Един от честите посетители на дядо Раде беше дядо ми Коте, баща на майка ми. Те се тачеха много. Прекарали и двамата голяма част от живота си в Цариград, те бяха усвоили от турците етикецията и се отнасяха един към друг с церемония. Бяха много различни по вид и природа. Дядо Раде бе със среден ръст, доста пълен, с дълги руси мустаци, гордост на неговите младини, тъй като можел да ги завива дори зад ушите си. Когато ние, децата, го закачахме за това, баща ми ни казваше “Дядо ви бил прав: дългите мустаци са знак на мужество." Но впечатлението, което можеха да дадат тия мустаци на Тарас Булба, се опровергаваше от очите му, пълни с мекота и добродушие. Дядо Коте бе сух, пъргав, с жив и проницателен поглед. Всичко у него дишаше съобразителност, енергия и воля. Докато дядо Раде се носеше небрежно, с прах от цигара по дрехите, той се носеше спретнат и всичко лъщеше по него. Дядо Коте ме вдигаше с ръцете си, туряше ме пред себе си на коня и ме водеше в село Янковец, където живееше. Но аз не го чувствувах близък. Имаше у него нещо повелително и студено, което ми го правеше като чужд. Никога не го разпитвах и не зная много за него. Роден в някое от преспанските села, той, още много малък, бил заведен от баща си в Цариград, сетне, останал сираче, бил отгледан от една арапкиня и научил турски език като турчин. Какво е работил после, на мене е неизвестно. Единственото, което зная, това е, че е бил нещо у княз Стефан Богориди.
Нека да разкажа един любопитен разговор, който имах по този повод в 1930 година в Париж с един внук на княз Стефан Богориди – Емануил Богориди.
Аз тогава събирах данни за една биография на знаменития му дядо и отидох да го посетя с надежда да чуя нещо интересно от него. Той беше белобрад старец с физиономия на голям болярин. Прие ме много учтиво. Но нищо повече не можа да ми каже от това, което бе писал сам за дяда си в "Периодическо списание". Едно беше ново за мен и съвсем неочаквано. Стефан Богориди през цялата своя кариера като съветник на двама султани беше се придържал към английската политика. Неговият внук обаче твърдеше, че той имал славянско сърце. През време на Кримската война – каза ми той – у дома идваха много англичани. Еднъж един от тях влезе много радостен и донесе известието, че Севастопол паднал. Дядо ми го поздрави за победата, но лицето му бе побледняло. Славянската кръв заговорила у него напук на политическите му идеи." [1] В течение на разговора аз му казах, че един мой дядо бил служил при дядо му. "В какво качество?" – попита той. "Трябва да е бил един от тия, които са гледали конете му" – казах аз. Но той отхвърли решително моето скромно предположение: "А, сигурно се лъжете. Най-малко е бил негов иконом." Княз Емануил Богориди намираше за несъвместимо с моето достойнство на пълномощен министър един мой дядо да е вършил толкова плебейска работа.
Друго за миналото на дядо Коте не зная освен това, че когато се завърнал от Цариград, носел някаква военна униформа, заради която го нарекли "Коте Низам". [2] Тогава той носел със себе си и един султански берат, който му давал привилегията да бъде съден не в мястото, гдето живее, а в столицата на вилаета. В семейството има предание, че тоя берат му бил издаден по благоволението на Богориди. [3] Заселил се той в с. Янковец, на четвърт час разстояние от Ресен, село само по име, тъй като животът в него е градски. Дядо Коте бил с пари и имот, един от най-богатите люде в околията. Както дядо Раде след заселването си в Ресен, тъй и дядо Коте, като се заселил в Янковец, са отивали пак в Цариград по работата си. Но докога? Не зная. Ресенските градинари в Цариград са участвували живо – това е известно – в борбата по черковния въпрос. Те са били като маса в манифестациите, но двама от тях са участвували и в ръководството. Единият, дядо Велъо, е бил член на първата българска община в Цариград в 1848 година, друтият, Богой, в 1850 година. Дядо Велъо е бил и представител на Охридско-преспанската епархия в Народния събор в 1871 година. [4] Двамата ми дядовци говореха по някой път помежду си за българските движения в турската столица като участници в тях. Аз бях твърде малък, за да ги разбирам добре, но помня, че говореха с възхищение за речта, която държал еднъж някой от прочутите водители, когото те наричаха Славейко и който е бил, разбира се, Славейков. Не бе ли това при историческата манифестация на българите в Цариград от църквата при Фенер до Високата порта след богоявленската служба и заточението на тримата владици? Години по-късно аз си спомнях за тия им разговори, когато описвах тая манифестапия в "Македония и Българското възраждане". Мисля, че няма да бъде безинтересно за читателя да приведа тука описанието си, тъй като тая манифестация, тъй грандиозна, тъй славна, че може да влезе в епоса на българския народ, е твърде малко позната:
"... Българската колония научи за станалото едва на другия ден. Беше неделя. Народът дошел на църква, но я намерил затворена и обвита в черно. Обясни му се, че гръцката патриаршия отново е издействувала заточаването на българските владици. Множеството, непрестанно растящо, избухна в безграничен гняв. След няколко минути на скръб и двоумение, някой предложи да се протестира пред правителството и тълпата тръгна към Портата.
Беше вече обед, когато тя пристигна. Увеличавайки се из пътя, тя беше нараснала до няколко хиляди души.
Манифестантите вървяха мълчаливо, но фактът, че такова множество се движеше из улиците, правеше сам по себе си огромно впечатление. От падането си Цариград не бе видял демонстрация на християни и турците се трупаха да видят нещо небивало.
Стъпалата на Портата бяха буквално покрити с хора, когато се зададе в каляската си великият везир Махмуд Недим паша, идещ от частната си резиденция. При вида на тази огромна тълпа, в която любопитството бе събрало почти всички народности на столицата, той пребледня като смъртник, мислейки, че е избухнало народно въстание. Поуспокои се малко, когато разбра, че това е манифестация на българите. Спря колата си, която бавно си пробиваше път през тълпата, и попита какво искат от него. Чу само фанатични викове, от които нищо не можеше да разбере. Тогава той предложи на манифестантите да му изпратят една депутация, която да му каже какво иска народът, и се отправи за Портата, съпроводен от викове, които искаха правда.
Българите делегати, избрани веднага, го последваха. Начело беше Славейков, редакторът на "Македония".
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Емануил Богориди беше син на Николаки Богориди, временен заместник-княз на Молдова и покровител на българите в Бесарабия.
Емануил Богориди беше кандидат за българския престол в 1887 година, но кандидатурата му мина незабелязано.
2. Сега семейството се нарича Низамовци. Низами се наричаха войниците от войската, която султан Махмуд създаде след унищожението на еничарите.
3. Като ученик в лицея през една ваканция в Ресен вуйчо ми Димитрия ми показа тоя берат и поиска да му го преведа. Но аз, макар и да знаех турски, не можех да чета ферманското писмо.