грижа на завърналите се гръцки бежанци е да вземат училището и да прогонят учителя” – пише в рапорт до министъра на народната просвета окръжният училищен инспектор в Гюмюрджина Д. Апостолов [25]. Френските власти отстояваха принципа, че българските училища, ползуващи такива сгради, ще трябва да ги върнат на предишните им собственици. Подобна позиция не можеше да изненада българите, но те невинаги разполагаха с възможности да излязат от затрудненото положение. Такъв беше случаят в Гюмюрджина. Още преди изтеглянето на българските войски от града директорът на гимназията, която се помещаваше в бившето гръцко училище, поиска от началника на 10-а беломорска дивизия гимназията да бъде настанена в едно казармено помещение. За кратко време част от казармата беше приспособена от
211
войниците и тук трябваше в крайна сметка да се приберат и останалите български училища. Още на 18 октомври 1919 г., след като българските войски се изтеглиха от града, един френски офицер отне ключовете от директора на гимназията, заплаши го, че ще го арестува, и го изгони от казармените помещения [26]. Очевидно беше, че тук французите искат да настанят своите окупационни части. От друга страна, ген. Шарпи предупреди Ал. Греков, че българските училища в Гюмюрджина трябва да освободят гръцките училищни сгради. Тъй като липсваха удобни помещения, имаше опасност учебните занятия да бъдат прекъснати по средата на учебната година. След направените от българска страна постъпки, генерал-губернаторът се съгласи да се оставят две сгради, в които се бяха установили гимназията, прогимназията и 2 основни училища. Срокът за тяхното връщане не беше определен, но се очакваше това да стане след края на учебната година [27].
Надеждите на българите не се оправдаха напълно. На 28 март 1920 г. правителството на Западна Тракия взе решение споменатите сгради да се върнат на гърците [28].Основното училище при църквата „Св. Георги” трябваше да се опразни незабавно, а зданието, в което се помещаваха гимназията, прогимназията и 1 основно училище – до 1 май. Ясно беше, че ако се осъществи това решение, учениците трябваше да приключат учебната година месец и половина по-рано. Д. Гошев потърси съдействието на ген. Шарпи, но губернаторът заяви, че заповедта идва от Цариград (т.е. от главнокомандуващия съглашенските войски) [29]. Постъпки бяха направени и от български граждани в Гюмюрджина. Към края на март 1920 г. една делегация, оглавявана от епископ Иларион, управляващ Маронийската епархия, поиска да се срещне с ген. Шарпи. Тя не беше приета от генерал-губернатора, а от полк. Леспинас, началник на политическия отдел. Няколко дни по-късно, на 1 април, българите получиха отговор, че основното училище при църквата „Св. Георги” ще трябва незабавно да опразни заеманата сграда. Що се отнася до основното здание, полк. Леспинас заяви, че ген. Шарпи се надявал да убеди Ванвакас то да бъде оставено на българите до края на учебната година [30].
Възникналите в Гюмюрджина проблеми предизвикаха намесата на правителството в София. На 20 април Ал. Стамболийски изпрати обширно писмо до ген. Франше д’Еспре, в което настояваше за справедливо отношение към българите в Западна Тракия. Българският министър-председател напомни трагичната съдба на българското учебно и църковно дело в Егейска Македония, където стотици училища и църкви бяха ликвидирани, а сгра-
212
дите им – конфискувани от гръцките власти, без каквото и да било обезщетение. Ал. Стамболийски обърна внимание на печалния факт, че ако им бъдат отнети сградите, само в Гюмюрджина няма да успеят да приключат нормално учебната година повече от 600 български ученици [31].
В резултат на положените от българска страна усилия и на проявеното разбиране от ген. Шарпи гимназията остана в заеманата сграда докъм края на май 1920 г. и учебната година приключи успешно. Основните училища обаче трябваше да напуснат помещенията си много по-рано. От началото на април 1920 г. те продължиха обучението си на открито „в градината на един родолюбив българин” [32].
В още по-тежко положение бяха българските училища в Димотика и Софлу. В самото начало на съглашенското управление тук започнаха да се завръщат голям брой бежанци от Гърция. Често учениците биваха принуждавани да напускат училищните сгради по средата на учебната година и да се настаняват в „тесни и абсолютно неудобни помещения”. Само в Софлийска околия бяха „почти затворени” 5 училища [33].
Подобна беше обстановката и в Софлу. Поради завръщането на гърците в града останаха само около 130 български семейства. Част от учениците идваха от околните български села Янурен, Каяджик, Голям Дервент, Едекьой и т.н. и квартируваха в града, но с изселването на голяма част от българското население те бяха лишени от подслон. Гърците отказваха да ги приемат на квартира. В прогимназията останаха само 30 ученици, но от тях 20 идваха от съседните села и се нуждаеха от квартира [34]. Българският бежански комитет в Софлу построи 5 дъсчени бараки, за да подслонят нуждаещите се ученици, а в краен случай да се използуват за училищни помещения. Лошите условия принудиха част от учениците да напуснат училището [35].
В самото начало на френското управление военният контрольор на Софлийска околия кап. Трикоте се опита да се държи грубо спрямо българските чиновници и представители на училищните власти. На 25 октомври в присъствието на всички шефове на учреждения той заяви, че българските служители ставали вече френски чиновници и трябвало да скъсат всякакви връзки с България. Кап. Трикоте нареди на директора на смесената прогимназия в Софлу да въведе ежедневното изучаване на два часа френски език. Главният учител на основното училище получи пък заповед да въведе изучаването на гръцки език. Стигна се дори дотам, че по нареждане на военния контрольор беше направе-
213
на ревизия в прогимназията. На директора й беше наредено без предварително разрешение да не се изразходва нито стотинка [36]. Тази намеса доведе до постъпки от страна на Ал. Греков до генерал-губернатора на Западна Тракия. Ген. Шарпи се отнесе благосклонно и заяви, че софлийският военен комендант е действувал в разрез с дадените инструкции. Скоро след това кап. Трикоте беше сменен с нов офицер, който се отнасяше с уважение към българите [37].
В несравнимо по-тежко положение се оказа българското учебно дело в Ксантийска околия. Заедно с бягащото население заминаха и учителите „под страх от гръцка окупация и изстъпления” [38]. Впоследствие по решение на МНП една част от тях се завърнаха по местата си, но други предпочетоха да останат в България дори пред заплахата да бъдат уволнени [39].
В Ксанти останаха около 300 български семейства, повечето от тях с деца на училищна възраст. Беше наложително откриването на прогимназията и поне на едно основно училище. Гръцките войски, след като окупираха града, заеха всички училищни помещения и заграбиха учебните пособия под претекст, че са били оставени от гърците при изселването им през 1913 г. В действителност повечето от необходимите пособия българските училища си набавиха след това. Отнесени бяха от гърците и 120 чина, доставени от българските училищни власти през 1914 г. След като прогимназията и първоначалното училище започнаха отново занятията си, от гръцка страна бе възстановена незначителна част от училищното имущество. Директорът и главният учител се обърнаха към началника на 9-а гръцка дивизия с молба да се върнат поне част от учебните пособия, набавени от българските училищни власти през последните години. Това справедливо искане не беше удовлетворено и училищата в Ксанти не можеха да водят нормално обучението на българските деца [40]. Наложи се Ал. Греков да прави постъпки пред ген. Шарпи. За да внесе успокоение и ред, генерал-губернаторът на Западна Тракия поиска от ген. Параскевопулос гърците да предадат на българските училища поне една трета от отнетите им материали. Той настояваше да се направи необходимото с цел да се установят „сърдечни отношения между всички тракийци без разлика на раса и религия” [41].
Въпреки личната намеса на ген. Шарпи българските учители и ученици бяха подлагани на непрестанни репресии. Подстрекавани от учителите, гръцките ученици преследваха децата от българските училища, често им нанасяха побои, вземаха им учебниците и т.н. Пак по инициатива на учителите в гръцките учили-
214
ща се пееха песни с антибългарско съдържание, което граничеше с краен шовинизъм [42]. Освен тези неуравновесени действия гръцките власти системно тероризираха учителите. Директорът на прогимназията Гр. поп Стоянов беше арестуван на 23 март на връщане от Гюмюрджина в Ксанти от гръцката военна полиция на гара Нахлъкьой, въпреки че имаше открит лист за свободно пътуване. На другия ден той беше откаран под конвой в Ксанти, разпитван и заплашван, че като неблагонадежден ще бъде екстрадиран от града, ако не се поправи [43].
Скоро след като беше освободен, Гр. поп Стоянов, придружен от махленския български кмет, се яви пред ген. Шарпи и го осведоми не само за състоянието на българското учебно дело, но и за това как се преследва всичко българско в Ксанти, как властите тормозят имотните българи, като ги заплашват, че ако не напуснат града, „ще хвръкне главата им”. Генерал-губернаторът обеща да говори с гръцкия генерал, „за да се тури край на тези издевателства” [44].
Въпреки непрестанния терор и преследването на българите прогимназията в Ксанти приключи учебната година в края на съглашенското управление. На 25 май 1920 г., след като раздадоха свидетелствата на учениците, учителите Григор поп Стоянов, Георги поп Косев, Анастасия Орманджиева и Надежда Гъркова напуснаха Западна Тракия [45].
Сравнително по-леко бяха преодолени затрудненията в Дедеагач. Комисията по настаняване на гръцките бежанци поиска от българското училищно настоятелство да освободи сградата на бившето гръцко училище. Настаненото тук основно училище се премести в помещенията на българската смесена прогимназия [46].
Ген. Шарпи, който критикуваше липсата на достатъчно инициативност у гюмюрджинската българска община по въпроса за училищните сгради, похвали българите от Дедеагач, като писа в един свой доклад: „В последния град, където жилищната криза е още по-голяма, отколкото в Гюмюрджина, българската община не се поколеба да построи само за няколко седмици една църква и да настани своите училища в друга сграда, където те действуват при добри условия. С малко повече желание българската община в Гюмюрджина би могла да направи същото” [47].
Областният училищен съвет отчиташе сложното материално положение на българските училища в Западна Тракия. На своята първа сесия той предприе някои мерки, които имаха за цел да подобрят нещата в най-застрашените райони. Съветът реши да отпусне кредит от 200 000 лева за постройка на училищни помещения в Гюмюрджина и 30 000 лева за поправка на взета под наем
215
сграда в Софлу. Предвиди се и кредит за ремонт на училищно помещение в Димотика [48].
Тракийският Областен училищен съвет не разполагаше с крупни финансови средства. По тези причини Д. Катерински потърси съдействието на българското правителство. Той срещна разбиране, но на начертаните планове не беше съдено да се реализират поради настъпилите промени в статута на Западна Тракия след конференцията в Сан Ремо.
Постъпления за издръжка на училищата идваха от общинските имоти. На много места в разпореждане на училищните настоятелства бяха оставени градини, ливади, гори, дюкяни, воденици и пр. Областният училищен съвет изискваше от всяко училище да се снабди с доходни имоти, които да се използуват „най-разумно, за да се получи от тях възможно най-голям приход” [49]. Едновременно с това се пристъпи към въвеждане на специален училищен данък. Приходи по бюджета на училищата постъпваха още и от глоби на родители, които не изпращаха децата си на училище, от подаръци, от помощи от общинските управления и т.н., но тези постъпления не удовлетворяваха нуждите. Българското население в Западна Тракия беше икономически съсипано от преживените войни и в по-голямата си част се състоеше от бежанци, които едва изкарваха прехраната си.
Най-важният фактор за успешното развитие на българското учебно дело в Западна Тракия бяха учителите. Техният брой тук възлизаше на около 200 души [50]. Повечето от тях бяха местни хора, служили под ведомството на Екзархията. Най-красноречиво за техния произход говорят списъците на учителите и учителките от началните училища и прогимназиите в Гюмюрджина, Ксанти, Дедеагач и Софлу. От 54 души само 7 бяха родени в старите предели на България. Близо половината от тях - 25 души, бяха завършили средно педагогическо училище, 22 – гимназиално, трима – Духовна семинария, двама имаха висше образование, един – завършил Роберт колеж и един с неустановено образование. Огромната част имаха дълъг педагогически стаж (само 5 души имаха стаж 5 години и 10 - 10 години). Мъжете бяха 25 души, а жените – 29 [51]. 90 от учителите бяха главни, от които 83 селски и 7 градски [52].
Материалното положение на учителите в Западна Тракия особено през първите месеци на съглашенското управление беше много лошо. То се определяше както от ниските им заплати, така и от поскъпването на продоволствените стоки. Първата реакция срещу това дойде от Гюмюрджина. На 26 ноември 1919 г. първоначалните, прогимназиалните и гимназиалните учители в града –
216
около 30 души, проведоха общо събрание и приеха резолюция, подписана от окръжния и от околийския училищни инспектори Д. Апостолов и Хр. Бонев. Тя беше изпратена до министъра на народната просвета. В нея се отбелязваше, че промененото политическо положение в областта е лишило учителите „от всички досегашни блага и привилегии”, които им били обезпечени от българските закони. Всички продукти от първа необходимост, които преди това получавали от местните районни комитети, се налагало да купуват от пазара на много високи цени. Учителите били принудени сами да се грижат за квартирите, което означавало при острата жилищна криза в Гюмюрджина да плащат по 400 - 600 лева наем. Положението на учителите спбред посочената резолюция се утежнявало и от факта, че при новите условия те се лишавали от общински и други възнаграждения. Въпреки това били решени да служат „беззаветно и с упорито постоянство на българското културно дело, за неговото закрепване и засилване...”. В заключение резолюцията апелираше: 1. Да се обезпечи издръжката на българските училища и контролни институти в Западна Тракия „като единствени просветни средища за културното преуспяване на българския елемент в скъпия за нас Беломорски край”; 2. Да се обезпечат всички права на учителите в материално и в служебно отношение, за да могат те „спокойно и беззаветно” да изпълняват „своя морален и обществен дълг”; 3. Да се увеличи размерът на досегашните учителски заплати съобразно с новите условия или ако това не е възможно, „да се увеличат дневните пари до един по-голям максимум и за възможно по-дълго време – докато трае невъобразимо тежката продоволствена и квартирна криза”; 4. Да се отпуснат квартирни пари съобразно семейното положение на учителите; 5. Да им се осигури редовно изплащане на заплатите и другите им възнаграждения, за да не се подлагат „на материални и морални терзания” и 6. Да се отпускат на учителите от България срещу заплащане по нормирани цени „продукти и артикули от първа необходимост, с каквито се обезпечават чиновниците, останали на тракийска служба” [53].
На 4 януари 1920 г. писмо с подобни искания изпратиха до МВРИ, МНП и до Ал. Греков и учителите и свещениците от Димотика. Под него стояха подписите на архиерейския наместник свещ. Г. Атанасов, на директора на прогимназията П. Матеев и на главния учител С. Димитров. Като отбелязваха изключително тежкото си материално положение, влошено от поскъпването на хранителните продукти от първа необходимост и от промяната на политическото положение, те продължаваха: „Захвърлени да-
217
леч от своите близки и поставени в опасност дори за своя живот, особено тук в Димотика, гдето е гнездото на най-фанатизираните гърци в Тракия, които ни третират по-зле и от пленници, защото сме изключени от всякакво продоволствие...” [54]. Учителите искаха от правителството на България да вземе мерки и да подобри тяхното положение, като им доставя брашно по нормирани цени, а дневните пари да бъдат увеличени (по 50 лева за онези, които получават над 100 лева месечно, и по 70 лева при заплата под тази сума). Те открито заявиха, че в противен случай ще бъдат принудени да напуснат своите служби „въпреки волята и разбиранията си”, за да потърсят по-спокоен живот [55].
Примерът на Гюмюрджинските и димотишките учители последваха и техните колеги от Караагачка околия. На 1 февруари 1920 г. те подписаха резолюция, в която подробно описаха тежкото си материално положение. В нея се отбелязваше, че българският учител в Западна Тракия е останал „едничкият фактор, който трябва да прояви трудната и жестока борба за запазването на българщината от козните. на неспиращата се пред нищо гръцка пропаганда” [56]. Върху него лягала отговорната задача като „едничък ръководител на политическите и културните течения на българите”. За изпълнението на една дейност с такъв широк размах той трябвало да бъде освободен „веднъж завинаги от дребните и спъващи грижи за всекидневната си прехрана” [57].
Отзив от резолюцията на караагачките учители беше публикуван във в. „Утро”, а това направи повдигнатите в нея проблеми достояние на българската общественост, която беше особено чувствителна към съдбата на Западна Тракия [58].
За тежкото материално положение на учителите съобщаваха в своите донесения и директорите на училищата в други градове на Западна Тракия. „Има учители, пише от Софлу В. Златаров, които окайват мизерното си съществувание и с прескромното си учителско възнаграждение са длъжни всекидневно да изразходват само за хляб 30-40 лева, а получават заплата и добавъчно възнаграждение 20 лева дневно” [59]. „Учителите в Ксанти са най-бедното съсловие” – пише до МНП директорът на смесената гимназия в този град Гр. поп Стоянов [60].
Издръжката на българските училища в Западна Тракия от самото начало се пое от правителството на България. Само годишните заплати на учителите от първоначалните училища поглъщаха 507 080 лева от бюджета на страната. Към тези пари трябва да се добавят и сумите за годишните заплати и добавъчното възнаграждание на учителите от прогимназиите, възлизащи съответно на 118 440 и 10 480 лева [61]. Коалиционното правителство
218
на Ал. Стамболийски не можеше да остави без последици направените постъпки за подобряване на материалното положение на учителите, още повече, че то добре схващаше важността на повдигнатите въпроси. На 8 март 1920 г. Министерският съвет прие Постановление № 7, с което от 1 февруари трябваше да се изплатят (и за минало време) извънредни дневни пари на „свещениците, учителите, училищните инспектори, секретарите на окръжните училищни инспектори и тия на гимназиите, които са останали, на служба по ведомството на българските църкви и училища в отнетите по договора за мир български тракийски земи...” [62]. Отпуснатите суми бяха между 20 и 40 лева в зависимост от семейното положение. Стореното не можеше да удовлетвори материалните нужди на българските учители. Чиновниците на БНБ получаваха дневни пари по 30, 50 и 70 лева, което беше с около 50% повече от тези, предвидени за учителите. Ал. Греков разбираше, че пренебрегването на просветните дейци може да струва скъпо на България. Ето защо в телеграма до МВРИ той отбелязва: „Нека ми бъде простена една тежка дума: съответните служби в нашето министерство са успели пак да поставят в най-лошо положение ония държавни служители, за които най-много би трябвало да се правят жертви.” Ал. Греков настояваше да се измени постановлението в смисъл - на учителите, чието положение било „повече от окаяно”, да се плащат същите дневни пари, както и на банковите чиновници [63]. В София се вслушаха в неговия глас, тъй като той отблизо следеше развитието на учебното дело в Западна Тракия. На 3 април 1920 г. Министерският съвет прие ново постановление, по силата на което учителите получиха увеличение на дневните си пари между 25 и 65 лева за селата и 35 и 75 лева за градовете [64].
България оказваше подкрепа на учебното дело в Западна Тракия и по други пътища. През пролетта на 1920 г. Дирекцията за СГОП отпусна 3570 м плат. Той беше разпределен между учителите и учениците, живеещи и работещи в градовете на откъснатата област [65].
Българските училища в Западна Тракия получиха още една ценна придобивка. През април 1920 г. за училищни лекари бяха назначени д-р Стр. Дочков в Караагач и д-р Костов в Дедеагач [66]. Така българите щяха да имат възможност да се лекуват при свои сънародници. В противен случай те по принуда трябваше да търсят лекари гърци, което би създало още по-благоприятни условия за гръцката пропаганда сред българското население.
През пролетта на 1920 г. по нареждане на френските власти в Западна Тракия беше изработена подробна статистика за състо-
219
янието на училищата в областта по народности. Според нея само в Гюмюрджинска околия по това време е имало 21 български училища с 1719 ученици [67]. Освен в града големи български училища имаше в Кара-Куруджанли – 180 ученици; Чадърли – 180; Кушланли – 134; Хаджилар – 129; Дерекьой – 121; Козлу-Кебир – 92. Училища с по-малък брой ученици се поддържаха още в Ортаджа – 77; Ирдижан – 64; Демир бейли – 41; Карабунар – 30; Булаткьой – 9 и т.н. В Гюмюрджинска околия българите имаха 4 пъти повече училища от гърците, хоито тук разполагаха само с 6 училища (в тях се учеха 617 деца). Мюсюлманското население в този район преобладаваше, поради което и училищата му за емаха първо място – 117 на брой с 4288 ученици [68].
Поради изложените вече причини в тежко положение се намираха българските училища в Ксантийска околия. В резултат на настъпилите политически и демографски промени до пролетта на 1920 г. тук оцеляха само 2 училища в града с 200 ученици (140 момчета и 60 момичета) [69]. Тук преобладаваха мюсюлманските и гръцките училища. Но статистиката не обърна никакво внимание на една особеност: много от селата в Ксантийска околия бяха населени с българи мохамедани. При преброяването обаче не се отбелязваше нито едно българско училище, нито един български ученик. Подобно беше положението и в Гюмюрджинска околия.
Друга беше картината в Дедеагачка околия. От 23 училища тук имаше само по едно гръцко, едно турско, едно арменско, едно еврейско, едно италианско и един френски пансион. Останалите 17 принадлежаха на българите. Заслужава внимание и фактът, че всички училища по селата на околията бяха български и нямаше нито едно гръцко или турско. И в деветте общини с 16 села на Дедеагачка околия статистиката сочи същия брой училища –16. Повечето от тях бяха в големите крепости на българщината – Еникьой с 286 ученици; Дервент – 184; Ладжъкьой – 178; Балъкьой – 170; Доганхисар – 167; Чобанкьой – 128; Домусдере – 125 и т.н. [70]. Броят на учениците в околията достигаше 2811 души, от които 2004 българи, 411 гърци, 76 арменци, 64 евреи и 50 мюсюлмани. В италианското училище учениците наброяваха 29 души, а във френския пансион – 180 [71]. Видно е, че в този край на Западна Тракия българското присъствие беше особено силно.
Малко по-различно беше положението в околиите, разположени по долината на Марица - Караагачка, Димотишка и Софлийска. Тук гръцката пропаганда имаше дълбоки корени. В резултат на дългогодишните усилия на Цариградската патриаршия значителна част от местното българско население беше асимилирано. Основната част от пристигналите в края на 1919 и началото
220
на 1920 г. в Западна Тракия гръцки бежанци бяха настанени в градовете и селата покрай Марица. Гръцкото правителство направи много, за да промени етническия облик на този район. То не успя да създаде категорично преимущество, но все пак неговата политика даде резултати.
В Софлийска околия училищата бяха 32 на брой. Повечето от половината – 18, бяха български. От тях две се намираха в Софлу и 16 – из селата на околията. Най-много ученици имаше в Малък Дервент – 152; Каяджик – 111; Мерхамли – 80; Бедикли – 75; Голям Дервент – 68 и т.н. [72]. В училищата на българите се обучаваха общо 1096 деца [73]. В Софлийските села имаше само 5 гръцки и 8 турски училища [74].
В Караагачка околия гръцките училища бяха повече и по-многобройни. От общо 37 училища български бяха само 14. В тях се обучаваха 876 деца [75]. Докато турците нямаха нито едно училище в околията, гърците ръководеха 17. В Караагач имаше още 2 френски училища, 2 италиански и 2 арменски [76].
Най-слаби бяха позициите на българската просвета в Димотишка околия – едва 6 малки училища, в които учениците наброяваха 183 души. Турците имаха само 4, а гърците – 30 училища [77].
Преброяването на училищата и учениците през пролетта на 1920 г. даде възможност да се установи, че в Западна Тракия 81 училища са български. В тях се обучаваха и възпитаваха 6078 деца [78]. По броя на училищата българите стояха на първо място в две от околиите - Дедеагачка и Софлийска, и заемаха второ място в Гюмюрджинска, Димотишка и Караагачка. Турските училища преобладаваха в Гюмюрджинска и Ксантийска околия, но бяха малко в Дедеагачка, Софлийска, Димотишка и Караагачка (в Караагачка те нямаха нито едно училище). Гърците имаха подчертан приоритет единствено в Димотишка околия.
В периода на съглашенското управление в Западна Тракия, тъй като се изселиха много българи, известен брой основни училища бяха затворени. Поради неявяване на достатъчно ученици престанаха да функционират и прогимназиите в Шапчи-хане и Хаджилар [79].
Развитието на учебното дело в Западна Тракия се следеше с внимание и интерес от френските власти. Генерал-губернаторът и военните контрольори често посещаваха различните училища. Особено приятно ги впечатляваше фактът, че френският език и история са предмет на сериозно изучаване в българските училища – нещо, което бе пренебрегвано в училищата на другите етнически групи [80].
През пролетта на 1920 г. финансовото положение на Западна
221
Тракия се подобри значително. Това позволи на ген. Шарпи да отдели от бюджета сумата от 274 130 лева. Тя беше раздадена на училищата, като всеки ученик получи по 10 лева. По околии сумите се разпределяха както следва: Гюмюрджинска – 69 160 лева; Ксантийска – 87 060 лева; Дедеагачка – 28 140 лева; Софлийска – 30 050 лева; Караагачка – 28 640 лева; Димотишка – 31 080 лева [81]. Генерал-губернаторът не си правеше илюзия, че отпуснатите средства ще бъдат достатъчни. Точно обратно, това беше по-скоро една символична сума, жест на внимание от страна на властта към онези, които ръководеха образованието в Западна Тракия. Но ген. Шарпи правеше и по-сериозни планове. Той имаше амбицията да открие в началото на следващата година едно средно училище с преподаване на френски език, чиято издръжка трябваше да се поеме от държавата. Това щеше да позволи на желаещите ученици от различните националности след успешно завършване на основното училище да продължат своето образование. По този начин се създаваха условия и за подготовката на необходимите кадри, които трябваше да поемат в свои ръце различните чиновнически служби.
Решенията на конференцията в Сан Ремо бързо достигнаха до населението на Западна Тракия. По-голямата част от българите бяха обхванати от мисълта да изоставят домовете си и да търсят спасение в България. Не правеха изключение и учителите. Между 19 април и 1 май 1920 г. областният училищен инспектор Д. Катерински направи обиколка на училищата в областта и забеляза „голяма загриженост и тревога у учителите”. „Тази тревога се засилва от обстоятелството, пише Катерински, че някои от учителите са изпитали на собствен гръб гръцката жестокост и са вкусили от живота на заточението в остров Трикери” [82]. Учителите, повечето от които бяха служили на Екзархията до войните, си спомняха за недалечното минало. Все още бяха пресни впечатленията от събитията след Междусъюзническата война, когато самите те или пък техни колеги изпитаха върху гърба си чуждото владичество [83].
Събитията през втората половина на май се развиха динамично. След съобщението на френските власти, че предстои тяхното оттегляне от Западна Тракия, хиляди български семейства започнаха да се подготвят за отпътуване към България. Много родители отклоняваха децата си от училищата, а това водеше до опасността да се затворят [84]. За да се избегне това и за да се внесе ред при приключването на учебната година, на 17 май 1920 г. Областната училищна инспекция издаде специално окръжно. В него се нареждаше на директорите и на главните учители да вземат необ-
222
ходимите предварителни мерки, за да бъдат готови „всеки момент по своя воля да прекратят занятията”. За целта те трябваше да задължат класните наставници и учители да внесат успеха и поведението на учениците в главните книги, да приготвят отпускни свидетелства на учениците с обозначението, че са привършили учебната година, да произведат изпитите от IV отделение, III прогимназиален клас и V гимназиален клас, да приберат всички важни и необходими документи. Така подготвени, те можеха да продължат занятията с останалите ученици, без да прибягват до формално и официално затваряне на училищата [85].
Масовото изселване на българското население силно разстрои учебното дело в Западна Тракия. Заедно с родителите областта напускаха учениците и учителите и никакви мерки не бяха в състояние да ги възпрат. По указание на Областната училищна инспекция всички градски и селски училища приключиха учебната година на 23 май. На 24 май привършиха и зрелостните изпити на учениците от Гюмюрджинската смесена гимназия. Почти всички ученици получиха своите свидетелства [86].
Правителството на България трябваше да реши дали учителите да останат по своите места. Тук не ставаше дума за онези села, в които живееха бежанци. Тяхното население масово се изсели и задържането на учителите стана безцелно. Въпросът се отнасяше по-скоро за местата, където местните българи независимо от несигурното бъдеще пожелаха да останат по домовете си. Но дори и тук мнозина учители предпочитаха да бъдат уволнени, отколкото да се излагат на риск, като останат под гръцка власт. Д. Гошев беше на мнение онези, които в миналото са играли „доста прононсирана обществена дейност”, тъй като гърците вече се заканвали да им отмъстят, да отпътуват незабавно за България [87]. Правителството на България полагаше усилия да запази поне част от учителите в селата и градовете на Западна Тракия. То считаше, че с оглед на бъдещето не бива да се оставят без училища и учители онези от местните българи, които оставаха по родните си огнища. В противен случай те лесно можели да станат жертва на гръцката асимилаторска политика. По тези причини Ал. Стамболийски упорито настояваше пред Д. Гошев учителите да не напускат местата си „без особено важни причини” [88].
Въпреки усилията на българското правителство повечето от учителите се изтеглиха в България заедно с десетките хиляди бежанци. Онези, които останаха, главно в селата на Дедеагачка и Гюмюрджинска околия, впоследствие бяха подложени на неизброими унижения и жестоки преследвания от страна на гръцките окупационни власти.
223
Променените политически условия в Западна Тракия предвещаваха засилване позициите на българската църква. Отново, както и в миналото, тук тя трябваше да играе ролята на институция, която да сплотява българите, останали извън пределите на държавата.
Въпросът за църквите, както и за училищата, беше уреден с декрета от 26 ноември 1919 г. В неговия чл. 1 се отбелязваше, че върху територията на Западна Тракия е позволено свободното изповядване на всички религии [89]. С това не се внасяше някаква промяна в установената традиция, тъй като свобода на вероизповеданието съществуваше и в България. В постановлението обаче имаше един член (чл. 3), който можеше да повлияе върху стабилитета на българската църковна организация в Западна Тракия. Той предвиждаше незабавно връщане на църковните сгради, които в мийалото са принадлежали на гърците [90]. В това не би имало нищо несправедливо, ако българите в Македония не бяха лишени не само от църковните сгради, но и изобщо от своята църковна организация. Още на 27 октомври 1919 г. кап. Трикоте, придружен от тълпа гърци и гъркомани, обходи църквите в Софлу и нареди катедралната църква „Св. Георги” да се предаде на гърците, а църквата „Св. Атанас”, която се намираше в гръцкия квартал, да се остави на българите [91].
На 16 ноември гърците си възвърнаха църквата и в Дедеагач. Тъй като българското население в града остана без своя църква, бяха взети енергични мерки за построяването на нова сграда [92]. Подобни проблеми съществуваха и на други места в Западна Тракия, където българите след 1913 г. ползуваха сградите на изоставените гръцки църкви.
В началото на декември 1919 г. в Гюмюрджина пристигна и пое управлението на Маронийската епархия епископ Иларион. Той прецени положението на българската църква в Западна Тракия като „много печално”. Помещението, в което се намираше митрополията, беше вече предадено на гърците и поради това канцеларията на управляващия се настани в зданието на бившето екзархийско наместничество [93]. Но това бяха само външни белези на кризата, която в този момент изживяваше българското църковно дело в този край. Тежкото международно положение на България внесе чувство на несигурност и колебание не само сред населението, но дори и сред някои представители на висшия клир. Веднага след като пристигна в Гюмюрджина, епископ Иларион направи обстойно изложение до Светия синод за новосъзда-
224
деното положение. В него бившият управляващ Маронийската епархия митрополит Теодосий беше обвинен, че „от висотата на своето пастирско положение, със своите космополитични чувства” е сеел съмнения и убивал народностния дух в българското население. „И днес, продължаваше епископът, вследствие на тия небългарски чувствувания на този български архиерей, българското население от този край унива и не е твърдо в своята националност” [94]. Епископ Иларион считаше, че той имал дял в убиването на националния дух сред българите от Тракия, Македония и Мана Азия, тъй като съветвал своите подведомствени свещеници да приемат ведомството на Гръцката патриаршия и да служат в църквите на гръцки език. И така улеснявал задачата на новите пропагандатори на пан елинизма. Митрополит Теодосий мислел, че в Западна Тракия не бива да има две духовни власти и тук трябвало да остане „само гръцкото духовенство”. Тази дейност на църковния архиерей имала печални резултати, тъй като настъпило обезверяване, разочарование и разколебаване сред паството и свещеничеството [95].
Възможно е новият български църковен пастир в Западна Тракия да сгъстява боите около ролята на своя предшественик. Въпреки тежката си участ огромната част от българското население в областта не беше разколебано в своето национално чувство, нито искаше да изостави Екзархията.
И все пак елементи на несигурност съществуваха. Имаше и случаи на преминаване към Патриаршията. Това явление може да се обясни с факта, че много от бежанците, настанени в Западна Тракия до Балканската война, се намираха под влиянието на Патриаршията. Това се отнасяше най-вече за българите, изселени от Мала Азия (около 7000 души). До момента на тяхното заминаване от родните им домове през пролетта и лятото на 1914 г. те живееха заобиколени от гърци, имаха по селата си само гръцки свещеници и учители [96]. Българската екзархия, която беше насочила всичките си сили и внимание към Македония и Тракия, изпусна из погледа си тези хиляди българи и до момента на преселването им в България не успя да се пребори с Патриаршията. И нещо друго. Новите условия в Западна Тракия и въобще политическата обстановка след Първата световна война бяха изключително благоприятни за гръцката пропаганда, която не жалеше нито сили, нито средства, за да достигне до желаните от нея резултати. Създаденото положение беше много добре преценено от окръжния училищен инспектор в Гюмюрджина Д. Апостолов, който през декември 1919 г. в донесение до министъра на народното просвещение пише следното: „Останали са да живеят в
225
гръцките села предимно българи – преселници от Мала Азия: те всички знаят гръцки език, били са под ведомството на Гръцката патриаршия и лесно се разбират и споразумяват с придошлите гърци. В тия българи още не е закрепнало националното съзнание и под влиянието на сложилите се политически и икономически условия те по-лесно ще се претопят, отколкото, когато са били в Мала Азия. Тия българи гръцката пропаганда ги оставя да живеят в гръцките села с условие: да не пращат децата си в българското училище, да не приемат в къщите си българския свещеник, на нуждающите се дава безплатна храна или на износни цени и пр. Същата пропаганда полага в градовете и в някои български села извънредни усилия да вербува измежду по-бедните български семейства свои привърженици, като им обещава да им даде пари, храна, облекло и пр.” [97]. Малоазийските българи, а и не само те, често биваха подлагани на морален натиск и шантаж. Типичен в това отношение беше случаят със селата Дикилиташ, Макри и Чобанкьой, Дедеагачко. Гръцкият владика лично увещаваше настанените тук бежанци да се запишат за гърци, за да ги оставят по местата им. Истинско нещастие беше това, че в някои от тези села нямаше нито български учител, нито български свещецик [98].
С първите по-значителни резултати гърците можеха да се поздравят през януари 1920 г. Под влиянието на тяхната пропаганда две малки села – Мараш и Комарлии, преди войните гъркомански, приеха върховенството на Патриаршията [99]. През февруари и март 1920 г. преминаха към гръцката църква 23 семейства от с. Чамкьой, 20 семейства от с. Чакърджи и 5 семейства заедно с енорийския им свещеник Хр. поп Тодоров от с. Ханджаш. Тези софлийски села бяха населени с бежанци от Малгарска каза, Източна Тракия [100].
Наскоро след завръщането си в Западна Тракия гръцките църковни архиереи подеха истински поход срещу всичко българско. Към средата на декември 1919 г. димотишкият митрополит Филарет се разпореди кръстените деца, а също и венчаните през изминалите 7 години да бъдат наново кръстени и венчани, въпреки че повечето от тях бяха обслужени от гръцки свещеници. Владиката заяви по време на църковна служба, че българските обреди не били християнски [101].
Речта на Филарет направи неприятно впечатление в София, където беше окачествена като опит за раздухване на човеконенавистничество. МВРИ нареди на Ал. Греков да направи необходимите постъпки пред ген. Шарпи [102]. Но и след това гръцките архиереи продължиха да проповядват ненавист и омраза към бълга-
226
рите. Подетата кампания достигна кулминация през пролетта на 1920 г. На 29 март гюмюрджинската гръцка митрополия разпространи едно обявление, в което всички българи се подканваха в срок от 15-20 дни да изровят костите на своите близки от гръцките гробища, ако те са погребани преди 3 години. Митрополията заплашваше, че ако това не бъде изпълнено, служителите в гробищата щели сами да го сторят [103]. Тази мярка възбуди силно недоволство сред местното население. Българският представител в Гюмюрджина протестира пред ген. Шарпи. На 15 април френските власти поканиха митрополита да отмени разпореждането си, тъй като „законите и хигиеничното състояние на страната не допускат подобни разпореждания” [104].
Гръцката пропаганда срещна енергично противодействие от българска страна. България установи бързо връзки на единодействие и сътрудничество с новите власти в Западна Тракия. В областта се изпращаше необходимото продоволствие, съставяха се комитети, които подпомагаха настанените тук бежанци. По селата и градовете се изпращаха български свещеници и учители, на мястото на отнетите църковни сгради се строяха параклиси. Ксанти беше останал без български свещеници, тъй като всички, на брой 4 души, избягаха през октомври 1919 г. Ал. Греков издействува от ген. Шарпи и тук се установи архиерейският наместник на българската община [105]. Не след дълго ген. Прантутас, комендант на Ксантийски окръг, вече искаше българският архимандрит Горат да бъде заменен „с по-достоен за своя пост”. Горат беше говорил на българите в църквата, че България ще се засили и уголеми отново, че Гърция ще бъде прогонена от Западна Тракия и българите трябва да имат кураж да работят за тази кауза [106].
Енергично действуваха и българските архиерейски наместници в Дедеагач, Софлу, Димотика и Караагач. По време на великденските празници продължителна обиколка из Западна Тракия направи епископ Иларион. На неговата служба в Гюмюрджина присъствуваха огромен брой българи. След това владиката отпътува за Дедеагач, където се проведе шествие, в което участвуваха всички българи „от мало до голямо, без разлика на пол и възраст”. Църковната процесия беше „величествена и внушителна” [107].
Особено внимание епископ Иларион отдели на Софлийска околия: По време на обиколката си тук той посети 10 български села от общо 14 с население според общинските списъци от 14 750 души. В Софлу владиката отслужи молебен, посетен „от всички живущи тук български семейства” [108].
227
Обиколките на епископ Иларион, както и на останалите църковни архиереи, имаха важно значение за укрепване съзнанието на онези бежанци, които преди Балканската война се намираха под ведомството на Патриаршията, за отбиване на гръцките домогвалия по отношение на бившите патриаршисти.
Не беше за подценяване и материалната помощ, която оказваше България за развитието на църковното дело в Западна Тракия. На заседанието си от 29 ноември 1919 г. Светият синод реши, че е справедливо на свещениците в тази област да се плаща добавъчно възнаграждение в двоен размер като на служители в чужда територия. Така те щели да се задържат по местата си и „присърце да се заловят за изпълнението на трудната задача, която им предстояла по закрепване на националния дух на българското население в този край” [109]. Светият синод подкрепи изложението на епископ Иларион до MBРИ по въпроса за материалната издръжка на църковните служители в Западна Тракия. В него управляващият Маронийската епархия настояваше за значително увеличение на заплатите на свещениците и на архиерейските наместници. Той искаше да се отпусне кредит за наемане на удобни помещения за митрополията и наместничеството, да се предвидят представителни и да се увеличат безотчетните пари и т.н. Необходимо било също според него да се подобри възнаграждението на епархийските свещеници, тъй като по-голямата част от тях, както и учителите, били бежанци от Македония и Източна Тракия. Вследствие на войните те се намирали в крайно мизерно положение и имало нужда да бъдат материално подкрепени, за да развият „усърдна и полезна дейност” [110].
МВРИ отпусна в началото на 1920 г. аванс от 100 000 лева, , който се употреби за изплащане на заплати, дневни пари и до бавъчно възнаграждение на служителите в българските духовни учреждения в Западна Тракия за последните месеци на 1919 г. [111]. Тази сума се оказа недостатъчна. Епископ Иларион настояваше за нови 200 000 лева, тъй като не бяха изплатени заплатите и за първите месеци на новата 1920 г. [112]. Парите се забавиха и това влоши още повече материалното положение на духовните служители в Западна Тракия. Чувствуваше се, че и правителството на България се натъква на сериозни финансови затруднения, резултат на разорената икономика и на наложения на страната грабителски Ньойски договор.