II.

Чуждите кореспонденти ставаха все по-неудобни и генерал Фичев гледаше някак да се отърве от тях. Понеже те протестираха, че искат да бъдат по-близо до фронта, той ги изпрати вкупом в Мустафа-Паша (сега Свиленград) при генерал Иванов, командуващ Втора армия. Аз реших да тръгна с тях, въпреки че Фичев искаше да ме задържи при себе си. [19] В Мустафа-Паша намерих нова компания – Григор Василев и Никола Милев. Живеехме наедно, в една стая, и вечерите прекарвахме в нескончаеми разговори върху събитията на деня и догадки за бъдещето [20]. Генерал Иванов [21] посрещна с недоволство дошлите кореспонденти и понеже беше в лоши отношения с Фичев, мислеше, че той му ги е изпратил, за да му създават главоболие. И той реши да се освободи от тях. В щаба на Втора армия имаше един офицер, прост и суров – Шкойнов, впоследствие водител на легионерите. Една вечер той събра кореспондентите, извика и мен като преводач. Взел пред тях внушителна ноза, той ми каза да им предам заповед да напуснат веднага Свиленград, без да даде някакво обяснение. Аз бях уплашен от последствията на една такава безумна постъпка и ако бих могъл да видя началник-щаба на генерал Иванов – полковник Жеков, – когото познавах добре, щях да го убедя да се отмени взетото решение; но Шкойнов [22] не ми остави време. Той настоя веднага да преведа думите му. Кореспондентите взеха да протестират шумно, но трябваше да се подчинят. Заповедта на Шкойнав беше да заминат незабавно, понеже един трен тръгва за София. Беше-тъмно, валеше дъжд и по калните улици на града кореспондентите взеха пътя за гарата с куфарите си в ръка. Те бяха дошли с добри чувства в България и си отиваха унизени и пълни с гняв. Това бе една пакост за нас и понеже аз бях преводачът, част от вината падна незаслужено и върху мен.

Все пак няколко кореспонденти успяха да останат в Мустафа-Паша. Един от тях беше англичанинът Гибонс, кореспондент на "Дейли Нюз", вестника, който се ползуваше с историческо име в България, тъй като в него бяха изнесени за пръв път известията за турските зверства след Априлското въстание. Той настояваше много да иде по-близко на фронта и един ден, по заповед на началството, Григор Василев, Милев и аз го придружихме до щаба на Осма дивизия. Нейният началник беше генерал Кирков [23] – изискано облечен, като че ли прави визита някъде, и с приветливи маниери. Той прие англичанина много любезно и му позволи да отиде до самата линия на фронта. Неговият началник-щаб беше майор Русев, бъдещият министър на вътрешните работи след 9 юни. Той ни каза, че там, където ни изпраща, поставяли една батарея, и ни препоръча да не се показваме на група за да не се предизвика престрелка от турска страна. Пристигнахме при една дружина и там открихме наш добър познат между ротните командири –Александър Паскалев, известния книгоиздател. Повикахме го да разговаря с нашия англичанин и всички насядахме на тревата, под едно хубаво слънце. Но едва бе започнал разговорът, и ето че дружинният командир дойде да ме вземе от групата. Аз не го познавах. После се научих, че се казва Колчаков и е от Прилеп. Той ме хвана под ръка, поведе ме към окопите и ми каза: "Ти искаше война, ела сега да видиш нещо от войната." Все под ръка и воден от него, тръгнахме да минем пред самите окопи. Преди няколко дни тук бе станало сражение и убити турски войници лежаха още неприбрани. Един от тях, грамаден човек, прострян по гръб, държеше в ръката си, вдигната нагоре, някакво парче бяла хартия. Колчаков се приближи до трупа, поиска да вземе хартията и можа само да я откъсне из вкочанените пръсти. Оказа се при прочитането, че това било писмо на умрелия до майка му. [a]

Когато напуснах Стара Загора, големите сражения бяха вече станали. Аз преведох на френски бюлетина за победата при Люле-Бургас. Големият въпрос, който се разискваше в Мустафа-Паша, беше за по-нататъшния ход на войната. В това, което се е писало по-късно, чел съм, че генерал Иванов настоявал още от самото начало на войната да се атакува Одрин и че Главната квартира се възпротивила. Когато.бях в Мустафа-Паша, не чувах да се говори за това намерение. Разговорите на офицерите се отнасяха главно за укрепленията на крепостта. Откато се беше открило наше търговско агентство [b] в Одрин, българското правителство изпращаше при него като секретари артилерийски офицери, задачата на които беше да вършат разузнаване около града. Последният от тях – Неделчев, имаше особена заслуга в това отношение. Но въпреки всичко до абсолютно сигурни и пълни данни не беше се стигнало, поне ако съдя по догадките, които слушах да се правят. Носеха се разкази за вълчи ями и пр., които след превзимането на Одрин се оказаха басни.

В Мустафа-Паша имаше цензура, но след заминаването на чуждите кореспонденти тя остана само за писмата на българските войници. Случваше ни се да срещаме в тези писма неща любопитни или трогателни. Някой-да бе си взел бележки от тях, щеше да може да издаде много интересна книга за психологията на българския народ, особено селския. Аз лично от цензурската работа се чувствувах много притеснен, защото, както казах, моето желание беше да постъпя в Македоно-Одринското опълчение [24]. Бях нетърпелив да чуя, че то вече се е образувало, и да се причисля към него. Най-после един ден, датата не помня точно, мина през Мустафа-Паша Първа Дебърска дружина. Аз заминах с нея. Дружинният командир беше един възрастен човек, финансов чиновник, несъмнено добър патриот, но от военните работи знаеше само това, което бе научил за няколкото месеца като доброволец в Сръбско-българската война. Още първия ден на похода разбрах, че той не умее да води дружината. Към некомпетентността му се прибавяше и сприхавият му характер. Имаше от него голямо недоволство, роптание. От лошо разположение се беше създала една легенда за миналото му; бил уж един от детронаторите на Батемберга. "А сега сака со нас да се лебитира" (реабитира), казваха някои. Местата, по които минахме, няма да споменавам. Ще се спра малко само на Енидже. Тук попаднах за през нощта в къщата на един от първенците на селото. Оказа се, че домакинът бил абонат на моя вестник "Воля", който се изпращаше в Турция под името "Народност". Той ме посрещна така мило, като да му бях очакван гост. Сутринта отидох в една военна болница, настанена наблизо. Излезнал ми беше на врата цирей, който не само много ме мъчеше, но и ме плашеше, защото се питах постоянно дали от яката на куртката ми, стояла кой знае къде, няма да ми дойде някоя инфекция. В болницата, която се ръководеше от моя приятел д-р Димитар Киров, служеше и д-р Белинов, който ми каза, че трябва да се оперира. Когато се приготовляваше за малката операция, при него дойде да прислужва като санитар един актьор от Народния театър – Христов. Той се провикна: "Ей, елате, хора, да видите в тази война и капки македонска кръв." Можех да му отговоря, че ако той да не бе станал санитар, а бе отишъл на фронта, щеше да види много македонска кръв пролята, но неговата шега беше беззлобна и аз от всички най-много се смях.

Наближаваше часът да тръгнем за Лозенград. На връщане от болницата, когато стигнах до квартирата си, видях, че ме чакат няколко от доброволците, начело с един млад човек, за когото знаех, че е студент. Това бе една делегация, от името на която той ми представи писмена резолюция. Тя почваше: "Доброволците от Първа Дебърска дружина, събрани днес на плошада в село Енидже, като взехме предвид..." Следваха точка по точка няколко обвинения против дружинния командир. Най-после идваше решението, че дружината го е свалила и ме е провъзгласила мен, Симеон Радев, за дружинен командир. Най-напред ме досмеша да се видя дружинен командир, аз, който не бях хващал пушка през живота си, но веднага видях и сериозната страна на работите. Казах на тези, които ми носеха резолюцията, че това, което са направили, е безумие и че то може да има опасни последствия за тях. Но нищо не помогна. Те ми отговориха, че докато не се махне дружинният командир, не мръдват от селото. Нямаше как, отидох да видя дружината. Тя беше събрана и оживено разискваше. Имаше в нея доста възрастни хора, занаятчии, еснафлии и на тях сигурно щях да мога да повлияя, но това щеше да значи да противопоставя доброволците едни на други. Командирът стоеше настрана, сам, кипящ и засрамен. Съветвах се с него. "Ще видим по-нататък – каза ми той, – засега поведете дружината към Лозенград." Да я поведа, но как се повежда дружина? Между нас имаше само един служил във войската, ефрейтор, шоп, който гледаше на дружината с негодувание и я смяташе за тълпа. Той ми каза какво да изкомандувам. Дружината потегли, аз напред пеша, командирът – отзад на кон. Когато наближихме Лозенград, дадох почивка. Доброволците насядаха и аз им държах реч: "Сега ше влезем в един град, където има чужди консули. Вие сте първата войска от македонци, която те ще видят. По нея ще заключат дали Македония е достойна да бъде свободна. Затова – свърших аз – трябва да влезете в града бодро." При тези ми думи някои извадиха от джобовете си огледалца и си засукаха мустаците.

В Лозенград оше същия ден отидох в Главната квартира. Видях най-напред генерал Савов и после генерал Фичев. Попитах и двамата дали ще атакуваме Чаталджа. Савов ми каза: "Тая работа умът ми още не я хваща." Фичев: "Тая работа не е за нашите уста лъжица." На другия ден дружината бе въоръжена с пушки, останали от убити в боевете войници. По моя молба лично Фичев дойде да я подведе под клетва. Той обясни на доброволците, че отсега те са вече войници и че за една войска дисциплината е едно от главните условия за победата. Те и без това, като се видяха в град, пълен с военни, сами се усмириха. Лозенград напуснаха със същия командир. Аз реших да не заминавам с тях. Току-що бе пристигнала Трета Солунска дружина от Македоно-Одринското опълчение. Неин командир беше запасният ротмистър Димитър Атанасов. Смел ездач, познат от скачките, несравним компаньон за шеги и веселба, той бе една популярна фигура в кавалерията. Другарите му го наричаха Харамията, тъй като и при трите македонски въстания 1895 г., 1902 г. и в 1903 г., той е напускал частта си, за да води чета. Ние бяхме отдавна приятели. В 1908 г., малко след Младотурската революция, той ме придружи, когато тръгнах от Солун за една журналистическа анкета в село Скрижево, Драмско, където по заповед на Т. Паница бяха убити селяни, понеже отказали да плащат данък на Сандански, като заявили, че щом свободата вече е дошла, няма нужда по-нататък от комитет. Как къщата, в която Атанасов и аз бяхме отседнали, беше заобиколена от едба чета на Паница, дошла да ни убие, как се спасихме по чудо, всичко това съм разказал в печата още тогава. На Атанасова стана много драго, когато отидох да му кажа, че ще се запиша в неговата дружина. Останаше ми един ден, за да се приготвя по-добре за поход. Още преди да се обяви мобилизацията, когато вече се знаеше, че тя иде, Иван Халачев, участник в старото опълчение от 1877 г., ме посъветва да си приготвя добри чизми. Поръчах и у Чохаджиев, но вместо да кажа добри, казал съм хубави и като отидох да ги взема, чидях, че ги направил лачени. Те ме стягаха ужасно и краката ми така се набиха, че всяко стъпване беше болка. Познат от София офицер ме заведе в един склад, за да се обуя удобно. Друг офицер, Кехайов, когото не познавах и когото даже нямах случай да срещна, за да му изкажа благодарност, ми прати по своя войник един кон, забравен от турците в някой яхър при бягството им. Конят беше изтощен, но от хубава раса. Атанасов намери, че по приляга на него, а на мен даде своя – мъничко, но пъргаво животно, което нарекох Мишка. Така остана то известно в дружината.

Трета Солунска дружина беше също въоръжена в Лозенград [25]. Но нейните доброволци, още преди да се въоръжат, изглеждаха на войници. Атанасов още по пътя бе успял да им даде този вид и този дух. След Лозенград преспахме в Кавакли и на другия ден стигнахме в Баба-Ески. Тук имаше и други военни части, взели дял в боевете и пратени за защитата срещу възможни нападения на нашата съобщителна линия. Вечерта в гостилницата срещнах някои познати лица от София. Там ми посочиха двама юноши, синове на видни софийски семейства, напуснали гимназията, за да вървят с войската: Жоро Сарафов, син на Михаил Сарафов, бивш министър в два кабинета и пълномощен министър в Цариград при обявяването на войната, Никола Винаров, син на генерал Винаров, починалия преди четири години инспектор на кавалерията. Никола Винаров, бъдещ мой шурей, беше тогава на петнадесет години. Неговият брат Борис, студент в Политехниката в Дрезден, беше и той доброволец. И тримата след заминаването им от Баба-Ески се разболели, понеже пили по пътя вода от някаква локва. Жоро Сарафов, чудесен младеж, почина в Чорлу от тифус. Докато бяхме в гостилницата, настъпи суматоха. Чу се стрелба и се пръсна слух, че една маса от башибозуци нападнала града. Трета Солунска дружина излезе на позиция. Оказа се, че тревогата била напразна. Но ние останахме да пазим от никого незастрашавания град. Нощта беше ведра и студена, духаше силен вятър. Атанасов имаше един кожух, който му стигаше до петите; той се зави в него. Но мен студът ме пронизваше през шинела. Взех слама от едни купи наблизо и я постлах, но докато да легна на нея, вятърът я отнесе. За пръв път изпитвах тежестта на войната и събирах всичките си душевни сили, за да я понеса с твърдост. Но твърдостта ми почваше да слабее, когато се чу един глас: "Има ли тук някой Симеон Радев?" Извиках: "Аз" – и станах. Дошъл бе един войник да предаде, че ме вика комендантът на града. Атанасов ми каза: "Върви!" – но забелязах, стана му неприятно, че някой се разпорежда в дружината му. Войникът ме заведе в комендантството. В стаята, в която влязох, седеха около една маса четирима офицери. Единият от тях стана да ме посрещне. Видях пред себе си запасния майор Иваницов, който година по-рано бе ме придружавал при моята изборна агитация във Видин, където си бях поставил кандидатурата за Великото народно събрание. Майор Иваницов се научил за моето пристствие в Баба-Ески и ме повикал, за да не мръзна на полето. "Вечерял ли си?" – "Да." – "Тогава иди легни там да спиш." И ми посочи един походен креват. В стаята гореше печка. Като легнах, почувствувах в топлината, като че ли цялото ми същество се топеше в някакво неописуемо блаженство. Очите ми тежеха за сън, но аз правех свръхчовешко усилие да не заспя. Докато четиримата офицери продължаваха оживено своя прекъснат от влизането ми покер, аз се борех с една мъчителна мисъл: "Какво ще си кажат моите другари от дружината, като видят, че при първото излизане на позиция съм се отделил от тях?" Това не ми даваше мир. Станах и казах, че ще си вървя. Иваницов се опита да ме спре, но като видя, че съм решен да си отида, попита ме: "Я да видя как си облечен." Под ризата си нямах нищо. Той отвори един куфар, извади една фланела и ми каза: "Облечи поне туй." Върнах се в дружината.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

19. Това станало в средата на м. октомври. С. Радев и Нейчо Иванов с повечето от военните кореспонденти били пратени в щаба на Втора армия; а само една малка част от последните били отправени към щабовете на Първа и Трета армия.

20. Никола Милев, тогава преводач в щаба на Втора армия, в жълто тефтерче си е водил лични бележки за дневник, обнародван в откъси, сетне по-пълно – недълго след смъртта му. Ето какво намираме там за горния случай:

"12.Х.1912 г. Снощи си легнах по-рано от другарите. После дойде Симон [Симеон Радев], с когото приказвахме [дълго]. Тъкмо бе ни хванал сън, чуваме тропот, вик, песен, рев: всичко бе съединено в гласа на Григора [Григор Василев], който като луд повтаряше "La guerre est finie! La guarre est finie!", и от вълнение не можеше да говори. "Кажи бе, Григоре?" – "La guerre est finie!"

Най-после, след като дойде на себе си, съобщи ни новината за бляскавата победа на нашето оръжие при Бунар-Хисар и Люле-Бургас. Малката стаичка се обърна на зала, дето говорят сто души...

Днес рано Симон и Григор заминаха на коне с кореспонденти за бойната линия. Аз останах да се разправям с другите."

Никола Милев (роден в Южна Македония на 8 май 1881 г. – убит в София на 13 февруари 1925 г.) бе познат на Симеон Радев още като ученик във Френския лицей на Галата-Сарай в Цариград. Оттогава датираше и тяхното сърдечно приятелство. Н. Милев бе отлично подготвен и прецизен учен-изследовател (професор по история), сетне и деен общественик.

21. Генерал Никола Ив. Иванов (Калофер, 18.II.1861 – София, 10.1Х.1940).

22. Иван Шкойнов (Габрово, 10/22.III.1876 – София, 11.III.1941), впоследствие полковник и генерал о. з. Завършил Военното училище и започнал кариерата си като подпоручик в артилерийския полк на Сливен. В 1904 г. е пратен да следва Военна академия в Петербург. Здравеняк, с патриотични подбуди, в някои по-нататъшни периоди на войните ни, особено в Световната война, той е бил и на строева служба, с полкова и бригадна длъжност, и познат вече като "суров войник", е бил изпращан на някои от най-застрашените места на фронта (като например при Червената стена в 1917 г., където оставил и добри спомени сред войници и офицери). Към края на земеделския режим се видял принуден да напусне България и около година и половина прекарал във Виена. След завръщането си се включил дейно във военните организации. Но привичната му недодяланост и грубост, неговите диктаторски похвати или стремежи стават причина и за доста силни протести срещу неговото вмещателство в обществено-политическите работи, които довеждат до разцепление в съюза на запасното войнство, а (след Старозагорския конгрес в 1930 г.) и в Съюза за родна защита. От 1936 г. е председател на настоятелството на Дружеството на запасните офицери, бидейки и върховен водител на "родозащитниците". Умира внезапно, при трамвайна злополука (тъкмо когато по стечение на военно-политическите събития вероятно щеше да играе и по-важна роля).

23. Генерал-майор Димитър Кирков, командуващ Тунджанската (8-а) дивизия.

24. Нареждането за неговото създаване бе официално обявено една седмица след мобилизацията. То гласи:

"Заповед до действуващата армия
No 5
Ст. София, 25 септември 1912 г.
За организирането на македоно-одринските опълченски дружини назначава се запасният генерал-майор Генев; за негов помощник – запасният подполковник Протогеров и за началник-щаба – от Генералния щаб майор Дървингов.

Началник-щабът на действуващата армия, от Генералния щаб
генерал-майор Фичев"

Но още следващите дни виждаме и в официалните документи да надделява названието "Македоно-Одринско опълчение", а неговият началник се подписва: "Началник на опълчението", "Началник на Македонското опълчение", и после "Началник на Македоно-Одринското опълчение".

25. На 27 октомври главно с турски маузерови пушки без ножове и на пушка по 50 патрона. Три дни по-късно в Баба-Ески Солунската дружина била превъоръжена с манлихерови пушки.
 
a. Като диктувам тези редове, аз, макар да съм сигурен за паметта си, питам се все пак дали това отиване на фронта с Гибонс стана след изпъждането на чуждите кореспонденти или малко преди това. Във всеки случай важно бе за мен да разкажа за писмото на убития турчин до майка му. Нещо, което не мога да си спомня, без да почувствувам вълнение.

b. Така се наричаха до Независимостта нашите консулства в Турция.