VI. НОВИ НАДЕЖДИ ПРЕЗ РУСКОТУРСКАТА ВОЙНА ОТ 1877-1878 Г. И ПОКРУСА СЛЕД БЕРЛИНСКИЯ КОНГРЕС
Обявяването на Руско-турската война само една година след Сръбско-турската война от 1876 г. събужда нови надежди за освобождение на българите. Нишавските българи този път са по-уверени в благоприятния изход, защото сега срещу Турция воюва не малка Сърбия, а голяма Русия. Но тази война поражда надежди и в ония сръбски политически кръгове, които очакват чрез нея да постигнат разширение на сръбските граници далеч на изток, за сметка на българите. Още преди да е сключен мирът след несполучливата за Сърбия война с Турция от 1876 г., сръбското правителство изпраща в Петроград Йован Маринович със специално пълномощно да преговаря с руското правителство върху условията, при които Сърбия би участвала в предстоящата война. Едно от условията е Русия предварително да заяви в кои предели Сърбия може да се надява на териториално разширение. В царското писмо, за което Маринкович донася на 1 януари 1877 г., се казва, че Сърбия ще бъде възнаградена при сключването на мира съобразно нейното участие във войната, което руската страна се надява да бъде енергично. На 11 април, един ден преди обявяването на войната, сръбското правителство изпраща при руския цар полковник Катарджиу, който е упълномощен да заяви сръбската готовност за участие във войната на страната на Русия срещу два-три милиона рубли, необходими за въоръжаване и по един милион рубли всеки месец за издръжка на войската, докато трае войната. Игнатиев съветва Сърбия засега да се задоволи с един милион рубли, след който сигурно щял да дойде и друг. Във връзка с териториалното ѝ питане, той казва, че тя може да се надява на разширение само в Стара Сърбия, но не и в Босна, поради австрийската чувствителност към тази част на Балканите. Сръбската войска ще се намира под руско главно командване и обсегът на нейните операции ще бъде между Ниш и Видин по направление към София.
163
На 12 април 1877 г. кишиневският митрополит Павел прочита пред строените в град Кишинев руски войници и български опълченци Манифеста на Александър II за обявяването на войната. Всред строените на кишиневския площад български опълченци има и доброволци от Сръбско-турската война, родени в Пиротско и Нишко. Значителен брой българи от Ниш и Пирот се записват в Българското опълчение и след обявяването на войната. Така например само през месец май 1877 г. от Белград и Букурещ пристигат и постъпват в Българското опълчение
родените в Ниш: Иван Милорадов, Стойко Йованов, Николо Павлович, Сима Петрович, Радован Вуткович, Петър Попович, Сретен Маркович, Николай Илич, Петър Христов, Димитри Иванов, Христо Стоянов, Андрей Иванов, Степан Илев, Йля Петров, Стено Субанович, Григорий Атанасев, Георгий Стоянович, Стефан Георгиев;
родените в Пирот: Радо Илиев, Иван Петрович, Джюно Стаменков;
родените: в Поганово, Царибродско, Спас Миленкович и в Бяла Паланка Николай Живков и др. [1]
Доброволци за Българското опълчение пристигат и от Враня, Лесковац и от много други селища на Поморавието.
Скоро след този тържествен акт в Кишинев руските войски преминават Прут и през Румъния се насочват към река Дунав. Сръбският княз Милан отива при Александър II в Плоещ, за да поиска разяснения върху една неочаквана телеграма на Горчаков, според която волята на Царя била Сърбия да остане в отбрана и да се въздържа от предизвикателства. Там, в Главната квартира, той трябва да изтърпи в присъствието на великите князе, на генералите и министрите упрека на царя за обявената преди една година война от страна на Сърбия. Получава все пак царското обещание, че Сърбия няма да бъде забравена, но тя може да се намеси едва след като руските войски преминат Дунав.
Главното преминаване на голямата река става на 15 юни при Свищов. След успешни боеве източният отряд преминава долината на река Янтра и достига Черни Лом. Западният отряд заема Никопол и свива на юг към Плевен. На 7 юли генерал Гурко влиза в старата българска столица Търново. Като преодоляват изненадващо за турците труднодостъпния Хаинбоазки проход, руските части излизат южно от Стара планина и на 17 юли завземат Казанлък.
164
На 16 юни вестник „Зорница“ съобщава, че Сърбия предявява претенции за Нишкия и Новопазарския санджак срещу своя неутралитет. Същият вестник се позовава на английската преса, която твърдяла, че сръбското правителство щяло да подаде едно прошение до руския император, чрез което да му поиска Нишкия и Новопазарския санджак за жертвите, които Сърбия направила ( във войната) миналата година, „ако Русия искала, щото сърбите да стоят сега мирно [2]“.
Сръбското правителство, въпреки различните му изявления, в действителност няма намерение да се намесва във войната, преди да е напълно ясно, дали тя ще бъде спечелена от русите. Затова, когато на 14 юли представителят на сръбското правителство при руската Главна квартира телеграфира от Търново, че царят казал Сърбия да настъпи в този решителен за изхода на войната момент, сръбското правителство отказва да се намеси. Не помогнали нито думите на Игнатиев, че бъдещето на Сърбия ще бъде компрометирано, ако тя не се намеси сега, нито заповедта на царя до министъра на финансите да изпрати на княз Милан един милион рубли, нито уверението му, че Сърбия няма вече защо да се страхува от Австро-Унгария.
Въпреки многократните покани от страна на руския цар и на главнокомандващия Николай Николаевич в най-тежките дни при обсадата на Плевен към княз Милан да се намеси във войната, той все отговаря, че Сърбия още не била готова. Княз Милан и правителството му тогава още се опасяват, че Русия може да бъде отхвърлена отвъд Дунав и Сърбия да остане сама срещу Турция. Сърбия не се намесва и след писмо в този смисъл от главнокомандващия руските войски с дата 21 август, изпратено по полковник Бобриков. Тя само струпва войски по границата, но вместо 30 хиляди, както е уговорено, тя насочва там само 20 хиляди войници. Като причина за протакането сръбското правителство изтъква обстоятелството, че паричната помощ от страна на Русия не била уредена както трябва. Едва след падането на Плевен на 28 ноември, когато крайният изход на войната става предвидим и Русия няма вече нужда от сръбска подкрепа в своя победоносен поход на юг, княз Милан решава да се намеси във войната. На 1 декември, три дни след падането на Плевен, сръбските войски преминават
165
границата. Срещу себе си те срещат не особено големи турски сили, загрижени по-скоро за отстъплението си, отколкото за яростна съпротива. При Пирот, Бяла Паланка и Св. Никола те са около 11 810 души; в Ниш, Мрамор, Прокупле и Куршумлия - 8000; в Нови пазар, Сеница, Вишеград - 12 000; във Видин, Кула и Белоградчик - 8530 души.
Крал Милан повежда сръбските войски всъщност в гърба на настъпващата на юг руска армия. Сръбските войски заемат лесно долините на Българска Морава и на Нишава и преминават в Западна Стара планина. Те завладяват Ниш, Пирот, Бяла Паланка и Враня, но с основание някои съвременници задават въпроса: От кого? Турските войски вече са се изтеглили, а които са останали, търсят начин да го сторят, колкото се може по-бързо и без всякаква воля за съпротива. Според дописка от Пирот до вестник „Българин“ от края на декември 1877 г. битката за този град била „упорита и кръвопролитна.“ Пашата, който командвал намиращите се там 12 табора, побягнал, като оставил в сръбски ръце 24 топа. Тази победа струвала на Сърбия 100 убити нейни войници, а турците оставили на бойното поле 1000 мъртви [3].
В действителност сръбските войски тръгват към Пирот и Ниш, когато руските части са вече на юг от Стара планина и турците са се почти изтеглили от тези градове. Ето как споделя изненадата си от сръбските действия пиротчанинът Симеон Христов:
„Сърбите се спуснаха върху напуснатите почти от турците места и след няколко дни ние видяхме Пирот окупиран от сръбските, вместо от руските войски [4].“
Във връзка с тези действия на сърбите княз Черкаски написва докладна записка до военния министър, озаглавена „Някои съображения по повод навлизането на сръбските войски в турска територия“, в която се казва, че те след превземането на тези крепости следва да бъдат изведени на другия бряг на река Морава и да им се забрани да минават на десният ѝ бряг. Черкаски предлага още руските войски да заемат и един промеждутъчен район между сърбите и румънците, а именно Ниш, Пирот с техните окръзи по Морава и десния бряг на Лом. В подкрепа на това си предложение той изтъква българската народностна принадлежност на населението в този район, добавяйки още, че и
166
надолу, по левия бряг на Морава, живее компактно чисто българско население [5].
Дописникът на виенския вестник „Ди пресе“ („Die Presse“) изпраща от Белград статистически данни за Стара Сърбия, която сърбите имат намерение да си присъединят. Вестник „Българин“ отговаря, че страниците му са тесни, за да поместят изцяло сръбските претенции, но намира място да отбележи, че в Стара Сърбия „по сметките на братята сърби“ влизали, освен пашалъците Новопазарски и Призренски, още и пашалъците: Нишки (с окръзите Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Прокопле, Куршумлу,Трън, с общо 110 386 християни и 46 027 мюсюлмани) и Софийски (с окръзите София, Орхание, Златица, Самоков, Дупница, Радомир, Кюстендил, Джумая, с общо 155 334 християни и 26 709 мюсюлмани) и др. [6]
Сръбското правителство бърза да изпрати още преди да започнат преговорите за мир, полковник Катаруджиу като свой представител в руската главна квартира, за да защитава сръбските интереси. Със същата мисия и по същото време то изпраща в Петроград Мирослав Протич. Своите интереси сръбското правителство формулира в две основни точки:
1. Да се признае независимостта на Сърбия.
2. Към Сърбия да се присъединят Косовският и Новопазарският вилает, като се предаде и Видин.
Към тези си искания сръбското правителство прилага и карта на бъдеща Сърбия, включваща Вишеград, Фоча, Бяло Поле, Дебър, Велес, Щип, Джумая, Кюстендил, Радомир, Драгоман, Гинския проход до Белоградчик и Кула... В исканата територия влизат още: Нишки окръг с околиите Ниш, Пирот, Враня-Лесковац, Куршумлий и Трън, Призренски окръг, Скопски окръг и Новопазарски окръг.
Когато сръбското правителство узнава, че граф Игнатиев преговаря с турското правителство Ниш да се даде на България, а на Сърбия да се отстъпи Нови пазар, то изпраща полковник М. Лешанин в руската главна квартира с писма от княз Милан до великия княз Николай и до граф Игнатиев. В тези две писма се изтъква, че сърбите са се борили против турците ред години, докато българите понасяли игото „безропотно“, с „пасивно страдание“ и че Ниш
167
бил населен само от „чисти сърби“ и бил крайно необходим за отбраната на югоизточната сръбска граница. Полковник Лешанин заявява като пратеник на княз Милан, че ако руската главна квартира не отмени заповедта си до Бобриков за предаването на Ниш и управлението му на българите, сръбското оръжие ще защитава тази своя придобивка и срещу руските войски [7].
Докато граф Игнатиев обяснява на полковник Лешанин много дипломатично, че сръбските искания са много преувеличени и че той ще се постарае да ги проучи внимателно, то в Петроград Гирс отговаря на Протич остро, сърбите да не се надяват, не само за Видин и Ниш, но и за другите градове, нанесени в тяхната карта. Протич, без да се отчае, успява да привлече за сръбската кауза някои руски вестници в Петроград, като „Руский мир“ например, който помества статия в този смисъл от генерал Черняев. Руският историк Майков помества в два последователни броя на вестник „Новое време“, в броевете от 1 и 2 март, точно в дните преди подписването на Санстефанския мирен договор, статия за границите на Сърбия, които според него включват:
„Видин, защото Сърбия трябва да бъде силно укрепена срещу унгарците и защото е населен със сърби, а в околностите му има сръбски паметници“.
Такива паметници имало и в град Берковица. Сръбски град бил и София, наричан, според този забравен вече историк, „Сербица“. Това се отнасяло и за Кюстендил, Щип, Струмица, Прилеп, Скопие, Призрен и Прищина... Заедно с твърдото заявяване на претенциите си към българските земи Сърбия продължава да упорства и за Босна, за която претендира Австро-Унгария и прави това не толкова с вярата, че може да я получи сега, колкото като натиск към великите сили, които така по-лесно биха се съгласили с едно сръбско разширение на изток. Упорството на сръбското правителство и вдиганият от него шум създават впечатление в европейските дипломатически среди, че Сърбия, известна с революционното си поведение и решения, може да пристъпи към действия, които да доведат до усложнения в Европа. А и самата Русия не е склонна Австро-Унгария да бъде прекалено дълго предизвиквана. Такова е вероятно и едно от главните съображения, поради които тя се съгласява още на 6 февруари на Сърбия да бъде отстъпен Ниш и една тясна ивица от Лесковац
168
до Барбош и Кутина, макар и това да се представя не като отстъпка на територия по право, а като изправяне на границата по подписания на 19 януари в Одрин прелиминарен договор.
Трябва да се отчете и упоритата дипломатическа битка, която сръбското правителство води, без да жали сили и да подбира средства за осъществяването на своята национална програма. То много умело използва за своите цели противоречивите интереси и съперничеството на великите сили на Балканите. Най-сполучливо разиграва политическата интрига между Австро-Унгария и Русия в подготовката на Берлинския конгрес. Сръбското правителство отрано прави първите си сондажи с Австро-Унгария, запитвайки дали не би могло княжеството да се разшири към Новопазарския санджак. Австрийското правителство обаче смята този санджак за част от Босна, т.е. за негова сфера. Андраши се съгласява да се признае независимостта на Сърбия и да се увеличи нейната територия, но при определени условия. Изпратеният от княз Милан да преговаря Ристич се съгласява дипломатично да отстъпи за Новопазарски санджак - „важно за Сърбия историческо място“ от „ уважение към Австрия“ и „с поглед за компенсация на друго място“. След този разговор с Андраши Ристич изпраща до княз Милан насърчителна телеграма: „Готов е да подпомогне териториално увеличение с Враня, Пирот та и повече при следните искания: търговски договор с нас, експлоатация на нашите железници...“ Милан отговаря също телеграфически, че е съгласен с условията, стига Австро-Унгария да се ангажира с всички сили, на Сърбия да се отстъпи Пирот „и нещо повече“. След срещата си с Андраши Ристич посещава и руския посланик във Виена, за да му предаде сръбското убеждение, че на предстоящия конгрес в Берлин Русия няма да се обяви против Австро-Унгария в ущърб на сръбските интереси.
Получила по силата на Санстефанския договор като награда за участието си във войната, макар и закъсняло, Ниш и Лесковац, Сърбия полага неимоверни усилия да задържи всички български земи, до които сръбската войска е стигнала, без да срещне каквато и да е сериозна съпротива. Още при преминаването на границата сръбските власти започват натиск върху българското население, за да го накарат
169
насила да се признае за сърби и да поиска включването му в сръбската държава. Българското население посреща сръбските войски като освободители. Възрастни мъже и жени хвърлят върху тях жито, какъвто е местният български обичай по време на сватба, когато по същия начин посрещат младоженците в дома. Момите, по спомени на очевидци, окичват конете на сръбските войници с цветя, а децата тичат край тях и викат: „Да живее Сърбия“. Изнасят хляб и храна, вино и ракия. Но това отношение на българското население към сръбската войска много скоро се променя, когато виждат как те започват да се разполагат в къщите им и най-вече, когато узнават, че сърбите „забраняват българското име“.
Преди да влезе в Пирот, сръбският генерал Хърватин също бива посрещнат най-тържествено от българското население. Посреща го лично Нишавският митрополит Евстатий Пелагонийски заедно с много пиротски граждани в полето пред града. Още при тази среща генерал Хърватин произнася реч, в която заявява, че майка Сърбия е дошла да прибере под крилото си своите изгубени чада. Владиката Евстатий му отговаря в словото си, че православните българи на поверената му Нишавска епархия се считат особено щастливи да посрещнат братските сръбски войски, рамо до рамо с великите армии на Царя освободител - Императора Всерусийски, които с кръвта си сполучват да дадат свобода и независимост на България и да я повикат за нов държавен самостоятелен живот. Генералът не остава доволен от словото на владиката и го поканва на разговор. Казва му ласкателно, че в цяла Сърбия няма друг владика по-образован от него и му обещава да го направи председател на сръбския синод, ако той накара пиротчани да подпишат благодарствен адрес до сръбския княз и да споменат в него, че са сърби и искат да останат в Сърбия. Евстати Пелагонийски възразява, отговаряйки, че срещу никакви облаги няма да приеме неистината, че познава своето паство като чисти българи и че е изпратен тук като владика от Българската Екзархия.
„Жал ми е за твоето бъдеще“, завършва разговора сръбският генерал и се заема със съставянето на сръбски поздравителен адрес до княз Милан, според който пиротчани трябва да се обявят за „стари сърби - потомци на Душан“.
По негово указание местните сръбски
170
власти подготвят адреса на сръбски език от името на местното население, в който се заявява, че пиротчани са „стари сърби“ и „стари потомци на Душан“. Славят „слава“ и „свирят на гусла“. Този адрес се дава на кмета Кото Даскалов с поръчка той да бъде подписан от видните пиротски граждани. Окръжният началник със стража довежда гражданите от дюкяните им по чаршията в училището при новата черква, за да се подпишат под текста. Поп Петър прочита адреса, а Даскалов и няколкото сръбски представители подканват гражданите да го подпишат. Кото Куклин заявява от името на гражданството, че не могат да направят това, преди да дойде владиката и да им каже „кози ли са или овце“. Владиката Евстатий обяснява на пиротчани, че сърбите искат подписите им, за да представят пред света пиротското население за сръбско. В негово присъствие решават да изготвят и втори адрес и който се чувства сърбин, да подпише сръбския адрес, а който е българин - българския. Българският адрес се съставя под диктовката на владиката Евстатий и с помощта на поп Петър и се написва от Елисей Манов. Той има следното съдържание:
„Ние долуподписаните граждани на град Пирот с настоящето си удостоверяваме пред Бога и пред цял свят, че сме българи и такива ще останем ние и нашите деца и че желаем да останем политически под онази власт, под която ще останат и другите наши братя българи“. [8]
На този адрес полагат подписите си всички присъстващи и никой не пожелава да подпише сръбския вариант. Подписването му продължава до вечерта на 8 февруари.
Според взетото решение на събранието в черковния двор владиката Евстатий е трябвало да предаде този адрес на сръбските власти, но събитията налагат промяна на тактиката. На сръбските власти съдържанието на адреса остава да се съобщи устно, а самият документ с подписите на пиротчани да се изпрати незабавно в главната квартира на руската армия в Сан Стефано. Още на следващия ден сърбите извършват редица арести заради тази дръзка постъпка. Задържат учителите Георги Табаков, Христо Пасарев, поп Петър и др.
Когато управителят Стефанович арестува на 9 февруари учителя Георги Табаков, възмутени от това действие пиротски граждани се събират същата вечер в дома на
171
Коте Кръстев, където решават владиката да отиде и да съобщи на сръбските власти народното желание според подписания адрес и да иска освобождаването на арестувания учител. В това време се разпространява слухът, че е арестуван и друг учител - Христо Пасарев, а останалите щели да бъдат интернирани в Бяла Паланка и в Ниш. Владиката се упътва към конака, следван от пиротското гражданство, което остава да го чака отвън, когато той влиза в сградата. След кратко време вратата се отваря отново и пиротчани виждат ужасено как управителят Стефанович изтласква навън владиката. Ето как Чилингиров описва реакцията на крайно огорчените и възмутени пиротски българи, след като стават свидетели на тази сцена:
„Някой извика: „Що гледаме бре?“, други се хвърлят разярени към началника, сграбчват го и го надвесват през прозореца, готови да го запокитят..., долу народът вика: „Ние сме българи, нечеме да сме сърби“ [9].
Квартируващата в града войска загражда площада, разполага една батарея и заплашва, че ще открие огън. Войската успява да арестува 48 души, които затварят в старата пиротска крепост, където ги държат три денонощия без хляб и без вода. След три дни в Пирот пристига отряд от триста кавалеристи. Започват разпити над арестуваните българи, но след 18 дни ги освобождават поради руско застъпничество. Събитията потвърждават пророчеството на сръбския генерал за съдбата на непокорния български владика в Пирот. Той е арестуван от полицията и откаран под конвой в митрополията. Очевидци видели как арестували един българин, който се спуснал да целуне ръка на владиката.
На 11 февруари изпращат владиката заедно с поп Петър в Ниш, а оттам го интернират в един манастир в околностите на Крушевац. Под натиска на руския консул в Белград сърбите освобождават владиката, но намират начин скоро след това да го прогонят окончателно от Пирот. Сръбското правителство е недоволно от своята администрация в Пирот, която не успява да сломи съпротивата на българите и сменя началника Стефанович с проф. Панта Срекович.
Сръбските власти оказват силен натиск над българското население в заетите от тях територии, да се заяви като сърби. Веднага след окупирането на областта сръбската администрация се залавя да събира тайно и насилствено
172
заявления от селата, че жителите им са сърби и че желаят да останат в Сърбия. С такива именно заявления, събирани насилствено и с помощта на сръбската войска и полиция, както ще видим по-късно, австрийските представители на мирните преговори ще настояват Пирот и Трън да останат в Сърбия. Българите нямат никакви други средства, нито свои представители на съответните форуми, където се решава съдбата им, нито държавни институции, нито свои дипломати, които да защитават народностните им интереси, освен да организират протести, да пишат адреси и писма до великите сили и най-вече до царя освободител с горещи молби, да бъдат зачетени техните права.
Събитията се развиват много бързо и по време на тези ожесточени борби се водят съдбоносните за България преговори за условията на мира, за границите на българската държава и за съдбата на балканските народи. Мирните преговори започват на 13 февруари с пристигането в Одрин на първия турски пълномощник Сафет паша. Четири дни по-рано там е пристигнал и граф Игнатиев, който упреква главнокомандващия, че е прибързал със сключването на примирието, а той обяснява бързането с настояване за това от самия Петербург. При определянето на западните граници на България първоначално се налага народностният принцип. Сам германският канцлер Бисмарк в своя парламентарна реч на 19 февруари, т.е. дванадесет дни преди подписването на Санстефанския мирен договор се изказва, че българите на запад стигат до Солун и че очертаването на границите на България, след като те вече са били определени на Цариградската конференция, няма да представлява някаква трудност.
След продължилите 17 дни преговори мирният договор е подписан вечерта на 3 март 1878 г. в Сан Стефано. Членовете от 6-и до 11-и уреждат положението на България. Западната граница на България по Санстефанския договор започва от река Тимок, после следва билото на Стара планина, спуща се на юг, западно от Пирот, и при Враня достига река Българска Морава. Оттам през Скопска Черна гора тя минава западно от Куманово и Тетово до планината Кораб, след което завива на юг по Дрин, западно от Охридската каза, минава южно от Йенидже Вардар до устието на река Вардар, северно от Солун, през езерото Бешик гьол с
173
излаз на Бяло море до залива Бору гьол (Порто Лаго). Определената по договора западна граница на България трябвало да послужи за основа на окончателното ѝ прокарване от особена руско-турска комисия, която да се ръководи от принципа за народността на мнозинството от населението в покрайнините, от топографските нужди и от практическите интереси на местното население [10].
По силата на Санстефанския мирен договор България не получава от западните си земи Поморавието, не получава и градовете Ниш и Лесковац, но това не се дължи на сръбски етнографски или исторически права, както отбелязва добрият познавач на Близкия изток Адолф д’Аврил, а - на политически съображения: „русите склониха да задоволят сърбите за сметка на българите, след като не можаха нищо да направят за разширяването на сърбите в техните западни земи - Косово и Нови пазар“ [11].
В границите на България по Санстефанския мирен договор остава по-голямата част от нишавските българи с Пирот и Бяла Паланка, с изключение на Ниш. Австро-унгарското правителство веднага прави възражение и настоява градовете Пирот, Трън и Враня да преминат също под сръбска власт. С тази си позиция то иска да насочи сръбските аспирации на изток и да ги отклони от Босна и Херцеговина.
Когато се сключва Санстефанският мирен договор, българите от Пиротско решават и те както останалите българи да напишат благодарствен адрес до Царя освободител, тъй като според този договор Пирот и Враня остават в пределите на България. Първенците на Пирот се събират отново и решават адресът да се подписва тайно, без знанието на сръбските власти. Избират за свои представители в Сан Стефано Симеон Христов и Коце Григоров. Пиротският началник се опитва да осуети с насилие подписването на адреса. Затваря осем първенци от Пирот в калето, където им показва насочените към града дула на оръдията и ги кара да подпишат друг адрес, не до руския цар, а до княз Милан, в който да заявят, че са сърби. Те се подчиняват, но още същия ден съобщават в София за станалото с молба „да дойдат русите час по-скоро и да ги избавят от сърбите“. Селяните от околните села се оказват по-твърди от осемте пиротски първенци и отказват да подпишат сръбския адрес. Сръбските войници арестуват 200 души от
174
нишавските села и ги заплашват многократно с настояване да сложат подписите си.
Въпреки упражняваните насилия българският адрес се покрива с повече от 2000 подписа. Граф Игнатиев е добре осведомен за начина, по който се събират подписите за сръбския адрес и казва по този повод на Протич, че тези подписи не струват и колкото две копейки. Както разказват съвременниците, във Враня бил „образуван кръжок (вероятно: работилница или ателие, С. Р.) за фабрикуване на заявления и молби до княз Милан от името на местните жители, че искат да останат в Сърбия. Този сръбски „кръжок“ изработва за тази цел и цели чували с печати на разни общини, църкви, градове и села. До пиротчани достигат тревожни слухове, че се готви ревизия на Санстефанския мирен договор и че австро-унгарското правителство ще подкрепя Сърбия в претенциите ѝ за Пирот, Трън и Враня.
За политическите кръгове вече е ясно, че великите сили ще действат за промени на българските граници поради сблъсъка на техните интереси, от което се надяват да се възползват както съседните на българите балкански държави, така и самата победена Турция. Две седмици след подписването на Санстефанския мирен договор Стефан Веркович изпраща от Загреб до проф. Владимир Иванович Ламански в Петроград копия от свои писма до консула в Солун Юзефович, в които обръща внимание върху правилната граница между сърби и българи както в етнографско, така и в географско отношение. Той призовава Русия, при определянето на границата между сърбите и българите, да постъпи като добра майка към своите деца и без предпочитания към едното за сметка на другото, защото, както се виждало от вестниците,
„сърбите представят съвсем безсъвестни претенции, основаващи своите права на някакви фантастични и баснословни исторически предания“ [12].
Не само санджаците Нишки, Скопски и Видински, тъй като там говорят както в Солун и Одрин, но даже
и в самото княжество Сърбия има около 200 000 души, говорещи също както жителите на трите гореспоменати санджака „на чисто български език (и), следователно принадлежат към българския, а не към сръбския клон“ [13].
Тези 200 000 българи Веркович посочва, че живеят в окръзите Крушевац, Неготин и Алексинац до град Чуприя в Морава. Той завършва писмото
175
си с призив, който чрез Ламански следва да стигне до руската общественост, границата да се определи по принципа: където звучи сръбският език, да бъде Сърбия, където българският - България.
Показателни са и пълномощията, които Пиротската община дава на свои съграждани да я представляват пред руските власти и пред самия император. Първото пълномощно е издадено на 22 март 1878 г. и в него се потвърждава, че упълномощеният му приносител е избран от „всички жители на околността и града Пирот, който е населен от чисти славяни българи“ [14]. Второто пълномощно е с дата 6 април 1878 г., подпечатано е с печата на Пиротската община и е подкрепено с подписите на 230 пиротски граждани. То е издадено на името на Коце С. Григоров и съдържа гореща молба на нишавските българи към руския император да бъдат избавени от сръбските насилия:
„Като знаете добре големите ни страдания, които теглиме от тукашните сърби, само за това, че сме българи и големите ни ежедневно замисляни от сърбите различни гонения и притеснения против всичко, що е българско и против всякого, който не би се съгласил да потъпче честта си и да се откаже от своята българска народност... Ний всички жители от града Пирот и от цялото му окръжие с настоящото пълномощно даваме ви пълна власт, като наш законен пълномощник и представител, да представлявате пред всекиго и всякъде, където е потребно, нашата чиста българска народност, от която са били и прадедите ни, и дедите ни, и бащите ни, и от която сме (ние) и децата ни чисти българи, да представлявате пред високите чиновници на едноверната и еднокръвната нам Русия, големите ни теглила и преследвания за посърбуването ни от Сърбия; и да се трудите за непременното присъединение на Пирот и на цялото му окръжие към България. Задължаваме ви ... да представите и в главната руска квартира в Сан Стефано и особено на Н.И.В. Александър II - освободителя Български и Самодържеца Всерусийски общото ни желание, че като чисти българи, що сме, че желаем да се присъединим към цялото тяло на българския народ - към България...“ [15]
Така категорична е и записката, която пиротският представител предава на 11 април в Сан Стефано на управляващия на гражданското управление в България генерал Анучин:
176
„Наистина, че се избавихме от една тиранична власт, но власт такваз, която не ни притесняваше да изменяме народностното си име, и сполетяхме на друга, която всячески се труди да промени името българин в сърбин, нещо, което най-много огорчава народното ни чувство... Жално е да се изповядва, но правдата го изисква високо да протестираме загдето сърбите си позволиха да принуждават насилствено населението да се подписва на поданичество под сръбското правителство... Всячески се трудят да ни представят за сърби, каквито не сме били и няма да бъдем. Нещо, което още повече развълнува народа, бе туй, че сръбското управление издаде заповед, да се отстранят от Пирот българските учители. Народът скокна и като порой се събра пред началството и заяви, че са българи и не дават учителите им да ги пращат на заточение... Освен това сърбите донесоха вече и сръбски учебници и налягат да ги въведат в училищата ни и не позволяват да се преподава на български език, даже се заканват, че докрай ще изкоренят българщината и българския език, защото тук те са завладели и тези завладени места трябва да бъдат техни, а не български или руски... По селата са пуснали техни хора, за да вълнуват народа против гражданите и да ги убеждават, че са старосърбоянци и че не трябва да се водят по делата на гражданите, които казват, че са българи. От (името на) селяните изпращат адреси с техни подписи, без те да знаят туй... От всичко това, до тук изложеното, може да се заключи Ваше Превъзходителство, че в Пирот не владее свобода, а тя ще огрее само тогаз, когато видим да са дошли братята ни руси, за да въведат гражданско управление. Народът с нетърпение очаква час по-скоро руските войници да дойдат, за да окупират и този край от нашето отечество, за което си позволявам и аз смирено да ви помоля от страна на населението, на което имам чест да съм изразител на желанията и волята му.“ [16]
През април 1878 г. в Сан-Стефано пристига, както е известно видният пиротчанин Симеон Христов Павлов, заедно със съгражданина си Спас Вацов и други българи от Пирот, за да защитят българските национални интереси. Те организират множество протести срещу сръбската политика спрямо българските погранични области и изпращат статии и писма до европейските вестници в защита на българските права.
177
Пиротчани използват наближаването на Великден, за да честитят на руския император Александър II светлия християнски празник Възкресение и същевременно да го запознаят със сръбските насилия над българите и да го помолят горещо от името на „народа на град Пирот и на цялото му окръжие“ да не допусне те да бъдат отделени от България, както това стана с българите от Ниш по силата на сключения в Сан-Стефано мирен договор. На 18 април 1878 г. те му изпращат писмо, подпечатано с общинския печат и подкрепено с над 200 подписа, в което се казва:
„... Ваше императорско Величество! Зимъска, когато Вашето победоносно войнство стъпка и със земята сравни нашата мучителка Турция и Вашата силна десница изтръгна от петвековно робство целия български народ, сърбите почти безпрепятствено завладяха града Пирот, в който тогава имаше само около 2000 души, изплашени от победоносното ви оръжие турски войници, които после незначително съпротивление нощем си избягаха. Овладявайки града ни Пирот, сърбите незабавно започнаха да ни посърбяват и да ни подписват на разни написани от тях за посърбяването ни писма и адреси и за тази цел употребиха над нас различни насилствени мерки: биха ни по 25 тояги всекиму, който би дръзнал да се каже, че е българин; затворени в мрачни тъмници, където на затворените по няколко дена не се позволяваше ни хляб, ни вода; туряни в букаи; трикратно затваряне по неколкостотин человека в калето; опиране на револверите в челата на человеците, които са постоянствали да си изповядват народността, че са българе; подмушване с байонети; насочване на топове по улиците градски и около града срещу народа и затворниците, че не щат против съвестта си да се откажат от българската си народност; заточение на Владиката ни само за това, че защитава народността ни и че и он, като нас, е българин и други различни притеснения, от които мнозина от народа ни избягаха да се (за)селят по други градове в България... При това известяваме..., че от Белград се готвели да тръгнат за Петербург с някакви лъжовни писма, като да сме им ги дали, които ний не знаем и там те да ни представят за сърби и да молят, Ваше Величество, да ни остави под управлението на Сърбия. Ний всички жители от града Пирот и от цялото му окръжие смирено обявяваме на Ваше Императорско Величество, че сме всички до един българе чисти, чада на бащи, деди и прадеди
178
българе... и коленопреклонно със сълзи молим, Ваше Императорско Величество, отечески да се смилите над нас горките, Освободителю Български, да не ни оставите под мучителното за нас иго сръбско, за да оплакваме до гроб живота си, но да благоволите с Вашата неизказана милост да ни помилвате като свои синове и най-покорни чада и да ни съедините с нашия български народ към нашата майка България, под благотворната покровителствена и отечествена сянка на Ваше Императорско Величество.“ [17]
В резултат на това писмо в края на месец април с.г. софийският губернатор Алабин получава нареждане да изпрати едно отделение руски войници, което да заеме Пирот и да въведе там българско гражданско управление. В изпълнение на тази заповед Алабин изпраща в Пирот един руски телеграфист с писмо от вицегубернатора Дринов до пиротската църковна община. В писмото вицегубернаторът дава указания на пиротчани, че ако те настояват да се въведе българско гражданско управление, трябва да подпишат една телеграма, която телеграфистът ще предаде веднага по телеграфа, като имената на подписалите се ще бъдат запазени в тайна. След получаването на тази телеграма Дринов веднага щял да пристигне в Пирот с назначения пиротски окръжен началник - капитан Вилянов. Телеграфистът обаче, за когото се предполага, че е бил подкупен от сърбите, вместо да изпрати телеграмата на Дринов в София, както е заявено в писмото, той я предава на сръбските власти. След упражнения върху подписалите телеграмата българи терор една част от тях се отказват, но повечето устояват и потвърждават подписите си.
Едва ли руският император успява лично да се запознае с тази тъжна, но много характерна за епохата и региона история, започнала с изпратеното до него трогателно писмо на пиротчани. Сигурно е обаче, че на неговите дипломати често се налага да водят тежки разговори с представителите на недоволните от Санстефанския мирен договор велики сили за границите на българската държава. Със съглашението от 30 май 1878 г. руското правителство фактически отстъпва от основните положения на Санстефанския мирен договор. Натискът на Англия е твърде силен, а английската делегация разчита и на подкрепата на Австро-Унгария. На 6 юни 1878 между английското и австро-
179
унгарското правителство се постига споразумение, Българското княжество да не се простира на юг от Стара планина. Без да бъдат официално поканени, в Берлин пристигат като представители на своите страни: министър-председателят на Сърбия Ристич и на Черна гора - Петравич, министър-председателят на Румъния Братияну и министърът на външните работи на Гърция Делиянис, без да има български представители. Сръбската, гръцката и румънската страна излагат своите претенции с обширен меморандум, подкрепен с карти и материали, повечето от които хвърлят съвсем невярна светлина върху народностния състав на населението в отделни области. Първото заседание на Берлинския конгрес е на 13 юни и на него се избира бюро с председател Бисмарк и секретар Радовиц. Председателят Бисмарк открива заседанието с думите: „Ние се събрахме тук, за да подложим Санстефанския договор на свободно обсъждане. Нашата цел е да утвърдим с общо съгласие и на основата на нови гаранции мира, от който така се нуждае Европа.“ Всички в залата вече знаят, че цената за мира в Европа ще бъде платена с късове от българското тяло. Постига се съгласие, вместо Санстефанска България, да се създаде княжество България с южна граница по Стара планина. Нерешен остава само въпросът за южните български земи и на бившия Софийски санджак.
При тази обстановка сръбската администрация усилва още повече натиска си върху нишавските българи. Цариградският вестник „Курие д’Ориан“ съобщава по това време, че сърбите употребяват всякакви средства, за да накарат българите в окръзите Шаркьой (Пирот), Трън и Враня да се обявят за сърби [18].
Много остри спорове на конгреса в Берлин възникват и по обсъждането на южните граници на Княжество България. Според първоначалния вариант София и Софийско се предавали на Източна Румелия, каквато съдба се предвиждало и за Варна и Варненско. Само благодарение на силното застъпничество на Бисмарк, който за целта често демонстративно обличал военния си мундир с респектиращ железен шлем, когато отива да разговаря с турската и другите противящи се делегации, тези градове и прилежащите им територии остават в границите на Княжество България. Трябва да се отбележи и заслугата на германския географ
180
Киперт. В подкрепа на Бисмарк той успява въз основата на своята карта да убеди конференцията, че билото на Стара планина минавало по билото на Средна гора, от което следвало София да остане в Княжеството, а не в Източна Румелия, както било предвидено, съобразно договорната клауза, южната граница на Княжеството да минава по билото на Стара планина.
Остри спорове възникват и за съдбата на градовете Пирот, Трън и Враня. Английските и австро-унгарските представители подкрепят сръбските искания за присъединяването на тези градове към Сърбия, предявени на конгреса от министър-председателя Ристич. Накрая се стига до компромиса: Враня и Пирот да бъдат дадени на Сърбия, а Цариброд и Трън да останат към България.
Никой от нишавските българи не е предвиждал такава участ за своя роден край. И огорчението им щеше сигурно да е много по-голямо, ако самите знаеха истината по пазарлъка между великите сили при определянето на границата, при който не става и дума за народностния принцип, нито за волята на българското население, което е най-многобройно в тези места, а само за съображения, свързани с интересите, настоящите и бъдещите, на всяка една от силите. Но да надникнем в протоколите на Берлинския конгрес от заседанието му на 26 юни 1878 г., когато се разисква и взема решение за границата между Сърбия и България и се предрешава съдбата на нишавските българи.
Руският представител граф Шувальов припомня още в началото, че на едно от предишните заседания конгресът е приел единодушно решение, Софийският санджак да остане на България с една „малка стратегическа поправка“ по границите. Когато този въпрос е бил предоставен на експертите на великите сили, те са установили, че от многото планини и върхове трябва да изберат най-изгодните за защита откъм Турция. Не така разбрали нещата обаче английските военни специалисти. Те поискали границата да се отдалечи от планините и с това превърнали стратегическата поправка в териториални отстъпки. „Въодушевени от духа на примирението“, както се изразява един съвременник, руските пълномощници приемат одобрената с гласуване линия, но с условието, че ще се даде възнаграждение (т.е компенсация) на България откъм запад. Накрая „възнаграждението“
181
се оказва два пъти по-малко от това, което се отнема отново в този случай от България.
Председателят на конгреса Бисмарк повтаря отново, че конгресът единодушно се е съгласил Софийският санджак да се остави на България и обръща внимание, че руските пълномощници още стоят зад това съгласие и желаят да се запазят границите на санджака ако не напълно в административния му вид, то поне до голяма степен.
Думата след него взема граф Шувальов, който призовава конгреса да благоволи да постанови поначало, че на западната граница на България ще се дадат повече места. Английският представител лорд Солсбъри обяснява, че той се е съгласил да се даде Софийски санджак на България, когато и Русия се била съгласила, да се оставят на Турция долините на Места и Струма. Когато се установило, от направената после справка, че една част от долината на Струма се падала в Софийски санджак, то английските пълномощници намират за нужно да искат поправяне. Граф Игнатиев отговаря, че на това съображение на английските пълномощници той може да противопостави друго. Конгресът бил решил, че Софийският санджак ще се даде на България като замяна „за изключването на долината на Струма от Източна Румелия“. Това ще рече, че английските пълномощници не могат да искат тая долина, понеже тя наистина остава вън от Румелия, та била тя в Турция, или в България. Барон Хаймерие напомня, че австрийските пълномощници не са създавали трудности за Софийския санджак. Те искат обаче само едно: желаното от руските пълномощници възнаграждение на България да се даде на юг от Джумалийската каза, а не на запад, където е Пиротската каза.
Мехмед Али паша добавя, че всъщност България е получила почти целия Софийски санджак с изключение на предвидените стратегически поправки и че по-предишният протокол е изпълнен почти буквално. Той счита за ненужно на България да се дава територия откъм Сърбия. Граф Шувальов обаче настоява да се даде на България достатъчно възнаграждение откъм Сърбия. Председателят Бисмарк предлага на руските пълномощници да определят точно възнаграждението, което искат. Германският представител княз Хохенлое се счита длъжен да припомни, че комисията
182
единодушно е предложила да се даде на България, освен възнаграждението срещу направените вече отстъпки и един военен път. Това предложение комисията е изразила по следния начин:
„Във военно време и даже в случаи, когато Сърбия остава неутрална, последната ще позволява на българската войска и на българските обози да минават по военния път от София до Пирот и от Пирот до Видин през клисурата Свети Никола. Сърбия не може да откаже това на България и тези преминавания никога не ще се считат за нарушение на неутралитета.“
Граф Игнатиев заявява, че само това право, което комисията запазва за България, доказва много добре, че западната граница на България е твърде недостатъчна. На България се дава път за отстъпване през една местност, оставена на Сърбия.
Председателят Бисмарк повтаря питането си какво трябва да бъде възнаграждението, което Русия иска за България. Граф Шувальов формулира едно предложение, което цели между другото да премахне различията между руските и австрийските пълномощници по този въпрос. Според австрийските пълномощници Пирот и Трън трябвало да принадлежат на Сърбия, защото били населени със сърби. Руските пълномощници не споделят тази оценка и гледат и на двата пункта като на български центрове. Сръбският представител г-н Ристич настоявал тия два града да се присъединят към Сърбия, като твърди, че желанието на самото население било такова.
Сръбската администрация се бе заловила именно с такава цел, веднага с установяването си да събира насилствено заявления от всяко село, че то е сръбско и че желае да остане в Сърбия. С такава цел тя прогонва и българския владика от Пирот, за да не организира съпротивата на нишавските българи. На такива именно „заявления“, насила изтръгнати, а много и фалшифицирани, и доставени на зелената маса чрез Ристич, подкрепящите Сърбия представители на великите сили се опитват в Берлин да склонят конгреса за един референдум, но срещнаха енергично противопоставяне на руските им колеги.
Граф Шувальов заявява, че не може да приеме такива доказателства, че не може да се съгласи на референдум в тези краища, когато те са окупирани от сърбите и българският владика е изгонен. Без да признава твърдението на
183
Ристич за „всеобщото гласоподаване на населението“, той обаче се съгласява накрая този въпрос да се предостави на една европейска комисия, която да реши на място и съгласно интересите на населението, на кого трябва да принадлежат Пирот и Трън. Представените от населението прошения в полза на присъединяването към Сърбия нямат никаква стойност в очите на граф Шувальов и на другите представители. Достатъчно е припомнянето, че тези места днес са заети от сръбските войски и че българският владика, който единствен може като институция да защитава интересите на българщината, е изгонен из Пирот от сръбските власти. За да се стигне накрая до едно практическо решение на въпроса за възнаграждението и на различията на становищата за Трън и Пирот, граф Шувальов предлага следната спогодба: Трън да остане на България, а Пирот да се присъедини към Сърбия. Председателят Бисмарк прекратява разискванията след предложението на граф Шувальов и изказва пожеланието да се установи съгласие на тази основа. Конгресът приема принципа за присъединяването на Трън към България, а на Пирот към Сърбия и дава право на комисията да разреши въпросите по детайлите с вишегласие и без докладване пред конгреса.
Комисия по очертаване на място на граничната линия започва работата си в обстановка на терор над българското население по границата и в съседство с нея. Там по селата вече са настанени сръбски „преселници“, подкрепяни и пазени от сръбските капитани. Населението се заставя да изпраща представителите си в сръбската Скупщина. Администрацията в първите дни и месеци не прави нищо друго, освен да организира пропаганда, да слави „страшната сръбска сила“, „безбройни пушки и топове“, „добрата държавна финансова уредба, без беглик и данъци“ и други предимства на сръбското управление. Тя преследва дори споменаването на името българин. Внушават на българското население, че на изток се е образувала нова комитско-харамийска държава, която турците скоро щели да завладеят отново, веднага щом руската войска си отидела, т.е за тях било по-изгодно да останат в Сърбия. Европейската комисия минава охранявана от ескадрон сръбска кавалерия. Преводачите на комисията са само сърби. До нея от местните жители достъп имат само подбрани преселници. В нея
184
отново няма представител на България. Граничната линия се очертава тайно. Местните хора разбират къде точно минава границата, едва след като видят сърбите да плетат преградите.
Това, което е определила комисията, може да се види най-общо в член 2-ри от Берлинския договор. Така западнобългарски земи, влизащи в диоцеза на Българската екзархия - Нишко, Пиротско, Вранско, преминават също към Сърбия. С предаването на престолния град на Нишавската епархия, Пирот на Сърбия, в Българското княжество остава само една много малка част от нишавските българи, тези в Цариброд и Царибродско, които четири десетилетия по-късно, по един друг, отново крайно несправедлив за България и срамен за Европа договор - Ньойския, ще бъдат също предадени на сръбската държава. Съгласно окончателния текст на чл. 2 от сключения на 1 юли 1878 г. в Берлин между Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Италия, Русия и Турция договор, от който всъщност води началото си политиката на балканизация, границата между Сърбия и България се определя по следния начин: От Черни връх тя следва водораздела между Струма и Морава през върховете Стрезер, Вилоголо и Меджид планина, достига през Гачина, Църна трава, Дорковска планина и Трайница планина, после Дъсчен кладенец, вододела между Горна Сукова и Морава, върви право до Стол и се спуща надолу, за да пресече 1000 метра на югоизток от селото Сегуша пътя София - Пирот. Тя възлиза по права линия на Видлиц планина и оттук на върха Радочина в планинската верига Коджа балкан, оставяйки на Сърбия селото Дойкинци, а на България - селото Сенокос.
Преди още Берлинският конгрес да е свършил работата си, сръбското правителство предприема нова мащабна кампания за налагане на сръбския език по поречието на река Нишава. Белградският дописник на вестник „Таймс“ съобщава към средата на юни, че сръбското правителство е решило да открие 100 първоначални училища в окръзите, които взима от България, и една гимназия или академия в Пирот [19]. На международната комисия по определянето на окончателната граница на Сърбия, която тръгнала на 20 септември от Белград за Ниш, по информация от пресата местните сръбски власти давали сръбски имена на пограничните
185
български села, реки и планини, за да могат да ги включат в пределите на Сърбия [20]. Пред Европейската комисия сърбите довеждат от Белград учители и др. образовани граждани, облечени в местната носия, които се представят за жители на съответните погранични села, и заявяват, че искат да останат на сръбска територия. Поставени лица заблуждават членовете на комисията за местонахождението на отбелязаните на картата върхове и др. географски обекти, като често вместо тях те посочват други, по-навътре в българска територия, имащи близко звучене. Така например Стол е пренесен на Столове, Пуста Държина - на Горна Държина, Гумно - на Гумнище, Владикина плоча - на Плоча, Радочино бърдо - на Радочина, Копрец на Ком и др. В този смисъл повлияват и назначените в пограничните села за кметове довереници на сърбите, които се стремят да изместят границата колкото се може по на изток, което би увеличило и подведомствената им територия. Турският представител в Европейската комисия силно протестира и се противопоставя на всяко изместване на границата навътре в България. Сърбите умело използват това му поведение пред местното българско население като доказателство, че България и за в бъдеще ще остане под турска зависимост, щом турският представител защитава нейните стари граници. Следователно за нишавските българи било по-изгодно в такъв случай да останат в Сръбско. Там, където сръбските власти не успяват да накарат местното население да се съгласи да свидетелства в изгодна за тях насока, те сами, както установяват впоследствие много български анкети, преместват пограничните знаци на други места, веднага щом комисията подмине.
Така границата вместо да следва най-кратките линии между определените основни пунктове, тя се отклонява все в източна посока и криволичи зигзагообразно, по думите на съвременниците, така, както никоя друга граница по света, без да държи сметка за землищата на селата и жизнените потребности на тяхното население.
С безброй манипулации и фалшификации границата между Сърбия и България е изместена на места до 15 и повече километра навътре в България, спрямо това, което е определено по Берлинския договор. Крупец, Радочино бърдо, Сегуша и Крупец остават от 2 до 15 км навътре в Сърбия и
186
границата е изнесена до самото село Желюша, северозападно от Цариброд, по Нишавски връх. Вместо на Радочино бърдо при пункта Владикина плоча, северозападно от селата Ръжана и Ръсовци, намиращи се на 10-12 км в Сърбия, тя е преместена под самото с. Славина. Вместо границата да минава край самото с. Дойкинци, тя е изместена чак при с. Сенокос в България, а Дойкинци остава на 15 км навътре в Сърбия. В резултат на това само по линията Лужнич - Стол от 38 до 40 села, които според Берлинския договор трябва да са в България, а са преместени в Сърбия по този начин. Ето имената на някои от тях: Синя глава, Царев дял, Баревица, Камик, Присян, Пуста Държина, Смърдан, Войняговци, Суково, Чорин дол (Средковац), Обреновец, Милойковци, Чинчиловци, Паскашия, Градище (Златанова махала), Алачев чифлик, Иовановац, Велико село, Крупец, Басара, Ръсовци, Височка Ръжана, Росомач, Яловица, Бърлог и Църновунци.
През ноември 1878 г. вестник „Зорница“ съобщава за слухове, че Сърбия възнамерявала да направи Ниш своя столица. Тя щяла да изгради там няколко правителствени сгради и една княжеска библиотека. Вестникът препечатва и една белградска дописка в европейската преса, която определя преместването на сръбския двор в Ниш през зимата като значително събитие: „В някои кръгове се вярва, че това не ще бъде временно и ако Ниш стане действително сръбска столица, то ще има някаква важна връзка с панславянските планове за бъдещето на тази част от Европейска Турция [21].“ Много скоро става ясно, че това не са само слухове, а сериозна програма, и то не само за натиск и народностно обезличаване на нишавските българи, но и амбициозна програма за бъдещо сръбско проникване на изток. На 2 декември крал Милан открива заседанията на сръбската Скупщина в Ниш. Речта на сръбския крал Милан пред народните представители в Скупщината, заседаваща в Ниш, е изпълнена с неверни баснословия, посягащи на българската история и на земята и правата на нишавските българи и подсказва ясно бъдещата му политика спрямо токущо освободената, но разкъсана на части България:
„Господа представители, ... Моето желание е щото вие да започнете делото в нашия стар и славен град Ниш. Моето желание е този град, в който преди пет века се е подписала загубата
187
на сръбската независимост, да види първото законодателно събрание на независима Сърбия, да започва в него своята благотворителна деятелност. Тази е истинската стара сръбска земя, люлката на предишната ни сила и слава, на която и прахът е свят за сърбите, защото през вековете тя е почервенявала от кръвта им и защото всяка стъпка и всеки предмет върху нея му напомня за едно минало, колкото славно, толкова и скръбно... Навярно и вие споделяте моите чувства, че сте събрани около мен в тази класическа земя. Аз особено се радвам, че мога да поздравя представителите от върнатите на Сърбия земи между другите народни представители. За няколко века ний сме били разделени, но ето ни сега пак съединени. Като по-стари в завоеванието на народното възраждане, ние дойдохме при вас, първо с оръжие в ръка, за да ви освободим, и ви освободихме. Днес ние идем с маслиненото клонче на мира, за да работим заедно с вас за общото благоденствие...“ [22]
Същите са мотивите, с които крал Милан седем години по-късно повежда сръбските войски в злополучната за него и братоубийствена Сръбско-българска война, която взима жертви и от двата съседни народа, принася страдания и става повод за нови репресии над нишавските българи.
След окончателното прокарване на граничната линия между Княжество България и Сърбия нишавските българи въпреки всичките техни протести, апели и горещи молби до държавни глави, князе, канцлери и императори, до великите сили и до европейското обществено мнение, те остават по разпоредбите на Берлинския конгрес извън границата на българската държава. В България се оказва само една много малка част от тях - градчето Цариброд и селата около него. Това малко и почти незабележимо преди това селище става изведнъж привлекателно за нишавските българи за това, че се намира в границите на българската държава. Много от изселващите се след 1878 г. към България българи от Пирот и Пиротско, но също и от Ниш и от Нишко, предпочитат да се заселят в Цариброд, за да са, както те сами заявяват, по-близо до родните места и сред свои. Така малкото градче Цариброд бързо нараства и става добре уредено селище и околийски център, който се обогатява с нови административни и обществени сгради със съответните държавни и общински учреждения, приютили
188
и създали поприще за част от насочилата се предимно към българската столица интелигенция на нишавските българи. Едва ли тогава някой от тях е подозирал, че само няколко десетилетия по-късно, друг позорен договор - Ньойският, ще откъсне от България и това тяхно последно убежище.
1. Българското опълчение, том I, С., 1956, с. 431-453.
2. „Зорница“, II, 24, 16 юни 1877.
3. „Българин“, I, 23, 28 декември 1877.
4. Христов, С. Пиротски окръг и неговото население, с. 289.
5. Овсяный, Н. П. Русское управление в Болгарии в 1877-78-79 г., т. I, СПб, 1906, с. 286-287.
6. „Българин“, I, 35, 11 февруари 1878.
7. Чилингиров, С. Поморавието по сръбски свидетелства. Исторически издирвания, С., 1917.
8. Христов, С. Пос. съч. 290.
9. Чилингиров, С. Поморавия по сръбски свидетелства, С., 1917.
10. Affaires étrangères. Documents diplomatiques. Affaires d’Orient Congres de Berlin. 1878, Paris, 1878, p. 23-24.
11. Adolphe d’Avril, Négociations relatives au Traite de Berlin et aux arrangements qui ont suivi. 1875-1886, Paris, 1886, p. 317.
12. Шишманов, Ив.Д. Едно писмо на Стефан Веркович за сръбските претенции върху Македония. - Свободно мнение, II (1914), бр. 51, с. 707.
13. Пак там.
14. Христов, С. Пос. съч., с. 293.
15. Иширков, А. Западните краища на българската земя, С., 1996, с. 78-79.
16. Иширков, А. Западните краища на българската земя, Материали, с. 80-82.
17. Иширков, А. Западните краища на българската земя. Материали, с. 82-84.
18. „Зорница“, III, 25, 22 юни 1878.
19. „Зорница“, III, 26, 29 юни 1878.
20. „Зорница“, III, 40, 5 октомври 1878.
21. „Зорница“, III, 46, 16 ноември 1878.
22. „Зорница“, III, 51, 21 декември 1878.