Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година

Е. Стателова, А. Пантев

 

6. Уроците от Съединението

 

 

Съединението между Княжество България и Източна Румелия, осъществено и защитено от българския народ от септември 1885 до април 1886 г., преминава през много драматични епизоди, най-драматичният от които е кратката Сръбско-българска война, спечелена от българската храброст и патриотизъм. Тази война мобилизира и консолидира националната енергия и показва на света, че българите не са само пострадавши мъченици в политическата история. Съединисткото движение, успешно реализирано и защитено със собствени сили, повишава националното самочувствие на българите, укрепва тяхното убеждение, че те вече могат да бъдат творци на своята национална съдба. От мечтите на Г. С. Раковски и политическите проекти на БРЦК през саможертвената епопея на априлци и героизма при Шипка българите изживяват мъчителните духовни наслоения от робството и показват, че самите те са годни да градят съдбата си и да „правят" своята история.

 

„Вече никой не може да упреква българите — пише К. Иречек до Гр. Начович след Съединението, — че нямали държавна идея, народно самосъзнание и че тяхната свобода е била само харизано нещо, което не знаели нито да оценят, нито да пазят." [1]

 

Въпреки прекъснатата и унищожена за векове държавна и институционна приемственост чрез съединисткото дело българите показват, че могат да проявят зрелост и разбиране в сложна дипломатическа обстановка,

 

 

1. Миятев, П. Пос. съч., с. 274.

 

178

 

 

в която се появяват множество явни и скрити фактори и движещи сили. Съединението завършва кратката ера на държавно-политическото „детство" на българите след Освобождението, завършек, достоен за много други страни, преминали по-спокойно и нормално етапното си развитие към независимост за много повече време. Въпреки опиянението от успеха българските политически дейци се въздържат от хазарта и увлеченията, възможни в момента, и проявяват една рядка за балканските условия последователност. Те са лоялни към силите и Високата порта, но не са сервилни към никого. Не изпадат под ничие влияние заради приетата ограничена дипломатическа помощ. България не познава зависимостта на крал Миланова Сърбия от Австро-Унгария въпреки изпитанията, на които я подлагат дипломацията, войната и враждебното обкръжение от близо и далеч.

 

В успеха на Съединението се преплитат главно три потока на национални усилия: търпелива подготовка за обявяването му, осъществена от целия народ и местните източнорумелийски дейци; неотстъпна дипломатическа подкрепа на българското правителство в София след провъзгласяването на Съединението и най-вече героизмът на българската армия и опълчение, на обикновените български хора, които не познават изкуството на дипломацията, но умеят да се борят и умират за бъдещето на своето отечество.

 

Ако в българската следосвобожденска история примерите на самостоятелно реализирани акции са малко, то една от тях е Съединението. Многопосочни и различни са пътищата за осъществяването му. Те минават през масовото народно съпротивително движение срещу решенията на Берлинския конгрес, общонародното движение за обединение, дипломатическите акции от 1880 и 1884 г., усилията за политическо, икономическо и културно сближение между княжеството и автономната област, за организиране на солидни български въоръжени сили. В този процес Княжество България е реалната опора на българското националноосвободително и националнообединително движение. То е ядрото, на което е предоставена ръководната роля в това движение и към което се стремят всички българи извън пределите на свободната държава. Българските дейци полагат

 

179

 

 

усилия да изградят Източна Румелия не като зависима област, а като държава, но не с оглед на трайно отделно съществувание. Смисълът на техните старания е друг. Държавното укрепване и развитие на Южна България не се прави за задълбочаване на сепаратизма, а за приближаване до княжеството и улесняване на съединението.

 

Паметната акция в Пловдив от септември 1885 г. се извършва, когато между Княжество България и Източна Румелия не е преставала да съществува общността на българската нация, когато двете правителства са подготвили с целенасочени мерки „съединението на духа". Това предхожда и предопределя дипломатическото, политическото и административното съединение. Актът от 6 септември е подготвен и осъществен от БТЦРК, но в защита на делото се включват всички среди на българското общество — от народните маси и интелигенцията до правителството и княза. Чувството за национална общност и стремежът към оцеляване и напредък чрез единство не са накърнени от неизбежните дребни партийни страсти или лични амбиции. И източнорумелийските управляващи, и княжеските правителства, и дипломати, военни и публицисти, официални и неофициални пратеници — всички се подчиняват на високия политически градус на съединисткото движение.

 

Българската общественост и отделните български политически дейци независимо от острите вътрешни разногласия успяват да оползотворят съществуващите противоречия между великите сили и чрез търпеливата си тактика на изчакване постепенно неутрализират тяхното противодействие на Съединението.

 

Чрез Съединението завинаги бе решена дилемата за Източна Румелия, провокативно създадена от англогерманската дипломация в Берлин. Изкуственото разделение на „румелийци" и българи, което застрашаваше националното единство на българския народ, бе пометено от самия народ. От гледна точка на по-сетнешните събития и днешната съвременност ние можем сериозно да се позамислим каква етническа изобретателност можеха да проявят враговете на това единство, ако делото от 6 септември 1885 г. не бе така решително започнато в Пловдив, така умело отстоявано в София и Цариград и така храбро защитено при Сливница и Драгоман.

 

180

 

 

Съединението сложи край на една историческа несправедливост, премахна наложеното през 1878 г. разделение на единната стопанска, политическа и културна общност на българската нация и създаде условия за нейното развитие в единна държава. С победата си срещу армия, имаща вече опита на две бойни кампании, България затвърди делото на Съединението и защити националните си територии.

 

Българските събития от 1885 г. имат и друг смисъл за историята на Балканите. Те са продължение на вековните борби не само на българския, но и на всички балкански народи срещу владичеството на общата за тях угнетителка Турция. Войната, предизвикана от Сърбия, криеше опасност не само за България, а и за Балканите като цяло. Патриотичната решимост и победите на българите дадоха отпор на експанзията на Австро-Унгария на юг, защото именно монархията беше насърчила завоевателните планове на крал Милан, изхождайки от съображения, застрашаващи бъдещето на цяла Югоизточна Европа. Така, отбранявайки Съединението срещу нападението на Сърбия, българската армия показа на все още могъщата Хабсбургска монархия, че претенциите ѝ за териториално разширяване и политическо проникване на влиянието и не ще минат без съпротива и усложнения от страна на балканските народи. В този смисъл изпъкват още по-ясно безумието и абсурдността на войната, предприета от крал Миланова Сърбия не срещу истинските ѝ врагове, а срещу българския народ.

 

Заедно с това Съединението бе признак и предзнаменование, че въпреки усилията на големите държави да се възползват от упадъка на Османската империя и да възпрепятстват националните движения, нейната съдба е предопределена и тя навлиза в последната фаза на своето съществуване като империя в Европа.

 

„Румелийците" не пожелават да станат „румелийци", да се превърнат в нещо различно от сънародниците си, както им бе предписала късогледата дипломация на буржоазна Европа. Със Съединението България уголемява почти два пъти своята държавна територия. Българската общественост гледа на Съединението като първа стъпка към разкъсване веригите на Берлинския договор и към осъществяване на по-нататъшното освобождение

 

181

 

 

и желаното обединение на целия български народ.

 

В последвалия след Съединението най-продължителен мирен период в историята на нова България националните усилия са насочени към разширяване на успеха му по отношение на другите райони под чужда власт, населени с преобладаващо българско население. Провъзгласяването на Съединението става полезен пример в сетнешната българска история. То посочва пътя на движението за завършване на националното обединение — самостоятелна народна борба, подкрепяна и подсилвана от свободна България. Недостатъчното осмисляне и прилагане на опита от Съединението от страна на българските буржоазни правителства, а също и неблагоприятната политическа обстановка в Европа осуетяват решаването на тази историческа задача, започнала с Априлското въстание и Освободителната война и успешно, макар и частично, продължена със Съединението. Но събитията от 1885 г. създават необходимите условия не само за развитието на България като независима от Турция държава, а и за формалното признаване на независимостта ѝ и от великите сили през 1908 г.

 

Успехът на Съединението, колкото и условен да е той в сравнение с националните стремежи, положените усилия и дадените жертви, свидетелства, че малките държави могат да избягнат в известна степен постоянната намеса на империалистическите сили по решаващи въпроси, свързани с тяхното национално и държавно развитие. Обединението на двете части на България през 1885 г. придобива облика на пример с историческо значение за националноосвободителните и обединителните движения през XIX век. Безпредметни са усилията на някои автори да търсят външни вдъхновители, крепители и защитници на българското Съединение. То е резултат от всеобщото желание на нацията, българско дело и българско завоевание. Тъкмо поради това великите сили са принудени да се съобразяват с този реален факт. Те разбират, че ако допуснат турска атака към Южна България, това незабавно ще предизвика въстание сред българите в Македония. А точно тази перспектива е по-опасна за тях и Турция, отколкото съединението на двете Българии. Неслучайно след обявяване на Съединението нито българското правителство, нито

 

182

 

 

князът се консултират с някакъв външен фактор при решението си да приемат призива на южнобългарските дейци за обединение на Източна Румелия с княжеството.

 

Половинчатото уреждане от великите сили на съединисткия въпрос през 1885—1886 г. демонстрира типичните за XIX в. ограничени дипломатически решения на националните въпроси, решения, целящи да възпрат освободителните и обединителните движения на народите. Но Съединението показва също така, че изкуствените ограничения и разделения, налагани на тези народи в интерес на чужди сили, не могат да имат трайно съществуване.

 

При обявяването на Съединението Ст. Стамболов се обръща към българския княз Александър със заплашителната, но съвсем реална дилема:

 

„Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив (т.е. Съединение и слава — б.а.)..., другият е през Свищов, Дунава за Дармщат (т.е. абдикация и забрава — б.а.). [2]"

 

Не е била необходима изключителна решителност от страна на амбициозния млад монарх, за да избере първия път — той знае, че рискува най-много престола, без това застрашен, но си осигурява славата. „Пътят към Пловдив" е романтичен повик на съдбата за един княз. Но за българския народ този път означава неизвестностите на едно предизвикателство към Европа, което би могло да му струва много скъпо. Стремежът към обединение на нацията и решителността да се отстоява делото, да се утвърди линията на по-нататъшно развитие на българската национална революция и укрепи българската държава са незримите източници на смелостта, упоритостта и последователността, с които българските политици довеждат делото до победен край.

 

Независимо от съображенията на княза съединисткото движение се развива по свои закони, самостоятелни от монархическите амбиции, а и от партиините спекулации на българската буржоазия. Тази независимост се потвърждава от по-нататъшното развитие на българската държава. Княз Александър си отива, но съединена България остава, злободневната партизанщина

 

 

2. Спомени за Съединението, с. 361.

 

183

 

 

спекулира с успехите и неудачите на Съединението, но то остава непокътнато от последвалите драматични изпитания в нашата история.

 

Съединението е голямото начало на малкото българско княжество. Именно оттогава съединена България излиза като действена сила на балканската политическа сцена и в европейския свят и заедно с това става най-значимата държава на Балканите както в териториално и стопанско, така и в политическо и културно отношение. Самоотвержената и героична борба на българския народ разчиства пътя за напредъка на България.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]