Нестинарството в Странджа
Иваничка Георгиева
 

Обредната игра по огъня — нестинарство — е безспорно един от най-интересните и загадъчни културни феномени в живота на населението на Странджа. Тя е била разпространена до края на XIX и началото на XX в. в Източна Тракия, а до Балканската война е била запазена в много български и гръцки села. Коренните демографски промени, настъпили в Източна Тракия и Странджа през 1912—1922 г., унищожават обичая. Село Българи е единственото селище у нас, в което до 50-те години той е все още живо явление.

Според сведенията от края на XIX век и началото на XX век времето на изпълнение на обичая е в зависимост от храмовия празник в селищата — от май до юли, — най-често на св. Константин и Елена, по-рядко на Еньовден, св. Илия, св. Пантелей. В с. Кости и с. Българи се изпълнявал и на св. Георги, св. Илия и св. Марина.

Според легенда нестинарството води своя произход от с. Припор (гр. Трипори), чиито развалини са между селата Граматиково, Малко Търново и Кости, до река Велека. В местността Влахово се намира „Далечната” или „Голямата аязма”, където според поверието всяка година идвал елен рогач. Той разчиствал с рога извора и доброволно се принасял в жертва. Разказва се, че селището било много старо — „още от латинско”, но населението му се изселило в Русия, Пергоплово и Кости, където бил пренесен и конакът (параклисът) на св. Константин.

Интересни са сведенията за с. Кости и с. Бродилово. До Балканската война тяхното население било гръцко по антропологичен тип, облекло и говор, но се отличавало от останалите гърци по Черноморието и не общувало с околните села. Жителите на двете села се смятали за истински християни, но в действителност не били особено набожни, не зачитали християнските празници, с изключение на св. Константин и Елена и св. Еньо.

Присъствието на свещеника в празника, изглежда, е твърде късно. Нещо повече, обичаят бил преследван от владиката, а нестинарката била обявена за измамница. Според думите на един свещеник той се

105

преструвал на нестинар и ръководел скачането на огъня, защото иначе не би могъл да остане в селото.

Редица автори се спират предимно на обредния танц върху огъня. Макар той да е кулминацията на празника, за цялостната характеристика на обичая не е достатъчен. В настоящата статия се прави опит да се изследва откъм потекло и функционална насоченост целият обреден комплекс на празника в чест на св. Константин и Елена. Елементите на обредната структура (символи, ритуализирани форми на поведение) се разглеждат като знаци със зашифрована информация. Това позволява да се разкрие ритуална система, свързана с древни мирогледни представи.

*  *  *

Основните обредни лица са нестинарите — мъже и жени, но по-често жени. Сред тях се избира главната нестинарка, най-възрастната, която най-продължително издържа в огъня и най-вярно пророкува. Тя се смята за „сестра на светока” и има задължение да пали кандилото в параклиса (конака) на определени дни, да дава наставления за празника. Голямата почит, която й се оказва, се вижда от факта, че при болест, уплаха, лош сън хората не отиват в църква, а търсят нейната помощ.

Векилинът, епитропът се избира измежду най-почтените селяни. Той се грижи за конака, почистването и ограждането на аязмата, ръководи обредите на нестинарите.

Икононосците са три момчета, които трябва да са първи деца с живи родители и да са „диптиян лефтери” (напълно ергени, да не са дори годени).

Обредните места, където се изпълняват важни магически действия и ритуали, са няколко: конакът (параклисът) на св. Константин, свещените лечебни извори — аязма; до аязмата са одърчетата, дървени площадки с ограда, и манастирчетата на св. Константин и Елена; курбането, място, където се коли курбанът, и, разбира се, местата, където се кладе огънят.

За изясняване същността на обредния комплекс е необходимо да се разглежда целият цикъл от обичаи и обреди, в които „участвуват” св. Константин и Елена мисловно или чрез своите заместители — иконите. По този начин се установява, че „участието” им не се ограничава само на техния празник (21 май).

Едно от основните действия в комплекса е ритуалното обхождане на територията на селището и на неговите сакрални обекти. Според сведения от началото на века то започва още през Големия месец (през януари) на св. Атанас (18.I) и св. Евтим (20.I), една седмица преди

106

празника и през дните на самия празник. В основното шествие участвуват: момче, което носи свещник, икононосците с иконите на свети Константин и Елена, векилинът с червена кърпа, кандило и менче, нестинарките и музиканти с тъпан и гайда. Изнасят от църквата иконите, посещават отделните домове, обхождат землището, сакралните места — аязма, манастирчета, одърчета, конака, църквата, курбането и площада, като спазват изискването да не се връщат по същия път. Така се осъществява идеята за обхождане в кръг.

Ритуално очистване и освещаване включва поливане, пиене и ръсене с вода. На аязмото измиват дръжките на опашатите икони; за здраве пият вода, мият се, като парцалчето, с което се избърсват, оставят на трън. При всяко оставяне на иконите в конака нестинарката полива вода на икононосците над огнището, в която има три въгленчета; по същия начин полива и на векилина, преди да започне обхождането на къщите; след свършването на празника икононосците и векилинът трябва да изперат дрехите си.

Обличането на иконите („пременуването на кунизмите”) е едно от най-тържествените обредни моменти. Извършва се в конака — векилинът се събува, изважда бяла кърпа, кади я над кадилницата, постила пред иконостаса, коленичи три пъти и се прекръства. После взема иконата от момчето, което я носи — съблича стария калъф „риза”; нестинарката му подава нов със стари пари и дълъг наниз от монети. Векилинът окичва иконата с червен и бял карамфил. Докато иконата на св. Константин стои в църквата, е покрита с шарен месал с дантели, а иконата на св. Елена — с книката, „червена” престилчица. Според народното предание св. Константин се явявал на своята сестра — нестинарка от с. Маджура, облечен в бяла риза с три наниза жълтици, седнал на специален стол.

Жертвоприношението — курбанът — е неразделна част от обредната система. Общоселското приношение на животно (бик, овца) се извършва до църквата на специално място — курбан. Курбани се правят и на аязмото, и в двора на конака. Според някои сведения предпочита се животното да бъде бяло и да е на нечетен брой години. За здраве и благоденствие се коли животно със светъл цвят, а при страх от болест, смърт, глад — с черен. При античните жертвоприношения животни с бял цвят са били принасяни на небесните божества, а с черен — на подземните. Кръвта на животното се оставя да изтече в корена на дърво, трендафил или върху земята. Позната е и ритуалната практика курбанът да се коли и изяде под дърво.

Освен животно на св. Константин и Елена се принасят и обредни хлябове. Би следвало да се направи разграничение между обществения и личен курбан. Общоселският курбан, посветен на светеца, се раздава във всички къщи и има смисъл на приобщаване към божеството за

107

измолване на здраве и плодородие. Курбан се посвещава на светеца и при нещастие и тежка болест. Този, който обрича курбана, не бива да яде от месото. Вероятно тук се касае за жертвоприношение на животно, което се осмисля като заместител на човека, а обредът има за цел да преодолее смъртта чрез подмяна, измама, имитация. Чрез жертвоприношението се осъществява връзка с бога и се измолва неговото покровителство.

Танцът и музиката са неотменим елемент от празника. Музикалните инструменти, както се изтъква, са гайда и тъпан. „На свети Костадин тъпанът” се изнася само когато се извършват обредите в чест на светеца, като му се отделя специална роля. Обикновено удря тъпана този, който е обрекъл курбан на светеца. Предполага се, че тъпанът е наследил ритуалната си роля от античността — да си спомним за неговото място в култа на Кибела и други култове с оргиастичен характер.

Обредното хоро се играе в двора на конака и вътре до огнището, на аязмото, около одърчетата, на определени места в гората, около дърво и около огън. Хорото около огън се играе вечерта на празника на св. Константин и Елена до залез слънце. Нестинарката играе върху огъня след залеза, като вдига и протяга ръцете си встрани и нагоре, маха ги хоризонтално и ги кръстосва. Върховният момент е нейната игра с иконата на св. Константин. Хоро около огън се играе и на Паликош, Еньовден. До одърчето на св. Константин момите играят в кръг обредно хоро за здраве, което векилинът разкъсва и повежда с червена кърпа.

Трябва да се отбележи, че нестинарката играе своя специфичен танц не само върху огън, а тогава, когато я „прихвати”, т. е. когато изпадне в екстаз и бъде „обзета” от светеца. Тогава тя осъществява мистична връзка с него и получава дарбата да пророкува, или поточно да изказва неговото желание. Това много напомня шаманските култови практики, при които шаманът е овладян от свръхестествения дух.

Последният по значимост обреден момент в комплекса е обредната трапеза в конака на св. Константин, на която присъствуват по-ограничен кръг лица (нестинарки, векилин, хората, обрекли курбан).

*  *  *

При разглеждането на структурата на обредния комплекс се натъкваме на някои елементи, които са залегнали в архаичния пласт на народната култура. Сред тях е кръгът — действие и форма (при огъня обхождането, танцът). Ритуалното обхождане, което съдържа идеята за кръга, е характерно за Бабинден, Кукери, Нова година, Коледа,

108

лазаруване, Еньовден, при обичаите за дъжд и др. В българската обичайно-обредна система тези обхождания се извършват в критични ситуации — при смяна на слънчевия ход и календарното време (зимните и пролетно-летни обичаи), при нарушаване на светлиино-водния баланс в природата (молебен за дъжд, пеперуда), при критични ситуации в живота на колектива (обредно заораване), при маркиране на границата на усвоено пространство (строеж на къща). Обредните хора на Коледа, Бабинден, Трифоновден, Паликош, Еньовден и на св. Константин и Елена възпроизвеждат формата на кръга. Очертаването на магическата граница организира пространството, с което се противопоставя на хаоса, където всичко е без форма и без граница. Затова идейната насоченост на действията в кръг е в създаването на магическо затворено и защитено пространство. Чрез ритуалното обхождане територията придобива свещен характер и се възприема като ритуално изображение на вселената.

Основният смисъл на обредното обхождане с иконите е създаване на магическа защита и по този начин осигуряване на здраве и плодородие. Нещо повече, шествието на св. Константин и Елена възпроизвежда движението на слънцето (икононосци и нестинарки вървят много бързо, почти бягат, нестинарките подскачат напред-назад, има и конни надбягвания). Тези движения символично въздействуват върху космическите сили, върху ускоряването на слънчевия ход и обредно отбелязват настъпването на новия сезон.

Отбелязването на промяната в календарното време се осъществява и чрез други действия — отваряне, изнасяне. Например: иконите се изнасят от църквата преди изгрев слънце, само на този ден се отваря аязмото. Обреди със състезателен характер и гадания, които съпровождат празника, се прикрепват към дни, отбелязващи смяна на годишния сезон. Първичният идеен смисъл на конните състезания в м. Влахово през първия ден от празника е в магическото въздействие върху слънчевия ход, защото конят е слънчев символ.

Големите дървета (особено бук, дъб) са сакрални обекти и на особена почит сред населението в Странджа. Не се разрешава да се секат, защото „нещастие ще сполети всеки”, който посегне да наруши обичая. Обредното хоро около дърво е ритуален акт за защита на организираното пространство, за запазване целостта на вселената и периодичното възраждане на нейните сили. Апотропейно-продуциращо магическо въздействие върху силите на космоса (в концепцията за световно дърво) съдържат обредите в корена на дърво да изтича кръвта на жертвеното животно и да се слага пепелта от кадилницата.

В обичайно-обредната система огънят изпълнява различни функции. Особено голяма е магическата сила на огъня, получен чрез триене на две дървета — действие, възпроизвеждащо примитивния начин на

109

получаване на огън и осмисляно като брачен акт. Получаването на такъв .жив огън в Странджа е била често срещаща се практика при епидемични болести.

При нестинарската обредност огънят изпълнява няколко роли. Сред тях е катарктическата, залегнала в най-старите магически практики (слагане три въглена във водата, поливане върху огнище, газене на жарава, хвърляне на въглени от нестинарката). Играта около огъня на празника на св. Константин и Елена, всяка вечер срещу неделя през м. май, на Еньовден, на Паликош трябва да се разглежда като вид слънчева магия. Играта с иконите подсилва сакралния смисъл на действието — ограждане на земния огън, еквивалент на небесния огън — слънцето, от зли сили, които могат да унищожат или намалят светлината. Чрез хорото вдясно и напред-назад, играта на нестинарката с кръстосани ръце — всичко това възпроизвежда слънчевото движение, пулсациите на слънчевите лъчи. Движенията на ръцете на нестинарката напомня получаването на огън по най-примитивен начин.

Огънят изпълнява и функцията на посредник между двата свята — небесен и земен. Огнената игра не само пречиства нестинарките — тя е и ценностно изпитание. Чрез нея става посвещаването на новите нестинарки и се осъществява връзката със слънцето посредством магическия посредник — нестинарката. От друга страна — чрез играта с иконата се реализира ценностно изпитание и обновление на царя-светец.

Както се изтъкна вече, обредите с огъня в празничния календар на Странджа маркират смяната на слънчевия ход, на сезоните и затова трябва да се разглеждат като вид слънчева магия за увеличаване на слънчевата светлина. Връзката на слънцето и огъня проличава и при други действия — хорото около огъня е до залез, а върху огъня след залез; начело на празничното шествие върви момче, което носи запален свещник; нестинарката пали кандилото през три месеца — големия (януари), костадинския (май), димитровския (октомври). Те бележат прехода от зима към пролет, от пролет към лято, от есен към зима, когато според народните възгледи е необходимо магическо въздействие върху слънчевата сила. Като цяло, ритуалното обхождане и митологическите представи за огъня и слънцето са свързани с важни космически промени. Обхождането на иконите става на Атанасовден, средата на зимата, когато според народните представи слънцето нараства колкото отскока на тригодишен елен, и на св. Константин и Елена, когато е началото на лятото.

Смисловата насоченост на обредите се допълва и от числовата и цветова символика на обредните предмети и действия. Преобладаващ е червеният цвят, който в българската народна култура е апотропеен. Наред с него белият цвят е също ритуален. До началото на века в

110

Странджа траурният цвят е белият. Известна е апотропейно-продуциращата функция на усукания бял и червен конец („марта” при сватбата, при мартенските обичаи и др.). Без да се спираме подробно на цветовата символика, само ще отбележим, че тя принадлежи към най-древните и консервативни елементи на семантичното ядро на културната система на определен ареал. Някои податки ни отвеждат към ритуалните цветове на древноанатолийската обредна система, което би могло да хвърли светлина и върху цветовата характеристика на българската празнична система: ритуалният цвят на царя е белият, на царицата — червеният; царят връзва пояс от усукан червен и бял вълнен конец, а червена и бяла лента слага на главата си; чрез сплитане на бяла и червена нишка се извиква божеството; на царската колесница връзват бяла, синя и червена вълнена нишка. Следователно червеният и белият цвят осъществяват връзката между двата свята, отблъскват злите сили, съединяват мъжкото и женското начало. Смяната на кода на червения цвят като царски се извършва през ранновизантийската епоха, когато пурпурът става символ на царското достойнство. Усуканият бял, червен и син конец съчетава трите сфери на вселената, според анатолийската митологична система, с което изпълнява и ролята на апотропей. Не е без значение да се отбележи, че мартеницата в Странджа е от бял, червен и син конец.

В цялата обредност преобладават нечетните числа — три, девет, които са носители на положителна семантика (светецът е с три наниза жълтици; на огъня горят три дървета, курбанът се готви в три тенджери, на трапезата се подават три шишета ракия, от аязмото се загребва три пъти вода, играят се три хора за здраве на одърчето, около огъня хорото се вие на три или девет ката. Според античните представи нечетните числа са съвършени, добри и силни, защото имат начало, среда и край. Посоката на доброто начало е надясно — тя е свързана с живота и благополучието. Хорото се играе в посока надясно, иконите се слагат на дясното рамо, оставят се върху иконостаса отляво надясно и т. н.

Разглеждането на структурата на празника довежда до извода, че обредните заместители на божествената царска двойка са опашатите икони — те имат дръжка, която позволява да бъдат винаги изправени. С тях се извършват действия като умиване, обличане с „ризи”, обхождане, игра, оставят се „да сколасат” (т. е. да отпочинат) на одърчетата. Това ги характеризира не като икони, а като одушевени сакрални персонажи.

Според българските народни представи св. Константин и Елена са съпружеска двойка, избрана от бога. Според народна легенда бог си търсел помощник. Той наклал огън до небето и събрал всички момци — който играе в огъня, той ще е помощникът. Играл само един —

111

Константин. Когато Константин поискал да се жени, по същия начин бог му избрал жена — Елена. Тази легенда, която обяснява произхода на обреда, се разказва на обредната трапеза. Легендата обяснява също и функцията на св. Константин и Елена на посредници между хората и бога, между земния и небесния свят, и най-вече на божи заместници на земята, избрани чрез огнено изпитание.

Според народните поверия св. Константин е слънчево божество, а св. Елена наред със соларни черти показва връзка с божествата на гръмотевицата и бурята — почита се от град, „носи градушката в ръкава си”. Византийският император Константин поставил на видно място в столицата статуя на слънчевия бог Хелиос, която искал да се почита като негова. С това той се отъждествил със соларното божество. Той въвел и dies solis като общ празник. По този начин и след приемането на християнството във Византия езическите слънчеви култове продължили своята жизненост не без участието и на самия император. Без съмнение св. Константин е наследил чертите на древни езически соларни божества, което се разкрива и чрез обредната връзка с огъня и слънцето в неговия празник.

Ако св. Константин (обожественият император) наследил чертите на слънчев бог, то св. Елена според официалната версия в очите на християните е доброжелателна майка, която е заела мястото на Великата майка. Така се възражда на християнско равнище схемата ка богинята майка и нейния син или съпруг, но сега с доминиращо мъжко начало.

Според народните представи св. Елена е съпруга на св. Константин. Ако светецът е обожественото слънце, то светицата е жена на слънцето. Мотивът за слънчевата Невеста не е чужд на българската митология и вероятно има много древни корени. Такава слънчева невеста е Еньовата буля (т. е. невеста на Еньо, слънцето), която ритуално обхожда селището и неговите сакрални места, гадае за плодородие, женитба и здраве, „шета” с ръцете си, като ги кръстосва. Друга слънчева невеста според песенното творчество е св. Марина, а според народните поверия тя е сестра на св. Илия — т. е. в народното съзнание се възприема като сестра или жена на слънцето.

Връзката с огъня имат много божества от античността. Обожест-вяването на огъня е по-често в Мала Азия, а нестинарството се среща само в Източна Тракия, в района на Странджа до Мраморно море. Не е изключено в този район поради близостта до Константинопол и соларната културна традиция култът на обожествения император-слънце да се е възприел по-лесно.

По своята структура празникът на св. Константин и Елена възпроизвежда древен езически празник, свързан със слънцето и космическите промени. В него са залегнали обожествяването на слънцето и на

112

неговия земен еквивалент огъня, на водата и на дървото като космически модел.

В изградената схема на ритуала голяма роля получава божеството (или двойка божества) или сакралната личност (вожд-цар), или техен обреден материален заместител. При смяната на пролетно-летния сезон и на слънчевия ход обредният субект (божество, сакрална личност, обреден предмет) извършва редица магически действия за утвърждаване на реда във вселената, за поддържане на слънчевата светлина (чрез обхождане, играта по огън).

Вторият извод, който се налага, е, че цялата обредна структура възпроизвежда обредите на преминаване, съчетаващи ритъма на макрокосмоса и микрокосмоса. Обредите на преминаване на сакралната личност съдържат идеята за нейното периодично обновление. Те включват отделяне от предишното състояние, ритуално очистване (обредите с вода и обличане), ценностно изпитание с огъня, което осъществява връзката с божеството посредством играта на нестинарката с иконата. Обредната трапеза утвърждава новия статус, свързва и приобщава към божеството. Окъпването, обличането и трапезата са елементи на всички социализиращи обичаи. Към обредите на преминаване и обновление се включва и целият колектив чрез своето участие в ритуалните действия.

Може да се допусне, че нестинарството повтаря ритуална схема на античен обред на обновление на сакрална особа. В българската обичайно-обредна практика такова обновление е характерно за неперсонифицирания огън на Горещниците (17—19 юли), когато обредно се запалва нов или жив огън. Ритуалното измиване на икононосците след оставяне на иконите е с очистителен смисъл — необходимост след допира до табуираната особа (или в случая икона).

*  *  *

Сходството на някои елементи от празника на св. Константин и Елена с други аналогични празници е не само типологично, произтичащо от религиозната и социална система. То вероятно има и етнически корени, които ни отвеждат към културните традиции на балканското население през античността. Както се отбелязва вече нееднократно, празникът със своите ритуални действия повтаря схемата на античните празници. Може да се допусне, че силното присъствие на анатолийската културна традиция е залегнала в основата на някои обредни действия (обхождане, умиване, обличане, жертвоприношение, състезания, танца, огъня, цветовете), които са преминали и в по-късните антични празници.

Да напомним и за култа към слънцето и огъня в районите, населя-

113

вани от траките. Чрез огъня най-силно се изразява соларно-хтоничното начало на тракийската религия. В основни линии ритуалната схема на индоевропейския празник е запазена поради своето идейно съдържание, но допълнена и развита съобразно новите културно-етнически наслоения. Царската двойка се измества от божествената майка и нейния син (или съпруг), особено почитана в същия ареал. Може да се Допусне, че нестинарството, познато в неговия късен вариант (XIX в.), се формира окончателно през ранновизантийската епоха. Като запазва основната ритуална схема, обредната двойка вече се състои от императорските особи — на обожественото слънце и неговата съпруга. Те поглъщат черти както от официалната антична религиозна традиция, така и от народните поверия. Тази промяна е пригодена към по-близката на народа божествена двойка. Не случайно затова обожественият император и неговата майка в народното съзнание са съпружеска двойка. Утвърждаването и запазването на култа на св. Константин в Странджанския район е следствие от местната ма-лоазийска традиция със силно изразено соларно-религиозно начало и обредни действия с огън. Тракийското население от Странджа е било материалният носител на една хилядолетна културна приемственост, предадена и запазена от българи и гърци през Средновековието.

 
Литература

1. М. Арнаудов. При нестинарите в Странджа. В: Очерци на българския фолклор, т. II, С., 1969; Нестинари в Тракия. В: Студия върху българските обреди и легенди, т. L, 1972.

2. Ал. Фол. Тракийският античен културен субстрат. В: Странджа — древност, съвремие, т. I, C, 1984.

3. Р.Ангелова. Игра по огън. С., 1955.

4. Д. Попов. Тракийската богиня Бендида. С., 1980.

5. В. Г. Ардзинба. Ритуалы и мифы древной Анатолии. М., 1982.

6. С. A. Romaios. Cultes populaire de la thrace. Athenes, 1949.

7. M. Nilsson. Griechische Feste von Religioser Bedeuntung. Leipzig, 1906.

[Previous] [Next]
[Back to Index]